Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год



страница2/9
Дата21.07.2016
Размер1.76 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
ГЛАВА II

ПРЕЗИДЕНТЪТ

ПРЕЗИДЕНТЪТ МИ Е СКЪП, НО...

"Обсъждан е въпросът, може ли вестник "Оте­чествен фронт” да стане орган на СДС. Отговорих, че приветствам тази идея." 28.XII.1989 г.

Желю Желев

Вече цял месец се колебая, боря се със съвестта си, притискам болката в душата си - да напиша или не тази статия... Междувре­менно нови и нови факти, нови събития се трупат като неопровер­жими аргументи. А последните заседания на многоцветното по­литбюро и приумицата за преждевременния референдум като ефе­ктен ход за отвличане на вниманието разрушиха моето търпение. Безцеремонно игнорирайки мнението на депутатите, напуснали парламента, тази "кръгла маса" не само повтори дума по дума печалното политическо споразумение от 3 януари, заменяйки ме­сеца за провеждане на нови парламентарни избори по класическа­та формула "Септември ще бъде май!", но и напомни с рецидивите си всички пакости, които постоянното съглашателство с комуни­стите нанесе на демократичните процеси в България.

А душата ме болеше, защото трябва много остро да критикувам Желю Желев. Никога не съм си представял, че ще ми се наложи да пиша така за безспорно най-ярката личност в съвременния, политически живот у нас, за този прекрасен човек, за този мъже­ствен философ, за вчерашния водач на нашата опозиция, за първия законен президент на страната. Но трябва да пиша. Д-р Желев ми е скъп, но свободата на България и превръщането й в демократи­чна държава са ми още по-скъпи.

Категорично не съм съгласен с позицията на президента по повод на последните събития в парламента и решителните дейс­твия на 39-имата депутати. Явно дезинформиран от най-близкото си обкръжение, той бе подведен, че тия 39 души няма така компа­ктно да удържат на мъжката си дума. И като резултат - недалновидното, манипулиращо заявление, че с тяхното напускане нищо особено няма да се случи. Случи се, г-н Желев, и още как. Жалко, че тъкмо този, който трябваше да има уши, не чу и тъкмо този, който трябваше да има очи, не видя. И тръгна да спасява издъх­ващато ВНС, в което за последен път комунистите имат мнозин­ство и с Това мнозинство му готвят капана на жадуваната конституция, предвещаваща незабавни президентски избори, когато ре­формата ще стигне дъното на социалното напрежение и е носталгията по старите цени ще се материализира призракът на Луканов.

Печално известният г-н Ивайло Трифонов заявява: "Аз мисля, че в парламента вече се е формирало едно разумно центристко ядро от двете "страни", което е заинтересувано от истинско ико­номическо и политическо реформиране на България."

Още по-печално известният г-н Андрей Луканов е на същото мнение: "Аз като човек, който поддържа силни контакти със СДС, преди даже да се е появила тази политическа формация, бих пот­върдил, че да, има разумни сили в СДС, и радостно разумни сили. И в нашата партия има разумни сили. Ние трябва Да се борим за един съюз на разумните сили. СРС!"

Трогателно единодушие! А вие, скъпи приятели от СДС - плачете от мъка на 10 срещу 11 юни, жертвайте си здравето, оптимизма, семейното щастие, парите и надеждите, стойте в дъжд и сняг, в студ и жега под сините знамена. Много ви здраве, неразумни! И нека си припомним как при избирането му за президент д-р Желев великолепно обясни що е това нежна революция...

Тоталната война, която президентът обяви на монархията, ме изпълва със съжаление. 3ащото от нея прозира корист. А когато користта обвива човек като Желю Желев, това е непоносимо болно. На 7 януари в Хасково Ж. Желев предупреди Симеон II и фамилията му, че те "не бива да носят със себе си никакви илюзии за реставриране на монархията и Кобургготската дивастия". Сетне с повод и без повод той громеше бедните няколко (десетки) хиляди монархисти с енергия, която по-добре да беше насочена срещу престъпното варварско войнство на комноменклатурата. Върхът на тази фобия бе словото за подвига на априлuи на 1 май, където републиката и еднокоренните й слова бяха употребени над 20 пъти за почуда и присмех на присъстващите. Впрочем върхът ли бе това, щом като на срещата с депутатите комунисти президентът продъл­жи да твърди, че ние, "тъмните сили", сънуваме розови монархи­чески сънища...

Връщайки се малко назад - как така се случи, че Желев присъ­ства точно на това заседание на Конституционната комисия, на което се обсъждаше дали лъвът от новия герб да бъде с корона. Досещате се каква теза защити тогава президентът.

Ами лекотата, с която най-напред узакони референдума за ре­публика, проведен в условията на чужда окупация, а сетне мълча­ливо подкрепи парламентарното предложение за нов референдум, вместо за избори за незабавна смяна на системата...

С неумели и пресилени действия президентският екип преуве­личава опасността (!?) от реставрация на монархията и нещо повече - сее в страната яростни монархически настроения. Всяко политическо насилие върху естествения ход на процесите, незави­симо от подбудите, рано или късно принуждава осъществителите му да поемат без всякакви уговорки съответната историческа от­говорност.

Поради изпълнената с откровени глупости статия на иначе ува­жавания от мен проф. Добрин Спасов срещу Желю Желев от доброто предизборно време мислех да пропусна този пункт. Но той е съществена част от разсъжденията ми и без него просто не мога. Желю Желев е обречен да плаща непрекъснато дан на марксизма. Въпреки героичната му борба срещу тази отровна за съзнанието теория. На тия, в чиято ценностна система е проникнал, маркси­змът винаги ще слага ограничители. Хората ще се опитват да му се изплъзнат, да го надраснат, но това няма да им се удаде напълно никога. С невъоръжено око може да се види как Желев прави блестящ марксически анализ на промените в Европа и у нас (напр. в словото си пред "Глобъл Пенъл” в Амстердам), но при все това се блъска непрекъснато в стената на производителните сили и производствените отношения, на базата и надстройката, на класо­вата борба и прочие понятия, категории и схеми. Като марксист Ж. Желев доста често се поддава на изкушението да акцентира върху формалните белези на политическата промяна у нас и с това да докаже, че политическите структури на системата са разграде­ни. Но нали бедата е, че икономическите структури на нейната власт са практически непокътнати. Комунистическата партия го­сподства в България, именно като държи ръцете си върху иконо­мическите лостове. А формалните признаци на политическата про­мяна (опозиционен президент, многопартиен парламент, коалици­онно правителство, временни местни управи) са маската на стари­те управници, най-удобната форма за тяхното легитимиране. И тъкмо тук ми идва наум следната мисъл на Желев: "Единственият и последен шанс, който историята ни предостави, е перестройката. От тази гледна точка перестройката не е нищо друго освен мирен, хуманен, културен преход от държавния към частния, от монo­полистичния към демократичния капитализъм. Преход, наистина не така романтичен и героичен като прехода от капитализма към социализма, но затова пък реален, неизмислен и исторически не­обходим.."

Така е мислил Желю преди 10 ноември, това е зародишът на мирния преход, с акцент на "мирен", а не на "преход". Тогава е заченат този днешен вариант на реформа, а не на смяна на систе­мата, който започва ерозиращо да се изражда в разсейка на пере­стройката.

Може би най-сложна е позицията на президента по етническите проблеми, произведени у нас в ранг на национален въпрос. Не мога да преценя доколко са компетентни съветниците на Желев в тази противоречива и болезнена материя, но ми се ще той да бъде по-точен и еднозначен в изказванията си, за да не се налага сетне да дава допълнителни пояснения по тях, които звучат единствено и само като оправдания. Ще ми се националните интереси да стоят по-високо от черноморския ортак-пазар. Ще ми се пътят ни към Европа да минава през България и Балканския полуостров, а не през преследващия преди всичко своите интереси Вашингтон, на чието сърце лежи именно Турция. Ще ми се в президентското сърце да има много повече обич към нашите братя българи, жи­веещи в невлизащи в сегашната ни територия земи. Ще ми се президентът да се научи да нарича българи жителите на Македо­ния. Ще ми се той да страда по-малко от интернационализъм и да акцентира повече на гаранцията и защитата на изконните индиви­дуални права, вместо да се взира с пресилено старание в далеч по­-абстрактните и силно политизирани колективни малцинствени пра­ва. И мисля тъй не като националист, а като българин, гражданин на еднонационална държава - съвсем реална и конкретна страна, със съвсем реални и конкретни етнически проблеми, със съвсем реални и конкретни съседи и със съвсем реален и горчив много­вековен исторически опит, от който е грехота да не си извадим поука.

Като всеки човек президентът допуска чисто човешки пропус­ки, с които, ако характерът му е все така силен и духът му – все така мъжествен, той трябва да се бори. Тогава няма да има толкова очебийно бавни реакции като тази при установяването, че записътс прословутата фраза на Петър Младенов е автентичен. Тогава няма да има повече откровени гафове като изхвърлянето, че СДС влиза във ВНС с готов проект за конституция. Тогава няма да е така трудно достъпен за хората и още повече - за информацията,. различна от старателно профилтрираната от душеприказчиците му. Тогава няма да открива душата си пред нарцистични и небла­годарни журналисти от рода на Велислава Дърева, боцнала го в хербария си редом с изявени политически трупове от близкото минало и още по-близкото настояще.

Разбирам, че с тази си статия рискувам да бъда упрекнат за прекомерна острота към човека, който с активните си междунаро­дни контакти, с непосилен труд за изграждане на опозицията стори най-много за демокрацията в България. Дори сега, завършвайки статията, аз изпитвам много угризения и тревоги. Та нали именно "Фашизмът" бе тази книга, която през май 1983 година взриви моето мислене. Та нали въпреки всичко в нито едно сърце, зату­птяло с пулса на демокрацията, няма да заглъхне уважението към д-р Желев. Тъкмо затова той се нуждае от критика. Докато в страната реално и безнаказано управляват апаратът и номенкла­турата на набързо преименувалата се компартия, президентът не бива да забравя, че бе лидер на Съюза на демократичните сили. Той не е изпълнил мисията си. Нещо повече - множат се тия, които вече c съмняват, че тази мисия е по силите му. Червената преду­предителна лампичка светна. България още е комунистическа стра­на, но и още не е късно да стане демократична. А мирният преход е мирен, защото се извършва чрез избори. Колкото се може по-­близки. Дай Боже - свободни и честни.


Юни, 1991 г.

БЛАГА УСМИВКА, ДОБРОДУШЕН ЖЕСТ, ЖЕЛЕЗНИ ПРОБЛЯСЪЦИ

Д-р Желю Желев - опит за политически портрет

Дали според логиката на демократичните процеси, дали по иро­ния на съдбата или поради острите завои из неведомите полити­чески пътища - пластовете на обществения живот у нас непрекъ­снато се раэместват, определяйки за страната ни оптимално въз­можното съчетание на управляваща сила и методи на управление. При все товa СДС винаги е длъжен да търси средства за преодо­ляване на инерцията на властта, за корекции в мисленето, за про­мяна в движение на слабите личности. Опасни са самовнушението за непогрешимост, реидеологизирането на действителността, изо­бретяването на популярни (но и популистки) схеми за обясняване на тази действителност, използването на примитивизми в полити­ческия език, а защо не - и потапянето в атмосферата на срещи единствено с нашите най-безкомпромисни съмишленици, които ни вярват, които ни казват, че сме страхотни, и са склонни да ни прощават всички грешки. СДС е големият шанс за България ­напук на разните там хардлайнери, тирета, зложелатели и мъдро­чели графомани (кой знае защо - все бивши ДС-ченгета). Но СДС не трябва да напуска нито пространството, нито времето на поли­тическите реалности, които са корективи за дейността ни незави­симо от нашите желания и емоции.

Такава политическа реалност, такъв съществен политически фактор е д-р Желю Желев. Той трябва ясно и точно да бъде осъзнат във всичките му измерения, с максимална обективност. Съзнавам, че аз съм субективен във всеки свой ред, но присъствието ми вече повече от две години около и във голямата политика, моите наблюдения и анализи сигурно ще добавят някои щри­хи към реалната оценка на явлението Желю Желев.

За него съм писал многократно и неизменно съм посочвал грешките и недостатъците му, макар че той винаги ме е респeктирал като водеща фигура в младия ни политически живот.

Напоследък имах възможността да направя няколко пoсещения зад граница - САЩ, Канада, Германия, Белгия; срещам се с чуждестранни посланици, аташета, дипломати, парламентаристи. На базата на тези впечатления мога определено да кажа, че д-р Желев е безспорният български политик No. 1 в оценките на влиятелни западни политически кръгове. Обвеян със сантименталния привкус на опозиционното му минало, с авторитета на философ, първи и най-значим лидер на СДС, на първи демократично, а сетне и всенародно избран президент, д-р Желев получава допълнителн бонификации с няколкото си силни международни изяви, с бързите темпове на демократизация на Българии, към които той е съпричастен, че дори и със заемания пост на държавен глава. На Запад много по-добре познават не парламентаристите и партийните ни лидери, камо ли пък синдикалните босове, а хората, които ежедневно правят политиката, които ежедневно вземат решеният които са се нагърбили с бремето на изпълнителната власт и затова класацията на политиците ни там е друга - д-р Желю Желев, Филип Димитров, Стоян Ганев, Иван Костов и доскоро Димитър Луджев. Трябва да се подчертае, че уважението към д-р Желев сред президенти и премиери на силни в икономическо и политическо отношение страни е несравнимо по-значимо от прехвалената подкрепа, с която се ползва д-р Тренчев от ръководителите на АФТ-КПП - синдикати с помръкнала слава, подозирани във всевъзможни афери и корупция, с рекордно намаляла членска маса. Сам три процента от американците знаят, че президент на АФТ-КПП е Лейн Къркланд - човекът, с когото д-р Тренчев периодически плаши нашето правителство.

Далеч съм от мисълта да представям авторитета на д-р Желев на Запад като безспорен и неизменим. Там все по-често се забелязват нотки на колебание в оценките за дейността му, проявите на нерешителност, нежеланието му да се ангажира с категорична защита на правител­ството при непрекъснатия натиск срещу него, съпроводен с исте­рични вопли за оставка и избори, самоотстраняването при крити­чни за страната социални конфликти (оценени единодушно, като политически амбиции, зле прикрити със синдикални напъни), про­тиворечията с коалицията, предложила го за президент, слабостта му към провалили се колаборационисти, упоритата подкрепа за посредствени посланици в жизненоважни за страната ни европей­ски посолства - това са все явления, които не се отразяват здра­вословно на неговия политически рейтинг. Още повече че и д-р Желев трудно може да бъде пощаден от вълната на разочаро­вание от президентите-дисиденти, засегнала по-слабо Хавел и по­-силно Валенса. При все това СДС би допуснал огромна грешка, ако, затворен в нашите си представи за взаимоотношения, ценно­сти и личности в обществения живот, не осъзнае, че в междуна­роден план за България най-голяма полза би имало кооперирането на усилията ни с д-р Желев. ­

Същото впрочем важи и за вътрешната ни политика. Подози­рам, че в това направление ще се натъкнем на значителни трудности. Защото онзи обичан от нас философ демократ отдавна вече не е същият и промените, настъпили у него, са напълно разбираеми. Може би не леко, но д-р Желев е приел за свое кредо златното правило: "В политиката невинаги правият оцелява, но който оцелее - той винаги е прав". От тук нататък проблемът е - личните амбиции и прагматизмът да се заплащат чрез минимално възможни компро­миси с морала и съвестта. Д-р Желев чисто по човешки не приема някои лидери на СДС; с други има силни противоречия; трети не понася просто физически, но се съгласява СДС да издигне кандидатурата му за президент, като едва-едва сбърчи вежди, за да изо­брази все пак за пред розовите си приятели загриженост и съмне­ние в правотата на избора. Ала бракът е взаимоизгоден, неизбежен брак по сметка и ние преглъщаме тежкия удар, който президентът ни нанесе с равнодушието си по време на нашата гладна стачка. Твърде скоро ще получим нови уроци по прагматизъм - върнати закони или измиване на ръцете чрез апелации към Конституцион­ния съд. Апелациите, естествено, изпокъсаха нервите на синия електорат - същият, дето направи д-р Желев президент, и изпълниха душите на тия, които сееха огън и жупел срещу него.

В нашите среди вирее един мит - че д-р Желев се обграждал със слаби и некомпетентни съветници. Това просто не е вярно. Е, сред тях има следдесетоноемврийски членове на БКП, има и бивши служители на Държавна сигурност, но не това е - най-главното. Болшинството от съветниците на д-р Желев са както професиона­листи в своята област, така и много умни политически играчи. Те дават на своя покровител това, което най-много му липсва, поприрода и поради неопитност ­- ловкостта в политическите игри.

Били са (някои - донякъде) добре преди, не са зле и сега. Тяхната задача е да мислят с няколко хода напред, да анализират ситуаци­ята и да моделират събитията според интересите на президента. Те не се занимават с текущите болежки на страната - за това си има правителство и парламент. Не са виновни за безработицата и ни­ските пенсии - за това според „Дума" си има СДС. В атмосферата на огромно трудолюбие, в лабораторията на непрекъснат обмен на мисли и идеи, една амбициозна група от хора успява да мери сили с цели институции, каквито са Министерският съвет и Народното събрание, успява да държи под око всички невралгични пунктове и събития в обществения живот, да поддържа интензивни между­народни контакти, да лансира идеи - като тази за националното помирение, криеща зад светата надпартийност преднамерен и ни­как небезобиден опит за преструктуриране нa политическото пространство.

Тяхна основна грижа е как да разширят безобразно орязаните от конституцията права на д-р Желев, как да му припишат колкото се може повече заслуги за положителните промени в страната, снемайки от него вината за неблагополучията. Тези хора са перфе­ктни в изпълнението на своите нелеки задачи. Те не се свенят дори от някои, т.нар. тоталитарни, но днес съвсем невинни похвати: своевременното организиране на интервю, при което съчинените от тях въпроси са връчени на вечно услужлив тв журналист или кандардисването на някоя податлива на въздействие редакция да пусне по-бързо или да забави колкото трябва даден материал. Впро­чем нито един от съветниците не може да бъде заподозрян в кол­кото и малка да било обич към СДС - напротив, те навярно пре­листват с огромно удоволствие болния от интелигентна графома­ния, откровено антисин вестник „1000 дни", известен още като "президентска трибуна" и издържащ се без съмнение чрез волни пожертвувания или скромна фотосинтеза.

Навярно в обогатяването на президента с качества на политика играч няма нищо лошо, макар и в ущърб на неговото обаяние. Как иначе би могъл той така прецизно, с точно премерени думи и действия да отстрани от поста му министъра на отбраната Дими­тър Луджев! Свидетел съм, че идеята за тази оставка се роди в Президентството. Там ефектно се възползваха от естественото право на Филип Димитров да си подбира екипа на кабинета, от преминалото границите на търпимото поведение на Димитър Лу­джев при заседанията на правителството, а така също и от добре известното негативно отношение на повечето от лидерите на СДС към него. Тогава разбрах окончателно, че философът-демократ е вече майстор на политическата игра.

Аз бях поразен от дълбокия замисъл с безукорната прогноза на развитието на всички събития в Министерството на отбраната и в Генералния щаб след това, от април, та чак до края на август. Направо ме изуми хладнокръвието на д-р Желев при лансирането на версията за служебно правителство начело с Димитър Луджев – той би трябвало да се замисли поне за отклика на тези думи у хората, които знаеха за твърдото му решение да отстрани Д. Лу­джев на всяка цена. Да го отстрани, защото само така д-р Желев би могъл да постави под своя пълен и неоспорим контрол Българ­ската армия и да "допише" сковаващата го конституция, като из­пълни с неподозирано от нея съдържание алинея 1 на член 100 – „Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили a Република България". Нали в името на тази цел той лансира за военен министър Димитър Луджев, помогна му всячески да изво­юва пълната власт в отбраната и войската, а после тежко изживя черната неблагодарност, с която верният му приятел и протеже отряза квитанцията на всички, буквално погна президентските съ­ветници и реши сам да си създаде миниправителство в Министер­ството на отбраната, хвърляйки в дълбоко униние - за първи път след 10 ноември - целокупния Генерален щаб.

Тежи ми мисълта, че д-р Желев и неговите стратези не бяха предвидили само моята остра реакция срещу прекаленото укреп­ване на позициите на генералите, в нарушение на демократичния принцип за цивилно ръководство над институциите, свързани с отбраната, сигурността и обществения ред. Опитах се да дам урок на г-н президента и висшите военни, че в страната ни вече нищо не може да се прави скрито от обществеността, че подобни съдбо­вни проблеми се решават не с трескава суетня и шушу-мушу, а при необходимата откритост на намеренията и прозрачност на дейст­вията. "Независимата" преса и кресливата истинска опозиция, които толкова се грижат за демокрацията, дружно си замълчаха, защото за тях демократично е само това, което спъва усилията на СДС (отражението му върху държавата в такъв случай е несъще­ствено). Неколцина мои приятели пък решиха, че щом Димитър Луджев ме подкрепя в тревогите ми, значи съм стопроцентов лу­джевист. Точно така едни се сърдели не на този, който им подпалил къщата, а на този, който викал "Пожар!". Напълно вероятно е новата структура на Министерството на отбраната и Генерания щаб да влезе в сила още до отпечатването на тази статия, с което стартираната решително и дори в някои аспекти твърде рязко военна реформа щe се забави за неопределено време. За сметка на това страната ни си има свежо произведени полковници и генера­ли, кипрещи се в новите си униформи редом с върховния главно­командващ; зачестилите учения ще минават пред доволния му взор; международните контакти и военната ни политика ще се планират в Президентството, в чужбина ще гледат изумено как вместо цивилни на срещите и съвещанията от наша страна отново се връщат военни, а Министерството на отбраната ще бере душа под бремето на отговорността за липсата на пари, за всички недо­имъци и грижи, за всички проблеми във военноремонтните заводи и в армията изобщо, разбира се.

Със същото упорство, с което се съпротивлява срещу строго ограничителните предписания на конституцията, д-р Желев aкуратно следва нейната буква и дух при изолирането от държавните дела на своя вицепрезидент г-жа Блага Димитрова.

Признавам, че мотивите за подобно поведение не са ми напълно ясни. Когато Комисията по национална сигурност поправи "невол­ния" пропуск в разработения от президентските съветници зако­нопроект за Съвета за национална сигурност и добави в състава на съвета вицепрезидента, бях много смутен от реакцията на Алексей Алексеев - шеф на д-р Желевия кабинет. Емоционалната обосновка, че предложението на нашата комисия е абсолютно неправомерно, ми позволи в пълна мяра да почувствам колко съзнателен и добре обмислен е бил въпросният пропуск. По-късно имах още поводи да се убедя - изолирането на г-жа Блага Димитрова не е само видение, породено от прекомерната ми мнителност. Жалко, защото от разпилените между етажите на Президентството взаим­ни подозрения, недоверие и неизказани огорчения губи СДС, губи страната ни, а в управлението ни зазвучават познати балкански напеви, които, уви, никак не можем да надраснем.

Д-р Желев е склонен според мен да се поддаде на две големи илюзии. Според първата от тях СДС е (вече) обречен, защото трябва да свърши определена тежка и съсипваща политическия му смисъл работа - да извърши смяната на системата и да изконсуми­ра целия обществен негативизъм на периода, когато старите стру­ктури ще бъдат разстроени, ликвидирани или преподчинени на пазарните механизми, а новите структури ще търсят все още оп­тималност и ефективност - период, в който жизненото равнище неизбежно спада. Та по сметките на редица видни наши асове на политическата прогноза, изпитващи носталгична тръпка по историческия материализъм, като изпълни мисията си и свърши мръ­сната работа, СДС ще си отиде, а на нашата уморена от син тота­литаризъм земя ще се възцари едва ли не демократичният рай на всеобщото национално побратимяване. Кой знае обаче дали в не­чия по-рационална глава не проблясва мисълта, че когато жизненото равнище спада, настъпва умора от демокрацията, жаждата за бързи промени буквално пари под лъжичката на общественото съзнание, очакването на силната ръка, която ще въведе порядък и вярата в бащицата от потребност се превръщат в необходимост.

Каква горчива илюзия! Та д-р Желев и СДС са две части от едно и също цяло, двете лица на един и същ процес. Важното е да го разберат това в СДС (макар че, пишейки тези редове, виждам отчетливо несъгласието на редица мои колеги от "Раковски" 134 и в парламентарната ни група), но още по-важното е да го осъзнае д-р Желев.

Втората от споменатите две илюзии е прокрадващото се у д-р Желев и неговите близки съветници убеждение, че това Народно събрание, което горе-долу прие най-важните закони и направи максималното при своята биполярна конфигурация, влиза във все по-силно противоречие с настъпилото преразпределение на обще­ствената подкрепа за представените и непредставените в него партии и затова трябва да се мисли за нов парламент. Идеята в чистия и вид е прозрачна - новият парламент ще бъде от полски тип - слаб, с многобройни, но малки фракции, раздиран от противоречия. При такъв парламент правителствата падат като зрели круши, а стра­ната е в постоянна политическа нестабилност. В подобна атмосфе­ра на преnен план би трябвало да излезе президентът-обединител и помирител нa нацията, единствено способен да концентрира усилията й за измъкване от кризата и опазване на демократичните устои на обществото.

Още една горчива илюзия, опровергавана ежедневно от разви­тието на събитията тъкмо в Полша, където от предишния огромен и сякаш вечен авторитет на Лех Валенса е останало твърде малко.

Силата на демократичното общество са демократичните му стру­ктури - тук д-р Тренчев е абсолютно прав. Но такива структури са не толкова профсъюзите и бизнесбратствата, а преди всичко ин­ституциите, свързани с непосредствен.ото упражняване на трите власти. В преходния период ядрото, тягата на промяната е демо­кратично избраният парламент, каквото е сегашното и каквото не беше Великото народно събрание. (Още ни боли при спомена за безчетните престъпни манипулации и фалшификации, извършени от комунистическата партия през юни 1990 г. За обстоятелствата около спешното и загадъчно признаване на изборите за законни от тогавашните лидери на СДС до ден-днешен се роят какви ли не слухове, съмнения и въпроси. още една страница, която непремен­но трябва да се прочете, преди да бъде доунищожена). Ето защо преждевременно да се посяга днес на завоюва ния с цената на съ­дбовни усилия парламент е доста опасно начинание.

Колкото по-напред отиде реформата, осъществявана от СДС (а да не забравяме, че днес просто няма друга сила, способна да извърши промяната), колкото по-успешно и ефективно заработят демократичните структури, толкова повече авторитет и признание ще натрупа нашият президент. Удивително е как той не осъзнава това в необходимата дълбочина! Рухне ли сегашното Народно съ­брание, превърне ли се следващото в парализирана говорилня, д-р Желев рискува да стане пионка в ръцете на неясни сили и и интереси, пасивен наблюдател иа вилнеещ анархосиндикализъм, всевластни изпрани мръсни пари и сериозни етнически конфликти. Абсурдно е от каквито и да било съображения да се пречи на закономерния ход на историческото развитие. Kакто са абсурдни и, разбира се, опитите да се внуши, че може по някакъв начин да се отстрани, игнорира, принизи или натика в миша дупка президентът, избран по същия законен и демократичен начин. Изкуството в политиката е да надраснеш все пак личностното отношение, да преглътнеш антипатиите и - колкото и патетично да звучи – да подчиниш дейността си на интересите на страната в тежкото време на нейната демократизация.

Наистина неприятно е, когато д-р Желев се отдалечава от нас и като че ли демонстрира как все по-малко държи на нашето сътрудничество. Неприятно е, когато той събира овациите на чер­вения печат или пък се ползва с явните симпатии на цялата тази добре начетена и вeчнo кисела полуинтелигенция, дето преседя последните три години в кафенетата или в скутовете на сантимен­талните си любовници. И още редица неприятни неща ни се слу­чват ежедневно, но такива са реалностите в нашата страна. Защо да се правим, че всичко, което не ни се нрави, не съществува или е толкова порочно, толкова отвратително, че трябва да му обявим тотална война? Вярно" че д-р Желев напоследък все по-често крие зад благата усмивка и добродушния жест железни проблясъци в очите, решимост да диктува хода на събитията у нас. Но не изпепеляващи битки с него са ни нужни, а съвместна работа. Само така ще се включат ония компенсаторни механизми, които отстраняват крайностите и успоредяват намеренията. Все ми се струва, че това е най-краткият път към общата цел. Освен ако някой от нас не е стаил други намерения нейде навътре в душата си.

P.S. За крайно неприятния гаф на Здравко Попов научих по официален път на 18 август едновременно с д-р Желев и Ф. Димитров. Едва ли президентът е подозирал за похожденията на своя съвет­ник, за тесните му връзки с бившия кадровик на МВнР Николай Богданов и със свързания с християнската милиция „Ливански си­ли" стар клиент на "Кинтекс" Амaл Абу Зейд. Още повече че г-н Зейд си пада по неколцина други „бивши”, забравили да се завърнат у нас след отзоваването им от Ливан. Но са подлички версийките, представящи Здравко Попов като поредна жертва от войната между СДС и д-р Желев. Да изкарваш президента мъченик, когато човек от обкръжението му сгазва лука, е висша глупост. Лично мен много по-силно ме тревожи мисълта, че любител на бейрутски силни усещания е разполагал с огромна, адресирана до президент­ския кабинет информация.

А т.нар. Боянска пресконференция на д-р Желев толкова категорично илюстрира тази статия, че не се нуждае от коментар. Срамно е, че на нея нямаше жулналисти от сините вестници "Демокрация" и "Век 21': единствени борили се за избора на д-р Желев през януари.


Септември 1992 г.


1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница