Николай Бердяев за културата – част І румяна Петрова Nikolay Berdyaev about Culture

„От младини възприемах много неща от западната мисъл, най-вече от немската философия ³, и продължавам да възприемам много нови неща и в годините на изгнаничество в Западна Европа. Но у мен си остана едно неизкоренимо „мое” индивидуално-лично и руско То е независимо от отвращението ми към всички форми на национализма, независимо и от коренния ми универсализъм.” [2]

И по-нататък:

„Аз съм много известен в Европа и Америка, дори в Азия и Австралия, превеждали са ме на много езици, много се е писало за мене, но има една страна, където почти не знаят за мене – моята родина. Това е един от показателите за прекъсването на традициите на руската култура.” [3].

Тези два цитата донякъде представят характерния за големия творец ясен, недвусмислен, безкомпромисен, на места дори рязък стил на изразяване, стил, в който липсва модалност, уклончивост, или мекота. Ако към това добавим и прямотата, с която Бердяев е изричал истините за своята страна и за своето време, ще добием известна представа защо е бил изгонен от представителите на съветската власт от родината си и неприеман от крайните руски националисти емигранти в дългите години на изгнаничество му в Германия и Франция.

Днес, почти шест десетилетия след смъртта на Николай Бердяев, в родината му, а и у нас, в България след дълга пауза започва да се възражда интересът към неговата философия и в средите на държавно признатата наука ⁴ , а след 1990 г. освен като философ някои руски автори вече официално го представят и като един от големите културолози на ХХ в. наред с Н.Я. Данилевски, Ю.М. Лотман, М.М Бахтин, Д.С. Лихачов, Б.А. Успенски, С.С. Аверинцев, Б.А. Рибаков, М.А. Алпатов и др. [4].

Съвсем естествено е да се предположи, че възгледите на Н. Бердяев за културата са много тясно обвързани с развитата от него философия на свободата, която може да бъде определена още като (нео)православен екзистенциализъм ⁵. Като се абстрахираме, доколкото е възможно, от философската страна на неговата студия „Воля за живот и воля за култура” (1922 г.), която ще бъде обект на това изследване, ще резюмираме схващането на големия учен за културата и ще го охарактеризираме в рамките на типологията на културата от гледна точка на двата полюса в културологичните изследвания – традиционния подход (културата като най-висшите постижения на човешкото творчество) и антропологичния (семиотичния) подход (културата като вторична знакова система и специфично символиране на реалността, като система от усвоени ценности и произтичащите от тях поведения) ⁶.

Студията „Воля за живот и воля за култура” далеч не е единственото съчинение, в която Н. Бердяев разисква възгледите си за културата. Те присъстват почти във всяка негова книга от посочената по-горе (вж. бел. под линия № 4) поредица, където са развити много по-подробно и подкрепени с много примери, предимно от историята на изкуството. Спряхме се специално на тази негова малка творба от шестнадесет страници заради културната тематика, видна още от заглавието, и заради кратките, синтезирани и изчерпателни обобщения в нея.

Н. Бердяев пише студията непосредствено след излизането на втората част на двутомния труд на бележития немски философ Освалд Шпенглер „Залезът на Европа”, предизвикал голям интерес в интелектуалните среди в Европа (първият том е публикуван през 1918 г., а вторият – през 1922 г., след края на Първата световна война). Всъщност той споменава труда на Шпенглер още в увода си и се връща към него на още няколко места, за да полемизира с автора. Ето защо „Воля за живот и воля за култура” в известен смисъл можем да определим и като своеобразен „руски” отглас на песимистичните прогнози на Освалд Шпенглер за съдбата на Европа.

Днес, в началото на третото хилядолетие, след края на Студената война, за пореден път в историята се прави опит за осъществяване на идеята за обединена Европа, този път по мирен начин. На фона на този процес, без да се ангажираме с оценки и мнения, е полезно отново да припомним размислите за същността на европейската култура и цивилизация и някои интересни пророчества за бъдещето на Европа и света, изречени от Н. Бердяев преди повече от 80 години. Това припомняне е втората основна цел на настоящата работа.

В съчинението „Воля за живот и воля за култура” Н. Бердяев предлага свой анализ на вече подробно разработените в европейската културология понятия култура и цивилизация в тяхното диалектическо единство, като ги разглежда в рамките на развитата от него дихотомия реален „живот” и истинско битие ⁷ – друга голяма тема в неговото философско творчество. Това, което той най-общо разбира под (реален) „живот” – думата живот в израза е в кавички - е лишено от духовност всекидневие, единствено битовата страна от човешкото съществуване, самоцелен консумативизъм, всичко, което е правено и се прави от човека за т. нар. преходна, лоша безкрайност - механичният труд, прагматизмът и утилитарното отношение към природата и духа. Обратното, истинското битие е свързано с непреходното, с вечността. То е напълно безкористно служене на духа, изразяващо се в творческо отношение към живота [7].

По-долу първо ще представим пълния сбор на характерните черти на културата и на цивилизацията така, както са развити в тази работа на Н. Бердяев, но не в същия ред. Изреждането е изчерпателно. То обхваща всички изречения и кратки абзаци, чието пропозиционално съдържание определя двете понятия. В студията тези черти са противопоставени, а тук за яснота ще бъдат дадени поотделно. Поради краткостта на студията и за по-голяма прегледност цитираните изречения и кратки абзаци се дават без кавички и без да се посочва съответната страница.

Културата е религиозна, духовна.

Всяка култура, дори и материалната, има духовна основа. Тя е продукт на творческата работа на духа над природните стихии.

В културата стопанството има истински, битийни основи.

Културата е свързана с култа, тя започва да се развива от религиозния култ, тя е резултат от диференцирането на култа, от разгръщането на неговото съдържание в различни страни.

В църковния култ, в една неразгърната и недиференцирана още форма, в едно органично цяло, се съдържат философската мисъл, научното познание, архитектурата, живописта, скулптурата, музиката, поезията, моралът.

Най-древната от културите – египетската, е започнала в храма и първите й творци са били жреците.

Културата е свързана с култа на дедите, с преданието и традицията.

Културата се характеризира с разцвет на науките и изкуствата, задълбоченост и изтънченост на мисълта, най-високи подеми на художественото творчество и съзерцаване на светците и гениите.

Европейската култура е стара и свещена, Европа е страна на свети чудеса, на свещени паметници, на древни камъни.

Културата е пълна е със свещена символика, в нея са дадени знаците и подобията на друга духовна действителност.

Културата е истинско, вечно битие.

Аскетизмът и резигнацията са условие за висш духовен живот, за култура.

Епохата на културния разцвет предполага ограничаване на волята за „живот”, жертвено преодоляване на алчността за живот.

Висшата духовна култура е винаги аристократична, винаги се измерва по качество, а не по количество.

Културата е ценност сама за себе си.

В културата всеки миг, всяко преживяване, което има дълбочина, и което приобщава към вечността, е ценно само за себе си.

Културата се опитва да съзерцава вечността.

В културата има воля за гениалност. В нея се раждат гении.

Културата е култ към безкористното съзерцание, познание и творчество. Тя е безкористна в своите най-високи достижения.

В културата има концентрация на творческа енергия.

Машината и техниката са породени още от умственото движение на културата, от нейните велики открития. Те са плодове на нейните органични основи.

Културата не е осъществяване на нов живот, а на нови ценности.

Всички достижения на културата са символични, а не реалистични.

В културата новият живот и висшето битие се показват само в подобия и символи.

В културата религията е символна, не прагматична.

Културата се характеризира с духовна цялостност.

В културата трудът е духовно осмислен и духовно оправдан.

Културата търси органичността, космичността и духовността на всяко битие. Тя е онтологична.

В културата е ценно индивидуалното творчество. Личното начало се разкрива само в културата.

В културата, например през Средновековието, отношението на човека към природата се характеризира с аскетично съзнание, със съзерцание и резигнация. Човекът се стреми да се приближи към природата, към нейния вътрешен живот, към нейната душа.

Реалното преображение на живота като че ли не достига в културата.

Културата не е осъществяване на истината, доброто, красотата, могъществото и божествеността в живота, тя осъществява само истината в познанието, във философските и научните книги; доброто – в нравите, в бита и в обществените порядки; красотата – в стихосбирките и картините, в статуите и в архитектурните паметници, в концертите и в театралните представления; божественото – само в култа и в религиозната символика. Творческият акт на познанието създава научната книга, творческият религиозен акт създава култа, догматите и символите на църковния ред, в който се дава само подобието на небесната йерархия.

Епохата на Ренесанса в Европа е епоха на небивал творчески подем.

Животът в епохата на Ренесанса е бил ужасен и зъл, в него никога не била осъществена красотата в земното й съвършенство. Животът на Леонардо и Микеланджело е бил непрекъсната трагедия и мъка.

Шекспир и Байрон могат да се появят само в епохи на културен подем. Такива личности е възможни да се появят само в Англия, но не и в Британската империя.

Висш подем и висш разцвет на културата виждаме в Германия в края на XVIII и началото на XIX век, когато тя става прославената страна на поети и философи. Едва ли има друга епоха, в която да е била осъществена такава воля за гениалност.

В продължение на няколко десетилетия се появяват Хердер, Гьоте и Шилер, Кант и Фихте, Хегел и Шелинг, Шлайермахер и Шопенхауер, Новалис и всичките романтици.

В епохата на културен подем в Германия културен разцвет е имало само във върховете на немския народ, който се е намирал на доста ниско стъпало. „Животът” е бил беден, еснафски, потискащ, немската държава е била слаба, раздробена на части, в нищо и никъде не се е чувствало могъществото на „живота”.

Пушкин и Александровата епоха – ето къде е върхът на руската култура. Великата руска литература и руската мисъл на ХІХ век не са били вече култура; те са устремени към „живота”, към религиозното преображение. Такива са Гогол, Толстой и Достоевски, такъв е В. Соловьов, К. Леонтиев, Н. Фьодоров.

Съществува като че ли противоположност между културата и живота. Културата винаги е била велика несполука в живота.

Трагедията на културата е, че в нея „животът” е неуреден, тежък, лош.

Културата не се развива безкрайно. Тя носи в себе си семето на смъртта. В нея се съдържат начала, които я влекат неминуемо към цивилизацията. Тя сама подготвя гибелта си, като се откъсва от своите жизнени извори.

Фаталната диалектика на всяка култура е, че завършва с цивилизация. И античната култура, и западноевропейската култура минават през процеса на „просвещението”, което скъсва с религиозните истини на културата и разлага нейната символика.

В културата се проявява тенденция към разложение на нейните религиозни и духовни основи, към отхвърляне на нейната символика.

Когато културата е лишена от душа, тя преминава в цивилизация.

Великата европейска култура умира.

Във всяка култура, след разцвета, усложняването и изтънчеността започва изчерпване на творческите сили, отдалечаване и угасване на духа, упадък на духа. Тя се насочва към практическото осъществяване на могъществото, към практическата организация на живота по посока на все по-голямото й разширяване върху земната повърхност.

Епохата на културния разцвет предполага ограничаване на волята за „живот”, жертвено преодоляване на алчността за живот.

Погледнато в по-дълбок смисъл културата е вечна. Тя никога не умира. В епохата на цивилизацията тя продължава да живее в качествата, не в количествата.

Античната култура запада и сякаш загива. Но тя продължава да живее в нас като дълбоко напластяване в нашето същество.

Когато културата престане да осъществява целите и задачите, възникнали в духа на нейните творци, тя се проваля и пада.

Свещеният империализъм на свещената Римска империя и на свещената Византийска империя са символични и принадлежат на културата, а не на цивилизацията.

Историческите тела на националните държави принадлежат на епохата на културата.

Културата винаги има национален характер и национални корени. Невъзможна е интернационална култура. Това би било култура на търговски пътници. ⁸

Само в Русия е възможна още култура върху религиозна основа, истинска духовна култура.

На руското съзнание му е дадено да разбере по-остро кризата на културата и трагедията на историческата съдба по-остро и задълбочено, отколкото на благополучните хора на Запада.

В душата на руския народ се е запазила може би по-голяма способност да проявява воля за чудото на религиозното преображение на живота.

Цивилизацията е нерелигиозна, бездуховна.

Цивилизацията е бездушна и техническа.

Нерелигиозната еснафска цивилизация в Европа е победила старата свещена култура.

Бездушната и безбожна европейска цивилизация тържествува

Цивилизацията е небитие.

Цивилизацията завършва със смърт.

Цивилизацията е смърт на духа на културата.

Цивилизацията ражда прекалено напрегната воля към самия „живот”, към могъществото на „живота”, към господството над „живота” и това погубва културата.

В цивилизацията прекалено много хора искат да „живеят”, да изграждат, да организират „живота”. В човешките маси се разпространява прекалено много алчността за „живот”. Целта вече не се търси във висшата духовна култура, а в самия „живот”, в неговата практика, сила и щастие.

В цивилизацията умира волята за културата като самостоятелна ценност.

В цивилизацията изчезва волята за гениалност. Спират да се раждат гении.

В цивилизацията никой не иска лишеното от интерес съзерцание, познание и творчество.

В цивилизацията нищо не е самоценно. Нито един миг от живота, нито едно преживяване няма дълбочина, нищо не е приобщено към вечността. Всеки миг, всяко преживяване е само средство за ускоряващите се жизнени процеси, устремени към лошата безкрайност, насочено е към всепоглъщащия вампир на бъдещето, към бъдещата мощ и бъдещото щастие.

В цивилизацията количественото начало взема връх над качеството. Качествата се заменят с количествата.

Цивилизацията е винаги заинтересувана, користна.

В цивилизацията се съдържа прекалено силна воля към нов „живот”, към власт и мощ, към практиката, към щастието, към насладата от „живота”.

Когато волята за могъщество и за организирано овладяване на живота достигне до най-високото напрежение, това е краят на културата и начало на цивилизацията.

Цивилизацията е преход от културата, от съзерцанието, от творчеството на ценности към самия „живот”. Тя е търсене на „живота”, отдаване на неговия стремителен поток, организация на „живота”, упоение от силата на живота.

В противоположност на културата цивилизацията не е религиозна вече по самата си основа, в нея побеждава вече разумът на „просвещението”, но този разум не е вече отвлечен, а прагматичен.

В противоположност на културата цивилизацията не е символична, не е йерархична, не е органична. Тя е реалистична, демократична, механична. Тя иска не символични, а „реалистични” достижения в живота, иска самия реален живот, а не подобия и знаци, не символите на други светове.

В цивилизацията и в капитализма, както и в социализма, колективният труд измества индивидуалното творчество. Цивилизацията обезличава. Освобождението на личността, което уж цивилизацията трябва да носи със себе си, е смъртоносно за личната оригиналност. Волята за мощ в „живота” унищожава личността.

В цивилизацията творческата енергия се разсейва и настъпва социална ентропия.

Волята за могъщество на всяка цена е цивилизаторска тенденция в културата.

В цивилизацията духовната култура се превръща в средство за техниката на живота.. Всичко е за „живота”, за неговата увеличаваща се мощ, за неговата организация, за насладата от живота. Но за какво е самият живот? Цивилизацията не дава отговор на въпроса за целта и смисъла на живота.

Цивилизацията се опитва да осъществява „живота”. Тя създава могъща немска държава, могъщ капитализъм и свързания с него социализъм; тя осъществява волята за световно могъщество и за световна организация.

Икономическият материализъм е много характерна и типична философия за епохата на цивилизацията. В самата действителност се появява господството на икономизма, в нея цялата духовна реалност се е превърнала в „надстройка”.

Капиталистическата цивилизация е антионтологична, механична, създава царство на фикциите. Похотта, която лежи в основата на капиталистическата цивилизация, създава механично и фиктивно царство.

В могъща Германия, империалистическа и социалистическа, няма да има вече Гьоте, няма да ги има великите немски идеалисти, великите романтици, няма да ги има великата философия, великото изкуство.

В могъщата цивилизация на Британската империя не са възможни вече Шекспир и Байрон.

В Италия на социалистическото движение не са възможни вече Данте и Микеланджело.

Ерата на цивилизацията започна с победното навлизане на машините в човешкия живот. Той престава да бъде органичен, губи връзката с ритъма на природата. Овладявайки я технически, човекът се отдалечава и окончателно губи връзката си с нея.

В цивилизацията побеждава началото на специализацията. Всичко се прави от специалисти, от всички се иска да имат специалност.

В цивилизацията познанието и науката се превръщат в средство за осъществяване на волята за могъщество и щастие, в изключително средство за тържеството на техниката на живота, за наслада от процеса на живота.

Цивилизацията е музейна. В нея изкуството се превръща в средство за техниката на живота, в украшение за организацията на живота. Цялата красота на културата, свързана с храмовете, дворците и именията, преминава в музеите, изпълвани само с труповете на красотата.

Трагедията на цивилизацията е, че в нея животът е бездуховен и нетворчески.

Цивилизацията в Европа и Америка, най-съвършената цивилизация в света, създаде индустриално-капиталистическата система. Капиталистическата цивилизация на най-новото време убиваше Бога, тя бе най-безбожната цивилизация, изтребител на духа за вечност, изтребител на светините.

Индустриалната цивилизация призна прагматичната полезност и необходимост на религията за организирането на живота и увеличаване на неговата мощ. Но прагматично-утилитарното отношение към религията в капиталистическия свят беше вече истински източник на безбожие и на духовна опустошеност. Един Бог, който е полезен и действено нужен за успехите на цивилизацията, не може да бъде истински Бог. Богът на религиозните откровения, Богът на символната култура отдавна е напуснал вече капиталистическата цивилизация и тя го е напуснала.

Цивилизацията е прагматична. Не случайно прагматизмът е толкова популярен в класическата страна на цивилизацията – в Америка.

Социализмът продължава делото на цивилизацията, той е друг образ на същата „буржоазна” цивилизация, той се опитва да я развива по-нататък, без да внася в нея нов дух. Капиталистическата цивилизация намира своето заслужено наказание в социализма.

Цивилизацията е безсилна да осъществи мечтата си за безкрайно нарастващо световно могъщество. Вавилонската кула няма да бъде достроена. В световната война виждаме вече падението на европейската цивилизация, поражението на индустриалната система, разобличението на фикциите, с които живееше „буржоазният” свят.

Буржоазният империализъм на ХІХ и ХХ век, английският и немският империализъм, е техническа рожба на цивилизацията. Този империализъм не е култура. Той е оголена воля за световно могъщество.

При империалистическата воля за световно могъщество се разлагат и разсейват историческите тела на националните държави.

Британската империя е краят на Англия като национална държава.

В своето неудържимо развитие империализмът подкопава своите основи и си подготвя прехода към социализма., който също е обладан от волята за световно могъщество. И е само следващата степен на цивилизацията.

Империализмът и социализмът са сродни по дух и означават дълбока криза на културата.

След елинската култура, след римската световна цивилизация започва епохата на варварското ранно средновековие. Това е варварство, свързано с природните стихии, варварство от наплива на нови човешки маси със свежа кръв, донесли със себе си аромата на северните гори. Не е такова варварството, което може да възникне на върха на европейската и световната цивилизация. Това ще е варварство, родено от самата цивилизация, с миризмата на машините, а не на горите, заложено в самата техника на цивилизацията.

Човекът трябваше да извърви пътя от културата към живота чрез техническото му преобразяване, за да разкрие докрай всички технически сили. Но по този път не се достига истинско битие. По този път загива образът на човека.

• 
  част ІІ
  

Най-ценната и оригинална идеи в студията е свързана не толкова с анализа на същността на културата и цивилизацията, който сам по себе си е изключително разностранен и изчерпателен, колкото с важната добавка на Н. Бердяев към еволюционистката теория на културологията, която ще изложим накратко по-долу.

В историята на човечеството Н. Бердяев различава „четири епохи, четири състояния: варварство, култура, цивилизация и духовно преображение”, но „[т]ези четири състояния не бива да се вземат изключително в тяхната времева последователност; те могат да съжителстват, те са различни насоки на човешкия дух.” [8]. Тази мисъл е напълно в духа на еволюционистката традиция в естествознанието, продължила по-късно в обществознанието, от която прораства англоезичната и по-късно европейската и американската антропология и културология. Както посочва А.И. Першиц в предговора си към труда на Едуард Б. Тайлър „Примитивна култура”, еволюционистката школа в антропологията води началото си от втората половина на XVIII в. и получава своята първа формулировка от шотландския философ Адам Фъргюсън и от френския философ-просвещенец Жан Антоан Кондорсе, за да бъде продължена през първата половина на ХІХ в. от датския палеоантрополог Кристиан Юргенсен Томсен, комуто дължим наименованията каменна, бронзова и желязна епоха. Няколко десетилетия по-късно основните идеи на тази традиция са основно преработени и развити от родоначалника на евроамериканската културна антропология Едуърд Б. Тайлър. Според еволюционистката традиция homo sapiens досега е преминал през три големи епохи или състояния – първобитно общество, варварско общество и цивилизация [9]. Н. Бердяев обаче говори още за четвърта епоха или състояние – духовното преображение. Това е неговата оригинална добавка в културологията, привнесена от религиознанието. По въпроса за мястото на четвъртата епоха културологът посочва, че за разлика от първите три духовното преображение се е случвало твърде рядко в човешката история и дава пример от културната история на Европа - зараждането и появата на християнството в недрата на елинизма и римската цивилизация. [10].

Не по-малко интересна е и друга една идея - за еволюционния характер на самото християнство, което, както твърди Н. Бердяев, също е преминало през няколко състояния – на варварство, на култура и на цивилизация [11]. Първо то се е появило като преображение на живота, обкръжено от чудо и е вършило чудеса. В културата християнството е било символно, а в цивилизацията става прагматично. „Но тази вярваща воля за чудото – завършва мисълта си ученият, - което ще преобрази живота не за механично-техническо, а за органично-духовно преображение, трябва (подч. мое) да се появи и да определи друг път от угасващата култура към самия „живот”, в сравнение с този, който е изпробван от цивилизацията.” [12]. Това, което подсказва глаголът трябва, е отпращането в бъдещето и позоваването на свободната воля на човека, на способността му да тръгне по съзнателно избран път и сам да определя своята съдба.

В края на абзаца Н. Бердяев вметва едно енигматично изречение, което не развива по-нататък: „Но на нас ни предстои още може би да преминем през периода на въздушната цивилизация”. Дали е имал предвид космическите полети, или нещо друго, не става ясно от текста.

Както видяхме, възгледът на Н. Бердяев за културата като сбор от най-висшите постижения на човешкото творчество изцяло се вписва в традиционния подход в културологичните изследвания. Същевременно, тъй като отделя специално внимание и на най-съществения белег на антропологичния (семиотичния) подход – символния характер на културата, би могло да се заключи, че възгледът му принадлежи и към него. Веднага обаче трябва да кажем, че именно по въпроса за същността на символния характер на културата той много рязко се разграничава от антропологичния. Под символи Н. Бердяев разбира нещо съвсем различно от антропологичното значение на този термин - знаци на общоприети, договорени, условни ценности; за него символите са знаци, но знаци и подобия на друга, изначална, онтологична, духовна, непреходна, вечна действителност. И така, в резултат достигаме до едно своеобразно и оригинално обобщение за същността на културата - човешко творчество на духовни символи.

ЛИТЕРАТУРА

[1] Бердяев, Н. ”Самопознанието (опит за философска автобиография)”, прев. от руски Славянка Мундрова-Неделчева, София, изд. „Христо Ботев”, 1993.

[2]. Цит съч. , с. 274.

[3]. Цит съч. , с. 362.

[4]. (Кравченко А.И. „Культурология: Словарь”, М., Академический проект, 2000. - В: http://www.countriesru/library/uvod/culturology.htm).

[4]. Паси, И. Николай Бердяев (опит за философски портрет). ”Николай Бердяев. Съчинения в шест тома. Философия на свободата. (т. І)”, София, изд. „Захарий Стоянов”, 2002 (11-170), с. 11, бел. под линия.

[5]. Бердяев, Н. Воля за живот и воля за култура. „Николай Бердяев. Съчинения в шест тома. Новото средновековие. (т. ІІ)”, София, изд. „Захарий Стоянов”, 2003 (496-512), с. 498.

[6]. Geertz, Clifford. „The Interpretation of Cultures”. New York: Basic, 1973, pp. 4-5.

[7]. Бердяев, Н. Воля за живот и воля за култура, с. 499.

[8]. Цит съч., с. 510.

[9]. Першиц, А.И. Предисловие. „Тайлор, Э.Б. Первобытная культура”. Перев. с англ. Д.А. Коропчевского. Предисл. и примеч. А.И. Першица, Москва, 1989 (с. 5-16), с. 6.

[10]. Бердяев, Н. Воля за живот и воля за култура. C. 510-511.

[11]. Цит съч., с. 511.

[12]. Цит съч., пак там.

За контакти:

Гл. ас. д-р Румяна Петрова Стоянова

Кат, „Европеистика”, ФБМ

Русенски университет „А.Кънчев”, каб. 110 / 7

Ул. „Студентска” № 8

7017 Русе

E-mail: roumyanapetrova@yahoo.com

1 Цитираната литература е представена в края на втората част на работата.

2 Годините от 1922 до смъртта си през 1948 г. Н. Бердяев прекарва в изгнаничество извън пределите на Съветска Русия.

3 Н. Бердяев е от дворянски род и според тогавашната традиция в царска Русия е знаел от детство френски и немски език.

4 Един от показателите за растящия интерес към творчеството на Н. Бердяев у нас е издадената през последните години (2002 -2006) поредица от шест тома негови съчинения от авторитетното издателство „Захарий Стоянов” под редакторството на проф. д.ф.н. Исак Паси, който обаче посочва, че и досега не са доведени докрай опитите да се състави пълна библиография на трудовете на големия учен, обхващащи повече от 500 заглавия на книги (не по-малко от 40), студии и статии на двадесет езика. [5].

5 Това определение, разбира се, се отнася само до една страна на неговото огромно творчество.

6 Видни англоезични представители на традиционния подход в културологичните изследвания са „викторианците” Матю Арнълд, Джон Ръскин, Томас Карлайл и др., а на втория – антропологът Клифърд Геерц (1926-2006), който разглежда културата като система от знаци: ‘The concept of culture I espouse… is essentially a semiotic one. Believing, with Max Weber, that man is an animal suspended in webs of significance he himself has spun, I take culture to be those webs, and the analysis of it to be therefore not an experimental science in search of law but an interpretative one in search of meaning.’ [6].

7 Съвсем явен е религиозният характер на тази дихотомия, но тук не е мястото да й се прави по-обстоен анализ.

8 Тази мисъл на Бердяев е от друго негово произведение: Бердяев, Н. „Съдбата на човека в съвременния свят” (стр. 685-753) – В: Бердяев, Н. „Философия на свободния дух”. Съчинения в шест тома, т. 5. Исак Паси, ред. , Марта Владова, прев. София, Изд. „Захарий Стоянов” 2006, стр. 737. Включена е в списъка по изключение, тъй като по много подходящ начин конкретизира изразената в предходното изречение, без да я изменя.

– –

Каталог: pubs
pubs -> 12 август – международен ден на младежта
pubs -> Фестивален и конгресен център варна дни на духовната култура на русия в българия седмица на руските филми
pubs -> Фестивален и конгресен център ХХІІ дни на японската култура в България Панорама на японското кино
pubs -> В отбивката на пътя

Изтегляне 196.45 Kb.

Сподели с приятели: