Невена Неделчева – Марта Невена Неделчева (19. 08. 1908 г. – 20. 04. 1995 г.) Предговор

******************

Когато останаха няколко минути до тръгването на влака, Марта прегърна, целуна Ян за сбогом и му каза: – Ян, не те отрупвам с поръчки и наставления, но зная и вярвам, че ти всякога ще бъдеш разумен.

– Да, лельо Марто – каза той.

– Добре, момчето ми – погали го Марта по главата – и ще ми пишеш, когато сърцето ти подскаже.

– Ще ти пиша, лелко – каза той и очите му проблеснаха в светлина.

Динко се сбогува с родители си, с Марта и двамата с Ян се качиха във влака. Тогава

Величков пристъпи към Марта и подаде ръката си.

– Ах, Боже мой, защо сте така неспокоен? – каза му тя, държейки студената му и тръпнеща ръка. – И колко сте блед! Какво ви е? Може би цяла нощ сте си събирали багажа и не сте спали никак.

– Имах нещо важно да ви кажа, г-ца Марта, но не можах – каза й той, когато

Мартината топла и влажна ръка отпусна неговата – ще ви го пиша.

– Да, да, много ще ме зарадвате, ако ми пишете. От утре почвам да очаквам писма. Пишете подробности за живота ви там с Ян.

Влакът тръгна. Величков бързо се качи и размаха шапката си. Децата весело махаха ръце.

**********************

Като влезе в стаята си, тя отвори плика и зачете писмото:

„Мила Марта, – наричам те така, както съм те наричал безброй пъти в душата си. Ти няма да се сърдиш нали? Зная че не и затова ти пиша. А и виновен ли съм, че те обикнах и че сърцето ми е изпълнено с нежни чувства към теб? И какво мога да сторя на душата си, която благоговее пред теб.

Понякога исках да ти кажа за музиката, която звучеше в сърцето ми, когато мисля за теб и за хубавата светлина, която изпълва душата ми, когато съм те виждал. Това хората наричат обич – нали? И аз исках да ти говоря за нея... Но всякога, когато исках да сторя това, аз срещнах някаква невидима, но непреодолима преграда – каква беше тя? И без сам да разбирам как, аз знаех, че ще кажа само думи, които ще останат без ехо в твоята душа. Понякога съм си мислил – защо си така близка и далечна? Защо си така тиха, кротка и същевременно недостъпна. Твоят поглед ме е посрещнал благ и приветлив, но когато исках да проникна в него чувствах, че там в твоята душа има нещо, което я обитава и изпълня. Кое беше то? Малкият Ян? Аз зная, че ти го обичаш, но също така зная, че не е тази обич към него преградата, о колко са се спирали моите нежни чувства и хубава обич.

Когато съм бивал при теб, аз си почивах от дребните скърби и несгоди, които посещават почти непрекъснато човека, останал съвсем сам в света. Да, когато бивах при теб, струваше ми се, че навлизам в някаква нова земя, където слънцето непрестанно струи светлина, навсякъде благоухаят безброй разцъфнали цветя и птичките пеят по розовите храсти. В мен тогава всичко притихваше и настъпваше чуден мир.

Случваше се да ти кажа издалеко за това, в което ставаше в душата ми, но ти никога не го разбра, нито даже подозираше, че съществува... Когато си тръгна... О, толкова тревожен ден не бях изживявал. Бог знае защо ми се струваше, че те загубвам навеки и безвъзвратно. Душата ми се разкъсваше от мъка и аз хиляди пъти решавах да тръгна и да остана. Всичко в мен страдаше, ужасно страдаше, Искаше ми се да дойда при теб, да ти кажа: – Марта, обичам те, не мога да замина! И виждах те в същия миг изправена тиха, кротка както винаги, но с очи пълни с учудване и недоумение. И пак разбирах, че има нещо в самата теб, което застава на вратата на твоето сърце и не ме пуска да вляза там. Какво е то Марта?

На гарата ми се искаше да няма хора, да няма никой. На устните ми постоянно трептяха думите: „Марта, обичам те, безкрайно те обичам“. Сърцето ми ги повтаряше и се обливаше с кръв, а душата ми тъгуваше по несбъдната мечта.

Когато влакът тръгваше, изведнъж ми се стори, че всички тези четири години, откакто те бях видял и обикнал, бяха само един едничък миг и аз го пропуснах... пропуснах да ти кажа туй, което толкова време е звучало като музика в душата ми и което сърцето ден и нощ е лелеяло за теб.

Прости ми, че ти пиша най-първо за себе си. Теб може би те интересува, как сме пристигнали и точно къде. – Ще ти кажа, но чувствах такава необходимост да разтворя вратите на душата си, за да видиш там всичката онази безгранична мъка и радост, които си ми причинявала ти.

А сега слушай. Пътувахме сравнително добре. Ян не се отдели от прозореца и постоянно се вглеждаше в местностите, през които пътувахме. Той често възклицаваше, показваше ми всичко, което му правеше впечатление и ме питаше за много неща. Аз му се радвах и често си мислех, ако ти, скъпа Марта, беше на моето място, как би му отговаряла и как би постъпвала. Стараех се да бъда това, което би била ти, но много се съмнявам, доколко съм сполучил това.

Мястото, в което пристигнахме, мога да кажа, че е едно от най-красивите местности в нашата страна. По-сполучлив избор надали би могло да се направи. Аз съм ходил толкова много по екскурзии, през ваканциите съм кръстосвал не веднъж страната ни, но никога не съм идвал тук и дори не съм подозирал, че съществува. А може би то да е било и по-обикновено място, но вещата ръка на ръководителя на това училище да го е преобразила.

