Никола Николов Маските на величията



страница7/12
Дата23.07.2016
Размер2.58 Mb.
#2344
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

ХИТЛЕР

Политик, роден в Австрия на 20 април 1889 г. По-късно, през 1933 г., става диктатор на Германия. Неговият баща Алоис е бил незаконороден и известно време е носел фамилното име на майка си Шиклгрубер, но по-късно взема фамилното име Хитлер. Адолф никога не е ползвал друго име освен Хитлер.

По-голяма част от детството си Хитлер прекарва в Линц, Австрия. Той едва завършва средно образование и мечтае да стане художник. С малкото средства, останали от майка му, той едва се издържа въз Виена. Кандидатства в Академията на изкуствата във Виена, на два пъти пропада и не е приет. Хитлер живее един монотонен и изолиран живот. Издържа се от рисуване на картички и реклами. Още от ранна възраст в неговия характер изпъкват известни черти, които характеризират целия негов бъдещ живот. Той е неспособен да си създаде най-обикновени човешки взаимоотношения. Проявява нетърпимост и омраза към буржоазното общество, към всички, които не са германци и специално срещу евреите.

През 1913 г. той се премества в Мюнхен. Временно извикан за военна служба, Хитлер бива освободен като негоден за нея. Но когато започва Първата световна война, той постъпва като доброволец в германската армия, където служи през цялата война, раняван е и през 1918 г. е обгазен и отровен. Завършването на войната го заварва в болницата. За проявено геройство през време на бойни акции той получава през 1914 г. германския орден за храброст – железен кръст втора степен и през 1918 г. – железен кръст първа степен (което е било голяма рядкост за един ефрейтор).

Германското поражение във войната и сключеният несправедлив мир са били неприемливи през целия живот на Хитлер. През 1920 г. той се присъединява към съвсем малката Германска работническа партия в Мюнхен, където завежда пропагандата. Същата партия през август 1920 г. се преименува в Национал-социалистическа германска работническа партия или съкратено “Наци”. Скоро след войната условията за една такава партия са били много благоприятни. Негодуванието срещу страните-победителки и настъпилият икономически хаос благоприятстваха за едно такова национално движение. През март 1920 г, военен преврат установява едно здраво дясно управление. Много от бившите военнослужещи са недоволни от новото управление и масово се присъединяват към нацистката партия в Мюнхен. Един от тези недоволни е и Ернст Рьом от бившия команден състав на армията. Той организира така наречените нацистки ударни отряди, които Хитлер използва като частна армия за подсигуряване на техните митинги, атаки срещу социалисти и комунисти и подготвяне на стачки. За да поддържа реда в своята република, баварското управление се свързва с Рьом и използва тези партийни нацистки частни щурмови отряди, които действуват под името SA (Sturmabteilungen) или така наречените “Кафяви ризи”.

Когато Хитлер се присъединява към тази партия с национални и социалистически принципи, тя е толкова малка, че не представлява почти нищо. Той приема нейната програма само като средство за политическа власт. Хитлер винаги се е налагал при възникващите разногласия в партията със заплахата, че ще я напусне. През юли 1921 г. Хитлер става президент на партията с неограничена власт и започва една много голяма пропаганда чрез партийния вестник Yolkischer Beobachter. Много скоро партията му от една шепа започва да наброява две хиляди членове. Той просто спечелва масите със своите магнетични слова. Обкръжава се с бъдещите водачи на нацистката партия като Рудолф Хес, Херман Гьоринг, Алфред Розенберг и Юлиус Шрайхер.

През ноември 1923 г. Хитлер и неговата партия се опитват да завземат властта чрез Мюнхенския преврат, обаче не успяват. В съда Хитлер поема цялата отговорност и получава 5-годишна присъда затвор. Излежава само 2 месеца, през които подготвя своята книга “Моята борба”. Достойното му държание през съда и вкарването му в затвора му спечелват още по-голям авторитет – на него и на партията му.

Според Хитлер неравенството и различието между расите и индивида са постоянен и неизменен естествен ред, което го и тласка към една крайност да възприеме като единствен креативен елемент от човечеството “Арийската раса”. Германците според него са най-великия народ и той е техният водач, техният фюрер. Веднага след него е неговата партия, която често наричаше “нацисткото движение”, съставено от най-добрите елементи и служещо за неговата безопасност.

Според Хитлер най-големият неприятел на нацизма е марксизмът, който е погълнал социал-демокрацията така, както комунизма и интернационализма. Зад марксизма той вижда най-големите неприятели – евреите, една митична и въображаема фигура, от която той се плашеше и я мразеше от дъното на душата си.

След излизането от затвора Хитлер среща много проблеми, които не са съществували преди. След предприетата от управлението парична реформа, икономиката на Германия е малко по-стабилна и народът е по-задоволен. Второ, на Хитлер му е забранено да произнася речи както в Бавария, така и в други германски държавици. Партията му стои почти на едно място. В нея не се чувства никакъв подем.

През 1929 г. се появява нова икономическа рецесия и политическа нестабилност, която Хитлер използва много умело. Той се съюзява с националиста Алфред Хугенберг. Чрез неговата национална партия той има достъп до големите национални аудитории, пропагандата и пресата. Чрез същата партия като агитатор Хитлер се свързва с крупни търговски магнати и индустриалци, които контролират политическите фондове за установяване на едно дясно управление. С получените субсидии от индустриалците и свободата му на обещания пред германския народ за възраждането му той отново спечелва тяхното доверие. Голямата агитация срещу вътрешната и външната политика на правителството изиграва своята роля и през изборите в 1930 г. нацистката партия е на второ място с 6 милиона гласа. През 1932 г. Хитлер участва в президентските избори срещу Хинденбург и взема 36,7% от гласовете. Той се преборва съвсем успешно с всички други много известни кандидати като фон Папен, Шлайхер, Майснер и Оскар Хинденбург. През ноември 1932 г. по конституционен път Хитлер приема канцлерския пост без какъвто и да е революционен и насилствен начин. Той успя да създаде Хитлеровия мит чрез много голяма пропаганда и агитация. През цялото време обаче съзнаваше слабостта на своята собствена позиция, която с всички сили се стремеше да насочи в своя полза. През януари 1933 г. той постигна целта си, когато Хинденбург го покани да стане канцлер на Германия. Той прие този пост с помощта на фон Папен, Хюгенберг и министъра на отбраната фелдмаршал Вернер.

Както преди, така и през време на канцлерството, Хитлер изживя много скромно личния си материален живот. Безразличен по отношение на облеклото и храната, никога не пуши или пие алкохол, кафе или дори и чай.

Хитлер се влюбва в племенницата си Жели Робал, която му става метреса в продължение на две години. Ако не се е страхувал, че ще му попречи на кариерата, предполага се, че би се оженил за нея. Изтерзана, но безсилна да се измъкне от лапите на вуйчо си, Жели се самоубива с пистолета на Хитлер, след което дълго време той е бил неутешим. По-късно се запознава с Ева Браун от Мюнхен, която става негова метреса до деня преди смъртта им, когато сключват официален брак и се самоубиват. Ева Браун е била много сърдечно момиче и силно привързана към Хитлер.

Веднъж стъпил на канцлерското място, Хитлер не губи никакво време да наложи абсолютна лична диктатура. Използва случая с пожара в Райхстага, за да наложи чрез укази и постановления много ограничения, насилия и избори. При това положение на нещата нацистката партия взема 43,9% от гласовете. И заедно с неговата коалиция от наци, националисти и депутатите от центъра, Хитлер взема пълната власт над Германия.

За да спечели напълно армията и индустриалните лидери, които не са били много добре настроени към SA (Кафявите ризи), водени от Ернст Рьом, под натиска на най-близките си помощници Гьоринг и Химлер той екзекутира тези, които все още имат някаква власт и от които той се страхува, а именно Рьом, неговия верен адютант Едмунд Хайнс, Грегор Щрасер, Шлайхер и други още. И това става без всякакъв съд. Виждайки “кафявите ризи” обезглавени, войската е задоволена и генералите преминават напълно към Хитлер. Освен канцлер той става и върховен командир на германската армия. Хитлер задължава всички генерали да дадат клетва лично на него. Подобреното международно икономическо състояние се отразява благоприятно и на Германия, за което Хитлер спечелва доверието на германците и неговият режим става по-приемлив. И през време на един плебисцит народната подкрепа на Хитлеровата нацистка партия стига до 90 процента.

Веднъж дошъл на власт, Хитлер предоставя организацията на вътрешното управление и администрация на държавата на най-близките си сподвижници и подчинени, като е внимавал зорко нито един от тези гаулайтери да не става извънредно силен и да оспори неговата абсолютна власт.

Неговото единствено внимание е било външната политика, а неговата цел – това, което е залегнало в книгата му “Моята борба.” Най-голямата му амбиция е била обединението на всички германци от света. Друга негова важна цел е била кръстоносен поход срещу болшевизма. На фашистка Италия той гледа като на негов естествен съюзник. Уважавал е много Англия и е мечтал да я привлече като негов съюзник при положение, че тя се откаже да поддържа баланса на силите в Европа и ограничи интересите си отвъд океаните. За него Франция на запад е естествен неприятел на Германия.

Той използва много умело тежкия Версайски договор като пропагандатор за печелене на приятели между държавите и се представя като единствен водач, който ще се справи с болшевизма и ще премахне неравновесието между държавите, наложено от Версайския договор. През октомври 1933 г. Германия се оттегля от конференцията по разоръжаване и от Лигата на нациите. През 1935 г. чрез плебисцит той присъединява Саарската област към Германия. През октомври 1936 г. се установява оста Рим – Берлин и скоро след това се създава антикоминтерновският пакт с Япония. След 1937 г. очите на Хитлер са обърнати към Австрия и Чехословакия. В 1938 г. той поканва австрийския канцлер Шушниг в Берхтсгаден, където го насилва да подпише едно споразумение, с което се развързват ръцете на австрийските нацисти и им се дават големи права. Когато Шушниг се опитва да избегне споразумението чрез плебисцит по този въпрос, Хитлер веднага нарежда окупирането на Австрия от германски войски. Англия и Франция не реагират на аншлуса на Австрия, което даде повод на Хитлер да крои бързи планове срещу Чехословакия, чиято Судетска област е населена предимно с немци, които, подтиквани от Хитлер, искат отделянето и присъединяването им към Германия. С този план на Хитлер чехите никога не биха се съгласили, от друга страна, Англия и Франция рязко се противопоставят на едно доброволно споразумение за разширение и придобивка на Германия. Без да губи повече време, Хитлер анексира и Чехословакия през март 1939 г., след което притиска Литва да му отстъпи Мемел на северната граница с Източна Прусия.

Сега той е вече готов за източния си поход срещу Полша, но нещо много сериозно се изпречва на пътя му– съществуващият договор за взаимопомощ между Полша, Англия и Франция. Хитлер затяга съюзническия си договор с Италия и подписва на 23 август 1939 г. договор за ненападение със Съветския съюз и веднага още преди зимата германските войски навлизат в Полша. Хитлер още продължава да разчита на съюз с Англия, с която той не желае да влезе във война. Инвазията в Полша принуждава Англия и Франция, по силата на съществуващия договор, да обявят война на Германия. Дотук Хитлер изпълнява всичко това, което пише в книгата си “Моята борба”. Дотук той преценява и използва прекрасно слабостите на другите държави. Хитлер бързо напредва в Полша, а през това време води непрекъснати преговори с Англия, надявайки се все още на благоприятен резултат. И все пак той заповядва войската да бъде готова за офанзива на запад. През април 1940 г. на адмирал Рьодер, командир на военния флот, бе заповядано да окупира Дания и Норвегия.

На 10 май се провежда личният план на Хитлер – преминаването на Ардените, който се изпълнява с голям успех въпреки съмненията на неговите генерали. На 10 юни Мусолини влиза във войната на страната на Германия. В края на юни Хитлер си отмъщава на Версайския договор, подписвайки примирие на същото място, където е било подписано примирието от 1918 г.

Следващата му стъпка е била Англия да се омаломощи чрез бомбардировки, последвани от инвазия. Голямата подготовка през лятото на 1940 г. за инвазията на Съветския съюз изменя стратегията на Хитлер и той изоставя всичко друго на второ място. През същото време Съветският съюз е окупирал Източна Полша и Бесарабия.

Италианските армии и предвидените им операции на Балканите и в Африка объркват малко плановете на Хитлер. Вместо да получи от тях някаква помощ, налага се той да им помага и да ги спасява на много фронтове. Превратът в Югославия през 1941 г. и свалянето на правителството, което бе сключило споразумение с Германия, глътнаха много непредвидени войски за окупирането й. Явиха се изведнъж много фронтове, за които Хитлер не можеше да отдели нищо повече от главната му операция “Барбароса”.

Атаката срещу СССР започва на 22 юни 1941 г. Хитлер е бил толкова сигурен в бързата си победа, че не подсигурява никакво зимно облекло за войската си. Германската армия напредва много бързо в съветската територия, обаче не успя да се справи със своя противник. За неуспехите на германските военни операции Хитлер обвиняваше своите генерали, които имаха съвсем различни планове от неговите и които, ако беше възприел, може би, щяха да успеят. През декември 1941 г. една изненадваща съветска контраатака доказва, че Хитлер няма да се справи лесно със Съветския съюз.

На следващия ден японците нападат Пърл Харбър. Хитлер веднага обявява война на САЩ, като не очакваше, че американците ще изиграят толкова важна роля на Европейския фронт.

През цялата 1942 г. Хитлер допусна извънредно много стратегически грешки, за които по-късно заплати скъпо. Всичко решаваше сам, в противовес на своите генерали, които не смееха открито да му се противопоставят. По същото време той дирижираше на Химлер да подготви почвата на “Новия ред” в Европа. Бяха открити много концентрационни лагери, от които най-известните бяха Аушвиц и Маутхаузен, където измряха много хора, предимно евреи, събрани от цял свят. Не желая да спекулирам с цифрите, дадени от Нюрнбергския процес, защото оттогава досега те се променят много пъти. Historical Review начело с известния френски историк професор Фурисон и английския учен Ирвинг са се заели много сериозно да установят самата истина.

Към края на 1942 г. поражението на германската армия при Ел Аламеин и Сталинград доведе войната до обратен резултат. Успехът, който Хитлер очакваше, бе до голямо степен реализиран, но неговата фантазия не можа да се реализира. Самият той чувстваше вече, че нещата не вървят добре и бе извънредно много подтиснат. Не посещаваше повече фронтовите линии, както преди, и не четеше повече никакви рапорти за отстъпления.

Най-близкият му човек и секретар Мартин Борман му дава да чете само това, което е благоприятно за него. Той става все по-зависим от личния си лекар, който поддържал нервите му с ежедневни успокоителни инжекции. Много неприятни неща му се случват изведнъж. Не му стигат фронтовите неуспехи, а и през 1943 г. Мусолини е арестуван и отвлечен. Италианските войски остават без върховен командир и Хитлер поема и това не много леко командване. Той изпраща един “Командос” и освобождава Мусолини. Междувременно със зачестилите бомбандировки над Германия се намаляват значително шансовете за победа.

Лошата обстановка в Германия и по фронтовете довежда военните и цивилните до мисълта да премахнат Хитлер и да сключат мир, преди да е вече много късно. Правени са много опити за покушения над Хитлер през 1943 – 1944 г., но това, което за много малко не успя, стана на 20 юли 1944 г. То бе организирано от висши германски офицери и изтъкнати цивилни германци. Главният изпълнител и герой на германския Райх полковник Карл Клаус Шауфенберг възпламенява една бомба в главната квартира на Хитлер през време на конференция, на която е присъствал и Хитлер, който като по чудо остава жив и се измъква само с някои драскотини. Този атентат става повод да се обезглави армията от нейните най-способни генерали, които веднага биват избити и на тяхно място са поставени политически лица от нацистката партия.

След атентата Хитлер изглежда все по-уморен и унил, но нито за момент не изпуска юздите на армията и на нацистката партия. За офанзивата на Ардените той мобилизира и последните си резерви и след пропадането на офанзивата му и смъртта на Рузвелт той се надява изключително на разбиване и разногласие между съюзниците.

От януари 1945 г. до края на живота си на 30 април Хитлер не напуска канцлерството, превърнато в бункер. Приема поражението и след като сключва брак с Ева Браун, слага край на живота си, оставяйки държавата си, на която бе абсолютен господар, на своята собствена съдба. Малко преди да се самоубие, той оставя за свой заместник и държавен глава Карл Дьониц и Жозеф Гьобелс като канцлер.

Това е накратко историята на Хитлер, която доведе до една германофобия специално в САЩ. Една от най-съществените причини за развитието на тази германофобия в Америка бе режимът на Адолф Хитлер и по-специално неговата политика против евреите и други неприятели на неговия режим. Дисциплината и акуратността на германските офицери и армия бяха таксувани от чужденците и специално от американците като “прусашки” тип “милитаризъм” и агресивност, която според тях е черта на “авторитаризъм” над демокрацията. Това се приема от тях като типична германска национална черта. Като разглеждаме по-ранната германска история, виждаме, че това не е тяхна национална черта. Английският историк Фредерик Уйлям Мейтланд описва германците така: “Ако трябва да опиша германците, аз ще кажа, че те са сантиментални същества, които се възхищават на музиката и пушенето”.

Френската писателка Мадам дьо Стал описва романтично Наполеоновия свят от ранния деветнадесети век, една Германия, съвсем различна от описанието на съюзническите пропагандатори на двете световни войни. Според Мадам дьо Стал германците са една нация на “Поети и мислители”, една добросърдечна раса, не много практична, без националистически предубеждения, и, противно на пропагандата, “без всякакво желание за война”.

Във всяка една сфера на културата, интелекта и науката те са се справяли прекрасно. Примерите са много: Гьоте и Шилер, историческите работи на Нибур и Ранке, философските изследвания на Кант и Хегел, големите научни постижения на Александър фон Хумболдт и Рьонтген, както и различните музикални постижения на Бетховен, Щраус и Вагнер.

Не бе ли Франция, а не Германия през деветнадесетото столетие главният виновник за големите неприятности на Европа? Не бяха ли Людовик XIV и Бонапарт, които създадоха всички поводи за спорове и полесражения? Може ли някой да забрави, че френската армия преминава цяла Европа и заплаши Царска Русия? От 1300 до 1600 г. французите направиха повече от седемнадесет инвазии в Германия.

От 1480 до 1940 г. в Европа е имало две хиляди и шестотин войни, от които Франция има вината за 47 процента от тях. Германия или тогавашна Прусия – 25 процента, Англия и Русия – 22 процента всяка една.

В сравнение с другите европейски държави Германия има най-нисък процент водени войни.

Според Британския историк Русел Гринфел през периода между Ватерлоо и Сараево европейските сили са участвували във войни, както следва:

Великобритания – 10

Русия – 7

Франция – 5

Австрия – 3

Германия – 3

При горните доказателства ще бъде невъзможно да се вярва в старото суеверие, засягащо германската “агресивност и милитаризъм”.

За забелязване е, че през време на война истината е първата жертва. 1914 година не прави изключение от тази максима. Зверствата и варващината в ръцете на умели и безскруполни хора стават наука. Трябва да се подчартае, че усилията на централните сили в това отношение са били несръчни и неефикасни. Съюзниците и по-специално Великобритания изпъкват като едни от най-способните манипулатори на световното мнение по отношение на германските злодеяния.

Невероятни приказки са се разнасяли за германските жестокости и зверства в Белгия, Франция и другаде, които се разпространяват и днес. Германските войници са режели ръцете на бебета и изрязвали гърдите на белгийски жени. Разпъвали на кръст канадските войници и притежавали заводи за преработване труповете на съюзническите и германските убити в материали, необходими за войната. Този въпрос бе поставен от Съветите пред Нюрнбергския процес, но не можа да издържи и бе отхвърлен. Можете ли да си представите Нюрнбергския процес, едно от най-тенденциозните съдилища в света, да отхвърли нещо, което бе в негов интерес. И всички тези фантазии се разпространяваха точно от тези, които станаха главни виновници чрез Версайския договор да се възкачи Хитлер на власт.

Много обвиняват германците за Втората световна война, докато изглежда, че тя бе едно повторение на тази от 1914 година. Всички говореха, че само Германия се подготвя за война, докато Англия и Франция спят. Това не отговаря на истината, защото още две години преди войната Чърчил заявява, че пари за отбраната на Великобритания се събират отвсякъде и се изразходват там, където е необходимо.

Това, че Германия се подготвяше за едно световно завоевание, бе само един мит. На всички бе ясно, че при започване на войната тя бе зле подготвена военно и икономически. Германия дори не бе правила истинска мобилизация на човешката си сила преди войната. През 1939 г. германската армия не бе екипирана за продължителна война. Французите във всяко отношение бяха на по-високо ниво с изключение на водачество и командване. Германците бяха подготвени само за двумесечен Blitzkrieg, какъвто проведоха много успешно в Полша.

Просъюзническата пропаганда подготви американското обществено мнение за влизане във Втората световна война. От всички страни се чуваше “убийствената сврака, както в миналото, така и сега, е готова да нападне и зароби мирните си съседи”. За това са виновни самите “германски хора”, за което “трябва да бъдат наказани”. Много хора в света още навремето отхвърляха това становище и специално тогава, когато разбраха, че Берлин е опозицията на “червения тоталитаризъм”. Много учени и писатели още навремето приеха, че нацизмът е паталогичен елемент в германските интелектуални и културни традиции.

През Втората световна война германофобската литература достигна апогея си. Специално в кината и по радиото не можеше да се очаква нещо по-лошо. Най-актуалното нещо бе “мразената Германия”. “Безпрекословната омраза” бе дори по-важна от стратегическите планове. Съюзниците говорят за “военни престъпления”, а не казват нищо за своите, които далеч надминаха другите, в много случаи приписани на германците като Катин и много други. Не споменават нищо за милионите източногерманци, които бяха изгонени от собствената си земя от чехи, поляци и съвети с разрешението на Западните съюзници. Та това не е ли “военно престъпление” и тези, които го изпълниха, не са ли “военнопрестъпници”.

На 11 май 1940 г. Британското военно министерство взема решение да атакува и бомбандира изключително цивилни обекти. Бяха унищожени по-голямата част от работническите жилища и семействата им, както и много британски и американски военнопленници, които бяха разквартирувани в невоенни обекти. И англичаните бяха тези, които на Нюрнбергския процес обвиняваха германците в зверства и нечовешко държание. По време на войната и след това умират повече от двадесет милиона военнопленници от глад и лоши условия. Това не бе ли още един крещящ случай за Нюрнбергския процес. Той бе предизвикан заради 6 милиона евреи, загинали в газовите камери и други, което и до ден днешен не е напълно потвърдено. “Institute for Historical Review” и много други историци, сред които има и евреи, правят всичко възможно да се доберат до истината и оставят в аналите на историята истинския смисъл на думата история – “истина за миналото”.

Досега цифрата 6 милиона е значително намаляла на 2 милиона и е приета вече от евреите. Други историци твърдят, че цифрата е много по-малка.

След свършването на Втората световна война съюзниците конфискуваха извънредно много германски документи, отнасящи се до военновременната еврейска политика на Германия. Нито един документ не е намерен, в който да е залегнала програма на изтребление. Напротив, документите ясно сочат, че германското “последно решение” е било емиграция и депортиране, но не и изтребление. В един документ от 21 август 1942 г. на Нюрнбергския процес под №NG-2583, цитирам документа: “Настоящата война дава на Германия възможността, както и задължението, да разреши веднъж завинаги еврейския въпрос в Европа. Политиката за евакуиране на евреите от Европа с най-близкото сътрудничество на райхсфюрера Химлер е още в сила”. В същия документ срещаме името и на министра на външните работи Рибентрон, който заявява: “В края на тази война всички евреи трябва да напуснат Европа. Такова е решението на Фюрера. Едно тотално изселване на евреите, с което ще се разреши този проблем. Индивидуалното изселване няма да помогне много”.

Не съществува никакъв документ, от който да се вижда, че Хитлер някога е дал заповед за унищожение на евреите или че той е знаел за каквато и да е унищожителна програма. Всички документи доказват, че лидерите на нацистката партия са искали евреите да напуснат Европа чрез емиграция, ако такава е била възможна или ако е необходимо депортиране.

Понякога Хитлер в приятелски разговори с близки е казвал: “Евреите трябва да си стягат багажа и да изчезват от Европа”.

На 24 юли 1942 г. той подчертава своето решение да премести евреите от Европа. “Европа се нуждае от евреите по икономически съображения, но тя трябва да ги изхвърли, защото живеят само за личния си интерес и защото те са расово свързани и са заедно. След края на войната аз твърдо ще поддържам становището всички евреи да напуснат и да емигрират в Мадагаскар или в някоя друга еврейска национална държава”.

В отговор на едно съюзническо радиопредаване през 1942 г., че германците унищожават евреите, Хитлер много сърдито им отговаря: “Действително, евреите трябва да ми бъдат благодарни, че от тях не искам нищо повече освен по-тежка работа, на която те не са свикнали”.

Евреите са били много съществена част от германската военновременна работническа сила, и в германски интерес е било да ги държат живи. Управителят на администрацията на всички лидери в Германия изпраща на 3 декември 1942 г. до всички лидери, включително и Аушвиц, директива, критикувайки високата смъртност на лагеристите, дължаща се на най-различни болести, и нарежда на лагерните лекари да използват всички средства, с които разполагат, да намалят значително смъртността в лагерите”. Нарежда се на лекарите да наблюдават храната на затворниците и да правят препоръки на администрацията за подобряване, колкото се може по-голямо, на работните условия. На края тази директива подчертава: “Райхсфюрерът SS Хайнрих Химлер е наредил смъртността на всяка цена и с всички средства да бъде намалена”. Източник: (Нюрнбергски документ PS-2171, Annex; NCBA red Series, vol. 4. pp. 833-834).

Началникът на SS отдел наблюдаване на концентрационните лагери Ричард Глюк на 20 януари 1943 г. изпраща циркулярни писма до всички коменданти на лагерите, нареждайки: “Както вече съм подчертавал, трябва да бъдат използвани всички средства за намаляване смъртността в лагерите”. Източник: (Нюрнбергски документ №1523 green series, vol. 5, pp. 372-373).

He съществуват никакви документи и доказателства в Нюрнгбергския процес за ликвидиране на шест милиона евреи. Доказано е, че повече от 3 милиони евреи надживяха германското управление през Втората световна война. Само това обстоятелство предизвиква съмнение за изтребленията.

Между 1952 и края на 1993 г. Западна Германия изплати повече от 65 милиарда долара за “обезщетение” на повече от 4,39 милиона отделни лица, “жертви на нацистките преследвания”. 80 процента от всички тези 3,5 милиона са били евреи.

Измина близо половин столетие от тези тъмни за евреите времена, и вместо това течение на холокоста да намалее, то се увеличава с всяка измината година.

Известният еврейски историк Алфред Лилиентал го нарича Холокостомания: “Няма някакъв край в търсенето на нацистки военнокриминалисти”. Възпоменателни служби се правят непрекъснато. Между многото жертви в концентрационните лагери има и много други, които не са били евреи. Лично аз имам един вуйчо, който изчезва в Германия, но не ми е известно при какви обстоятелства. За него не само семейството му не е получило никакво обезщетение, но никой не му споменава и името.

По-малко ли са жертвите на Сталин? Не загинаха ли там много повече евреи, отколкото в Германия? Те знаят, че оттам няма да получат нищо, защото капиталите на бившия Съветски съюз са още техни.

