Невероятни разкази за един съвременен българин от Алеко Константинов

тефтерчето си, да поспре тогоз-оногоз на улицата и като му посочи написания

адрес, да го попита с пръсти "накъде -" Знае той тия работи, спира той и мъже, и

жени, но чудно нещо - когото спре да попита, щом му посочи написаното, или ще го

изгледат зачудено и ще се изсмеят, или ще се отвърнат от него с негодувание.

Една дама, вероятно някоя нервозна стара девица, като й показа адреса, така се

сопна насреща му, че и бай Ганьо изгуби кураж. "Хай, дявола, или аз съм

побъркан, или цяла Прага е подлудяла" - мисли си той и не може да се начуди на

ефекта, който произвежда неговият написан адрес; хем си мисли, хем се оглежда и

по едно време - не е ли туй щастие? - гледа, пред него изпъква "Narodny

Kavarna", кафенето, дето се събират българите студенти. Влиза бай Ганьо вътре и

намира сърдития студент.

- Добър ден! А бе я ми кажи, твоя милост, аз ли съм луд, тукашните хора

ли са луди? - пита бай Ганьо, запъхтян, с прилепнали на челото мокри коси.

Студентът го изгледа въпросително. Бай Ганьо му разказа как се е

заблудил, как е разпитвал за къщата си по адреса и какво му са отговаряли.

Студентът, като знае, че чехите, груби и фанатици само спрямо немците,

инак са доста любезни, не може да се начуди как така да не услужат на бай Ганя.

- Я прочети, моля ти се, какво пише тука! - и бай Ганьо поднесе

тефтерчето.

Студентът го прочете:, отначало се понамръщи, че като прихна!...

- На някоя дама показахте ли тоя адрес? - попита той през смеха.

- Защо? Показах го зер! Е?

- Е? Знаете ли какво е написано тук?

- Какво?

- Написано е ,,... Zde je zapovedeno..." "Тук е запретено да се..." Ти

си го преписал от някоя стена.

- Има хас! Гледай! Ц... ц... ц! Истина ли казваш? Гледай! - каза бай

Ганьо, поцъка малко с езика си, па почна и той да се смее.

Студентът не знаеше квартирата на Бодкова, те не си ходеха един у други,

и затова посъветва бай Ганя да почака, та все ще дойде някой българин да му

укаже къщата. Лесно е да се каже "почакай", ама бай Ганьовият стомах да видим

дали е на същото мнение! А че не беше на същото мнение, това го доказа

демонстративно с едно нескончаемо куркане.

- Вий да не сте гладни? - попита го студентът, като чу революционните

сигнали.

онзи ще му покаже гостинницата, а съвсем не иде да му се признае ("Как ще му

кажа на таквоз опърничаво хлапе!"), че го чака келепир ядене у стопанките.

Разговор между бай Ганьо и "опърничавото хлапе" не можа да се завърже.

От първа среща и инстинктивно някак те сетиха, че не са един за друг, защото

според българската пословица (ех, че изящни пословици е създал българският

гений!) "краставите магарета през девет баира се подушват". Единият дошъл от

България, другият живял в Европа, все би имало какво да поприказват, понеже все

пак трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина. Впрочем тая

разлика бай Ганьо не я сещаше, и как ще я сети! Той, дето ходи, носи със себе си

своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща

все свои хора, на които е навикнал и в които, разбира се., не вижда нищо ново:

отиде ли във Виена, той ще се спре в хотел "Лондон", там е също така задушено,

също мирише на кухня и на сернисти водород, както и у дома му; среща се със

същите турци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден;

няма да иде в кафе "Хабсбург", понеже го е страх да не го оскубят, а ще влезе

пак в гръцкото кафене, което е също тъй нечисто и задушено от вечен дим, както

са и нашите кафенета. За търговия ли отива, ще иде при българите търговци, а

чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно

вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че

не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната

му обстановка - плод на вековна традиция и постепенно усъвършенствуване

умственото движение, - обществените борби и начинът на воденето им, музеите,

библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите

проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя.

"Чунким баща ми все опери е слушал" - каже бай Ганьо и обаян от този

принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от

"новата мода", т. е. от цивилизацията. Но при всичко това бай Ганьо няма

доблестта на китайците - да се огради със стена против нахлуването на

цивилизацията - и при всичко че го въодушевява принципът "баща ми това не е

правил и аз няма да го правя", но току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си

ръкавици, па кога го назорят, облича и фрак, сърди се, смее се, ама облича

фрака. Чуваш го, че казва "pardon", говори за "костентуцията", похвалява се

сам-там, че обича "супа", когато всъщност една люта чорба би предпочел от всички

европейски гозби.

- А, ето че иде едно българче, то знае квартирата на Бодкова - заяви

"опърничавото хлапе"...

- Хайде да ме водиш у дома - обърна се бай Ганьо към българчето с такъв

тон, който би трябвало да изчезне и в отношенията ни към ленивите слуги; но

думите "вежливост", "учтивост" са новооткраднати от руски език, "деликатност" е

взета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата

"лигавене". Тия меки, нежни, сърдечни обръщения, които характеризират

отношенията на цивилизованите хора и които правят живота по-благ, по-приятен -

са непонятни за бай Ганя; говори, както дал господ: "Хайде бе, ей, я чувай,

заведи ме у дома." А какво ще рече то:

"Моля ви се, имайте добрината, бъдете тъй любезен", какви са тези

лигавения!...

Българчето заведе бай Ганя до портата на квартирата му и се върна. Бай

Ганьо погледна нещастния надпис на срещната стена, закани му се с глава, поцъка

с езика си и влезе в къщата. В коридора не срещна никого, надникна в кухнята -

там огънят беше вече изгасен, съдовете изчистени и наредени. "Тюх, язък,

пропуснах келепира" - измъмра бай Ганьо, влезе в стаята си, приклекна над

дисагите си, извади из пояса си мускалите, наблъска ги вътре, измъкна

размасления кашкавал, отряза си сух хлебец и почна да задушава революцията, като

мляскаше до такава степен апетитно, щото и най-ленивата швейцарска крава би му

завидяла. За да раздразни своите уморени от непроизводителен труд лимфатически

органи, той пропусна в пищевода си една раздъвкана арнаутска чушка, която го

накара да се просълзи и да придружи мляскането си с подсмъркване. Слугинята,

която шеташе в съседната стая, като дочу странните звукове, с които бай Ганьо

акомпанираше закуската си, отвори вратата и надникна в стаята: бай Ганьо

срамежливо прикри с гърба си дисагите, обърна своето просълзено и запотено лице,

каза: "пърдон!", смръкна енергически с носа си и пропъди слугинята, т. е. не че

й каза да си излезе, но тя побърза да избяга, като помисли, че милионеринът може

да е получил някое скръбно известие.

Бодков не се върна вечерта. Надвечер стопанките се прибраха; в кухнята

пак се запали огън и почнаха да готвят вечеря. Бай Ганьо се счита вече

фамилиарен, "па най-сетне, с жени какво ще се церемониш" - дума той и без всяко

предисловие влиза в кухнята и разправя повече с мимика, отколкото с думи, че се

е заблудил из улиците и пропуснал обеда, но все едно - има да взема един обед,

ще го навакса с една вечеря. Бай Ганьо разбира и от кулинарно изкуство и не само

че разбира, но и всяко нарушение на тоя занаят го възмущава. Видя той например,

че стопанката се готвеше да сложи в кипящата вода една прясна риба, и въстава с

всичката си енергия, хвана ръката на стопанката, измъкна с другата ръка рибата и

направи знак с ръка и с глава, с което искаше да каже: "Стойте, не шавайте, само

гледайте как се готви риба!" "Сол"! - командува бай Ганьо. Дават му сол, той си

подпретва ръкавите до лактите на влакнатите ръце, бръква в солницата с недотам

деликатните си пръсти и почва да соли и да разтрива отвън и отвътре и без туй

насолената риба. "Червен пипер!" - ама де ще имат тия диванета червен пипер!

"Чер пипер" - командува бай Ганьо, граби пипера и търка по рибата. "Скара!" -

тръби тържествующият готвач, но тук не можаха да го разберат, при всичките му

жестове, па и той сам назърна наоколо и не можа да забележи скара; но туй

препятствие ли е за бай Ганя? Не е той вчерашен! Като взе щипците, нарина

всичкия огън пред отвърстието на пещта, остави другите гозби да почиват (то

добре, че бяха вече готови), разкрачи щипците, сложи върху тях рибата и рече да

я вмъкне в пещта, но вратицата тесни, закачи се рибата, подхлъзна се и - цап! -

в огъня. "Ай!" - извика стопанката. "Нищо, нищо!" - успокои я бай Ганьо, грабна

рибата, издуха налепените въглени и пепел и пак я тури на скарата. Дим и рибена

миризма напълниха цялата кухня. Стопанките - в отчаяние, бай Ганьо сияй, той е

сега в сферата си; хем пече рибата и духа, и подсмръква, раздразнен от апетитния

дим, хем командува със свободната си и омацана от обръщането на рибата ръка да

слагат трапезата, за да не изстине неговата гозба: "Прясна риба не е ли гореща -

хвърли я!" Рибата, опечена, с оваляна в пепелта опашка и глава, сложиха в една

чиния и под любезната команда на бай Ганя: "Скоро! Скоро! Додето е гореща, дайте

лимон и вино, без вино две пари не чини!" - насядаха около трапезата, като

пратиха слугинята да тича за лимон и вино. Какво ще правят! Милионеринът няма да

си измени привичките за тяхно удоволствие я! Стопанката посегна да нареже

рибата. "Моля, моля, моля! Сакън!" - извика бай Ганьо и й хвана ръката, сетне

обърна рибата откъм гърба, натисна я сам-там с двата си пръста и тя се разцепи

на две половини. Е, иди, че не тържествувай! Донесе слугинята лимон, разряза го

бай Ганьо, хвана половината с цяла шепа и го изцеди над чинията с таквоз

старание, щото и месестите части на лимона попадаха над рибата. Как мислите,

дали няма бай Ганьо апетит? Надали толкова лимонов сок изтече в чинията, колкото

слюнки преглътна бай Ганьо. И вино донесоха. Почна се вечерята.

Карлсбад и не зная още какъв си бад препоръчват ескулапите на

страдающите от катар в стомаха. Я да вземат тези страдающи за ухото, че да ги

сложат на трапезата пред бай Ганя, па нека стомасите им бъдат развалени повече и

от ючбунарските улици... ще видите какъв ефект ще им произведе зрелището!... Яде

бай Ганьо, брей, не се шегува, яде, та ушите му плющят! Всичките органи на

тялото му са в движение, а зъбите, езикът и носът на първо място. Ето де съзнава

човек бледността и бедността на езика! С какви думи, с какви междуметия, с какви

препинателни знакове, най-сетне с какви музикални ноти е възможно да се

изобразят тия мляскания, грухкания, смъркания, тракания, цъкания, смукания,

които като град се сипят от бай Ганя!... Блазе на стопанките! Не всяка чехкиня

ще има щастието да се наслади от таквози зрелище.

Нахраниха се най-сетне. Минаха в приемната стая. Бай Ганьо, зачервен

като божур, току суче мустакито, току се пооригва с шепа, току мъмре "пърдон".

Разположиха се на столовете. Бай Ганьо завъртя една цигара, омаслена от пръстите

му, и почна да смучи и да издухва през мустаките си облаци дим. Не е ли този

най-сгодният момент за наслаждение: за музика, за песни, за любов? Момата улучи

настроението на милионерина и го попита дали обича музика. Кой? Бай Ганьо ли?

Ами че ако бай Ганьо не обича музиката, кой други ще я обича? Кой други е можал

да внуши на циганите, сиреч на музикантите, такъв респект към себе си, както бай

Ганьо? Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън!

Огън! Завий оная ти цигулка, запищи онзи ти кларнет!

на мойто сърце кат два кола.

На фустаня ти тегеля

изгори на мен джигеря...

Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат "Каран-каранфилчето", бай Ганьо тракне

с чашата, спрат. Почнат "Не щеми ний богатство" - пак тракне с чашата. Обърнат

на "Зелен листец". "Ха, видяхте ли сега! Е-е-е-е-х! Гел кефим, гел!"... - и бух

шишето в земята или в прозореца... Е, кой е майсторът на тия работи? И веднъж ли

е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай ти Ганьо! И да им

разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!...

- Обичам музика! - изговори снизходително бай Ганьо. - Обичам музика! -

повтори той и си разклати главата, което по негово мнение изражаваше печалната

необходимост да слуша за хатъра на жените едно нещастно дрънкане на пиано.

"Какво разбирате вий от срвирня, от мохабет?" - мисли си бай Ганьо.

Момата отвори пианото и почна едни нескончаеми пиеси из "Prodana

nevesta" от Smetana. Под пръстите й се посипаха звуковете, които довеждат до

екстаз всяка чешка душа. Майка й, която вероятно хиляда и първи път чуваше тия

пиеси, тънеше в блаженство а в погледа й, обърнат към бай Ганя, светеше

национална гордост и самодоволство; тя държеше глава в такт според темпа на

пиесата, ту adagio, ту allegro, като че пунктираше с носа си нотите на

фиоритурите. От време на време тя с очи правеше знакове на бай Ганя,

предупредяваше за настъпването на някой любим момент в пиесата, а милионеринът

отговаряше: "Внимавай, твоя милост, мен недей гледа, колко съм ги чувал аз

таквиз!..." И за да подкрепи на дело този си знак, той стана от стола именно в

тоя момент, когато стопанката очакваше да се наслади от ефекта, който Smetana ще

произведе върху бай Ганя, и набързо, с един план в главата отиде в стаята си,

взе от дисагите си отворения за проба мускал и върна се в приемната стая,

подмигна на майката: "гледай кое ще произведе ефект", пристъпи на пръсти към

увлечената от музиката мома и - страшен дявол бил тоз бай Ганьо! - отвори

мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата. Тя, като

почувствува дъха на потната бай Ганьова ръка, вмирисана на риба, обърна се с

отвращение и унесена от музиката, в първия миг го погледна намръщено, но

моментално дойде в съзнание, че пред нея стои милионеринът и й се хили, и я

пита: "Вашия Сметана ли по-чини, или туй, дето го помириса, а ?" - и затъкна

мускала в пояса си... Момата престана да свири. Почна бай Ганьо... (Какво

казахте? - не можах да ви разбера!)... Почна да свири небрежно с един пръст, без

да седне на стола: "Колкото да им дам на тези да разберат, че и ний малко-много

проумяваме от тия ваджии." У един бай Ганьов роднина беше изпаднала една ръчна

хармоника с клавиши, та сегиз-тогиз, като се намери на кеф, и бай Ганьо си е

чупил пръстите да изкалъпи някоя песен. Сега той почна едно сепнато pizzicato,

което по негово мнение изображаваше песента: "Открадна-ла сей, бабината,

сла-сланин-каа, сланинка, откраднала сей бабината сланинка"... която "Сланинка"

цяла е открадната от чешката "Slaninka".

- Pan hraje "Slaninku", maminko! - съобщи откритието си момата.

- "Сланинка" зер - обади се бай Ганьо, - вий отде я знаете?

Възхитен от успеха, бай Ганьо седна на стола, за да свири, вече

основателно, нещо по-сериозно. А какво може да бъде по-сериозно от "Нощ е

ужасна" ? Почна бай Ганьо да свири, но остана сам недоволен от изпълнението. И

твърде естествено! "Нощ е ужасна" не е създадена за пиано; звуковете се

пресичат: бутнеш клавиша на "ужа-а-а-сна-а!" и се пресече гласът; друго нещо е

хармониката! Като си туриш пръста на "... жа-а-а-сна-а-а..."- натискай майка му

стара! Половин час да ти бучи, натискай, извивай на талази, додето ти дойде

кефът! А пък с пиано - дрън, дрън, вятър! Видя бай Ганьо, че ще отслабне

ефектът, произведен от "Сланинката", помисли, помисли, па реши: "А бе чакай да

взема да изпея аз "Нощ е ужасна" на тия женоря!... Позамисли се той, искаше да

се настрои печално, в духа на жалната песен, въздъхна веднъж отдълбоко, тури си

десницата на ухото, задряма с очи, че като зина!...

Grandissimo maestro Verdi! Ти нямаш, ти не можеш да имаш врагове! Но

ако, паче чаяния, би се явил някой изрод, той ще бъде самият сатана. Бог е

велик, Esimio Maestro! - и всичките стрели на злия дух са безсилни против тебе!

Едно само... само едно средство може да употреби лукавият и целият музикален

свят ще се покрие с траур... Ний ще се молим, моли се и ти, Divin Maestro, на

всемогущия създател, да не допусне сатаната да те въведе в салона, в който бай

Ганьо пее "Нощ е ужасна"... И когато твоят тънчайши слух се покърти с

непонятните за тебе диви, нечеловечески звукове, Злият дух да ти открие ужасната

истина със сатанинския си смях: Ха! ха! ха! Верди! Това е песен от твоята

божествена "Травиата"! Ха! ха! ха! ха-а!!..."

- Късно стана вече, господа - каза срамежливият Илчо, като погледна

часовника си, - среднощ! Хайде да си ходим, па други път, с божата воля, пак ще

поприказваме за бай Ганя.

- А бе, Илчо, я ми кажи, защо мразиш толкова българските песни? - обади

се Дравичката на излизане.

- Кой? Аз да ги мразя? Съжалявам, гълъбче, че лошо си ме разбрал. Аз съм

в състояние да се възхитя, да се забравя, да се захласна до екстаз от хубавите

наши меланхолични народни песни, но от българските песни, а не от онези гнуснави

пародии на чуждестранните вулгарни песни, които байганьовците ни предават

изкълчени до неузнаваемост чрез ония цигански форшлаги и къртения на гърлото с

пиянски трели и фиоритури... Ний имаме песни, но нямаме певци. Аз съм готов да

прегърна своя враг, ако ми изпее, както трябва, песента "Богдане, бог да те

убие" или "Я запретни, Вело моме, бели ръкави" и да погледна накриво приятеля

си, когато видя, че се възхищава от "Зелен листец", "Каранфилчето" и други

такива цигански прелести...

--------------------------

- Ами ти бе, Дравичка, защо мълчиш, не знаеш ли нещо за бай Ганя? -

попита един от компанията нашия весел приятел Дравичката.

- Как да не зная бе, брате, зная сума работи, но как да ги разкажеш ? -

отговаря с престорена скромност Дравичката.

- Как ще ги разкажеш! Да имам аз твоите уста!

- Е добре, слушайте:

Отидох едно лято на разходка в Женлоз, знайте го, в Швейцария. Взех си

стая в един хотел и излязох да се разходя из града. Град - прекрасен, околности

- и живописни, и величествени. Разхождам се така, безцелно, зяпам наляво-надясно

и от улица на улица излязох на площада, дето е оперният театър. Гледам насреща

едно елегантно кафене: чакай, рекох си, да се отбия да си почина малко. От входа

надясно виждам една стъклена преграда с отворен изглед към площада и влизам -

хем ще пия кафе, хем ще гледам кой минува. И какво заварвам там! Цели три маси

заети с българи студенти! Е, идете да казвате, че българите нямат вкус за

изящност! В такъв красив град, в най-хубавата част на града, в най-елегантното

кафене заели най-хубавото място! Шум, дим, кибрити и димящи цигари по земята,

тракане, вик, крамоли!... Тук играят табли, там префа, отвъд trenta una!... И

чувам от всички страни: "Шеш-беш!... Купи!... Дай парите! Джехар и ек!... Защо

ми гледаш картите бе!... Garcon!... Първи на вторите!... Дю-беш!... Лъжеш, не е

дюбеш!... Trenta una... Пики!... Garcon!... Ти хабер нямаш от префа!... Не ща ум

от социалисти!... Дюбара!...И аз не ща ум от чорбаджии!... Цакам!... Подлец!...

Garcon! С декорациите ли се гордееш?... Спатии!... Ами ти с руските чифути ли ?

Господа, ахмака иде! Ха, ха, ха!... Garcon un chope! Дай ми още един франк

назаем бе!... Ти си батакчия! Земи назаем от гарсона!... Дьорт джехар!... "

Лицето, на което лепнаха не съвсем ласкателния епитет ахмака, влезе в

кафенето, поздрави студентите, които го посрещнаха, както се казва, с разтворени

обятия, и не знаеше към коя група да се присъедини, понеже от всички маси се

стараеха да го привлекат. Такава симпатия към един ахмак ми се показа отпърво

необяснима, но не се мина много време, и от думите, с които се кръстосваха

масите за сметка на това лице, моето недоумение се разпръсна. Сетне аз узнах, че

този ахмак е син на един землевладелец от Аржентина, в Южна Америка. Богато

момче. Бащата му пращал по 500 франка месечно, от които половината всеки месец

се разпределяли с помощта на trenta una по джебовете на нашите студиозуси. И

затуй, че добродушно се оставял да го скубят, като си доставял удоволствието да

наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му -

той се удостоил с титлата ахмак.

В какъвто час на деня и да посетях това кафене, като почнеш от 9 часа

сутринта до късно вечер, постоянно заварвах същите лица при същите занятия -

табли, префа, trenta una. Кога тия младежи четяха, по какъв начин те усвояваха

европейската култура - това ми остана необяснимо. Ясно ми бе само туй, че почти

ни един от тях не говореше сносно френски език. Не успее да зине на този език, и

по грубостта на интонацията, по дикцията, по конструкцията на фразите ще го

познаеш, че е възточен човек. През ден, през два към тази компания се

присъединяваха няколко озлобени, нихилиствуващи еврейчета, които от тъмните

кьошета на кръчмите се зъбеха на тиранина. Аз не зная каква беше пък тази

симпатия към тези тъмни герои, които са в състояние едновременно да бъдат и

нихилисти, и тайни полицейски агенти, и анархисти, и най-низка проба

злоупотребители на дружествени пари, библиотеки и други имоти. Вместо да се

сдружават с френците, с немците, с англичаните, винаги примерни и във веселбите

си, и в занятията си, вместо да се проникнат с техния дух на порядъчност, на

трудолюбие, на честност, на кавалерство - те, нашите, намираха своя идеал или в

еврейчетата, или в гърчетата, или в някои арменчета, които по най-долен начин

експлоатираха средствата и силите им, като ги увличаха в задушената атмосфера на

своите злобни, груби и безплодни глаголствувания. Сетне узнах, че в този град

имало и други българчета, които не посещавали това кафене, а се занимавали

най-сериозно с науките си.

Един ден, в най-големия разгар на trenta una, когато аржентинецът беше

изгубил около стотина франка, влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с

тояга под мишница и дисаги в ръка.

- О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! - извика цялата компания.

- Добре заварил! Как сте? - отговори новодошлият и като се отказа

великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси,

дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми.

Бабаитска натура!

- Пърдон!

- Нищо, не се безпокойте - побързах аз да кажа, при всичко че не

забелязах той да се безпокои твърде много.

- А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански!

Отде бяхте, ваша милост?

Казах му. Запознахме се.