Николай дойнов два ключа към една необикновена книга



страница2/17
Дата21.07.2016
Размер3.05 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17
ЕЛЕМЕНТИ НА АСТРОЛОГИЯТА
Време и домове. Времето и мястото на раждането са важни елементи в Астрологията. Изтъкнахме, че разположението на Слънцето, Луната, Планетите и Зодиакалните съзвездия върху Небесната сфера е същото, каквото е и в Двойника на човека (Звездното тяло) в момента на неговото раждане. Според това разположение се анализира самият човек - неговите качества, способности, стремежи за изява, а също и условията, при които ще се намира той през настоящия си живот. Това се определя от силовите течения на отдел ните членове от Слънчевото семейство, Зодиакалните съзвездия и взаимоотношенията между тях. Положението на Слънцето, Луната, Планетите и Зодиакалните съзвездия са отбелязани и се изваждат от астрономически таблици, наречени ефемериди. Когато начертаем такава звездна карта, получаваме т.нар. хороскоп. Думата хороскоп е гръцка и означава карта за предсказване. Тази карта се прави за определено място и време; с други думи, за да се начертае хороскоп, трябва да са ни известни географските координати на мястото, където даденият човек се ражда. Географските координати се определят от пресечната точка на съответния за дадено място меридиан и паралел, които намираме по географска карта.

Всяка географска точка от нашата планета има свое време, а времето се приема като интервал между две събития. Едно важно и ясно изразено събитие, по което можем да определим времето, е изгревът на Слънцето. Този изгрев за различните точки на Земята е различен, следователно и времето за отделните места по Земята е различно. За улеснение и за да има единство на времето в дадена област и държава, учените са разделили Земното кълбо на 360 сектора с плоскости, минаващи през двата полюса – Северния и Южния. Окръжностите, които се получават от пресичането на тези плоскости със земната повърхност, наричат меридиани, а самите частици, които те отделят помежду си – градуси. Паралелите пък са окръжностите, получени от пресичането на плоскости, успоредни на екватора и започващи от него. Тези плоскости секат повърхността на Земята на север и на юг от екватора на 90 успоредни кръга, като тези на север определят северната ширина на даденото място, а на юг – южната ширина. Понеже градусите обхващат малки области от Земята, една държава би включвала по няколко градуса, а оттам и различни граждански времена, което би създало неудобства. Затова учените са определили сектори от по 15 градуса, така че областите, които тези сектори обхващат, да имат едно време по часовник – т.нар. гражданско време. Всяка една държава приема часовниково време по този именно сектор, който обхваща територията ù. Големите държави, които заемат по няколко сектора от по 15 градуса, имат различни граждански времена.

За съставянето на хороскоп е важно не гражданското време, не времето, което часовниците показват, а точното време. Как се изчислява то? Известно е, че Земята се завърта около своята ос за 24 часа, следователно всяка точка от нейната повърхност изминава 360-те градуса на тази окръжност за тези 24 часа. За да можем точно да определим местното време за дадена точка, трябва да пресметнем времето, за което тази точка ще измине един градус. Затова делим двадесет и четири часа на 360: превръщаме двадесет и четирите часа в минути, което прави 1440 делено на 360; получаваме 4 минути. Следователно един градус се изминава за 4 минути.

Ако рожденото място се намира на запад от меридиана, по който е определено гражданското време, както е например у нас в България, където гражданското време е определено по 30-ия меридиан, то изчисляваме колко градуса на запад е разположено рожденото място. Броят на градусите умножаваме по четири минути и полученото чисто изваждаме от гражданското време, тъй като точките на запад имат по-ранно време. Така например град Перник се намира седем градуса по на запад от тридесетия меридиан, по който е определено гражданското му време. Местното време ще получим, като извадим от гражданското 7 по 4 равно на 28 минути. За София местното време се изчислява с 27 минути по-рано. За да определим местното време на всяко селище, търсим меридиана, на който се намира, и пресмятаме по указания метод. В България всички градове и селища се намират на запад от 30-ия меридиан. Затова винаги от гражданското време вадим времето, пресметнато за меридианите, които отстоят от 30-ия. Ако мястото се намира на изток от меридиана, по който е определено гражданското време (времето на часовника), то изчисленията, които се правят за броя на меридианите до часовниковия, се прибавят към гражданското време, за да получим местното време.

Освен гражданското и местното време съществува и т.нар. звездно или сидерално време. Понеже Слънцето също се движи и следователно не може да съществува едно постоянно време, затова астрономите приемат времето, определено от пролетната или есенната равноденствена точка. Времето, което определят тези точки, дава т.нар. звездно или сидерално време. В някои ефемериди е взето времето, определено от пролетната точка, а в други – есенната. Звездното време за всеки ден, започващо от пролетната равноденствена точка, е дадено в таблици за 12 часа на обяд. Ако пък е взета есенната равноденствена точка за начало, то звездното време е дадено за нула часа през нощта – началото на денонощието. Когато звездното време започва от пролетната равноденствена точка, дадено за всеки ден в 12 часа на обяд, то, за да изчислим звездното време за момента на раждането, при условие, че раждането е станало предобед, е необходимо времето, оставащо до 12 часа на обяд, да извадим от сидералното време, дадено за този ден; така получаваме сидералното време за мястото на раждане. Например да приемем, че даден човек е роден на 5 декември 1928 година в 10 часа предобед в София. Местното време ще бъде 9 часа и 33 минути. От сидералното време за този ден, което е 16 часа и 56 минути, ще извадим разликата от местното време до обедното, което е 2 часа и 27 минути, и за сидералното време за момента на раждането ще получим 16 часа и 56 минути минус 2 часа и 27 минути, което ще даде 14 часа и 29 минути. Ако пък човекът е роден в 2 часа следобед, за София местното време ще бъде 1 часа и 33 минути. Тогава разликата от обяд (12 часа) до местното време, равно на 1 час и 33 минути, прибавяме към сидералното време за този ден, за да получим сидералното време за момента на раждането, което ще е 16 часа и 56 минути плюс 1 час и 33 минути, равно на 17 часа и 89 минути, което прави 18 часа и 29 минути.

Ако началото на сидералното време започва от есенната равноденствена точка, то винаги прибавяме часовете на местното време към даденото за този ден сидерално време и получаваме сидералното време за мястото и времето на раждането. Пример: даден човек е роден на 5 януари 1981 година. Сидералното време за този ден е 6 часа и 58 минути. Да приемем, че този човек се е родил в 18 часа гражданско време в София. Местното време ще бъде 17 часа и 33 минути. Тези часове прибавяме към сидералното време за този ден и получаваме 6 часа и 58 минути плюс 17 часа и 33 минути и ще получим 23 часа и 91 минути, което е 24 часа и 31 минути и ще даде 0 часа и 31 минути.

Определянето на сидералното време за момента и мястото на раждането е много важно, защото ни дава възможност за даден географски паралел, за дадена географска ширина да определим разположението на дванадесетте Зодиакални съзвездия и в тях Слънцето, Луната и Планетите, обособени в домове. Домовете не са нищо друго, освен дванадесет сектора в плоскостта на Земната орбита. Целият този кръг се разделя от хоризонтална и вертикална линии на четири дяла, като във всеки дял влизат по три сектора – домове. Хоризонталната линия в източния си дял определя изгрева, а в западния – залеза на Слънцето, Луната и Планетите. Точката на изгряването наричаме Асцендент, а тази на залеза – Десцендент. Вертикалната линия определя най-високата и най-ниската точки, в които идват членовете на Слънчевото семейство. Най-високата се нарича Зенит или Медиум цели, а най-ниската – Надир или Имум цели. Дванадесетте дома започват от източния хоризонт, като първият дом е под хоризонта и е една дванадесета част от окръжността, или една трета от първия дял. Вторият дом е втората дванадесета от целия кръг, или втората третинка пак от този първи дял. Третият е третата дванадесетинка, или последният дял от първия сектор. Следват другите домове по същия начин: четвъртият е четвъртият сектор от кръга, или първият от втората четвъртина и т.н.

Саабей и древните звездобройци – негови ученици – са разглеждали Земята като кристал с дванадесет петоъгълни стени, притежаващи свойствата на всекикристал. Този кристал - Земя, проектиран върху една плоскост, дава дванадесетте сектора – домове. Известно им е било (както се откри напоследък), че ако върху един кристал се внесат промени чрез въздействие, като например налягане, температура и ред други, то по ръбовете и върховете на кристала се образуват и изтичат сили. Ръбовете на кристала Земя не са нищо друго, освен чертите, които разделят домовете – техните граници, а върховете се образуват, когато границата между два дома (самите черти) съвпадне с началните градуси (от 0 до към 2 или 3) на някое Зодиакално съзвездие. Когато Слънцето, Луната или някоя от Планетите се намира на ръб – на граница между два дома, те със своите силови течения възбуждат кристала Земя и действието им в Звездното тяло на човека е по-силно. Още по-силно е то когато на тази черта - на този ръб на кристала, се намират началните градуси на някое от Зодиакалните съзвездия. Колкото Слънцето. Луната и Планетите се намират по-навътре от чертите - от ръбовете на дома, толкова тяхното влияние отслабва, докато в средата на дома то е най-слабо.

Разположението на Слънцето, Луната и Планетите във всеки дом си има своето специално значение. Техните силови течения действуват в различни области на човешката изява. Да започнем от първия дом: когато Слънцето. Луната или която и да било Планета се намира в първия дом, те имат въздействие върху физическия образ, върху неговия външен вид и психична нагласа. Всеки един член от Слънчевото семейство създава свой специален тип. Този тип, разбира се, както вече отбелязахме, ще бъде по-ясно изразен, ако светилата са близо до Асцендента. Чисти типове, създадени от всеки член на Слънчевото семейство, рядко се срещат, защото и другите членове на това семейство действуват със своите течения и дават своя принос в изграждането на самия човек. Но, общо взето, при случаи, които ще споменем, някои членове от Слънчевото семейство дават ясно изразен свой тип.

За да можем да имаме по-ясна и пълна представа за онова, което един член от Слънчевото семейство може да даде като външен образ - тип и психическо съдържание на даден човек, то трябва да познаваме всичко онова, което астрономията може да ни даде за всеки един от тези членове; защото, както отбелязахме, всяко нещо е израз на сили, които са го създали. Тези сили, които създават, също така изтичат от дадено тяло, като по този начин въздействуват със своите качества и напрежения. Щом е така, то по обратен път е възможно от създаденото да определим естеството, характера и напрежението на силите, които са създали всичко в дадено тяло. Трябва да знаем какво представлява Слънчевата система и какво всеки един член от нея притежава, за да определим какво всеки един от тях може да даде.

Да започнем от Слънцето. То е най-близката до нас звезда и е от най-голямо значение за живота на Земята и Планетите на първо място като динамичен център. Вълнообразните трептения, изхождащи от Слънцето, все още не са напълно разбрани в своето богато и пълно разнообразие от сегашния човешки род. Те достигат както до Земята, така и до всички Планети от Слънчевото семейство и ги обхващат като една жизнена сфера. Така че всички те и ние на Земята може да се каже, че живеем в Слънцето, потопени в тези могъщи струи от силови течения. За Земята трябва да приемем по безспорен начин, че без слънчевата радиация, като най-важен източник на енергия, животът върху нея – в тази форма, която имаме засега, е невъзможен. Всички изключително благоприятни условия, които то дава на Земята и на живота върху нея, ще трябва да приемем, че са израз на един високо организиран свят.

Саабей и древните звездобройци са приемали, че Слънцето е седалище на Същества с изключителна интелигентност, мъдрост и възможности, за които ние нямаме дори представа. Те имат за задача да пазят, управляват, организират и да облагородяват както самите Планета – членове на това семейство – с живота върху тях, така и Звездното тяло – Двойника на човека. Такова схващане и разбиране е имал и един от най-великите астрономи на човешкия род от края на 18-и и началото на 19-и век Уилиам Хершел, който в 1781 година откри планетата У Р А Н и два от нейните спътници: открил е също и два сателита на Сатурн. Като е наблюдавал петна по планетата Марс, той е изчислил продължителността на нейното завъртане около оста ù. Направил е и още много открития по Небесната сфера. Ето какво казва този гениален астроном за Слънцето: Слънцето е твърдо тяло, студено кълбо, подобно на Земята." Хершел предпазливо отбелязва, че може би то е населено. Около това кълбо има два слоя облаци, продължава той, външният от които е необикновено горещ, а вътрешният - хладен. По външния слой - фотосферата, се появяват петна. Какво са всъщност петната? Самото петно представлява диск, състоящ се от централно ядро, което е тъмно, и от полусянка около него. Те не са нищо друго, освен дълбоки кладенци, подобни на фунии, в тези облачни обвивки. През тези отвори ние можем да видим повърхността на централното кълбо, а полусенките около ядрото са стените на тази фуния

Правилността на схващането за петната се потвърждава от т.нар. явление В и л с о н: когато почти кръглото петно е в центъра на Слънчевия диск, ядрото заема централно положение в полусянката. Когато обаче петното се приближи към края на Слънчевия диск, тогава то добива перспективно елипсовидна форма, като частта от полусянката, която е по-близо до центъра на Слънчевия диск, става все по-тясна. За сегашните учени естеството на петната и причините за тяхното появяване върху фотосферата още не са напълно ясни. Саабей и древните звездобройци са приемали, че тези петна са наистина отвори към централното ядро, към самото Слънце, през които отвори Великите Разумни Същества, обитаващи ядрото, изпращат могъщи силови течения, даващи подкрепа и живот на Планетите. Централното ядро не е тъмно, а само поради контраста си спрямо голямата яркост на фотосферата (повърхността), която ние виждаме от Слънцето, изглежда така. Установено е, че яркостта на Слънчевия диск е 500 000 пъти по-силна от яркостта на Лунния диск при пълнолуние. Измерено е също, че петната са 500 пъти по-светли от диска на Луната пак при пълнолуние. Това съвсем ясно показва, че централното ядро не е тъмно, че твърдото кълбо – самото Слънце, не е тъмно. Петната не са студени. Докато температурата на фотосферата -Слънчевата повърхност - е към 6000 градуса, то температурата на петната се измерва към 4800 градуса. Освен това е установено по безспорен начин, че петната са източник на непонятни за нас по своето могъщество силови течения, определени от учените сега като магнитни. Могъщи източници на сили са тези отвори. Изобщо петната са израз на изключително голяма слънчева активност, за чийто резултат ние, хората на Земята, можем да съдим само отчасти: тогава има по-голямо плодородие, по-голяма активност на живота. Те съвсем не са някакви втвърдявания, изстинали и мъртви области по Слънчевата повърхност. Като плод на тази Слънчева активност се приемат също и т.нар. протуберанси, които не са нищо друго, освен могъщи изригвания, огнени езици, достигащи често пъти стотици хиляди километри дължина. Има също и други образувания по Слънчевата повърхност - т.нар. факули, които са подобни на оризови зърна с размер от стотици километри, явяващи се и изчезващи за периоди от секунди, подобно на вряща оризова каша. Цялата тази Слънчева активност дава като резултат могъщи струи от силови ядра, които пътуват със скорост от много хиляди километри в секунда, достигайки до всички Планети на Слънчевата система, за да изпълнят своите задачи. Ще трябва да приемем по един безспорен начин, че Природата е изключително разумна и че всичко, което става в нея, е с цел, със смисъл и с определена задача. И всичко, което Слънцето дава, е с разумна цел и за разумен резултат. И да се приеме, че всичко това е плод на някаква каша от газове и течности, е напълно неприемливо.

Още веднъж подчертаваме и трябва добре да се разбере от онези, които ще изучават Астрологията, че целият този висш разумен свят на Слънцето има за задача да организира и облагородява както самите Планети, така и техните силови течения - влиянията им, които създават мозъчните центрове в главния мозък на човека. Защото колкото по-добре са развити и облагородени мозъчните центрове в даден човек, толкова по-пълно и правилно приема той силовите течения, идващи от Планетите и Луната.



Представа за това, до каква степен са развити и облагородени мозъчните центрове в даден човек, ни дават науките за черепа - френологията - и тази за израза на лицето. Те са помощни науки на Астрологията. Така например, ако измерим разстоянието от корена на носа до задната тилна част на черепа и получим около 23 сантиметра, а след това измерим обиколката на главата над веждите покрай ушите (не върху тях) на даден човек и получим 33 сантиметра, то ще узнаем, че пред нас е един крайно примитивен човек, при който едва сега се оформят мозъчните центрове, а много от тях, особено тези в горната част на мозъка, са едва в зародиш. При това положение този човек е в начален стадий на своето развитие; Планетите все още не са създали и оформили мозъчните центрове, способни да приемат пълното тяхно влияние. И ако все пак нещичко приемат, то самите мозъчни центрове реагират и създават съвсем примитивни подтици. За да имаме пълен израз на планетните влияния, което ще се получи от добре развити и оформени мозъчни центрове, трябва разстоянието от корена на носа до тилната част на черепа да бъде около 36 сантиметра и обиколката на главата да е около 56 сантиметра Това ще ни демонстрира сравнително добре развит мозък, способен да приема пълното влияние на Планетите. Но трябва да знаем и самото качество на мозъчните центрове – доколко те са облагородени от силовите течения на Слънцето. Това ще разберем от израза на лицето и органите, разположени там – чело, вежди, очи, нос, скули, устни, уста, брада, уши. По тези органи и по самия им размер ние ще разберем доколко Слънцето е облагородило мозъчните центрове в човека.

Ако внимателно разгледаме Слънчевата система, ще се убедим по един безспорен начин, че в нея цари значителен безпорядък. Няма единство и хармония в законите, които управляват членовете на това семейство. Преди всичко е установено, че всички Планети се движат около Слънцето по елиптични траектории, като всички те са различни за различните Планети. Едни са по-близо до окръжност, други са повече или по-малко разтеглени елипси. Знае се, че елипсата е затворена крива с два центъра, или както още се наричат ф о к у с и. В единия от фокусите се намира Слънцето, а какво се намира в другия... Това ще разгледаме по-нататък. Когато дадена Планета се движи по такава крива, съгласно втория закон от Небесната механика, даден от Йохан Кеплер, нейният радиус - вектор, или отсечката на разстоянието от Планетата до Слънцето за равни времена ще опише равни плоскости. Това ще рече, че Планетите ще се движат около Слънцето неравномерно – ту по-бързо, ту по-бавно. Когато е близо до Слънцето, ще се движи по-бързо, а когато е по- далеч – по-бавно. Защо е необходимо това? Би трябвало орбитите на Планетите да бъдат окръжности, като най-съвършена равнинна фигура, което би донесло изключителни предимства за всяка една от тях: такива са си ги представяли древните звездобройци. Осите, по които се въртят Планетите, са с най-различни наклони по отношение плоскостта на еклиптиката. А би трябвало да бъдат перпендикулярни, което би донесло изключителни предимства за всяка от тях. Какви изключителни предимства биха донесли кръговите орбити и перпендикулярните оси? Това най-добре бихме разбрали от нашата Земя.

Легендите, от какъвто род и характер да са те, всякога имат за основа нещо вярно, което е било, което е станало, т.е. някакъв факт – събитие. Така например да вземем легендата за р а я, в който човек е бил поставен в изключително благоприятни условия за живот. И наистина, ако Земята би имала кръгова орбита и изправена ос, то нейният климат щеше да бъде възможно най-благоприятен - райски. Щеше да има вечна Пролет – такова време, каквото имаме през най-хубавите майски дни. Че наистина Земята е имала изправена ос и кръгова орбита и вследствие на това – благоприятен климат, показват намерените в Антарктида (Южния континент) въглищни пластове и вкаменени дървета. Това съвсем ясно говори, че там някога е било топло и условията за живот са били напълно благоприятни. След наклоняването на земната ос и разтеглянето на нейната орбита в елипса идват и зимните условия, хлад, мраз – причини за неблагоприятните климатични условия за тази форма на живота, която имаме тук на Земята. Имаме основание да приемем, че такива неблагоприятни промени са станали и за всички планети от Слънчевото семейство, при което едни от тях са претърпели по-малки, други – по-големи промени.

Околоосното въртене на всички Планети също е в безпорядък. Едни се въртят по-бързо, други по-бавно. Освен това едни от Планетите се въртят от запад към изток, а други – обратно: от изток към запад, каквито са Венера и Уран.

По отношението на дистанциите между Планетите и Слънцето също липсва единство и закономерност в тяхното разположение. В астрономията е известен т.нар. закон на Тициус-Боде, който определя средните разстояния на Планетите до Слънцето. Този закон е една хармонична поредица от числа, нещо като геометрична прогресия, с изключение на първия член, който е нула (а нулата не може да бъде член на геометрична прогресия). Ето и самата поредица, в която за единица разстояние е взето средното разстояние от Земята до Слънцето – т нар. от астрономите астрономическа единица, която е равна на 149 600 000 километра или кръгло 150 000 000:

0 + 4 равно на 4 : 10 равно на 0,4; това е дистанцията на Меркурий до Слънцето;

3 + 4 равно на 7:10 равно на 0,7; на Венера до Слънцето

6 + 4 равно на 10:10 равно на 1; на Земята до Слънцето

12 + 4 равно на 16:10 равно на 1,6: на Марс до Слънцето'

24 + 4 равно на 28 : 10 равно на 2,8; няма Планета;

48 + 4 равно на 52 : 10 равно на 5,2; на Юпитер до Слънцето;

96 + 4 равно на 100 : 10 равно на 10; на Сатурн до Слънцето;

192 + 4 равно на 196 : 10 равно на 19,6; на Уран до Слънцето;

384 + 4 равно на 388:10 равно на 38,8; би трябвало да бъде дистанцията на Нептун до Слънцето, но не отговаря на измерената;

768 + 4 равно на 772 : 10 равно на 77,2; на Плутон до Слънцето, но също не отговаря на измерената. Явно е, че последните два резултата на този закон не съвпадат с изчислените дистанции на планетите Нептун и Плутон. Нептун се намира на около 30 астрономически единици от Слънцето, а Плутон на около 40. Явно е, че тук съществува нарушение на този закон.

Саабей и древните звездобройци са приемали, че някога Слънчевата система се е ръководела от хармонични, разумни, твърдо установени закони, които са създали ред и хармония във всички прояви на нейните членове. Всичко това говори още, че някога могъщ фактор на безпорядък и разрушение се е вмъкнал в Слънчевата система и е внесъл това безредие.

Всички тези отклонения на Планетите са особено важни за характера, силата и напрежението на изтичащите от тях сили и влияния, имащи значение както за живота на Земята (на първо място на човека), така и за взаимоотношенията между самите Планети.

Спътниците, които някои Планети имат, са също важен елемент на тяхното влияние, но това ще бъде разгледано за всяка една Планета поотделно.

През 1776 и 1772 години големите астрономи Тициус и Боде, след като създадоха закона, за който споменахме останаха учудени, че на дистанция 2,8 астрономически единици, което е равно на 420 000 000 километра от Слънцето, няма Планета и че пространството там е празно. Но много скоро се изясни, че там няма празнота. На 1 януари 1801 година италианският астроном Пиаца открива небесно тяло, което се намирало точно в отбелязаното пространство между орбитите на Марс и Юпитер. Това тяло се оказало съвсем малко с диаметър от 786 километра. През следващите години там се откриват още много други Небесни тела, но вече все по-малки; празнината се попълва. За този рояк от парчета, наречени астероиди, интересно откритие е направил известният астроном д-р Олберст – един от най-ревностните им изследователи и откривател на някои от тях. Той е намерил бърз и ефективен начин за изследване орбитите на небесните образувания, а за тези късове открил, че орбитите им се пресичат в една точка на съзвездието ДЕВА, което му е дало правото и пълното основание да приеме, че тези късове не са нищо друго, освен парчета от разрушена Планета, разрушаването на която е станало точно там, където се пресичат орбитите на късовете.

Саабей и древните звездобройци са приемали, че в Слънчевата система е станала голяма катастрофа, при която се е разрушила една Планета, а всички други, повече или по-малко, са пострадали. Тази разрушена Планета те са наричали  А Е Т О Н, което ще рече „Л Ъ Ч Е 3 А Р Н А Т А". За разрушаването на тази Планета, за тази катастрофа от древността великите вавилонски звездобройци са оставили една чудна легенда, която, ако чете човек сега, остава с впечатлението, че се описва някакъв чудовищен атомен взрив. Много от древните гърци са били във Вавилон и са взели тази легенда, като са я преработили според своята митология, а за герои са поставили свои богове и богини. Макар и блед, гръцкият вариант дава представа за размера на тази катастрофа. Ето я и самата легенда:

„Климена, дъщеря на морската богиня Темида, била толкова красива, че даже лъчезарният бог Хелиос – Слънцето, който всеки ден летял със златната си колесница високо над Земята, никъде не бил виждал по-хубава девойка. Той се оженил за нея и тя му родила син, сияещ като баща си, поради което му дали името аетон, т.е. С и я е щ. Но не бил безсмъртен като него. По цял ден аетон играел със своя братовчед Епаф – син на Зевс. Един ден, кой знае защо, Епаф започнал да му се присмива и му казал: „Макар да се казваш аетон - Лъчезарен, ти не си никакъв син на Хелиос. Ти си син на обикновен смъртен!" Като камък паднали тези думи в детската душа на аетон. Разплакал се той и затичал при майка си. Тя го прегърнала и го запитала защо плаче. Хълцайки, той ù разказал колко го е обидил Епаф. Вдигнала ръце Климена към Слънцето и се заклела: „О, сине мой, заклевам се в лъчезарния Хелиос, който ни вижда и чува, че той е твой баща! Нека той ме лиши от светлината си, ако не казвам самата истина! Иди при него в двореца му! Той ще те посрещне като свой син и ще потвърди думите ми!" Успокоен от думите на майка си, аетон отишъл в двореца на баща си Хелиос, видял го отдалеч, седнал на златен трон, но не могъл да приближи до него, защото очите на никой смъртен не можели да издържат ослепителната му светлина. Щом Хелиос видял аетон, зарадвал се и сиянието около него станало още по-силно, аетон му разказал как Епаф всял в него съмнението, че не е негов син, и го помолил да го разсее, давайки му доказателства, че му е баща. „Ти си мой син! За да се увериш, поискай от мене каквото пожелаеш! Кълна се в свещените води на Стикс, че ще изпълня желанието ти!' Зарадвал се аетон от тези думи на Хелиос и го помолил да му даде само за един ден колесницата си с крилатите коне, за да премине с нея по Небесните простори. Потъмняло сиянието около Хелиос, щом чул тези думи. Умислен, той започнал бащински да го съветва: „Помисли, сине мой, преди да поискаш това от мене! Та нима смъртен може да седи в моята колесница? Даже никой от безсмъртните богове не може да я кара! Моите крилати коне се носят като вихър, а ти нямаш сили, за да държиш юздите им и да ги управляваш. А пътят в началото е толкова стръмен, че ще ти се стори, че летиш право нагоре. Когато стигнеш най-големите висини, косата ти ще настръхне от страх, щом погледнеш надолу към Земята. След това конете стремглаво политат по стръмния път надолу към водите на океана. Откажи се, сине мои, от това желание. По пътя има много чудовища, които и тебе, и конете ще изплашат! Ти искаш да загинеш!"

Непреклонен бил аетон. С още по-голяма настойчивост искал от Хелиос да му даде колесницата си и не се вслушал в съвета на баща си. Не могъл Хелиос да наруши клетвата си и разрешил на аетон да вземе колесницата му. Отишъл аетон на източния крайна Земята, където била колесницата на Хелиос. Впрегнал в нея крилатите буйни коне, нахранени добре с амброзия и напоени с нектар. Те търпеливо пръхтели и тропали с копитата си. Обзет от невиждана радост, аетон седнал в колесницата и хванал юздите на конете. Богинята Е О С (Зората) широко разтворила златните врати и в миг конете полетели нагоре по стръмния път. Бясно препускали те, а силите на аетон не стигали, за да държат здраво юздите им и да ги управляват. Те летели без път, защото самият аетон не познавал пътя и не знаел накъде да ги насочи. И ето, пред конете се явил един огромен, страшен скорпион, покрит с отровни люспи, който насочвал към конете и към аетон дългото си смъртоносно жило. Изплашил се аетон от това чудовище, изпуснал юздите на конете и паднал по очи в колесницата. Почувствали се свободни, за да избегнат страшния скорпион, конете полетели стремглаво нагоре, нагоре към звездите, а колесницата се люшкала след тях и всеки миг можела да се преобърне.

Изплашила се богинята Селена (Месечината), като видяла как препускат в небесните простори конете на нейния брат Хелиос, изпуснати и неуправлявани от никого. Какво ли е станало с нейния брат Хелиос? Издигнали се до висините, конете стремглаво се спуснали към Земята. От огнената колесница буйни пламъци обхванали цялата Земя, огънят превърнал в пепелища градове и плодородни поля. Запалили се планините, завряла водата в реките и моретата и облаци от гъста, гореща пара се издигнали от тях. Изплашили се Нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали, дълбоки и напукани пустини. От непоносимата горещина се изплашили морските богове. Смърт заплашила Земята. Тогава богиня Гея (Земята), обляна в сълзи, отправила молба към господаря на Небето и Земята – всесилния гръмовержец ЗЕВС. „О, велики Господарю, защо допускаш да загина аз, да загине царството на твоя брат Посейдон? Нима тези пламъци, трябва да изгорят целия свят?" Чул молбата на богиня Гея Великият Зевс и в миг изгасил страшните пламъци, които обвивали Земята. Вдигнал тежката си десница, хвърлил ослепителна светкавица и разбил на парчета огнената колесница. Разбягали се на всички страни крилатите коне на Хелиос. По цялото небе се разлетели огнените парчета от колесницата. Обхванат от огнени пламъци, полетял към Земята аетон и паднал в реката Ередан, далеч от родината си. Дълбока скръб помрачила сияещия Хелиос от трагичната гибел на сина му и цял ден не се показал по Небесните простори..."

Изтъкнахме, че слънцата са високо организирани светове, източници на светлина и на условия за изява на живота, изобщо на още много сили, които изтичат от тях, без да можем да ги констатираме и да ги разбираме. Същевременно изтъкнахме и други фактори , които носят тъмнина, разединение, разрушение, безредие,смърт; изобщо склонни да поглъщат всичко. Ще трябва да приемем, че също така съществуват напълно реално изразени фактори, които създават тези противоположности. Че наистина съществуват такива светове, е било изнесено още от Саабей и неговите ученици и отбелязано в свещените книги на всички народи, включително и в Библията, макар и бегло и непълно. Там, в първата глава на книгата „Битие", се казва, че в началото Бог създаде Небето и Земята - два свята. А Земята беше неустроена, безводна и пуста - без живот. Тъмнина се разстилаше над Бездната. В този текст ясно е изразено съществуването на два противоположни свята в Природата. Но в този текст е казано само за едната противоположност, отбелязана с думата „Земя", а нищо не се казва за другата, по-висша изява - „Небе". Еврейските първенци, които в 586, година преди нашата ера са отишли във Вавилон по покана на тогавашния цар Навуходоносор Втори, са преписали тези текстове от Вавилонската кула - висшата Школа на Халдейските мъдреци, но не са могли всичко да препишат, вероятно поради невъзможност да разчетат текста и по-специално – написаното за Небето. В Свещените книги на другите народи обаче е отбелязано за Небето като за свят

Съществуването на реални светове с качества и прояви, напълно противоположни на светлите слънца, е нещо, което е било известно на Вавилонските звездобройци, които са ги наричали Черни слънца. Ученият свят в наше време, натъквайки се на някои особени лъчения, стигна до извода за съществуването на обекти от Небесната сфера, които са невидими и гравитацията на които е толкова голяма, че поглъща и светлината, паднала върху тях, поради което те са тъмни. Тези светове учените сега наричат Черни дупки или Колапсари. За изследването им в 1962 година беше изпратен спътник, снабден с рентгенов телескоп – уред, отбелязващ ренгеновите лъчи. Тези уреди уловиха наличието на силови течения в Небесната сфера там, където не бяха забелязани светещи Небесни тела. По-късно, в 1971 година, научен колектив успя да регистрира поток от гравитационни вълни също там, където не е имало светли обекти. Ръководителят на този колектив Вебер е стигнал до извода, че източник на тези вълни е колосално по своите размери Черно слънце. Това беше още една стъпка към тази голяма загадка. Изчисленията показали, че силата на лъчението от този източник е равна на силовите течения, които биха дали хиляда слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но само малко след това съобщението за съществуването на гравитационни вълни от такъв характер беше потвърдено и от други научни колективи. В 1975 година на симпозиум на астрофизиците в Мексико един от тях е изнесъл доклад върху Черните слънца. Той е отбелязал, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са ни напълно непознати.

При среща на такова Черно слънце с голямо Небесно тяло, първото със своите могъщи притегателни сили (съгласно закона на РОШ за приливно-отливните сили) е способно да разруши Планетата. Такова нещо е станало и в Слънчевата система, когато Черно слънце с чудовищна по своя размер притегателна сила е разрушило планетата аетон, попаднала в зона на Рош, и е внесло разстройство в порядките на всички останали Планети. И наистина в легендата за Слънчевия син аетон се подчертава от бащата Хелиос, че по пътя има много чудовища, които ще изплашат водача и конете. По-нататък се отбелязва, че пред конете и аетон се е явил огромен скорпион, покрит с отровни люспи и насочил към тях дългото си смъртоносно жило. Скорпионът - Черното слънце - е предизвикал катастрофата. При тази катастрофа освен разрушаването на планетата Фаетон, всяка една от останалите Планети повече или по-малко е пострадала което се е отразило и на нейното влияние. Това ще бъде разгледано за всяка Планета поотделно.

Една част от късовете на разрушената Планета са се разпръснали из цялата област на Слънчевото семейство ставайки спътници на повечето от Планетите, което също се е отразило на планетното влияние. Друга част са останали да се въртят в орбита между Марс и Юпитер.

Черните слънца не се подчиняват на законите на другите Небесни образувания. Те не се движат по установени орбити. Поради това всяко светло слънце, както и нашето, е принудено да пази своето семейство от посегателството на тези демонични образувания. Ето защо при нашето Слънце съществуват периоди на голяма възбуда. Тези периоди не са строго определени по време, което потвърждава казаното за безредието в Черните слънца. Нашето Слънце е взело мерки както в самата система, така и в Звездното тяло, за да поправи разрушеното и да премахне възможността Звездното тяло на човека да приема отрицателните влияния на планетните нарушения. То успява и ще успее!

Периодите от 11,80,400 години астрономите определят като периоди на Слънчева възбудимост, но те не са точни. Най-късият период, определен като 11-годишен, е взет за среден. Всъщност периодите са от 7 до 14 години, а астрономите са взели средна стойност от 11 години. Същото се отнася и за другите периоди от 80 и 400 години.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница