Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

Тук ще стане дума за теми, централни за родните газови и нефтени терзания - Руското акционерно общество "Газпром"[175] и Каспийският нефт[176].

"Газпром" обхваща 95% от добива на газ в РФ и практически цялото му транспортиране. Това е най-голямата газодобивна компания в света - тя владее 25-40% от световните запаси от газ. Делът на "Газпром" на европейския пазар расте, сега е 30-35%, към 2005 г. може да надвиши 50%. "Газпром" е първата руска фирма, установила равноправни отношения с най-големите западни компании и банки и получава многомилиардни кредити от тях. Тя притежава огромни задгранични активи - главно дялове в компании, владеещи газотранспортни и газоразпределителни системи - както същестуващи, така и строящи се; дялове във фирми, осигуряващи експорт на газа; съвместни предприятия с газови компании, в които "Газпром" има паритетно участие: "Вингаз" (с немската "Wintershall"), "Газум" (със скандинавската "Несте"), "Прометей-газ" (с гръцката "Kopeluzos Grop"), "Панрусгаз" (с унгарската "МОЛ"). За 1999 г. “Газпром” трябва да плати 200 млрд. рубли ( около 7 млрд. дол.) данъци - ¼ от приходите в бюджета[177].

"Газпром" влага до 100 млн. дол. годишно в обработващата промишленост; има проекти с аерокосмическата индустрия - от свръхлеки вертолети до тежки екраноплани. Собствен космически проект на "Газпром" с руската Ракетно-космическа корпорация "Енергия" и американската компания "Lockheed-Martin", предвижда създаване на система за спътникова връзка за полуостров Ямал.

Яков Паппе е прав: “Газовият елит е най-йерархичният и дисциплиниран сред икономическите елити. По тези параметри той е съпоставим с военния и рязко се отличава, напр., от нефтения. “Газовите генерали” са образ много точен, докато нефтените са по-скоро “нефтени барони”[178].

"Газовата дипломация" на "Газпром" дава положителни резултати. Ето някои полезни изводи, свързани с дейността на тази крупна руска компания:

- "Газпром" има стандартни, изпитани и с доказана ефективност методи на разширяване на сферите си на влияние и пазари;

- Руското правителство стои зад основните дейности на компанията и е готово да съчетава икономическите действия с политически натиск;

- "Газпром" никога не отива докрай в исканията си, защото синхронизира своите действията с политиката на Кремъл и се старае да не ù причинява ущърб; дори проявява готовност да поеме за своя сметка част от загубите, породени от съображения от по-висш геополитически порядък;

- Винаги е по-разумно да се търсят взаимни компромиси и разбирателство с "Газпром", отколкото да се тръгне “твърдо” и “патриотично” на война с него;

- В противопоставянето с "Газпром" може да се разчита на (частичен) успех само при сплотяване на общественото мнение и политическия елит, при покрит стратегическият тил от Запад, т.е. привличането на Запада към идеята за трайни и всеобхватни усилия за натиск срещу концерна в полза на България.

Ала “Газпром” е и компания с проблеми, на принципа “вода гази, жаден ходи”.

- От една страна са международните договори с обем на експорта напр. за 1999 г. над 126 млрд. куб. м. - те трябва да се изпълняват, за да не страда федералният бюджет[179].

- От друга, намирането на нови ресурси за реконструкция на остарелите тръбопроводи е все по-трудно. За целта са нужни огромни средства. Ако не се обезпечат, дефицитът от газ ще нараства; по някои данни руският нефтено-газов комплекс се нуждае от ежегодни инвестиции от 15-17 млрд. дол.[180]

- От трета, “Газпром” кредитира не само собствената си икономика, но и икономиките на съседните неплатежоспособни страни.

- От четвърта, добивът на газ в Русия става все по-труден, във все по-сложни географски и климатични условия и затова непрекъснато се съкращава. През 2000 г.той е намалял с 8 млрд. куб. м в сравнение с 1999 г. – от 553 на 545 млрд. куб. м, а може да падне и до 540 млрд. куб. м; през 2001 г. ще намалее с още 45-50 млрд. куб. м.[181] Смята се, че общият дефицит от газови ресурси в Русия през 2000 г. ще бъде 11 млрд. куб. м., през 2001 г. - до 36.6 млрд. куб. м., а през 2002 г. – 67 млрд. куб. м. Прогнозните руски запаси от газ са 230-240 трлн. куб. м. За да осигури вътрешните потребности и международните контракти, Русия трябва да добива до 2010 г. по 630 млрд. куб. м., а след 2010 г. – по 700 млрд. куб. м.[182] А запаси от газ в страната има само още за 75-80 години! Затова погледът е насочен навън – към Туркмения, където е непредсказуемият “баща на туркмените”, туркменбаши Сапармурат Ниязов, но тук пък САЩ се застъпват упорито основният газопровод да мине през Турция.

- И от пета, обществена тайна е преливането чрез империята “Газпром” на фантастични държавни средства в ненаситни частни ръце. А това е източване в задгранични банкови сметки на средства, така нужни на задъхваща се Русия.

Б. Елцин нарече Каспийско море "вторият Персийски залив"[183]. Различни проучвания показват, че запасите на Каспийския регион от нефт са до 100, дори до 200 млрд. барела, т.е. 1-2% от световните запаси, които са около 1000 млрд. барела. Към 2015 г. експортът на нефт от региона може да достигне 2-4 млн. барела в ден. Това означава от 3.5% до 7% от сегашния световен добив. Така че става дума за важен, ала не за най-важния нефтодобивен регион - той не може да се конкурира с Персийския залив, където Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт, ОАЕ, Иран и Катар разполагат с ⅔ от разучените световни запаси. Но при интензивно разработване на залежите, Каспийският регион е в състояние да намали процентния дял на арабските страни и Иран в производството на нефт и да облекчи зависимостта на немалко държави от тях.

Запасите от природен газ в региона се оценяват на около 9 трлн. куб. м установени и, вероятно, още толкова потенциални. Световните запаси се изчисляват на 140 трлн. куб. м, а руските – на 48 трлн. куб. м.[184]

Основният проблем за Каспийско море е свързан с неговия статут. По този въпрос крайбрежните страни – Русия, Туркменистан, Казахстан, Азербайджан и Иран са разделени. Според Русия и Иран, Каспийско море не е открито морско пространство, върху него не се разпространяват нормите на Конвенцията на ООН по морското право от 1982 г. и то не може да се дели на национални сектори. То е общо достояние и неговите богатства принадлежат равноправно на всички граничещи с него държави. Туркмения също скланя към тази позиция.

Москва се опира на договорите на царска Русия с Персия от 26.02.1921 г. и на СССР с Иран от 25.03.1940 г., съгласно които морето е обща собственост на крайбрежните държави[185]. Русия често предупреждава, че всички едностранни действия по усвояване на ресурсите на Каспийско море са недопустими и направените за тази цел чуждестранни инвестиции нямат юридическа защита

Азербайджан и Казахстан твърдят, че Каспийско море е не езеро, а море и трябва да се подели на пет сектора – по един за всяка крайбрежна държава.

Регионът е зона на противоборство на Русия с Турция, полагаща усилия, както се спомена, да разпространи влиянието си в тюркоезичните републики от Средна Азия, Азербайджан и сред някои народи в Северен Кавказ. В същото време потреблението на природен газ в Турция може към 2015 г. да я превърне в най-големия негов купувач от Русия, изпреварвайки Украйна и Германия[186].

Русия няма достатъчно финансови ресурси за разработване на нефтените и газовите находища в Каспийския басейн. Но тя се стреми да участва активно и поне с блокиращи дялове в съответните проекти, за да съхрани решаващата си дума в региона. Когато трябва, тя не страда от излишни скрупули и чрез невидими за невъоръженото око механизми оказва въздействие върху вътрешнополитическия живот на бившите съветски републики.

Сбъдват се прогнозите, че Русия няма да успее да установи контрол върху тръбопроводите, които съединяват Каспийско море със световните енергийни пазари. Срещу това се противопоставят правителствата на развитите държави, водещите световни компании, клановете и бившите номенклатурни върхушки, които управляват в страните от региона. Интересите на всички съвпадат - да се изградят алтернативни трасета за нефта и газа от този регион. В острата надпревара за такива трасета България трябваше да намери способ за защита на своя интерес. Възможно най-дългият и най-неефективен маршрут бе да се разиграва антируската карта в Задкавказието и Централна Азия при многодневния воаяж на външната ни министърка по "пътя на коприната".

По странен начин, Западът, който брани бурно човешките права, изведнъж спира да им придава голямо значение в региони със стратегически суровини. Американски корпорации участват в седем от осемте проекта на Азербайджан по разработване на въглеводородните ресурси – на обща стойност от 25 млрд. дол.[187] В Казахстан, където президентът Назърбаев контролира играта на избори и парламент, повече от 80% от стратегическите предприятия се управляват от чуждестранни фирми: добивът на хромова руда е даден на Япония, на уранова руда – на Белгия; в нефта са се настанили американски компании ("Шеврон", "Мобил" и др.). "Правителството на Казахстан практически вече не контролира стратегическите отрасли на икономиката: добивът и експортът на нефт, уран, цветни метали, производството на зърно. Ръководството на страната е оставило в своята компетенция само въпроси, отнасящи се до съхраняването на властта и разпределението на получаваните от продажбата на ресурсите материални средства”[188]. Страните от Закавказието и Средна Азия са новото Елдорадо. Една, най-много две от техните суровини се добиват на пълна мощ, цялата им икономика се завърта около тях, структурата на търговията се крепи върху тях. За останалото се мисли дотолкова, доколкото остават средства от експорта, след като са порядъчно присвоени от управляващите кланове. В Туркменистан и Казахстан “авангардните” суровини са нефтът и газът, в Киргизстан и Узбекистан – уранът и златото, в Таджикистан – златото и алуминият.

Основните варианти за транспортиране на каспийския нефт са два (като изключим възможността за тръбопровод през Иран до Персийския залив, срещу който категорично възразяват САЩ).

- Първият е Баку-Грозни-Новоросийск (Грозни е столицата на Чечня, а Новоросийск - руско пристанище на Черно море). Тук тръбопроводите са практически налице. Ала Чеченската кървава баня е с мириз и на нефт. В деня, в който Москва се подписва протоколът за транспортирането на нефт по това трасе, главорезите на Шамил Басаев превзеха болницата в Будьоновск и взеха заложници[189]. Москва работи по маршрут, който заобикаля конфликтната зона през Дагестан. В разрез с интересите на Русия, съществува възможност и за алтернативен вариант до Черно море: Баку-Супса (в Грузия).

- Вторият е Баку-Тбилиси-Джейхан (турско пристанище на Средиземно море) –- дълъг около 2000 км, с приблизителна стойност 3.5 млрд. дол. САЩ удрят силно рамо на този маршрут. Задействани са сериозни ресурси за влияние, три правителствени агенции - Агенцията по търговия и развитие, Експортно-импортната банка и Корпорацията за частни инвестиции зад граница участват в кредитирането и гарантиране на частните вложения. Те ще работят по проекта в рамките на специално създадена работна група по каспийското финансиране. Президентът на САЩ взе нещата под свой контрол. Работната група ще се отчита пред междувемоствената група по Каспийско море при Белия дом[190]. Когато в края на април 2000 г. делегациите на Азербайджан, Грузия и Турция постигнаха споразумение за юридическата рамка на този тръбопровод, президентът Клинтън (в чието присъствие на 18.11.1999 г. в Истанбул бе подписано споразмението за тръбопровода) в нарочно изявление съобщи колко е удовлетворен (very pleased) от този факт[191]. Сякаш президентът на САЩ съобщава отношението си към всяко споразумение по света! Но нали още Джон Кенеди казваше: “За обезпечаване на дълговременното могъщество и лидерство в света, САЩ трябва да се стремят последният барел нефт на земното кълбо да бъде американски.”[192]

Извън всякакво съмнение, вторият маршрут ще се осъществи на всяка цена. През юни 1998 г. при земетресение пострада нефтеният терминал в Джейхан – тревожен сигнал за неустойчивата в сеизмично отношение територия. Но това няма да спре изграждането на тръбопровода, колкото и да се оскъпи проектът[193].

Ако нефтът стигне до Новоросийск, как той след това ще продължи до европейския и средиземноморския пазар? И тук възможностите са главно две.

- Първата възможност си остават Проливите (Босфора и Дарданелите). Но Турция непрекъснато заплашва да наруши Конвенцията за режима на Проливите от Монтрьо и често създава пречки за преминаване на танкерите. Пък и Проливите се задъхват от претоварване – пропусквателната им способност не е безгранична.

- Втората възможност е нефтът от Новоросийск да се транспортира с танкери до Бургас и оттам да поеме отново по тръбопроводи. Най-обсъжданият вариант е от Бургас тръбопроводът да продължи до гръцкото пристанище на Средиземно море Александруполис (Гюмюрджина), а оттам отново с танкери – до Европа. От него ще спечелят и България, и Гърция, защото част от нефта ще се преработва от тях. Проектът изглежда обаче обречен. Както писа в. “Капитал” още през 1997 г.: “Започнахме да договаряме с Русия и Гърция изграждането на сложно и скъпо съоръжение като петролопровода Бургас-Александруполис, без да сме наясно какви са намеренията на собственика на нефта – Каспийския петролопроводен консорциум (СРС – Русия, Казахстан, Оман) и ще може ли да се напълни изобщо тръбата. След тригодишни преговори и излишни харчове за безплодни командировки, едва тази есен беше казано ясно, че проектът не може да тръгне, защото Русия не може да гарантира минималните количества нефт”[194].

Тогава настъпи часът на АМБО, проект, вървящ по коридор No. 8 (и през Косово!) - Бургас-Скопие-Вльора (албанско адриатическо пристанище). Той е примамлив, макар че Гърция трудно ще се съгласи да бъде заобиколена от север.

Що се отнася до транспортирането на газа, разприте на България с “Газпром” създадоха огромни шансове за реализация на крайно неизгодния за нас проект за магистрален газопровод “Син поток” – 215 км по дъното на Черно море, на дълбочина над 2000 м. Срещу него се изказаха резки възражения главно от гледна точка на екологичната му безопасност[195]. По стратегически съображения, първоначално ентусиазираната Турция напоследък охладнява към този проект. В България има мечти и за газопровод от Туркменистан към Иран и Турция, а оттам пътят е през наша територия към Европа[196].

Колкото и важни да са трасетата на тръбопроводите, за Русия те са част от далеч по-важен проблем, свързан с програмата TRACECA (Transport corridor Europe-Caucasus-Asia), стартирана от Комисията на ЕС през май 1993 г. в Брюксел и наречена по-късно “Възраждане на пътя на коприната”. На втората Общоевропейска конференция по транспорта (о. Крит, март 1994) бяха разработени технически проекти, предвиждащи създаване в рамките на TRACECA на железопътни, автомобилни, водни и въздушни магистрали. Русия е крайно разтревожена, че TRACECA цели изграждане на мощен траспортен коридор, който да заобиколи Русия. Още повече, че под предлог за “защита на Евроазиатския транспортен коридор”, САЩ планират да базират постоянно в едно от грузинските пристанища две свои фрегати, а в централната част на Грузия – ескадрила военно-транспортни самолети. Русия задава ред въпроси, вкл. за рентабилността на TRACECA, защото Централна Азия и Европа вече се свързват от две жп магистрали, преминаващи през Русия, по-къси от трасето на TRACECA, като по тях транспортът е по-евтин, по-бърз и по пътя не се минава от железопътен на воден транспорт и обратно[197]. Да добавим, че в Китай се строи жп линия по направление на “Великия път на коприната”. След завършването ù, между Азия и Европа ще има път, с няколко хиляди километра по-къс от Транссибирска магистрала (10 хил. километра). Построяването на алтернативен път ще създаде проблеми за Русия, дори и изпитания за нейната териториална цялост[198].

Русия е удивително многолика. Калейдоскопът показва частици от пъстрата руска картина: организираната престъпност, даваща разсейки в редица страни по света; Чечня – където една държава, с претенции да бъде велика, дълги година не може да се справи с петънце земя и “шепа терористи”; ядреното оръжие; стратегическата битка за Каспийско море; Александър Солженицин; по чеховски блестящата фраза на Виктор Черномирдин: “Искахме да го направим колкото се може по-добре, а се получи както винаги”; възродената белокаменна Москва, която блести със златните си кубета на фона на материалната мизерия из руските ширини и дълбини; жестоката гайдаровска шокова терапия; абсурдната Чубайсова приватизация, довела до преминаването в частни ръце само за периода 1992-1994 г. на 70% от собствеността [199]; хилядите руски момичета, проституиращи по света; неразгаданият феномен на Владимир Жириновски, звучащ като присмех над Русия и нейния народ; Генадий Зюганов, говорещ от името на искащите реванш, на загубилите от перестройката и демокрацията. А загубилите не са никак малко и загубиха твърде много. Различни прослойки понесоха различни, но съкровени загуби - власт, КПСС, безгрижен живот, високо положение, лесни пари, Украйна, история, свобода (да - и свобода също), незнание, възможност да не се замисляш, опека, хляб, родина, сигурност, уравниловка и какво ли още не. Но както бе казал Козма Прутков - не можеш да обгърнеш необятното.

Години наред ситуацията в Русия изглеждаше много динамична и събитията се редуваха с отчайваща бързина. Всъщност, в стрната имаше установено статукво. То бе свързано с така важния въпрос - кой управлява държавата? Легитимно избрани институции или нелегитимни мощни интереси. Стана очевидно – управляваха интереси, чиито проекции във властта бяха ключови фигури с огромни правомощия. Интереси, превърнали партиите в политически пирамиди, а политическия елит - в клиент и заложник, в когото са инвестирали връзки, влияние, пари и са го дарили с толкова привилегии, че да не рискува да ги загуби. Интереси, които с медийни кампании, валутни спекулации, силови заплахи и прониквания в спецслужбите можеха и могат да дискредитират всяко правителство.

Същината на тези интереси бе многопластова. Те бяха уверени, че картите са раздадени, цените на политиците и комисионните им - уточнени. Промени, но не резки, и преразпределяне на властта, но не прекомерно, можеха да стават, но само вътре във владеещия властта елит. Бунтът срещу статуквото се наказваше безмилостно, понякога с физическо отстраняване на бунтуващия се.

Мощните интереси свързваха нарушаването на статуквото с новите гладни политици, които тепърва трябва да бъдат купувани, обезпечавани с коли, вили, сметки в чуждестранни банки, почивки в чужбина и прочие "полезни за бизнеса" услуги. Самото "изхранване" на политическия елит разбира се не затрудняваше така евфемистично наречените от нас "мощни интереси". Те се опасяваха, че рязкото разместване на пластовете може да запуши вече "продуханите" канали от чиновници и политици, да накара добре смазаната машина за употреба на властта да заработи на празен ход. В Русия подобно разместване на пластовете винаги носи потенциал за прерастване в революция, съпровождана с таен или явен терор и експроприация на експроприаторите.

Основните ресурси на Русия за несилово (мирно) въздействие и влияние - стратегическите суровини (нефт, газ, уран, злато, диаманти и др.) са почти феодална собственост на отделни хора или (което е все същото) републики. Това априори изключва(ше) възможността за по-твърда политика за притискане на “непослушните” и противостоене на логиката на световния пазар.

Част от причините за тази демокрация, построена чрез “велика криминална революция” (Станислав Говорухин), са скрити в новата конституция, съчинена набързо за Елцин и приета при съмнителни обстоятелства, с подозрения за “натъкмяване” на крехкото мнозинство в нейна подкрепа.

Демократичните процедури се съблюдават - през 1991, 1996 и 2000 г. имаше избори за президент, а през 1993, 1995 и 1999 г. - за Държавна Дума. Но Конституцията не гарантира баланс и отговорност на властта. Руският президент е пълновластен господар в страната. Той е най-свободният, най-слабо контролираният и с най-много възможности да действа недемократично президент сред големите и с важно геополитическо значение страни.

Руската Държавна Дума (долната камара на Федералното събрание, т.е. на парламента) е практически безсилна да наложи свое решение на президента, а президентът има правото да я разпусне. Президентът обаче, не може да разпуска горната камара, Съвета на федерацията, чиито членове са по двама души от всеки субект на Федерацията - ръководителите на изпълнителната и законодателната власт на този субект (странна смес на различни видове и нива на властта – хората гласуват за местни органи, а избират представители на федерално равнище). Пакетът законопроекти, внесени от Вл. Путин за възстановяване на “властовия вертикал” цели лишаване на ръководителите на субектите на Руската Федерация от високите депутатски кресла (и имунитети) в Съвета на федерацията и избиране на тяхно място на истински сенатори – отново по двама от всеки субект на федерацията

Силовите структури са на пълно разположение на президента. Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и ръководи и назначава Съвета за сигурност. Той утвърждава военната дотрина, назначава и освобождава висшето командване на въоръжените сили и осъществява ръководството на външната политика. Президентът въвежда военно или извънредно положение върху цялата територия на Руската Федерация или върху отделна нейна част и незабавно уведомява за това Думата и Съвета на федерацията, който утвърждава тези укази. Съветът на федерацията взема решения за възможността да се използват руски въоръжени сили извън пределите на Руската Федерация. Думата фактически приема само за сведение, без да може да влияе върху тях, решенията на президента по числеността, структурата и дислокацията на въоръжените сили. Парадоксално, но Съветът на федерацията не одобри секретния указ на президента “за мероприятията по възстановяване на конституционната законност и правовия ред на територията на Чеченската Република”, дал началото на военните действия срещу Чечня на 30.11.1994 г. Указът бе обявен по-късно за невалиден от Конституционния съд, но армията продължи да воюва до 1996 г.[200]

Бич за Русия е престъпността – обикновена и организирана. Самият Елцин през 1993 г. нарече страната си “мафиотска държава от световен мащаб”, проядена от корупция от горе до долу и така обхваната от организираната престъпност, че тя “представлява заплаха за стратегическите интереси и националната сигурност”[201]. През януари 1997 г. вътрешният министър Анатолий Куликов заяви, че престъпните групировки управляват почти половината от икономиката на страната. Броят на убийствата е нараснал от няколкостотин през 1985 г. до 32 хил. през 1994 г. – 2 пъти повече от САЩ, 5 пъти повече от Франция и Германия, 15 пъти - от Великобритания и 22 пъти - от Япония[202]. При обсъждане на руската организирана престъпност в Комисията по международни отношения към Камарата на представителите на Конгреса в присъствието на шефовете на ЦРУ и ФБР Джон Дойч и Луис Фрий, председателят на Комисията Гилман назовава следните числа: “Мафията там обхваща около 1 500 държавни предприятия, 4 000 акционерни дружества, 500 джойнт венчъра и 550 банки. Цитиран е доклад, правен за Съвета на федерацията, според който организираната престъпност контролира около 40% от руския вътрешен продукт. Според администрацията на Елцин между 70 и 80% от частния бизнес в Русия плащат рекет в размер на 10 до 20% от всички продажби на дребно.”[203] Песимистични прогнози говорят за 8 000 престъпни групировки. В Думата с мандат от 1995-1999 г., Л. Радзиховский наброява “банд-фракция", състояща се от 10-15% от депутатите[204].

Изключително сериозни са демографските проблеми на Русия.

Населението на СССР през 1990 г. бе 288.6 млн. (5% от световното), а на РСФСР – 148.2 млн. През 2000 г. в СССР трябваше да живеят 308 млн. В началото на 1999 г. населението в Русия възлиза на 147.1 млн. или 2.5% от световното[205], като през 1989 г. този процент бе 2.9%, а през 2010 г. ще бъде 1.9%[206]. От 1992 г. смъртността превишава раждаемостта и в Русия има абсолютно намаляване на числеността на населението с 200-400 хил. на година, въпреки миграцията на хора от бившите републики, компенсираща повече от половината от естественото намаляване. За периода 1992-1998 г. населението на Русия е намаляло с 4 млн. души, при над 5 млн. души бежанци и доброволни преместили са да живеят в Русия[207]. През 1999 г. 379 700 души са мигрирали в Русия, предимно от страни от бившия СССР, а Русия са напуснали 214 000, т.е. нетното намаление на населението е 784 500 души!

По равнище на смъртността – 15.6 на 1000 - Русия е в една група със Заир, Танзания, Судан. Дори в най-тежките години на американската Велика депресия този коефициент в САЩ е продължавал да спада от 11.7 през 1925 г. до 11.3 през 1930 г. и 10.0 през 1935 г.[208]

Броят на децата, починали до 1 год. през 1996 г. в Русия е 17.4, а в Западна Европа и Северна Америка – 5-9 на 1000, в Япония – 4[215].

Крайно висока е смъртта на майките при раждане – 44 случая на 100 хил. през 1999 г. или на равнището на Уругвай и Гватемала, докато в страните на ЕС тя е 9 на 100 хил., а в САЩ – 12 на 100 хил.[213] Около 70% от всички бременности след 1994 г. са завършили с аборт, поради това всяко пета съпружеска двойка сета не може да има деца[214].

Русия е на първо място в света както по абсолютния брой на абортите – 2.5 млн. през 1997 г., така и по относителния им брой – около 100 аборта на 1000 жени в детеродна възраст в началото на 90-те, докато в САЩ са 20, а в Западна Европа – по-малко от 10 аборта на 1000 жени[216]. През 1992 г. на 100 раждания в Русия са се падали 225 аборта, далеч на второ място е Румъния със 157 аборта на 100 раждания[217]. Днес в детски домове се намират 2.5 пъти повече деца, отколкото след Великата отечествена война![218]

Повече от 55 години след Войната, в Русия се запазва драматичното преимущество в броя на жените над този на мъжете – на 100 мъже в Русия днес се падат 114 жени, докато в ЕС и Северна Америка те са 105. И ако към 1989 г. делът на жените в Русия най-сетне достига предвоенното равнище (53% през 1939 г., в сравнение с 56% през 1950 г.), сетне той отново започва да расте, поради безпрецедентно високия за мирно време ръст на смъртността сред мъжете. При 55-59 год. делът на жените е 56%, а над 60 г. – 69% (в САЩ – 58%).

Трагична е картината със средната продължителност на живота в Русия. Средно за двата пола през 1986-1987 г. тя е била 70 години, сетне започва да пада. Едва напоследък се набелязва слабо нарастване и през 1996 г. е 65.9 год., а през 1997 г. – 66.9 год. Това е с 12-15 год. (!) по-малко отколкото в развитите държави: в Западна Европа и Австралия – 76-77 год., в Канада – 78 год., в Япония – 79 год.[219] и е на нивото на Латинска Америка – 66 год.

Русия има най-ниската очаквана продължителност на живота за мъжете сред развитите страни – 58 години и най-голямата разлика между очакваната продължителност на живота между мъжете и жените, нараснала от 1987 до 1994 г. с 3.5 год., за да достигне крайно високата стойност от 13 год., докато за последните 4 десетилетия в САЩ тя е 6.1-7.8 год., а за американците, достигнали в началото на 90-те 65-годишна възраст тя е само 3.7 год. Все по-вероятна е перспективата на без това измъчените от съдбата руски “бабушки”, да завършат живота си в самотата на вдовството. Впрочем, и очакваната продължителност на техния живот пада от най-високата стойност през 1987 г. – 74.6 год. до 70.8 год. през 1994 г. – най-ниското равнище за последните 40 години, с 9-10 год. по-малко, отколкото в САЩ, Канада и Япония! Ако в средата на 20-и век очакваната продължителност на живота на жените в Русия е била близка до тази в Северна Америка, то в неговия край тя е на нивото на Ливан, Саудитска Арабия и Тайланд[220].

Тежките инфекциозни болести се завръщат в Русия. През 1999 г. има нови 123 403 случая на туберкулоза и нивото на заболяване от “жълтата гостека” е 76 на 100 хил., при условие, че 40 на 100 хил. значи епидемия. Смъртността от сифилис нарасна 44 пъти след края на СССР, степента на заразеност тук е 234 на 100 хил. Заразените от СПИН нараснаха с 250% за 1999 г. и са 31 000 [221].

Броят на самоубийствата в Русия е 40 на 100 хил. – един от най-високите в света[222]. Кръвен данък продължава да взема алкохолизмът. За периода 1989-1993 г. смъртните случаи в резултат на алкохолизъм и алкохолна психоза нараснаха сред жените с 2.6, а сред мъжете – 3.5 пъти[223]. Регистрираните алкохолици са се удвоили след 1992 г. до 2.2 млн. души. Повече от 110 хил. от тях са на 12-16 години[224]. Днес 90 % от учениците в Русия имат повече или по-малко сериозни отклонения в здравето. 16% от новородените с родители алкохолици, наркомани, хора без постоянна работа и заплата, изпитващи постоянни стресове от неувереността в утрешния ден, са дебили. А 18% дебилност е пределът, при достигането на който процесът става необратим[225].