Победителите през Втората световна война – САЩ, Съветският съюз и Англия имат голям интерес да покажат бития Хитлеров режим в най-черни възможни краски. Колкото по-лош и сатаничен изглежда Хитлеровият режим, толкова по-благородна и оправдана изглежда Съюзническата причина за войната.

За много евреи холокостът стана преуспяващ бизнес и някаква нова религия. Еврейският автор и публицист Яков Тимерман в книгата си “Най-дългата война” пише следното: “Много израилтяни се чувстват обидени от начина, по който холокостът се използва. Те дори се срамуват от това, че холокостът стана една религия за евреите в САЩ. Много еврейски писатели, историци, издатели и академици твърдят, че думата “Shoah” на хибро значи “Холокост”, и че “Не съществува по-добър бизнес от Shoah бизнес”.

Както много читатели знаят вече, контролираното американско управление забрани на Международния Червен кръст и на неутралната Шведска комисия от наблюдатели да публикуват техните изследвания във връзка с концентрационните лагери през Втората световна война. Това е, защото техните изследвания доказват, че цифрите на холокостните жертви са далеч по-малки от 6 милиона. Международният Червен кръст твърди, че имат данни за 300 000 затворници и в никакъв случай не могат да приемат повече от половин милион, което ще рече максималната цифра.

Легендата за холокоста много често се използва, за да поощри омраза и враждебност, специално срещу германските хора като цяло, източно-европейците и ръководителите на Римокатолическата църква.

От години насам легендата за холокоста е била обект на разногласия в Европа. Много часове се дебатира по швейцарската телевизия и френското национално радио. Известният френски вестник “Le Monde” и италианският “Storia Illustrata” покриват често и двете становища. Мисля, че на всеки свободен човек трябва да му бъде разрешено сам да си изясни въпроса: “Дали германското управление систематически изтреби шест милиона европейски евреи?”

През 1941 г., на всички европейци, но не и на американците, стана ясно, че се води голяма борба, между две крупни сили: комунизъм и антикомунизъм; Йосиф Сталин и Адолф Хитлер. Сталин и болшевиките бяха готови да надделеят и да окупират значителна част от Европа и много други страни. При тази обстановка много хиляди млади мъже видяха, че съдбата на тяхната родина е в опасност. Те решиха да предложат доброволно живота си за борба срещу комунизма и създаването на единна Европа. Тези доброволци достигнаха цифрата 600 000 негерманци, европейци, борещи се главно на Източния фронт. Негерманските антикомунисти наброяваха много дивизии, които бяха оформени под наименованието Waffen SS. Това бяха идеологически и военни ударни войски на нова обединена Европа. В тях германците наброяваха 400 000, което ще рече че са малцинство. Тази едномилионна здрава Waffen SS представлява първата европейска армия, съществувала някога. Всички най-различни националности се бореха за една единствена кауза – свободата на народа им, в чието име станаха и другари по оръжие. Това бе най-важното политическо оръжие и военно явление прзз Втората световна война и същевременно най-малко познато. Много от тези бойци на Waffen SS загинаха по безширните руски степи. Познавах няколко българи, които под формата на студенти заминаха за Германия и вече не се завърнаха.

Много от тях оставиха костите си при Будапеща, Берлин и по най-различни незабелязани и забравени места. Последната организирана отбрана на Берлин бе френската дивизия “Charlemagne”. Те идваха от всяка една европейска държава – Белгия, Франция, Босна и Херцеговина, Румъния, Унгария, Холандия, Гърция и отвсякъде младежта бе готова да жертва живота си в борба срещу безбожния комунизъм.

Един от участниците в тази Waffen SS бе и бащата на бившия главнокомандващ НАТО генерал Джон Шаликашвили, същият понастоящем заема най-високият пост в американската армия – началник на Генералния щаб.

Много преди Втората световна война една кабалска група конспирираше с всякакви средства да съсипе и ликвидира Германия. Не се изключваха войни, подривни дейности, революции, икономически и търговски бойкоти и заплануван геноцид. Водещата сила по изпълнението на този план бе Масонската ложа Гранд Ориент със седалище Париж. Тя бе виновна за ликвидирането на 2 милиона келти в Западна Франция през време на кървавата баня – Френската революция.

Тази убийствена секта контролира Франция през последните 200 година. Поначало тя е била финансирана от Великобритания и от международния банкер Майер Амшел Ротшилд. Те ликвидираха Людовик XVI за това, че изпрати френски войски да помогнат на генерал Джордж Вашингтон да извоюва американската независимост. Мария Антоанета, която бе обезглавена, бе дъщеря на австрийския крал Франц I, който заедно с Бавария, Унгария, Словакия, Украйна, Литва, Словения, Хърватско и Албания бяха в черния лист на Гранд Ориент. През последните две столетия тези земи и техните законни управници станаха жертва на Британска намеса и Гранд Ориентска подривна дейност.

Във Франция Гранд Ориент бе отговорен за подготовката на три разрушителни войни срещу Германия в един период от 69 години, което коства живота на много милиони невинни жертви. След Втората световна война Гранд Ориент и техните комунистически съюзници избиха повече от един милион невинни френски работници и фермери с обвиненията, че са симпатизирали на германските окупационни войски. Те бяха и главният архитект на Версайския договор.

Към средата на ХХ-то столетие правата и животът на милиони хора бяха отнети. Изригна едно страшно организирано зло, в което участваха тълпи от хора и тълпи от хора умряха. Появиха се идеологии на смърт и разрушения. Това XX столетие кулминираше с катаклизми, войни и холокости. Двама душа най-много допринесоха за тази страшна история. И мисля, че е подходящо да се направи един паралел между тези двама – Хитлер и Сталин.

Съвсем различни като индивиди и идеолози. Национал-социализмът няма нищо общо с болшевизма, независимо от това, че и в двете идеологии са залегнали някои принципи за нормален човешки живот и щастие, и двете мразят юдейско-християнската култура и се стремят с всички сили да я унищожат.

Конфронтирани сме от един романтик Хитлер и един материалист Сталин. За Хитлер индивидът е без всякакво значение, докато расата е всичко. Материализмът за Сталин, оставен му от неговите предшественици, е възприет от него и използван. Дори самият той не претендира да е разработвал тази теория.

Богът на Хитлер беше расизмът и още повече провидението, в което той строго вярваше и мислеше, че то го управлява и води към прочистване на света: богът на войната и кръвта, богът на “арийската раса”, чието задължение беше да ликвидира избраната нация от един съвсем друг Бог.

Сталин постигна и управляваше чрез неограничената си власт организациите на болшевишката партия и другите институции, произхождащи от силата на партията. Той много рядко слизаше сред народа. Сталин управляваше една затворническа къща, много внимателно запечатана от Запад, една работническа държава, в която всеки работник и селянин бяха само едно винтче, изолирано от всички други, раздробен и лишен от всякакви човешки качества чрез унищожителната сила на държавата. Сталин непрекъснато прочистваше комунистическата партия, убивайки всички партийни лидери, участвали в болшевишката революция през 1917 г. Той ликвидира всички, които са работели с него. Ликвидира не само хората, поставени на високи места от Ленин, но и всички тези, които използва да ликвидират колегите си. Неговите материалистически възгледи бяха такива, че хората не съществуват, а само класите и силата.

Хитлер бе много по-различен. Цялата негова политическа кариера бе непримиримо ухажване на масите. Той бе един абсолютен демагог, човекът на тълпата и винаги сред нея. Той никъде не се чувстваше по-добре и по-сигурно, отколкото сред тълпата. Хитлер бе една емоционална личност. От ярост и омраза много бързо преминаваше към обич и благородство. За Сталин не съществуваха вътрешни и емоционални конфликти. Хитлер притежаваше забележителен леден самоконтрол. Шахт, който го познаваше, много добре казва: “Хитлер никога няма да изпусне някоя необмислена и не взета под внимание дума”.

Сталин със своите очи на акула, плоски и празни, убива необезпокояван от каквато и да е емоция, Хитлер пък беше човекът, чиято емоция го потикваше да убива. Сталин убиваше най-близките си хора от страх, че някои ден ще станат негова заплаха. През по-голямата част от живота си Хитлер не обръщаше внимание на опозицията и на хората около него; той ликвидираше хора, които никога не бе познавал или виждал – това бе, защото неговите приниципи му го казваха. Сталин бе един завършен циник. Хитлер – фантазьор. Сталин никога не се безпокоеше да се оправдава пред своите близки. Хитлер го правеше непрекъснато. През септември 1941 г. той заявява: “Аз бих предпочел да не видя никого да страда, да не навредя на никого. Но когато видя, че расата е в опасност, чувствата отстъпват пред студения разум”.

От двамата Хитлер е по-човечен, но и по-ужасяващ. Сталин е човекът без сърце. Хитлер е човекът, който си е продал душата на дявола.

Хитлеровите успехи могат да се припишат на следвоенното положение на Германия и на неговия уникален талант като политически лидер. По това време никой не бе равен на неговата способност да използва и оформя събитията до край в негова полза. Неговата оригиналност и особеност са залегнали по-скоро в неговите методи, отколкото в неговите идеи и цели, които по това време са се споделяли от милиони германци и много други. В момента, в който той бе разбит, той разклати цялата световна структура, в която живя и сложи началото на една нова ера с много по-големи възможности за власт и разрушения.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница