Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

По думите на заместник-министъра на отбраната Уолтър Слоукъмб, тази програма е “най-добрият способ да се използват ресурсите на националната сигурност за унищожаване на ядреното оръжие на бившия противник и за конверсия за мирни цели на неговата отбранителна промишленост”. Според помощника на Клинтън по националната сигурност Ентъни Лейк тя позволява на САЩ да икономисват ежегодно до 20 млрд. дол. за допълнителни разходи за американските ядрени програми.” Военният министър Уилям Пери я наричаше “отбрана с други средства.”[147]

Макар че Русия съхранява до 7 хил. стратегически ядрени бойни глави, чрез които поддържа равновесие със САЩ, а при тактическите ядрени оръжия дори има известно превъзходство, острата икономическа криза и оскъдният военен бюджет оказват крайно негативно въздействие върху състоянието на руския ядрен комплекс и изключват каквато и да било мисъл за сериозно модернизиране, макар че 70% от руските стратегически системи са преминали разчетните срокове за експлоатация.

За поддържане на ядерните оръжия, САЩ отделят годишно 35 млрд. дол., а Русия – едва 3 млрд. дол. При сегашното ниво на финансиране, към края на 2010 г. стратегическите ядрени сили на Русия ще се съкратят 2-3 пъти, за да паднат до около 1 000 бойни глави. За да компенсира донякъде последствията от този процес на стареене и износване, Русия се нуждае от колосалните за нея 50 млрд. дол.[148], но тя няма “пари нито за надпревара във въоръжаването, нито за надпревара в разоръжаването”[149].

Взаимоотношенията между Москва и Вашингтон по въпросите на ядрените оръжия могат да се определят като “партньорство и неравенство”. Времето работи за САЩ. Те могат спокойно да наблюдават как Русия се мята като птица в клетка и търпеливо да чакат деня, когато руският ядрен комплекс ще падне като презрял плод под нивото на и до днес виртуалния договор СТАРТ-3. СТАРТ-3, това е постигнатото в Хелзинки 1997 г. съгласие между президентите Клинтън и Елцин за съкращаване на стратегическите бойни заряди до 2000-2500 за всяка от двете държави. Той е от интерес – по принуда – главно за Русия – тя предлага дори 1500 ядрени глави (виж по-горе казаното от Вл. Путин пред Думата). Статутът на велика сила, символизиран главно от ядрената мощ, се поддържа не просто с пари, а с колосални пари.

Аналогично между впрочем е състоянието на руската космическа програма. Половината от бюджета на Русия в тази област се обезпечава от американски средства, в рамките на програмата за създаване на международната космическа станция “Алфа”[150]. Отново на сравнително ниска цена САЩ получават достъп до специалисти, знания и конструкторски талант на уникално равнище. Освен НАСА, с руската космическа програма взаимодействат “Lockheed”, “Boeing” и други асове на американския авиокосмически бизнес. От 48 изстрелвания на космически спътници, проведени от Русия през 1997 г., 18 са осъществени по поръчка на американски фирми. Всеки такъв старт носи 60-100 млн. дол. на Руската космическа агенция[151]. Великолепните руски спътници са някакъв особен тип космическо транспортно такси за американския бизнес и наука.

През октомври 1995 г. американският Сенат игнорира настоятелната подкана на президента Клинтън за ратификация на Договора за всеобща забрана на ядрените опити, ДВЗЯО (Comprehensive Test Ban Treaty, CTBT), аргументирайки отказа си с твърдението, че договорът не дава възможност да се контролират ефективно докритическите ядрени опити, а така също взривовете на свръхмалки ядрени устройства (до 1 килотон)[152]. Поредният удар срещу авторитета на Клинтън бе фактът, че седмица, след като ратифицира СТАРТ-2, руската Дума стори същото и с ДВЗЯО.

ДВЗЯО е безсрочен, подписан от 155 държави. Съгласно чл. 1, “всяка държава-участник се задължава да не осъществява какъвто и да е изпитателен взрив на ядрено оръжие и всеки друг ядрен взрив", а също и "да се въздържа от подбуждането, поощряването или каквото и да е участие в провеждането" на ядрени опити. ДВЗЯО предвижда създаване на режим за контрол, състоящ се от Международна система за мониторинг (МСМ), която ще покрие света с мрежа от 50 основни и 120 спомагателни сеизмични станции, 80 станции за измерване на радионуклидите в атмосферата, 11 станции за хидроакустичен мониторинг, 60 инфразвукови станции. Информацията от обектите на МСМ ще постъпва в Международен център за данни, където ще се събира, обработва, анализира и архивира, а също ще се предоставя на държавите-участнички. Договорът влиза в сила при ратификация от 44 държави, членки на Конференцията по разоръжаване, притежаващи, според данните на МАГАТЕ ядрени, енеретически и изследователски реактори, като сред тях е "ядрената петорка", а също и държавите, неподписали Договора за неразпространение на ядреното оръжие и не обхванати от гаранциите на МАГАТЕ - Израел, Индия, Пакистан.

На заключителния етап от изработването на ДВЗЯО, Индия създаде сериозни пречки и заяви, че няма да го подкрепи, защото той "ограничава политическия избор" на страната по отношение на ядреното оръжие. За да бъде спасен договорът, се предприе безпрецедентна маневра - той бе поставен за разглеждане на 50-та сесия на ОС на ООН. Съответната резолюция бе гласувана на 10.09.1996 г. и одобрена със 158 гласа "за"; "против" бяха Индия, Бутан и Либия; въздържали се - Танзания, Сирия, Куба, Ливан, Мавриций. ДВЗЯО е открит за подписване в ООН на 24.09.1996 г., като в първия ден го подписват 71 държави, в т.ч. всички от ядрената петорка[153]. По-късно, през 1998 г., Пакистан и Индия проведоха ядрени изпитания, с които de facto влязоха в клуба на ядрените държави.

В специално изявление, Бил Клинтън изрази огорчението си, че сенаторите са пренебрегнали съветите на петимата последни председатели на Съвета на началник-щабовете и на 32 носители на нобелова награда по физика и много други видни учени, че САЩ могат да поддържат значителни ядрени сили без ядрени опити. Клинтън декларира, че САЩ ще продължават политиката, която администрацията му следва от 1992 г., на мораториум на ядрените опити. Такава политика водят също Русия, Великобритания и Франция (ратифицирали ДВЗЯО) и Китай (не ратифицирал ДВЗЯО), Огорчението на Клинтън идва и от начина, по-който Сенатът демонстрира неуважителното си отношение към ДВЗЯО. За две години опонентите на договора отказваха да проведат каквото и да било парламентарно слушане посветено на него, след това му отделиха една седмица, с три дни на слушания и един – за дебати с предрешен краен резултат. “Никога по-рано – заяви Б. Клинтън, - към сериозен договор, свързан с ядрените оръжия не са се отнасяли по толкова безразсъден и крайно партизански начин.”[154]

Сред острите проблеми в руско-американските отношения е Договорът за противоракетна отбрана (ПРО) - за ограничаване на системите за противоракетна отбрана (Anti-Ballistic Missile Treaty, ABM). Той е подписан от Ричард Никсън и Леонид Брежнев на 16.05.1972 г., в сила е от 03.10.1972 г. Според Договора, страните се договарят, че могат да разгърнат по два района със системи за ПРО, които отстоят един от друг на не по-малко от 1300 км и във всеки от тях може да има не повече от 100 прехващача със стационарно наземно базиране. С подписването на Протокола към Договора за ПРО (ДПРО) от 1974, районите, разрешени за разгръщане на системи за ПРО са сведени до един. За Русия това е Москва, за САЩ – Гранд Форкс, Северна Дакота, където се намира най-голямата им военна база. Целта на Договора е разрешените за разгръщане системи да не могат да осигурят или да бъдат основа за общонационална система за ПРО. Създаде ли се такава система, държавата става (практически) неуязвима за ядрен удар и тогава нейният ядрен потенциал не може да бъде възпиран и сдържан, тя получава възможност да нанесе безнаказано разрушителен удар срещу противника. Ако, обаче, и двете страни останат в границите на уязвимостта, съблазънта да се нанесе първи ядрен удар изобщо не гарантира победата в подобна безумна война, защото насрещният удар ще бъде мълниеносен и също така унищожителен.

С инициираната от Роналд Рейгън Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО) – т.нар. “Звездни войни”, кризата между САЩ и СССР се задълбочи, безумната надпревара във въоръжаването се разгоря с още по-голяма сила, докато гръбнакът на съветската икономика окончателно се пречупи и с това допринесе за рухването на социалистическата система. Накратко ще напомним, че идеята на ИСО бе за създаване на глобален “космически щит” – непроницаем “купол”, основан на най-ново поколение лазерни оръжия, способен да унищожи балистическите ракети, изстреляни срещу САЩ и техните съюзници от всяка точка на планетата (какъвто е максималният вариант за реализация на системата за ПРО при осъществяване на ИСО). На 13.05.1993 г. министърът на отбраната Лес Аспин официално обяви за прекратяване на работата над проекта за ИСО[155]. За целите на противоракетната отбрана, откакто Р.Рейгън обяви инициативата ИСО, САЩ са изразходвали над 50 млрд. дол.

САЩ се стремят към създаване на противоракетна отбрана, не само с локално значение, т.е. нестратегическа, на театъра на военните действия, но и – това за тях е най-важното - с общонационално значение, т.е. стратегическа (national missile defense) система за национална противоракетна отбрана. Нестратегическите системи са изведени извън действието на Договора чрез руско-американската договореност за разграничаване на нестратегическите и стратегическите системи за ПРО, подписана в Ню Йорк, 1997 г. Разгръщането на стратегически системи в САЩ и Русия се забранява от Договора за ПРО. Специалистите сочат, че всъщност ще бъде все по-трудно двете системи за ПРО да бъдат отличени една от друга.

САЩ са решени твърдо да излязат от ограниченията на ДПРО, за да се окажат в бъдеще единствената практически абсолютно защитена от ядрено оръжие държава “и да получат по този начин възможност безпрепятствено да диктуват своите условия на международната арена”, както пише Дмитрий Горностаев, напомняйки освен това, че САЩ съхраняват ядрено оръжие и извън пределите на националната си територия[156].

Намеренията на САЩ са на първата фаза (до 2005-2006 г.) на Аляска да бъдат разгърнати 100 противоракети с наземно базиране, предназначени за отразяване на ограничен ракетен удар от Северна Корея срещу САЩ (няколко десетки бойни глави, без сложни устройства за пробив на ПРО). Освен това, се предвижда разгръщане на радар за ПРО на Аляска, усъвършенстване на съществуващите радари за ранно сигнализиране SBIRS-High. На следващата фаза (2010-2011 г.) се планира разгръщане на втория етап от националната система за ПРО, способна да защити всичките 50 щата от едновременен удар от Северна Корея и близкоизточна държава. Ще бъде създаден още един район на базиране на системата за ПРО с нови противоракети и радиолокационни станции за ПРО[158].

Министърът на отбраната Уилям Коен следва подхода на администрацията на Клинтън от първия мандат и отделя огромни средства за изследване и развитие на създаването на национална система за ПРО. На 20.01.1999 г. той заяви, че предстоящото разгръщане на "ограничена" национална противоракетна отбрана ще изисква поправки в Договора за ПРО и даже, възможно, излизане на САЩ от него, ако преговорите за внасяне на такива поправки не се увенчаят с успех[159]. През март 1999 г. сенаторите, а след тях и конгресмените с огромно мнозинство одобриха законопроект, предвиждащ създаване на териториална противоракетна отбрана “веднага щом това бъде технически осъществимо ". Клинтън не наложи вето на закона и на 23.07.1999 г. го утвърди[160]. Министър Коен възнамерява през 2000 г. да приеме окончателно решение за разгръщане в пълен мащаб на разработването на такава система в сроковете, поставени му от Конгреса (до 2002-2003 г.), а това ще доведе до увеличаване на разходите за целите на противоракетна отбрана - от 3.5 млрд. дол. през 1998 г. до повече от 4 млрд. дол. годишно през следващите пет години, от които 1.5 млрд. дол. годишно за национална ПРО[161]. Да припомним, че именно Коен дефинира така същността на американската политика: "Ние не искаме да бъдем въвлечени във война на равни условия. Искаме да доминираме по целия спектър на конфликта, та ако ни се наложи да влезем във война, да я спечелим при наши условия" [162].

Коментирайки това, което САЩ възнамеряват да разположат на Аляска и Северна Дакота, Вахтанг Чкуасели пише на страниците на “Независимая газета”: “Истинска дреболия – всичко на всичко за 10.4 милиарда долара! И ще ги разположат. А ние нямаме с какво да цакаме, тъй като назованата сума в долари е точно половината от разходната част на руския бюджет.”[163]

Позицията на Русия по възможността САЩ да нарушат ДПРО е остра и изключително твърда. Още повече, че Русия, колкото и да упорства, няма достатъчно материални и военни възможности да опонира на едно решение на САЩ да излязат от ДПРО. След ратификацията на СТАРТ-2 Путин заяви, че ако САЩ едностранно излязат от ДПРО, то Русия си запазва правото да излезе от всички други съществуващи договорености по разоръжаването: СТАРТ-1 и 2, РСМД[164].

Да поясним: РСМД, или Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty, е Договор между СССР и САЩ за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег, съгласно, който страните се договарят да унищожат и забранят всички балистични ракети с наземно базиране и крилати ракети с радиус на действие от 300 до 3 400 мили, т.е. 500-5 500 км (малък обсег – 500-1000 км; среден обсег – 1000-5500 км); "първи договор, съдържащ норми на фактическо ликвидиране на някои видове ядрено оръжие"[165], ликвидирани са 2695 ракети[166]; РМСД е подписан на 08.12.1987 г., в сила е от 01.06.1988 г., цялостното му изпълнение приключва към 01.06.1991 г.

По думите на руския външен министър Игор Иванов, разпадането на ДПРО ”би имало разрушителния ефект на доминото за съществуващата система ключови споразумения по разоръжаването. Светът ще бъде въвлечен в бездната на стратегически хаос и непредсказуемост, ние отново ще се върнем в епохата на подозрителността и конфронтацията.”[167] Иванов говори за нова “настъпателна външна политика” на Русия и обвинява САЩ, че фактически изповядват политика на национален егоизъм и възнамеряват да пожертват глобалната стабилност и успеха в общото дело на разоръжаването заради моментни преимущества в ядрената сфера[168].

Даже генералният секретар на ООН Кофи Анан дръзна да нарече настойчивостта на САЩ в разгръщането на национална система за ПРО “предизвикателство за всички нас в сферата на ядреното разоръжаване… [което] заплашва Договора за ПРО, наречен “крайъгълен камък на стратегическата стабилност” и може да доведе до нова надпревара във въоръжаването.” На сесията на Общото събрание на ООН през 1999 г., Русия, Беларус и Китай внесоха резолюция “За съхраняване на Договора за ПРО”. За нея гласуваха 80 държави, против бяха 4 – САЩ, Израел, Албания и Микронезия.

Реакцията на европейските партньори по НАТО е показателна, макар че САЩ планират да разположат елементи от националната система за ПРО дори на територията на някои от тях. Великобритания и Франция се опасяват от обезценяване на своите ядрени арсенали, ако САЩ, а после и Русия пристъпят към разгръщане на стратегическа ПРО[169]. Гневът и объркването на САЩ от загубената инициатива след ратификацията на СТАРТ-2 и ДВЗЯО се подклажда и от убеждението им, че с тази ратификация Русия е целяла преди всичко да окаже политически натиск върху САЩ[170].

В отговор на плановете на САЩ, Русия предложи създаването на Глобална система на контрол над разпространяването на ракети и ракетни технологии. Така Русия постави на тясно САЩ, които уж на думи се борят именно за такъв контрол. И спечели много позитиви. На страните членки от НАТО президентът Путин предложи създаването на нестратегическа (разрешена от договора за ПРО) европейска система за ПРО с участието на Русия, ЕС и НАТО[171]. Посещението на Б. Клинтън в Москва през юни, 2000 г. не донесе никаква промяна на ситуацията – и двете държави останаха на своите изходни позиции пъ ДПРО.

САЩ са единствената държава, която може да изпрати военна сила във всяко кътче на Земята. Те налагат днес волята си с модерни конвенционални средства, напр. високоточни далекобойни оръжия – първообраз на бъдещите войни от шесто поколение. Подготвената през 1998 г. от Обединения комитет на началник щабовете на ВС "Единна перспектива 2010" е стратегическа концепция за водене на войните именно от това поколение. Чрез идеите на ген.-майор Слипченко, началник на научноизследователския отдел на Академията на ГЩ на Русия, ще систематизираме шесте поколения войни[172].

- Първо поколение: използване на пехотата и кавалерията, без да се употребяват огнестрелни оръжия.

- Второто поколение: използване на барута и гладкостенните оръжия.

- Трето поколение: използване на оръжията с нарезни цеви и нарезната артилерия.

- Четвърто поколение: използване масово на автоматични оръжия, танкове, военни самолети, свързочни средства и мощни нови средства за транспортиране на оръжието.

- Пето поколение: използване на ядрените оръжия.

- Шесто поколение: използване на авангардни процеси с бази данни и системи за управление, свръзка и разузнаване. Чрез интелигентни оръжия ще се унищожават трудни за разкриване обекти, като се нанасят мощни информационни удари с цел военен и политически разгром на икономическия потенциал на противника и смяна на политическия му режим, при много ниска цена и загуби в средства и жива сила (“война без сълзи”), без да е необходимо да се окупира територията на противника.

Според ген. Слипченко, през 21-и век в арсеналите ще влязат енергийни оръжия, автоматични и автоматизирани системи високоточни оръжия, по-мощни експлозиви, боеприпаси с дълбокопробивни възможности и супербързи системи за обработка на данни и радиоелектронна борба. Ако в предходните поколения воденето на военните действия е ограничено на земната повърхност с вертикална координата въздухът, играеща предимно спомагателна роля, в бъдеще ударението ще падне върху третото, вертикалното измерение. Възушно-космическото пространство ще бъде главният театър за воденето на военните действия, а съпътстващите земни военни операции ще са със спомагателна роля.

Следователно, основните оръжия във войните ще бъдат конвенционални, високоточни и с висока разрушителна способност. И според Валерий Алексин стратегическите космическо-въздушни настъпателни операции ще бъдат насочени към безусловно поразяване на обектите на икономиката на противника и към лишаването му от възможност да нанася ответни удари и да се съпротивлява организирано. С други думи – това са войни, чиито опитни образци бяха войната в Залива през 1991 г. и войната в Югославия през 1999 г. В първата се водеше 38-дневна въздушно-настъпателна операция срещу Ирак, която бе решена с 300 крилати ракети "Томахок" с въздушно и морско базиране (КРВБ и КРМБ). Във втората, за 78-те дни на въздушно-морска настъпателна операция, НАТО извърши над 26 хил. бойни полета, изстреля повече от 1 000 крилати ракети от типа “Томахок”. Освен това, от бомбардировачите В-2А за пръв път бяха изстреляни управляеми авиобомби JDAM с насочване по сигнали на космическата навигационна система (КНС) НАВСТАР[173]. Това доведе до разрушаване на цялата икономическа инфраструктура на Югославия и ù нанесе щети на стойност 100 млрд. дол.

В бъдеще ни очакват именно такива войни – да сумираме техните елементи: 1. Високоточно оръжие, въздействащо масирано и непрекъснато върху противника; 2. Всеобхватна отбрана и защита, включваща многоешелонирана система за въздушно-космическа (противовъздушна, противокосмическа, противоракетна и противокрилаторакетна) отбрана на територията на страната; 3. Всестранно и непрекъснато обезпечаване на военните действия през целия период на войната; 4. Система за управление на всички видове и способи на военните действия и информационното противоборство[174].

Основен акцент ще се поставя върху максимално подобреното събиране и анализа на разузнавателни сведения, ще се прилагат съвременни методи на обработка на информацията, навигацията, управлението и контрола. Военното ръководство на САЩ нарича тази концепция "Всеобхватно господство" и се смята, че към 2010 г. САЩ ще са в състояние да водят това поколение войни.

Главното е, че по възможности за поразяване, обикновеното високоточно оръжие ще бъде съизмеримо с ядреното, а по гъвкавост на прилагането ще го надмине. Новото оръжие ще изисква сериозно навигационно обезпечение. Затова на базата на изкуствени спътници са създадени радионавигационни системи, които минаха успешно апробирането в Залива и Югославия. Армериканската космическа навигационна система НАВСТАР се справи с изпитанията в условията на бойните действия като система за управление на високоточните средства за поразяване. Нейните приематели са монтирани в най-съвременните високоточни крилати ракети с въздушно и морско базиране. При това точността на стрелбата на ракетното оръжие през периода 2010-2015 г. ще нарасне поне 30 пъти[175]. Това е надпревара във въоръжаването, която, както отбелязва С. Рогов, Вашингтон води сам със себе си[176].

Особено важната роля на модерните технологии в съвременните тенденции за водене на война, даде повод на Елиът Коен да въведе термина “революция във военното дело”[177]. Вече се убедихме, че: “Бъдещата война ще бъде по-скоро гигантски дуел с употреба на “умни” боеприпаси, вместо да напомня шахматна игра с маневриране и заемане на позиции. Доминиращите в наше време “платформи”: кораби, самолети, танкове, бойни машини на пехотата, бронетранспортьори, ще загубят своето значение. Важна роля ще започне да играе качеството на оборудването и въоръженията, оборудвани със сензори и електроника от всички видове (т.нар. “черни кутии”[178]). Обаче само САЩ могат напълно да използват резултатите от тази революция.”[179]

Макар по военна и икономическа мощ, т.е. на твърдата, грубата сила/власт, “hard power”, САЩ да превъзхождат всички, те отдават голямо внимание на меката сила/власт (“soft power” - термин, въведен от Джоузеф Най) – културата, идеологията, образованието, институциите, технологиите, умението да се манипулира глобалната взаимозависимост – като ново, съвременно и изключително важно измерение на силата и влиянието на една държава. Чрез “меката власт” може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимално съпротивление[180]. “Меката власт” е “способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват дадени норми и институциите, които градят желаното поведение. “Меката власт” се основава на привличането на нечии идеи или на способността да се създаде такъв механизъм, който да формира предпочитанията на останалите.”[181] Макар и твърдата, и меката власт да са способност да постигаш целите си контролирайки поведението на другите, твърдата власт се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката власт – се стреми да формира това, което другите желаят - чрез атрактивността на собствените си ценности[182]. При първата слабият прави това, което силният иска; при втората слабият иска това, което силният прави.

В документ на МО на САЩ се съдържа брилянтен пример как новите технологии могат да се използват за акции срещу човешката психика в името на глобалното господство: в него официално е формулирана доктрината на информационната война, включваща така наречените психологически операции. Те са въздействия върху хората с цел да се променят в желаното направление техните възгледи, мнения, ценностни ориентации, установки, стереотипи на поведение. Обект на атаката могат да станат и групови поведенчески норми, масови настроения, ориентири на общественото съзнание на потенциалния противник[183].

“Интернет” е не само американско оръдие за господство в информационното пространство, той е и американско изобретение. Праобразът му, “Арпанет” е създаден през 1969 г. от Управлението за перспективни разработки на Пентагона. Целта на създаването е да се съхрани в случай на война с комнистическия блок непрекъснатостта на военните и държавните комуникации. От 1983 г. мрежата се нарича “Интернет”. За военни цели е отделена мрежата “Милнет”[184].

Тримата най-големи потребители на комуникационните технологии са въоръжените сили, деловият свят и организираната престъпност[185].

Като лидери на информационното общество, САЩ са изложени на нови рискове. Наред с познатите оръжия за масово поразяване - ядрени, химически, биологически и психотронни, вече може да се говори и за електронни. В документа “Съхраняване на тайната и сигурността на Америка в следващото столетие. Стратегия за Америка в Киберпространството”, министрите на отбраната, правосъдието и търговията Уилям Коен, Джанет Рино и Уилям Дали, и директорът на Службата за мениджмънт и бюджетиране Джейкъб Лю говорят за опасностите на Киберпространството.

- Сред основните потребители на информационните технологии са наркотрафиканти, които си комуникират чрез тях; враждебни държави и транснационални организации, които предприемат усилия за кибервойни срещу американската инфраструктура чрез компютърни атаки; хакери, които разрушават киберсобствеността чрез обезобразяване на web-страниците и злостно манипулират частната информация; педофили, дебнещи нищо неподозиращи деца при компютърния им чат.

- По Интернет тече информация за създаването на взривни вещества, химически и биологически оръжия. Мошеници нахлуват в бизнес компютри и крадат финансови средства директно или изнудват пари от фирми, които се боят от още по-скъпо струващи поражения. Обидени служители с достъп до системите на техните компании могат да провалят търговски операции или да крадат информация, която се отнася до собствениците или е деликатна или финасова. И личните данни са подложени на риск да бъдат незаконно прехванати и прочетени от злобни и отмъстителни личности, без знанието на тези, за които те се отнасят или на ведомствата, които ги съхраняват.

- Кодирането на информация ще се използва от мнозинството потребители напълно законно, но и терористите, педофилите и наркотрафикантите ще използват кодирането и шифрирането за да скрият своята дейност. Това прави кодирането на информацията сериозно предизвикателство през следващото десетилетие.

- Американската нация е нарастващо зависима от компютрите и телекомуникациите. Новите технологии създават огромни възможности за лична изява и електронна търговия, но създават нови рискове за обществената безопасност и националната сигурност. Компютрите и телекомуникациите зависят от отворени протоколи и ултра-достъпност, което прави думите и делата на хората и организациите уязвими за външни лица по нови и потенциално опасни начини. Затова първият стълб в новата парадигма трябва да бъде повишаването на сигурността и тайната на информацията – да се гарантира сигурност и поверителност на съхранените и разпространяваните данни от неоторизиран и незаконен достъп.

Авторите на горецитирания документ привеждат пример с Министерството на отбраната. Ако преди 20 години то оперираше главно чрез собствени комуникациони системи по притежавани от правителството канали, а неговите технологии бяха вътрешни и стриктно контролирани, днес Пентагонът има повече компютърни ползватели от всяка друга организация по света - 2.1 млн. компютърни достъпа по 10 000 мрежи средно в работен ден. Нещо повече, 95% от комуникациите му стават през обществени канали или чрез комерчески софт- и хардуеър[186].

Убедени, че “както преди първенството в ядрените оръжия бе ключът към лидерството в коалицията, така сега, във века на информацията, това ще бъде информационното превъзходство”, Джоузеф Най и Уилям Оуънс говорят за “информационен чадър”, който САЩ могат да разпрострат над всеки партньор, с което да му предоставят адекватно ситуационно познание в случай на кризи и конфликти и така да създадат предпоставки за по-голяма склонност към сътрудничество със САЩ. “Информацията е новото завоевание на световната арена и САЩ по-добре от всички други държави са в състояние да умножат потенциала на своята “твърда” и “мека” власт чрез информацията."[187]

Определена връзка с тези мисли имат публикациите за мощната система за космически шпионаж на САЩ под кодовото название “Ешелон” – 120 спътника, работещи денонощно – паяжина, оплела планетата, за чиято дейност пръв алармира преди повече от десетилетие шотландският журналист и телевизионен продуцент Дънкан Кемпбъл. “Ешелон” може да прехване всеки телефонен разговор, всяко съобщение, предавано по каналите за връзка, да разшифрова всяка закодирана информация – за денонощие се улавят, превеждат на английски и анализират повече от два милиарда разговори и сообщения, предадени по телефон, факс, е-mail, Интернет и т.н.; всичко това се обработва, сортира и разпраща според степента за важност до президента на САЩ, до съответните служби, заинтересованите предприятия и фирми.

Когато благодарение на уникалните възможности на “Ешелон” за подслушване, американците успяват да прехванат под носа на европейски фирми няколко крупни сделки, Западна Европа започва да чувства интересите си засегнати. Например, фирмата "Томсон" води конфиденциални преговори с Бразилия за доставката на радари, но американците имат пълна представа за всички детайли на готвещия се контракт по управление на тропическите гори и въздушния транспорт на Бразилия и в един момент съблазняват бразилците с по-изгодни условия, така че поръчката от 1.4 млрд. дол. отива за “Raytheon”. Същата история се повтаря при споменатата по-рано продажба на голяма партия аеробуси за Саудитска Арабия: прехващането на конспиративното обсъждане на контракта и друга специфична информация, позволява сделката да се спечели от “Boeing-McDonnel Duglas”. Това принуди Европейският парламент да пристъпи към обсъждане на създалата се ситуация в два аспекта: какво представлява тази система за шпионаж и какво може да ù се противопостави.

Ето каква е приблизително предисторията на този конфликт.

Глобалното прослушване на комуникациите има корени в Студената война – за проследяване на събитията в комунистическите държави. Тогава е създадена съществуващата и до днес Националната агенция за сигурност (NSA) – 38 хил. служители, 4 млрд. дол. годишен бюджет[188]. След разпадането на СССР, нейното творение “Ешелон” започва да следи своите съюзници-конкуренти в различни области - търговско-икономическа, финансова, банкова, промишлена, научно-изследователска, политическа. САЩ не действат сами. В Европа се говори за англосаксонски заговор – САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия имат секретно споразумение за сътрудничество в рамките на "Ешелон" (докато САЩ и Великобритания не бяха принудени да признаят наличието на “Ешелон”, всичките тези държави упорито отричаха съществуването ù). Само във Великобритания на базите по обслужване на спътниците и обработката на подслушаните съобщения работят 15 хил. души. Опорните пунктове – станции за следене – са разположени в 20 страни и територии, напр. Гибралтар, Кипър, Оман, Турция, Япония. Най-деликатна (меко казано) е ролята на Великобритания като член на ЕС и в същото време нанасяща вреда на своите европейски партньори[189].

Бившият директор на ЦРУ Джеймс Улси фактически опроверга твърденията на американското правителство, че “Ешелон” не е използвана за търговски цели: данни за европейски компании са събирани, заради… противодействие на корупцията. Английското правителство защити легитимността на “Ешелон”, позовавайки се на необходимостта да се гарантират не само националната сигурност и предотвратяването на престъпления, но и икономическото благоденствие на страната. Според италианския вестник “Република” това означава, че везните се накланят към “тезата на онези, които твърдят, че “Ешелон е играл” (и може би още играе?) роля в международната конкуренция сред компаниите, облагодетелствайки тези от петте споменати страни”[190].