Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год



страница3/25
Дата22.07.2016
Размер4.49 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25
ГЛАВА ВТОРА

САЩ – ЕДИНСТВЕНАТА СУПЕРСИЛА В СИСТЕМАТА ЗА МЕЖДУНАРОДНА СИГУРНОСТ
II.1. Фар и Кръстоносец

След края на Първата Студена война имаше кратък период на надежди, че светът върви към многополюсна система на споделени ценности и успоредени цели, към баланс на интересите, а не на силите. Твърде скоро навлязохме в еднополюсен модел с единствена суперсила и системата за международна сигурност трябваше да се приспособява към нова, парамидална и йерархична структура, на върха, на която, далеч изпреварили останалите държави, са САЩ.

САЩ много бързо и естествено, без капка съмнение и без каквато да било скромност, усвоиха тази нова роля. Причина за това е вградената в съзнанието им увереност, че те са общество-месия с мисия (“безмилостни мисионери”[1]). Американските лидери говорят директно с историята - винаги, когато се стремят да подчертаят величието на своята нация, призванието ù да ръководи света. Абрахам Линкълн заявява: “Ние сме народ, който не може да избегне историята, защото сме последната най-сигурна надежда на земята.”[2] След Втората световна война Хари Труман е убеден: “Искаме ли ние или не, но сме длъжни да признаем, че удържаната от нас победа възложи на американския народ бремето на отговорността за по-нататъшното ръководство на света.” В този дух са думите на Дуайт Айзенхауер: “Постоянна база на ръководството на света в името на достигането на човешките стремления – мир и справедливост в условията на свободата - трябва да бъдат САЩ”[3] и на Уорън Кристофър: “Американското лидерство – това е нашият първи принцип и главният урок от това столетие. Ако ние не ръководим, то никой няма да ръководи.”[4] А Мадлин Олбрайт нарича САЩ “необходима”, “незаменима” (indispensable) нация[5]. Всъщност, става дума за млада нация, за държава-тиинейджър, за общество-акселерат, изживяващо своя пубертет и затова в наивността си смятащо, че всичко му е ясно, че всичко е много просто, че щом си силен, значи си прав.

Под влиянието на Самюъл Хънтингтън стана модна тезата за Сблъсъка на цивилизациите (религиозно-идентичностни общности) и почнаха да се чертаят апокалиптични сценарии за конфликти, породени от “лоши” религии, чиито възгледи са несъвместими с “добрата” религия на Запада. Всъщност, най-вдъхновеният кръстоносен поход днес се води от САЩ. На знамената им са записани колкото демократични норми, толкова религиозни лозунги в крайния калвинистко-провиденциалистки вариант на протестантството: за разделението на хората на предназначени и непредназначени за Спасението, за вярата в земния успех като единствено доказателство за богоизбранността. Те са в основата на целеустремеността и високото самочувствие, на самолюбието и енергията, с които американските пуритани градят своето човешко царство и световно господство [6].

Стремежът за превръщане на Америка в нова Обетована земя е формулиран още през 1630 г. от пастора Джон Уинтроп, който в проповед, произнесена на палубата на кораба “Арабела”, говори за необходимостта да се построи City upon a Hill, Град на хълма – образцов, и чрез примера си осветяващ пътя на другите, фар, показващ им какво може да бъде истински благочестивото общество[7]. От тази реч води нишката на неистовия до фанатизъм порив - Америка да стане опора на демокрацията, да бъде фар, притеглящ вредом със светлината си онеправданите, нещастни и страждущи хора.