Мястото, което е заето за това училище, доколкото разбрах, е огромно. Обхваща подножието на планината, склоновете, разбира се, тези първите склонове и един хубав залесен връх. Останах с впечатление, че тази площ се простира с километри надлъж и нашир. В нея са открити топли минерални води и са направени великолепни бани. Останах искрено възхитен и зарадван от чистотата и красотата им. Тук е особено много застъпена хигиената и, доколкото разбрах, на чистотата се държи не само като на нещо механично, а като на важен основен принцип в живота. Ние всяка вечер си мием краката в чисти бели легени с изобилна топла вода, която се струи от много чешми, независимо честите бани, които с удоволствие правим. Струва ми се, че в това миене на краката има някакъв дълбок смисъл, защото тук в това училище, както в природата, зад всяко нещо или явление си има своите дълбоки причини. А сега да започна отначало. Когато пристигнахме вечерта, ние нощувахме в една особена сграда, подобна на голям хотел, извън територията на училището – може би, или в нея – точно не можах да се осведомя, защото тук любопитството не се поощрява. Тези, които работят и се грижат за това училище, малко приказват и отговарят само на това, което мислят, че ще ни е необходимо за нас, като преподаватели и ученици. Много пъти вместо отговор можеш да получиш мълчание, което най-красноречиво ти казва, че си питал и любопитствал за нещо, което не е в пряка връзка с работата ти. Със себе си имах един случай. Никога в живота ми не са ми въздействали тъй силно, каквито и да са били назидателни думи, както това мълчаливо поглеждане, без какъвто и да било устен отговор. Но аз пак се впуснах в странични неща, а исках да ти кажа нещо за самото начало и приема ни. На сутринта, много рано ни взеха с автобус и след, не помня колко време, слязохме пред една своеобразна сграда. Бяхме около 15 души. Посрещна ни млада жена с много приветлив вид и ни покани любезно да влезем в един голям салон. Трябва да кажа, че ме порази абсолютната чистота и неволно си погледнах прашните обувки, които не бях се сетил да поизтрия от предишния ден. В този салон имаше най-различни столове и канапета. Това, наистина, ми направи особено впечатление. Те бяха от най-простите, обикновени столове, до най-скъпите меки канапета. Салонът имаше почти кръгла форма и обикновените столове бяха до тия стени, по които околовръст имаше ниско сложени прозорци, а меките и хубави канапета и столове бяха във вътрешната страна.

В този салон стояхме около час самички. Никой не дойде при нас, никой не ни запита нищо. И ние всички се разположихме, кой където намери за добре. Ян, аз и Динко най-напред разгледахме хубавите картини, които красяха стените. После, като стигнахме до прозорците, останахме там. Аз придърпах един плетен стол и седнах, горе-долу да съм наравно с децата и се загледахме в градината, която се простираше пред самите прозорци. Там, макар и рано, вече работеха. Имаше младежи от най-различна възраст – момчета и момичета. Не се забелязваше да имат някакъв ръководител с униформа да ги наглежда. Най-после Ян откри една възрастна жена с малка тесличка в ръка, около която се въртяха децата и към която постоянно се втурваха да я питат, види се, за нещо. Тя разкопаваше една леха и изглеждаше повече като майка между децата си, отколкото като учителка или преподавателка. Ян не се стърпя и отвори прозореца. Тогава ние можехме ясно да чуем какво говори тази жена и момчетата и момичетата. Те идваха, казваха й кои цветя и лехи са поляли, тя някак майчински одобряваше и ги наставляваше за друга работа.

Всичко това на Ян се виждаше много забавно и неговата енергична натура почваше да не може да стои мирно на едно място. Най-после, когато едно момче беше под самите прозорци и поливаше розови храсти, Ян почти забравил къде се намира, го попита, кого приемат да полива.

– Всички, които искат – каза момчето и ни погледна усмихнато. Беше слабичко, деликатно момче, на години, може би, колкото Ян.

– А друго какво правите? – го запита нетърпеливо Ян.

– Ще видиш – отговори момчето и си тръгна, като си изпразни лейката.

– Ами аз мога ли да дойда при теб? – му извика високо Ян.

– Може – отговори момчето, без да се обърне.

Ян почти се бе втурнал да излиза, когато една врата се отвори и се показа средно висок, клонящ към възрастен човек. Той вървеше изправен, с лека, като на младеж походка. Ян така си и остана, както беше се затирил. Човекът отиде право при него, сложи ръката си на рамото му и каза:

– Ела при мен, малко момче.

Ян за миг се подвоуми, после каза тихо:

– Аз не съм сам. Ние сме трима.

Човекът се усмихна. И в тази усмивка имаше нещо особено красиво. Тя изразяваше разбиране, снизхождение към детското у Ян и възхищение, което не знаех на какво се дължи.

– Кои са твоите приятели? – попита господинът.

– Ето тези двамата – посочи той към мене и Динко, които стояхме прави до прозореца.

– Елате и вие – каза ни той и ние тримата тръгнахме след него. Влязохме в една голяма стая, на която двете трети бяха само от прозорци. Господинът заговори с Ян тъй дружески и непринудено, като че ли го познаваше от години. Това премахна смущението на Ян, което се бе явило в него от внезапното явяване на този непознат човек и Ян отговаряше свободно и бих казал много добре. Тогава господинът хвана двете му ръце и ги разтвори с дланите към себе си. След това се наведе над тях и ги разглежда няколко минути.

– Цигулката си носиш ли? – попита той Ян за моя преголяма изненада, като си вдигна главата от ръцете му.

– Нося я – промълви тихо и не малко учуден Ян.

– А как ти е името?

– Илиян Павлов Струмски – каза Ян и изведнъж се зачерви силно – може би той за първи път казваше гласно това ново за него име. Видях, как за миг очите на човека се спряха неподвижно и проницателно върху Ян. Сякаш този поглед проникваше в самата му душа и там четеше това, което бе писано в нея. После леко въздъхна и като приклепна с очи, каза; – Добре! Запиши си името тук, в тази книга и пиши датата, когато си пристигнал.

Ян пристъпи към голямата книга, в която, види се, се записваха сами учениците, а в това време човекът взе от масата си една лупа и когато Ян беше написал името си, прегледа с нея очите му. Поклати одобрително глава и каза на мен да се приближа.

Знаех вече, че имам пред себе си специалист по новите науки, които отскоро си пробиват път в страната ни – които определят характера по линиите на ръцете и затова бях се приготвил да си подам ръцете. Но той не ми поиска да сторя това, а само тихо забеляза: – Вие също свирите нали? И добре свирите. Донесохте ли си вашите музикални творби?

Вярвайте ми, мила Марта, ако гръм би паднал от небето, по-малко би ме изненадал, отколкото краткият му, почти тих въпрос. Това никой човек не знаеше. На никого не бях казал, че съм творил нещо в областта на музиката, защото бях започнал да работя, откакто те бях видял. И всичко бе за тебе и само за тебе... – Текст и музика – то бяха това, което душата ми ден и нощ пееше за тебе...

Въпросът му ме много смути по две причини: първо, от къде знае този човек това, което никой смъртен не знаеше – тъй както на никого, както ти казах, не бях обаждал и всичко държах заключено в шкафче със секретна брава. И второ... може би и по-важното, ако признаех, че съм работил в областта на музиката, то сигурно трябваше и да явя на него работите си и той тогава би видял и разбрал всичко. А аз тъй не мога чужди поглед да наднича в душата ми и да влиза в моята святая светих...

Човекът сякаш прочете това което ставаше в момента в мен и каза: – Бъдете спокоен, друг път ще говорим повече с вас... Сега само се разпишете в същата книга.

Аз прекрачих двете крачки до масата и записах името си. Когато се обърнах, той държеше лупата си. Приближих се като дете при него и подложих очите си за преглед. След няколко минути той поклати одобрително глава.

След това Динко пристъпи към господина блед като платно. Дори се уплаших, да не му е станало лошо на това дете. Тъй слаб и блед беше. Но изведнъж човекът се усмихна, плесна го леко по бузата и с един бащински жест бръкна в джоба му с думите:

– А тук какво носиш? – И без да дочака отговор, той извади малката дървена фигурка, която предният ден Динко из целия път във влака бе дялал на един вестник. Право да си кажа, никак и не му бях обърнал тогава внимание. Чувал бях често пъти дечицата да казват, че Динко не си знаел уроците, защото не учел, а по цял ден дялал. Но аз не бях близък със семейството му и лично това дете със своя анемичен вид не ме е привличало никога. И сега не малко бях изненадан както от така сполучливо изработената фигурка, която представляваше тяхното куче легнало, турило главата на лапата си, а така също и от необикновеното намиране на тази фигурка в джоба му от този човек.

Динко колкото беше блед, изведнъж стана толкова червен. Сякаш всичката кръв, която имаше в себе си, бе нахлула в лицето му. Той наведе виновно глава, а бузите му горяха.

– Това е много добре – каза господинът – Отлично. Имате ли много изработени такива неща у дома?

– Не много – промълви едвам Динко.

– Защо?

– Майка ми не ми даваше... Да съм си учел уроците... и да не съм се морял с други работи... А това никак не ме уморяваше...

Човекът ме погледна изведнъж, сякаш се учудваше, как така аз приказвам без да ме питат или да има нужда от това говорене. Аз наистина се засрамих като ученик и млъкнах.

Тогава той се усмихна и каза:

– Вие сте учител, нали?

– Да – промълвих виновно аз и пак се учудих от къде знае.

– А те щели да уморят това дете с грижите си – каза ми той, посочвайки с ръка Динко.

После хвана бащински ръцете на Динко и ги разтвори с дланите към себе си. Гледа ги дълго, после взе лупата и ги разглежда много внимателно. След това въздъхна дълбоко, изправи се и каза:

– Хайде, моето момче, запиши се пък ти в тази книга – и му разтвори една друга до нашата книга.

Динко взе перото и си записа името и датата на идването. После господинът му гледа очите. Като свърши прегледа той ни каза:

– Ето, от тук излезте – и той ни отвори една стъклена врата. Ние му се поклонихме и излязохме. През малък коридор излязохме в градината. Никой не дойде да ни посрещне, нито да ни каже какво да правим. Ние постояхме един миг така в недоумение и тръгнахме. След няколко крачки срещнахме познатото вече нам момче, което поливаше розите под прозорците. Ян заговори с него като със стар познат и ние тръгнахме с него. После разбрах, че ние съвсем не случайно сме срещнали това момче, но че то ни е чакало, но толкова естествено, като че ли всичко ставаше от само себе си. Когато след няколко дни аз също причаках един господин, разбрах, че тук нещата не стават случайно.

Мила Марта, Ян ме вика и трябва да завърша писмото, макар че има още много неща да ви пиша. А ще го прекратя, защото тук пощата тръгва след един час и не искам да те карам да се измъчваш повече в неизвестност. Друг път ще продължа как прекарахме и завършихме тук нашия първи ден. Но трябва да ти кажа, че той, колкото и да беше интересен, като пръв все пак с минаването на дните става един от най-обикновените дни, или по-точно казано, един от по-малко интересните дни.

Ян също ще ти пише, но за сега той е всецяло погълнат от всичко, което става тук и малко свободни минути може да намери за писане.

Приеми моя сърдечен привет

Владислав Величков

Марта държеше писмото в ръка и съжаляваше, че то така неочаквано свърши. Всичко бе тъй ново и интересно за нея. Най-силно впечатление й направи господинът, който ги е приел и който по такъв чуден начин е отгатнал способностите и дарбите им. Тя беше чувала за тези науки, които се занимаваха с прочитане на характера по лицето, главата и ръцете, но никога не бе имала случай да се заинтересува и запознае от близо с тях. Пък и мнозина спекулираха с тях и тя си мислеше, че с тях се занимават хора, които търсят по-лесен начин да припечелят нещо. А ето сега, хора, високо интелигентни, ръководители на училище, си служат с тези науки и то така сполучливо и на място. Наистина това беше първото училище, което се стараеше да проникне още от началото в характера и дарбите на възпитаниците си, навярно за да може отпосле да ги насочи правилно в техния път.

През цялото време, докато си сменяше тоалета, тя си мислеше за писмото на Величков,

– Наистина, ново и необикновено училище – казваше си тя. После си спомни за началото на писмото и се усмихна. – Бедният Величков, колко ли се е измъчвал, а тя дори не е и подозирала това. Той бе за нея като брат на Ян, към когото тя хранеше наистина сестрински чувства.

Когато беше вече готова, тя седна до масата, взе перото и започна да му пише.

„Драги Величков,

Вашето писмо ме тъй много зарадва. Всеки ден го очаквах и седмицата ми се видя твърде дълга. Всичко, което ми пишете за училището, ме крайно много заинтересува и бих се радвала много, ако ми пишете по-често за уредбата и живота в това училище. Радвам се, че Ян е добре.

Колко много съм благодарна, че именно сега се откри това ново училище, за да може да постъпи Ян в него, докато е още малък и следователно по-лесно ще възприема и усвоява това, което се преподава там.

