Николай Райков Стъпки по пясъка

Не е лесно да се открие мястото на заравяне на чесновницата. Да не говорим пък какво струва изкопаването й под безмилостните слънчеви лъчи.

Кой не е виждал малките кратерчета на ларвите на мравколъвите, така се казват тези насекоми, разпръснати по дюните. Но сигурно са много малко и хората, които подозират съществуванието на какъвто и да било живот в основата на тази фунийка. А оттам дебне смъртта, безпощадната и безапелационна смърт. Това са кръвожадни същества, които не се срещат в ничия митология. Здрави клещи, глава, която служи само за координиране движенията на тези клещи, и корем — ето системата, която завършва конуса на кратерчето. Тежко на онова създание, което стъпи непредпазливо по ръба на пропастта и се плъзне към дъното. Тук, над пясъка, стърчат само смъртоносните челюсти. Още при падането раздвижените песъчинки сигнализират по-надолу и едва стигнала долу, жертвата вече се гърчи, хваната в невидим обръч, и бавно, но безвъзвратно потъва в пясъка. Ако след минута друга жертва попадне в същия кратер, мислите, че ще бъде пощадена? Не, и тя, и втора, и трета след нея ги чака същата участ.

Искате ли да видите това същество, трябва много внимателно да подкопаете пясъка от едната страна на кратерчето. Когато стигнете половината му, с тънка пръчица трябва да ровите в основата на конуса и на един сантиметър под него. Оттам ще се изтърколи едно невзрачно, едва личащо сред пясъка същество, не по-голямо от домашна муха. То не се движи. Ако го сложите на дланта си, «прави се на утрепано» и не мърда. Ако обаче го пуснете на пясъка, само за няколко секунди, разхвърляйки далеч наоколо песъчинки, ще изчезне от очите ви. Интересно е, че изваден на повърхността, този разбойник е съвсем безпомощен и не прави никакви опити за самозащита. Пуснете ли го пък в кратерчето на неговия съсед, ще загине от челюстите му като древен философ, примирен с всички недостатъци и превратности на живота.

Вероятно поради незначителните си размери и скрит начин на живот мравколъвът не е станал герой на баснописците и не е изместил тигрите и крокодилите. От друга страна, добре е, че тази безпаметна кръвожадност няма размерите на слона или дори на котката.

В най-голямата жега по съвсем голите, почти безтревни места на дюните пърха с дългите си криле наскоро установеният в нашата страна синьокрил пустинник. Като че под хитиновата покривка на този скакалец няма никаква влага за изпаряване. Той стои като изваян под палещите лъчи на слънцето по върховете на дюните без всякакво движение. Само дошлият съвсем близо човек може да го принуди да разпери криле и да прелети няколко метра, след което пак застава в пълна неподвижност. Това свръхтоплолюбиво насекомо трудно издържа рязката промяна на температурата през нощта, затова и то «потъва» в пясъците. И то като чесновницата се заравя с помощта на дългите си задни крака, само че на много по-малка дълбочина и с Друга цел. Скакалецът се стреми да използува натрупаната в повърхностния слой слънчева топлина през хладната нощ. Освен това той така да се каже, се «разминава» с чесновницата, която сигурно би се полакомила за някой премръзнал и бавноподвижен скакалец.

По същите места, размесени със синьокрилия скакалец живеят още два вида скакалци: жълтокрилият и розовокрилият дюнен скакалец. Когато стоят спокойно кацнали, те трудно се отличават един от друг. Хвръкнат ли обаче, веднага се хвърлят в очи ярко обагрените им задни крила.

Една интересна подробност има в размножението на тези скакалци. Те са си разпределили, така да се каже, ролите при посрещането и изпращането на летовниците с оглед те да не останат с впечатление, че пясъците, макар и за кратко време, остават без скакалци. Така синьокрилият прекарва зимата като яйце. През октомври все още се срещат отделни екземпляри от този вид, но до края на месеца те измират. Затова пък жълтокрилият и розовокрилият са активни до късна есен и се прибират да зимуват при солидни застудявания. Прекарали зимата, най-често под натрупани и гниещи листа, с пукването на пролетта те вече чакат въдичарите да ги поднесат на рибите закачени на въдиците. През април-май започва яйцеснасянето им и до края на юни те измират. Не мислете, че веригата се къса и по това време няма да има стръв. Още в края на май и началото на юни яйцата на синьокрилия скакалец се излюпват и идват на смяна неговите потомци.

Тази съгласуваност, освен за закръгляне впечатленията на летовниците, има и друга страна, свързана с изхранването. Даже втората причина има по-дълбоки корени и въобще е по-съществена от първата.

Този цикъл, разбира се, не засяга въдичарите. За тях е важно, че в реката се въди риба в достатъчни количества, а естествената й храна по всяко време на годината може да се намери по брега и да се улови без големи усилия. Тръгва тогава митът, че по брега на крайморските реки живеят едни особени скакалци, които, противно на тия покрай реките във вътрешността, се размножават цяла година и винаги са готови да се принесат в жертва на въдичарските страсти. Това е благодатен край, създаден за летуване, за пълна почивка и особено за ловуване и риболов. Всичко тук е устроено във връзка с нашите изисквания и се поднася «на тепсия». Не може да бъде иначе, щом и скакалците са се замислили над това.

ЧАКАЛИ

— Ще има промяна, чу ли нощес чакалите!

Рибарят запалва цигара и ловко прехвърля скумриените мрежи.

Най-сигурни прогнози за времето тук дават чакалите. Те не се обаждат дни наред и някоя нощ току почне необикновеният им концерт. Първо се обади само един, проточи тънък вой и заглъхне. След това му отговори друг и скоро нощта се изпълва с писъка на множество гласове, които напомнят ту детски плач, ту отчаяните вопли на загубил всяка надежда човек. Тоя пронизителен концерт, който поопъва нервите на несвикналите, продължава доста дълго време и секва изведнаж.

В приказките, басните и разказите чакалът е заклеймен като страхливо и подло животно. Той се храни само с трупове на умрели и убити животни и с огризките, останали от трапезата на други хищници, като от него едва ли не се носи миризма на леш.

Може да е така що се отнася до чакалите в тропиците, където за тях е по-лесно да се гостят на трапезата на лъва или на друг хищник, отколкото сами да си доставят храна.

Нашите чакали имат по-друг нрав. Това съвсем не са страхливи и гнусни животни. Много хора са виждали чакал да минава посред бял ден край тях, без да проявява признаци на страх. Веднаж даже един чакал беше убит с камък, когато съвсем спокойно пресичаше шосето край група работници, които се хранеха.

Чакалите са общителни животни със силно развито чувство на взаимопомощ и колективен живот. Те имат подчертана и гибелна слабост към гроздето. За това свидетелствуват множеството кожи на хванати в капани чакали в чертите на крайморските лозя. И тук те идват по няколко заедно. Ако някой от тях, обикновено първият, който пристъпи трънливата ограда, се хване в капана, другите не го изоставят. Те не побягват, а се въртят дълго край него и го чакат. Когато хванатият легне, изтощен от болка и дърпане, другите приближават и с бутане и скимтене го подканват да тръгне с тях. Чакалите не напускат другаря си, докато не се зазори или не дойде човек да провери капана. Тогава те се разбягват, като от време на време се поспират и поглеждат назад.

Чакалите редовно обхождат през нощта и морския бряг. Сутрин по множеството следи, с които е кръстосан пясъкът, може да се прочете безпогрешно какво са правили. Ето, там се чернее нещо едро, а към него като броеници водят множество чакалски дири. Приближим ли, ще видим, че това е труп на едър делфин. Той е още пресен и около него чакалите са пирували цяла нощ. Забелязват се и няколко следи на лисици. Когато има достатъчно храна, чакалите не са егоисти и разделят трапезата си с гости.

Между местните хора упорито се носи мълвата, че чакалите нападат и овце. Събрани на глутница, те заграждат някое изостанало от стадото животно и като се нахвърлят отгоре му, го повалят с дружни усилия. Макар това да е малко вероятно или да се случва съвсем рядко, то говори, че чакалите съвсем не са такива, каквито са рисувани навсякъде.

В недалечното минало чакалите са били съвсем обикновени за цялото черноморско крайбрежие. Без видима причина хората повели война срещу тях. Избиването и тровенето на възрастните и изваждането на малките от дупките за няколко десетилетия рязко е съкратило числеността им. Особено си изпащат чакалите в наши дни, когато борбата с лисиците е задача номер едно на ловците. В капаните, заложени за лисици, почти изключително се ловят чакали, а отровната стръв се обира също от тях много преди лисиците да са излезли на нощен лов. Сега е невъзможно да се чуе масовият нощен концерт на чакалите. Само единични екземпляри се обаждат из глухите дъбрави и техният печален вик звучи като протест срещу безмилостното изтребление, предприето от хората.

Тия далечни братовчеди на вълка и на домашното куче са намерили последно убежище по южния черноморски бряг. Изчезнат ли те, ще изчезне заедно с тях и оная далечна екзотика, която те внасят в природата. Чакалът за Странджа е така необходим, както и странджанският дъб.

Много пъти се е случвало така, че природата оставяше при мен различни животни, обикновено малки, така да се каже, на консигнация. След доотглеждането им трябваше да ги върна, като не се държеше сметка за загубите. Защото много рядко едно цяло люпило от четири-пет керкенезчета например може да се отгледа, без някое да стане жертва на невнимание, недояждане или на собствените си братчета и сестричета. Обикновено малките животни стават жертва на човешкото непознаване навиците и нуждите им.

Разбира се, никой не може да замести родителите на което и да е животно. Затова трябва да се избягва вземането на малки от гнездата. Смъртността сред такива насила взети «храненици» рядко пада под сто процента. Грижите към малките животни трябва да проявяваме, когато са останали самотни, родителите им са мъртви или пък са паднали от гнездата и напуснали по някаква причина местата, където възрастните ги отглеждат. Заемем ли се обаче с отглеждането им, за това трябва да се отдели едва ли не цялото време през деня. Необходимо е да се търси именно тази храна, с която се хранят в момента, и да им се поднася прясна.

Веднаж две момчета измъчваха съвсем безсмислено три малки керкенези-ветрушки. Намесих се енергично и под заплахата на една двуметрова дрянова тояга момчетата доброволно трябваше да предадат птиците в мое владение. Разделихме се приятелски, като се гледахме под вежди и неразбрано мърморехме под нос. А след това започнаха моите «майчини» мъки.

Ветрушките току-що се бяха оперили, по главата и врата младата перушина още се примесваше с рядък пух. Неизвестно кога взети от гнездото, те бяха гладни и измъчени. Отнесох ги в бараката и старателно ги настаних в сандъче, постлано с вестници и отгоре меки парцали. Имах прясно месо и веднага накълцах крехката част на ситни парченца. Когато го поднесох пред човките им, керкенезчетата се притиснаха едно до друго, заровиха човки в перушината си и уплашено гледаха с кръглите си черни очи. Помислих, че ги плаши моето присъствие. Оставих месото и излязох. Когато след два часа се завърнах, намерих храната непобутната. Тогава приложих една стара и изпитана система за отхранване на злояди малчугани, започнах да ги храня насила. Вземах между краката си едното керкенезче, отварях му човката и натъпквах малко месо. В началото обикновено храната се изплюваше с въртене на главата и често мигане. И въпреки всичкото ми старание и постоянство в храненето две от керкенезчетата умряха. Затова пък последното отрасна, дълго живяхме в пълно разбирателство и мирно съжителство. През деня то излиташе през отворения прозорец и кацаше по близките дървета. Оттам оглеждаше с леко наклонена глава околния пейзаж и се препичаше на слънце. Щом излезех навън, керкенезчето веднага се спускаше на ниския сух кол пред хижата и заставаше очаквателно. Там му поднасях храната. Вечерта, без всякаква покана, влизаше и кацваше на облегалката на единствения стол, където оставаше за нощта. Това идилично съществувание продължи точно двадесет и два дни. На двадесет и третия ветрушката излетя както всяка сутрин и кацна на дървото. Когато след около час излязох с намерение да я нахраня, нямаше я. Не се появи нито вечещ та, нито на следния ден. Съжалявах само, че не сложих на крака и пръстенче. След това виждах множество керкенези-ветрушки да трепкат във въздуха на едно място, но нямаше начин да се отличи моята между тях.

Когато човек излиза често през пролетта из природата, неминуемо ще попадне на различни малки животни. Чувствувайки се полу-самостоятелни по това време, малчуганите напускат родителските убежища, шляят се безцелно и често стават жертва на хищници или попадат пред очите на хората.

Благодарение на всекидневните пролетни екскурзии по крайбрежието при мене попаднаха най-различни питомци. Имал съм малки костенурки и лисичета, змии, гущери и язовчета, сврачета, сойки, гарджета и орлета. Но най-интересни ми се струват малките таралежчета, които живяха при мене две години.

Беше седми май. В ранни зори, въоръжен с фотоапарат и ловна пушка, се отправих към блатото. Пътят по крайбрежното шосе ми е противен, затова винаги се движех направо през гората. Дърветата тук не са като в лонгозната част, хаотично наблъскани и уплетени. Гората беше проредена, високостъблена и достъпна за косите слънчеви лъчи. Може би заради това сутрин рано човек се чувствува тук като в огромна, тържествена зала. Безбройните, различно скулптирани колони на стъблата подпираха нежния и ефирен покрив, чиято бледа, млада зеленина се разтапяше и сливаше със синия лазур, На някои места дърветата отстъпваха, набутваха се по-нагъсто и заграждаха малка сцена. Такива сцени тук имаше много и на всяка от тях едновременно се играеха късчета от живота на различни обитатели на тази огромна зала. Затова, когато се приближавах до такава сцена-полянка, винаги се стараех да вървя безшумно и да се доближа незабелязано.

Когато иззад дебелото стъбло на един ясен надникнах на поляната, първото нещо, което грабна погледа ми, бяха няколко кошути и един елен лопатар. Изглежда, еленът беше доловил присъствието ми доста отдалеч, защото, когато погледнах към откритото пространство, погледът ми се срещна с неговия. В следния миг грациозните животни изчезнаха като привидения. Няколко секунди ми се струваше, че на тяхното място остана да кръжи някакъв синкав въздушен вихър, толкова нереално изглеждаше появяването и изчезването им. Докато стоях така прехласнат, нещо в краката ми лекичко зашумя. Погледнах. Две таралежчета с почти бели бодли и на големина колкото шишарки правеха безрезултатни усилия да се освободят от преплетените стъбла на тревите. Взех внимателно двете бодливи топки, които не направиха никакъв опит за съпротива, и понеже нямах в какво да ги поставя, извадих бинокъла от калъфа, а тях набутах вътре.

Интересно бе защо такива малки таралежчета са напуснали гнездото. Обяснението намерих неочаквано бързо и красноречиво. На три-четири крачки от мястото, където намерих малките, лежеше мъртва майката. Тя беше умряла не от съвсем обикновена смърт. Сигурно предната нощ, когато е бързала към малките, за да ги накърми, майката-таралеж е попаднала на пътя на елен и неговото голямо и остро копито просто я разцепило на две. Бодлите и червата на нещастното животно се бяха примесили със собственото му мляко, предназначено за малките рожби. Ако беше станала жертва на вълк, лисица или орел, нямаше да ми се вижда така безсмислена и неоправдана гибелта й.

Сукалчетата нямаха вече никакъв шанс да оживеят във враждебната гора. С техните меки бодли щяха да станат само желана плячка на някой хищник. Върнах се веднага в бараката и ги настаних в рибарското си кошче. След това взех шише и се отправих към кошарите. Само с две думи обясних на добродушния овчар в какво се състои работата и получих уверение, че всеки ден ще получавам по сто грама мляко.

Когато се върнах, намерих таралежчетата заспали. Не ги събудих, а приготвих една пипета, разредих млякото с малко вода и зачаках сами да станат. Изглежда, гладът ги мъчеше непрекъснато, защото и в съня си проявя-ваха безпокойство. Скоро отвориха очички и почнаха да тикат муцунки едно в друго. Когато поднесох пипетата с мляко, започнаха жадно да пият. Апетитът им ме успокои и храненето тръгна редовно като в родилен дом. Затова пък изникваха други неприятности. Така веднаж намерих едното безпомощно лег-нало по гръб и със силно подут корем. Сетих се, че това може да се дължи само на запек. За рекордно кратък срок изминах десетината километра до селото и обратно, донесох няколко грама рициново масло и с доста труд влях в гърлото на болника няколко капки. Очистителното показа неочаквано бърз и положителен ефект. След това ми се случваше многократно да прибягвам до него, затова си набавих по-голямо количество.

Таралежчетата бързо растяха и укрепваха. Един месец след намирането ръстът им се увеличи двойно. Бодлите затвърдяха и потъмняха. Млякото вече сипвах в кутийка, от която, с бутане и сумтене, двете таралежчета го изгълтваха за няколко минути. Започнах да им давам дъждовни червеи, ловях им едри скакалци, от време на време им давах по някое убито врабче, което изяждаха с голям апетит заедно с перушината и костите. По този начин се улесни храненето, но се затрудни доставянето на храна. Щом огладнееха, таралежите тръгваха из стаята, завираха черните си муцунки във всяко кюше и като не намираха нищо за ядене, идваха при мене и започваха да дъвчат връзките на обувките ми, а понякога се изхитряваха да ме ухапят за крака.

Реших, че двете таралежчета са пораснали достатъчно, за да могат да минат «на самоиздръжка». Взех ги в рибарското кошче, което вече едва ги побираше, и ги понесох към мястото, където бях ги намерил. По пътя се срещнах с познат овчар и докато поприказвахме, реших да изпробвам рефле-ксите на отгледаните от мен животни. Извадих ги, пуснах ги на земята и повиках рунтавото овчарско куче. То дотърча, замаха приятелски опашка, но като забеляза суетещите се таралежи; веднага отиде към тях. Вместо да се свият на кълбо, те започнаха застрашително да сумтят и да се тикат в краката на кучето. То от своя страна ги подуши, убоде си муцуната и ядно бутна единия с лапата си. Таралежът се обърна на гръб, размахва известно време безпомощно крака и най-сетне се обърна по корем. От тая случка разбрах, че моите питомци са съвсем негодни, поне в настоящия момент, за самостоятелно съществувание. Първата лисица, която ги срещнеше, щеше да се нагости с тях. Ако, обърнат от лисица, таралежът не се свие на плътно кълбо, той излага най-незащитената си част, корема, и неминуемо става жертва. Разочарован, взех си «стоката», както на подбив нарече таралежите овчарят, и си я отнесох.

Гледането на таралежите стана бреме. Апетитът им бе безпределен. Каквото и да им дадях, изяждаха го и искаха още. Не подбираха храната. Оста-тъци от ядене, фасул, макарони, сирене и компот, за тях всичко беше лаком-ство.

Принудих се да направя специална ограда, в която ги пусках през деня да се разхождат, а вечер ги прибирах в голям сандък за спане. Имаше дни, когато ке можех да осигуря храна за себе си, но за таралежите изкопавах земни червеи и те заспиваха с пълни стомаси.

Особено се изостри апетитът им, когато дойде есента. Въпреки младостта си таралежите знаеха, че им предстои зимен сън, и бързаха да се запасят с тлъстини. Апетитът им стана пословичен. Непрекъснато залагах капани из гората и край хижата, за да ловя мишки. Щом ми се мернеше някаква змия, отровна или не, втурвах се да я ловя и им я поднасях. С една дума, станах роб на таралежовата кулинария.

Настъпиха първите застудявания и с голямо облекчение посрещнах внезапната вялост на таралежите и намаляването на апетита им. Разбрах, че настъпва времето, когато трябва да заспиват. В оградата, която бях направил, събрах и струпах големи количества опадали от дърветата листа и пуснах вътре таралежите. Два дни те се суетиха и не легнаха, но не се и хранеха. На третия ден не можах да ги видя, не знаех в кое място са се зазимили, а не исках да ровя и да ги безпокоя.

Така ги завари първият сняг и с чистата си белина заличи всички грапавини по земята. Само коловете на оградата, в която спяха таралежите, сочеха зимното им убежище.

Зимата дойде сурова и сърдита. Такъв студ хвана, че и морето по-замръзна. Почнах да се съмнявам, че таралежите ще се събудят от зимния си сън. Съжалявах, че не ги прибрах в сандъка, за да ги сложа някъде на закътано място. По едно време дори реших да разровя снега и листата и да видя какво става, но се въздържах, понеже не знаех точно къде да търся.

Когато снегът се стопи и почернялата миналогодишна горска шума беше все още единствената растителна покривка на земята, започнах да търся таралежите. След дълго ровене открих единият. Свит на кълбо, той се намираше в такава летаргия, че можеше да служи за футболна топка. С труд проврях пръста си между муцуната и краката му. Местата без бодли, до които можех да се допра, бяха студени като всеки камък наоколо. Не се чувствуваше никаква пулсация на сърцето, Започнах да мисля, че е умрял, толкова невероятно бе това почти абсолютно изравняване на собствената температура с околната и забавяне темпото на кръвообръщението.

Мнимата смърт на единия от таралежите свърши през март. Той се измъкна на открито и съвсем бавно и вяло започна да души по земята и търси храна. Бързо накопах голямо количество земни червеи и ги сложих на пътя му. Щом ги усети, таралежът започна бързо да дъвче и противно на очакването ми не прояви старата си лакомия, а когато изяде по-малко от едната четвърт, върна се върху листата и заспа на слънце.

Вторият таралеж продължаваше да спи някъде. Започнах сериозно да се съмнявам, че въобще няма да се събуди, затова започнах да го търся, като методично разравях натрупаните и миришещи на мухъл листа. Най-сетне го открих в противния край под съвсем тънък слой листа. Не даваше никакви признаци на живот. Внесох го край печката и зачаках. След не повече от час таралежът се размърда. Личеше, че е събуден насила, защото трудно се крепеше на крака, падаше на едната или другата страна и едва се движеше, като се влачеше по корем.

Реших, че ще се оправи окончателно на слънце, и го изнесох при другия. Когато след известно време отидох да видя какво правят, намерих тоя, който сам се събуди, спокойно да рови из листака, а тоя, който събудих преждевременно, се люшкаше като пиян насам-натам и трепереше като в силна треска. Веднага го взех, завих го в разни дрипи и го поставих под печката. На следната сутрин той се оправи окончателно и започна да се храни.

Няколко дни след събуждането апетитът на таралежите пак взе застрашителни размери. Отново се появи опасността да стана доставчик на тия лакомници. От друга страна, констатирах, че тази година те са малко подивели. Когато поднасях крака си към муцуните им, те не отиваха, както по-рано, да душат, а зафучаваха застрашително и се свиваха на кълбо. Реших веднага да ги пусна «на самоиздръжка», като се аргументирах пред себе си, че по нататъшното им общуване с човек ще притъпи отново инстинкта им за самосъхранение. Щом тоя довод смъкна от мен задължението да доставям храна, веднага разруших оградата и се отдалечих навътре в гората, за да не се разчувствувам и да ги прибера отново.

Скитах дълго, непрекъснато исках да се отърва от натрапчивите мисли «за» и «против», но не можех да отклоня мисълта си. Няколко пъти тръгвах обратно с твърдото намерение да възстановя оградата, спирах насред път и пак се връщах. На едно място дълго гледах как една горска зидарка енергично троши някаква миналогодишна костилка и се мъчех да си внуша, че по същия начин и таралежите ще се справят със свободния живот.

След това пак ме обземаха противоречиви чувства и много пъти се намирах ту от едната, ту от другата страна на дилемата «да имам или да нямам» таралежи. Устоях на изкушението да се върна, като легнах на земята и заспах.

Прибрах се късно вечерта и легнах веднага да спя. Сутринта започнах да обикалям наоколо, ритах ядно листата, в които презимуваха таралежите, но тях не открих никъде.

След това срещах много таралежи. При нощните си разходки с електрическо фенерче в ръка ги виждах да пробягват, понякога ги улавях, но дали бяха моите питомци, това не можах да установя. Всички се държаха еднакво враждебно и за мене остана само утехата, че може би между тях са и тия, за които положих толкова грижи.
НЕЧЕСТИВОТО ЖИВОТНО

Било в ония времена, когато в село кметът бил по-важен от царя, а попът по-важен и от кмета. За зла врага едно от често срещащите се по южното Черноморие гущерче с интересна и още непроучена биография, гекончето, попаднало във виното за причастие и се удавило.

Това предизвикало гнева на свещеника, той събрал паството си и през настръхналата си библейска брада процедил яростно проклятие и вечна ана-тема по адрес на нищо неподозиращия удавник и неговото потомство.

Без да знаят вината си пред бога и неговите подведомствени, гекончетата продължавали да се разхождат по таваните и покривите на къщите, из стаите и по стените. В това време послушното паство повело пуническа война с изча-дията на ада, като трупало грамади от геконски кости, по които смятало да се изкачи до трона на всевишния и да му докладва за успешната акция.

Това се случило в старата Месемврия. Да се надяваме, че в Несебър анате-мата е снета и гекончетата са реабилитирани.

Едва ли има човек, прекарал поне няколко летни дни по Черноморието, който да не е видял това гущерче. То е нощно животно, макар че може да се види и през деня. Тялото и главата му са силно сплеснати «по жабешки». Гърбът му е сив с няколко тъмни напречни ивици, а коремът почти бял. Нощно време, когато по улиците и из дворовете се запалят лампите и около тях за-кръжат нощните насекоми, може да очакваме почти съвсем сигурно появата на някое гущерче. То пропълзява в светлия кръг, настанява се неподвижно и чака. Обикновено лови падналите по земята пеперудки и други насекоми, но често с неочаквана стремителност се хвърля и улавя минаващото наблизо насекомо.

По скалите на юг от Калиакра гекончетата са най-обикновени и често срещани гущерчета. Любими места все пак си им остават постройките. По даляните винаги може да се види как гекончето пълзи почти с ловкостта на муха по стените или между гредите на тавана на постройката. През деня се крият под керемидите, из всевъзможни пукнатини и дупки, където човек трябва да претърси доста внимателно, за да ги открие. Веднаж, след като без успех обърнах няколко десетки камъка и пънове, наближих до постройката на да ляна. Пред входа лежеше голяма дъска, потънала дълбоко в избуялата трева. Явно тя не беше местена скоро от мястото си. С бързо движение обърнах дъската и забодох поглед във влажната и миришеща на мухъл земя. Никакво геконче, само по долната страна на дъската неспокойно се разпълзяха цели пълчища разтревожени мокрици. Отчаян, приближих до наредените отстрани на постройката керемиди. Те стояха в дълга редица, изправени вертикално. Без всяка надежда започнах да ги завалям на една страна като подредени на лавица книги. Представете си моята изненада, когато през две-три страници на тази «книга» намирах по едно или две мирно почиващи гекончета. В първия момент те недоумяващо мръдваха глави, след това панически се втурваха край керемидите и се завираха в следващите междини. Като си представих какъв концентрат от гекончета ще се получи в крайните керемиди, стана ми смешно и малко неудобно да накарам това безобидно множество да се пръсне ужасено само за мое забавление.

Ако знаехме геконски език, тия безобидни същества сигурно биха ни разказали цялата история на нашето крайбрежие от времето, когато древният Милет е изпратил тук първите заселници. Защото родината на геконите е на юг от нас — около Средиземно море и в Мала Азия. Сигурно заедно с покъщнината на древните заселници на техните кораби са попаднали и гекончетата. Може дори заселването им да не е станало несъзнателно. Кротките и одомашнени гущерчета и тогава са били част от бита на древните гърци. В неизвестността на далечните си плавания заселниците са ги носили като жива връзка с изоставената родина, а може би и като живи мухоловки. Всевъзможни находки ни убеждават, че древните гърци не са били по-непрактични от нас, освен това са имали и понятие от хигиена. Може да са ги пренасяли с намерение да провеждат биологична борба с насекомите. Това може да звучи ласкателно за древните гърци, но е неубедително за нас. Нима напоследък народите от античността не поразиха въображението на целия свят, след като се откриха изкуствени зъби по черепи от онова време и протези на ръцете. Излиза, че някога хората са развивали деятелност, съвсем близка до нашата. И понеже тогава, това е неоспоримо доказано, животинският свят е бил несравнено по-многоброен и богат, може би ще се открият и сведения, че и природата била защищавана, и то по-ефикасно, отколкото днес. Представете си един папирусен указ за защита на родната природа! Няма да звучи ласкаво за нас, нали?

Така или иначе гекончетата преплували морето и се заселили по нашите краища. Древният Милет залязъл, неговите рожби, пръснати по островите и полуостровите на Черно море, възмъжали и процъфтели. И те на свой ред стигнали апогея си и оставили след себе си само останки от дебели крепостни стени, много натрошени и малко здрави съдове и… гекончетата. Пред техните неразбиращи очи цивилизациите процъфтявали и изчезвали, нашественици идвали и си отивали, докато най-сетне тук се настанили българите, първо-начално анатемосали гекончето, а в наши дни го закрилят и с любов му предоставят всички налични мухи и пеперуди.
СТЪПКИ ПО ПЯСЪКА

Слънцето не беше излязло от утринната си баня в морето, когато стигнах на брега. Тръгнал бях с твърдото решение да се добера до гнездото на египет-ските лешояди, високо сред непристъпните скали, или да си строша врата.

Развиделяваше се бързо. Виолетовата мараня над морето, която правеше хоризонта да изглежда близък, постепенно отстъпи на прозрачна и безкрайно дълбока синева. Слънцето плъзна косите си лъчи по вълните и на брега съвсем дребните камъчета проточиха дълги заострени сенки, които правеха забележими и най-малките подробности по пясъка.

По всички посоки пясъкът беше кръстосан от следи. Те идваха от храстала-ците, от високата трева или между разхвърляните хълмове на дюните и спира-ха за момент пред откритото пространство. Тук животните са се ослушвали и след това стъпките им тръгваха безцелно и някак разсеяно около камъните, изхвърлените парчета дърво и всевъзможните характерни белези на човешко пребиваване.

На една незабележима линия, близо до мястото, където пясъкът моментално поглъща немощния дъговиден край на разлялата се вълна, стъпките като по команда се ориентираха в една посока. По цялото протежение на брега, докъдето стигат очите, се виждаха следи. Докато са далече от морето, те чертаеха различни криволици, но идвайки до линията на прибоя, счупваха вляво и съвсем определено се насочваха в една посока. Тук се бе образувало едно вървище, по което стъпките са наслагани една върху друга, и е невъзможно да се каже коя на кого е. Не можах да устоя на изкушението и се отправих по следите. Там, където животните са оставили едва забележими отпечатъци, моите крака затъват до глезените в рехавия пясък. Това изморява и вече се каня да си почина, когато доста далеч напред забелязвам тъмно петно. Сигурно това е обектът, който е привличал нощните посетители на брега.

Правя усилие и забързвам.

Върху пясъка, наполовина заливан от вълните, лежи мъртъв делфин, по-дълъг от метър и половина. Около него свършват всички следи. Туловището му е полегнало на една страна сред харман от разровен и огазен пясък. Гърбът и дясната половина на делфина са изядени. Това е много месо и не е трудно човек да си представи пиршеството през нощта. На трапезата най-добре са представени чакалите, след това лисиците, а там пък се забелязват характер-ните, прилични на отпечатък от скелет на крак, следи на двойка язовци.

В мирно съжителство и най-тесен контакт тая разнородна животинска тълпа се е наяла до насита и сега, пръсната по потайните си убежища, блаженствува с пълни стомаси и лениво храносмила в очакване на следващата нощ.

Докато разсъждавах върху човешките отношения между животните и животинските нрави при някои от хората, недалече от мен се събра една шумна група чайки. Пречех им да вземат своя дял и от време на време някоя от тях проточваше врат, отваряше широко здравия си клюн и с мощно «ха-ха-ха» ме подканяше да се отдалеча.

Скрих се сред храсталака и веднага делфинът изчезна под белия вихър на крилата на чайките. Пъргавите птици режеха като с ножици парчета месо, влачеха вътрешности и така лакомо гълтаха, че се съмнявах дали след това ще могат да литнат. Непрекъснато идваха нови чайки и наоколо се носеха всевъзможни звуци. Понякога две птици улавяха един къс и се дърпаха дълго и весело също като деца на въже. Именно весело, защото храна имаше достатъчно и чайките правеха това само за игра. Когато едната надделееше и вземеше цялия къс, другата не се нахвърляше отгоре й, а отиваше за друго парче. След това играта пак се повтаряше.

Една част от птиците се нахрани и се отдръпна край морето. Там застанаха с лице срещу изгряващото слънце и стояха неподвижно и съсредоточено. Само няколко изплуваха малко навътре и оставиха вълните да ги поклащат, а те дремеха.

Изправих се бавно. Изненадани от ненадейното ми появяване, чайките спряха да се хранят и заедно с тия край морето отправиха към мене питащ поглед. Направих се, че не им обръщам внимание и бавно тръгнах към скалите. Щом застанах с гръб към тях, пиршеството беше възобновено.

Къса, широка клинообразна следа стоеше пред мен. Спрях инстинктивно и се взирах с невярващи очи. Долната част на клина свършваше не остро, а с размазан леко разширяващ се контур.

Това беше първата видяна от мен следа на тюлен, излязъл на брега. Самият факт, че съм видял такава следа, беше за мен от голямо значение. Още по-важно бе потвърждението на казаното от очевидци, че и тук, на мястото, където хората се събират в голямо множество, може да се появи това почти загадъчно и толкова интересно животно. Тюленът е лежал на около шест метра от водата. Личеше, че многократно се е въртял, защото пясъкът бе ога-зен в кръг. Навярно са го безпокоили идващите от разни посоки животни и за да следи шумовете, той се е обръщал в различни посоки. Не успях да установя кога е излязъл на сушата. Това може да е било късно вечерта, през нощта или рано преди разсъмване. Явно беше, че е използувал отсъствието на хора, за да полежи на пясъка и свободно да подиша въздух. Щом пък има навика да * прави такива нощни или ранни утринни излизания, той сигурно пак ще се появи на пясъка. Веднага реших да дебна няколко дни подред. Следната утрин дойдох на мястото пак много рано. Въпреки че пребродих два пъти пясъчната ивица, не открих никаква следа от тюлен. На следния ден се повтори същото. От безсъние не можех да си държа отворени очите. Затова взех палатка и се установих в края на пясъка, под високите скали. Тогава самоуспокоението, че се намирам на самото място мога да видя всичко, донесе голямото разоча-рование. Шумът на вълните, безсънните предни нощи и сигурността, че ако излезе тюлен, ще го видя на всяка цена, ме приспаха така дълбоко, че станах едва когато слънцето започна да се чувствува през палатката. Веднага из-лязох и първото нещо, което спря погледа ми, бе оставената следа. Тя стоеше просто като визитна картичка на двадесетина метра от входа на палатката и ме накара да се заудрям с юмруци по главата.

Тази случка ме амбицира до болезненост. Примъкнах се под една сянка и легнах. Целия ден прекарах в съзерцание на небето и морето и в сън на порции. Когато денят преваляше, внезапно духна силен вятър, събра отнякъде облаци и за час-два времето се промени. Заваля дъжд и прогони редките посетители на плажа. Понеже не чувствувах никаква нужда от сън, не влязох в палатката, а се подслоних в една ниша на скалите, където дъждът не стигаше. Морето стана тъмносиво. Подгонени от вятъра, вълните развяваха гриви, зали-ваха почти половината плаж, а блъскането им в скалите изпълваше въздуха с непрекъснат еднообразен шум.

Така, свит под скалата, дочаках спирането на дъжда и падането на пълен мрак. Тогава се прибрах в палатката. Заспал съм неусетно и когато се събудих, изненада ме необикновената тишина. Нямаше вятър, небето бе прояснено и обсипано с едри звезди. На светлината на запалката видях, че е едва три и половина. Въпреки това излязох внимателно навън, промъкнах се до скалите и се свих в същата ниша, където дочаках спирането на дъжда. Постепенно ми стана хладно. Не исках да ходя пак до палатката, не смеех да запаля и цигара. И в неудобното положение, в което стоях, съм заспал. Събуди ме шум от падащ камък. Стреснато вдигнах глава нагоре, но по ръба на скалите нямаше никой. Мракът се беше по-разсеял, звездите още се виждаха макар и избледнели, а зората разцъфтяваше на хоризонта във вид на тънка, светла нишка. Огледах пясъка. По него не се виждаше нищо. За да поразмърдам изстиналото си тяло, пропълзях на четири крака изпод навеса и замръзнах така, опрян на ръце. От лявата ми страна, зад ръба на скалата, от водата се подаваха множество не много едри камъни. На един от тях стоеше тюлен. Понеже не можеше да изпълзи цял върху камъка, тюленът бе поставил на него само предната част на тялото си, а задната стоеше във водата. Кожата му беше съвсем мокра, личеше, че току-що е излязъл от водата. Немислимо беше в тази дрезгавина да се прави снимка, освен това апаратът ми беше в палатката, а от друга страна, изглежда, камъкът беше много ръбест, та тюленът започна да се настанява и движейки се, можеше да ме забележи. Вместо да се настани и да застане неподвижно, той започна да се върти около камъка. Задните му крайници работеха енергично във водата и едрото туловище, легнало върху камъка, се въртеше като на ос. Понякога тялото се отпускаше толкова във водата, че само главата оставаше на камъка. След това се измъкваше пак нагоре така, че плавниците му едва докосваха водата, но тялото продължаваше да се върти, макар и съвсем бавно. Текна ми мисълта, че съм сигурно първият, който наблюдава своеобразния танц на тюлена.

Това продължи толкова, че когато внезапно тюленът се плъзна във водата и изчезна, без да се подаде повече, вратът ми се бе схванал, а по дланите и коленете пясъкът се бе набил болезнено. Веднага влязох във водата и заплувах към мястото, където изчезна тюленът. Когато стигнах до камъка, разбрах защо се въртя той толкова дълго върху него. Цялата надводна част беше станала сивобяла, грапавините му бяха запълнени със същото вещество тюленът просто се бе чесал по грапавата повърхност на камъка.

Прекарах още две нощи на това място, но тюленът не се появи.

Затова пък всяка утрин пясъкът разказваше все нови и нови истории за тия, които са го посетили. Следите се срещаха, кръстосваха се и се разминаваха и макар да ги нямаше ония, които са ги оставили, те говореха красноречиво за тях.

Ето още една интересна следа: гъсто, като редуващи се двоеточия са останали следите на краката, а между тях едва забележима насечена линия на влачещата се опашка. Оттук е минала сухоземна костенурка.

Слънцето се вдига все по-високо. Сенките стават къси, следите по пясъка не толкова отчетливи. След това задуха ветрец, усили се постепенно и понесе тънки струйки пясък. За съвършено кратко време историята, записана на пясъка миналата нощ, изчезна. Удивителната страница стана чиста и гладка, готова за записване през следващата нощ.

Пясъкът се нагрява толкова, че трудно се ходи. Сега вървя от храст към храст, за да поразхладя краката си в сянката им. И сред изгорялата трева под анемичен храст виждам див заек. Между нас разстоянието не е повече от два метра. Съвсем ясно виждам немигащото око, което ме следи «под вежда»! Заставам неподвижно и в профил към притискащия се към земята заек и бързо нагласям фотоапарата. Предпазливо насочвам обектива и чувствувам цялото напрежение и противоречивите инстинкти, които се борят у животното. Когато натискам спусъка и се чува характерното щракане, заекът не издържа и се пуска в луд бяг, като вдига след себе си вулкани от пясък.

Слънцето сипе жарки лъчи, горещина излъчва и нагретият пясък. Изнурен от тая двойна жега, бавно вървя към върха на пясъчния хълм, където група дървета постилат благодатна сянка. На самия връх стоят два сиви гущера. Като ме виждат, те неспокойно започват да пристъпват от крак на крак, единият изтичва в основата на нисък храст, а другият стремително отскача встрани и сякаш потъва в пясъка. Гущерчето, което остана под храста, повдига високо главичка и с интерес ме следи, без да подозира каква опасност го грози. Под храста, пред дупката си, лежи голям зелен гущер. Като ме вижда, той повдига тялото си и заприличва на малък крокодил. Бавно извърта глава и ме гледа с едното си око, след това извърта глава и ме гледа с другото. Това е, защото гущерът не може да гледа един предмет с двете си очи едновременно. Заставам неподвижно. Известно е, че гущерите забелязват само движещите се предмети. След по-малко от една минута той забравя за моето съществувание. Тогава вниманието му привлича малкото сиво гущерче. То не подозира съществуванието на големия си събрат и започва смешно да върти главичката си насам-натам и да търка крачетата си едно у друго като муха. Движенията на невинното гущерче приковават изцяло вниманието на едрия зелен хищник. Той вдига високо глава и преценява разстоянието, след това прикляква ниско и прави скок. За неговите размери скокът може да се нарече гигантски. Зелената мълния, която лети насреща, парализира сивото гущерче и следния миг то се извива безпомощно в здравите челюсти. С няколко енергични тръсвания на главата и пресметнати движения на челюстите жертвата започва да потъва в голямата уста с главата напред. Ето, предните крака изчезнаха, коремчето бързо потъва, задните крака също, остава само опашката, която безпомощно се извива насам-натам. Понеже нямам друго под ръка, възмутен хвърлям шепа пясък върху този убиец на себеподобните си и той мигновено изчезва в подземното си жилище.

Когато сядам под сянката, лек шум ме накарва да се обърна. С малките си очички някак учудено и леко озадачено, но добродушно ме гледаше едър безкрак гущер-крехар. Главата му веднага издава, че не е змия, но хората малко обръщат внимание на това. Щом безкракото му тяло се заизвива сред тревата, по него политат камъни и дървета. Затова пък крехарът може да бяга удивително бързо, по-бързо от смока-стрелец дори.

Не всички прояви на животните могат пряко да се наблюдават. Затова пък следи оставят и най-предпазливите от тях. Повече внимание и малко тренировка и цялата сложна следопис може да стане открита книга за интере-суващия се и знаещия.
ПРИЛЕПИ

В дългия, заострен като рапира процеп на фиорда морската вода е огле-дално спокойна. По отвесните скали са накацали стотици диви гълъби, други стремително прелитат и носят храна. Сега за тях е усилно време. Из безброй-ните пукнатини и дупки поотрасналото им поколение чака с жадно отворени човки.

Родителите непрекъснато сноват и понякога ти се струва, че бързият им полет ще свърши с катастрофа, но като летци-акробати те предотвратяват всичко в последната секунда. Стремителният полет срещу скалите се убива с няколко енергични махания на крилете и с виртуозна грация гълъбът каца на невидима издатина. След това изчезва за малко и отново се откъсва над бездната, лети миг-два между стените на фиорда, след това круто набира височина, мярва се на фона на небето и сякаш се разтопява в синевината.

Да се слезе до дъното на фиорда по отвесните скали е невъзможно. Трябва да се търси някъде цепнатина, по която човек да може да опре ръце и гръб, за да се смъкне с по-малък риск. Друга, съвсем безопасна възможност за проникване има по море с лодка. И то при тихо време и спокойно море. В противен случай острото парче вода, влязло дълбоко между скалите, става част от бурното море, чувствува се притеснено и се превръща в бясна стихия от пяна, парцали вода и гигантски гейзери, които изригват почти на височината на скалите. В такова време всяка лодка за рекордно кратко време би се превърнала в такива дребни остатъци, по които трудно може да се отгатне предишният им вид.

Когато лодката се плъзне край стените на фиорда, се вижда колко грапави са скалите, колко дълбоки рани им е нанесла водата. Безброй пукнатини, малки ниши, пещерички и истински пещери, в които лодката свободно влиза и може да се обърне. Влезе ли се в такава пещера и през най-сухия сезон, прави впечатление непрекъснатата влага, която пада от тавана във вид на отделни ситни капчици. По стените няма никаква влага и всеки посетител неволно вдига глава; за да види причината на ситния дъжд. И тогава разбира, че това са капчици урина, примесени с екскременти от стотиците прилепи, които висят по тавана на пещерата. Още при влизането под скалния свод наблюдателното око може да открие един-два трупа на умрели прилепи, които безучастно се поклащат от водата край стените.

По крайбрежието се срещат няколко вида прилепи.

Остроухият нощник е доста едър, с мазна, проскубана козина. През деня се накачват по тавана доста гъсто един до друг, непрекъснато се хапят помежду си и затова вратовете им са почти голи и проскубани. Впечатление прави почти кучешката му муцуна с едри зъби и големите криле.

Ако в пещерата се носи непрекъснато цвърчене, сякаш се намираме в часовникарски магазин с множество навити нервни часовници, сигурно се намираме в компанията на пещерния дългокрил прилеп. Той е общително животно, затова колонията има вид на плътна маса, в която отделните екзем-пляри приличат на семки в пита слънчоглед. Със светлографитния цвят на меката козина, малките уши и дългите лястовичи криле този прилеп е един от най-симпатичните.

Между тия два вида, които представляват основната маса, се срещат и отделни екземпляри подковоноси. Те са примесени сред жителите на колонията или висят край тях, но веднага се отличават по външен вид. Подковоносецът виси завит в тъмните си криле и прилича на черна круша.

Всички грапавини по стените на обитавана от прилепи пещера са покрити с меки възглавнички от прилепено гуано, трупано там години наред. При продъл-жителни затишия, когато морската вода се обменя сравнително бавно, тя започва да намирисва от прилепените изпражнения. Непрекъснато умиращите прилепи не могат да излязат бързо изпод свода на пещерата, разлагат се и чакат пречистващите вълни на морето да нахлуят вътре. По време на тия затишия в пещерите може да се видят кацнали на плитчините Но края сиви чапли. Навярно прилепеното гуано, а може би разлагащите се тела на загина-лите прилепи привличат тук дребна риба и чаплата си устройва трапеза.

Привечер цялата маса прилепи на тавана се раздвижва. Един по един те се откъсват от местата си и напускат дневното убежище. Сега техните характерни силуети започват да се носят по всички посоки. Ниско над водата, където се излюпва потомството на много водни насекоми, край тръстиката и гората, където летят комари, нощни пеперуди и други насекоми. Между всички прилепи с виртуозното си летене се отличава дългокрилият. Силуетът му прави такива невероятни зигзаги, че могат да му завидят и лястовиците.

На развиделяване, след като цяла нощ са летели по невидимите си пъти-ща, прилепите, вместо да се приберат направо в пещерата и да накацат за почивка, правят нещо особено. Те се събират пред отвора на пещерата на рояк и започват да се въртят в луд танец. Това безразборно движение, при което никога два прилепа не се сблъскват, продължава няколко минути. След това прилепеният облак започва да се разсейва. Устремени в непрекъснат поток, сякаш подчинявайки се на мощен вакуум, те изчезват в тъмния отвор. Там още доста дълго време се носи цвъркане, докато всички се настанят в компактна маса и се приготвят за дневния си отдих.

Всички пещери, обитавани от прилепи, в които морето е нахлуло при вълнение и бури, са изложени на прибойните вълни от стените до тавана. И винаги след такова вълнение, когато морето се успокои и може да се отиде с лодка, съм намирал колонията прилепи на същото място и в пълен състав. Друго обяснение освен това, че прилепите предугаждат настъпването на лошото време, аз не намирам. Ако е така, те трябва да напуснат пещерата почти едно денонощие преди настъпването на голямото вълнение, иначе колонията би била унищожена напълно само за няколко минути. В такъв случай би могло да се използува поведението на прилепите в наводнените крайморски пещери за съвършено сигурно предсказване настъпването на бурно време. Дали това е така, ще покаже бъдещето.

Преди доста години по крайбрежието мина група чешки зоолози, които искаха да проучат тези колонии от прилепи. Когато четири дни след тях влязох в пещерата, останах поразен от отношението на тези хора към така полезните и безобидни нощни изтребители на вредни насекоми. По колонията беше стреляно с ловна пушка. По всички издатини на скалите лежаха десетки избити прилепи, а колко са паднали във водата е неизвестно. Тогава си зададох съвсем баналния въпрос: как ще накараме простите и непросветени хора да обикнат тия животни, увити в паяжината на вековно суеверие, когато хората на науката така безсмислено и жестоко ги избиват?

Същите тези учени и много други преди и след тях са доказали неоспоримата полза от прилепите. Благодарение на техните неуморни полети през нощта милиони вредни насекоми, които са активни само в мрака и са недостъпни или труднодостъпни през деня за птиците, се изтребват. Щетите пък, които тези вредители биха нанесли на народното стопанство, се изчисляват на стотици хиляди лева. Ако се изчисли точно ползата, която един прилеп принася през своя живот, положително цената би превъзхождала многократно собственото му тегло в чисто злато. А като отплата често хората се забавляват да хвърлят камъни и тояги по колониите прилепи или пък да палят под тях големи огньове. Благодарност!
ЗМИИ

Остър женски писък, суматоха, майките прибират децата си, а мъжете, въоръжени със сопи и камъни, се втурват след смутителката на спокойствието. Тоягите се стоварват с такава сила, че могат да убият и вол, градушката от камъни унищожава тревата в доста голям диаметър. Страстите внезапно улягат, разбягалите се хора се приближават и със страх и погнуса гледат обезобразеното и разкъсано тяло на водната змия, което безпомощно виси на една пръчка, победоносно носена от един от героите в тази епична битка.

Докато на Изток змията се смята за символ на мъдрост, у нас тя е заклеймена като носителка на всички злини, присъщи на хората: злоба, коварство, жестокост и потайност. И над всичко това като отровителка, която безпощадно забива смъртоносните си зъби във всяко изпречило се на пътя й същество.

За честта на змиите ще кажем, че те не са носителки и на една десета от лошите качества, които им се приписват. С изключение на пепелянката и усойницата, всички останали змии са безобидни, а някои и много полезни и дори са поставени под закрилата на закона.

Така се случи, че от доста години бях, така да се каже, в непосредствен контакт със змиите. От една страна, снабдявах от време на време зоологи-ческата градина с влечуги, от друга, често ме викаха до очистя някое място от изключително голяма змия, за да могат летовниците спокойно да бродят из гъсталаците. Забележете, почти във всички случаи змиите бяха необикновено големи и дебели. Така веднъж един до смърт изплашен собственик на малка вила със сълзи на очи ме моли да уловя или да застрелям огромната четири-петметрова змия, която редовно бродела около вилата му. В началото на змиеловната си практика винаги се лъжех и бягах през глава с надеждата да хвана нещо огромно и изключително.

Сега се отнасях съвсем скептично към подобни изявления и неохотно, с известна злоба към тоя безпаметен страх, който кара да стават големи «очите на страха», тръгвах след злополучния собственик. Тръгнах и сега.

Развълнуваният човек крачеше до мене и ме заливаше с потоци думи в които се повтаряше вечната версия, че била дебела ей толкова, едва ли не като прасе, че съскала така силно, та клатела тревата и правела скокове като кенгуро. Рече ли пък да се хвърли на шията на човек, удушава го като нищо.

Когато се отегчих до смърт от това непрекъснато бръщолевене, стигнахме вилата и от разстояние ми беше посочено мястото, където обитава този нечуван звяр. Започнах бавно да приближавам, като гледах да не правя резки движения, и внимателно се взирах наоколо. Но не можах да издебна змията. Тя се бе навила зад един пън и отстрани ме наблюдавала. Когато приближих на около пет метра, един великолепен пъстър смок се стрелна между камъните и изчезна в дупката си. На по-голям успех не разчитах, това засега беше достатъчно. От друга страна, змията много ми хареса, затова казах на хазяина да се прибере в къщи, а утре да не приближава към това място.

След като бъде здраво хваната, змията изведнаж се успокоява и сякаш се примирява със съдбата си. Тази бърза капитулация след залавянето е особено силно подчертана при пъстрите смоци. Освен това те са миролюбиви и кротки влечуги и лесно свикват с хората. Не един път съм имал в стаята си пъстър смок, който винаги се е държал приятелски и подчертано свойски с мене. Мине-ха ли десетина дни от залавянето му, смокът си избираше някоя моя вещ за спалня и колкото и да го пропъждах, винаги се връщаше и настаняваше на любимото място. Така един пъстър смок, който живя при мене почти една годи-на, беше решил, че трябва да спи в ботуша ми и където и да го качвах, винаги намираше начин да се добере до него и да се намъкне вътре.

Току-що уловеният смок беше дълъг почти метър и осемдесет и дебел колкото китката на мъжка ръка. Беше си сменил кожата преди около два дни и сега люспите му блестяха като пластинки по излъсканата броня на някой древен рицар. Внимателно го поставих в широка платнена торба и го завързах. Още на другия ден той отпътува за зоологическата градина.

Друга често срещаща се змия по Черноморието е смокът-мишкар. Кой знае защо неговата тъмна окраска внушава ужас на мнозинството от хората и първата реакция след бягството е желанието да бъде убита змията. Всъщност това е една съвършено безвредна и полезна змия. Основната храна на смока-мишкар, както се вижда от името му, са различни гризачи. Често той се качва по ниски храсти и се препича на слънце.

В югоизточната част на страната ни се срещат още две интересни змии. Ако минете по брега около Маслен нос и започнете да роните камъни от брега или около изкопите на пътищата към даляните не е чудно заедно с пръстта и сипе-щите се камъни да падне и една особена по външност змия. Отначало може дори да се помисли, че това е някакъв червей. Всъщност и името на тази змия е такова — червейница. Наподобява твърде много дъждовен червей и е покрита с еднообразни съвсем гладки люспи. Главата й е малка и не може да се разгра-ничи от тялото. Понеже води почти изцяло подземен живот, тялото й отгоре е светло, понякога розовато, а коремът е почти жълтеникав. На дължина достига около тридесет и пет сантиметра. Тази необикновена змия излиза да си търси храна нощно време. Храната й отговаря на вида и размерите й: мравки, дребни насекоми и ларвите им. Тази змия не е отровна и е съвършено безо-бидна.

Една много красива, също безобидна и неотровна змия по Черноморието е тънкият стрелец. Тялото му е необикновено тънко и елегантно. Забележител-ното у него са наситените сини или по-тъмни петна с бели окрайнини, които на шията образуват истинска огърлица. Тънкият стрелец е дневно животно. Люби-мата му храна са скакалците, но не се отказва от други насекоми и гущерчета.

«Ужасът» на припечните скалисти места обаче е пепелянката. Събирал съм стотици от тези отровни змии и съм дълбоко убеден, че са съвършено миро-любиви и незлобиви същества. Никога пепелянката не напада първа и без да е раздразнена. Една нейна особеност създава впечатление, че винаги се готви да ухапе, когато минете край нея. Щом забележи човек, змията заема поза, която много прилича на тази пред нападение — главата се повдига леко и започва зорко да следи движенията, без да бяга. Ако надвием страха си и отминем спокойно, змията веднага се втурва да бяга. В първия момент пепелянката само следи възможния враг и стои неподвижно, за да не бъде забелязана. Щом опасността според нея премине, веднага се скрива. Това не значи, че отров-ните змии са напълно безопасни и трябва да се оставят свободно да се раз-множават. Особено по местата, където се струпват много хора, тяхното изчистване е задължително. В тази работа помощ оказват таралежите, но най-ефикасна е намесата на човека. Пепелянката е тромава змия, лесно се настига, а още по-лесно се улавя. Хващането става обикновено със специални маши, дълги шестдесет-седемдесет сантиметра. Но не е трудно да се уловят и с ръка. Необходимо е внимателно и без резки движения да се приближим към змията и когато сме достатъчно близко, с внезапно движение да я хванем за опашката. Ако смоците могат да се извиват и достигнат ръката, при пепе-лянките това е невъзможно. Те са дебели и тромави змии и увисват съвършено безпомощно.

Неведнъж ми се е случвало да наблюдавам как пепелянка лови плячката си. Стоейки на припечно място, змията зорко следи всяко движение около себе си. Достатъчно е някоя мишка да попадне в зрителното й поле, за да се предскаже гибелта й сто процента. Змията веднага заема нападателно положе-ние, като навива тялото си на спирала, а най-отгоре стои триъгълната глава. Щом улисаната в душене тук-там мишка приближи на необходимото разсто-яние, остромуцунестата глава излита като копие напред и веднага се връща на мястото си. Това движение е така неочаквано, че човек остава с впечатление, че змията е пропуснала случая. След няколко секунди само се уверяваме в точността на «стрелеца». Едва направила няколко крачки, мишката спира внезапно, изгърбва тялото си, затреперва и се поваля мъртва. Тогава пепелянката приближава и започва бавният процес на поглъщането на плячката. С ритмични движения подвижната долна челюст поема мъртвото тяло и го набутва към гърлото. Тялото на змията започва да се подува и докато трае храносмилането, по бавно движещата се назад подутина може да се проследи трагичният път на тленните останки на мишката.

Тази мълниеносна смърт поразява въображението и насажда ужас. Всъщ-ност отровата на пепелянката е съвсем недостатъчна, за да умъртви човек. Познавам няколко души, които са хапани от пепелянка, не са си слагали противозмийски серум и нищо не им е ставало, освен болките, които посте-пенно, за няколко дни стихват и преминават. Много по-голяма е ползата от змийската отрова. Освен като серум против самата нея тя влиза в състава на много лекарства, които помагат при тежки органични увреждания на сърцето и други органи.

Най-многобройни и в солените, и в сладките води са водните змии. Понякога може да се видят цели пълчища от тях да лежат по брега. По всяко време на деня свикналото ухо долавя особеното измъчено квакане на жаба, уловена от водна змия. Тия съвършено безопасни змии, които не се опитват и да хапят дори, са най-честите смутители на спокойствието, а и най-честите, жертви на вкоренената омраза на хората към влечугите.

Змиите са се примирили със съдбата си. Пък и да искат да протестират, нямат възможност за това. Те никога не оказват съпротива, побягват, крият се или умират безропотно под ударите на камъни и тояги. По този начин част от хората могат да задоволят жаждата си за «подвизи» или да удовлетворят отвращението си от тези «студени» животни, макар че точно толкова студени са и рибите и жабите, които служат за храна и често красят трапезата на най-отявлените змиемразци. Разбира се, тия хора намаляват непрекъснато и често може да се види ентусиазиран фотолюбител да дебне часове наред змия, която от своя страна дебне да хване някоя жаба.
МОРЕТО НА ЦВЕТЯТА

Пътят пресича скалистите носове, круто се изкачва нагоре, спуска се към пясъците и върви край самото море. На топли вълни тихият вятър донася мириса на околния пъстър килим. Въздухът е напоен с аромата на растенията и ни се струва, че летим над море от цветя под безоблачното небе.

Първи грабват погледа кървавочервените макове. Червени са канавките край шосето, червенее се навред, до самия хоризонт. Ниско прелита чайка и от отражението белите й крила стават нежно розови. Обърнали венчета с черни очички в средата към слънцето, маковете сякаш ги протягат към неговите галещи лъчи.

Отбием ли се из гъсталаците край гората, веднага се срещаме с нежно жълтите цветове на жълтурчето. Слабо развитото стъбло не се забелязва и изглежда, че цветовете са легнали върху земята. Около тези ярки и привлича-щи погледа цветове срамежливо навежда синьото си венче дъхавата темену-жка.

През разцъфналата поляна бавно върви девойка. С пъстра пола самата тя прилича на цвят сред заобикалящите я цветя. Лицето й не се вижда, то е потънало в огромен ароматен букет, който с две ръце притиска към гърдите си. Жълти лютичета, червени макове, кичест салеп, нежно сини гълъбови очички, ситно изтравниче и още много, много цветя блестят като фойерверк и плуват над буйната зеленина.

Колко весела и завладяваща е тази пъстрота. От ранна пролет, едва се вдигнал снегът и започва надпревара. Като невидими нишки слънчевите лъчи започват да изтеглят от безжизнената земя един по един дремещите цветове. Първо излиза кокичето, следва го жълтият минзухар и самодивското цвете или кон ски зъб. След тях в луда надпревара се втурва всичко останало. Подухвани от вятъра, по ръбовете на скалите трепкат цветовете на дивия карамфил и каменарчето.

Особено приятно е в ранно утро да се разходиш по поляните, из гората или по пясъчните хълмове. Неизгряло още слънцето, а чучулигите разливат вече своята жизнерадостна песен, въздухът е чист и прозрачен. Далече над морето прелитат траурните силуети на кормораните, прелита ято патици. В това утринно спокойствие растенията разтварят цветовете си, а над тях надвисват на трепкащите си крила различни насекоми. Най-много са пчелите. Ето на красивия розов цвят на зелениката стои неподвижно бронзовка и в блестящите й елитри слънцето се оглежда с всички цветове на дъгата.

Особено тържествено става, когато нацъфти драката. Тия бодливи и така неприятни при съприкосновение храсти се преобразяват до неузнаваемост, когато цъфнат. Бялата им премяна придава сватбена тържественост на целия пейзаж. Малки като конфети венчелистчета се носят из въздуха при най-слаб ветрец, застилат земята, блестят сред тъмната зеленина на буйната трева. Из въздуха плавно летят дълги паяжини и тънките им нишки блестят на слънцето като златни. Под драките опадалият цвят е застлал с плътно бяло, сред което ясно се откройват сините венчета на растящата на туфички иглика. Пъргави разноцветни калинки лазят по земята, катерят се по клончетата или се люлеят на високите треви. Сега за тях е благодатно време. Почти всички растения са нападнати от листни въшки и те бързат да се заситят след дългите зимни пости.

След известно време преобладаващ става ароматът на акациите, сменя го на липите, започва да мирише на мащерка и на маточина. Това е нескончаем букет от аромати, които упойват, разнежват или приспиват. Този наситен с всевъзможни миризми въздух не свършва до късна есен, когато наоколо се понесе прощалният аромат на окосеното сено.

Идва зима. Не мислете, че тук тя е еднообразна, с бял сняг и сиви дървета с голи корони. Тук изобщо рядко пада сняг, а когато падне, само увеличава пъстротата на пообеднелия откъм багри пейзаж. Дърветата са наистина оголени, но в основата им весело се зеленее рускусът, или мишият чемшир. По безлистните клони на едри кълба се зеленее имелът, а по стъблата на много дървета зимният вятър поклаща вечнозелените листа на изпълзелия нагоре бръшлян. Пясъкът на дюните е станал по-жълт и изобщо багрите през зимата са по-контрастни и на големи петна. Тук няма сивота през никой сезон.

Вълните пъргаво се гонят към ниския пясъчен бряг, разливат се по него и изчезват, за да бъдат заменени от нови. Жизнерадостни и загорели от слънцето хора се втурват срещу тях, боричкат се, падат и огласят въздуха с неспирни възторжени възгласи. Изведнъж малко дете писва и размахвайки панически ръчички, стои на едно място, нагазило до колене. Ужасената майка се втурва към него и го взема на ръце. От неразбраното уплашено бръщоле-вене на детето се разбира, че нещо го хапело по крачетата. Докато разтрево-жената майка се чуди какво може да е това животно, което така коварно напада беззащитните деца, нещо започва да я щипе по краката. Тя излиза бързо на брега с младенеца си на ръце и започва да проклина това място. Тогава мъжът става, заканително надява на очите си маска, забожда край ухото крещящо жълт шнорхел и тръгва да разузнае неизвестната опасност. На предупре-жденията да внимава той пренебрежително махва с ръка и ляга по корем върху плитката вода. Веднага пред очите му се разкрива спокойната картина на морското дъно. Тук вълните са заменени с подвижни, змиевидни слънчеви петна. Дъното е осеяно с всевъзможни черупки на миди и охлюви. Някои от охлювчетата се движат и бащата събира в ръката си няколко от тях. Когато ги поднася близко до стъклото на маската и ги разглежда, в очите му светва тържество. Веднага излиза на брега и със замах на победител хвърля в краката на жена си дребните охлювни черупки. Обяснението е кратко — тия щипки, които се показват отвътре, са причина за предишната паника. Тогава детето, което отдавна е забравило произшествието, взема черупките и като хваща едва подаващите се малки щипки, изважда рачетата и ги пуска в плитката ямичка между краката си. Там се оказва и една празна черупка от охлюв. Тогава нищо неразбиращото дете става свидетел на интересно надбягване. Извадените рачета се втурват към черупката и започват да се блъскат край нея. От това зрелище се заинтересуват и родителите. Тогава бащата си спомня раците-пустинници от ученическите години. Затаило дъх, цялото семейство следи с интерес разрешаването на жилищния спор. Ето, едно раче успява да напъха част от мекото си коремче в отвора на черупката, но друго я бутва енергично назад, отворът й отново се освобождава и то бързо се настанява вътре, като само щипките му остават на входа. Другите, разбрали безполезността на по-нататъшната борба, започват да се въртят в паника наоколо. За тях е жизнено необходимо да скрият нежните си и с нищо незащитени коремчета в някоя черупка, но такава не се оказва. Така, обвинени, че са посегнали на крачетата на малкото дете и лишени от защитна обвивка, те биват осъдени на смърт в малката нагрята от слънцето локвичка.

Истинските причинители на паниката така си и остават неоткрити от бащата. Това са малки ракообразни, не по-големи от сантиметър-сантиметър и половина, които свободно пълзят по пясъка на дъното. Тяхното сивокафяво-зеленикаво тяло е почти незабележимо сред хилядите отражения на светлина-та върху равното дъно. Ухапванията им пък не могат да причинят никаква вреда освен неприятното усещане, че нещо невидимо и непознато се докосва до нас.

Слънцето залязва зад далечните хълмове. Дневният задух се сменя от приятна прохлада; Из ресторантите блясват хиляди разноцветни светлини и морето пламва накичено с дълги блестящи гирлянди. Пъстро множество се отправя към отворените врати на различните заведения. Оркестрите гърмят и пращат из околната тъмнина ту нежните и чувствени звуци на цигулката, ту клоунския прегракнал смях на саксофоните. Космополитното множество тече непрекъснато и с еднакво удоволствие вдишва както свежия нощен въздух, така и гъстия тютюнев дим. Глъч, смях, непрекъснат шум като водопад залива брега и притихналото, слисано море.

Извън този шум морето и скалите са потънали в тишина и сън. Въпреки че няма луна, водата блести меко. Може би далечното сияние на млечния път дава този благороден сребрист тон! Високите скали, тъмни и загладени от мрака, стоят като мълчаливи стражи над безкрайната шир. Така оживеният през деня пясъчен бряг сега се стеле пуст и еднообразен. Може би там сега крадешком се примъкват чакали, за да направят «оборка», но мракът покрови-телствено ги обвива и крие от любопитни очи. Затова пък мъжът и жената, които мълчаливо пресичат пясъчната ивица, не се крият и силуетите им ясно се откройват на светлия пясък. До самите вълни те се събличат и се хвърлят във водата. Докато плясъкът сред вълните е съвсем обикновен, водата се е променила до неузнаваемост. Вместо невидими тъмни вълни около тях бушува някаква огнена стихия. Хиляди дребни пръски излитат нагоре като фойерверки, падат отново и запалват още толкова огънчета по тъмната гръд на морето. Като че ли хората се къпят в лава и са опиянени от това. Движенията им са непрекъснати и енергични, възгласите им възторжени. Нима в тази безлунна нощ морето е събрало всички бисери и позлата по дъното си, за да окъпе в тях тези свои нощни гости? Не, вземете камъче и го хвърлете във водата. То веднага запалва морето около себе си. Бързите и мълчаливи риби стават видими в тази необикновена сребърна вода. Морето свети. Свети чрез милиардите дребни организми, които се носят по волята на теченията и правят чара му още по-дълбок, тайнствен и привлекателен.

Има и една друга категория любители на нощни разходки край морето.

Тези хора предпочитат скалистите брегове, където дъното е осеяно със стърчащи над водата камъни. Въоръжени с претромакси, джебни фенер-чета или цилиндрични ламаринени кутии, снабдени с дебели фитили и пълни с газ, тези хора приличат отдалеч на поклонници на огъня, които изпълняват някакъв нощен ритуален танец. Когато няколко души тръгнат със запалени светила в ръце и светлините започнат да се кръстосват и разминават, да падат съвсем ниско до водата и след това да се издигат нагоре, гледката е наистина красива. По тихата вода пробягват дълги огнени езици, пламват големи кървавочервени кълба или за момент се очертае малка част от мокрите и блестящи камъни.

Недейте да мислите, че това са някакви сектанти, а още по-малко лунатици. Те се занимават със съвсем земни и гастрономични дела. Предмет на техните нощни разходки са едрите раци-паури. С риск да паднат във водата или да си счупят главата по плъзгавите камъни тези рицари на мрака скачат от намъкна камък с такава грация, че могат да им завидят й балетистите. И целият този танц с факли е заради вкусните раци.

През тихите летни нощи, когато морето е съвършено спокойно, паурите напускат своите убежища сред скалите на морското дъно и изпълзяват по стърчащите над водата скали. Там, застанали в абсолютна неподвижност и съсредоточеност, те сякаш съзерцават небето и морето като някои древни философи. В тази антична поза ги намират любителите на раче месо. Преди паурът да направи каквото и да било движение за бягство, заслепен от светлината, той се озовава в мрежата, закачена на кръста на ловеца. След това тяхното философствуване завършва в някоя тенджера над огъня, а вкусното съдържание на коремчетата и щипките им, комбинирано с халба бира, подхранва съзнанието на хората за нови нощни подвизи по крайморските скали.
ДАЛЕЧЕ, А ТОЛКОВА БЛИЗО

Новогодишната нощ пада наметната с нежния воал на милиони снежинки. Пъстрата тържественост на града гърми в хиляди празнични шумове. Множе-ството тече в безкраен поток и всяка вдигната яка огражда един свят, който тази нощ се слива непринудено със заобикалящите го.

Оръдейните изстрели разтърсват сградите, разноцветните ракети изсипват букетите си над звъна на вдигнатите чаши и плътната завеса на първия календарен лист от новата година пада върху триста шестдесетте и пет дни на напрегнат труд, на мъки и терзания, на радости и щастие.

Как и кога мина годината! Това е въпрос, който стои много кратко пред нас, само в символичния ден който е граница между Старата и Новата година. Нови 365 дни са пред нас. В техния водовъртеж трябва да се вмъкне всичко: трудът грижите, радостите и морето.

За морето се сещаме винаги. То се появява в сънищата ни през най-суровите зимни дни, когато въобще не сме мислили за него. Неговата безбрежност се изпречва в съня ни, за да отморим очи поне в миражната синева на виде-нието. Спомените, свързани с него, колкото и избледнели да са, винаги ни карат да се усмихваме малко мечтателно. Защото за морето винаги се мечтае, не само когато сме далече от него, а и когато стоим на брега му.

Когато в ежедневния труд за момент вдигнем глава и погледнем синьото небе, то неволно ни напомня морето и това ни кара да се усмихваме. Усмивката, която извиква на устата ни морето, е винаги нежна и добра. Защото такова е и то със спокойствието и златистия пясък, със зелените си брегове и с бесния си рев, когато разменените вълни карат да потреперват крайбрежните скали.

А животът край морето? Замислените чайки край брега, неуморното жуже-не на хиляди насекоми, пъстрите килими на цветята и мамещата зеленина на поляните? Това е един омагьосан кръг, в чиито невидими граници търсим покой, когато ни потискат големият град, домашните грижи, трудностите в рабо-тата. В него търсим отдушник и на радостите си, на мечтите за идните дни. Стремежът към морския бряг е първичен, както стремежът към въздуха, когато сме под водата. Просторът на морето е необходим на хората, за да могат да дадат простор на ума си, на чувствата си и на най-благородните стремежи, които имат у себе си.

Дните текат. Далече остана онази нощ, която стоеше на границата между двете години. В знойния пек на тазгодишното лято тя се превръща в граница между миналото, станало спомен, и бъдещото пътуване към морето.

Треската на последните часове, на последните минути. Поглед из разхвър-ляната стая, по стените, по закритите с книги прозорци. Сега към самолета, към колата или гарата. Приятели, глъч, сбогувания и целувки. Така мъчителната и така желана треска на пътуването. Рамката на прозореца и бързо сменящият се пейзаж. Разсеян поглед и жадуващи за синьо очи.

Ето го синьото море. Нали не сте забравили фотоапарата? Снимайте, снимайте вашите стъпки, стъпките на другите и на животните по пясъка. Това няма да бъде само един спомен, а символ на вашата победа, на победата на непоколебимо шествуващите напред хора. Защото отделните стъпки правят пътеките, утъпкват широките друмища на победния живот. Защото пътуването не е само разходка, то е мироглед, богатство, възможност за пълна изява. Застанем ли на брега на морето, виждаме колко сме пораснали в сравнение с миналото идване. Сега то ни изглежда още по-красиво, с уголемени до безкрайност хоризонти.

Пък и ние се чувствуваме по-близо до него. Влезем ли във водата, вълните му ни галят по-ласкаво, отколкото миналия път, лениво полюшкващите се водорасли вече не ни изглеждат като подводна коварна джунгла, криеща хиляди опасности. Това е, защото морето, небето и вятърът са ни превъзпи-тали и облагородили.
СЪДЪРЖАНИЕ


Мода, фотоапарат и природа 2

Който дойде тук 5

Минало 7

Джунглата 10

По брега 13

Звена ..отделни звена 16

Срещи 18

Звена, наука и някаква истина 21

Блата 24

Последните мохикани 27

Най-веселата птичка 32

При гнездата 34

Магията на светлината 38

За тях няма място 40