Това е единият основен възглед, проникнал дълбоко в американската политическа мисъл – за моралното влияние, за привличането като мисия на САЩ. Другият е за материалното, физическото въздействие, за САЩ като кръстоносец на демокрацията, който, ако трябва, налага демократичните си ценности с твърдост. Уилям Фулбрайт пише: “Любимото добро дело на американците, в което се усещат най-вещи, е насилственото преподаване на уроци по демокрация." Разсъждавайки за “арогантността на силата” като психологическа потребност на народите да доказват, че са по-велики, по-добри и по-силни от другите, той заключава: “Щом една нация разполага с най-голямата военна сила, тя е убедена, че това е и доказателство колко и хората ù са по-добри, и институциите, и принципите, а в крайна сметка и че тя представлява по-добрата цивилизация. Всяка могъща власт е склонна да бърка себе си с добродетелта; всяка велика нация се поддава на самовнушението, че силата ù е знак за Божие благоволение, на което приписва и своята специална отговорност – да направи и други нации по-богати, по-щастливи и по-мъдри, всъщност да ги прекрои по своя модел. Когато силата се отъждествява с абсолюта, тя бива обзета от мисионерската идея, че Бог ù възлага да свърши Неговата работа.”[8]

Според Самюъл Хънтингтън американският национализъм се обосновава “не с налагането на превъзходство на американския народ над останалите, а с твърдението за превъзходство на американските идеали.”[9] Идентифицирайки се с единствено правилните морални норми, САЩ определят противниците си като противници на свободата[10]. Те забравят колко мъчителен е процесът на демократизация и че на самите тях, след като са станали независима държава през 1776 г., са им били нужни 11 години, за да изработят конституция, 89 – да отменят робството, 144 – да дадат избирателно право на жените и 188 – да обхванат с пълна конституционна защита всички свои граждани[11].

II.2. Принципи на външната политика

Разкъсвана “между носталгията по първичното минало и жаждата за съвършено бъдеще”, американската мисъл се люшка “между изолационизма и ангажираността”[12]. Въоръжена с просветен егоизъм, тя пречупва всеки външнополитически ход през призмата на своите интереси. Опазвайки свободата за маневриране и вземане на максимално изгодни решения, от основаването си САЩ съблюдават основните принципи на външната политика, завещани им от бащите-основатели: Принципът на невъвличане и Принципът на използване на противостоянията между враждуващите държави. Първият президент Джордж Вашингтон предупреждава, че “би било неразумно да се ангажираме чрез изкуствени връзки в постоянните превратности на нейната (европейската) политика или в обикновените комбинации и сблъсъци на нейните дружби и вражди”[13], а Джон Куинси Адамс, тогава (1821 г.) държавен секретар, и по-късно президент, заклева Америка да не излиза навън, за да търси чудовища, които да унищожи; сърцето, благословиите и молитвите ù да бъдат - сега и в бъдеще - там, където се вее знамето на свободата и назависимостта; да е доброжелателка на свободата и независимостта на всички, но да бъде поборник и бранител само на своята свобода и независимост[14].

Към тези два принципа без съмнение трябва да добавим още един, чиито корени са в разработките на силната школа на американските геополитици: Принципът на недопустимост една-единствена държава да доминира на Евразийския континент[15].

Такава политика е възможна благодарение на уникалните исторически, географски и геополитически, икономически, ресурсни и социални дадености на САЩ: обширна территория, допускаща постоянна експанзия на населението и икономиката; богатство на полезни изкопаеми и слаба зависимост от внос на суровини, особено на нефт; преобладаване на умерени зони, благоприятни за селско стопанство; свободен достъп до два незамръзващи океана; отсъствие на съседи, способни да застрашат сигурността и интересите на страната[16]. От 1814 г., когато англичаните слизат на източното крайбрежие и подпалват столицата им, САЩ не познават чуждо нахлуване на собствена територия[17].

