Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов

задигнали със себе си и кърмачетата; като оставя настрана плачовете и писъците,

ще ви кажа, че клозетите бяха се превърнали и в перачници, дето перяха детските

зацапани ризички и гащички, а коридорите на вагоните се превърнаха в сушилници

за това пране: проточиха въжета и простряха не дотам изпраните гащички: те

заменяваха флаговете,с които трябваше да украсим нашия трен; вместо трикольор -

бяло, зелено и червено - у нас лъщяха на слънцето множество двукольори - бяло и

жълто. Тези прелести украшаваха нашия трен и тогава, когато се спирахме по

станциите в Чехия и народът с музика, с песни, с букети, с приветствени речи на

кметовете и на другите представители ни посрещаше. Тези жълтобели флагове се

развяваха по въжетата и тогава, когато нашият водител, господин

Василаки,оглушаваше чешките слушатели с гръмогласните си чувствителни речи и

когато господин Петко гъделичкаше националното самолюбие на братския чешки народ

на всяка станция със своите ораторски слова, от които ясно се чуваха за

по-далечко стоящите само думите: "Братя! Иван Хус... О! Иван Хус, братя!", и

когато бай Ганьо възнегодувал от това, че в речите не поменуват за нашите

исторически великани, мушкаше един учител в хълбоците с думите: "Даскале, кажи и

ти нещо бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип

Тотя, я за Крума Страшний или изпей някоя песен... " А двукольорните флагове все

се развяваха!...

Целият ни път от чешката граница до Прага беше едно триумфално шествие;

край градове ли, села ли, през полета ли - дето поминеше нашият трен, шапки

захвърчаваха нагоре и нескончаемо "nazdar!" цепеше въздуха. Аз забележих една

работница в полето, която, като видя, че мъжете махат и хвърлят шапки, помаха,

помаха с ръце, па взе, че си развърза кърпата от главата, завъртя я на въздуха и

запищя: "Nazdaar!" Друго: минувахме край един град (не помня как се казваше и де

ще запомниш, ний бяхме слисани тогава), по улиците свят, по прозорците свят, по

дърветата, по оградите, че и по стрехите. Та в този град, помня, забелязах на

едно място, строеше се една нова къща, почти изкарана, и гредите на стряхата

бяха нахвърляни, на върха на стряхата беше забоден един дълъг прът, окичен със

зеленчук, и на върха му флаг (като по нас, кога строят къщи): няколко работници

отгоре, като видяха, че по цялата улица от всичките етажи махат кърпи и викат

"nazdaar!", затичаха се по гредите към върха на стряхата, обхванаха пръта с

флага и потеглиха да го извадят, за да ни салютират, но, види се, беше закрепен

солидно - не можаха да го измъкнат, но го разклатиха в основанието дотолкова,

щото можеше да се развее с една малка амплитуда наляво-надясно. Тези два случая

- с работниците в полето и с дюлгерите на стряхата- ме трогнаха във висша

степен. Не приличаше туй на нашите: "Цялата интелигенция цепеше въздуха с

френетически ура", "Днес целият народ ликува... "

Пристигнахме на станцията в Прага, На перона не забелязахме много хора,

имаше само официални посрещачи: помощникът на кмета, ако не се лъжа, и членовете

от комитета на изложението. Тази среща ми се показа глуха; привикнахме на

триумф! Пък то крушката си имала опашка; хората, по-разпоредителни, знаят, че

като слязат от трена 160 души, ако има публика на перона, ще се смесят, ще се

слишат: ще стане една каша от гости, гостоприемци и от багаж, затова оставили

дебаркадера празен и се явила само една комисия да ни посрещне. Почнаха се пак

приветствия и речи, от една страна "Bratri...! Bulhari...! Veliky slovansky...

Cyrila Metodej", от друга страна "Bratri, my jsme prsli poucit se u velkeho

ceskeho naroda!"... от трета страна: "Братя! Великият Иван Хус!... Да, братя,

Иван Хус е велик!" А бай Ганьо от своя страна недоволен, че поменуват само

Кирила и Методия, пак мушка учителя: "Кажи и ти нещо бе, даскале, малко ли ги

имаме и ний, за Аспаруха кажи или земи, че надуй кавала - сега му е времето!..."

Тук ни казаха, че всички ще идем в градския клуб "Meshtanska Beseda", а

оттам ще ни разпределят по квартири. Разпоредиха се да ни донесат там багажа.

Тръгнахме. От перона влизаме в станционната зала и какво да видиш! Свят!

Почерняло от свят! Буквално яйце няма де да пуснеш. По средата една ивица,

колкото да минем. Отсам и оттатък наредени дами с букети. Всички облечени

празнично. Че като гръмна едно "nazdar!", че като почнаха да ни подават букети и

да ни обсипват с цветя, че като излязохме на улицата и погледнахме - боже! -

додето ни стигаше окото: оставили само една ивица за нас, а всичко задръстено с

хора и пак редове дами, и пак "nazdaaar! nazdaaar! ураа!" - и пак град от

букети. - Царска среща!... Насядахме посред виковете и цветята във файтони и

потеглихме. Сега, доколко грациозно сме насядали и сме се разместили с

домочадията и кърмачетата - оставам на вас да си представите! Ний бяхме като

гръмнати от неочакваната грандиозна среща! Снемаме шапки наляво и надясно; после

се сетихме да ги свалим съвсем (като бъде за сещане, ний много се сещахме, а!

Разбираме ги тия ваджии, етикетите!). Една усмивка беше замръзнала на

конвулсивно треперещите ми уста и като че ми се искаше хем да се изсмея, хем да

заплача, хем да се проваля вдън земя!

Стигнахме в "Мещанска беседа" и заехме масите в градината. Чакахме да

пристигне багажът ни и да ни разпределят по квартири. Няколко файтонджии чакаха,

горките, цял час около портите да им платят, но много от нашите туристи не

намериха за нужно да плащат. "Голяма работа - казваше бай Ганьо, - какво им

струва да ни заплатят файтоните? Най-после - славяни сме! Тук да си покажат

славянщината, ха де! Ами как! Всичко без пари! С пари и баба знай! Само едно

голо - "наздар"...

Пристигна багажът и почнаха да ни разпращат по квартири. Погрижили се

хората да ни намерят помещения. Аз няма да ви разправям за кавгите с

файтонджиите, с келнерите в клуба, с разпоредителите за окъсняването или

погрешното разменяване на багажа, за неудоволствията от квартирите, за

пазарлъците и други такива. Да се пренесем с вас за една минута в нашата стая

(не бойте се, госпожо). Ний се настанихме в една голяма стая четворица. Имахме

всички удобства. Стаята ни гледаше към двора... На срещната страна се издигаха

същото число етажи. По едно време слугинята, която ни шеташе, Анушка, като

снемаше саксиите с цветята от прозорците, за да може да ги затвори, обърна се

внезапно към мене и сконфузено ме попита, като указваше с очи към насрещните

прозорци:

- Prosim vaz, pane, je ten pan take Bulhar? Recte se podivat, co dela!

Lak je cerny! Vlasaty jako nejaky divoch! Ha-ha-ha-ha!

Погледвам по указаното направление и какво да видя? Бай Ганьо при

отворени прозорци, без да спусне завесите или жалузите, освободил се от горните

си дрехи и в момента, когато аз погледнах, той се хилеше на нашата слугиня и

гладеше влакнатите си гърди, види се, с туй искаше да я плени.

В местните вестници същия ден се появиха приветствия за скъпите (имаха

право) гости - bratri Bulhari. Напечатана беше и програмата, по която ний ще

посетим изложението и забележителностите на града Прага. Печатаха отчети за

нашите посещения: де сме ходили, как сме били посрещнати, как са ни

приветствували, какво сме им отговаряли. Името на нашия водител, господин

Василаки, гърмеше; той заслужи това внимание с безчислените си речи. И право да

си кажа, каквото щете, но ако не беше господин Василаки да им позамаже очите,

ний съвсем щяхме да се провалим.

При входа на изложението ни посрещнаха членове от комитета. И пак речи

за cesheho naroda, за bulharskeho naroda. Тук, видите, не се сбъркаха да ни

посрещнат като сърби, каквато погрешка, разказват, станала при входа на

Пловдивското изложение: сливенци и ямболци се намирали в постоянен антагонизъм -

от завист ли, от съперничество ли, кой знае от що. Явяват се пред входа на

Пловдивското изложение сливненци, а един от комитета им държи реч, като ги мисли

за ямболци, и хвали ли, хвали: "Храбрите ямболци, славните ямболци!" А

сливненците се потят, кашлят в шепа, мигат... Картина!...

Влязохме в изложението. Един от комитета ни поведе да направим набързо

един общ обзор на главните отдели. Е че кого води? - Нашите туристи - цели

англичани!... Като влязоха веднъж ония ти хора в ботаническия отдел - няма

излизане!

- Иванчо, Иванчо, ела, ела тука, я виж лале, какво голямо! Помниш ли, у

леля ти има такова лале! - вика един от една страна.

- Марийке, Марийке, ела, ела тука, виж мимоза, това е мимоза, видиш ли?

Помниш ли в атласчето, дето ти го купих за Великден? - вика друг от друга

страна.

- Я гледай, босилек! Ц... ц... ц... И чехите имат босилек, браво! -

- А бе аз здравец не виждам тука - обажда се бай Ганьо с недоволен глас,

- проста им работата, ако нямат здравец! И-и, у нас! По балкана! Ех, мама му

стара!

поизприкажат скъпите гости!...

Аз не можах да се сдържа, излязох от ботаническия отдел и отидох да

зяпам из другите павилиони. В моето отсъствие фотографирали скъпите гости и на

другия ден в един илюстрован вестник се появи цялата група.

Водиха ни в Hradchany, дето са дворците на чешките крале. Показаха ни

разни исторически кьошенца: стаичката, дето заседавал съветът и било решено

началото на Трийсетгодишната война; прозореца;, през който били хвърлени в

пропастта чешките патриоти. Водиха ни в стария градски дом, в стария и новия

музей. Дадоха в наша чест една опера в Narodni divadlo, дадоха една вечеринка в

"Мещанската беседа". Ходихме у пана Naprstka, многоуважаван гражданин, едно

време компрометиран пред австрийското правителство, забягнал в Америка, съставил

си там богатство, завърнал се в Прага и сега, окръжен от почести и уважения,

занимава се с филантропия. Има свой музей и библиотека. Стопанинът ни посрещна с

всичкото радушие и гостоприемството на един славянин. Тук се държаха

най-чистосърдечните речи. В една от стаите имаше дебела книга, в която

посетителите записваха имената си. В един момент, когато бяха се натрупали

мнозина около книгата и всеки бързаше да грабне перото и да увековечи името си,

бай Ганьо ме дръпна за ръкава и нетърпеливо ме запита:

- А бе за какво се записват там?

Аз, като знаех предварително, че никакъв предлог за записване не би

удовлетворил бай Ганя, ако от това не произтича нещо за пред кума, казах му на

шега: който не иска да обикаля по-нататък старините на Прага, може да се запише

в тази книга и да обядва у pana Naprstka.

- Тъй ли? - извика бай Ганьо. - Поврага им старините, дайте тука перото!

Дайте бе, дайте по-скоро перото! С плайваз не може ли? Дай, дай, че бързам! - и

почна с лактите си да разтваря път към масата, върху която лежеше голямата

книга. Настъпиха се, сбутаха се с едного, почнаха да отнемат един от друг

перото, накапаха книгата с чернило и най-сетне разтрепераната, влакната и потна

ръка на бай Ганя украси една от страниците с две звучни думи:

Ганю Балкански

Цвятко ни заяви, че не желае да продължава разказа си.

- Разкажи нещо за вечеринката. Нали каза, че дали в чест на българите

вечеринка? - обади се един от компанията.

- Аз не ходих на тази вечеринка. Бай Ганьо беше. A propos, в този ден

ходихме с бай Ганя в една берберница. Той имаше намерение нея вечер да плени

чешките дами и вземаше предварително всевъзможни мерки да се яви във всичкия си

блясък: купи си вратовръзка, изчисти си декорацията (че как го мислите вий бае

си Ганя!) и отидохме в берберницата, понеже косата и брадата му бяха доста

обрасли. Седна той на стола. Берберинът го старателно обвърза и почна работата

си. Едва ли не цял час се бавихме тука. Не беше тъй лесно да се угоди на бай

Ганя.

пооглади, с бръснача да поостърже малко. Па му кажи да си отваря очите, да не

среже някоя пъпчица, че го вземат дяволите.

Берберинът вижда през огледалото сърдитото изражение на бай Ганьовото

запотено лице и ме поглежда в недоумение.

- Co pan mluvi? - пита ме той смирено, като мисли, че е сторил някоя

грешка против вкуса на бай Ганя.

- Ти я му кажи да остави сега приказките настрана - обръща се към мене

бай Ганьо, и с такъв тон, като че ме е пазарил за преводач. - Я му кажи да ми

остави брадичка и нека я направи по-остричка, като на Наполеона, разбираш ли?

Пък мустаките нека ги разчеше така, да кабардисат, като - хе, хе! - на

италианския крал, хи-хи-хи! Видял ли си го изписан? Таквиз да ги на-прави! Кажи

му де!

Аз нямах куража да преведа буквално скромното желание на бай Ганя; то би

на гребен да оприличиш едного хем на Наполеона III, хем на Хумберта! И кого?

Свърши се коафюрата. Бай Ганьо извади кесията си, завъртя я около

връвта, отвори я, бръкна до дъното, нарина една шепа монети, обърна се гърбом

към нас, рови, рови из монетите, избра една и я подаде на берберина, ама я

подаде така, като че искаше да каже: "Хайде, на, нейсе, от мен да замине."

Монетата беше двайсет крайцера. Но като се сети, че може да се е излъгал, пък и

да не го помислят за прост, той пошава с пръстите си към берберина, санким "дай

ресто". Берберинът за един миг отвори чекмеджето, хвърли там монетата, избра две

монети по десет крайцера, удари ги сърдито на мраморната маса и изчезна в една

вътрешна врата. Монетите се претърколиха на земята. Бай Ганьо в първия момент

като че се постресна, позачуди се, но не успях да схвана това впечатление и той

се наведе, прибра парите и каза:

- Сърдитко Петко - празна му торбичка! Хайде бе, остави ги! Само знаят

да скубят! Нали ги зная аз тях! Славяни!... Бошлаф!...

--------------------------

- Туй, дето го разказа Цвятко - обади се срамежливият Илчо, - то е

по-подирна работа, пък аз зная, че бай Ганьо по-рано е дохождал в Прага, бавил

се е дълго време и е продал доста розово масло. Искате ли да ви разкажа?

- Щом е за бай Ганя, недей пита, разказвай! - отговорихме ний.

- Добре. Слушайте тогава. Пристигва бай Ганьо от Виена в Прага. Слиза на

станцията, нарамва си дисагите и излиза на улицата. Файтонджиите се спущат да му

предлагат услугите си - той им прави знак с глава, че не ще. Те разбират знака

му за утвърдителен и един файтон се изпречва отпреде му. Бай Ганьо се сърди,

блещи се и прави сърдити жестове. Това забелязва полицейският и заповядва на

файтоните да се оттеглят. Мисли си бай Ганьо от кого да узнае де живее Иречек,

нашият историограф. Иречек е живял в България, обича българите, ще иде бай Ганьо

у него: "Добър ден" - "Дал ти бог добро" - и може да го покани в къщата си;

защо ще си дава паричките по хотели?- Додето си мисли така, пред него се

изпречва един трегер с червена шапка и предлага да му носи дисагите. Бай Ганьо

го пита знае ли де живее Иречек, трегерът отговаря отрицателно, по дава надежда,

че ще може да се намери, и пак простира ръце да поеме дисагите. Бай Ганьо не му

ги дава, едно, защото мускалите са вътре и може "да запраши нанякъде" и, друго,

гледа го облечен добре, кой знае колко ще го оскубе.

- Ваша милост, вървете напред, аз подире ви - казва вежливо бай Ганьо. -

Оставете дисагите, аз ще ги нося.

Тази вежливост бай Ганьо я пуща със сметка: хем ще предразположи трегера

към себе си, хем ще му покаже, че не е някой голям и богат човек, та да не мисли

о н з и да го оскубе.

Вървят, разпитват по кръстопътищата де живее Иречек; най-сетне сетил се

някой, че въпросът е за професор Иречек, казал им де да попитат, попитали и го

намират.

Бай Ганьо казва на трегера едно "да си жив, благодарим" и влиза в

квартирата на Иречека.

- О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? - извиква бай Ганьо с

един най-приятелски тон, щом влиза в кабинета на стопанина.

Последният му подава зачудено ръка, поканва го да седне и се сърди на

своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел.

- Не ме ли познаваш? - припомня бай Ганьо, като смесва ту "ви",ту "ти".

-Вий нали бяхте министър в София?

- Да.

емишерии сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. "Славянин"?

- Да, да, спомням си - отговаря сдържано-снизходително Иречек.

- Ей че бяха те нацапали!... Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня!

Аз колко съм ви хвалил!... Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. - "Да ме

прощавате - викам, - не е тъй."

Иречек познава добре българите и затова никак не се учудва на тази

фамилиарност на бай Ганя. Разговорът продължава няколко минути в този тон, сетне

минува на по-практическа почва: бай Ганьо хвали квартирата на стопанина, загатва

му доста осезателно, че "най-сетне има място и още един странен човек даже да се

прибере тука", говори му за гостоприемството на българите, изказва съжаление, че

"виж, другите не са като нас, българите; чужденец да влезе в българска къща, ще

го нахранят, ще го напоят, ще му постелят". Иречек се старае да му внуши, че

квартирата е тясна за домашните му. Бай Ганьо си прави оглушки и развива темата

за българското гостоприемство. От тази тема разговорът се извива към

търговийката на бай Ганя. Той съобщава на стопанина, че е донесъл за продан

розово масло, и му заявява: "Утре, ако щеш, води ме по всичките фабрики, аз съм

съгласен; ще ми превеждаш, че не знам езика, а?" Иречек бърза да отговори, че не

е запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занятията му са съвсем от

други род, а освен това няма свободно време, но ще му каже де се събират

българите студенти, та измежду тях някой може да му услужи.

- Ако щете, санким - допълня бай Ганьо, - няма да те пресилвам. Аз ще

дам и на госпожата (тука ли е тя?) един мускал масло. Познавам я и нея, как не

(Иречек не може да се начуди за коя госпожа е думата). Па ако имате тука

роднини, приятели, кажете им, че съм донесъл масло - то не е срамота! Аз ще се

навъртам по-често около вас, ще си приказваме за България. Па ако обичате,

съгласен съм и у вас да остана, додето съм в Прага. А?

- Извинете, но...

- Казвам, санким, ако обичате - обяснява сплетено бай Ганьо, - и мен ми

е по-добре на хотела, ама хайде, рекох, Иречек - наш човек...

- Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома, но

не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вий сте наш гост и ще обядвате у

нас.

- Да обядваме, защо да не обядваме! - съгласява се бай Ганьо. - И ваша

Иречек е зает с една спешна работа, която с влизането на бай Ганьо се

пресича. Стопанинът седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да

експедира временно сладкодумния си гост. Той звъни, явява се един слуга, комуто

поръчва да съобщи на домашните, че им е пристигнал гостенин от България. Влиза

след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно

двойно движение към челото си и снизходително изговаря: "О, здрасти,

здраво-живо, дайте да се похванем, ха така, по български. Как сте още? Радвам

се."

Госпожата го приветствува любезно и с цял ред въпроси показва жив

- Е, кажете сега правичката - пита бай Ганьо, - къде е по-хубаво, в

Прага ли, в София ли?

Госпожата е в недоумение, тя не е била в София, а бай Ганьо при тоя

въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че иска да му внуши своя

възглед за жените: "А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?..."

- Негова милост ще обядва днес у дома - обръща се Иречек към майка си и

сетне, за да може да продължава занятието си, по немски я моли да заведе бай

Ганя в друга стая. Госпожата предлага на бай Ганя да минат в съседната стая. Бай

Ганьо погледва проницателно Иречека, погледва и дисагите с мускалите, прави

сметка с вежди: "По немски нещо си продумаха, кой знай! Ама не вярвам. Най-сетне

министър е бил у нас. А бе то и министрите не са стока я! Ама за тогоз не ми се

вярва" - и след това става нерешително и тръгва по указанието на госпожата към

съседната стая, но като дохожда до вратата, обръща се и иска да прочете на

лицата на стопаните тяхното намерение и забелязва няколко неми знакове, с които

действително в този момент се обмениха домашните; тези знакове означаваха:

"Гледай да го занимаеш с нещо по-дълго време, понеже имам много бърза работа",

но бай Ганьо го изтълкува инак.

- Тези неща тука може да ви пречат - заявява той, като показва с очи на

дисагите.

- О, никак не. Моля, не се безпокойте - отговаря Иречек.

- Ама все ще ви пречат, знам аз. Я чакай да ги взема в другата стая - и

посягва да ги вземе, но домашните любезно се съпротивят. - Мигар ме е страх, не,

ами така, рекох...

Минуват в приемната стая и госпожата затваря след себе си вратата, за да

не се чува шумът в кабинета. Тя се старае всякак да занимае бай Ганя с нещо

любопитно: предлага му разни албуми, показва му картини, слага пред него цял куп

илюстрации, но умът на бай Ганя е съвсем на друго място и той на любезностите на

госпожата с престорено равнодушие отговаря:

- Не ща, благодарим: гледайте вий. Колко съм ги гледал аз такива картини

и портрети! Не ме гледайте, че съм млад!

Бай Ганьо поглежда нетърпеливо на своя огромен сребърен часовник и почва

един твърде интересен и своевременен разговор:

- Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у

нас дойде ли пладне - сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате

например?

- Ний обядваме в 5 часа обикновено, но днес можем да обядваме и по-рано.

Извинете, ще ви оставя само за една минутка - каза госпожата и излезе из другите

врата.

Бай Ганьо седи сам в салона, зяпа разсеяно картините, час по час плюе по

най-малък шум в кабинета. Чува той по едно време, че Иречек става от стола си,

пристъпва няколко крачки и се спира. "Ама и аз диване, защо не си пренесох

дисагите в тая стая." Бай Ганьо седи като на тръни; най-сетне не го сдържа,

става, пристъпя тихичко по килима към вратата на кабинета, навежда си ухото към

дупката на ключалката и слухти; той чува само собственото си често дишане и

ударите на кръвта в ушите. Но и тук бай Ганьо не се успокойва, той не вижда нищо

през ключалката и като натиска нерешително дръжката на вратата, отваря я, подава

си тайнствено главата в кабинета и вижда Иречека, приклекнал близо до дисагите