Тук за сега всичко е еднакво и тихо, както го знаете и вие. Започнали са да идват хора за летуване, но аз ги виждам само отдалеч и случайно, защото всеки ден съм на работа. И благодарение тъкмо на работата дните не ми се виждат така празни и пусти при отсъствието на Ян.

Отсега нататък ще живея с очакването на нови и нови писма, които ще внасят известно разнообразие в живота ми, а същевременно ще се чувствам по-близко до вас и пространството, което ни дели, ще изчезва, поне докато чета писмото.

От сърце Ви желая успех във всичко и много радост, защото Вие я заслужавате.

Марта“

Марта прочете писмото, сгъна листа, после взе друг лист и почна да пише на Ян.

Има часове, през които, макар че си далеч, аз те виждам – не зная, как става това – но те чувствам близко, като аз да съм при теб или ти при мен. Тогава зная, че си добре и не се безпокоя. Още повече, като зная, че си разумно момче и ще гледаш съвестно на учението и работата си.

Знай, че всеки твой успех и стъпка напред в науката и изкуството е моя най-голяма радост, която ще изпълва и осмисля живота ми.

Приеми хиляди благопожелания от тази, която постоянно мисли за теб и те обича от мига, когато видя твоето личице, опряно о стъклото на прозореца.

Целува те Марта.

Р.Р. Предай моите благопожелания и на твоя другар Динко. Гледай да си му полезен във всяко отношение, защото той сигурно ще тъгува за родителите си и бащиния си дом. А ти го крепи и му помагай.“

Марта надписа един бял плик, сложи вътре писмата и като облече набързо връхната си лятна дреха, излезе да пусне писмото в пощата, за да може сутринта да тръгне.

Тъкмо беше стигнала до пощата, когато един познат ней глас я извика. Тя се обърна и видя доктора. Наистина, тоя човек със своята духовитост и добър нрав,винаги внасяше в нея някаква свежа струя. Тя се спря с писмото в ръка и го почака. Той беше с малка компания – трима господа и две госпожици, които по всяка вероятност бяха летовници.

Когато бяха на две крачки от нея, докторът се усмихна и каза:

– Ах, хванах ли ви на местопрестъплението?

– Какво престъпление, г-н докторе – попита Марта усмихната.

– Ето на, пускате писмо. На кого?

– Ох, на новото училище. Нали там е Илиян?

– А, така ли, тогава друг въпрос. Елате да се запознаете с нашите гости.

Марта бързо пусна писмото в кутията и като пристъпи към тях, запозна се с госпожиците и господата.

Аз съм вече две седмици тук, – каза един от господата – но не съм виждал госпожицата. А мислех, всички госпожици съм видял вече.

– О, сигурен съм, че, ако не беше дошла да пусне писмото за малкия си любимец, надали би я видял и през цялото лято.

– Защо? – учуди се господинът.

– Така, пази се да не я откраднат.

– Ах, господин докторе, как можете да говорите така – каза Марта и страните й леко поруменяха.

– Казвам, разбира се, иначе от работа не бихте бързали да си отивате веднага у дома, та да не може да ви види човек, ако ще и да умре за това.

– Моля, не се шегувайте така – каза Марта и по лицето й премина сянка. Вие много добре знаете защо не излизам по улиците да се разхождам заедно с другите...

– Бога ми, не зная – каза докторът и очите му припламваха във весели пламъчета.

– А и всеки прави това, което за него има смисъл – добави тихо Марта.

– Така ли? – не ви очаквах толкова егоистка – каза докторът, а на устните му играеше усмивка.

– Защо егоистка? – попита Марта и срещна погледа му, изпълнен с игриви пламъчета.

– Значи само ако вие намерите смисъл – натърти докторът, – а ако вашето излизане ще бъде смисъл за излизането на другиго?...

– Моля, г-н докторе, вие искате да ме накарате и сега да си отида.

– Защо? Нима това съм искал да кажа? – Но като забеляза горчивината, която се изписа по лицето на Марта, той стана изведнъж сериозен и каза: – Извинете, госпожице Марта, аз наистина се пошегувах. Тази вечер съм в малко особено настроение – простете.

– Зная, че обичате да се шегувате, но... – и Марта погледна към непознатите госпожици и господа, който я гледаха с любопитство.

– О, за тях не се безпокойте, госпожице Марта. Ето този господин е мой брат, а тези двама ми са братовчеди по баща. А госпожиците – по майка. Както виждате, едва ли не е целият ми род. Дошли тук да прекарат по-весело лятото... Млади са, няма какво... не искат да се крият в къщи като вас, а искат да си поживеят... И наистина ги облажавам. Хайде, Боби, – каза една от госпожиците, стига си дразнил госпожицата, а й кажи нашия план и това, за което я повика.

– О, да, пък аз бях забравил. – И като се обърна към Марта, каза: – Слушайте, г-ца

Марта, сега ви говоря най-сериозно. Утре събота ли е?

– Да, събота е – отговори Марта.

– А други ден неделя?

– Да неделя.

– Значи вие сте свободна.

– Да, защо?

– За да дойдете с нас. Решихме наистина да ви откраднем... Толкова години вече сами се скитате из планината, сега вече това се забранява – почна да се шегува пак докторът. – Това лято сте ангажирана от нас. Сега Ян го няма и няма с кого да се отдумвате...

Марта стоеше мълчалива и замислена.

– Наистина госпожице, – обърна се към нея една от госпожиците, която имаше сини бадемови очи и светлоруси коси – Боби ни разправя доста неща за вас и така много ни заинтересува... И много бихме се радвали, ако дойдете на екскурзия с нас. Няма да бъде много далече и за много дни. Утре по обед тръгваме и в понеделник сутринта сме тук.

Вярно беше, че Марта през тези четири години бе ходила много из планината, но повече с децата или пък понякога сама с Ян. Никога не бе потърсила компанията на големите, защото винаги с децата се чувстваше по-особена и тяхната компания я радваше и изпълваше с безгрижието на самите деца, а мисълта дори за компания от възрастни я изпълваше с някаква незнайна за нея тъга и горчиви спомени нахълтваха в душата й.

– Защо толкова много мислите – попита я другата госпожица, която бе в пълна противоположност на първата. Имаше черни очи и много приятен матов цвят на лицето. – Една екскурзия, това е толкова приятно и хубаво нещо. Няма да бъдем много – 15-20 души. Ще бъде много весело.

– Защо пък настоявате – каза докторът – ние утре ще я откраднем от общината, ще я турим в един чувал и ще развържем чувала на върха.

– Добре, – каза изведнаж Марта – не искам да оставате с впечатлението, че искам да ме молите. Ще дойда!

– Ето, това е отлично – каза единият господин.– Така и вярвах, че госпожицата ще се съгласи да ни удостои с компанията си.

– Моля, моля, – каза Марта – недейте ми говори така, защото почва да ми става неловко.

– О, госпожице, каза братът на доктора, – за днешно време много сте скромна.

– Нали? – каза оживено докторът. – Аз ви казах, че тя не е като другите?

– Хайде стига, Боби, че наистина правите невъзможно стоенето на госпожицата при нас. Да говорим за друго нещо – за утре.

– Да, вярно, – каза братовчедът – да кажем на госпожицата къде отиваме и от къде ще тръгнем.

– Вярно! – каза докторът. Значи решено, г-це Марта.

– Да, – промълви Марта.

Тогава утре сборен пункт градската градина до източния вход. Разбрано, нали? Раница си имате, това зная. И добър екип имате – и това зная.

Братовчедките се засмяха.

– От где зная ли? – попита той, като схвана мисълта им. – Малко ли съм я срещал с нейния любимец из планината? Същинска алпийска туристка. Та значи така – ще пътуваме с влака и ще стигнем горе хижата, за да пренощуваме в нея.

– О, в хижа ли? – каза недоволно русата госпожица – защо пък в хижа? За една нощ и да се врем пак в къща. На открито ще бъдем. Ще накладем огън – в гората има поне много дърва и така ще прекараме нощта.

Докторът погледна Марта въпросително. Тя кимна одобрително глава.

Добре тогава, може и на открито – съгласи се докторът. Това пак ще видим утре.

Значи всичко е наредено, – каза чернооката госпожица – тогава да вървим, защо сме се спрели на едно място?

Тръгнаха. Марта поиска да си отиде, но всички запротестираха. Не може! Защо пък да си отива? Кой я чака в къщи? Животът не е толкова дълъг и младостта много продължителна, за да се прахосват така напразно. Сега Ян го няма, за какво трябва да се прибира толкова рано?

За да не настояват и канят повече, Марта се съгласи да остане. Понеже не можеха всички да вървят на една редица, то Марта се намери редом с доктора, а другите по двама и трима вървяха след тях.

– Защо така бързате да си отивате, госпожице – попита я тихо докторът.

– Бях започнала една много интересна книга и исках да я дочета – каза Марта.

– О, наистина вие предпочитате книгите пред живите хора – каза докторът и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му.

– Защо? – попита Марта. – Та аз през целия ден съм между хора. И когато се прибера да почета малко, то е едно разнообразие, почивка и същевременно човек научава нещо ново.

Докторът замълча. Вървяха доста така. Стигнаха до края, от гдето по-нататък не се движеха вече хора и се върнаха.

– Хайде да влезем в сладкарницата – предложиха двете братовчедки.

– О, не, моля, г-н докторе – каза тихо Марта.

– Хайде вървете вие деца, – обърна се докторът бащински към тях, – а после ще ни намерите тук.

– Добре – казаха всички заедно и се отделиха.

– Не намирате ли глупаво това движение напред, назад – каза Марта. – Какъв смисъл има? Наистина, полели са улицата, но все пак... Разбирам разходка на чист въздух, а тук... – Да, когато има причини, съгласна съм.

– А мислите ли, че тук хората се движат без причини?

– Може. Но все пак има известна доза и навик.

– Вярно е това, но той е бил предизвикан пак от причини – от една необходимост. Да се движи човек, да върви, да не мисли за неща, които нахълтват в мозъка му, когато той остане сам в стаята си между четири стени...

– Вие сте прави, г-н докторе, наистина понякога човек търси хората, за да се разсее и забрави...

– Да, да забрави – като ехо повтори докторът.

Когато след известно време ги намериха отново братовчедките и братовчедите, Марта каза, че вече мисли да си ходи, за да не би да се приберат хазаите и да ги безпокои после, като ги кара да стават, за да отварят.

Марта се сбогува с всички и докторът тръгна да я съпроводи. До в къщи почти мълчаха. Само когато докторът се сбогуваше вече, каза:

– Госпожица Марта, много съм ви благодарен, за гдето се съгласихте да дойдете утре.

– Моля – каза Марта, като му кимна повторно за лека нощ.

Влакът летеше. Марта стоеше на прозореца, до нея докторът й разправяше за първото си пътуване в чужбина. Пътували бяха повече от два часа. Марта се радваше на хубавите местности, които се редуваха пред погледа й.

– Още малко и ще стигнем Каменица – каза докторът.

Наистина след двадесетина минути влакът изсвири. Всички си бяха сложили раниците на гърбовете и когато спря, заслизаха по стъпалата.

Компанията беше пъстра и весела. Имаше младежи, млади господа и госпожици, по-възрастни дами и господа.

Когато стигнаха до селцето, което беше доста далечко от спирката, докторът и още трима души отидоха да потърсят коне за раниците, а останалата компания се бе разположила на хубава голяма поляна. По нея имаше големи каменни блокове, кой знае кога и по какъв начин свлечени от планината. И заради тях именно селото носеше името Каменица. Марта си беше избрала един хубав каменен блок малко по-далеч от всичките и се радваше на хубавата природа. Денят беше ясен, слънчев. Планината се издигаше от всякъде величава. Така се бе загледала, когато съгледа да слизат от горе, по една планинска пътека три циганки – копанарки и един копанар. Марта се поизправи и ги погледна. Някак особено красива й се стори групата копанари, слизащи от планината.

Така тя ги гледаше, докато те слязоха и съвсем близо минаха край нея. Едната от тях се отдели и дойде при Марта, а другите седнаха на няколко крачки далеч, види се, за да си починат.

– Имаш ли хляб да ми дадеш? – каза копанарката на Марта – че от вчера сме тръгнали и хлябът ни се свърши на половин пътя.

Марта вместо отговор, отвори раницата си, извади едно парче хляб и го подаде на изгладнялата жена. А последната, вместо да си отиде веднага, седна до камъка при краката на Марта и като остави хляба в полата си, каза;

– Този пръстен, който носиш на ръката си, ти е даден от мъж, който сега е зад море...

Марта трепна и изгледа жената.

– Чувай – продължи копанарката – ти си добра мома, много си претеглила, но до тук ти са били теглилата. При теб имаш едно момче, то сега е другаде, но пак се казва при тебе. То не е твое, ти не си го родила, но гдето се казва, твое е – ти си го гледала. Това момче ти е донесло късмета. Късметлия момче е. Ти си била болна, но си оздравяла. Късметът на това момче те е оздравил. То ти е донесло здравето и живота...

Сега те обичат двама души. Единият ти е казал, другият не е. Ако искаш, можеш да се ожениш за втория, но онзи там, гдето е зад морето, ще се върне...

Марта леко плясна с ръце от изненада и с учудени очи гледаше копанарката, която без да спира й говореше неща, които никой друг, освен нея, не знаеше.

В това време при Марта дойде русата братовчедка на доктора и усмихнато попита, какво прави тази копанарка при нея. Марта беше толкова смутена, че не знаеше какво да отговори, а само се помъчи да се усмихне в отговор на нейната усмивка.

– Голям късмет ще имаш занапред – довърши циганката и отхапа една хапка от хляба, който й бе дала Марта.

– Късмет ли? – попита русото момиче, – а аз?

Жената, като че ли не я чу, но като се обърна към нея, каза:

Ти се любиш сега с един – хем рода ти е, но няма да го вземеш. Ще срещнеш друг и ще се ожениш набърже... Баща ти е доктор и е много богат. Ти до сега си живяла охолно и занапред пак ще бъдеш много богата, защото имаш добро сърце и си много милозлива. Името ти е Вяра.

– Браво! – запляска с ръце момичето. И като се обърна извика силно:

– Наде-е-е, елате по-скоро!

Сестра й веднага се затича, а с нея заедно тръгнаха и други. Всички заобиколиха Вяра и копанарката. Марта бе станала и оттеглила настрана, за да не слуша това, което казваше копанарката на другите, мислейки, че те биха предпочели да им бъде казано насаме и в тайна. Но изглежда, че другите не държаха много на това и всички се смееха в един глас, когато копанарката казваше нещо вярно и което им допадаше.

Тогава дойдоха и другите две копанарки почнаха и те да говорят на оживената компания, всеки от която искаше да узнае нещо за себе си. За обща изненада, копанарките бяха почти глухи и не отговаряха на въпросите, които им се задаваха, а говореха това, което те намираха за добре. За глухотата им потвърди и копанаринът, който ги придружаваше.

Така всред такова оживление, неусетно се бе минало повече от час. В това време дойде един от тримата, които бяха отишли да търсят коне и каза, всички да си вземат раниците и да отидат на другия край на селото, гдето ги чакаха конете и другите двама от другарите им.

Като му казаха за копанарките, той се отнесе много скептично, но когато едната от тях му каза, че е женен два пъти, че има две умрели дечица – Мария и Димитър, той остана като втрещен и се чудеше от где тази жена знае неща, които са станали в живота му преди шест години.

Мнозина от компанията искаха да им кажат още по нещо копанарките, но те бързаха, защото щяха да пътуват с влака. Получиха наградата си за това, което бяха казали и забързаха към малката спирка.

Цялата компания, весела и оживена, се запъти към другия край на селото. Марта вървеше мълчалива и замислена. Всичко, което й бе казала копанарката, я бе така разтърсило и развълнувало. В душата й като многократно ехо все повтаряше все едно и също: – Той ще се върне, ще се върне...

Когато веселият глас на доктора проехтя близо до нея, тя като че ли се стресна и повдигна глава. Той я гледаше и очите му изпуснаха пак весели пламъчета.

– Докторе, пропусна, много пропусна – се чуваха гласове от всички страни.

– Какво съм пропуснал? – попита той и гледаше с весели очи всичките.

– Пропусна – повториха мнозина и в един глас почнаха да му разправят за трите копанарки.

– Вятър – каза той – как може да им вярвате?

– Наистина, наистина – започнаха да потвърждават всички – това е много странно и все пак факт.

– Вярно докторе, – каза този, който бе дошъл да им съобщи, че конете ще ги чакат на другия край на селото – вярно е. Просто необикновено! От где знае тя, че съм се женил два пъти, а още повече и имената на умрелите ми дечица. И аз отначало не вярвах, но тя ми каза някои работи, които само аз си знаех...

– И ти Богданов, вярваш на такива дивотии?

– Ако беше и ти, докторе, и ти щеше да повярваш. Казва ти неща от миналото, с което те просто изненадва и учудва: Да кажем, че на едного или на двама може да е проучила или узнала по някакъв начин тайните от миналото им, но на толкова много хора? Наистина чудни работи стават по света!

Докторът продължаваше да упорства, но всички настояваха и казваха, че на всички тия жени са казали истината. Най-после докторът отстъпи и каза:

– Твърде е възможно... Науката един ден навярно ще се добере до това и ще ни разкрие законите, по които става.

– Ето тъй кажи – каза една от дамите – а не отричайте неща, които не знаете как стават. Природата, която е създала слънцата и звездите, навярно ще има силата и възможността да открие чрез когото си намери за добре миналото и бъдещето на хората. Няма защо да се смущаваме от това, че тези жени са прости копанарки – за Провидението душите са еднакви.

– Безспорно – съгласи се примирително докторът и като търсеше между всички

Марта, тръгна редом с нея.

Изкачваха се нагоре по една красива пътека, която минаваше през млада букова гора. Когато пътеката позволяваше, докторът и Марта вървяха редом, а когато се стесняваше, той минаваше ту между дърветата, ту отстъпваше след Марта.

– Наистина ли мислите, че тези жени имат някаква свръхестествена дарба да виждат миналото и бъдещето – запита той Марта.

– Мисля, че да – отговори тя – защото те казваха неща, които човек е скрил дълбоко в душата си... Аз останах поразена!

– Така ли?

– Да. Никога не можех да помисля, че миналото на един човек може да бъде така ясно видяно от другиго, без да му бъде казано.

– Искрено съжалявам – каза докторът – че не бях там. Без малко аз щях да дойда да ви повикам, но една мисъл ме спря... Интересно какво ли биха казали за мен... За миналото не се интересувам, аз го зная. То не е радостно... но за бъдещето бих искал да зная някои неща.

– Да, това е право. Бъдещето е по-важно. Като го знае човек, може да се избегнат някои грешки.

– Да, ако това бъдеще не е неизменно и е в ръцете на човека.

– Може да има неща неизменни, но може би има и такива, които зависят от човека.

– А на вас за бъдещето казаха ли ви нещо, госпожице Марта? Извинете ако въпросът ми е малко нескромен. Но така много ме интересува.

– Да, малко. Дойдоха други и тя прекрати. – Докторът премести клончето, което наполовина преграждаше пътеката и Марта премина близко под ръката му. Нагоре вървяха мълчаливо. Те бяха първи, а след тях вървеше цялата компания и до тях долитаха оживени разговори и възклицания. Навярно всички говореха за предсказанията и предопределението.

Постепенно гласовете и разговорите се чуваха все по-слабо и затихнаха съвсем. Марта неволно се обърна и видя, че никой не се виждаше по пътеката след тях.

– Да ги почакаме – предложи тя.

– Защо? Боите ли се? – попита тихо докторът.

– О, не. От какво? – каза съвсем спокойно Марта. – Гората е толкова хубава. Винаги ме е радвала тази мека зеленина на младата гора.

– Тогава да вървим – предложи той. – Понякога многото хора развалят красотата на гората и планината.

– В това сте прави. Аз обичам да стоя сама в гората. Тогава слушам, как тихо шушнат листата, като че ли разправят някаква хубава приказка. А някъде се чува да бъбре поточе изпод нападалата шума...

Продължаваха да вървят. На едно място пътеката се разклоняваше. Марта предложи да почакат, защото може би тези, които са зад тях, не знаят пътя и ще сгрешат пътеката: Още повече, че беше вече доста напреднало времето след обед и едно объркване на пътя би донесло една неспокойна нощ, както за тия, които са се загубили, така и за тия, които ще ги търсят.

– Добре – съгласи се докторът, а Марта се усмихна се и сложи леката си плетена дрешка на камъка.

– Не, не. С нея ще се наметнете, а седнете тук. Може би сте запотени?

– Никак. Не вървяхме много бързо – и тя седна на своята дрешка. Тогава докторът взе своята и я наметна на раменете й като я загърна като малко дете.

– Моля, господин докторе, мога и сама.

– Зная, че можете, но доставете ми това удоволствие да ви услужа. Боже мой, за всичко можете сама, та това всеки го знае, но нима цял живот ще живеете все сама? Няма ли да помислите и за себе си най-после?

– Какво да помисля?

– Да си помислите за другар в живота.

– Странна мисъл, господин докторе. Че защо сте се загрижили за това?

– Може би, защото съм заинтересуван.

– Вие пак се шегувате. Но все пак, благодаря ви за любезността от ваша страна да се грижите за мен.

– Не, Марта, аз не се шегувам. – заговори докторът с тих задушевен глас, като за първи път й каза само на име. – Аз ви говоря съвсем сериозно... Може много да изглеждам весел и да се шегувам... но това не значи, че аз не съм сериозен човек и че не мога истински да обичам...

Марта се обърна към него и го гледаше учудена. В първия момент тя никак не знаеше какво да каже. Наистина, той не се шегуваше, лицето му бе сериозно и малко бледо. Очите му я гледаха смирено и с обич. Но все пак тя не знаеше за кого говореше той и за какво й казваше тези думи. Той, като че ли прочете въпроса в очите й, каза:

– За вас, Марта, за вас говоря... Мислих доста. Аз не съм млад... Размислих, анализирах чувствата си и зная до колко са дълбоки и искрени.

В това време се зададоха братовчед му и синеоката братовчедка. Те вървяха хванати за ръце, не виждайки Марта и доктора, като си приказваха тихичко. После, като ги видяха, пуснаха си незабелязано ръцете и продължаваха да говорят. Марта се радваше, че дойдоха тези двама млади хора, защото я избавиха от така необикновения и нежелан от нея разговор. В това време дойдоха и други и казаха на доктора, че единият кон паднал и го викаха да помогне за натоварването му, тъй като той разбирал от тези работи.

Докторът се извини на Марта и тръгна надолу по пътеката, а тя, възползвана от случая, тръгна с една дама, която вървеше сама, защото мъжът й вървеше с конете – да пазят да се не изгуби нещо от раниците.

Привечер стигнаха до Белия извор и всички решиха, че това е най-изгодното място за пренощуване. Накладоха голям огън и всички насядаха край него. Някои говореха още за днешния чуден случай с копанарките, но най-после някой подхвана песен, която обхвана всички и след малко гората ехтеше от песента „Горда Стара планина“. След нея се изпяха още много песни и настроението у всички бе весело и повишено.

След вечеря се погрижиха за легла и нощувания. Накастриха млади клонки, събраха шума и мъх и го наслагаха недалеч край огъня. Марта мислеше да прекара нощта облегната на раницата си край огъня, затова не се погрижи нищо да си приготви. Най-после една нощ – ще мине както и да е.

И тъй както се бе загледала в огъня и замислила, някой седна при нея. Тя се обърна, видя доктора и леко трепна.

– Не се безпокойте, Марта, – пошепна той – исках да ви кажа, че ви приготвих тук наблизко легло от шума. Ако искате, може да нощувате в него...

– Благодаря, г-н докторе, но аз ще остана край огъня.

– Марта, – тихо заговори той – не ми отказвайте... Знайте, всяка грижа за вас ми е такава радост.

– Вярвам.

– Тогава елате да видите какво съм ви приготвил.

Марта стана и тръгна след него и никак не знаеше какво да прави. Тя беше отвикнала или по-право не беше свикнала на подобни грижи и сега се чувстваше крайно стеснена.

Не бяха прекрачили три, четири крачки в страни и той се спря.

– Ето, това е – посочи към земята той.

Марта се наведе и леко извика от изненада. Две одеала имаше на това легло от шума. А върху тях и едно платнище.

– А за вас? – попита Марта, като се изправи.

– А, не се безпокойте, за мен е лесно. Аз ще съм от тия, които ще продължат огъня, а утре на върха, на слънце ще си наваксам съня.

– Боже мой, защо трябва да правите всичко това? Съвестно ми е, аз да лежа в такова

хубаво легло, а вие никак да не спите,

– Съвестно ли? Че защо?

– Така! Защо да се лишавате заради мен от тези меки, топли одеяла... Предпочитам аз да се измъчвам, отколкото вие.

– Така ли? Това ме радва. Тези ви думи струват за мен повече от всички одеяла на света... Хайде легнете, за да пробвате леглото. Ако е нещо неудобно, да го пооправим.

– О, не – запротестира Марта. – Моля ви се, после аз сама...

– Боже мой, колко сте чудна, Марта. Та какво има?.

Но Марта не се съгласяваше. Това, което за него като доктор беше съвсем естествено да види жена или момиче да лежат на легло, за нея беше съвсем неудобно и неловко. И тя като повтори: „После, после” – тръгна към огъня, а той съвсем неразбиращ я, тръгна след нея. Там се бяха разположили вече мнозина и разговаряха весело край огъня. Докторът също седна и заразправя различни случки, изпълнени с чист и лек хумор и с това караше да избухва от време на време общ неудържим смях.

Късно вечерта всички се заприготвяха за лягане.

– Вяра, къде ще спиш? – запита докторът братовчедката си.

– Ей тук – посочи тя малко легло от шума край огъня.

– Ако искаш, аз съм приготвил едно легло. Тъй като ще дежуря за огъня, може да го използвате с Марта.

– О, трогната съм, Боби, къде е то? – Тук, на три, четири крачки.

– Прието.

– А къде ще спи Надя?

– С госпожа Димитрова. Те са много добре, госпожата се е сетила да си вземе одеяло.

– Добре – каза докторът – вярвам и ти няма да бъдеш по-зле – и стана, а след него

Вяра и Марта.

– О, тук ли било? Пък аз одеве се спънах в него и се чудя, на кого е това царско легло. Да бях знаела, че е твоето, да бях изкарала досега един сън, че се чувствах много изморена – каза Вяра.

– Е, ще имаш време да спиш до зори. Хайде сега лягайте и аз да ви завия – покани ги докторът.

– О, не, – запротестира Марта. – Аз мога... ние сами ще се завием.

– Хайде, Боби, върви си тогава и слагай повече дърва на огъня, че ако ни стане студено, ще дойдем да се греем на огъня.

– Добре, добре. Лека нощ и приятен сън – каза докторът и отиде при огъня...

На сутринта слънцето огря компанията, когато беше излязла от гората и се изкачваше по един заоблен връх. Пред очите им се разкриваха чудни хоризонти. Марта гледаше и сърцето и душата й се изпълваха с радост.

– Наистина каква красота, какво великолепие е създала природата у нас – мислеше си тя. На върха починаха за малко и поеха отново нагоре.

От сутринта Марта не бе виждала никак доктора и когато зачу гласа му зад себе си, обърна се и го погледна. В сутринния здрач беше му подала одеялата, благодарейки му за услугата и после къде беше изчезнал той, не беше видяла.

Сега той бе седнал недалеч на един камък и като видя, че Марта го гледа, помаха й весело с ръка. До него стоеше братовчед му и му обвиваше с бинт другата ръка. Марта се поспря малко, но той й помаха с ръка в знак да върви и тя тръгна.

– Какво ли му се е случило, се питаше тревожно тя и вървеше някак неохотно.

Едва към обед, когато бяха се изкачили на върха, който бе целта на екскурзията, тя съгледа долу в подножието му доктора, един от конярите и още трима души от компанията.

От далеч тя видя, че едната му ръка беше бинтована и превързана за врата. Когато след време той се бе изкачил на върха и чу пак шеговития му глас, тя се приближи към него и го попита какво му е на ръката.

– Дребна работа – отговори той.

– Как? Не знаете ли госпожице? Та той ако не беше, щяхме да се върнем с един човек по-малко – каза една от дамите.

– Нима? – почуди се Марта,

– Да, самата истина. Единият от конете се подхлъзнал и с крака си съборил един доста големичък камък. Камъкът бил залетял надолу и право в главата щял да удари г-н Димитров. Боби го видял и веднага с ръката си се помъчил да го спре. Наистина той отстранил удара от главата на Димитров, но ръката му доста пострадала.

– Имаше ли кръв? – попита Марта наивно.

– Разбира се! Много, ние дори се уплашихме да не би и костите на ръката му да са пострадали.

– Толкова много? И пак върви? – И Марта погледна доктора с поглед, изпълнен със съчувствие. После като постели дрехата си, покани го любезно да седне.

– Благодаря ви за поканата, Марта – каза той, като седна до края на дрехата.– Седнете и вие – покани я той, посочвайки й дрешката.

Марта отдръпна по-далечко дрехата си и като седна, запита го.

– Много ли ви боли? – а очите й продължаваха да го гледат съчувствено.

– Когато вие ме гледате така, престава да ме боли – отговори й тихичко той, като се помъчи да се усмихне.

– Не се шегувайте, питам ви сериозно.

– Но и аз съвсем сериозно ви отговарям. Вашето съчувствие ме трогва и аз съм благодарен на случая...

Марта само въздъхна и нищо не каза. През време на обяда тя му услужваше със сестринска грижа и внимание.

Когато след два часа престой на върха заслизаха надолу, Марта остана последна с доктора. Тя виждаше, че раната доста го безпокоеше и макар да бе ръка, а не крак, то все пак го затрудняваше в ходенето.

Те вървяха и си приказваха за различни неща. Когато вечерта стигнаха спирка

Каменица, докторът каза:

– Днес трябва твърде много да благодаря на ранената си ръка.

– Защо? – попита го Марта зачудена.

– Защото, ако не ме болеше ръката, надали щяхте да вървите сама с мене през целя път...

– Ах, г-н докторе, защо говорите така...

– Марта, прошепна той – аз ценя доверието и съчувствието ви...и съм ви така много благодарен.

Във влака се качиха в един часа през нощта и пристигнаха в градчето в три и половина. Беше почнало едва да се развиделява, когато крачеха из пустите улици на градчето. Повечето от компанията бяха сънени. Набързо се сбогуваха и разделяха по разни улички. Докторът, макар и доста блед, което показваше, че ръката много го боли, изпрати Марта до в къщи, въпреки всичките й протести. Там тя, разделяйки се му каза, че би искала да знае на другия ден как е раната на ръката му. Той стисна подадената й за довиждане ръка и каза, че ще й се обади от болницата по телефона...