Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

III.1. Калейдоскоп и пъзел

А какво всъщност е Русия днес? Непосилно е да се отговори на този въпрос в рамките на глава от тази книга. За да могат българските политици и експерти, а защо не - и учени (притихнали пред политическата говорилня и обикалящи заради къшея хляб ВУЗ-овете из страната) да изработят прилична концепция за отношенията с Русия, те трябва да бъдат адекватно информирани за процесите в тази страна. А това е нереалистична задача, защото Русия днес има много лица и тенденции. Можеш да се плъзнеш по повърхността им и да се разминеш с тяхната същност. Затова ще прибегнем до калейдоскопа - позната от детството играчка. Завъртайки го натам-насам, с помощта на факти, детайли и цитати, ще се опитаме да покажем неимоверно сложното и противоречиво битие на великата Руска държава. Тази глава би била поне отчасти полезна, ако нареди няколко от хилядите парченца на сложния пъзел - Русия.

Двойният аршин, с който боравят наши политици, политолози и журналисти е достоен за почуда. Когато Западът ни налага унизителни процедури и строги ограничения, условия и безусловия, квоти и мита - това за тях е нормално и демократично. Макар на България да са позволени единствено силата на слабия и достойнството на падналия на колене. Но реши ли Русия да постави отношенията на принципите на пазара и да ни продава стратегически суровини по международни цени, веднага у нас започва единоглас вопъл срещу руските имперски амбиции, недемократичност и коварство. А би трябвало еднакво и независимо от географската посока (Запад, Изток) да ни боли, когато България е онеправдана, ощетена, губи и надплаща. И също така еднакво да ни радва, ако е защитен успешно националният интерес.

Подобно поведение е лесно обяснимо. То е следствие както от манталитета и морала на политиците ни, от готовността им да стоят с подвит гръбнак пред всеки нов Голям брат, така и от еднополюсността на света след края на Студената война. Силата в момента е една - САЩ. Без значение дали това изобщо се нрави някому или не. САЩ са супер богати, с титанична икономика, дипломация, военна машина, разузнаване. Друга страна с такъв глобалистки поглед, планетарни амбиции за присъствие и господство няма. Те неотстъпно, настойчиво провеждат своята стратегия (разработена с участието на водещи политически кръгове, аналитични центрове и специални служби), без да се съобразяват с Русия, дори я игнорират - малко лекомислено и самонадеяно - смятайки я днес за колос с глинени крака. Наистина - какво да предложи Русия в това състояние? Ценности, пари, минало, бъдеще, осмислена външна политика? Американският поглед е твърде рационален. Всякакви емоционални аргументи, исторически аналогии, ирационални понятия като душа, дух, памет се разбиват пред строгата логика на числата, пред сухия език на фактите.

III.2. Темата "Русия" и публичното пространство

- Темата "Русия" често попада под влиянието и контрола на управляващите. По отношение на Русия, медиите се съобразяват със силните на деня, скланят, понякога със скърцащи зъби, понякога лесно, да “разплитат” угодни за властта версии, да следват нейната гледна точка по този ключов за нацията проблем.

- Темата "Русия" е силно политизирана. Начинът, по който тя се коментира, изразните средства, патосът дори в по-безобидните ù подтеми, носят остър политически заряд, с присъщите му черно-бяла двуцветност и митингова страст - когато не е важно да убедиш опонента си; важното е да го надвикаш, да го победиш с аргументите на силата, вместо със силата на аргументите.

- Темата "Русия" не е подкрепена с познаване на детайлите, с актуална информация, с експертна дълбочина. Коментиращите я трудно влизат надълбоко в същината, рядко търсят пресечните ù точки с националните интереси, мъчно надрастват констатацията на откъслечни факти, стари знания и интуитивни съображения. Има много примери как не би трябвало да се пише за Русия[2]: анализи, статии, интервюта - сръчни, с клишета, с преднамереност с подмяна на действителността. В тях се долавят късчета от Русия, но липсва тя самата – такава, каквато е. Начетени политолози я гледат с очите на Запада, атакуват я с изсмукани от пръстите тези, изпробват върху ù жлъчта си, изгарят от желание да кажат ефектна, жестока фраза. Част от тях го правят искрено, други - заради потупване по рамото от властта и/или парична похвала от външни спонсори.

- Темата "Русия" е без съпричастността и съчувствието на самата Русия.

Да вземем САЩ. От началото на промените те полагат усилия да обръщат в своята вяра и да печелят на своя страна нови и нови наши политици, експерти, неправителствени организации. Безброй депутати, министри и кметове са били (някои - по няколко пъти) зад океана. Чрез пътувания, организирани от USIA (Информационната агенция на САЩ) не малко обещаващи личности обиколиха на длъж и шир страната. Перфектно организирани програми, възможности за лични контакти, немалки за българските стандарти пари в брой за "джобни разходи" - това наистина впечатлява и изкушава. Трудно може да се каже колко наши фондации съществуват благодарение на проекти, спонсорирани от САЩ.

В същото време Русия се скъпù на триците, за да се окаже, че е евтина на брашното. За редовия гражданин и учен не е по джоба да си купува руски вестници и списания. Предадена “без бой” бе руската телевизия, от училищата без милост се изхвърля руският език, руските песни изчезнаха от ефира. По нечие чиновническо хрумване бе съхранена инерцията да се разчита на видни кадри на БСП - да бъдат те емблемата на руско-българските отношения в най-сложния им период. Допуснато бе - заради неясно формулирани държавни и ясно осъзнати частни интереси - едни от най-съмнителните персони в СДС да сложат ръка върху безценни българо-руски икономически отношения.

Непознаването на Русия, неразбирането на нейната стратегическа роля е в основата на кокошата слепота, от която страдат повечето български политици. В плен на подобно неведение е и президентът Стоянов. Податлив на слабостта на политическия елит да взема желаното за действително, той няколкократно се опита да играе ролята на приносител на добри новини от Русия за България, оказващи се после science fiction. Когато президентът казва, че обича Русия, но повече от нея обича България, дали си дава сметка колко куха е тази фраза. Та нима е възможно да се допусне обратното! С подобни фрази се печелят аплодисменти от наминали в Пленарната зала в Страсбург евродепутати. Ала с тях не се дава политическа визия, не се проправя пъртина, не се разширява хоризонт.

Българските политици трябва да заемат национални позиции. Това е най-простото и първо правило за всеки държавен мъж, доколкото изобщо имаме такива. Но не са национални позиции, които не се съобразяват с обективните реалности. Дори патетични, словата, откъснати от живия живот имат грош цена.

На краевековния кръстопът, предлагащ какви ли не магистрали, шосета, друми и пътечки, пред политиците ни има само два възможни пътя за отстояване на националните интереси и те са длъжни час по-скоро да тръгнат по единия от тях.

- Пътят "Оптимална цел", означава те да се опитат да реализират максимално възможната цел, постижима с всеотдайното, смело и решително използване на всичките ни налични достойнства, възможности и ресурси (политически, икономически, географски, исторически, човешки, културни, интелектуални, суровинни и т.н.).

- Пътят "Минимални разходи", означава те да си поставят реалистична, честна, национално отговорна цел и да се опитат да я постигнат с възможно най-икономичното изразходване на упоменатите наши достойнства, възможности и ресурси.

Първият път е рисков, изисква сложно политическо планиране, но при успех се възнаграждава щедро. Вторият е по-прагматичен, сигурен и изпълним, предпазва от стресове обществото, ала всяка негова стъпчица е твърде умерена и затова понякога позитивният резултат се постига прекалено бавно.