Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год



страница20/25
Дата22.07.2016
Размер4.49 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

IV.3. Измерения на Системата за национална сигурност


Както всяка друга такава система, и българската система за национална сигурност има времеви и пространствени измерения.

- Измерения във времето: това означава тази система да се опира на миналото, да се самосъхранява в настоящето и да се подготвя за бъдещето.

-- Миналото: то не може да бъде тотално охулено, отречено и разрушено. Ние нямаме друг избор, освен да се опрем на онова, с което разполагаме - въоръжени сили, специални служби, професионалисти, традиции и опит. Абсолютна илюзия или зла умисъл е убеждението, че без трагични последствия за страната ни са възможни тук революционни промени и налагане на чужди модели, несъвместими с нашата история, култура и възпитание.

-- Настоящето: то е битката ни за оцеляване, заедно с Валутния борд, с нищожния отбранителен бюджет, с рязката външнополитическа преориентация.

-- Бъдещето: то носи със себе си нови геополитически и геоикономически предизвикателства, нови технологии, комуникации, въоръжения. За тях трябва да се готвим още от днес, защото утре ще е вече фатално късно.

- Измерения в пространството: това означава системата за национална сигурност да отчита националните, регионалните, континенталните и глобалните аспекти на външната политика, отбраната и сигурността.

-- Отчитането на националните аспекти на сигурността означава да очертаем най-сетне кръга на българските интереси, цели, приоритети и идеали. То изисква неимоверно усилие на нашия народ за малко повече суверенитет и достойнство; за повече сцепление и заедност, за повече обща воля и разум.

-- Отчитането на регионалните аспекти на сигурността ни позволява да разчупим тесните рамки на Балканите, да осъзнаем принадлежността си към Югоизточна Европа и още по-широко – към Средиземноморието. Много рискове и заплахи за сигурността на европейския континент могат да дойдат от южния бряг на Средиземно море, където не бива да се подценяват такива потенциални източници на напрежение като бедността, фундаментализмът, корупцията, наркотрафикът и организираната престъпност, отсъствието на демократични традиции, демографският взрив и бежанските потоци, незаконната търговия с оръжия и арсеналите с ракети, способни на разрушения дори на 1000 км, оскъдните водни ресурси и т.н. Срещу такива рискове и заплахи една разпокъсана и егоистично изолирала се Западна Европа много трудно може да устои без да понесе огромни загуби.

-- Отчитането на континенталните аспекти на сигурността отразява усилията на Европа да се запази като фактор в световната политика, да се излекува от икономическата и физическа склероза, да изгради обща политика за сигурност и отбрана. България не може да търси стратегически партньори сред тези, които работят срещу интегрирането и просперитета на Европа.

-- Отчитането на глобалните аспекти на сигурността изисква размисъл за преструктурирането на геополитическите пространства, сили и интереси; за нарастващата трансграничност на информацията, културата, интелектуалната собственост, паричните потоци, инвестициите, търговията, трудовите ресурси, "сивото вещество", екологичните проблеми, престъпността и порнографията.


IV.4. Координатни системи на националната сигурност


Друг подход към предизвикателствата, пред националната ни сигурност е разполагането им в няколко различни координатни системи.

- Координатната система “глобализъм-регионализъм”. В нея се дирят отговори на въпросите за съдбата на националната държава; за промяната на същностни понятия - сигурност, независимост, суверенитет, територия, дух; за перспективите на малките народи и за количеството идентичност, памет, език и култура, които те могат да си позволят да съхранят.

-- Глобализмът означава изтощаване на ресурсите на Държавата за въздействие, означава отслабване на инструментите, с които правителството оказва контрол и влияние над събитията в собствената му страна. Светът все повече става свят на транснационалните компании и на унификацията: на мисленето, на ценностите и на целите, на критериите за успех и просперитет.

-- Регионализмът означава ерозиране на монолитността на Държавата отвътре, нежелание на нейни териториални единици да се идентифицират с централната власт и да виждат в нея авторитета и ресурсите, с които тя може да се заеме с решаването на локалните им проблеми.

Слабата и дезориентирана Държава се обрича на безбъдеще, докато зрялата и сплотена Държава разумно прехвърля правомощия и функции или нагоре по вертикала - към наднационални структури за интеграция и сигурност, или надолу - към регионални структури за местно самоуправление, или по хоризонтала - към неправителствени организации и сдружения с идеална цел.

- Координатната система “еднополюсен свят-многополюсен свят”. Тук водещ е геополитическият избор, пред който се изправя малката държава.

В навечерието на всеки нов век човечеството обича да приседне върху някой крайпътен камък и да поразмишлява над съдбините си, да си направи равносметка за делата и пропуснатите шансове през отминаващото столетие.

Ето, че днес светът се събужда от кратката, но сладка дрямка след края на Първата Студена война и разтърквайки все още сънните си очи, започва да осъзнава, че някак прекалено лесно (макар логично) се установи еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила. Историята доказва, че подобен модел е недемократичен, неустойчив и твърде лесен за изваждане от равновесие, с многобройни структурни дефекти, с ясно изразени огнища на нестабилност и източници на конфликти. Глобалните интереси са много по-пъстри, а заплахите - много по-сериозни, за да може една държава, пък било то САЩ, да ги преодолява успешно. Търсенето на плуралистични алтернативи на този модел е задействано: както “отгоре” - от държави като Русия, Китай, Франция, Япония, Индия; така и “отдолу” – от несъгласните и унижените (контрареволюция на клетниците). Те ще бъдат все по-безкомпромисни, радикални, и терористични в битката си с еднополюсното статукво.

Ако комунизмът беше класова борба за нов глобален ред, водена във и от името на слабите, бедните, оНЕправданите, то сега налаганата, управляема и контролирана глобализация може да стане нова такава борба - на силните, богатите, оДАправданите. Ако предната идея за пропадна с трясък, тази може да победи, защото върви ръка за ръка с геополитическата еднополюсност.

Светът не е толкова щастлив, колкото изглежда, видян от Запад. В него може би човек за човека (държава за държавата) да не е вече вълк, но и брат все още не е. Ноам Чомски казва: “Глобалната сума на знаменитите латиноамерикански дългове, които предизвикаха толкова вълнения в света, е от същия порядък, от който са изнесените от латиноамериканските привилегировани длъжници капитали в чужбина. Още веднъж се потвърждава истината за чуждестранната помощ: бедните от богатите страни плащат на богатите от бедните страни за услугите, които те са правили на богатите от богатите страни.”[4] Както пише Уилям Пфаф: “Един ден трескавият стремеж на Запада да глобализира света и да унищожи всичко, което се е намирало там преди него, може да заприлича на случая с библейските свине от Гадарин, които се втурнали към езерото и се удавили.”[5]

- Координатната система “атлантизъм-европеизъм”. Тя е свързана тясно с алтернативите пред българската външна политика. А те са краен брой: изолация, неутралитет, регионализъм, ортодоксия, атлантизъм и европеизъм.

-- Изолацията е само теоретична хипотеза, която изобщо не си струва да се обсъжда, защото е равна на геополитическо безумие или самоубийство. Такава политика по принцип е била присъща или за велики сили, които отказват да поемат отговорности за глобалната сигурност (напр. САЩ веднага след Първата световна война); или за определен тип маргинални политически режими, които - мнителни, подозрителни като Албания през Студената война, насаждат у своя народ психологията на обсадената крепост; или за страни, на които международната общност налага такава санитарна карантина – това са т.нар. държави-бандити (мошенички), rogue states или государства-изгои (Ирак, Либия, Куба, Северна Корея – според американската класификация).

-- Неутралитетът, като неучастие във военни и военнополитически съюзи е фундаментален проблем, в никакъв случай не заслужаващ хулите и остракизма, на които е подложен от яростни атлантици. От една страна, науката Геополитика привежда силни възражения срещу членството в НАТО на държави като нашата и смята, че е противопоказано “пришиването” ни към атлантически, “морски” съюз, извечен враг на континентална Европа (Евразия). От друга - България и при трите световни войни през 20-и век – Първата, Втората и Студената, направи погрешен стратегически избор на Големия брат и се оказа в лагера на победените. Резонен е въпросът – а какви са гаранциите, че тя този път ще се ориентира правилно?

Но защитниците на тази алтернатива сочат и доста сериозни аргументи в полза на своята теза – напр. следния важен факт, произтичащ от членството ни в НАТО. Ако да речем, между Русия и Турция избухне конфликт и Русия предприеме въоръжено нападение срещу Турция, то бидейки член на Алианса, България автоматически ще е задължена (по член 5 на Вашингтонския договор) да разглежда това като нападение срещу себе си и да окаже помощ на Турция, предприемайки индивидуално и съгласувано с останалите страни от НАТО такива действия срещу Русия, каквито смята за необходими, вкл. употреба на въоръжена сила. Това разбира се е малко вероятна хипотеза, но тя достатъчно добре илюстрира възможните ограничения на суверенитета, които се определят от членството ни в НАТО.

Проблемът с неутралитета има още две страни. Първо, в Западна Европа той може да се възприеме (а за не малка част от противниците на НАТО у нас е наистина така) като претекст за отказ от членство в НАТО, а не толкова като резултат от отговорен анализ на целите на външната ни политика. И, второ, неутралитетът при всички случаи трябва да бъде признат и уважаван от Великите сили и съседните държави.

Тенденциите в европейските процеси, балансът на силите и интересите в региона и обективните нагласи в обществото дават основания да се твърди, че неутралитетът ще тласне България към изолация, а националната ни сигурност към прекомерни усилия, финансово напрежение и милитаризиране, които тя не би могла нито да си позволи, нито да издържи. Неутралитетът може да се окаже неудачен експеримент, последствията от който трудно ще бъдат преодолени от и без това изтерзаното ни от социални експерименти общество.

-- Регионализмът – означава политика, съсредоточаваща всички усилия в рамките на нашия регион. Като страна, чиято подкрепа мнозина се стремят “да напазаруват”; като доказан фактор за стабилност, България има свои шансове да се превърне в говорител на региона (какъвто днес няма, защото няма и общ език, на който той да говори), най-добре изразяващ неговите интереси. Макар че в такъв случай тя ще трябва да отстоява интереси, не винаги съвпадащи с националните – цената, която се плаща за подобна привилегирована позиция. България съхранява нормали отношения с всички страни в региона. Добрият прием, който те ù оказват, стремежът ни (дебалансиран напоследък) за еднакво близка и без задни мисли дистанция с тях, бързото възвръщане към умереност и деидеологизиране на външната политика, което безусловно ни предстои, могат да ни направят надежден и желан посредник и партньор не само при регулиране на регионални спорове (сложни за решаване, поради исторически обусловени страхове и вражди и постоянно търсене на подсмисъл, на корист), но и в сериозни проекти, изискващи общи усилия и добра воля. Доверието на Запада към нас като европейска (европейската) държава в региона може да ни донесе морални поощрения, но и материални изгоди като център и дистрибутор на фондове за региона.

Недостатъците при такова самозатваряне в региона не са за подценяване – ние можем да си останем със стеснен хоризонт и регионален манталитет, да продължим да говорим на архаичен, балкански диалект, да бъдем въвлечени против волята си в местни конфликти, да се откъснем от процесите в Европа.

-- Ортодоксията е условно название за алтернативата, която преекспонира православното (или/и славянското) направление на външната ни политика. Не е точно тази алтернатива да се смята изцяло вкоренена в миналото, в сантиментите и позивите на паметта. Сериозни причини България да свърне един ден внезапно от поетия път и да потърси ново спасение на живота и душата си в “ортодоксията” са следните: 1. Умората от демокрацията и дългото чакане в предверието на европейските институции; 2. Раждането на радикално мнозинство, презиращо пазарната икономика заради мизерията, в която то се намира. 3. Настъплението, което се води срещу (част от) православието и славянството; 4. Завръщането към етноса и религията – като отхвърляне на културното влияние на Запада и като условие за общи действия с цивилизации, протестиращи срещу господството и хедонизма на Запада.

България не може да се затвори в своя етнос, в своята религия и култура. Подобна алтернатива едва ли ще ни донесе по-голяма сигурност и по-добро бъдеще. Вероятно е тя да ни създаде повече врагове, отколкото приятели, да ни накара да се чувстваме закрепостени сред илюзии и надежди, чието сбъдване е невъзможно. Макар това, че сме славяни, че сме православни, да е част от нашата същност, да формира нашите личности, не бива да мислим, че то е главното ни достойнство и ни прави особен тип хора, различни от неславяните и неправославните, че само по този критерий трябва да се интегрираме със себеподобните. Главното, по което трябва да дирим близост са демократичните ценности, уважението към правата, свободата и морала, историята и културата на другия. Всеки фундаментализъм е опасен, защото разделя и противопоставя и отричайки правото на мнение у другия, лесно преминава към отричане на правото му да съществува. Това, че Иван Костов погреба национализма е огледално доказателство за вредността от крайностите. Национализмът е нужен! Той е здравословен, прагматичен и конструктивен, ако е човечен и умерен, ако прави твоя род и родина по-щастливи и по-успешни, без това да е за сметка на чуждото щастие и успех.

-- Атлантизмът и европеизмът са алтернативи, вписващи се в нашата европейска и евроатлантическа интеграция, но отчитащи тенденциите в НАТО, баланса между европейското и атлантическото крила в Алианса.

Всяка интеграция е жертва на суверенитет. Невъзможно е България скоро да има потенциал, който да ù позволи диалог с водещите страни в НАТО. Влизайки в НАТО, страната ни ще си дава сметка, че всичките ù сетнешни действия трябва да изхождат от максимата, че което е добро за НАТО е добро и за нея, без обратното да е винаги вярно. При своето политическо, икономическо и военно планиране България ще трябва да държи максимално гореща връзка с Брюксел (Вашингтон, Берлин, Париж), да синхронизира ходовете си с тях, да прилага техните стандарти за оценка на заплахите и рисковете, да пренастройва системата си за национална сигурност така, че тя да е в унисон с изискванията на Съюза.



Атлантизмът успоредява българските позиции с тези на САЩ и най-верните им партньори – Великобритания, Турция, Холандия. И днес нашият часовник отчита Вашингтонско време, чрез висшите ни политици и чиновници говори американският интерес. Това носи определени предимства, защото създава впечатление, че сме изцяло под защитния чадър и протекциите на световната суперсила. Но то може да ни отчужди от Европа, тя да види в наше лице троянски кон made in USA и така да затвори вратите си за нас като перспектива за членство в ЕС.

България подценява ролята на държавите, които се стремят да засилят европейските позиции, постове и ангажименти в НАТО, да дадат шанс на по-ясно изразена европейска идентичност в Съюза. Интегрираща се Европа с обща и неделима сигурност е не само континентален, но и наш приоритет. Ние сме неоспорима част от Европа, а не доброволен придатък на който и да било друг континент.



Европеизмът е именно такава алтернатива: винаги, във всеки спор, във всяка дилема да сме със Европа, да изповядваме нейните принципи, нейните възгледи за конфликтите, да проектираме националните си интереси в общоевропейските интереси. Така ще се опитаме да намерим достойно място в европейските интеграционни усилия, в разширяването на европейското пространство на сигурността. Ала и тук се крие риск – да заложим на карта, каквато в геоколодата няма. Т.е. да инвестираме в по-самостоятелна, по-смела, силна и еманципирана Европа, в Европа с повече Европа и с по-малко САЩ, а тази Европа да не се състои. Дори да няма намерение да се състои.

- Координатната система “индустриално общество-информационно общество”. Националната ни сигурност, съхранявайки стратегическите ценности на индустриалното производство, трябва да се обърне с лице към 21-и век, към прииждащите информационни технологии.

Големият учен и хуманист Алвин Тофлър говори за трите вълни на епохална промяна, трасиращи пътя на човечеството - Аграрната, Индустриалната и Информационната революции. Всяка от тези революции се свързва с нейния основен източник на блага: съответно Земята, Енергията и Информацията; всяка има свой символ: Лопатата, Конвейера и Компютъра.

Става дума не просто за три типа производствени отношения - земеделие, индустрия и комуникации, а за различни начини на междучовешко общуване, на водене на война и създаване на културни ценности; за различни технологии и институции; изобщо - за различни социални системи, които Тофлър нарича "цивилизации". С изключение на най-изостаналите, във всяка държава днес присъстват в различни пропорции и трите "цивилизации", намирайки се както в динамично сътрудничество, така и в конкуренция и конфликт една с друга.

Утрешните конфликти според Тофлър ще бъдат между обществата от Втората и Третата вълни – индустриалните и информационните общества. Едните ще останат за дълго в 20-и век, без да могат както барон Мюнхаузен да се изтеглят от там сами за косите. Другите ще се устремят с експоненциални темпове напред. Толкова напред, че сякаш ще преминат в друго измерение.

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница