Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

*************************

След това чуха гласа на Ян, който отговаряше на някого.“Тук e“.

Навярно мене търсят – каза Марта и отвори, вратата, – Ян, какво има? – попита тя.

– Бащата на Динко те търси, иска да приказва с тебе.

– Нека да дойде – и тя, като се извини на Величков, слезе да посрещне стария търговец на колониални стоки. След малко се изкачиха всички заедно. Още влезли не влезли, възрастният пълен човек каза:

– А бе, госпойце Марта, моят син ме е подлудил тези дни.

– За какво, г-н Захариев? – попита Марта.

– А бе, иска да върви и той. Плаче, вика – иска, та иска. Пък слабичък е, болнав. Нали го знаете, ние тук като писано яйце го гледаме и пак едвам върви, а пък там, училище е, чужди хора. Кой знае, как ще го гледат. Пък и дали ще го приемат. Ей тъй, слабичък върви. Втори клас свърши и мислехме да го оставим една година на почивка. Едно момче ми е. Преди него имах няколко, не можаха да се задържат. Та затуй не искаме да го пресилваме. Пък той, какво мир не ни дава, откак се е заговорило за туй училище. Майка му ме прати – иди, каже, виж, какво ще ти каже госпожица Марта, тя е умна, ще ни посъветва. Пък то, какво, нали видя, слабо е момчето. Какво ли няма в къщи за ядене и пиене, ама като не върви, не върви. Сестричките му двете, по-добре вървят от него. Майка му в чудо се е видяла, каквото му сготви, все не му се яде, все такова, онакова.

Господин Захариев беше седнал на стола и като бе турил двете си ръце върху колената, изказваше си на един дъх болката на душата. Марта и Величков го слушаха, а той продължи:

– То кой гледа другото, ами месо в туй училище не им давали. Ние тук ден през ден пиле или кокошка ще сготвим, все силна храна му даваме и не можем да го засилим, пък там, какво ще яде и как ще живее, никак не зная.

– То месото не е най-силната храна – намеси се Величков. Не понася на всеки човек.

– Е то се види. И нашият Динко, току се мръщи и изважда мръвките от чинията си. Умряло било кай, месото, не можел да го гледа. Ей тъй, опъки свят стана. Едно време где ще се мръщиш, где ще се сърдиш. От Коледа на Великден се смърсявахме с месо и де ще ти дойде на ума за умряло и такива работи... Та тъй, хич не зная какво и да правя. Жената казва, че тъй, кай, ще се поболи детето повече, ако стои тука, ами такова, да го пратим за малко, че да му мине мерака, пък после да си се върне наесен. Ти, госпойце Марто, какво ще кажеш? Ей го на, Янчо отива. Та той ги подлуди всички от махлата я.

– Какво да кажа, г-н Захариев, както чета за това училище, вижда ми се много хубаво. Че не ядели месо, то без това и аз го не обичам много. Ян не може твърде да го яде, та затова и рядко го готвим, а лятно време и никак, че има толкова плодове и зеленчуци, та затова и никак не мисля за откъм храната в това училище. Пък от друга страна, днес и животните са все болнави и не са много за ядене. Ето миналата вечер докторът каза, че добитъкът много повече от хората боледува и той не го препоръчва никак на болните си и казва, че не било много полезно да се яде.

– Ех, то се знае – каза авторитетно господин Захариев – то се знае!

– Затова и туй условие на училището никак не ме смущава. Пратиха ми в кратце обяснения на някои въпроси, но нищо лошо не виждам. Ще работят на чист въздух, ще учат – какво по-добро от това? Всеки, три-четири месеца ще имат по 10-20 дни ваканция – значи след четири месеца най-късно ще се върнат децата. Ако се нещо оплачат и са недоволни – ще си останат тук.

– То се знае – каза пак обичната си фраза г-н Захариев. – Ще си останат. Та значи да го пуснем.

– Ами пуснете го. Може пък и като смени климата, да му подобрее.

– Тъй дума и жената. Там с другари, с туй, с онуй, по се яде. Пък като няма и на кого да се глези, ще яде не, ами оттатък ще мине. Ех, тогава да си отивам. То нему всичко си му е готово, майка му в сандъка има нови работи, колкото щеш. За два дена ще му стегне багажа. Пък то дете, плаче, вика, а сега колко ли ще се зарадва. Е хайде, довиждане, госпойце Марто. А вие, господин Величков, щели сте май и вие да ходите – обърна се той към Величков.

– Да, мисля.

Е, тогава ще наглеждате и Динко, че той е такъв слабичък, не може сам. Добре, че и вие ще отивате, да има някой голям от нашия край – да се грижи за децата.

– Добре, добре, бай Захариев – каза Величков – ще ги наглеждам. Нали и той е мой ученик – ще се грижа.

– То се знае – каза г-н Захариев и като си тури шапката, заслиза по стълбите.

***********************

– Ян, как се казва татко ти?

– Павел. Тъй ми каза баба Круша, когато беше болна – но пак точно не зная.

– А Павел кой? – попита пак Марта.

Ян повдигна глава от книжката, която разглеждаше и каза:

– Не зная. Не е ли Момчилов?

– Значи, баба ти Круша не ти е казала? Момчилов е името на дядо ти по майка.

– Може – каза съвсем безразлично Ян. – Аз не помня баща си.

– А майка си?

Ян присви леко очите си, като че ли искаше да види вътре в себе си някакъв далечен спомен и рече:

– Не зная, дали това, което помня, е майка ми. Помня една жена с коси до раменете – къдрави. Аз обичах тези коси, защото когато се навеждаше над мене, те сякаш ме галеха. Но друго нищо не помня.

– Все пак я помниш, а си бил съвсем малък.

– На две години и половина – каза съвсем сериозно Ян.

– Кой ти каза?

– Баба Круша,

– А искаш ли да знаеш името на татко си? Ти си момче и би трябвало да се казваш на името на татко ти.

В очите на Ян се забеляза странен блясък. Баща му – как би искал и той да има баща!

Всички деца имаха на кого да кажат „татко“ и „майко“ – само той нямаше. И като че ли от всичките години от детинството си, сега именно, в навечерието на заминаването си, той някак особено силно чувстваше липсата на родители и му стана тъжно, когато Марта заговори за тях. Тя почувства това, приближи се до него, прегърна главата му и пошепна:

– Те ще се върнат един ден, Ян, и ти ще ги видиш – После допълни:

– Името на татко ти е Павел Струмски, а значи, се казваш: Илиян Павлов Струмски. Запомни това. От сега нататък тъй ще те наричаме и може би един ден, татко ти по името ще те намери!

Марта говореше тихо и задушевно – сякаш виждаше бъдещето и знаеше, че наистина един ден баща му ще се завърне в родината си и ще потърси сина си. Но кога щеше да бъде това? – Само един Бог знаеше.

Марта отпусна хубавата глава на детето и почна отново работата си. Ян стана, намери молива си и се наведе над книжката си, като пишеше нещо. Когато беше си легнал, Марта случайно бе погледнала в книжката, която четеше Ян и се усмихна, но същевременно и сълзи бликнаха от очите й. Ян беше писал: Тази книга принадлежи на Ян Павлов Струмски.

– Бедното дете, – пошепна си тя – бедното! Само блясъкът в очите му показа, колко много го развълнува името на татко му, а иначе, нищо не каза.