Никол Данева
Изтегляне 6.82 Mb.
|
| Забележка под линия: *Буквално „генуезки пещери”. Доста често останки от стари римски или византийски крепости били наричани от турците „генуезки”, по името на град Генуа, така именували и цялата римска империя.
Сега Мария с нетърпение чакаше да се освободи, за да се разходи към тайнствената дупка и да направи едно предварително проучване. През изминалите няколко дни момичетата си набавиха почти всичко, което бяха решили, че ще им трябва. Вече разполагаха със свещи и въже, а от училището си намериха дори и тебешир, за да отбелязват преминатите разклонения. Нямаха само каски. Всичко това сега бе сложено в сака й и чакаше да бъде използвано... Елена искаше влизането в пещерата да стане през почивните дни, когато щяха да разполагат с повече време, а и започна да подмята, че трябвало да вземат поне някое от момчетата със себе си. Всъщност бе права, но на Мария й се струваше, че тя просто се страхува и си търси повод за отлагане. Нея самата нещо я човъркаше отвътре и я караше да не се отказва тъй лесно, да не посвещава и други в замисъла им... Тя все пак не следваше като приятелката си археология, беше тук временно и можеше да си позволи да не спазва толкова стриктно правилата. И ако й направеха проблем за дисциплината, нямаше кой знае колко да се впечатли от последствията. Дори и да я отстранят от експедицията!... Погледна към слънцето, което вече яко напичаше, погледна си часовника, остави настрани шпакличката и се залови да премита отредената й за проучване площ с четчицата. Работата бе пипкава, площта бе достатъчно голяма, а трябваше да я изследва сантиметър по сантиметър. И никога нищо не бе намирала, защо ли й трябваше да се захваща с този каторжен труд... Зае се внимателно да опипва една току-що появила се миниатюрна издатина в пръстта. Ще я изрови и ще си даде почивка... Пак някое малко, обикновено камъче... И тогава изведнъж почувства във върховете на пръстите си слабо убождане. Дръпна ръка, мислейки, че се е порязала на потънало в земята стъкло, но кожата й не беше наранена. Взе отново четчицата и бързо разчисти наоколо. Вече по-ясно видя своята находка. Беше ръб на глинена плочка. Докосна го внимателно и отново усети тръпка, но този път я разпозна. Бе онова състояние, при което в нея нахлуваха неканени, но много ярки образи. Беше го получила като компенсация за жестоката травма на главата, когато преди около три години бе станала жертва на нападение. Още тогава се бе побояла да сподели с лекарите, че получава видения, а впоследствие се убеди, че е постъпила правилно. Не желаеше нито да бъде изследвана, нито да се излекува от новото си умение. В началото това състояние я връхлиташе най-ненадейно, в моменти, когато най-малко го очакваше, плашеше я, но и я мамеше с неочаквано разкрилите се пред нея възможности. Изтръгвайки я от действителността, то я пренасяше на друго място, в друго време и тя виждаше странни и често неразбираеми картини. След усилни тренировки, прилагайки някои източни техники, успешно се бе научила да не го допуска неканено и без необходимата предварителна нагласа. Затова сега се учуди на появата му. Беше по-силно от нея, също както в началото... Тя прекара отново пръст по стърчащото ръбче.... и пропадна в друг свят. Мария знаеше, че трябва да спазва инструкциите. Няколко пъти й бяха повторили при приемането в експедицията, че ако намери нещо, непременно трябва да повика някого от археолозите. Но в този момент тя забрави и колегите, и болката в гърба, и всяка умора. За нея не съществуваше нищо друго. Само това малко глинено парченце, вкопано в земята, от която трябваше да бъде час по-скоро извадено. Този отломък от някога важна и ценна вещ, направена с любов, това късче памет бе лежало заровено векове наред тук, на това място... Над него бяха бушували природни стихии и сблъсъци на човешки страсти, а то си бе стояло там кротко и ненужно никому, чакайки точно нейните пръсти... Усещането бе наистина по-силно от нея, някак знаеше, че е длъжна точно тя да го освободи от затвора му, точно тя да му даде шанса да се роди за нов живот, точно тя да чуе гласа му... Пипайки полека, сякаш очакваше всеки миг то да се превърне на прах, Мария разчисти около него достатъчно, за да го подхване и извади. Приличаше на парче от някакъв съд. Не беше специалист и не можеше да познае дали е бил предназначен за свещен ритуал, или е служел за домакински цели. Но това изобщо не я вълнуваше. По-важното бе, че държеше в дланите си нещо, докосвано някога от някого, може би също тъй млад като нея, а сега отдавна превърнал се на прах... Тръпката и убожданията в пръстите й се засилиха, превръщайки се в хиляди малки иглички, пулсиращи в забързан ритъм. Разгледа плочката. Май не можеше да е от съд, твърде плоска беше... Имаше непонятни знаци и две кръстосани линии с три точки в ъглите между тях. При четвъртия ъгъл тя бе отчупена. Дали останалата част от рисунката не се криеше някъде наблизо, върху други такива отломки? И откъде-накъде в съзнанието й изплува образът на спирала? Стори й се, че вижда някакъв каменен зид, че върви покрай него, а той прави плавна извивка и тя няма никакъв избор, може само да следва очертанията му... Беше длъжна да ги следва и да извърви този път. Това бе път към нещо, към някакво място, където щеше да получи важно известие, преживяване, или може би познание... Познание, което бе едновременно плашещо и възхитително... Толкова възхитително, че сякаш я издигаше към самите богове... Попаднала в плен на видението си, Мария стоеше коленичила, вцепенена и втренчена в глиненото парче, легнало на дланите й. Отдалече изглеждаше като че ли се моли. Първа я забеляза Елена. Дотича до нея и видя, че е открила нещо. На вика й се отзоваха и други, дойдоха, наобиколиха ги... Извадена от състоянието си, Мария предаде плочката и предостави на специалистите по-нататъшното разчистване на мястото. За тях това бе рутинна работа, а тя бе само един помощен работник, не притежаваше нито необходимите исторически знания, нито по-специални умения в тълкуване на находките, редно бе да отстъпи и да се оттегли настрани. Така и направи. Някак обаче знаеше, че се е докоснала до тайна, древна като света, тайна, чието значение се бе открило само на нея... Почувства се леко пренебрегната. Бе преживяла първото в живота си археологическо откритие, което я бе разтърсило, а никой не оцени важността му, никой не разбра колко забележително бе това малко глинено чирепче! Как да им каже какво бе видяла, ще й се смеят, ще се подиграват... Огледа се и като установи, че нямат нужда от нея, реши не само да си даде почивка, а направо да приключи за днес. Денят бе дълъг и тя имаше достатъчно време да изпълни замисленото... Кимна на Елена, че има намерение да напусне, взе си приготвения от по-рано сак с принадлежностите и се отправи към близкия хълм. И да забележат отсъствието й, едва ли щеше да е от някакво значение! Щом не разбраха значението на това, което бе изровила, имаше ли смисъл изобщо да продължава... Докато се отдалечаваше, стори й се, че усеща забит в гърба си поглед, но си каза, че не й пука, заслужила си е почивката! Тръгна още по-бързо. Помнеше добре откъде бяха минали, за да излязат първо на междуселското шосе, а после и на черния път, от който се отклоняваше едва забележимата пътечка към онзи отвор. Бе вече доста далеч от разкопките и от „колегите” си, когато един от тях се поотстрани и проведе кратък разговор по мобилния си телефон. Нямаше как да го види, но дори и да го беше забелязала, Мария едва ли щеше да му обърне внимание. Всичко изглеждаше толкова обикновено, толкова в реда на нещата... С изгрева на слънцето в градината избухваше птичият хор. Тогава тя най-много заприличваше на бляскаво-пъстър къс от райските селения и бродещата сред цялото това великолепие тъмна фигура изглеждаше като привнесена от друг свят, мрачен и отвъден. Изкарала безсънна нощ, Габриела мина по алеите, стигна до басейна и тръсна глава, за да отхвърли натрапливите мисли и спомени, които този път така я бяха стиснали в клещите си, че вече почваше да се ядосва не на шега. С рязко движение отметна от себе си копринения халат и скочи в изстиналата през нощта вода. Преплува няколко пъти дължината и се почувства значително по-добре, тонизирана и пълна наново със сили да се справя с всяко препятствие пред себе си. Върна се в къщата и както беше още мокра, отправи се право към кабинета. Извади бележника и пак се взря в последния лист, раздразнена от изплъзващата й се тайна. Като човек с широка култура, тя имаше представа от най-разнородни символи, но записаната информация наистина не приличаше на нищо – нито на инженерна формула, нито на някаква парола, нито на указание за прибрано някъде злато, просто на нищо! Най-много я безпокоеше последният ред: прпрк! При това с удивителна... - Ен-пи-ен-пи-кей... Ен-пи-ен-пи-кей!... – повтори тя и продължи да мисли на глас. – Росене, Росене... Копеле нещастно!... Какво си скрил тук, а?! Поредната бомба със закъснител? Малко ли ми бяха онези... неандерталци, дето ми се изтърсиха на главата! А сега и това!... На собствения си гръб се бе убедила, че в живота на мъжа й е имало много потулени тайни и много съмнителни връзки. Едва ли някога щеше да ги разкрие всичките. Знаеше още, че не бива с лека ръка да пренебрегва написаното от него, напразно го определи снощи като безсмислици... Докато не повдигнеше поне малко завесата над тези букви и символи, не можеше да разчита на пълно спокойствие, не можеше да се заблуждава, че е избягала далеч от потайното минало на Росен и от неговите тъмни афери. Този прпрк! можеше да означава всичко – от връзка с наркопласьори до икономически шпионаж или някоя добре замаскирана и добре печелеща офшорка... Вътре в бележника нямаше нито ред излишна информация, не случайно така добре го бе скрил, та едва го намери след смъртта му!... Вкара машинално за кой ли път горното буквосъчетание в търсачката, ядосвайки се на собствената си безпомощност, която я караше да прибягва до Мрежата с надеждата в главата й да се роди някаква мисъл. Освен множеството японски файлове с йероглифи, разни строго научни доклади и познатия от по-рано файл, рекламиращ химически торове, нищо ново и по-смислено не откри. Японците много икономично свеждаха любимото си nipon до прост набор от трите съгласни npn, учените използваха подобни буквени съкращения в различни области на биохимията, физиката и медицината, а фирмата-производител на азотно-фосфатни минерални торове не представляваше никакъв интерес. Още първия път, когато попадна на тази страница, бе се свързала с посочения адрес, бе ги подпитала много внимателно, бе събрала информация за тях и бе установила, че мъжът й не би могъл да има никакво вземане-даване с тази най-обикновена търговска компания. Следата не водеше наникъде. Бе просто една задънена улица в объркан лабиринт. Или може би не?... Точно в този миг, докато още мислеше за торове и лабиринти, втренчена в екрана на компютъра, звънна телефонът. Учудена от ранния час, тя с леко безпокойство дочу гласа на нейния Супериор от Ордена. Искаше спешно да я види. Разбраха се за времето на срещата и още не оставила слушалката, Габриела подскочи от внезапно пронизалата я догадка. Някак подсъзнателно бе свързала символиката, с която си служеха на сбирките, с това, което все още стоеше пред очите й. Думата fertilizer, изписана на видно място! Английската дума за тор! Тя означаваше още и оплодител, и оплодотворител… Дали Росен с неговото нестандартно чувство за хумор и с неговата мания към засекретяване и дублиране на информацията не бе имал предвид точно това? Дали все пак именно в този файл не се криеше някакво указание? Значението на думата просто се набиваше на очи! Как не бе го забелязала по-рано?! А и тези знаци, означаващи злато и безкрайност... И онзи ормус, за който не бе чувала, но който по странен начин кореспондираше със символичното значение на fertilizer... Нима бе възможно да е знаел повече не само за нейните „вещерски” занимания, както ги наричаше, но и сам да е бил член на някое тайно общество, да се е докоснал до Тайната? Затова ли й спретна онзи скандал, когато изпотроши всичко в ателието й, след което я заплаши и с развод? От Братството ли бе искал да я откъсне? Конфликт на интереси и на дадени обети ли се бе разиграл тогава?... Въпросите един след друг се запремятаха в главата й, нараствайки като снежна топка, търкаляща се по склона. Затова ли от Ордена сами я бяха потърсили скоро след пристигането й в Щатите? Трябвали са им няколко месеца да я проучат, да инсценират случайно запознанство и уж нарочно да открехнат пред нея завесата на обвитите в мистична загадъчност ритуали, за да я привлекат... Макар да не бе допусната все още до най-високите степени на посвещаване, тя беше сигурна, че Върховните практикуват сексуална магия, подобна на онова призоваване на Силата, което се правеше от членовете на Братството в София. Това единение на енергиите й липсваше, но не губеше надежда, че един ден ще стигне и дотам, тъй като изкачването й по стълбицата вървеше с добри темпове. Беше се приспособила чудесно на новото място и никой тук не подозираше за дадения от нея обет... Там, в България, тя се бе обрекла на Сатаната... С нейните знания и умения беше като детска игра да усвои терминологията и поведението в Ордена, да бъде като своя сред членовете му, известни със своята толерантност. Дори черните й дрехи бяха приети като балканска ексцентричност на младата вдовица. Защо сега толкова спешно я викаха в Центъра? Дали радостта й, че бе намерила гнездо за заниманията си, не е била прибързана? Въпреки топлата и ярка сутрин Габриела потръпна от внезапно пронизалото я остро чувство за хлад. Сякаш дългата сянка на мъжа й, излязла от оня свят, бе паднала отгоре й. - Не ми излиза от главата онзи твой сън, Алекс. Може би е знак, че трябва да отидем във Франция, а? На екскурзия? Харесва ми идеята! – плесна с ръце Магдалена и се качи на един голям камък край пътеката. Бяха излезли да се разходят по поляните край вилата с намерението да обядват на теферич, под някоя по-дебела сянка. – Никак няма да е зле, хем да избягаме и от жегите! Лазурният бряг, долината на Лоара, замъците, френските вина... - Може и да отидем. Но в съня ми определено знаех, че сме тук, на наша земя. - Ама как?! Нали била слязла на френския бряг от една лодка!... – застина тя за миг с разперени ръце и учудена физиономия, изчаквайки той да я заснеме върху камъка. - Това е само легенда. И знаеш ли кога всъщност се е появила и как е била подхранвана, за да пусне толкова дълбоки корени? - Не. Но всички така говорят! – скочи тя отгоре, а той застана на нейното място, подавайки й апарата. - Всички... Разбира се, тази история е толкова красива, че обсебва умовете, но ако се замислиш, в нея има цял куп противоречия! – разпери ръце и Александър, хем за да се получи по-ефектна снимка, хем изобразявайки това, за което говореше. - Задръж така! – хвана го в кадър Магдалена, щракайки от различни ракурси. – Готово, можеш да слизаш... Ама аз чух, че някъде там дори съхранявали нейни мощи! И показвали пещерата, където била живяла... - Хм! Чувала си за поклонничеството от едно време, нали? Как би го определила? - Изпитваш ли ме? И, разбира се, не очакваш стандартен отговор, нали? Е, добре, било е... било е... нещо като съвременния туризъм!... – прескочи тя една яма, доволна от сравнението. Бе наистина удачно, че вилата стоеше встрани от туристическите пътеки и никой не се мотаеше наоколо. - Именно. Религиозен туризъм, че дори и нещо повече! Както сега, така и тогава това си е бил един доста доходоносен бизнес. И знаеш ли кой е дал първоначалния тласък? - Предполагам, че е била Елена, майката на Константин, първия християнски император. Чувала съм нейната история, на Деня на свети Константин и Елена все за това говорят... Как била пратена от сина си да търси доказателства, как отишла, как се ровела из останките... - Да, тя положила началото на тази толкова съмнителна дейност, изравяйки уж кръста на Христос... Намерила също и мястото, където според нея се бил родил. Обиколила околностите на Витлеем и открила скромна църквица, издигната на мястото на стар езически храм, построен над пещера... В което няма нищо чудно, тъй като при езическите вярвания пещерата е сакрално, свято място. Така, с нейното откритие, се отприщил интересът към реликвите. И търговията с антики... Та и съвременното иманярство... Можеш ли да си представиш всичките тези тълпи, втурнали се с нейната благословия към разни свети места? - Не е било кой знае колко по-различно от сегашните нашествия на туристите, нали? - Точно така. Милиони са ходили и продължават да ходят на поклонение в Йерусалим!... А там с пълна сериозност ги убеждават, че им показват дома, където се била състояла Тайната вечеря, а той всъщност е бил построен от кръстоносците повече от десет века по-късно... - Така ли?! Ха! - Да! Както и целият път към Голгота, прословутата Via Dolorosa, си е една чисто туристическа атракция, тъй като все още се спори къде точно е бил този хълм. Оттогава релефът се е изменил драстично, а и самият Йерусалим е бил опожаряван, сриван, построяван наново толкова пъти, че е немислимо да се твърди каквото и да било със сигурност. Но хората си искат своето, а щом има желаещи да гледат светини, винаги има и други, които да им ги дават и доста добре да печелят от това... Никак не са малко местата, където се върти такъв бизнес! - Мога да си представя, това са почти две хиляди години поклонничество!... - О да, това начинание е пуснало дълбоки и жилави корени. Имало е дори определени трасета, по които се придвижвали желаещите да идат на поклонение! Вървели с месеци, изминавайки по двайсет километра на ден... А понякога им отнемало и цяла година да стигнат до съответното място! Но не си мисли, че всеки, който искал да се поклони и пречисти пред някоя светиня, е тръгвал ей така, сам по пътя, без съответната подготовка. Имало е изградена стройна организация. Да започнем дори от това, че пилигримите често ходели на групи, обличали се по определен начин, носели съответните белези – специална торба, наметало, тояга... - Както и сега! – засмя се Магдалена. - Винаги можеш да различиш туристите от местните! По вида им, по фотоапаратите, камерите... - Така и поклонниците били разпознавани. Това им е било необходимо, за да се придвижват по-лесно. По пътя им възниквали странноприемници, гостилници, имали нужда от охрана... Ама вземи дори рицарите тамплиери! По-богатите предпочитали да се доверяват на тези монаси-воини, които не само ги защитавали в пътешествието им към светите места, но ги облекчавали и от вечния страх да не бъдат ограбени, защото били измислили прословутите разписки, основата на съвременното банково дело. И така всички печелили от това предприятие. Едните вярвали, че ще бъдат осенени от божията благословия и благодат, за другите пък притежанието на някаква реликва било гаранция за власт и мощ. Защото хората не само се стичали да я видят и да получат спасение за душите си, но плащали и доста добри пари за това... - Прав си, но аз те питах за мощите... На Мария Магдалина... - Маги, сама можеш да си направиш извода! Понятието конкуренция може да е по-ново, но същността му е стара, колкото света. Съперничеството движи прогреса и просперитета! Мислиш ли, че монасите през Средновековието не биха се възползвали от поклонничеството? Каквито и да са били подбудите им! - Нима са си измисляли разните там мощи и други такива неща, които привличали хората към съответното място? Не, мисля, че прекаляваш! – възкликна Магдалена, застанала под един стар ясен, разперил клоните си като шатра. – А за ето това място какво ще кажеш? Тук ми харесва, не напича толкова... И има хубава гледка. Той се съгласи и извади от сака одеялото. Обедното слънце жулеше вече като коприва, от близките върхове се спускаше жежък въздух, нагрят върху сипеите, и само под най-кичестите дървета все още се задържаше малко от нощната прохлада. - Да кажем, че най-вероятно и те самите са вярвали в светостта на съответната реликва... – продължи Александър. - Е, в някои случаи може и да са си затваряли очите за действителния й произход, защото, както вече казах, бизнесът е бил наистина много доходоносен, а съперничеството е фактор, който не бива да се подценява... Ще ми се да мисля, че все пак движещият мотив за повечето от тях е бил наистина укрепване на вярата. Всичките тези прииждащи тълпи от вярващи!... Това не е без значение за Църквата. А тя трябвало тогава да изкоренява остатъците от езичеството и да се бори с разпространението на ересите. - Добре, добре... Убеди ме. Ами легендата за лодката? - Тя се появява чак някъде през тринайсети век в писанията на един доминикански монах, в един сборник от жития на светци, притчи и други религиозни текстове. Книгата била толкова добре написана, че станала най-любимото четиво през Средновековието, била четена дори повече от Библията, която била достъпна само за хората, знаещи латински. Та тази книга се казвала „Legenda aurea”, което значи... - Чакай да позная! – прекъсна го Магдалена. - Ще рече... „Златната легенда”, нали? - Умничка си ми! – пресегна се Александър и шеговито я погали по косите. - Имах шест по химия, колкото и да не ти се вярва! – вирна нос тя, бърчейки го смешно. - Химическият знак на златото идва от думата Aurum. Означава още жълт, от същия корен е и думата Aurora, която пък значи зора... А със зората идва и светлината... Та какво пишело там, в тази книга, за Мария Магдалина? - Че след смъртта на Исус се била качила в една лодка без кормило, която по чудодеен начин била пренесена от течението на Средиземно море чак до бреговете на Франция... където някъде край днешна Марсилия слязла и била посрещната много добре от местното население, което пък тя се заела да християнизира!... Но след известно време решила да се отдаде на покаяние заради миналото си на грешница, оттеглила се в една пещера наблизо, където живяла в отшелничество трийсет години, покрита само с дългата си коса! Което пък е най-малкото странно хрумване, ако наистина е майка на Исусовото дете и Апостол над апостолите! Би трябвало да предприеме нещо друго, не мислиш ли? - Да... И защо ми звучи толкова познато тази история? - Защото е и най-разпространената версия. Да не говорим пък за Граала, Черната Сара, тамплиерите, тайното съкровище, което се оказало светата кръв на наследниците, и тем подобни изтъркани вече мотиви, от които ушите ми получиха мазоли! - Не си ли малко рязък? Така да говориш за нея... Все пак ми е адашка! – засмя се Магдалена и легна по гръб, наблюдавайки играта на листата над себе си. – Прояви малко уважение, моля ти се! - Точно затова така реагирам – надвеси се той над нея. - Хайде, в една легенда може да се напише всичко, затова е и легенда! Затова там и Мария Магдалина има свръхестествени дарби, но... - Така ли? – прекъсна го момичето. - Какви? - Звучи смехотворно от съвременна гледна точка, но благодарение на вярата й едно новородено оцеляло край мъртвата си майка, от която сукало цели две години, след като било изоставено от опечаления си баща на малък пустинен остров, едва ли не гола скала. Той бил повярвал в благовестието на Мария Магдалина и тръгнал да се среща със самия Павел в Рим, но по пътя жена му умряла при раждане, след което по настояване на моряците лодката трябвало да се освободи от трупа, за да могат да стигнат до края на пътуването си. Имало такова поверие... Връщайки се две години по-късно случайно спрели пак там, а насреща им припкало детето. - Ама че история! Направо те кара да се съмняваш и в останалото! - Именно поради това от цялата тази приказка се преекспонира само началото - пристигането във Франция. - Жалко за поучителния край! – засмя се Магдалена. - Наистина жалко, защото май точно заради него е била сътворена, при това от монах домениканец! – засмя се и Александър, после стана отново сериозен. – Тогава била създадена Инквизицията и били унищожени последните еретици, катарите, а „кучетата на Бога”, както наричали доминиканците, играели основна роля в преследванията... Но ако сме решили все пак да търсим съответствия с действителността... Ти как си представяш това нейно пътуване? Сами жени в неуправляема лодка... Като се намеква, че била или бременна, или наскоро родила! За да добиеш представа за корабоплаването в онези времена, само ще ти кажа, че има описание на едно тогавашно пътуване, донякъде по сходен маршрут. Самият Павел в едно от писанията си, а той е бил доста плодовит, разказва с подробности и много красноречиво подвига, който бил извършил, прекосявайки с риск за живота си бурните вълни на морето. Пътувал е от Палестина до Рим. И не пропуска да отбележи как преодолял с чест това тъй трудно изпитание! При това, забележи, на кораб и с доста многочислен екипаж! Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей? 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на Изтегляне 6.82 Mb. Сподели с приятели:
|