Николай Райков Стъпки по пясъка

Тоя народ не се ли страхува от катастрофи? Каква сила го кара да пропътува стотици и хиляди километри? Това много прилича на пътешественическа епидемия. Хора, обхванати от болестта в различни стадии, се движат със скорост, отговаряща на дълбочината на заразата. Едни се въртят с шеметната скорост на реактивните самолети около земното кълбо, сякаш искат да се откъснат от неговото привличане. Други, вероятно с по-слаби нерви, се движат с влакове и коли. Това са, струва ми се, хора, запазили известен здрав разум. Те предварително са прочели грамади от книги, разхождали са се дълго по географския атлас и са забождали стръвно пръст в една или друга точка на земното кълбо, където са се надявали да бъдат след неизвестно колко време. Има и трета категория. Те тръгват с магаре, рикша или дори пеш, като показват абсолютно пренебрежение към цялата динамика на века. Не смея да твърдя, че те са с най-здрав разум, макар че с готовност бих се причислил към тяхната категория.

От самолетите слизат обикновено някакви същества, облечени в непознати материи. Те се движат така, сякаш земята трябва да им благодари, загдето я удостояват с честта да ходят по нея.

Ония от колите пък са някак си по-земни. Това се дължи сигурно на несравнимо по-малката скорост, която могат да развиват.

За третата категория не струва да се говори. Те въобще нямат вид на пътешественици, поне на такива, каквито трябва да изглеждат съвременните пътешественици. У тях има нещо друго, което не може да се долови нито по дрехите, нито по походката, но наблюдателният зрител би го открил по особения пламък в очите им.

Има все пак едно звено, което свързва тия така далечни по скорости групи. Това е малкият фотоапарат, преметнат през рамото. Интересно, какво би представлявала световната фотопромишленост без тия повече или по-малко неспокойни хора, които са решили да надзърнат във всяка точка на планетата.

Техните стремежи са удивителни, а действията им така необмислени, че един път предизвикват усмивка, а друг — ярост. Тия пътешествуващи личности се завират като плъхове из хладните подземия на старините, стоят часове пред някоя развалина или олющен стенопис и след това внезапно вдигат фотоапарата.

Защото наоколо се носи непрекъснато щракане и собственикът на фотоапарата, който не го употреби, може да бъде помислен за недостатъчно подготвен да разбира изкуството или пък да изтърве от неразбиране някакъв уникален обект.

Така улисани, те не забелязват бързия бяг на времето, макар през цялото време да следят положението на слънцето. Защото за тях слънцето сега не е показател за време, а светило, което, като променя ъгъла на лъчите си, дава сочни светлинни нюанси и предизвиква интересна игра на светлосенки. Така денят минава и в душните пазви на нощта хората вземат в полусън решение на следния ден да отидат направо на плажа. Но с раждането на деня се раждат нови нюанси, неповторими изгледи и случайни срещи, които удължават пътя до плажа. Когато жегата стане нетърпима, възкръсва пак твърдото решение и се търси най-късият път до морето.

Изморени и запотени, най-сетне пътешествениците се добират до плажа. Смъквайки скоростно покривката на тялото си, те остават декорирани с разноцветни игловидно островърхи триъгълници. След това, глътнали коремите си или полюлявайки бедра с кинематографична таитянска грация, те преминават през човешкото лежбище. Макар почти никой да не им обръща внимание, в собствените си очи те изглеждат несъмнения център на плажната ивица пясък. Върху примитивното им одеяние пак се поклаща модерен фотоапарат със свръхсветлосилен обектив. С усвоена грация, на която биха завидели и морските сирени, те подвиват крака и с мека тирбушонна извивка сядат, сякаш потъват в пясъка. Фотоапаратите свиват до краен предел кръглите си зеници и припряно примигват със стотни части от секундата.

По всяко време ще видите тези хора от разни категории по крайбрежните скали, из горските гъсталаци или по крайпътните канавки. Тук ги е привлякъл кървавочервен цвят на мак, там остра скала, която като меч прерязва прибойната вълна, или изхвърлена на пясъка красива черупка на рапана. И апаратите непрекъснато щракат ли, щракат.

Да отнесат частица от красотата на трепкащата мараня на пламналия въздух, на полюшкващите се на вълните чайки, това е общият стремеж у всички, които са посетили крайбрежната ивица на Черно море. Милиони години дъждовните капки и планинските ручеи са се трудили усърдно и са издялали неповторимия релеф на този край. И целият животински и растителен свят така се е приспособил и се е свързал с този релеф, че се получава пълна и завладяваща хармония.

Ето, издигайки се нагоре, прелита ято скворци. Миг и стремителният полет се насочва към земята, след това вляво, вдясно и пак нагоре. Полетът се извършва като по команда. Нито една птица не нарушава строя му. Каква невидима сила командува този сложен полет?

Ято речни рибарки с раздвоени като на лястовици опашки кръжи над морето. Една след друга, сякаш откъснали се от невидима нишка, птиците докосват за миг морето с гърди и се издигат с дребна рибка в човката. Рибното стадо непрекъснато се движи, следват го и рибарките. Постепенно техните стреловидни силуети се отдалечават към прозрачната мъгла на хоризонта и се разтварят в нея.

Нагорещената пясъчна ивица по брега изглежда мъртва. Разнообразяват я отделни петна зелена трева, около които се концентрира голяма част от дребния и едва видим живот на пясъците. Ето двойка торни бръмбари се трудят върху събрано с труд топче — люлка на тяхното потомство. Трудът им е непосилен, но целта ясна. Въпреки всички препятствия те ще дотъркалят топката до подходящо място и ще я заровят, след като снесат яйцата си вътре. По този начин ще осигурят храна за потомството си. Очите на упоритите бръмбари пробляскват на слънцето, широките им мустаци като радарни антени са отворени встрани и нервно потреперват, а черно лакираният хитин на крилете им отразява умалените бели облаци по небето.

Има какво да отнесе фотоапаратът от този благодатен край. Затова, който дойде тук, иска да запечата поне на снимка това, което му предлага буйната и щедра природа. След известно време това, което безпристрастното око на фотоапарата е зарегистрирало, ще се отпечата на хартия. В привичната и едно образна домашна обстановка снимките ще предизвикват за известно време емоции и ще възкресяват пейзажи и отделни кътчета, свързани с мили спомени. След още известно време те ще започнат да извикват бръчки на челото, съсредоточаване на погледа в една точка и внезапно просветление: «Ах, да, там, където ядохме приказни кебап чета «алангле» и пихме ледено студена бира…». Какво да се прави, плод на реалността, хората си остават винаги реалисти.

КОЙТО ДОЙДЕ ТУК

Има в нашата страна кътчета, които са запазили романтиката на нещо отдавна минало и невъзвратимо. Било частица девствена природа или вековно дърво, руини от грохота на далечни битки, сега потънали във вечен сън, или примитивна гробница-долмен, тия места са мили на всеки съзнателен човек. Непрекъснато свивани от упорития обръч на глада за земя и курортната експанзия, те заприличват на саксия неувяхваща зеленина сред сивотата на домашните делници. Разхвърлени като блестящи елмази по картата, магията на тяхната прелест се превръща понякога в масова психоза, под чието влияние потоци от хора потичат към тях.

Един от хубавите, ако не най-хубавият в нашата страна, си остава черноморският бряг на юг от Стара планина. Този благодатен край е събрал в себе си цъфтежа на вечно свежа пролет и една усмивка, която не изчезва никога. Тази усмивка непрекъснато се възражда и сияе лете в целомъдрения цвят на водната лилия, а зиме в сочната зеленина на рододендрона и окичилия безлистните дървета имел.

Галейки непрекъснато твърдата гръд на Стара планина, Странджа и тънката верига възвишения между тях, така богати на руди, вълните на неспокойното море са изсекли неповторими по своята прелест заливи и дълбоки фиорди. Разчленените скали, изгризани водата и времето, са придобили такива фантастични форми, че човешкото въображение дълго кръжи около тях, поразено и безпомощно, до като ги оприличи на нещо. Защото разнообразието им е безконечно. Докато през деня може да се оприличат на отделни същества или скулпторни групи, с падането ни мрака те стават неузнаваеми. Тъмнината ги спойва в обща маса и тогава заприличват или на непревзимаема крепост, или на античен форум, оградил някой залив. Всички реки, които събират водите си дълбоко в планината, при съприкосновението си с морето променят до неузнаваемост. Благодарение на този контакт те добиват особена, облагородена красота. Водите им спират бързия си бяг, успокояват се, подпрени от морето, и величествено се разливат широки, тихи и дълбоки. В огледалния им изумруд околните хълмове се оглеждат замислени, окръжени от нежната рамка на крайречната тръстика. Над тези води чайките летят по бавно и сякаш се любуват на грациозните си отражения, пухкавите бели облаци спират своя бяг и карат водата да изглежда дълбока като небесния свод.

В строга ритмичност край морето изгризаните и навъсени скали се редуват с меката извивка на заливите, чиито брегове са увенчани от широк пояс ситен златист пясък. Но пясъка пък лежат отложени в правилни дъги от вълните гирлянди от пъстри черупки на миди и охлюви, на плодове от различни дървета и неизбежните парчета корк и разтопена смола — символ колкото на човешката власт над морето, толкова и на непокорството му на тази власт. Понякога на обления от слънцето пясък мирно лежат едни до други образци от флората и фауната на два съвсем далечни свята.

Ето тук шишарка от сибирски кедър, паднала може би във водите на Дон и минала през хиляди митарства, и дяволският орех лежат изхвърлени до черупката на рапана — охлюва-пришълец от далечните брегове на Тихия океан.

Изхвърлените и полузарити в пясъка пънове и дъски, превърнати в шуплива гъбеста материя, крият в себе си един бич за дървесните кораби на старите мореплаватели. Ако се пререже такова парче дърво, в него се откриват неизброимо множество ходове, в които се е настанила мидата-дървопробивач. С нежната си черупка тази мида пробива и най-здравите дъбови обшивки. Няма в морето дърво, забито неподвижно или плаващо, което да е пощадено от нея. Пред жалките останки на унищожено от тази мида дърво човек неволно се замисля дали всички останки от корабокрушения в античността се дължат само на бури и урагани, или и при най-тихо време корабът на щастливо плаващите аргонавти внезапно не се е разпаднал под влиянието на тези така невинни на пръв поглед мекотели.

А чудните и загадъчни деца на морето — тюлените! Ако някой има щастието поне веднъж да види над водата кръглата глава с големи очи на тюлена, той остава потресен от голямото и изненадващо сходство с глава на плуващ човек и никога не може да забрави тази среща.

С внезапните си и неочаквани появявания в различни пунктове на крайбрежието тюлените са си спечелили име на добри плувци. Смелите ограбвания пък на даляните, когато тюлените влизат в хитро устроения капан и след като се нахранят, излизат безпогрешно по обратния път, говори, че те са доста умни и съобразителни животни.

Почти съвсем неизученият живот на тюлените представлява интерес за мнозина. Скритият начин на живот, който водят, мами и прави крайно трудно проникването в тази загадка.

Някога край отвесните скали и издадени буруни са плували множество едри и любопитни тюлени, за които местното население, което е и един от главните виновници за изтребването им, може да разкаже много и интересни неща. Съвсем определено се сочат някои пунктове по брега, където тези бозайници живеят. Това са винаги островите или високите крайбрежни скали, където може да се очаква, че има подводни пещери. Не липсват данни и за водното трасе, по което се движат и което е жалонирано от точките на даляните по крайбрежието, които са любими места за лов на тюлените. Но кога и как се размножават морските мечки, както тук наричат тюлените, това за местните хора си остава загадка. Никой, разбира се, не предполага, че снасят яйца в пясъка като крокодилите. Рибарите, които имат най-често щастието да се срещат с тях, знаят, че имат работа с млекопитаещо, виждали са малки и майките им, когато подават кръглите си глави над вълните. Те отдалеч приличат много на глави на хора, плуващи спокойно край скалистия бряг.

Да видя тюлени, да надникна, доколкото мога, в техния живот, беше съкровената мисъл, с която се озовах по тези места, където с прекъсвания прекарах почти две години.

В целия този район да се съсредоточи човек върху едно нещо е почти невъзможно. Природата просто крещи с всевъзможни новости, с неподозирани изненади и срещи. Животът, подхранван от полутропическата влага и жега, кипи така неудържимо, че бурните му прояви често поразяват и парализират съзнанието. И във вихъра на този интензивен живот всеки, който дойде тук, ще почувствува най-пълно живата и здрава връзка между себе си и природата.

МИНАЛО

Не може да се отрече удобството на такова придвижване, а от друга страна, този чужд на обкръжението шум непрекъснато ни втълпява не съвсем нелепата мисъл, че отиваме на война срещу красивата природа. Все повече хора схващат този шум, нахлуването на автомобили и мотори по красиви и доскоро потайни природни кътчета като символ на човешкото престъпление и оскверняване на природата.

Преди десетилетие пак бях тук. Четири-пет рибарски колиби и техните отзивчиви и добродушни стопани, които бяха част от пейзажа, ленивата река и безкрайното богатство на риба и дивеч. В тези дни тук можехте да ловите каквато искате риба по реката или в залива пред устието, без да използувате даже и лодка. Разноцветните скали, пирографирани от неуморните вълни, предлагаха удобни площадки. Оттук след няколко замятания на блесната се закачаше сафрид, скумрия, не съвсем рядко разярен паламуд, а обикновено дълъг и гъвкав, с хищна човка зарган. Случеше ли се пък лошо време, човек можеше да се задоволи с цяла кошница едри черни миди, а след неколкократни слизания по-надълбоко и на «тайни» места да напълни мрежата с вкусни стриди. Тогава не знаех, че по нашето крайбрежие може да се ловят стриди. За мен това бяха приказни дълбоководни миди с неизвестни размери, населяващи топлите води на Средиземно море, до които имат достъп само отбрани хора. Когато морските дълбочини ми разкриха част от тайните си, първите стриди изнесох на брега с известни ритуални чувства, които ме извисяваха до кухнята на богопомазаните. Преди това с охота изяждат големи количества от черната мида, приготвени по най-различни начини, и просто така, натюр, извадени от водата, отворени с ножа и погълнати с не много апетитен шум. Да си призная, не намерих, че прехвалените стриди са нещо кой знае какво. Не съм ги ял с лимон като «ония», но с лимон не съм ял и черните миди, така че дегустацията по моему е на съвсем равни начала.

По брега на реката може да се видят нацъфтели като минзухари множество солени, или дяволски нокти. Когато вятърът задуха от брега и морето се отдръпне, като увлече и водите на реката, те се подават от пясъка и действително приличат на някакви странни цветя, които бързат да цъфнат на освободеното от водата за час-два място и след това да изчезнат пак така внезапно, както са се появили. Преди много години тия миди са събирани от хора, наречени соленджии, и са имали добър пазар. Не зная кои са ги купували, как са ги приготовлявали и защо сега не се продават. Но според мен тази мида не е от апетитните. Освен че сварени приличат много на червеи, което не е голяма беда, те стават твърди като ремък и сполучливо могат да заменят американската гумена дъвка.

Достатъчно е да се цапне с някаква примамка няколко пъти във водата на реката, за да видите бързата сянка на лупавеца, отправена към нея. А какво да кажем за хубавото въдичарско оборудване и едрите шарани? Зависимостта между едното и другото е известна, защо то всеки що годе опитен риболовен знае какво е да вадиш пет-шесткилограмов шаран. Заметнеш въдицата в зеленикавата вода и докато запалиш цигара и се полюбуваш на танците на водните кончета, някаква невидима сила опъва конеца, навежда върха на пръта и ако навреме не се уловиш за него, той прави лупинг във въздуха и изчезва безвъзвратно в дълбоката и тиха вода. Но въдичарите са винаги непоправими оптимисти, които очакват щастието да ги посети всяка следваща секунда, затова прътът се хваща навреме и започва… Това, което следва, може да се нарече една епична борба, която, възпроизведена на обикновен език, звучи много бледо, а често и неправдоподобно…
Тогава още се знаеше, че някога, всъщност съвсем в скоро бъдеще, тия прелестни места ще се наводнят от истински ценители на природата, от дилетанти и снобове и от едни вечно недоволни критици. Последните ще критикуват безпощадно природата за нейната девственост и… трудна достъпност. Тогава в най-красивите и привлекателни кътчета ще се изсекат пътеки, за да не свалят клоните шапките на запотените любители на природата. Ще се построят на първо време примитивни лавки, заредени до тавана с всички видове алкохол и топли газирани напитки, а след тях идват кампинги, хотели, мотели и… луминесцентно осветление.

Започва интензивно изменение на ландшафта, наречено кой знае защо «облагородяване». По реката плуват с бясна скорост катери и други мореходни съдове. По водата се стеле мазна иризираща пелена. Камъшите по двата бряга неистово като при остра болка се огъват под напора на вдиганите ат катетрите вълни. Новоизлюпените малки на тръстиковия дрозд падат от гнездата и се давят, принесени в жертва на трескавите любители на силни преживявания.

Във водата, по поляните и в гората започва бавно и невъзвратимо преселение. Рибите и костенурките тръгват срещу течението, търсейки места, макар и бедни на храна, до които не могат да достигат увеселителните плавателни съдове. Сгъстени по тия места и гладуващи, те принудително намаляват своята численост. От брега се отдръпва пищната субтропическа растителност, отстъпвайки място на черни и грозни хармани от утъпкана земя. Започват бавно отстъпление и вековните дървета, преживели много превратности в човешката история. Преди стотина години техните събратя са владеели цялата планина. А допреди петдесет-шестдесет години тук е бродил и европейският леопард — рисът. Тази едра пъстра котка е станала почти митическа в този край. И днеска бабите плашат непослушните си внуци с риса, който дебне в гората. Стари пастири разказват как тази огромна котка нападала добитъка, подплашвала стадото, а след това се втурвала след отлъчилата се единична крава и скачайки на врата й поваляла жертвата си. Главна храна на риса били миловидните сърни. При тежки зими, когато храната се намирала трудно, хитрата котка сваляла по снега зеления имел от дърветата и заставайки на някой клон, дебнела изгладнелите сърни.

Една мълва живее и днеска в черноморския край на Странджа. Пастири, ловци и рибари разправят, че нощно време чували протяжни викове, напомнящи човешки или дебело, силно басово, мяукане. Според тях това е рис. Може би отделни екземпляри от тази красива, пъргава и хищна котка са се запазили и до наши дни! Дано природата сама се е погрижила да запази от изчезване един съвършено рядък вид в цяла Европа. Защото завладените от илюзията за грандиозно строителство и «културен ландшафт» хора отиват против себе си и своето пряко потомство. Защото дилетантското възхищение от монументалните сгради на двадесет метра от вълните възниква само в първия момент. След това притеснената и осакатена природа започва да предава своето състояние и на хората. Просторът към морето трябва да се балансира с простор към сушата. Съзерцавайки морето и обръщайки се към непроницаемата стена на високите сгради, човек неволно изпитва чувство, че му е отнето нещо.

Минавали ли сте през лонгозна гора? Опитайте! Особено през пролетта, когато буйната растителност напира нагоре със страшната енергия на тлъстата влажна земя. Това е някакъв хаос от зеленина, от сгърчени в конвулсия преплетени стъбла, малки и големи блата. И сред всичко това кипящият живот на милиони комари и всевъзможни мушици, влечуги, земноводни и бозайници, свързани с невидими вериги към безподобната вакханалия на буйния живот на леса. На стотици метри дърветата са потопени във вода, по-нататък събратята им стърчат на фантастични пиедестали от криви корени, забити във влажната земя като пипала на сторъки чудовища. Краката потъват в прогизналата земя, всевъзможни дребни същества, видими и невидими, най-безцеремонно се пъхат в носа, ушите, очите и устата. През сплетените клони дневната светлина се цеди изнемощяла и разсеяна. Близките дървета сякаш отстъпват назад и мрачната дълбочина на джунглата става застрашителна и безкрайна.

Дремещ бухал се вдига безшумно до краката ни и полита между дърветата с широко разперени криле. Той изглежда толкова недействителен, че след кратката му поява ни се струва, че сме жертва на халюцинация. През гъсталака, между оголените корени се промъква някакво едро животно. Може да е лисица или чакал, дори и воден плъх. Тук човек е склонен да преувеличава нещата и всяко животно му се вижда уголемено до застрашителни размери. За да си почине и да си отмори очите, човек трябва да спре и да погледне зеления свод. През него не се вижда небето. Затова пък нежната и млада зеленина с безкрайните си нюанси успокоява и възвръща самообладанието. Сред зеленината на корените царува друг, рязко контрастиращ с приземния живот. Птици, от дребното и подвижно кралче до царствения морски орел, се къпят до насита в пищната зеленина или в модрата синева, облени от слънчеви лъчи.

Тук, в тишината и зад изолиращата степа на вековните дървета, са любимите места за почивка на дивите прасета. Цял ден те лежат в непроходимите места на лонгоза. През заплетените гъсталаци са прокарали тесни тунелообразни пътеки, по които стадото се добира до малка суха площадка сред блатото. Да дойде дотук човек е невъзможно. Затова при лов прасетата се вдигат от такива места с кучета, а понякога се налага да се стреля в честака и да се пускат ракети. Тогава, поведени от някой стар секач, то се втурват с шум и пращене в една посока. В такъв момент глиганът прилича на малък танк. С настръхнала четина по гърба, навел зурлеста глава ниско, за него няма препятствия. Здравите лиани и дивите лози се късат под напора му без да намаляват скоростта му. Ако в такъв момент бъде наранен и пред него се изпречи човек, глиганът не се отклоняващ Обикновено от силния удар човек отхвръква настрани с по-големи или малки контузии. Понякога обезумялото от болка животно се нахвърля върху повалената жертва и тогава изходът на битката се решава от извитите глици, ако другарите на пострадалия не се притекат на време. Такива нападения са нещо изключително, рядко, защото страхът от човека е залял планетата от край до край и съвсем примитивните животни дори предпочитат дистанцията вместо контакта с «венеца на природата».

Вечер започва активният живот на глиганското стадо. Навървено в броеница, то напуска мястото на денуване и се отправя към рядката част на гората, край блатата и по поляните. Тук строят се разваля и прасетата започват да ровят и си търсят храна. Само водачът от време на време вдига глава и се ослушва. Като не открие никаква опасност, тон успокоително изсумтява. Ако има нещо, което буди у него съмнение, тон изгрухтява еднократно, басово и цялото стадо побягва панически. Ако всичко е спокойно, след като се понахранят, прасетата отиват край някое блато и едни започват с удоволствие да се търкалят, други ровят из тинята и от време на време се чуват мляскания или остри изквичавания на болка и закана. И така до сутринта.

Не само на прасетата дава подслон лонгозът. Сутрин рано, вечер късно, а много често и през деня тук може да се видят сърни и елени. Налягали под дърветата, понякога по десетина, лопатарите са най-лесно видими. Тези полупаркови елени не се боят особено много от хората и затова могат да ни изненадат с внезапното си ставане, когато сме ги доближили на десетина метра и не подозираме за съществуванието им.

Съвсем други са сърните и особено благородните елени и кошутите. Родени в старата гора, срещали се с хиляди опасности из нея, те познават всяко дърво и всяка пътечка. Дори когато трябва да почиват и да спят, техните сетива не дремят. Много рядко може да видим за момент гордо изправения елен, вперил поглед в нас, и в следния миг да изчезне като мираж. Обикновено продължителният шум на бягащите животни подсказва, че тук наблизо са почивали елени.

Понякога през гората се промъкват с крадлива стъпка и вълци. Тези сиви убийци са останали съвсем малко, но и една двойка е достатъчна, за да произведе страхотни опустошения сред стадата. От тях най-много си изпащат пак сърните. Като всички кръвожадни насилници и те предпочитат закрилата на нощния мрак. От техните нападения са застраховани само стадата диви свини, охранявани от здрави мъжкари. Жертва на вълците стават обикновено младите, отлъчили се от стадото прасета. Дори здравите вълчи зъби не могат да се справят с дебелокожите и с извити глици секачи. Преди две зими горският надзирател намерил вълк, убит от глиган. Мястото на борбата било огазено като «от триста копита», петна кръв имало по снега и по околните дървета. Двата предни крака на вълка били счупени, а цялото му тяло нарязано от глиците на прасето. В началото ми се струваше невъзможно вълкът да не съумее да избяга от глигана. Но когато чух за счупените предни крака, си обяснях случая с това, че изгладнелият и непредпазлив вълк се е нахвърлил слепешката на жертвата си и с едно движение на острата зурла глиганът е счупил краката му, а след това борбата се е превърнала в кървава разправа с безпомощния противник:

Без тия изключения животът в лонгоза обикновено е тих и мирен. Улисани във всекидневните си грижи, животните се разминават по своите невидими за обикновеното око пътища. Там, където пасат сърните, обикновено не идват диви свине. Ако случайно все пак се срещнат по поляните за хранене, едните отстъпват настрани и почти в непосредствена близост продължават да се хранят. Ако наблизо премине лисица и край сърните има малки, те са готови да побягнат, но близостта на глиганското стадо ги успокоява. Те знаят, че старите секачи не обичат да се прекъсва вечерята им и веднага се нахвърлят на смутителя на спокойствието им. Горският надзирател е бил свидетел как досадната лисица на три пъти е била прогонвана от глигана, когато на разсъмване се е мъчила да се промъкне към сърните, които през цялото време са били в непосредствена близост със стадото диви прасета.

Целият този животински свят е немислим без тайнствените обятия на лонгозния лес. Той е изцяло в плен на зеленото, на пищното, буйно, диво и необуздано избухване на хлорофил във всички нюанси на зелено. През деня е тих и величествен, през нощта изпълнен с неизброими познати и непонятни звуци. Еднакво привлекателен за зверове и хора пищният лонгоз винаги ни посреща тих и спокоен, с мъдрата и добродушна усмивка на побелял патриарх, познал далечното минало и проникнал в неизвестното бъдеще. Защото в недрата му непрекъснато се ражда и умира животът.

Близо до брега сред разлепените гребени на вълните и разкъсаните парцали на бягащите облаци се мяркаха тъмни петна. Някои се отдалечаваха с голяма скорост, други идваха на тяхно място и след всяко появяване върху вълните меняха формата си. Това са делфини. Сега, когато тяхната численост благодарение усиления лов е паднала толкова много, в открития залив те са се събрали в неимоверно количество. А може би използуват вълнението, което възпрепятствува излизането на делфиноловните бригади, и искат да се наиграят на воля. Възможно е да се надсмиват и над хората дори. Те са толкова умни, че може би долавят границата, която родната им стихия поставя пред човешките възможности. Както и да е, делфините играят и се забавляват, необезпокоявани от никого. Лъскавите им тъмни тела излитат над вълните и без плясък се скриват сред тях. Понякога някои скачат така високо, сякаш са изстреляни от тетивата на огромен лък. Най-често игрите им са колективни. Строени като за бягане, делфините скачат по няколко изведнъж, а телата им са така еднакво извити, сякаш са тренирали всички движения предварително. Щом докоснат вълните, те се скриват за миг, след това като по команда отново изскачат и това се повтаря много и много пъти. Как не се уморяват тези животни или това са различни състезатели, чиято смяна на пистата ние не можем да забележим?

Зад гърба ми пасе магаре. Дребната му и невзрачна фигура се губи сред високите тръни и то не прави никакво впечатление. Тъкмо затова то решава да заяви за съществуванието си по най-категоричен начин наоколо, преодолявайки многократно шума на вятъра и вълните, се разнася неистов магарешки рев.

Възмутен, напускам наблюдателния си пункт. Пък и делфините, сякаш подчинявайки се на магарешкото тръбене, изчезват внезапно под вълните.

Тръгвам бавно по каменистата пътечка край брега. Тънката й нишка се вие сред скални отломъци, минава през високи храсти, пресича остри скални носове, които напомнят отбранителни съоръжения, и накрай ме извежда при малко, очарователно заливче. Водите му са заслонени от пряко нахлуване на вълните и ритмично се люшкат, като запазват повърхността си гладка. През бистрата вода ясно се виждат поклащащите се водорасли, пъргави скариди и някакви много дребни рибки, сигурно попчета и кефалчета. От време на време по дъното пробягва сянката на крив рак, а под камъните се разнася непрекъснатото цъкане на множество раци, които сякаш си чистят зъбите. Обръщам един камък. Изненадани, раците няколко секунди мърдат учудено изпъкналите си очи, след това се втурват в безредно бягство. И в унисон с ексцентричната си форма не бягат нито напред, нито назад, а настрани.

Пътеката се вие по капризите на крайморските скали и най-сетне извежда пред малко селце. Къщите са накацали по високото, а долу, на тънката ивица пясък, са изтеглени рибарски лодки. От височината на скалата малкото заливче изглежда като някаква корабостроителница.

Има лодки в различни етапи на довършване: съвсем голи скелети, полуобшити лодки, други вдигнати на касони и подпрени с дъски, пред боядисване и току-що боядисани. Няколко души се щурат между тях и високият им говор достига до мен, без да мога да доловя смисъла на разговора им. И за да не изпадна в неудобното положение на подслушван, извиквам, по-право изревавам, едно „Добър ден”. Хората вдигнаха глави и учудено ме загледаха.

Трябва да кажа, че моята фигура доста се отличава от местните хора, пък и още е много рано за курортисти.

През ралото ми е преметната еднодневка, а на гърдите ми висят фотоапарат и бинокъл. Но хората край морето не се учудват лесно и освен това са много учтиви. Получих отговор на поздрава си и между пас легна мълчанието. За да не стане неловко, заслизах бързо по стръмнината и когато се озовах при непознатите, пак казах «Здравейте».

Поканиха ме да седна на обърнат сандък и едва тогава забелязах, че тук съвсем не се правят лодки, а само се ремонтират старите. Скелетите, за които, когато гледах отгоре, мислех, че ще стават нови лодки, бяха стари, полуизгнили ребра на бракувани лодки, от които обшивката беше отпрана сигурно за палене на огън.

Извадих цигари и почерпих рибарите. Когато филтрираният от дробовете ни дим започна да се кръстосва, запитах направо:

— Има ли много тюлени по вашето крайбрежие?

Хората явно не бяха подготвени за такъв въпрос и се спогледаха мълчаливо, но един, сравнително най-младият между тях, отговори бързо и неуверено:

— Има ги, тук има тюлени, е, мяркат се де…

Един старец го запита нещо на гръцки.

— Той не знае български — поясни младият мъж, — да му обясня какво те носи насам.

Той бързо заразправя на стареца, а оня клатеше глава и ме поглеждаше от време на време изкосо. След това каза нещо по мой адрес.

Казва, че и други са идвали да търсят тюлени, но това било през царско време. А ти нямаш пушка и си сам.

Започнах да обяснявам, че нямам намерение да правя лов на тюлени, а искам само да ги видя, да направя снимка, ако е възможно. И да събера някои сведения от тях, рибарите, понеже те най-често са ги виждали и знаят къде се навъртат.

— Ние пък помислихме, че си от тия по лова. Преди десетина години един нашенец уби тюлен на брега и го вкараха в затвора. Е, вярно, нищо не му е направило животното, а той си е запален ловец и не му удържало сърцето. Пък и пакости правят тия пущини, ще знаеш. Навират се понякога в даляните и късат мрежите. Пък тук доста хора могат да ти разправят за тюлените. На, дядо Мандал, тоя, дето не знае български, а и други стари капитани, българи, в селото цяла нощ и цял ден ще ти разправят разни истории.