В личния, в обществения и международния живот американците са смес от ярки противоречия. Те изхождат от идеалистични подбуди, а са абсолютни материалисти. Агресивни борци за правата на човека, понякога причиняват ужасни, немотивирани страдания на цели народи: бомбардировките над Япония през последните 5 месеца на войната отнемат живота на повече от 900 хил. японски граждани, като само през нощта на 9 срещу 10 март 1945 г., 334 американски суперкрепости В-29 хвърлят 1 167 тона запалителни бомби над Токио. В останките на 267 171 разрушени сгради са открити 83 793 овъглени тела, а ранените са над 40 хиляди[18]. Да добавим най-голямото зверство, някога извършвано от homo sapiens – разпоредените от президента Труман атомни бомбардировки над Хирошима и Нагазаки, 6 и 9 август 1945 г., чиито жертви са над 500 хиляди, без да се броят последствията от радиацията за поколения напред. В своите мемоари Уинстън Чърчил пише, че “никога не е имало каквото и да било обсъждане на въпроса, дали атомната бомба трябва да се използва, или не” - това е било отдавна решен въпрос. “Британското съгласие за използване на оръжието по принцип бе дадено на 4 юли, още преди да се състои изпробването му”[19]. Грижата да се опази животът на “милион американци и на половин милион британци” в случай на конвенционална война с Япония е трогателна. За разлика от Истината, която е прозаична и жестока. Цялата трагедия има прозрачни цели - да бъде надигран, надхитрен, изпреварен СССР; да остане той без каквито и да е шансове при определянето на следвоенната уредба на Япония; да се покажат силата и величието на САЩ като единствен притежател на ядрено оръжие.

САЩ хвърлят над Виетнам три пъти повече експлозив отколкото е използван през Втората световна война. 365 хил. виетнамци загиват в резултат от тази жестокост[20]. По време на войната във Виетнам върху 1.2 млн. хектара САЩ разпръскват 50 млн. литра отровна субстанция. Жертва на химическия геноцид (96 хил. тона хербициди, 7 хил. тона отровни вещества) са 1.6 млн. души, поразени са 44% от тропическите гори и 40% от посевните площи[21].

Европа тачи паметта на св. Августин Блажений (354-430 г.), създал учението за справедливите и несправедливите войни, според което справедливата война има за цел възстановяването на мира, нарушен с въоръжено нападение[22]. Още по-далеч в разбиранията за войната отиват богомилите (10 в.) – те я обявяват за престъпна, защото по време на нея се убиват живи същества. Справедливи за тях все пак са войните, когато народът трябва да се защити от злосторници или завоеватели, ала даже в справедливата война – и това е техен удивителен принос – те обявявали за престъпни действията, свързани с неналагащи се от военната необходимост убийства и мъчения[23]. А ето, че 10 века по-късно, през 1996 г., държавният секретар М. Олбрайт коментира така смъртта на половин милион иракски деца при войната в Залива и след това, в резултат на наложените над Ирак санкции: “Много тежък избор, но смятаме, че цената си заслужава."[24]

Всъщност, държава като САЩ е обречена (или осъдена?) да обича и цени единствено себе си, да смята, че което е добро за нея, е добро за света. В прощалното си обръщение към нацията Дж. Вашингтон, изрича знаменателни слова: “Страна, която практикува в отношенията си към друга превърнала се в привичка ненавист или превърнала се в привичка привъзаност, е в някаква степен роб. Тя е роб на своята враждебност или своята любов и всяко от тези чувства е напълно достатъчно, за да я отведе далеч от нейния дълг или нейния интерес.”[25]

Погрешно е да се надценява фактът, че променените обстоятелства след края на Втората световна война принуждават САЩ в известна степен да отстъпят от указаните принципи на външната им политика и да се включат във военни блокове, с които да обкръжат СССР.

Юридическата възможност за подобна “революционна” стъпка от страна на САЩ е приетата през юни 1949 г. резолюция, носеща името на нейния основен инициатор, сенатора Артър Ванденбърг. Тя открива пътя за създаването на НАТО (04.04.1949 г.), а след това и на СЕАТО (Организация на договора за Югоизточна Азия, създадена 06.09.1954 г., прекратила съществуването си през 1974 г.) – с членки САЩ, Великобритания, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Пакистан, Тайланд, Филипините; и СЕНТО (Организация на централния договор, създадена 19.08.1959 г., разпусната на 26.09.1979) – с участници САЩ (като асоциран член), Великобритания, Иран, Ирак, Пакистан и Турция.

Да се смята, че Вашингтон губи свободата на целеполагане, маневриране и действие с влизането в тези съюзи е преувеличение. Те са изцяло под негово лидерство и гласовете в тях наистина не се броят, а се претеглят. Шарл де Гол бе обяснил така създаването на НАТО: “Почти неизбежна последица от Втората световна война беше изграждането на НАТО, система за сигурност, съгласно която Вашингтон разполага с отбраната, а следователно с политиката, и дори с територията на своите съюзници.”

II.3. Противоречивият образ

Макар да диктуват световния дневен ред (или поради това), САЩ са обект на сериозни критики към самата същност на функциониране на обществото им. Суперсилата, “единствената истинска глобална свръхсила“[26], не е в състояние да наложи на човечеството своята собствената представа за себе си. Бившият френски премиер Жорж Клемансо смята, че “Америка е единствената нация в историята, която загадъчно е преминала от варварство направо към дегенерация без обичайния период на цивилизация”[27]. Нашумелият покрай аферата Уотъпгейт журналист Карл Бърнстейн твърди, че “Америка като нация е едно голямо токшоу, което тъне в собствената си тривиалност и идиотизъм”[28]. Проникновеният Жан Бодриар е безпощаден: “Също като примитивните общества Америка живее безсъзнателен живот, пълен с митове и символи. В Америка ценностите са на елементарно равнище. Единственият контекст на Америка е собствената и митична баналност.”[29] Ето и самият гуру Збигнев Бжежински: “Широко пропагандираният по света американски либерализъм кънти на кухо и е напълно лицемерен, когато става дума за морал. Как може обществото ни да представи морална алтернатива на света, когато самото то е разядено от себеугодничество, сребролюбие и хедонизъм. За нас нравствените ценности сякаш са поредният продукт по щандовете на кварталния супермаркет.”[30]



II.4. Новият световен ред

Победата в Студената война позволи на САЩ да формулират парадигмата за “Новия световен ред”. По време на кризата в Залива, на 11.09.1990 г., Джордж Буш в обръщение пред двете камари на Конгреса говори за “свят, в който върховенството на закона ще замени закона на джунглата; свят, в който народите ще признават споделената отговорност за свободата и справедливостта; свят, в който силният ще уважава правата на слабия.”[31] Свят на засилване на ООН и на мирно разрешаване на споровете, на намаляване на военните арсенали и солидарност срещу агресията [32].

Роберт С. Макнамара смята, че новият световен ред трябва да служи на шест цели: 1. Да обезпечи всички страни с гаранции срещу външна агресия; 2. Да оформи юридически правата на малцинствата и етническите групи в държавите и да обезпечи средства за защита на тези права; 3. Да създаде механизъм за решаване на регионалните конфликти без едностранни действия на великите държави; 4. Да задължи великите държави да прекратят военната подкрепа на конфликтите между другите страни и на конфликтите между противостоящите си политически партии вътре в тези страни; 5. Да увеличи обема както на техническата, така и на финансовата помощ за развиващите се страни с цел да способства за ускорението на техния социален и икономически прогрес; 6. Да обезпечи съхраняването на околната среда в глобален мащаб като основа за развитието на всички[33]. Репликата на Франсис Фукуяма към подобна визия обаче е сурова: “Изразът “нов международен ред” беше изкован от Джордж Буш, за да оправдае войната в Залива от гледна точка на глобалната стратегия. На американците не им беше приятно техните морски пехотинци да бъдат изпратени в Кувейт само заради петрола.” Може би подобна мисъл е твърде разголваща, ала САЩ трябваше да дадат философска плънка на новата стратегическа ситуация в духа на моралните си императиви. За сериозността на предизвикателството пред тях говори въпросът на Рабит Ангстръм, героят на Джон Ъпдайк: "Без студената война какъв е смисълът да бъдеш американец?". Продължавайки този въпрос, С. Хънтингтън пита: “Ако да бъдеш американец означава да си обвързан с принципите за свобода, демокрация, индивидуализъм и частна собственост и ако не съществува зла външна сила, която да застрашава тези принципи, какво всъщност означава да бъдеш американец и какво става с американските интереси?”[34]

II.5. Националните интереси

Постепенно стигаме до ключовото понятие в политиката за национална сигурност на САЩ – “националният интерес”. От научна гледна точка това е сравнително ново понятие. Приоритет в разработването му се отдава на двама американци: протестантския теолог Райнхолд Нибур и историка Чарлз Бърд. През 1935 г. то е включено в Оксфордската енциклопедия на социалните науки[35].

Ред автори търсят отговор на въпроса за националните интереси. Според Хенри Кисинджър: “Американците винаги са изпитвали неудобство да признаят открито егоистичните си интереси. Все едно дали участват в световни войни, или в локални конфликти, американските лидери винаги заявяват, че се борят за принципи, а не за интереси.”[36] С. Хънтингтън съветва: “Преди да разберем своите интереси, трябва да знаем кои сме”[37].

Американците са народ преимуществено с протестантска вяра и либерално верую. За протестантството стана дума. Следването на либералния катехизис - конституционализъм, човешки права, свобода, равенство, демокрация, правителство с ограничени правомощия, частна собственост и частна инициатива, конкуренция, минимум държава в икономиката, отделяне на църквата от държавата, - е другата страна на американската идентичност, обобщена от Ричард Хофстетер така: “Нашата съдба като нация не е да имаме идеология, а сами да бъдем идеология”[38].

Общоприета класификация на американските външнополитически интереси ги градира по следния начин: 1. Жизненоважни интереси; 2. Важни интереси; 3. Периферни интереси[39].

- Жизненоважни са такива интереси, засягането на които заплашва пряко сигурността, свободата и просперитета на САЩ: нападение срещу територията, границите и въздушното пространство на САЩ; посегателство срещу живота и благосъстоянието на американците в страната и чужбина; парализираща атака срещу критически необходимата инфраструктура, вкл. енергийната, банковата, финансовата, телекомуникационната, транспортната и водната системи, както и срещу службите за действие при извънредни обстоятелства; агресия срещу държавите от Западна Европа, Персийския залив, Източна Азия, Северна Америка, които имат жизнено важно значение за сигурността на САЩ; враждебна намеса на външна сила в Западното полушарие; обезпечаване на непрекъснат достъп до външната търговия, глобалните ресурси и свободното корабоплаване. При нарушаването на такива интереси, САЩ няма да се спрат пред самостоятелното и решително прилагане на военна сила, за да ги защитят.

- Важни са такива интереси, които не са свързани пряко с оцеляването на САЩ, но засягането им ще окаже влияние на тяхното благосъстояние и на обкръжаващия ги свят, ще създаде пряка заплаха за жизненоважните им интереси. Те включват: съхраняване на общата стабилност в Европа, Близкия Изток и Източна Азия, в региони, в които САЩ имат значими икономически интереси или ангажименти към съюзниците си; насърчаване на свободната търговия, на демокрацията и икономическите реформи зад граница; борба с тероризма и наркотиците; опазване на глобалната природна среда от сериозен ущърб; кризи с деструктивен потенциал, напр. такъв, че да предизвика силно дестабилизиращи потоци от бежанци (Хаити, Босна, Косово) и др. Важните интереси са достатъчно значими и изискват сериозни дипломатически и икономически усилия или ограничена военна интервенция, но използването на военна сила за защитата им се разглежда само като последно средство.

- Периферни са такива интереси, засягането на които само индиректно заплашва жизненоважните и важните интереси. Те са сравнително ниско в скалата на интересите, изискващи прилагане на военна сила, т.е. решението им рядко е военно – такова действие ще се наложи, ако го изискват американските ценности. Включват: политическа стабилност и икономически напредък в развиващия се свят; насърчаване на демокрацията, върховенството на закона и гражданския контрол над въоръжените сили; подкрепа на устойчивото развитие; обезвреждане на зони с противопехотни мини; разрешаване на хуманитарни проблеми - особено защита на човешките права при сериозното им нарушаване и предотвратяване на хуманитарни бедствия; преодоляване на екологични катастрофи, породени от природни стихии или човешка дейност. Тези интереси се разглеждат като моралната компонента на американската външна политика.



II.6. Малцинствени проблеми

Територията на САЩ е 9 363.5 хил. кв. км, а населението (към 1998 г.) – 270 млн. души.

На съвестта на бяла Америка лежи съдбата на туземното население, ехидно синтезирана от генерал Шеридън, че единственият добър индианец, който той някога е виждал, е мъртвият индианец. Жестокото избиване на червенокожите е осъществено не в първите, в дивите години на усвояване на огромните американски пространства, а по времето на Батак, Шипка и Сливница: “Етноцидът, ако не и истинският геноцид, на американските индианци се извършва не за 250-те години между Джеймстаун [Първото британско селище в Северна Америка, изградено от капитан Джон Смит през 1607 г. във Вирджиния.] и Апоматоск [Селище във Вирджиния, където на 9.IV.1865 г. капитулира армията на Юга под ръководството на генерал Робърт Лий, с което се слага край на Гражданската война.], а в разстояние на 25 години между 1865 и 1890 г.”[40]

Сериозни проблеми за САЩ ще породят промените в етническия им състав. Доскоро печеливша за силна политическа кариера, още повече - за президент бе формулата WASP (W – бял/white; AS - англосаксонец; P – протестант). Рано или късно кожата на президента или на вицепрезидента ще потъмнее. Не напразно политическият елит грижливо подготвя за висш държавен пост ген. Колин Пауъл. “Преди следващият век да приближи своя край, Съединените щати ще имат президент с испанска фамилия (който няма да говори испански) или пък президент от Ориента (който няма да има никакви спомени от Азия)”[41].



Американското общество постоянно се нуждае от свежа кръв, подмладяване и евтина работна ръка – първо за груб физически труд, сетне постепенно за удовлетворяване и на интелектуални потребности на обществото. През 18 в. хиляди африкански негри на сила са принудени да водят скотски робски живот. През 19 в. основната маса емигранти е от Ирландия, Италия и скандинавските страни; в края на 19 в. и началото на 20 в. това са пришълци от Източна Европа и Китай. Сега вълните преселници идват главно от Азия (виетнамци, корейци, китайци, филипинци и др.), Латинска Америка (мексиканци и пуерториканци), Близкия Изток (евреи, араби) и бившите социалистически държави[42].
Табл. II.1. Етнически състав на населението на САЩ[43].




1980

1990

2000*

2020

2050**

С испански произход

14 869

22 553

31 166

51 217

88 071

В проценти

6.5

9.0

11.3

15.7

22.5

Неиспански произход, от тях:
















Бели

181 140

188 580

197 872

208 280

205 849

В проценти

79.7

75.6

71.6

63.9

52.5

Черни

26 215

29 370

33 741

42 459

56 346

В проценти

11.5

11.8

12.2

13.0

14.4

Амер. индианци, ескимоси, алеути

1 336

1 801

2 055

2 641

3 701

В проценти

0.6

0.7

0.7

0.8

0.9

Азиатски и тихоокеански произход

3 665

7 087

11 407

21 345

38 064

В проценти

1.6

2.8

4.1

6.5

9.7

Общо, млн.

227 225

249 391

276 241

325 942

392 031
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница