Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год



страница21/25
Дата22.07.2016
Размер4.49 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

IV.5. Предизвикателства пред националната сигурност


Сред основните предизвикателства към нашата национална сигурност ще отделим десет, свързани с десет ключови за България проблеми. С тях за жалост списъкът не се изчерпва. Националната сигурност се подчинява на печален закон: колкото повече намалява, толкова повече области от живота обхваща. И всичко у нас става национална сигурност - от изтичането на мозъци и емиграцията на младите, през разпада на културата, образованието и здравеопазването, през наркоманията и проституцията, та до корупцията, разпродажбата на националното богатство и агонията на армията.

Предизвикателството все още не е заплаха. Дали то ще се материализира и ще даде разсейки, дали ще стане самосбъдващо се предсказание, зависи от отговора, който като народ, нация и общество ще намерим сили му дадем.



IV.5.1. Проблемът с Региона

За Бисмарк географията е единствената постоянна величина в политиката. Никой не може да избяга от географското си положение. А нашата орис е да сме заклещени завинаги в Югоизточна Европа - регион със стратегическо значение за континенталната и глобалната сигурност; с тревожни огнища на конфликти. Регион, в който се възраждат стари похвати на великите сили от времето на Версай – да сблъскват своите интереси; да говорят едно, а да вършат друго; да разсичат хладнокръвно територии, народи и съдби; да насъскват държавите помежду им; да им внушават нецивилизованост, ограниченост, вечно чувство за непълноценност и вина (ето как “първият демократично избран премиер на България” вижда своя регион: “За балканските държави се оказва типично или да се колят, или да проявяват пристъпи на, ако трябва да го кажа учтиво, емоционалност, което едва ли има много общо с разумната политика.”[6]); да изолират региона от същинска Европа, превръщайки го в неин заден двор; да налагат в него не силата на правото, а правото на силата. Регион-полигон, където се тестват нови поколения оръжия, нови визии за управлението на конфликтите и за устройството на света.

Югоизточна Европа е място, където си дават среща 20-и, 21-и и 22-и век. В него се противопоставят и си взаимодействат различни култури; различни икономически системи и социални проекти, различни стандарти на живот и дух; различни възгледи за бъдещите функции на Държавата, Войника, Политика и Религиозния водач; различни подходи към сигурността. От сближаването или отдалечаването на тези цивилизационни различия зависи дали развитието тук ще тръгне в посоката на черните пророчества на Самюъл Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите или регионът ще се интегрира - с възможно най-малка жертва на ценности, идентичност и вяра - в света на новите технологии, комуникациите и информационните общества, на добрата стара и лекуваща се от самодоволството демокрация, на хуманизиращите се социални отношения,.

Много често името - знак, с който се назовава нещо, за да се обективизира неговата същност, заживява свой самостоятелен живот и по някаква обратна връзка започва да влие на обозначеното чрез него нещо, да го моделира, да предопределя развитието му. Затова, произнасяйки "Югоизточна Европа" трябва да се замисляме дали това название няма като зъл дух, изпуснат от бутилката, изведнъж да получи власт над пространството, чието название носи и да тласне събитията в него в някаква неочаквана и неизгодна посока.

Какво всъщност е "Югоизточна Европа" ? Южната част на Източна Европа, която бе отдадена доброволно в сферата на влияние на СССР, за да служи като санитарен кордон, отделящ Запада от комунизма; или източната част на Южна Европа - зоната на стратегически интереси за Запада, заради която възникна Доктрината Труман. Зоната, чието присъствие в НАТО, а по-скоро присъствието в която на НАТО, изобщо не се подлагаше на съмнение независимо от характера на режимите и нивото на демокрацията в нея.

Да вземем основните цивилизационни противоречия: Север-Юг (богати и бедни държави) и Запад-Изток (демократични и недемократични държави). Не означава ли "Югоизточна" Европа, че и при двете противоречия тя е отдясно на тирето, т.е. в тяхното сечение, в най-уязвимата им зона, като част от Юга (бедните) и от Изтока (недемократичните) едновременно?

В нашия регион протича стремително процес на настаняване на САЩ, на изтласкване на Русия и маргинализиране на ролята на Европа. Геополитиката не си е отивала от Югоизточна Европа. В Европа външните граници стават вътрешни (de jure в Германия, de facto в Европейския съюз), а на Балканите и в бившия СССР вътрешните граници стават външни. Това се съпровожда винаги с обилно кръвопускане. Дали обаче някой не добавя хладнокръвно антисъсирващи кръвта емулсии - та да изтече тя колкото се може повече?

Ето резултатът - сега имаме освирепялото Косово, убило Валентин Крумов – приятел от детството. И беззащитната Македония - от умиращата държавност на която чрез опасна мутация може да се роди хибрид от две републики – Славянска, със столица Скопие и Албанска, със столица Охрид! (Кон)Федерация, която подобно на Босна ще може да живее само на системи и с външно присъствие.

Дори беглият поглед към многобройните инициативи за нашия регион, последна сред които е Пактът за стабилност, показват, че главното са думи, думи, думи. Пълна импотентност да се направи нещо значимо и трайно. С една стотна от парите, хвърлени за бомбардировки над Югославия, можеше да се постигне сто пъти по-добър ефект за сигурността и мира на Балканите.

Отчасти, но само отчасти, можем да се опитаме да разберем Западна Европа, когато тя се притеснява от налагащото се разделение на труда: САЩ да отговарят за войната, ЕС – за мира.

По време на битката за Косово, поне 70% от усилията на НАТО бяха американски; американските разузнавателни средства откриха почти всички цели за бомбардиране, американските самолети и вертолети извършиха ⅔ от бойните полети на НАТО, практически всяка ракета с точно насочване се изстрелваше от американски самолет[7].

А на регионалната конференция за Югоизточна Европа, 29-30.03.2000 г., в Брюксел, бяха заделени 2.3 млрд. дол. за проектите “Бърз Старт” за подобряване на инфраструктурата (вкл. вторият мост на Дунав) и за укрепване върховенството на закона в региона. От тях делът на ЕС е 66%, на САЩ – 3%. ЕС даде 63% от военнослужещите в KFOR, САЩ – 15%. ЕС осигури 75% от финансирането на мисията на ООН в Косово UNMIK, САЩ – 13%. При двете конференции на донорите за Косово, проведени под егидата на Световната банка, ЕС се нае да поеме 60% от разходите за възстановяване на провинцията, САЩ – 20%[8].

България заема изключително място от геополитическа гледна точка - в ядрото на Балканския полуостров и Югоизточна Европа. През нея минават или ще минат енергийни, суровинни, транспортни, информационни и финансови магистрали. Това я прави средище на важни инфраструктурни проекти.

България има силни шансове в укрепването на регионалната сигурност. Тя може да докаже, че и на Балканите са приложими европейските стандарти в областта на човешките права и свободи, в гражданския контрол над военните, в регулирането на споровете и ранното сигнализиране на конфликтите.

Най-голямата грешка, която интегрираща се Европа може да направи е да започне да се отделя с изкуствени стени и бариери - икономически, военни, политически, културни - от своята югоизточна част. Така могат да възникнат концентратори на напрежение, които ще придобият енергия, способна да взриви европейската сигурност. Добрата политика, която Европа трябва да води тук е на протегнатата ръка, на инвестиции в просперитета и човешкия фактор.

Необходими са не повече и по-големи организации за сигурност, а повече и по-голяма сигурност. Нужни са промени във философията на разширяването. Засега то се осъществява бавно, същноста на структурите се мени още по-бавно или не се променя въобще – нито дневният им ред, нито посоката на тяхното развитие. Важно е не просто механично разширяване на институциите (с подозрения за друг геостратегически подтекст - преместване на Желязната завеса на изток, на границата между католико-протестантска и православна Европа), а разширяването на пространството на сигурността. В това е смисълът на европейската интеграция и само така тя ще бъде ефективна.

Сигурността на Балканите е ключов елемент от сигурността на Европа. Без пълноценното им интегриране, европейската сигурност не би могла да бъде нито пълноценна, нито неделима. Този извод, който за хората от региона е очевиден, трябва да бъде осмислен от западноевропейските държави и превърнат в нормална демократична практика. Но той може да се окаже и игнориран, оставен на волята на събитията, на метода на пробите и грешките. По този начин все някога той отново ще бъде направен от същинска Европа - но на далеч по-висока цена и за сметка на изоставането ù от други, много по-динамично и рационално развиващи се региони на света.

Отказът на Европа да надрасне историческите заблуди; да наруши своето спокойствие, да спомогне за регулирането на проблемите в задния си двор е равносилен на отказ да се участва в надпреварата за водеща роля в света през новия век. Подобен отказ води до ескалиране на събитията, до милиони човешки драми, до угроза за европейската сигурност. Босна и Косово са книга, която всички трябва да се научат да четат, включително и между редовете ù.



IV.5.2. Проблемът с Глобалния еднополюсен модел.

Когато светът започва да се консолидира срещу еднополюсния модел, у нас властта изтегля нашите позиции изключително към единствения му полюс. Съмненията в поетия от България курс на служба по всички възможни начини на този полюс, наистина са сериозни. Превръщането на страната в платцдарм за изтласкване на Русия от Балканите (отчитайки традиционните руски интереси на полуострова) - е продукт на атавистично мислене. Всяко управление, избрало този път, макар той да изглежда печеливш, рискува да се окаже марионетно, а при повече безочие - и компрадорско. То би могло да натика България в центъра на сива зона, да я допревърне в коридорна държава с обслужващи функции.

Интересът на САЩ към България очевидно е завишен. Ала тяхното поведение спрямо нас едва ли ще излезе извън схемата на отношението им към другите държави, градирано в скалата на американските приоритети.

- Най-значими за САЩ са тези “велики” сили, които в глобалната политика ги следват плътно и неотлъчно (напр. Великобритания и Япония).

- На второ място са развити западни държави, без които трудно може да бъде наложено каквото и да е важно решение (напр. Франция и Германия).

- На трето място идват т.нар. пивотни[9] държави, намиращи се на острието на американския стратегически интерес, отношенията с които са специални, без значение колко демократичен е управляващият им режим (напр. Турция, Египет, Израел, Пакистан). Малко след преврата в Пакистан, Клинтън отиде там на крака на хунтата, завзела властта по насилствен начин. Независимо от строгите му изказвания, превратаджиите получиха подкрепа и легитимност. Ето това е да си стратегически партньор на САЩ, да си пивотна държава. Следваш курс на защита на американските интереси, а другото – права, демокрация, законност – то важи по принципа “колкото, толкова”. Същото се отнася и за Турция, където насилието към кюрдите е държавна политика, а властта и икономиката са сочени често сред най-криминализираните.

- Четвърти са регионални фактори, с които няма (още) такава близост, но на които САЩ държат и прощават редица своеволия, “купуват” от тях подкрепа в големи количества, ухажват ги (напр. Казахстан, Узбекистан, Азербайджан).

- Пети сред държавите, към които САЩ се отнасят подчертано позитивно са страни на ключово геополитическо място, които са по-ценни като територия за дислоциране, отколкото като общество-партньор (напр. Панама, Албания).

България едва ли може да попадне на по-високо от петото място в тази схема. Стремежът на САЩ да се разположат у нас се определя от нашето златно стратегическо положение, а не от грижата за нас като развита нация. Напротив, такава нация е далеч по-главоболна, непредсказума и неуправляема.

В кратката нова история на българо-американските отношения особено важни са два случая, които показват, че макар САЩ да имат силно лоби в изпълнителната власт, парламента, финансовия елит и неправителствения сектор, респектът към тях, към американските принципи, ценности и практики няма дълбоки корени в нашето общество и се създава и налага главно отгоре.

През юни-август 1997 г. “гръмна” идеята за демонтиране и унищожаване на българските ракети SCUD и SS-23 (ракетни комплекси, дислоцирани на територията на България в 4 дивизиона с по 2 ракетни установки и разполагащи с касетъчни, т.е. разделящи се бойни глави с голяма мощност[10]). Тя бе разкрита още в началната ù фаза - чрез нон-пейпър САЩ настояваха тези ракети да бъдат унищожени като остатък от Студената война и морални остарели за използване за отбрана. САЩ се опасяваха, че “някои части, напр. системите за управление, могат да бъдат потенциално средство за разпространение, ако попаднат в държави, които разработват свои ракетни системи.” Разразилият се скандал накара правителството да декларира, че “на този етап унищожаването на ракетните комплекси SS-23 и SCUD не отговаря на националните интереси на Република България... Тези ракетни комплекси са част от средствата за гарантиране на сигурността на страната и имат силен възпиращ ефект”[11].

В нормалните държави подобна акция по (най-малкото) дискредитирането на стратегически важни за отбраната ракетни комплекси, се определя като “тайна операция”, целяща да постави обществото пред свършен факт. Вместо това, верен (тогава) на управляващите политолог написа, че парламентарното питане (което предотврати нарязването на ракетите) “не може да бъде квалифицирано по друг начин, освен като пряк удар по българската национална сигурност и българския национален интерес”[12].

Аналогичен през октомври-ноември 1999 г. бе случаят с американските военни бази в България. Пентагонът инициира (според български разузнавачи) секретни разговори за тези бази, водени 4 месеца с крайно ограничен кръг висши наши участници – 7-8 цивилни и 3-4 военни, върху основата на обстоен доклад за достойнствата и недостатъците на възможните варианти за бази (особено край Добрич - за военноразузнавателни цели). Когато информацията изтече (в сп. “Эксперт” - руско издание!) и се разгоря поредният скандал, Петър Стоянов бе принуден да заяви, че идеята е негова и не е обсъждана (!?) със САЩ. Междувременно американският посланик у нас Ричард Майлс пророни: “По този въпрос много глупости имаше”, а официалният говорител на руското външно министерство Владимир Рахманин заяви: “Изявленията на българския президент Петър Стоянов не съдействат за укрепването на сигурността и стабилността в Европа, особено в югоизточната ù част.” Накрая, П. Стоянов все пак каза, че една от темите (на нея той много държи), които ще обсъжда с президента Клинтън при посещението му през ноември в България е “за предоставяне на инфраструктурни обекти на българска територия на сили на НАТО при необходимост, при нужда, както и за съвместни учения.”[13] Трудно е да повярва човек, че нещата стават ето така – сядат двамата президенти в креслата, разговарят за това онова и изведнъж нашият се почесва и казва – “апропо, Бил, отдавна се каня да ти предложа един инфраструктурен обект”. Нищо подобно – при такива срещи всяка тема отдавна е изгладена напречно и надлъжно с тежката ютия на дипломацията, която ютия в случая е силно асиметрична.

Такава политика за национална сигурност има малко общо с демокрацията.

Твърде често у нас се прекалява с до болка познатото усърдие в обичта към Големия брат – чрез вземане на желаното за действително и с използване на партийна пропаганда. Главният редактор на “Демокрация” Невен Копанданова писа при посещението на П. Стоянов в САЩ през 1998 г., че България е поставена “като възможно най-силния кандидат за членство в НАТО”[14]. Точният текст от Декларацията бе: “Двамата президенти се съгласиха, че участието на България в Партньорство за мир, засиленият диалог с НАТО и Евро-атлантическия съвет за партньорство са ключови средства за превръщането на България във възможно най-силния кандидат за членство в НАТО.”[15]

Това не е най-лошият пример за начина, с който се прави пропаганда по най-лоши образци от отреченото тоталитарно време. В самото навечерие на срещата на върха на НАТО в Мадрид, 08-09.07.1997 г., където бе взето решението Чехия, Полша и Унгария да бъдат поканени в Алианса, външната ни министърка даде интервю на официоза “Демокрация”, в което сподели: “Струва ми се, че в Мадрид ще спечелят четири държави - Чехия, Полша, Унгария и България.”[16] На 02.10.1999 г. министърът на отбраната каза пред официоза: “До 1999 г. можем да изградим боеготова армия както за България, така и за Северноатлантическия съюз.”[17] А на следващия ден, в словото си на срещата на министрите на отбраната от Югоизточна Европа в София, бе ред на президента да заяви: “Аз съм убеден, че до пролетта на 1999 г., като резултат от изпълнението на нашата национална програма за присъединяване към НАТО България ще отговори на всички критерии за членството в съюза.”[18]

Независимо от подобрения имидж на България в очите на НАТО, даже в най-успешната за страната ни среща на върха на Алианса – тази по случай неговата 50-годишнина (на 24-25.04.2000 г. във Вашингтон), след като бе предоставила небето си за операцията в Косово, България бе спомената в Заключителното комюнике едва на шесто място сред потенциалните кандидатки за членство – след Румъния, Словения, Естония, Латвия, Литва и пред Словакия и Македония[19].

Опасенията за рисковете от тясното обвързване със САЩ се пораждат от перспективата нашият регион да стане американски протекторат Балкания - отделен чрез река Дунав от същинска и интегрирана Европа, т.е. Европия. Има индикации, че Европа може да даде на лизинг тази зона на САЩ. Зловеща метафора са разрушените мостове над Дунава - да няма свързващи звена между двете земи. Така Европа ще се сдобие с ахилесова пета, която ще я направи далеч по-уязвима. А съдбата на ахилесовата геополитическа пета винаги е печална - кръв до кръв, кръст до кръст, скръб до скръб. Такава пета има две времеви измерения – минало и настояще. И никога – бъдеще.

България днес може да се оприличи на желязото, което се кове, докато е горещо, на глината, която се меси, та да ù се придаде форма, най-изгодна на водещите глобални интереси. За да се превърне в субект в международните отношения, а не в маргинален обект на влияние и принуда, за да не се срине до коридорна държава с обслужващи функции, с която се съобразяват рядко, а вземат насериозно още по-рядко, България е длъжна да проявява във външната си политика много достойнство, да не тича вечно запъхтяна с голям букет и тръпнеща от вълнение за посрещане на поредния Голям брат. Тя трябва да доказва, че не е най-послушната и безхарактерна държава в региона; че не е готова да направи невъзможното само за да я потупат по рамото (ако не и по-долу) с общи фрази и обещания за светло бъдеще; че не се държи като наложница, която с все сили се старае да обслужи повелителя си, в разрез дори със своите желанийца; че не се престарава като слугиня, на която самодоволният, сластолюбив господар неизбежно ще задене веднъж полите в кухнята.

На Балканите не може да бъде другояче. Най-опасно за една държава тук е да следва сляпо чужда воля, да води политика, която внушава на своя народ цивилизационна непълноценност и изчегъртва базисни съставки и стойности от идентичността му. Такава политика се превръща в заплаха за националната сигурност и на нея трябва да се дава отпор, по възможност - в рамките на демокрацията. Другото би имало далеч по-висока цена. Ала точно такава цена всеки народ е готов да плати, когато няма повече какво да губи.

Обществото трябва да отстоява своите интереси и сигурност, а не интересите и сигурността на властта, станат ли несъвместими с неговите собствени. Когато тази несъвместимост надхвърли разумните предели, обществото има право да откаже да се подчинява на властта. Нещо повече - то ще оцелее само ако посегне на интересите и сигурността на тази власт.

Върху всяка страна в насипно състояние е напълно логично да се оказва силно въздействие. Изпълнената с осезаем външен натиск среда не е само бедствие, тя е и предизвикателство, дразнител, шанс. Никой обаче не може да обясни защо за своята сигурност България харчи по-малко от съседите си както от гледна точка на това, от което тя се нуждае, така и от гледна точка на това, което може да си позволи. Политическият елит е длъжен да се опита да отвоюва поне малко, поне капчица суверенитет за България. Такава драстична жертва на суверенитет като сегашната не може да се компенсира с нищо. Тя е най-прекият път към заразяването на обществото ни с комплекс за малоценност, с чувство за агония в периферията на развития свят.

А какви са перспективите пред еднополюсния геополитически модел? Изправени сме пред три сценария за развитие в обозримото бъдеще.

- Първият сценарий води до стабилизиране на еднополюсния модел. Този модел ще се закрепи и задълбочи, ще се превърне в способно да се самовъзпроизвежда статукво.

- Вторият сценарий води до налагане на нов двуполюсен модел. Вариантите тук са крайно ограничени. Само Китай и ислямският свят, надхвърлящи поотделно 1 милиард души, са потенциални кандидати да се превърнат във втори полюс. Ала докато Китай може, но едва ли ще иска това, то ислямският свят иска, но едва ли ще може да хвърли такова предизвикателство към САЩ.

Китай е динамично развиващ се, силен интелектуално, с древни традиции, религия, философия и култура, с мощна диаспора. Нещо повече – той расте по територия, връщайки си Хонгконг и Макао, без да се отказва от мисълта за Тайван. Но да бъдеш другият полюс – това за Китай е много скъпо удоволствие, изискващо пренапрежение, отговорност за събития буквално из целия свят. Съдбата на СССР е отлична илюстрация за такова пренапрягане. Освен това Китай е затворен в един етнос (“китаецът е само жълт”) като ценностна система – тя не е универсална, не би била възприета и споделена от останалите. Китай е травмиран от досега си с Другия свят през последните векове – бил е само разграбван, разбиван, унижаван. Съмнително е, че ще има амбиции за експанзия – дори като борба за сфери на влияние. По-вероятно е Китай да се стреми към позиция, при която всеки ще се съобразява с него, без той да трябва да се съобразява с всеки. Идеалният втори. Само в Америка вторият – това е всъщност първият губещ.

Ислямът е съвсем друг случай. Огромните му човешки и материални ресурси (60% от нефтените запаси) са прекрасен инструмент за въздействие на такава велика, кипяща, агресивна религия, в която “религията е политика, а политиката – религия”[20], която освен това е и идеология, т.е. възглед за решителна промяна на света. Ислямът има вече глобално присъствие – в Азия, Африка и Европа. Неговите проблеми обаче са повече от решенията за тях. Ислямът няма държава-лидер, която да тегли мощно напред останалите. Самата религия е разделена – главно на сунити и шиити; разделението върви и по етноси, нации и раси – араби, тюрки, перси, негри… Ислямът днес е непримирим и експанзионистичен към другите религии, има радикално, фундаменталистко крило. Той не може да внуши доверие до такава степен, че да стане желан лидер. А благодарение на огромните си маси бедни хора, той е повече разрушител на статуквото, отколкото съзидател на бъдеще.

- Третият сценарий води до преход към някаква форма на многополюсна, многофакторна система. И Збигнев Бжежински (анализирайки бъдещото ядро на трансконтиненталната сигурност), и Хенри Кисинджър (предричайки новия световен ред през 21-и век), разсъждават върху тази перспектива. Двамата включват в своите прогнози най-малко 6 основни играчи в бъдещата система на международната сигурност: САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия и Индия. А Самюъл Хънтингтън поставя на централно място основните цивилизации - западна, синоистка (т.е. “китайска”), японска, индуистка, ислямска, славянско-православна, латиноамериканска и африканска; и предсказва, че огнищата на бъдещите конфликти ще са по линиите, разделящи тези цивилизации.
Табл. IV.1. Относителен дял на населението под политическия контрол на различните цивилизации (в проценти, според границите през 1994 г.)[21].


Годи-на

Население на света,

в млрд.


За-пад-на

Си-ноис-тка

Япон-ска

Ин-дуис-тка

Ислям-ска*

Правос-лавна**

Лати-но-аме-рикански

Афри-канс-ка

Дру-ги

1995

5.8

13.1

24.0

2.2

16.4

15.9

6.1

9.3

9.5

3.5

2010

7.2

11.5

22.3

1.8

17.1

17.9

5.4

10.3

11.7

2.0

2025

8.5

10.1

21.0

1.5

16.9

19.2

4.9

9.2

14.4

2.8

* Изчисленията не включват държавите от ОНД и Босна.

** Изчисленията включват ОНД, Грузия и бивша Югославия.


Под сянката на еднополюсния модел често не никне нищо – няма развитие, стимули, мотивация. Това за мнозинството народи не е оптималният вариант и съпротивата срещу него изглежда неизбежна. За Зб. Бжежински “най-опасният сценарий би бил голяма коалиция на Китай с Русия, а може би и с Иран - една "антихегемонистка" коалиция, скрепена не от идеология, а от общо усещане за несправедливост.”[22] С. Хънтингтън се тревожи за възможното драматично противостояние West vs. Rest (Западът срещу останалите), и особенно срещу все същия потенциален съюз на Русия, Иран и Китай, като водещи държави на славяно-православната, ислямската и синоистката цивилизации.

В допълнение ще приведем следния исторически факт. Макар и да отмирал постепенно, в някои общества (например у ацтеките), канибализмът съхранил за дълго своя престижен, елитарен характер, превръщайки се в особена привилегия само за управляващата знатна прослойка[23]. Така тя доказвала своята богоизбраност и непогрешимост, правото си единствена да вижда по-далеч от другите и да знае най-добре какво, как и докога трябва да се прави.

Безспорно, освен почетен, това било и доста прагматичен ритуал. Защото съвсем недвусмислено подсказвал участта на несъгласните с него.

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница