Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов

увлечен в разговора с българката, се отдалечил от компанията. Една висока скала

привлякла вниманието на момъка и той почнал да се катери по нея. Тръгва след

него и спътницата му: но не успяват да стигнат и до средата на опасната скала,

американецът се подхлъзва и в падането си увлича и българката в пропастта. Дотук

им бил животът. Мъртвата двоица докараха в Дрезден, в клиниката. Цял град се

разтревожи от това печално събитие. Сума свят се изпровървя да ги види,

прострени един до друг върху една голяма мраморна маса. Веднага телеграфираха на

брата на българката да дойде в Дрезден; по-близки роднини тя нямаше. Телата

балсамираха, за да ги съхранят до пристигането му. Множество венци украсиха

смъртното им легло. На третия ден се получи от Виена телеграма, че братът на

покойната тръгва за Дрезден. Телата пренесоха в дома на американското семейство.

Като очакваха с нетърпение пристигането на брата, сума мистери и мистриси, сума

леди и джентлементи бяха се събрали в този дом. Семейството принадлежеше към

висшето дрезденско общество. Бях отишъл там и аз с неколцина българи студенти.

Имахме покани като българи, знайте, българка-покойница. Други пък българчета

бяха отишли на станцията да посрещнат брата на покойната. Чакаме. Печална

тържественост! Всичките апартаменти бяха пълни с посетители. Говореха тихо, с

шепнене. Тишината се нарушаваше от време на време с горчивите ридания и отчаяни

въздишки на убитата от скръб майка на покойния момък. В един интервал на мъртва

тишина откъм коридора се зачу една страшна глъчка: чу се грубо тропане на обуща

- като че водеха подкован кон, - чуха се гласове: "Къде е? Тука ли бе?" "Шш!...

По-полека!" И в стаята на покойниците се вмъкна с калпак на главата... бай

Ганьо.

не приличаше толкова на скръбно настроение, колкото на негодувание; като че

окръжающите лица бяха виновни за смъртта на сестра му.

Бай Ганьо се приближи към смъртното легло и случайно отдръпна савана от

лицето на момъка.

- Кой е този? Какъв е този човек? - попита той, като огледа цялото

събрание почти свирепо и чакаше с устремени очи отговор.

Един студент, българин, потънал от срам, приближи до бай Ганя, побутна

го лекичко за ръкава и отдръпна савана от лицето на покойницата. Бай Ганьо си

сне калпака, прекръсти се и я цалуна по челото.

- Ох, завалийката! Какво ти било писано... Ма-рийке, Марийке! - завъртя

бай Ганьо глава. Каквото щете, ама пак туй въртене с глава по- приличаше на

заканване към посетителите, отколкото на изражение на скръб.

Той изгледа подозрително лежащия до сестра му покойник и след като пошава

въпросително главата и пръстите на лявата си ръка по възточному, обърна се към

студента:

- А бе каква е тая работа ? Защо са турили оногова тука? Що ще мъж в

пансиона?

- Шш! Моля ви се, господин Ганьо, по-полека приказвайте.

- Защо по-полека бе? Аз пари харча тука! Де е директорката?

- Тук не е пансионът, тук е частна къща - отговаря гръмнатият студент.

- Как частна къща?

- Шш... Ради бога, по-тихо приказвайте! - умоляваше оглушеният от

бликналата в главата му кръв нещастен студент, готов да заплаче.

Независимо от бабаитското поведение и маниери на бай Ганя, които вече

заприличаха на кощунство, на подигравка със свещените чувства на всички

окръжающи, a и самият му външен изглед съвсем не вдъхваше симпатия на

американците и англичаните, а особено на нежната им половина.

Бай Ганьо беше облечен в бозови шаячни дрехи, с нечистени, запрашени

ботуши, вратът му завързан с една голяма траурна кърпа, под която се виждаше

доста кирлива, разкопчана по средата риза. В ръката му бастон и под мишницата

един пакет, обвит с жълта книга. Мустаките му бяха пак засукани, а брадицата му

пак небръсната - обрасла.

- Този ли господин е брата на mademoiselle Marie? - попита ме един от

домашните.

Аз му отговорих утвърдително, като прибавих за оправдание на бай

Ганьовото поведение и външност една набързо скроена лъжа: казах му, че

телеграмата със скръбното известие намерила бай Ганьо в неговия чифлик, когато

той надзиравал полските си работи, и че без да се отбива във вилата си (бай

Ганьо и вила!), той отишъл на железницата, снабдил се с пари от познатите на

гарата и дошъл в Дрезден, без да се спира някъде. А сегашното му поведение, ако

и да изглежда странно, трябва да му се прости, като се има пред вид поражающото

впечатление, което му произвожда незаменимата загуба на сестра му и... огромните

загуби, които претърпява от несвоевременното напущане на полските си работи.

- О, бедният!-изговори съчувствено моят събеседник и отиде да сподели

чувствата си за бай Ганя с другите домашни и приятели.

Поотлекна ми на сърцето, господа!

Но за твърде кратко време ми поотлекна. Американецът, домашният, беше

успял вече да съобщи събраните от мене сведения на голяма част от

присъствующите; тяхното благородно негодувание, предизвикано от бай Ганьовите

маниери, беше се уталожило и всички гледаха не само благосклонно, но и

съчувствено на бай Ганя: неочаквано пристигнала ужасна телеграма, неприготвено

тръгване на далечен път, огромни загуби - това са такива сюрпризи, от които

всеки човек може да се слиса. И с тези сюрпризи оправдаваха те снизходително бай

Ганя. Но, господа, я ми кажете, моля ви се, с какво можехме ний, българите

студенти, да оправдаем следното действие на бай Ганя. Студентът, който се

навърташе около него, за да обуздава порива на чувствата му, разказваше му

тихичко как е станала катастрофата в скалите на Саксонска Швейцария. В течение

на този разказ бай Ганьо изказваше с разни движения, с глава и ръце, чувствата,

които го вълнуваха: ту зацъка с език и изпусне едно: "Тюх, да се не видеше

макар!",ту погледне сестра си па заклати глава: "клетата!", ту погледне покойния

момък, заклати заканително глава и светне мълния с очите си, като че иска да

каже: "Хич олмаса, тоя дангалак е изял някои... някоя попара." Иностранците

тълкуваха по своему тези мимики и едва ли угадваха значението им, защото инак те

не биха гледали така съчувствено към бай Ганя, когото те считаха за умопомрачен

от скръб. По едно време бай Ганьо под впечатлението на разказа зацвъка толкова

силно с езика си, щото всички устремиха очи към него. В този именно момент той

приложи големия пръст на дясната си ръка към дясното отвърстие на носа си,

изкриви си малко очите и устата надясно, понаведе си главата, че като духна през

лявото отвърстие на носа си... Па приложи и левия пръст към другото отвърстие,

че като запращя още веднъж... Ние се провалихме окончателно...

Можеше и туй да се извини, ще речете вие, с бързината на тръгването му:

забравил, ще кажете, нещастният, от бързина и слисване даже кърпа да си вземе.

Ама не е тъй! Не е, защото веднага след тази операция бай Ганьо разгърна пакета

с жълтата книга, извади - какво мислите? - цяла дузина кърпи и почна да ги

раздава на присъствующите, преимуществено на българите за "бог да прости", като

повтаряше при подаването им: "На, вземи и ти, па речи бог да прости"; или помаха

към някого с ръка да се приближи и му извика: "Ей, момче, ела тук, на и на тебе,

хайде, па речи бог да прости Марийка"...

- Повече не ще ви разказвам, господа - извика отчаяно Кольо, - вий сами

се помъчете да си представите физиономиите на англичаните и американците, които

окръжаваха бай Ганя. Ще ви кажа само, че след като се свърши опелото на

покойницата като православна в руската черква и след като я погребахме, бай

Ганьо бе поканен да поживее до заминуването си от Дрезден в дома на

американците. Той пренощува там само един ден. Какво поведение е държал в тази

къща - не ми е известно. Само на тръгване казал на студента българин, който го

изпращал на гарата:

- Остави се, брате, малко остана да направя една поразия. Не им зная

реда на тия американци: ядене бол, бадева, па ядох, ядох, щях да се пукна от

ядене; па през нощта... Остави се!... Че остави това, ами друга поразия: дохожда

сутринта, разбираш ли, една жена, почуква на вратата. Аз - "Слободно!" Влиза,

носи ми кафе с мляко и разни сладкиши. Сложи, разбираш ли, дискоса на масата, па

взе да души из въздуха с носа си. - Хай дявола! Дали гюла е подушила, дали

друго! - Аз, знаеш, не съм прост, ставам веднага, вземам мускала и го мушвам под

носа й. Тя се поусмихна. Гледам я - зарарсъз! Простичко така облечена, рекох си,

слугиня. Теглих й едно око - смей се! И аз - хоп! - през кръста. Па тя като се

извъртя, да я вземе мътната, че като ме цапардоса по суратя... остави се,

потънах!... Тя да била леля на момчето... Нейсе, берекят версин, с един шамар се

свърши работата. Добри хора!...

--------------------------

- Ами я чакайте пък аз да ви разкажа как ходихме с бай Ганя на

изложението в Прага - каза усмихнато Цвятко.

- Браво, Цвятко! - извикахме всички. - Откога го очакваме това!

Цвятко почна:

- Ако помните, ний тръгнахме от София с цял трен наши вагони и наш

локомотив. Вагони само I и II клас, нови-новинички, едва-що пристигнали от

Европа, безукорно чисти и удобни. В един и същи вагон имаше купета и от I, и от

II клас. Сума свят - 160 души ли бяхме, не помня. Стари, млади, жени, мъже,

деца, та дори и кърмачета. (Ох, тия кърмачета!... )

Кой като нас! Каква гордост беше то, че тръгваме за изложението със свой

трен. Нека да видят, казвахме си, европейците, че България не спи. Но най-вече

се надувахме с новотата, с модерната конструкция и с чистотата на вагоните. Ама

дълго ли време, мислите, се наслаждавахме ний от патриотическото обаяние за

превъзходството на нашите вагони и от мисълта, че ще слисаме Европа с нашия

прогрес? Додето ни изпращаха на гарата, додето минувахме Сливнишките и

Драгоманските позиции - полетата на славните наши победи, - ентусиазмът ни

растеше пропорционално с изпразването на шишетата и кошниците с провизия, с

които в изобилие бяха се снабдили практичните туристи. "Разбира се, ще си вземем

закуски, защо ще си даваме парите на сърбите?" - викаше въодушевеният от

патриотизъм и плевенско вино бай Ганьо. Но като наближихме до Цариброд и почна

да се стъмнява, като се опитаха да осветят вагоните и се оказа, че забравили да

приготвят лампите, че като се стъмни съвсем, че като почнаха децата да се плашат

и да реват - о, тогава лека-полека като че с изхлъзването на българската

територия се изхлъзваше и нашият патриотически ентусиазъм. Едни печално се

усмихваха, други се усмихваха скрито саркастически (не бяхме само българи),

трети негодуваха; даже бай Ганьо ми пошепна на ухото: "Разбира ли ти свиня от

кладенчева вода!" Някои пък пускаха недвусмислени псувни по адреса на един

чужденец, служещ в управлението на нашите железници. Подкрепен от последните,

бай Ганьо извика: "Аз нали зная, че ний не сме виновати, пак тези чужденци, да

ги вземе дяволът! Нарочно са го направили да ни омаскарят! И сещате ли се, все

от завист! Всичките са таквиз!"

При тия думи той така изгледа едного от чужденците, щото го накара да се

закашля и да мине в другото купе. Като спряхме на станцията в Цариброд, във

вагоните беше съвършено тъмно, не можехме да се видим един с един. Повълнувахме

се, посърдихме се, па го обърнахме на смях. Сума шеги и бодли се пуснаха за

сметка на железопътните ни управници. Зачуваха се викове: "Дайте свещи бе, хора,

изплашиха ни се децата!", "Ей, чичо, иди ни купи един фунт свещи, ще ти дадем

бакшиш", "А бе по една лояна свещ поне дайте." Само бай Ганьо не допущаше, че е

възможно българи да бъдат виновни за тая неуправия.

- Оногова там, видите ли го - казваше той, след като донесоха няколко

прости свещи, и сочеше един нашенски чужденец, - с катран да го облееш, че да го

запалиш. Туй търпи ли се бе! Че оставете тъмното, него кой му гледа - ами резил

пред сърбите станахме. Ето го там е, видите ли го, сръбски чиновник-смее се

човекът. Смее се зер!

Но възбуденият патриотизъм не допусна бай Ганьо да претърпи на един

сърбин да му се подсмива, че като се намръщи насреща му:

Ами ти защо се смееш там бе, хей!

И искаше да скочи от вагона и да иде да се разправя със сърбина.

Геройска кръв!

- Шш... Стой мирно, бай Ганьо - увещаваха го пътниците, - недей прави

скандал. Имай пред вид, че влизаш в Сърбия...

- Е, че какво, като влизам в Сърбия! Ще ме уплашат ли? Ами Сливница? Ами

"натраг, брача" - и из устата на бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба.

- Какво ти е крив сърбинът, че нашите вагони били тъмни! - успокояваха

го другите.

- Кой? Той ли? Знам ги аз тях! - отговаря бай Ганьо и клати глава.

Раздадоха ни по една свещ на купе. Някои лампи, мисля, че успяха да

нагласят и запалят. Потегли тренът. Пътниците накапаха гореща лой по прозорците

и закрепиха свещите. Това беше първото побългаряване на новите вагони. Второто

побългаряване се извърши още в първата нощ: всичките клозети (извинете, господа)

се превърнаха в клоаки.

Както и да е, минахме Сърбия. Но да не мислите, че току-тъй тихичко,

скромничко я минахме. Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай

Ганьо не пропущаше случай да уязви сърбите, да им напомни Сливница. В Ниш и

Белград даже той питаше всички служещи и хамали: "Ти не си ли българин, право

кажи? Вий всички сте българи, ама се сърбеете."

Потеглихме из Унгария!... Тук пък се запалиха колелата на един вагон!

Хай да ви вземе ашъма с майстори! Спряхме се дълго време. Поливаха, гасиха,

палиха, смъдиха... хеле тръгнахме. А маджарите- смях! Знаеха! - български

туристи!... И още на едно място се запали този вагон - хеле оставиха го по

дяволите на поправка. Бай Ганьо, опитен човек, пътувал други път, разправяше на

по-простите си спътници:

- Сега Пеща ще гоним. Пеща минем ли - Виена, Прага е оттатък Виена.

Всичките тия места съм ги изръшнал - на пръсти ги зная.

На малките станции не се спирахме. На големите спирахме, колкото да ни

отворят линия. Богатата Моравия обърна вниманието на всички. Прекрасно

обработените долини, разкошните градини, безчислените фабрики и заводи накараха

даже и бай Ганя да допусне преимуществото на Моравия пред нашето отечество: "И

ний работим, ама и тези синковци не падат по-долу, аа, не падат по-долу, пипат

синковците." Но като се сети, че се е увлякъл в похвалата, прибави: "Ама

всичкото нафиле. Те работят, пък немецът го яде."

Из пътя не се минуваше без комедии. Ний - аз, Ванчо, Фильо и Иваницовия

син (не вярвам да го познавате) - заехме едно купе от първи клас, в съседното,

второкласното отделение се намести бай Ганьо с няколко другари, богато снабдени

с провизия. Бай Ганьо от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите

закуска. "А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от

оногози сиренце - ще помине човек. Ами!" И наистина, той помина добре. Другарите

му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм,

смесен с апетит и жажда. Но всичко си има край. Свърши се най-после провизията

на съседите ни, изпразниха се галоните. (За да избягна една груба грешка, трябва

да се поправя: галоните се изпразниха още като хвърчахме над Сливница и Драгоман

с "Да живее България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!")

Бай Ганьо почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни

предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк - че го заболял стомахът, - а

сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излиза ще от стаицата

ни. Забрави другарите си, па и защо му са? - Нямат нищичко - всичко изядено,

всичко изпито, - а у нас, слава богу, все се понамирваше по нещичко - купувахме

си по станциите. Бай Ганьо от любопитство не изпущаше случая да опита

иностранните продукти:

- Туй какво е, грозде ли е? Браво! Гледай! Я дайте една чепчица. Мм!

Хубаво! Браво!

Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските

ни, с коняка ни, с табакерите ни.

- Тази табакера дали е от кавказко сребро? - любопитствува бай Ганьо,

като вижда едного от нас, че се готви да запуши.

- Не е, виенска направа е! - отговаря притежателят.

- Тъй ли? Я дай да я видя. Ц... ц... ц! Гледай! И тютюн има, български,

нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви

потрябват - тук съм!

Че е тука, ний го чувствувахме доста: и по миризмата на ботушите му, и

по специфичния аромат на потното му тяло, и по неговото настъпателно движение

към окупирането на цялото канапе. Отпърво той седеше на крайчеца на канапето,

сетне почна да сяда по-удобно, по-сетне трябваше троица да седим на едното

канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има

възможност бай Ганьо да вземе хоризонтално положение. И той не изпущаше случай.

Ний се сговорихме да опитаме докъде може да стигне потребността на бай Ганя за

удобства и той почна чистосърдечно да дава храна на нашето любопитство:

- Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така!

Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа,

тупа-тупа! Фърчи!... Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и

другарите - прости хорица, какво ще приказваш с тях?... Какво ядете там, круша

ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша.

Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?

- Купуваме ги - отговаря едва сдържано един от нас.

- Тъй ли? Браво! - одобрява той с пълни от сочната круша уста. - Аз

обичам круши.

Бай Ганьо, унесен от монотонните удари на локомотива, почна да дреме.

Мисля си аз какво, какво да му скроим. Най-сетне озари ме една гениална мисъл.

Направих предварително знак на другарите си и казвам:

- Да направим, господа, по едно кафе. Я подайте спирта и машинката.

- Кафе ли? - извика бай Ганьо и скочи от канапето като ужилен. - Има

хас?

- Какво кафе ще правим, вода няма - обади се артистически престорен

- Вода ли? - извика със същия глас бай Ганьо. - Само вода искайте от

мене. Ей сегичка! - И той изхвръкна от купето.

Изпокапахме от смях. Иваницовият син се изтегна и зае цялото канапе.

Върна се бай Ганьо и пъхти повече, отколкото имаше нужда. Трябваше да ни покаже

какъв труд и мъка е претърпял за наше добро. В ръката му една стомничка.

- На, намерих, видяхте ли? Претарашувах всичките вагони! Най-сетне

виждам стомна, грабнах я завчас, една жена ми извика: "Хей, дай тук водата, тя е

за детето ми." Аз какво да излъжа, какво да излъжа, дойде ми на ума: "Извинете,

госпожо, там на едного му припадна." "Тъй ли", кай. "Тъй." "Е, тогава скоро

занеси му вода и пак донеси стомничката." Ахмак жена!... Пуф! Изпотих се. Хайде

сега кафенце!

- Не ви ли е срам, господине! - каза с укор един от другарите, който не

можеше вече да сдържа своето негодувание.

Бай Ганьо го изгледа с обтегнато лице, като се стараеше колкото е

възможно по-нагледно да изобрази своето искрено учудване; след туй съвсем

неочаквано каза:

- Аз ми дойде на ума, че е скроена работата, ама хайде, рекох. Е дайте

тогаз барем една цигарка и едно коняченце.

Дадохме му цигарка и коняк и той си отиде в свойто купе, при простите

хорица.

- Страшни диванета са туй учените - зачу се след малко бай Ганьовият

чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват.

Наближавахме чешката граница. С нас пътуваха и комисарите, пратени от

правителството да се научат как се нарежда изложение, та да наредят и

Пловдивското. Един от тях закачи по гърдите на всички пътници български

трикольорчета. По пътя още се разнесе слух., че ще бъдем посрещнати тържествено

както на границата, тъй и в Прага, следователно бяхме подготвени към срещата -

но туй, което видяхме в действителност, надмина всичките наши очаквания.

Ето и пограничната станция, локомотивът вече свири. Виждаме, отляво и

отдясно на железния път стича се свят към станцията. Ръсеше дъжд и търчащите

мъже, жени, деца носеха отворени омбрели. Спряхме се. На перона задръстено с

хора. Веднага една музика гръмна "Шуми Марица". Един хор след това изпя "Kde

domov muj" за безкрайно удоволствие на всинца ни, а особено на бай Ганя, който

похвали между нас чешкия народ, че доста добре изучил гласа на народната

българска песен "Где й родът ми", само че думите изговаряли малко неясно, та не

се твърде разбирало.

Кръв се хвърля в главата ми от срам, като си спомня поведението, което

ний държахме при тая първа среща. Представете си, господа: стекъл се градът,

дошли хора от селата да посрещнат братята-българи, довели музика, дошъл хор,

наредили се сума момичета с букети в ръка, чакат да слязат братята от трена да

ги посрещнат, да ги поздравят с думи, с песни, с музика, с букети; а "братята"

си подали главите от прозорците и гледат! Вярвайте, вярвайте, господа!

Прозорците на вагоните, знайте, тесни, един си подал главата, друг се гуши през

рамото му, трети подава отдолу само половината разкривена физиономия с едно око

и гледат! - Да се стопиш! Ех, де да имаше една минутна фотография! - Посрещачите

се слисаха. Не знаеха и те какво да правят - де да дянат букетите! Музиката

спря, спря и хорът и настъпи мълчание и взаимно огледване. По едно време бай

Ганьо слезе от вагона. Всички чехи устремиха очи към него и му направиха път да

мине и той мина... Боже! Как важно мина бай Ганьо посред стотини очи и ръце,

които му простираха букети. Той потегли с цяла шепа и завъртя нагоре левия си

мустак, издаде навън лактите си, изкашля се на дебело и погледна с едно око

госпожицата, която беше поднесла букета си почти под носа му, погледна я и

пошава с пръстите на лявата си ръка, обърнати нагоре, като че искаше да каже:

"Посрещаш ли, моме, посрещаш ли? Хубаво правиш, посрещай, аз обичам" - и си

замина, без да я удостои с честта да й приеме букета. Момата сконфузено си

прибра ръката. След малко бай Ганьо се появи, като закопчваше не съвсем

грациозно една част от тоалета си. Пак му сториха път, пак засука левия си

мустак, пак се изкашля, изсекна се с пръсти и се покачи във вагона. Локомотивът

изпищя и тръгнахме.

За да не помисли някой от вас, че аз преувеличавам, че нарочно украсявам

разказа си, за да окарикатуря бай Ганя, ще ви кажа, че, напротив, аз пропущам

някои работи, защото и сега ми се стяга сърцето, като си ги припомня. Например,

аз умълчах още в начало да ви кажа каква картина представляваше нашият трен още

на втория ден от пътуването ни. Нали ви споменах, че нашите туристи бяха