Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

II.15. Кой загуби Русия ?

Провалилата се руска “шокова терапия” бе проведена по съветите на Харвардския институт за международно развитие (ХИМР) с директор Джефри Сакс – гуру-то на екипа на Егор Гайдар, “първият архитектор на икономическите реформи”, бащата на шоковата терапия. Член на консултантската група, експериментирала върху Русия е и ... студентът в Харвардската школа по право Джонатан Хей! Милиони долари западна помощ минават през частен приватизационен център, създаден с участието на ХИМР. Председател на Съвета на директорите му е Анатолий Чубайс – тогава председател на Държавния комитет по имуществото. “Nation” пише: “В условията на руския капитализъм от типа на Клондайк, който самите те помогнаха да се създаде (а Чубайс и тимът му уж регулираха), съветниците от ХИМР използваха тесните си връзки с Чубайс и правителството, и както се твърди, се занимаваха с бизнес за лично обогатяване”[191].

Друг подобен пример е публикацията на “Washington Post” “Кой ограби Русия?”. Тя се опира на статията “Кой загуби Русия?” в “New York Sunday Magazine”, с автор Джон Лойд, бивш ръководител на московското бюро на “Financial Times”. “Той [Лойд] неопровержимо доказва, че като позволиха на олигарсите – в името на свободния пазар – да завземат ресурсите на Русия и да прехвърлят всичко ценно на собствени сметки в офшорни банки, САЩ отровиха Русия във времето на нейния преход от комунизма. В умовете на обикновените руснаци, капитализмът се отъждествява с грабителство.” “Washington Post” цитира бившия началник на политическия отдел на посолството в Москва Томас Грем, как са унищожавани телеграми, описващи ролята на корумпираните банкери в Русия в средата на 90-те от страх, че това може да огорчи хората във Вашингтон. Вестникът пише: ”Случаят с Русия става особенно печален с това, че администрацията на Клинтън, вероятно, пропиля едно от най-драгоценните достояния, които можем да си представим – идеалите и добрата воля на народа на Русия, който можа да излезе от 70-годишното управление на комунистите. Падението на Русия може да ни преследва в течение на поколения." Във връзка с ролята на вицепрезидента Ал Гор като съпредседател на комисията “Гор-Черномирдин”, статията заключава: “Гор изигра в този страшен процес ключова роля и на него му предстои да обясни много."[192]

Руско-американските пътища се пресичат на неведоми и най-удивителни кръстовища. BONY – това не е Бони-М, световно известната група, чиито грамофонни плочи бяха така желан подарък за съветските приятели в годините на младостта ми. Става дума за Bank of New York – банката, свързана с една голяма и с неизяснен край история на прането на руски пари в американски банки. Подозренията са, че през BONY руската организирана престъпност, със съдействието на високопоставени отечествени и американски фактори, е превъртяла огромни суми – около 10 млрд.дол. заеми за Русия от МВФ и друга външна икономическа помощ за руските реформи[193].

Най-честото обвинение срещу САЩ е политиката на двойни стандарти. С.Хънтингтън отново е най-убедителен: “Лицемерието, двойните стандарти и “да, ама не” са цената на универсалистките претенции. Демокрацията бива поощрявана, но не и когато довежда ислямските фундаменталисти на власт; проповядва се неразпространяване на въоръжаването [с ядрени оръжия] по отношение на Иран и Ирак, но не и на Израел; свободната търговия е еликсир за икономическия растеж, но не и по отношение на селското стопанство; спазването на човешките права са проблем в отношенията с Китай, но не и в отношенията със Саудитска Арабия; агресията срещу богатия на петрол Кувейт предизвика масирана реакция, което не се случва с агресията срещу лишената от петролни залежи Босна”[194]. САЩ подкрепят с всички възможни средства Саудитска Арабия – техен стратегически партньор, макар че там никога не са провеждани избори, дори фалшифицирани и гражданите могат да бъдат арестувани по волята на всеки от стотиците принцове[195].

Вина за успеха на двойните стандарти имат не само САЩ, но и тези управленчески елити и информационни магнати в различните държави, които усърдстват в пропагандата на светлата страна от действията и помислите на САЩ.

И в България от вниманието на обществото често се крие другата гледна точка по редица важни процеси – като свързаните с НАТО, например. Следват някои мисли на видни американци в тази насока.

- Ърл Равенал: “Алиансът представлява остаряло, неизползвано лекарство на рафта. Шишенцето си стои там, надписът е същият, но съдържанието отдавна се е изпарило или е станало негодно за употреба.”[196]

- Джон Линдър, конгресмен: “Време е да признаем, че НАТО издъхна през август 1989 г.. Време е да му направим прилично погребение, с всичките военни почести”[197].

- Джеръми Роснър, говорейки за слабото внимание, което американското общество отделя на външната политика, привежда удивителния факт, че през Студената война между 40 и 50 процента от американците не са знаели дали Русия е член на НАТО[198].

- Николас О. Бери: “Подкрепата за разширяването на НАТО идва също от доставчиците на оръжие, очакващи постъпването на нови поръчки за въоръжение от новите членки на НАТО. По предварителна оценка, шестте най-големи доставчици на оръжие са изразходвали за последните две години [статията е от края на 1998 г. – б.а.] 51 млн. дол. за лобирането на своите интереси в Конгреса.“[199]

Същото се отнася и за ударите срещу Сърбия. Не става дума за критици на американската политика като Ноам Чомски, който пише: “В Косово САЩ избраха път на действие, който доведе до ексалация на зверствата и насилието; път, който нанесе още един удар срещу международния ред, даващ поне някаква защита на слабите държави от хищните.”[200] Даже Хавиер Солана, генерален секретар на НАТО и говорител на “ястребите” признава, че тази стъпка ще бъде изключение от правилото, а не опит да се създава нов международен закон[201]. Герхард Шрьодер също твърди, че игнорирането на СС на ООН бе изключение и не трябва да стане правило. А Йошка Фишер отбелязва растящата тенденция в американската политика да се избягват многостранните решения и това се възприема от Европа като предизвикателство към нейната политическа власт[202].

Джордж Сорос пише: “Ние нарушаваме един от основополагащите принципи на отвореното общество. Никой няма монопол върху истината, но ние се държим така, сякаш притежаваме този монопол. Готови сме да нарушаваме суверенитета на други държави в името на универсалните принципи, но се обявяваме против посегателствата върху нашия собствен суверенитет. Готови сме да хвърляме бомби върху други държави, но не желаем да подлагаме своите хора на риск. Отказваме да се подчиняваме на каквото и да е международно управление. Ние дори не плащаме вноските си към ООН. Подобно поведение не ни дава правото да твърдим, че сме лидерите на свободния свят."[203]

Американската администрация направи рязък завой в отношението си спрямо Армията за освобождение на Косово. Ако на 23 февруари 1998 г. специалният представител на Държавния департамент Робърт Гелбърд нарече АОК “извън всяко съмнение терористична група”, подчертавайки, че САЩ рязко осъждат терористичната дейност в региона, то на 12 март, пред конгресмените той вече говореше, че макар АОК да носи отговорност за редица терористични актове, "правителството на САЩ официално не разглежда тази организация като терористична”[204]. Не кой да е, а Ричард Холбрук, тогава специален пратеник на американския президент, се срещна с лидерите на АОК, предостави им място сред албанските участници в преговорите и така ги легитимира – и тях, и техните насилия. Макар че по това време отказа да се срещне с един от моралните лидери на сърбите - владиката Артемие.

Освен правителството на САЩ, превърнало НАТО във въздушната ръка на АОК, или АОК в “сухопътни сили на НАТО”, а войната в Косово в “чудато американско шоу”[205], каналите, чрез които САЩ помага на косовската кауза са още много. За преговорите в Рамбуйе косоварите наеха топ юридически съветници като Мортън Абрамовиц и Пол Уилямс[206]. В пропагандната кампания срещу Сърбия в САЩ ключова роля изигра официалният агент на “правителството” на “Република Косово” "Ruder Finn Global Public Affairs". През ноември 1992 г. в Министерството на правосъдието на САЩ е регистриран контракт (No. 4315) между "Ruder Finn" и "правителството на Република Косово", подписан от президента на фирмата Джим Харф и "премиер-министърът" на правителството на косовските албанци в изгнание Б. Букоши. Първото мероприятие в тази насока на "Ruder Finn" бе опитът да се осигури присъствие на делегацията на "Република Косово" на инаугурацията на президента Б. Клинтън, януари 1993 г. През 1994 г. около две трети от всички средства, спечелени от "Ruder Finn" за бивша Югославия, постъпиха от "правителството на Косово". По-късно към разгръщането на косовската тема в американските средства за масова информация се включи и престижната юридическа кантора "Arnold & Porter". В същото време правителството на Сърбия, в условията на икономическите санкции не можеше да сключва контракти с които и да е американски фирми[207].

Освен това, трябва да се отбележи ролята на албанската диаспора в САЩ (до 400 хил. души, като само в Ню-Йорк живеят поне 100 хил.), която има няколко организации със свои вестници. Основаната през 1998 г. организация на американските албанци "Родината зове!" официално събираше средства за АОК (общата сума на събраните средства от тази организация през 1998 г., по нейни оценки е около 10 млн. дол., а по оценки на независими експерти - около 5 млн. дол.). През април 1999 г., след началото на военната операция на НАТО срещу Югославия, с парите на албанската диаспора в САЩ бе формиран първият батальон в подкрепа на АОК и войските на Алианса. Свои организации има и далеч по-малката сръбска диаспора, но активността ù не може да се сравни с американско-албанското лоби[208].

II.16. Новият възглед за Конфликта

В глобален мащаб се променят коренно мисленето и отношението към Конфликта – междудържавен или между етносите в една държава. Доскоро Конфликтът бе нежелано явление, разкъсващо тъканта на системата от международни отношения. Опитът от участие в конфликти се оказваше изцяло негативен, с унижения на великите сили (Виетнам, Афганистан), кръвопролития и деградация на обществата, хората и околната среда.

Днес, главно чрез САЩ се налага визия - за инструменталния характер на Конфликта. Конфликтът се превръща в средство за тласкане на събитията в нужната посока. Преди целта бе конфликтът да бъде урегулиран, разрешен, ликвидиран, преодолян, сега той трябва да бъде управляван, контролиран, манипулиран, утилизиран. С други думи, конфликтът днес е нужен жив, под похлупак; т.е. дезактивиран, но ако се наложи – и активиран, в съответствие със стратегическия интерес. Така се увековечава необходимостта от външно присъствие (на проектиращия конфликта или на желаещия в максимална степен да се възползва от него) в зоната на кризата. Косово беше абсолютно активиран конфликт, избухнал в точното време и на точното място.

Най-страшна в зациклянето на региона в кризи и конфликти е опасността те да бъдат "азиатизирани", в смисъла на Доктрината Никсън - за боядисване на войните в Югоизточна Азия в жълто. От САЩ оръжието, от местните народи - пушечното месо, т.е. в битката за американските интереси едни дръпнати очи да вземат на мушка други дръпнати очи. Съвсем реално е сблъсъкът край нас [и у нас] да се обалкани изцяло, а арбитърът да наблюдава отгоре и където трябва и доколкото трябва да премества тежинката на везните.

На конференция в Харвард през 1997 г., учени изнасят данни за това, че елитите на страни, обхващащи 2/3 от световното население (китайци, руснаци, индуси, руснаци, араби, мюсюлмани, африканци) виждат САЩ като най-голямата външна заплаха за обществата им. Те възприемат САЩ като опасност за техния интегритет, автономия, просперитет и свобода на действие. За тях САЩ са натрапваща се, интервенционистка, експлоататорска, хегемонистична, лицемерна, прилагаща двойни стандарти държава, която практикува “финансов империализъм” и “интелектуален колониализъм”, а греховете ù са "власт, високомерие и алчност." Нелсън Мандела казва, че страната му отрича правото на друга държава да има “арогантността да ни казва накъде трябва да вървим или кои страни трябва да бъдат наши приятели. Ние не можем да се съгласим, че една страна може да си присвои ролята на световен полицай”[209]. А Пат Бюканън отхвърля намесата на САЩ във вътрешните работи на други страни, като “най-опасният полог за излюпване на международни терорристи.”[210]

САЩ са държава, чийто поглед е както глобалистки, така и прагматичен, свързан с реални величини – БВП, военен бюджет, численост на въоръжените сили. Ако те са значителни, тогава опонентът е достоен за внимание. Ако обаче са пренебрежимо малки, сработва високомерието, преминаващо в арогантност. Много трудно САЩ разбира как един беден народ може да бъде горд, да брани своето достойство, да иска да бъде самостоятелен.

Според Бжежински, САЩ са безспорни лидери в “четирите решаващи области на глобалната мощ” – военната, икономическата, технологическата, и културната, затова те са “единствената истинска глобална свръхсила”[211].

Основна цел на САЩ е контролът над стратегическите суровини – уран, нефт, газ, и др., а техен глобален стратегически интерес – безпрепятственото снабдяване с тези суровини. Стремежът им е присъствие и лидерство в трите свръхразвити региона – северноамериканският, европейският и азиатско-тихоокеанският (най-големият търговски партньор на САЩ – с 40% от външната им търговия). Още в края на XIX век държавният секретар Дж. Хей пише: "Средиземно море е океанът на миналото, Атлантическият океан е океанът на настоящето, Тихият океан е океанът на бъдещето."[212]

При острата криза на финансовите пазари в Източна Азия, американските притежатели на акции загубиха около 30 млрд. дол. Тази криза увеличи и дефицита на външната търговия на САЩ. За стабилизирането на ситуацията в региона, Конгресът на САЩ одобри предоставянето на допълнителни 18 млрд. дол. за МВФ, които бяха насочени за оказаване на финансова помощ на страните от региона. МВФ, където делът на САЩ е 18%, предостави общо 58.2 млрд. дол. на Южна Корея, 36.6 млрд. дол. – на Индонезия, 17.1 млрд. дол. – на Тайланд[213]. В същото време, в разгара на азиатската финансова криза (1997 г. – първата половина на 1998 г.) от “развиващите се пазари” към САЩ се насочиха повече от 700 млрд. дол.”[214]

В самия край на Студената война излязоха две симптоматични книги за перспективите на американското лидерство. Даже със заглавията си те отразяват противоположни възгледи: “Възход и падение на Великите сили” на Пол Кенеди (преведена у нас)[215], и “Обречена да води” на Джоузеф Най[216].

Многото публикации след тях, осцилират от едната крайна теза – че всяка империя в края на краищата се пренапряга в стремежа за глобално превъзходство и глобален контрол; до другата – че днешният шанс на човечеството е наличието на държава като САЩ, която е лидер не само по право, но и по задължение – в името на световната сигурност и спокойния ден на всички.

Съществуват важни аргументи в защита и на двете тези.

“Оптимистите” за бъдещето на американското лидерство смятат, че:

- Огромната мощ на САЩ ще задълбочи тяхното превъзходство и чрез обратната връзка ще генерира такива процеси, които да правят това превъзходство още по-неизбежно и важно за международната сигурност. САЩ са натрупали такава критична маса, сила и енергия, че са в състояние да правят непосилни за когото и да било крачки, в невъзможно за поддържане от останалите темпо.

- САЩ в технологично, научно и комуникационно отношение са изпреварили не количествено, а качествено другите народи и държави и тази дистанция ще нараства. САЩ ще продължат да изсмукват сивото вещество на планетата и това прави лидерството им в тази област, а значи и като глобална сила още по-силно, още по-всеобхватно.

- Потребителското отношение към благата и културата ще продължи да нивелира, да “изглажда” съзнанието. То е кока-колонизация в действие и поражда масови вкусове, които се прилепват бързо, стават самоцел и убиват националните духовни специфики. Заразен от американски ценности и нрави, светът едва ли ще може да оспори американското лидерство, едва ли ще намери мобилизационни ресурси за съпротива и конкуренция на САЩ.

- Развитите държави са заинтересовани САЩ да си останат лидери, да носят основното материално и морално бреме и основната отговорност за световните дела, за глобалните и регионални конфликти. Уникалната позиция на САЩ се дължи и все повече ще се дължи на отказа на богатите им и самодоволни партньори да се лишат от уюта на сегашната си второстепенна роля в системата за международна сигурност.

“Песимистите” за бъдещето на американското лидерство смятат, че:

- Страна с такива сериозни проблеми: престъпност, наркотици, порнография нито може, нито има морално право да бъде световен лидер. Иначе съществува реалната опасност тя да поквари света, облъчвайки го с тези пороци.

- Значението на военната сила постепенно се изчерпва, т.е. намаляват ресурсите на САЩ да властват и подчиняват с груба сила, така както съветваше президентът Джеймз Монро (1817-1824): "Дружеският тон на разговора не освобождава САЩ от задължението да държат зад гърба си тежка сопа.”[217] Световната надпревара от бокс се превръща в канадска борба, а за нея вече има смелчаци, които, макар да отстъпват засега, наваксват, намаляват различията, знаят, че все още не могат да надделеят, но са в състояние дълго време да издържат на натиска, напрягайки всичките си жили.

- Ще възниква съпротива срещу ценностната експанзия на САЩ, срещу унификацията на мисленето, срещу лишаването на народите от парадигма на съществуването – какви са, за какво живеят, към какво се стремят. “Трябва да приемем горчивия урок, че демокрацията индивидуализмът и капитализмът нямат в други култури онова позитивно звучене, както при нас. Ние сме шокирани, когато някой ни казва: “Ние не искаме да живеем като вас.” Ние проповядваме на хората: Чуй, ние ще те спасим! В твой интерес е! Добре ще е за теб да възприемеш нашите ценности. Като че ли пазарната икономика сама по себе си е ценност? Ние просто трябва да разберем, че не всичко, което е добро за нас е добро и за другите.”[218] Още по-суров в оценките е Ноам Чомски: “Правото да се граби и експлоатира… е централно ядро в доктрината на американската външна политика.”[219] Детайл – през втората половина на 20 век говорещите английски език в света са намалели от 9.8% на 7.6%, докато делът от световното население, говорещо на всички диалекти на китайския език е 18.8%. Анатолий Уткин пита: “Може ли да бъде управляван света от страна, чийто език е неразбираем за 92% от световното население?”[220]

- С нарастваща сила ще се топи моралното лидерство на САЩ. Бедните, които знаят вече колко са бедни, лесно могат да насочат стрелите си към този, който държи нехуманно висок жизнен стандарт (според тях – за тяхна сметка). Със САЩ все повече ще се свързват и заплахи, до голяма степен изхождащи от техния хедонистичен начин на живот, от ненаситното потребление (със само 4% от световното население, потреблението им на нефт е 1/4 от световното производство[221]; те консумират 27 пъти повече енергия от Африка). На САЩ все повече ще се гледа като огнище на разврат и СПИН, като на основен замърсител (27%) на атмосферата.

Бедните ще отмъщават на богатите с тероризъм – евтино средство за постигане на скъпи последствия. Особено опасен, в резултат на обедняването и радикализирането на населението е ултралевият тероризъм. Той отказва на другите това, от което е лишен самият той - живот, бъдеще, държава. Както учи историята, при безизходица и отчаяние левият тероризъм върши индивидуални актове на насилие, стреля на посоки и слага бомби под куполите на църквите.

Американският елит търси в ислямския фундаментализъм заместител на комунизма като световно страшилище, демонизира богатия саудитец и радикален ислямист Осама Бин Ладен, за когото се смята, че въоръжава готови да разтерзаят САЩ терористи. Мнозина от тях са сред 45 хил. мюсюлмански бойци, обучени от ЦРУ по време на афганската война на СССР. Рамзи Ахмед Юсеф, взривил на 26.02.1993 г. микробус, пълен с експлозив в подземния гараж на Световния търговски център в Ню Йорк (терористичен акт в сърцето на Америка, причинил смъртта на шест души и различни наранявания на хиляда), е бил обучаван в палестински лагер, организиран от спецслужби на САЩ през 80-те години. Да се смята обаче, че всеки терористичен акт е дело на ислямист, значи да се подцени опасността на тероризма като феномен. Да припомним атентата в Оклахома сити на 19.04.1995 г., когато американец, взриви камион-бомба пред сграда с федерални офиси и уби 168 души. Първата и абсолютно погрешна реакция бе: работа на ислямски терорист!

Парадоксалното е, че “оптимистите”, убедени в трайното американско лидерство, гледат на този факт песимистично – “колкото по-добре, толкова по-лошо”. Защото за тях увековечаването на това лидерство, умножено от неумението (и нежеланието) на САЩ да работят с другите съвместно, на равни начала и без да се стремят непрекъснато да налагат волята си, означава продължаване и засилване на американския ангажимент с всяко що-годе важно събитие по света, означава глобално присъствие, прекомерни разходи и пренапрягане, покана към несъгласните и обречените – за мъст и възмездие.

В същото време “песимистите” за американското лидерство въздъхват с облекчение - “колкото по-лошо, толкова по-добре”. Нищо страшно, че това лидерство отслабва – така САЩ ще се разтоварят от много непосилни тегоби, ще дирят общи усилия във взаимозависимия свят, ще обърнат внимание на самите себе си, на острите си социални и етнически проблеми, а не на последно място и на застаряването си - до 2030 г. съотношението на работещото население (от 18 до 64 г.) към възрастното население (65 и повече години) в САЩ се очаква да спадне от днешното 3:1 до 2:1[222]. САЩ ще бъдат първи сред равни и това ще изисква от тях много сложна, многопланова и многовекторна политика, за да прокарват възможно най-успешно интересите си.

И “песимистите”, и “оптимистите” са единодушни, че днес САЩ съвсем заслужено са колосална, велика сила. Но едните смятат, че дните на този ù статут са преброени, а другите – че са неизборими.

Американските избори са непредсказуеми. Да си припомним огромният рейтинг над 90% – най-висок в историята на САЩ, който имаше президентът Дж. Буш по време на войната в Залива и загубата от Б. Клинтън не дълго след това. Но ние имаме право да се надяваме, че в Белия дом ще дойде по-разумна, по-мъдра и по-морална администрация от сегашната.

*

* *

Дано новият президент има воля и интелект да си спомни, да се вслуша и осмисли тези съкровени думи. Това би било добре за САЩ. Ала и за света, чието бъдеще не ни изглежда никак розово, но съвсем не ни се струва безнадеждно.

1. Интервю на Роналд Стийл, “Защо САЩ са мишена на тероризма”, “Щерн”, 01.08.1996 г., БТА-МИНФ, “Анализи и прогнози”, бр. 151, 1996, стр. 10.

2. Колин Пауъл, “Предизвикателствата пред въоръжените сили на САЩ?”, “Форин афеърс”, 1992/1993 г., във: “БТА-Военни проблеми”, бр. 16, 20.08.1993 г., стр. 3-9, бр. 17, 05.09.1993 г., стр. 3-8, тук бр. 16, стр. 3.

3. Камалудин Гаджиев, "Геополитика", М., "Международные отношения", 1997 г., тук стр. 183.

4. W. Christopher, “Foreign Affairs”, 1990, Vol. 98, p. 8.

5. Michael Hirsh, “At War with Ourselves”, “Harper’s Magazine”, July, 1999, pp. 60-69, here p. 150.

6. Наталия Нарочицкая, "Чем сильнее и самостоятельнее Россия, тем важнее она для Запада", "Международная жизнь", № 3, 1998 г., стр. 80-85, тук стр. 81.

7. George Brown Tindall, David E. Shi, "America. A Narrative History", Third Edition, W.W.Norton & Company, New York, London, p. 58.

8. Миряна Башева, "От Олбрайт към Фулбрайт - дългият път на нощта към деня?", в. "Сега", 1 май 1999 г., стр. 15.

9. Самюъл Хънтингтън, “Войникът и Държавата: Теория и политика на гражданско-военните отношения”, С., Изд-во на МО “Св. Георги Победоносец”, 1998 г., тук стр. 140-141.

10. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”,“Военен журнал”, Nо. 4, 1998 г., стр. 104-114, тук стр. 105.

11. Strobe Talbott, “Democracy and the National Interest”, “Foreign Affairs”, Vol. 75, No. 6, November/December, 1996, pp. 47-63, here p. 63.

12. Хенри Кисинджър, “Дипломацията”, С., Книгоиздателска къща "Труд", 1997 г., тук стр. 10.

13. Ibid., стр. 22.

14. Ibid., стр. 25.

15. А.Д.Богатуров, Ю.П.Давыдов, Г.А.Трофименко, “Российско-американские отношения: испытание выбором”, “США-ЭПИ”, No. 9, 1995 г., стр. 3-12; Збигнев Бжежински, “Голямата шахматна дъска”, С., “Обсидиан”, 1997, тук стр. 8.

16. Андрей Аникин, "Экономика США на исходе века: итоги и проблемы", "МЭиМО", No. 11, 1998, стр. 27-46, тук стр. 27.

17. Андрей Кокошин, "США в системе международных отношений в 80-х годов. Гегемонизм во внешней политике Вашингтона", М., “Международные отношения”, 1984 г., тук стр. 68.

18. Walter Russel Mead, "The Jacksonian Tradition and American Foreign Policy”, “The National Interest”, No. 58, Winter 1999/2000, pp. 5-29, here p.5; Alvin and Heidi Toffler, “War and Anti-War: Survival at the Dawn of the 21st Century, Boston et al.: Little, Brown and Company, 1993.

19. Уинстън Чърчил, “Втората Световна война”, т. 6, “Триумф и трагедия”, стр. 599.

20. Walter Russel Mead, "The Jacksonian Tradition and American Foreign Policy”, p. 5.

21. Ради Радев, “Екологични проблеми във военното дело”, “Военен журнал”, Nо. 2, 1995, стр. 42-52, тук стр. 45.

22. Иван Вл. Иванов, "Международно публично право", Варна, "ТедИна", 1993 г., тук стр. 15.

23. Емил Александров, "Богомилските схващания за мира и войната", "Международни отношения", No. 7, 1992 г., стр. 47-50, тук стр. 49-50.

24. Ноам Чомски, "САЩ нагло нарушават международния ред ", в. "Сега", 5 юни 1999 г., стр. 12.

25. А.Д.Богатуров, Ю.П.Давыдов, Г.А.Трофименко, “Российско-американские отношения…”.

26. Збигнев Бжежински, “Голямата шахматна дъска”, стр. 32.

27. Майкъл Айзнър, “Световните развлечения”, стр. 207-211, във: "Новият световен ред ", С., Книгоиздателска къща “Труд”, 1999, тук стр. 210.

28. Даниъл Бурстин, “История на образите: от псевдосъбитията до виртуалната реалност”, стр. 190-200, във: "В края на века”, стр. 191.

29. Жан Бодрияр, "След утопията: примитивното общество на бъдещето", стр. 178-183, във:"В края на века”, стр. 179.

30. Збигнев Бжежински, “Немощният бастион на снизходителния Запад”, стр. 40-49, във: "В края на века"…, стр. 43-48.

31. Richard B. Bilder, "Adjudication. International Arbitral Tribunals and Courts", pp. 155-189, in: I. William Zartman, J. Lewis Rasmussen, Edts., "Peacemaking in International Conflict. Methods and Techniques", USIP Press, Washington, D.C., 1997, here p. 184.

32. Адам Даниель Ротфельд, "Введение: Параметры перемен", стр. 11-21, във: "Международная безопасность и разоружение. Ежегодник СИПРИ 1993 г.", М., "Наука", 1993, тук стр. 17.

33. Ibid., стр. 18.

34. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”, тук стр. 104.

35. Камалудин Гаджиев, "Геополитика", стр. 260.

36. Хенри Кисинджър, “Дипломацията”, стр. 710.

37. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”, стр. 104.

38. Ibidem.

39. The White House, “A National Security Strategy for a New Century”, December 1999, www version; Н.Лебедев, “Мир и Россия глазами Ричарда Никсона”, “MЭиМО”, Nо. 12, 1992, стр. 114-124, тук стр. 117-118; John Hillen, "America's Role in Global Security: The Mayo Clinic, Not The Emergency Room", National Defense University Symposium "Strategy and the Formulation of National Security Policy", October 7-8, 1996, www version.

40. Патрик Кенън, “Залезът на демокрацията”, С., “Обсидиан”, 1995 г., тук стр. 89-90.

41. Ibidem.

42. Виктор Кременюк, “США и окружающий мир: уравнение с многими неизвестными”, “США, Канада - ЭПК”, Nо. 1, 1999, стр. 5-19, тук стр. 15.

43. “The American Almanac”, 1994-1995, p. 18.

44. The White House, “President William J. Clinton State of the Union Address”, Office of the Press Secretary, January 27, 2000, U.S. Capitol Washington, D.C.

45. Александр Парканский, “Внутренние региональные аспекты формирования внешней политики США”, “США-ЭПИ”, No. 11, 1997 г., стр. 13-29, тук стр. 25.

46. Ibidem.

47. Виктор Кременюк, “США и окружающий мир: уравнение с многими неизвестными”, “США, Канада - ЭПК”, Nо. 1, 1999, стр. 5-19, тук стр. 15.

48. “The American Almanac”, 1994-1995, p. 18.

49. The White House, “President William J. Clinton State of the Union Address”, Office of the Press Secretary, January 27, 2000, U.S. Capitol Washington, D.C.

50. Александр Парканский, “Внутренние региональные аспекты формирования внешней политики США”, “США-ЭПИ”, No. 11, 1997 г., стр. 13-29, тук стр. 25.

51. Ibidem.

52. Arthur M. Schlesinger, Jr., “The Disuniting of America. Reflections on a Multicultural Society”, W. W. Norton & Company, New York-London, 1992, here pp. 17-18.

53. Ibid., p. 19.

54. Ibid., p. 111.

55. Ibid., p. 130.

56. Владимир Легойда, "Главная опасность нашего времени", "Pro et Contra", Том 3, No. 4, 1998, Осень, стр. 99-114, www version.

57. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”, стр. 109-110.

58. Robert D. Blackwill, Kristin Archick, "The domestic contexts of the transatlantic relationship", Task Force on the Future of Transatlantic Relations", www version.

59. Jeremy Rosner, “The American public, Congress and NATO enlargement”, “NATO Review”, No. 1, Jan. 1997, pp. 12-14.

60. Николас О.Берри, "Почему американскую внешнюю политику так трудно понять", "Международная жизнь", No. 11-12, 1998 г., стр. 33-49, тук стр. 34, 47.

61. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”, стр. 112-113.

62. Джани Перели, “Еспресо”, 20.06.96.

63. Мартин Медем, “Камбио”16, 19.08.1996 г., “Болнавата държава”, БТА-МИНФ, “Анализи и прогнози”, бр. 166, 1996 г., стр. 6.

64. David Halberstam, “The Next Century”, William Morrow and Company, Inc. New York, here pp. 124-125.

65. Александр Яковенко, "ООН и система контроля над наркотиками", "Международная жизнь", No. 2, 2000 г., стр. 49-58, тук стр. 55.

66. Андрей Аникин, "Экономика США на исходе века…", стр. 44.

67. С. А. Червонная, “Расовые взаимоотношения в свете президентских выборов в США”, США-ЭПИ, Nо. 4, 1996 г., стр. 28-39.

68. Эдуард Нитобург, “Афроамериканцы и американские евреи: от общности интересов к конфликту”, “США-ЭПИ”, Nо. 10, 1996, стр. 32-44.

69. Ibidem.

70. Брижит Дюсо, АФП, 02.01.96.

71. Данни от СКИАД-МВР, 1994 г.

72. “The World Almanac and Book of Facts”, 2000, p. 905; Владимир. Николайчик, “Решительные меры” проблему преступности не решают”, “США-ЭПИ”, Nо. 5, 1996 г., стр. 91-103, тук стр. 101.

73. The World Almanac and Book of Facts”, 2000, p. 908.

74. Кристофър Макдугъл, АП, 05.07.96.

75. Анатолий Уткин, "Американская стратегия для XXI века", "США*Канада - ЭПК", No. 7, 1999 г., стр. 17-28, тук стр. 18.

76. Самюъл Хънтингтън, “Ерозията на американските интереси”, стр. 108.

77. Elizabeth Sköns, Agnès Courades Allebeck, Evamaria Loose-Weintraub, Petter Stålenheim, "Appendix 7.a. Tables of military expenditure", in: Stockholm International Peace Reserch Institute, "SIPRI Yearbook 1999 – Armaments, Disarmament and International Security", Oxford University Press, 1999, here p. 304.

78. Ibid., pp. 311-313.

79. Ibid., pp. 318-321.

80. Ibid., pp. 311-313.

81. Сергей Рогов, "Американское государство накануне третьего тысячилетия", "США-ЭПИ", No. 11, 1998 г., стр. 3-20, тук стр. 14.

82. Анатолий Уткин, "Американская стратегия для XXI века"…, стр. 18.

83. Рачик Фарамазян, Виктор Борисов, “Военная экономика Запада и Росии после холодной войны”, “МЭи МО”, No. 11, 1999, стр. 47-55, тук стр. 47.

84. Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО на пороге XXI в.”, “МЭиМО”, Nо. 6, 1999 г., стр. 16-24, тук стр. 17.

85. "SIPRI Yearbook 1999”, here pр. 311-313.

86. Сергей Рогов, "Ядерное оружие в многополярном мире", "США-ЭПИ", Nо. 8, 1998 г., стр. 3-18, тук стр. 15.

87. "The World Almanac and Book of Facts", 2000, p. 215.

88. Ibid., p. 214.

89. “Военная реформа в России (Научная конференция)”, “США-ЭПИ”, Nо. 9, 1997 г., стр. 51-55, тук стр. 51.

90. Aлександр Сергунин, "В поисках новой американской стратегии в Азии", "США-ЭПИ", Nо. 6, 1996 г., стр. 16-27, тук стр. 22; Joseph S. Nye, Jr., "The Case for Deep Engagement" "Foreign Affairs", 1995, vol. 74, No. 4, July/August.

91. "SIPRI Yearbook 1999 ", р. 424.

92. Ibidem.

93. Ibid., р. 432.

94. "SIPRI Yearbook 1992", Oxford University Press, 1992, pp. 254-268; "Международная безопасность и разоружение. Ежегодник СИПРИ 1993", М., "Наука", 1993, стр. 130-167, 276-296; "Международная безопасность и разоружение. Ежегодник СИПРИ 1994", М., "Наука", 1994, стр. 199-250; "SIPRI Yearbook 1999”, here p. 424.

95. Тимур Латыпов, “Новая стратегия военно-промышленных фирм США”, “США-ЭПИ”, Nо. 7, 1994, стр. 116-125, тук стр. 124.

96. Сергей Толкачев, “Экспортная стратегия американского ВПК: Взаимодействие корпораций и госаппарата”, “США-ЭПИ”, Nо. 9, 1995, стр. 121-127.

97. Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО”, стр. 21.

98. Statement by the Vice President, “Vice President Gore Lauds Lockheed Martin Sale of F-16s to the United Arab Emirates”, The White House, Office of the Vice President, March 5, 2000.

99. С.А.Толкачев, “Экспортная стратегия американского ВПК…”, стр. 121-127.

100. Аврам Ноам Чомски, “Петата Свобода или Власт и Идеология”, С., “Агато”, 1998 г.

101. Сергей Толкачев, “Консолидация военных финансово-промышленных груп”, “США-ЭПИ”, Nо. 5, 1996, стр. 3-11, тук стр. 5-8.

102. Ивета Танчева, Валентин Костов, “Гигантите преразпределят оръжейния пазар”, в. “Пари”, 22.06.1995 г., стр. 15.

103. Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО”, стр. 20.

104. Ibidem.

105. Ibidem.

106. "SIPRI Yearbook 1999", р. 413.

107. Ibid., р. 410.

108. Ibidem.

109. “American monsters, European minnows”, “Economist”, 13.01.1996, рр. 66.

110. Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО”, стр. 22-23.

111. “Unemployment Rate Breaks 4 Percent Barrier for the First Time in over Three Decades”, The WhiteHouse (Office of the Press Secretary) May 5, 2000.

112. THE WHITE HOUSE, Office of the Press Secretary, “President Clinton and Vice President Gore: Helping to build the new economy”, February 24, 2000; Виктор Супян, "Американская экономика: особенности современной модели", "США*Канада-ЭПК", No. 3-4, 1999 г., стр. 56-67, тук стр. 56.

113. Александр Дейкин, "Экономика США после "эпохи бюджетных дефицитов", "США*Канада - ЭПК", No. 1, 2000 г., стр. 16-37, тук стр. 20.

114. И. Доронин, "Положение на фондовых и валютных рынках", "МЭиМО", No. 8, 1998 г., стр. 14-25, тук стр. 16, 18.

115. Алексей Арбатов, "Национальная идея и национальная безопасность", “МЭиМО”, No. 5, 1998 г., стр. 5-21, No. 6, 1998 г., стр. 5-19, тук No. 6, стр. 15.

116. Кристиано Герман, “Победители и побежденные в информационном мире”, “Международная жизнь”, Nо. 10, 1997 г., стр. 44-50, тук стр. 46.

117. Виктор Супян, "Американская экономика…”, стр. 59.

118. Анатолий Ракитов, "Наука и устойчивое развитие общества", "ОНС", No. 4, 1997 г., стр. 5-11, тук стр. 10.

119. Сергей Рогов, "Американское государство накануне третьего тысячилетия…", стр. 16.

120. Виктор Супян, "Образование в США: состояние и приоритеты развития", “США*Канада-ЭПК", No. 1, 2000 г., стр. 80-93, тук стр. 82.

121. Виктор Супян, "Американская экономика…”, стр. 61.

122. THE WHITE HOUSE, …, February 24, 2000.

123. Виктор Супян, "Образование в США…", стр. 85.

124. Виктор Супян, "Американская экономика…”, стр. 60.

125. Михаил Бендиков, Игорь Фролов, Евгений Хрусталев, "Российская космонавтика на мировом космическом рынке", "МЭиМО", No. 4, 2000 г., стр. 73-84, тук стр. 76.

126. Вадим Луков, “Проблемы международной безопасности России”, “Международная жизнь”, Nо. 11-12, 1996, стр. 14.

127. Б.Болотин, "Международные сравнения: 1990-1997 гг.", "МЭиМО", No. 10, 1998, стр. 113-138.

128. Les Aspin, "Challenges to Values-Based Military Intervention", pp. 1-10, in: "Keynote Addresses from the Managing Chaos Conference", USIP, Peaceworks No. 3, here p. 1-2.

129. Sam S. Sarkesian, “The Strategic Landscape, Domestic Imperatives and National Security”, pp. 3-23, “U.S. Domestic and National Security Agendas”…, p. 15.

130. Колин Пауъл, “Предизвикателствата пред въоръжените сили на САЩ?”…, бр. 16, стр. 9.

131. Daniel J. Kaufman, "The Role of the Military in Preventing Deadly Conflict", in: Gail W. Lapidus, Svetlana Tsalik, edts., "Preventing Deadly Conflict. Strategies and Institutions. Proceedings of a Conference in Moscow, Russian Federation", A Report to the Carnegie Commission on Preventing Deadly Conflict, Carnegie Corporation of New York, www version.

132. Ibidem.

133. Douglas E. Lute, "Improving National Capacity to Respond to Complex Emergencies. The U.S. Experience", Foreword by General George Joulwan, April 1998, A Report to the Carnegie Commission on Preventing Deadly Conflict, Carnegie Corporation of New York, WWW Version.

134. Jozeph S. Nye, Jr., "Redefining the National Interest”, “Foreign Affairs”, July/August 1999, Vol. 78, No. 4, pp. 22-35, here p. 26.

135. Московский Центр Карнеги, "Косово: международные аспекты кризиса", 1999 г., WWW Version.

136. А. Богатуров, "Стратегия перемаливания” и глобальная безопасность", "МЭиМО", No. 4, 2000 г., стр. 120-123, тук стр. 121.

137. Walter Russel Mead, "The Jacksonian Tradition”, p. 7.

138. Юрий Мельников, “Становление и развитие современных российско-американских отношений”, “США*Канада - ЭПК”, Nо. 12, 1999, стр. 3-19, тук стр. 15.

139. Владимир Белоус, “Ядерное оружие и концепция сдерживания”, “Власть”, стр. 38-42, тук стр. 38.

140. Йордан Баев, “НАТО и въоръжените сили в бившия Съветски съюз”, “Военен журнал”, Nо. 5, 1993 г., стр. 129-138, тук стр. 132.

141. Владимир Батюк, “Вопрос соблюдения договореностей в российско-американских отношениях”, във: “Россия и международные режимы безопасности”, Московский общественный научный фонд, М., 1998.

142. Владимир Гавриков, "Россия ратифицировала договор, дело за США", "Международная жизнь", Nо. 5, 2000 г., стр. 21-30, тук стр. 27.

143. Владимир Батюк, “Вопрос соблюдения договореностей в российско-американских отношениях”; Сергей Рогов, “Россия и США. Испытание кризисом”, “Международная жизнь”, Nо. 10, 1998 г., стр. 97-112, тук стр. 109.

144. Георгий Корсаков, “Договор ПРО в контексте российско-американских отношений”, “Международная жизнь”, Nо. 2, 2000 г., стр. 37-54, тук стр. 52.

145. Сергей Кортунов, Сергей Викулов, "Внешнеполитическое измерение военной реформы", "Международная жизнь", Nо. 9, 1997 г., стр. 69-79.

146. Владимир Гавриков, "Россия ратифицировала договор, дело за США", стр. 27.

147. Юрий А. Ушанов, Олег Н. Медмедев, "Иностранные инвестиции и конверсия российских оборонных предприятий", "США-ЭПИ", Nо. 1, 1997 г., стр. 62-71, тук стр. 63.

148. Сергей Рогов, "Ядерное оружие в многополярном мире"…, стр. 15-16.

149. Сергей Рогов, “Россия и США. Испытание кризисом”…, стр. 108-109.

150. Генрих Трофименко, “Национальный интерес США в отношении России”, “Международная жизнь”, Nо. 9, 1996 г., стр. 76-85, тук стр. 79.

151. Сергей Рогов, “Россия и США. Испытание кризисом”…, стр. 100.

152. “США*Канада-ЭПК”, No. 1, 2000 г., стр. 126.

153. Григорий Берденников, “Договор о запрещении ядерных испытаний”, “Международная жизнь”, Nо. 3, 1997, стр. 23-33, тук стр. 25-32.

154. Bill Clinton, “Statement by the President”, The White House, Office of the Press Secretary, October 13, 1999, WWW Version.

155. Григорий Хозин, "Прощай СОИ", "США-ЭПИ", No. 11, 1993, стр. 33-44, тук стр. 33, 35.

156. Дмитрий Горностаев, "Россия против национального эгоизма США", "Независимая газета", Номер 75 (2137), Сетевая версия, 25 апреля 2000 г.

157. Michael O’Hanlon, “Star Wars Strikes Back”, “Foreign Affairs”, Vol. 78, No. 6, November/December 1999, pp. 68-82, here p. 78.

158. “США*Канада-ЭПК”, No. 1, 2000 г., тук стр. 126.

159. Владимир Белоус, Виктор Донцов, “Миф об "ограниченной обороне", “НВО”, Номер 47 (170), Сетевая версия, 3 декабря 1999 г.

160. Ibidem.

161. Michael O’Hanlon, “Star Wars Strikes Back”…, p. 74, Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО…”, стр. 17.

162. Николай Михайлов, “Настало время учредить коллективную ответственность за стратегическую безопасность”, “НВО”, Номер 4 (177) Сетевая версия 4 февраля 2000 г.

163. Вахтанг Чкуасели, “Военная доктрина России: смена акцентов. Дружеский тон не мешает США хранить за спиной увесистую дубинку”, “Независимая Газета”, Номер 47 (2109), Сетевая версия, 16 марта 2000 г.

164. Дмитрий Горностаев, "Россия против национального эгоизма США".

165. И.Н.Арцибасов, Ю.Н.Жданов, “Правовая основа военной доктрины государства”, “Военная мысль”, Nо. 12, 1992, стр. 2-7, тук стр. 5.

166. Владимир Шустов, “Российско-Американская договоренность важна и для Европы”, “Международная жизнь”, Nî. 5, 2000, стр. 31-38, тук стр. 35.

167. Дмитрий Горностаев, "Россия против национального эгоизма США".

168. Дмитрий Горностаев, "Генсек ООН излагает российские аргументы", "Независимая газета", Номер 76 (2138), Сетевая версия, 26 апреля 2000 г.

169. [Круглый стол], "Договор по ПРО и позиция России", "МЭиМО", No. 4, 2000, стр. 46-53, тук стр. 48.

170. Дмитрий Горностаев, "Генсек ООН излагает российские аргументы".

171. Марина Волкова, Сергей Старцев, “Путин предложил создать общеевропейскую систему ПРО”, “Независимая газета”, Номер 103 (2165), Сетевая версия, 7 июня 2000 г.

172. Мери Фицджералд, “Руската военна стратегия за подготовка и водене на военни действия от “шесто поколение”, “Военен журнал”, Nо. 4, 1995, стр. 64-78, тук стр. 64-65.

173. Валерий Алексин, “В Третьем тысячелетии мир ожидают совсем другие войны", “НВО”, Номер 8 (181), Сетевая версия, 3 марта 2000 г.

174. Ibidem.

175. Мери Фицджералд, “Руската военна стратегия за подготовка…”, стр. 64-65; Валерий Алексин, “В Третьем тысячелетии мир ожидают совсем другие войны".

176. Сергей Рогов, "Россия и США. Испытание кризисом", тук стр. 109.

177. Eliot A. Cohen, “A Revolution in Warfare”, “Foreign Affairs”, Vol. 75, No. 2, March/April, 1996, pp. 37-54.

178. “American monsters, European minnows”.

179. Михаил Грешнев, “Реструктуризация ВПК стран НАТО…”, стр. 18.

180. Joseph S. Nye, Jr., “Bound to Lead. The Changing Nature of American Power”, BasicBooks, A Division of HarperCollinsPublisher, 1990, here p. 32.

181. Джоузеф Най-младши, Уилям Оуънс, “Информационното острие на Съединените щати”, “Военен журнал”, Nо. 3, 1996, стр. 56-65, тук стр. 56.

182. Joseph S. Nye, Jr., “Bound to Lead…”, p. 267.

183. Вахтанг Чкуасели, "Фундамент безопасности. Стратегический пакет для новой России", "Независимая газета", Номер 74 (2136), Сетевая версия, 22 апреля 2000 г.

184. Кристиано Герман, “Победители и побежденные в информационном мире”…, стр. 46-47.

185. Ibid., стр. 46.

186. William Cohen, Janet Reno, Jacob J. Lew, William Daley, September 16, 1999, “Preserving America's Privacy and Security in the Next Century: A Strategy for America in Cyberspace”, www version.

187. Джоузеф Най-младши, Уилям Оуънс, “Информационното острие на Съединените щати”…, стр. 59-63.

188. Емил Драгнев, "Европа дръпна глобалните уши на Чичо Сам", в. "Сега", 26.02.2000 г., стр. 12.

189. Владимир Катин, “Старый свет под колпаком США”, “Независимая газета”, Номер 35, Сетевая версия, 25 февраля 2000 г.

190. "Repubblica", "Окото на Ешелон и прозрачното общество", в. "Пари", 12.04.2000 г., стр. 15.

191. Сергей Рогов, “Россия и США. Испытание кризисом”…, стр. 102-104.

192. CityCat, "Кто ограбил Россию? Знал ли Ал Гор о крупных хищениях?" (Вашингтон пост), “Русский Журнал. Политика”, http://russ.ru/politics, 25 Август 1999 г.

193. (Edts.), "Foreign Loans Diverted in Monster Money Laundering? The Mafia, Oligarchs and Russia’s Torment", "Transition. The Newsletter About Reforming Economies", Vol. 10, No. 4, August, 1999, pp. 11-13, òóê ñòð. 11.

194. Самюъл Хънтингтън, “Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, С., “Обсидиан”, 1999 г., тук стр. 260-261.

195. Edward Luttwak, "Kofi’s Rule”, “The National Interest”, No. 58, Winter 1999/2000, pp. 57-62, here p. 58.

196. Ърл Равенал, “НАТО е отживял етап” стр. 157-184, във: Румен Кънчев, съст., “НАТО - Предизвикателството на промяната”, С., Ун. Изд-во “Св. Климент Охридски”, 1996 г., тук стр. 161.

197. Jeremy D. Rosner, “NATO Enlargement’s American Hurdle”, “Foreign Affairs”, Vol. 75, No. 4, pp. 9-17, here p. 15.

198. Ibid., p. 13.

199. Николас О.Берри, "Почему американскую внешнюю политику так трудно понять"…, стр. 35.

200. Ноам Чомски, "САЩ нагло нарушават международния ред ".

201. Javier Solana, “NATO’s Success in Kosovo”, “Foreign Affairs”, Vol. 78, No. 6, November/December 1999, pp. 114-120, here p. 118.

202. Анатолий Уткин, “США-НАТО-ЕС (Вашингтон проводит реформу НАТО)”, “США*Канада-ЭПК”, No. 10, 1999, стр. 13-28, тук стр. 25, 23.

203. Джордж Сорос, в. "Московские новости", "Капанът за свръхдържавата", в. "Монитор", 22.06.1999 г., стр. 18.

204. Московский Центр Карнеги, "Косово: международные аспекты кризиса".

205. Ivo H. Daalder, Michael E. O’Hanlon, "Unlearning the Lessons of Kososvo”, "Foreign Policy", Fall, 1999, here p. 136, 128.

206. Michael Hirsh, "At War with Ourselves"…, p. 63.

207. Московский Центр Карнеги, "Косово: международные аспекты кризиса".

208. Ibidem.

209. Samuel P. Huntington, “The Lonely Superpower”, "Foreign Affairs", Vol. 78, No. 2, March/April 1999, pp. 35-49, here p. 43.

210. Пат Бюканън, "Новият световен ред", в. “Труд”, 8 януари 2000 г., стр. 24-25.

211. Збигнев Бжежински, “Голямата шахматна дъска”, стр. 32.

212. Камалудин Гаджиев, "Геополитика", стр. 210-211.

213. Георгий Кунадзе, Михаил Носов, “Политика США в Восточной Азии”, “США-ЭПИ”, Nо. 12, 1998 г., стр. 3-19, тук стр. 16-18.

214. Виктор Супян, "Американская экономика…”, стр. 57.

215. Пол Кенеди, “Възход и падение на Великите сили. Икономически промени и военни конфликти XV - XX век”, С., Изд-во на МО “Св. Георги Победоносец”.

216. Joseph S. Nye, Jr., “Bound to Lead. The Changing Nature of American Power”, BasicBooks, A Division of HarperCollinsPublisher, 1990.

217. Вахтанг Чкуасели, “Военная доктрина России: смена акцентов”.

218. Интервю на Роналд Стийл, “Защо САЩ са мишена на тероризма”…

219. Аврам Ноам Чомски, “Петата Свобода или Власт и Идеология”…, стр. 15.

220. Анатолий Уткин, "Мир в XXI веке", "США, Канада-ЭПК", No. 4, 2000 г., стр. 3-23, тук стр. 15-16.

221. Пол Кенеди, “В подготовка за Двадесет и първи век”, С., “Обсидиан”, 1995 г., тук стр. 51-52.

222. Робърт Дж. Самюелсън, "Нюзуик””, “Великата илюзия или докога ще просъществува Американският век”, в. “Монитор”, 01.02.2000 г., стр. 19.

223. George F. Kennan, “American Diplomacy”, Expanded Edition, The University of Chicago Press, Chicago and London, here pp. 178-179.

Бил Клинтън, слово пред Държавната Дума[1]