Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год

Идат избори. Историята твърде рядко позволява поправителен изпит, но ние имаме такава възможност. Един народ, за да пожелае свободата си, трябва да осъзнае, че не е свободен, че неговият живот е скован в рамки, в които духът му се лута и вие от невъз­можност да съществува повече така. И все пак трудно ми е да коря българския народ за миналогодишните избори. Те бяха тотално манипулирани и фалшифицирани, проведени от комунистическото правителство по комунистически сценарий. Факт е, че истината за тях изчезна вдън земя, а всички волни и неволни съучастници в голямото лъгане бяха щедро възнаградени. Още по-очевиден факт е, че след това голямо лъгане демократичните промени са толкова бавни и измъчени, че приличат на безкраен фарс.

Изхабени са много енергия, нерви, страсти и емоции, а основ­ният въпрос остава нерешен - комунистическата партия продължа­ва да бъде на власт. Какво означава това?

В международен аспект България пие до дъно горчивата чаша на недоверието и неуважението. Едва-едва смекчена изолация, дре­бни помощи - колкото да не предадем Богу дух, хладнокръвно съпричастие, главно като състрадание на сития към гладния. За бизнесмените, чиито капитали могат да съживят колабиращата ни икономика, фактите са очевидни: крайно нестабилни обществени отношения, реална опасност от реставрационни процеси, нови ог­раничителни закони, несъздаващи надеждна основа за нормално пазарно стопанство.

Във вътрешнополитически аспект картината е още по-тревож­на. Комунистическата партия успя да съхрани практически непо­кътнати двете главни свои опори - финансовата мощ и паразитните структури в управлението (Министерския съвет и общинските уп­рави), в съда и прокуратурата, в армията и полицията, във всички сфери на стопанския живот. Смисълът на изборите през миналата година бе именно чрез отстраняването от властта на срасналата се с държавата партия да бъдат върнати на народа незаконно загра­бените от нея богатства и да бъдат взривени нейните структури.

Лишена от тях, тя ще загуби възможността за тотален контрол върху обществото, а с отпадането на мотивите „власт" и „приви­легии" тя би се смалила до нормални за подобна партия в циви­лизования свят размери.

Независимо че огромна част от редовите комунисти у нас са честни, трудолюбиви и съзнателни хора, тяхната партия е една престъпна организация. По нейните канали изтичат от страната огромни финансови средства; тя внедрява или съхранява във вла­стта отявлени криминални престъпници. Чрез сливането на червения (партиен) и черния (спекулативен) капитал и превръщането им в мръсни пари икономиката (и не само тя!) става подвластна на циментираната от единството на целите чер­вено-черна мафия, изградена от структури и личности, свързани с номенклатурния слой и с престъпния свят. В интерес на тази ма­фия са дестабилизирането на страната, всеобщата разруха и пъл­ната апатия на хората. В момента в обществото ни текат тъмни и мътни води, в които отявлени комунистически величия ловят тлъ­сти риби. Със caмото си първостепенно присъствие в управлението на страната БСП причинява падение на нравите, насажда лъжа и лицемерие, убива вярата в справедливостта. При съхранените не­сметни имущества и тоталитарни структури това, което се нарича икономическа реформа и са всъщност отчаяни опори за внасяне на либерални корективи в провеждането на посткомунистическо управление от социалдемократически тип - всеобхватен спад на производството, съчетан с чисто разпределителни процеси, но не на създаден продукт, а на пари (банкноти). Уравниловката се задъл­бочава, отслабва мотивацията за труд. И като напомням, че дире­кторите на предприятията са непокътнати, става ясно защо хората викат от отчаяние по митингите - Няма да работим за червените!

Ако БСП продължи да ни управлява, дезинтегриращите процеси ще се задълбочават, страната все по-трагично ще се разделя на колосално малцинство от бедни хора и тънък слой богаташи, по­вечето от които бивши или настоящи партийни босове и настоящи или бъдещи спекуланти. Но когато псевдоразпределителните про­цеси, породени от прекомерната намеса на държавата в стопанския живот, достигнат своя апогей и всичко достъпно е вече преразпре­делено, когато мръсните пари окончателно преминат от количес­тво в качество, ситуацията ще стане непредсказуема, а социалният взрив - неизбежен. Спасението ни са бързи политически промении начало на необратима смяна на Системата.

Логично е да се предположи, че в БСП има среди, които осъ­знават по колко опасен път партията им тласка България. Те разбират, че лукановци и Лиловци могатда завлекат БСП към дъното на политическия океан като камък на шията. По-нататъшното съвместно съществуване с тях значи вече и поемане на тяхната вина. Ала предстоящите избори и стадното чувство на остарялата духовно и телесно членска маса блокират всякакви опити на ре­форматорите за промени. Някои от тези реформатори се лутат като бездомни същества, та чак жал да ти стане за интелекта им (Петър-Емил Митев); други решават да гонят личния си модерно-ляв интерес (Драгомир Драганов); трети изживяват странна метаморфоза, превръщайки се от будещи съзнанието личности в оригиналниче­щи и скучни екземпляри (Велислава Дърева).

А резултатът е само един - мераци за победа на всяка цена. Но и разликата е една - победа в тези избори няма да има. Промени - къде частични, къде решителни - има из целия електорат. Увол­нените от номенклатурата работници и специалисти, родителите на десетките хиляди емигрирали млади хора, онеправданите и въз­мутените от безобразното разграбване на терени и помещения за частни заведения - всички те знаят твърдо за кого няма да гласуват. Особено тревожни за БСП са промените в селата. Българският земеделец не само помни кой го излъга лани и кой пречеше на връщането на земята, той вижда и кой днес му пречи да си вземе тази земя, като същевременно изкупува на безценица селскосто­панския инвентар и пълни личния си хамбар с кооперативно зърно - кметът, председателят на ТКЗС-то, шайката около тях - все ко­мунисти от сой. Селянинът също знае за кого няма да гласува.

Мозъчните тръстове на БСП четат всички знайни и незнайни сuциологически проучвания, свръхмощните компютри в АОНСУ пресмятат. Всички трескаво обмислят как, след като победа няма да има, да няма и загуба. Пътища да обърнат колата - много.

Първо, да се подберат по оптимален начин избирателните райони. Важното е не кой ще подпише указа, а кой разполага с пълната информация за съставянето им.

Второ, да се намалят гласуващите за опозицията. Като се заб­рани на цели групи български граждани да гласуват - например на сънародниците ни в чужбина. Като се убедят десетки хиляди хора да не гласуват, защото и червените, и сините - изобщо всички са маскари. За тази цел еднакво добра работа вършат и разпростра­нителите на слухове по опашките, и дружната атаки на цялата червена и независима преса срещу СДС. Като се създаде ненормал­на обстановка, при която на xopата няма да им е до гласуване. Благодарение на съхранения среден номенклатурен слой цените бяха вдигнати безбожно. Впрочем минuлата година правителство­то на Луканов използва противоположен предизборен ход - държе­ше цените изкуствено ниски.

Първостепенна задача на опозицията е да убеди всеки, който не желае да бъде управляван повече от комунисти, да гласува, защото неподаденият глас е глас за БСП, която иска да разбие опозицията, да се посеят в нея раздори и вражди, та да бъде тя разединена в новия паламент. Tова ще позволи на БСП с нейните 30-35% от депутатските места да е най­-влиятелната фракция в него. За целта всички отцепници в СДС се толерират, щедро се спонсорира роенето на нови партии, измисля­нето на нови тирета и коалиции. Цялата тази плодовитост, целяща единствено да реанимира няколко отречени политици и да им обезпечи нови мандати, се превръща в главно събитие на общес­твения живот.

Отцепниците са поставени в максимално благоприятни условия - съдът ги охранява (вж. спора между Петко Симеонов и Йордан Василев), парламентът ги легитимира, пресата ги реклuмира, а БСП ги кре­пи. И как не - при съвпадението на главния интерес - изборите да бъдат максимално забавени, а по възможност и отложени. БСП ще се старае по-дълго да съхрани този парламент, защото той е пос­ледният, в който тя има мнозинство. Бегълците от "Раковски" 134 с всеки протакан ден увеличават шансовете си да създадат псевдоструктури по места, да разбият единството на координационните съвети, да забулят и объркат още повече нашия избирател.

Целта е да се отнеме на СДС синята бюлетина. Това е после­дната брънка от пошлия сценарий. Просто се дивя как "Демокра­ция" запазва спокойствие и не тръби, че синята бюлетина е в опасност. Чрез независимия съд и още по-независимата ЦИК БСП може щедро да я хариже (от нас да мине!) на шепата обособили се генерали без армия. В решителния изборен ден символът на побе­дата над комунистическата Система е синята бюлетина - отнемай­ки я на хората, вярващи в СДС, комунистите и техните агенти ще отнемат и последната надежда на България да стане демократична и правова държава.

СДС влиза в тежката изборна борра с много проблеми. Някои от тях са следствие от липсата на опит, други - от недостига на личности. Всичките ни беди са с корени в извратеното социалистическо общество, от което с толкова мъка излизаме. Не един и двама са сред нас тия, които оправдават личните си неудачи, мързела и безволието със Системата. Мнозина сега се правят на герои, защото никога не са били членове на БКП. Нещо повече - те охулват и отблъскват онези наши симпатизанти и приятели, които са били такива. Ма­кар че внедрени и самовнедрили се комунисти направиха много поразии в СДС, аз (без да съм членувал никога в БСП) съм убеден, че някои от сегашните най-кресливи "демократи", дето се опитват сега да изплуват на повърхността, използвайки хаоса, оставен ни от Системата, преди 10 ноември със своята посредственост и при­митивност дори за партийни членове не ставаха. Защото Система­та беше като двуликия Янус. Тя пречеше, мачкаше и унижаваше преди всичко способните, мислещите, можещите. Но понеже тря­бваше непрекъснато да възпроизвежда своята власт, тя подбираше на възлови места и умни и свестни хора. Поради заложената в нея порочност тя или алчно ги поглъщаше, или с досада ги изплюваше.

Провалите, които СДС търпи във временните управи, сa поре­дната илюстрация за мощта на Системата. Подведени, че тия уп­рави са действително временни, ние пратихме там не професиона­листи, а твърди седесари - да подготвят изборите и да „вържат" ръцете на комунистите. Всъщност от червената сграда на община­та бяха извадени няколко червени тухлички и на тяхно място се поставиха сини. Всичко друго остана непипнато. По законите на политиката, както и по законите на механиката тия сини тухлички се превърнаха в акумулатори на напрежението, те бяха подложени на най-силен натиск и от непрекъснатото триене атмосферата край тях се нажежи. Системата ги засмука, обезличи ги, а където мо­жеше, направо ги купи.

Друг основен проблем на СДС е разривът между болшинството народни представители и местните организации. Редица депутати бързо забравиха кой и с какви неимоверни усилия и лишения ги вкара в парламента, почувстваха се богоизбрани, големи политици, решиха материалните си проблеми и се научиха да говорят мъдро празни приказки. Лека-полека ВНС стана за тях последно убежище от питащите и разтревожени погледи на избирателите им.

След потресението, което преживяхме миналия юни, ние се утешихме, че имаме поне 1/3 от местата във ВНС и можем да предотвратим прането на пари, вини и съвести със социалистиче­ска конституция. Излъгахме се. Предадоха ни не толкова младоли­ки хора с досиета, макар че имаше и такива. Предаде ни балканският манталитет, дребнодушието, гонитбата на келепира. В парламента работеше люпилня на министри, посланици, президентски съветници, шефо­ве и членове на агенции, фондации, държавни институции. Оказа се, че в синята листа е имало доста хора, жадни за постове и алчни за пари, готови заради личния си интерес на всякакви компромиси с каузата на демокрацията. Някои от тях буквално продадоха своя подпис под конституцията за служби и облаги. Те предадоха хората, плакали от радост след изборните им победи. Влизайки всекидне­вно в Народното събрание, аз сякаш виждам и чувам как довчера­шни депутати от СДС се потупват доволно по тумбаците, надсми­ват се над будалите седесари, казвайки си - аз нали се уредих, демокрацията ряпа да яде.

Цялата тази тъжна картина е следствие от мъките на растежа, от отхвърлянето на пяната, от откровения партизанлък при реги­страцията на кандидатите за депутати, от наглата намеса на 2-3 души в съставянето и пренареждането на изборните листи.

Емоциите не могат да попречат на желанието ми за трезви разсъждения. Политиката в посттоталитарното общество си има закони, понякога доста несъвместими с морала. Вярвам, че именно СДС, че именно синята идея ще привнесе новия морал в полити­ческите борби и тогава държавните и партийните постове ще бъ­дат въпрос на дълг, чест и призвание, а не средство за удовлетво­ряване на амбиции и кариеристични стремежи. В същото време съм принуден да отчитам днешните реалности, да степенувам поважност стоящите пред нас задачи. Главната сред тях е победата в изборите. Обстоятелствата ме насилват да не споделям тезата, че в бъдещия парламент сините депутати, ако трябва да са 50, но да се знае, че са наистина сини. Логиката на събитията е друга ­- най-добре е да бъдат избрани 150, но не червени.

Компромисът е неизбежен. Чака ни отново преходен парламент. Макар и да звучи абсурдно, призивът на Георги Марков "Избори до дупка" е отражение на една непредотвратимост. Едва ли само с тези избори ще успеем да лишим комунистите от пар­ламентарно мнозинство, да им отнемем възможността да блокират законодателната дейност и да ги превърнем във фракция, с която можем да не се съобразяваме, както правят почти навсякъде с екстремистки и комунистически партии.

Зная, че мнозина от моите приятели депутати ще подскочат. Как - преговори с хора, причинили на СДС толкова морални щети! Коалиция с онзи, необразования; или с тия двамата, дето са един­ствени членове на своите партии, или с хитреца, гушнал от демо­крацията просторен апартамент; или с демона, съчинител на анти­демократични и злодейски предложения; или със седналия в 5-6 топли кресла, опитвал се с неистова страст да стане заместник­-председател на Министерския съвет, контролиращ МBP и МНО!

Но в този паноптикум от бащи на демокрацията могат да бъдат изредени и хора почтени, силни личности, оказали се в лагера на лидералите и по наша вина. Мнозина от тях сигурно биха могли да приведат верни и силни аргументи за наши сериозни грешки, справедливи укори, изпълнени с болка и огорчение. В сблъсъка на повече емоции и по-малко разум всички имат вина за ескалацията на конфликта. Главната разлика между нас и тях е, че ние послушахме синия електорат, активистите по места и Нацио­налния координационен съвет. Оставайки верни на техните иска­ния, въпреки частичните душевни терзания, ние получихме толко­ва обич, че тя компенсира с излишък и преживените съмнения, и материалните загуби, и здравословните проблеми от гладната ста­чка. Никой не може да оспори, че огромното мнозинство хора, подкрепящи СДС, са на наша страна и отхвърлят лисичите хитри­ни и тънките користни сметки. Впрочем в България всеки поли­тик, всеки лидер, който не е слушал волята на своя електорат или не е успявал да го поведе след себе си, рано или късно се е пре­връщал в това, на което днес по-образно му Викат политически тpуп.

С отцепниците от СДС безусловно трябва да се преговаря. Повтарям - макар и да са шепа хора, Tе имат мощната подкрепа на БСП, буквално са задушили в прегръдките си президента и той ги толерира; разполагат с Агенцията за чуждестранна помощ (от­давна се канех да напиша колко опасно е тя да се оглавява от лице с подчертано политическо присъствие, защото то може много лесно да извлича незаслужени политически дивиденти от задграни­чни хуманни жестове) - една твърде съблазнителна възможност за правене чрез валута и лихвите от нея на луди пари и за тяхното изпиране в предизборната борба.

Тези хора имат вече създадени имена, те се борят сега за своето оцеляване, а вълната на отричането от тях не е стигнала до селата и малките градчета. Разговорите с тях са неизбежни и ще трябва да завършат с политическо споразумение, изтъкано от разумни и гъвкави компромиси. И аз се надявам, че демократичният вятър ще отвее жалките политически дребосъци сред тях. Но преди из­борите е крайно време вече картината в СДС да се проясни и да се възцари спокойствие в нашия лагер, да престанат взаимните нападки и хули, които просто трагично деморализират съмишле­ниците ни, отчайват осъзналите се избиратели, започват да ерозират опозицията по места. Енергията и патосът трябва да се насочат срещу основния противник - комунистическата партия. Нашият народ трябва да се концентрира, да поеме глътка въздух, преди да ce гмурне в сините води на демокрацията. Иначе как ще се научи да плува в тях...
Август, 1991 г.


ПЕЧЕЛИВШИЯТ ЦВЯТ

Съюзът на демократичните сили навлезе в последния месец от своето опозиционнр битие. Всеки ден, изхвръкнал от шепите на неумолимото време, ни приближава към неизбежното събитие - ­победата над комунистическата партия и поемането на държавно­то управление от първото след деветосептемврийския преврат пра­вителство без kомунисти, което без съмнение ще бъде оглавено от Филип Димитров. След онази инфарктна вечер, когaтo с прецизно организиран и безпардонно осъществен преврат бяха отстранени от ръководството на Парламентарния съюз Стоян Ганев и Александър Йорда­нов, и сетне - след тоталния психически натиск в отговор на ис­канията ни да се спази споразумението за избори през май (по­късно - през юни); след безпрецедентния акт на отчаяние и катар­зис - гладната стачка; след алогичния театър, по време на който бившите ни съмишленици изпяха и изпиха одата на радостта под искрите на пеиливото шампанско, а после възторжено поздравиха министър Данов за храбростта, с която бабаитите му ни наалагаха с палки и ритници - през целия този калейдоскоп от фантасмаго­рични събития, през целия този паноптикум от дребни и не така дребни предателства ние живяхме и се борихме в една парадоксал­на ситуация, в една болезнено напрегната атмосфера. Атмосфера, концентрирала усилията на БСП да съхрани под контрола си раз­витието на демократичните процеси, да дирижира действията на опозицията, използвайки я вече като парламентарна подплата на оптимално реализираната стратегия на мирния преход - партизан­ското име у нас на съветската перестойка. Не напразно от дните на конституционния маратон и досега мнозинството, на което БСП разчита, без проблеми достига 300-310 души - числото, посочено от златоустия Александър Томов, далеч преди той да се домогне до вицепремиерския пост.

В някакъв абсурден смисъл СДС сега е в ролята на БСП от времето преди миналите избори - всички по-значими политически сили са срещу него. Дори кичещите се с абревиатурата му т.нар. „либерали" и „център" -исти не могат поне за пред хората да из­кривят езиците си и да кажат, че основният им противник е БСП. С трогателно единодушие комунисти и псевдоопозиционери нана­сят масирани удари срещу "Раковски" 134.

Какво от това, че "Сво­боден народ" е в момента един от най-нескопосано списваните вестници... Какво от това, че "Демокрация-91" е безлика... Има кой да се притече на помощ. Вестник "Труд" моментално става трибуна на д-р Дертлиев и свадливите либерали. На грандоманските им амби­ции да спасят България незабавно откликва и в. "Култура", С това кръгът най-сетне е затворен! Всички слоеве, колебаещи се, неори­ентирани (или загубили ориентация), заседнали по средата на поляризираните политически страсти избиратели получават систе­матично шокови импулси "анти-СДС". "Нова ера" промива мозъ­ците на необразованите и примитивно мислещите с нелепите си брътвежи; "Труд" манипулира средния човек, разкъсван между грижата за насъщния и угризенията от недостатъчната ангажира­ност в преломното време; "Култура" насочва изкусния си и изку­сителен скалпел към интелигенцията - и тук вестникът е перфе­ктен, защото край Копринка Червенкова се е сбрал отбор от бле­стящо образовани и вечно мърморещи юнаци, които от висините на европейския интелектуален Олимп много държат да си кажат мнението за либидото на парламентарната ни демокрация и едиповия комплекс на СДС.

Ако трябва, на помощ ще се притекат и други - "Поглед", да peчeм; и "Панорама" ще подложи приятелско рамо, и по "Неделя 150" ще се спряга все същото - либерали, център, център, либерали - белким забравят хората, че е имало нявга СДС без тире. Едни и същи лица, едни и същи гласове - няма значение, че са шепа болезнено амбициозни лиДерали, зад които електоратът е повече от скромен, а за апарата им - да не говорим. Те година и половина играха по свирнята на БСП, решили, че това е то политиката - да се внедриш (но лично) в структурите на властта, да постигнеш (но лично) целите, за които си се борил, да се курдисаш в шареното Политбюро и да опонираш дори на самия Луканов! Брех да му се не види и смелост! А сега викат неволята да им оправи разбрица­ната политическа каруца.

Добрата новина тук е, че "Дума" избледня и започна лека­-полека да прилича на "Нова ера" - каквито едри крокодилски сълзи проля Стефан Цанков за Петър Младенов (танкиста), такива сега рони Славомир Продев за довчерашния болшевишки псевдоним на Санкт-Петербург.

А лошата новина? Колебая се дали не е скрита сред многоброй­ните улики, изнесени в печата, за пране на пари и незаслужен авторитет в политическите игри на Агенцията за чуждестранна помощ. Или пък може би е в преследващото ме огорчение, че един уважаван от мен Център (в който без съмнение се вливат чужди финанси и чужди... как да го кажа по-аполитично... симпатии) пре­достави в услуга на "Демокрация-91" себе си, Цветозар Томов и дори отдавна планирания и с нетърпение очакван вестник "Геопо­литика".

Кой каквото ще да казва, но синдикалният професор Кръстю Петков сложи всички новоизпечени антиседесари (включително и в. „Труд") в джоба си. На калпавия ездач самарът му пречи! Загу­бил душевния си покой от дяволските козни на “Подкрепа", симпатичният шеф на КНСБ се огорчи неимоверно от странния факт, че изборите стават все по-възможни и близки въпреки сравнител­но уверената ръка на бсп върху лостовете на държавната власт. Огорчавайки се, той настоя президентът да ги отложи. И понеже казах "президентът", та си спомних как в. "Таймс" в броя си от 30 ноември 1990 г., спомена, цитирайки един разумен наш опозици­онер, че прославилият се с всеотдайната си подкрепа на москов­ските превратаджии съветски посланик у нас др. Шарапов е съветвал Желю Желев да на­значи на мястото на току-що падналия Андрей Луканов... проф. Кр. Петков (слава Богу, нашият президент е игнорирал брatckata за­повед). Бр-р-р-р! Не бих желал по какъвто и да е повод за мен да ходатайства КГБ! Връщайки лентата на събитията преди миньо­рите от Перник да дойдат в София с голямата метла на историята, ще стигнем до паметния кадър - връхлетял изневиделица, проф. Петков ни в клин, ви в ръкав започва да прави помен с питата на "Подкрепа", гонейки др. Луканов от силно разклатеното вече ми­нистър-председателско кресло. Впрочем и да се окаже, че посла­ник Шарапов не е определял по стар навик новия ни премиер, пак ще подчертая, че политическите пируети на фотогеничния синди­кален бос винаги са били прелюбопитен ребус.

И само нeгoвите ли? Като гледам сега каква врява е край по­литическия център, се питам - там навярно дават индулгенции за всевъзможни грешки, грехове и заблуди...

"Център" беше паролата за начало на разцеплеплението в СДС. "Център" сега е името на спасителната лодка, с която аматьори и тузари, мечтатели и прагматици; морски вълци, жалки корабо­крушенци и цял живот подсмърчали в пристанищната кръчма стра­хливци - всички вкупом се опитват да се доберат до лазурния бряг на властта.

"Български дневник" - чул-недочул, чел-недочел паметната де­кларация на 19-те загрижени за политическата си кариера славни държавни мъже, вече тръби патетично, че Центърът се е родил! А по същото време "Отечествен вестник" още бае на непорочното му зачатие. В нашия обществен живот причината и следствието често си сменят местата, защото всичко зависи от гледната точка. Както в спора за кокошката и яйцето. Главното е да се намери виновникът. Колко му е - синьото обявяваш за тъмносиньо, тота­литарно и много опасно. И защо нe, щом червеното стана розово, а от скрина на бузлуджанската столетница бе изваден Той - вечният социалдемократ. Със същата идеология, със същия мантали­тет, със същите заблуди. Него даже Алесандър Каракачанов не го ще. Него ­само Георги Аврамов го иска. Но човекът е решил, че има мисия. Месия - и толкоз! През трупа на СДС ще мине, ако трябва. Но този път номерът на доктора няма да успее. СДС е много повече от П. Дертлиев. СДС и без него може, но той без СДС - не. 13 октомври ще докаже тази проста истина. А дотогава бившият "син" лидер още поразии ще направи. Не на БСП обаче. Защото БСП му урежда хората - службици дал Господ. Странно, всички отцепници от СДС действат по един и същи начин - търсят постовете и ги получават. Кой за благонадеждния си произход, кой за милите си очи, кой - срещу подпис под конституцията.

Във ВНС при нашето отсъствие се е установила една изключи­телно сърдечна обстановка. Мили родни картинки! На двойки или тройки - светлосини и светлочервени, - гушнали се, шушу-мушу, по-родни от братя, щъкат насам-натам с албуми и лексикони - то не бяха посвещения, надписи и подписи, стихчета и клетви за вярност! Допрели плешивеещи главици - сантиментално до умиление. Сякаш пърхат из Народното събрание птички божии. Такова парламентарно чуруликане пада - да припаднеш от захлас. И само когато трябва да се критикува правителството, което при нашенските политически нрави означава да се напада синият икономически екип - настъпва оживление, чертите стават строги, волята - в юмрук. Левите наричат екипа десен, десните - ляв. Двете седе­сета-тирета му правят преса - либералите го хулят за социалдемо­кратическите действия, а социалдемократите - за либералната ре­форма. Тук наистина е резонен упрекът в оскъден морал, защото има нещо най-малкото непочтено в това - да претендираш за трите букви СДС, но да искаш да ги получиш в някакъв девствен, чис­тичък вид, избягвайки поетата от СДС огромна отговорност.

Странно, но агресивната негативност към нашите представители в правителството е предизборният коз и на БЗНС(е). Съюзът, съхранил се с активната ни помощ след изборното поражение миналата година, когато фактически ние му дадохме статут на реална (и то трета) политическа сила. Има нещо крайно обидно за българската демокрация в очертаващата се перспектива земедел­ците да бъдат представени в новия парламент само (или поне главно) от БЗНС(е), който по своята същност си е старият БЗНС (структури + апарат + финанси + сграден фонд + апетит за власт), но обогатен от няколко емигранти, повечето достойни за уважение, и на много места - с няколко по-амбициозни и като правило - честни николапетковисти, чиято инициативност и личностно достойнство са били потискани от по-агресивните хора от близкото обкръжение на Милан Дренчев. Един парламент без БЗНС – Н. Пе­тков няма да бъде пълноценен гарант за демократичните процеси и изразител на интересите на всички слоеве от българското насе­ление.

Този болезнен въпрос, а също така излизането с отделни бюле­тини на монархистите, на БНДП; на "тиретата" - всичкото това ни отваря нови проблеми, поставя ни в нелепата ситуация, когато ние ще трябва едва ли не да се молим те да минат четирите процента; т.е. да им стискаме палци дано вземат повече от нашия, синия електорат. Защото да се надява човек, че те ще "дръпнат" много други избиратели, е несериозно. А пропаднат ли получените от тях гласове, БСП ще "намаже" обезателно още десетина мандата. Ето до какво могат да доведат комунистическите капани; феноменал­ната политическа глупост и непомерните лидерски амбиции.

Естествено е при това раздробление на демократичната опози­ция, при всеобщото обезверяване и апатията да се търсят допъл­нителни нравствени сили, допълнителни опори в душевността на българските граждани, за да се стимулират затихващите желания за по-бързи промени. Такива живителни ресурси според мен са националната идея и православната религия, на които комунисти­ческото управление нанесе най-големи поражения. Още повече че приобщаването ни към Европа може да стане само след преосми­сляне на драматичното ни минало; чрез себеопознаване, от което можем да извлечем и нови доводи за самоуважение и осъзнато достойнство. Без ясната представа за собствените си добродетели и същностни характеристики като народ едва ли някой би ни ува­жавал и почитал, би гледал на нас като на равностоен партньор и участник в европейските интеграционни процеси. Не само вътре­шната, но и външната ни политика трябва да бъдат пречупени през призмата на националната идея. В този възел всеки е преплел и своята съдба, своите болки. Вярно е, че границите с нашите съседи са непроменими, но може ли някой да игнорира обичта ни към Македония, към откъснатите от сърцето на България български места, български градове и села, български братя? Ами зеещата рана на моя регион - Западните покрайнини? Ами банатските, таврическите и бесарабските българи?

Що се отнася до нашите сънародници, които смятат, че имат небългарско самосъзнание, то безусловно техните индивидуални права трябва да бъдат гарантирани. В България всички турци, арменци, евреи, цигани и т.н. трябва да са равноправни и по това, спор не може да има. Но когато Европа руши границите, ние тепърва да обособяваме чрез политизирани колективни права оп­ределени части от българския народ – това за мен е недалновидно и взривоопасно, а когато е направено под външен натиск, то е унизително. Защото може да задълбочи и направи необратима тенденцията на консолидация на религиозна основа на българите-мюсюлмани, на циганите, турците, татарите, казълбашите и пр. Още по-тревожно е, че в тези трудни условия православната рели­гия постепенно отстъпва територия дори на други християнски секти и вероизповедания. Из страната вървят мисионери и сеячи на надежди, които печелят с блясъка на новото, нечуто и невидяно досега, печелят дивиденти от зажаднелите за чудо хора, от нетър­пението им да се докоснат до забранения доскоро плод - религията. Може би това е и защото тия, които символизират движението за възраждане .на вярата, изглеждат твърде малко набожни и твърде много светски и суетни. Техните действия не ни обръщат към вътрешния мир, а са насочени към външния свят. Религията се превръща не в преживяване и пречистване, а в ефектен знак, дей­ствие, символ. Многохилядните бдения приобщаваха към светото тайнство на вярата ритуално, държейки под прицел нечистите си­ли в обкръжаващата ни действителност. Аз се надявам, че у мно­зина, които сега казват, че вярват, ще настъпи проблясък и те наистина ще почувстват, че вярват. Милиони хора по земното кълбо по-лесно понасят житейските несгоди и по-смело се борят за успех и достойно съществуване, когато се уповават не само на собствените си сили, но и на Божията помощ.

Тя, вярата - в щастието, в Бога, в свободния утрешен ден или просто в историческата неизбежност - ще крепи всеки от нас в тия ужасно напрегнати дни преди изборите. Този път страната ни няма да пропусне своя шанс - въпреки инсценираните разколи в СДС, въпреки разроилите се десетки партийки, които още повече обър­кват избирателя, въпреки тенденциозните „социологически" про­учвания, въпреки последните опити на комунистическата партия да превърне новото Народно събрание в още един политически митинг, в още една непродуктивна и досадна говорилня, раздробя­вайки максимално гласовете на избирателите, а значи и бъдещите парламентарни фракции. Нищо не може вече да спре настъпваща­та демокрация; нищо и никой не е в състояние да попречи на жадуваната съзнателно или несъзнателно от огромното болшинс­тво от българския народ победа на Съюза на демократичните сили. Печелившият цвят на изборната ни рулетка този път е син.
Октомврu, 1991 г.

АЛТЕРНАТИВАТА НА БАСНИТЕ

Демократичнит процеси в България следват своя противоре­чив, но неизбежен xод. СДС пое управлението на страната, а Филип Ди­митров е първият премиер на не комунистическо правителство след деветосептемврийския преврат.

С надежди и тревоги следим началните стъпки на новия каби­нет. Много добре би било, ако министрите подобно на депутатите осъзнават, че сега всички сме в една лодка и всички носим тежко бреме; че сега не е време за лични амбиции, за конфронтации и спорове кой е по-голям политик, а кой - по-голям професионалист. „Сините" народни представители запазват нужното търпение, де­монстрирайки удивително за темперамента им хладнокръвие. Не­що повече - готови са да бъдат защитен екран за правителството при евентуално обществено недоволство, да бъдат буфер при кон­фликти сред нашите министри. Депутатската ни група сега е по-­зрелият партньор, по-разумната страна в тандема с правителството.

Винаги се е изтъквало - СДС е кауза, СДС е идея. Днес това трябва да се напомня на политиците. Сега всяка грешка е удар по надеждите и самочувствието на хората, по изпосталелите им ресур­си за съпротива срещу рязко влошените условия на живот. Каузата е последният шанс, мъждукащата в тъмния лес светлинка - тя дава сили да се върви напред, да се държат главите на хората вдигнати. Идеята осмисля битието и е единствената алтернатива на баснята за светлото бъдеще.

Месеци наред преди изборите БСП успешно внедряваше мита, че страната се управлява от СДС и той е отговорен за тегобите, връхлетели върху нея. Сега вече трудно могат да се намерят разум­ни аргументи, с които да се противоречи на този тезис. СДС не само се внедрява във властта, но и тя прониква неудържимо в него. Твърде скоро за милионите обикновени хора двете понятия - власт и СДС - ще бъдат еквивалентни. Това налага сериозно да се зами­сли над проблемите, които в ближо бъдеще ще се очертаят пред нас много по-релефно и осезаемо.

СДС се състои от твърде много партии и движения. Такова разнообразие все повече ще спъва конструктивната дейност. В този си вид Националният координационен съвет се е изчерпал и се превръща в анахронизъм. Абсурдна е формулата „един човек - ­един глас". Подобна формула прави ролята на субекта неправомер­но голяма, особено когато даденият субект няма зад гърба си ор­ганизация, която да поеме политическата отговорност за действи­ята му. А понякога позицията на гласуващия е плод на импрови­зация или още по-лошо - на лично отношение към вносителя на предложението. Мнозина политици със значим авторитет, зад ко­ито стоят реални партии, няма да споделят отговорността за дей­ствия, които всъщност са нечия мултиплицираща се себичност, болезнена амбиция или направо елементарност. Напоследък сме свидетели на повишена агресивност и ексцентрично самоизтъква­не на някои наши лидери, които вече висят в безвъздушното про­странство, защото са без организации и без обществена подкрепа. Аз ги съжалявам по човешки, защото те са личности, символизи­ращи цели етапи от борбата за демокрация, но политическите процеси са много динамични, пластовете се разместват често и драматично, като непрекъснато един или друг Господин Някой става Господин Никой. Горко тому, който не се съобразява с тези процеси, който не умее да ги прогнозира. Членската маса и особено лидерите по места на малките партии ще бъдат засмуквани от по-големите. За някои сини организации тази анихилация практиче­ски е приключила. Подобно развитие е повече от закономерно. В СДС има партии, които са се състояли, които са вече факт и нищо не може вече да отмени този факт, защото е премината онази граница на количествено натрупване на идеи, лидери, членска маса и авторитет, зад която възниква качеството, наречено партия. Можем да посочим напр: РДП, ДП, ОДЦ и др. (Принуден съм да отворя скоба за приятелско предупреждение към лидерите на ОДЦ - бурен е потокът към него както от хора, провалили се като личности в другите партии, така и от хора, които с новото си партийно членство перат вини, съвести, грехове, решени с цената на всичко да останат на власт.) Реалното съществуване на състо­яли се партии е предпоставка за неизбежното трансформиране на НКС в консултативна институция, в съвещателен орган, позволя­ващ самостоятелно функциониране на членуващите в него органи­зации и работещ по-интензивно в периоди, когато се налага взема­не на важни и принципни политически решения - за стратегията и тактиката на съвместните действия и при изпитания като избо­ри, съставяне на правителство и т.н. Решенията в този съвет за­дължително трябва да се вземат с консенсус, а не с механично гласуване. И то обезателно след като са били обсъдени сред отдел­ните партийни ръководства. В противен случай НКС неизбежно ще се изроди в надпартиен консуматор на власт, ограничаващ максимално броя на вземащите решения и изолиращ всички, ко­ито сетне ще споделят отговорността за решенията. Знаем как се нарича подобен таен комитет - Политбюро.

Тук опираме до един феномен в българската политическа дей­ствителност. Противно на законите на обществените борби, когато начело на коалиция от партии е лидерът на най-влиятелната от тях, у нас Ф. Димитров фактически няма зад гърба си организация; той е без реална опора и без надеждни механизми за защита и гаранции. Сгромоляса ли се СДС, той изчезва от политическата сцена или поне изпада в дълговременен вакуум. Естествено, обра­тното също е вярно, но само до известна степен. Ф. Димитров очевидно разбира уязвимостта на положението си, влизащо в кре­щящо противоречие със съдбовните задачи, с които се е нагърбил. Може би повишеното му внимание към западната християндемо­крация е израз на желание да се приобщи към достойна за уваже­ние нейна последователка у нас. Но продиктуваните от интуицията ходове на нашия лидер са само едната страна на медала. Възелът е заплетен така здраво и цената на залога е толкова висока, че са необходими допълнителни усилия за утвърждаване на лидерската позиция на Ф. Димитров. Водещите ни политици трябва да подчи­нят личните си амбиции и личния си авторитет в негова полза, да му оказват по-активна подкрепа и по-рационална защита при евен­туални негови неумели ходове. Това не е продиктувано от желани­ето да се издига премиерът в култ или да се стимулира изкуствено една силна, желязна ръка, а от неумолимата необходимост за спо­яване на твърде деликатната и без аналогия в бившия социалистически свят конструкция, каквато е СДС. Нужни са конкретни действия за превантивно паpиране на центробежните сили в съюза. Трябва да бъдат опазени колкото се може по-дълго и СДС, и парламентът, и правителството, и самият Ф. Димитров. Още пове­че че се намесват допълнителни фактори, чието развитие може още сега да се предвиди. По сравнение с БСП вътрешното струк­туриране в СДС е отишло много по-напред и практически се до­ближава до европейските стандарти и традиции, изпреварвайки промените в мисленето не само в електората, но и в апарата ни. Отделните течения в БСП са разделени само по идеологически принципи и възгледи, смесвайки в невероятен коктейл и в пара­доксални пропорции марксистко-ленински догми с квинтесенции от съвремевната политическа мисъл. Различията в СДС вече не са (ако са били) и вече няма да бъдат преимуществено идейни, те са и икономически.

В управляващата коалиция протичат съвсем реални процеси на структуриране по икономически интереси. Има партии, които по една или друга причина се насочват към обедняващите слоеве от населението; друrи се ориентират все повече към средно заможния собственик, основна грижа на когото е съхраняване на обществе­ния му статус и натрупания сравнително скромен личен капитал. Могат да се посочат вече и партии, които съвсем уверено гледат към едрия бизнес. Понякога го правят толкова откровено, че предизвикват подозрения - случайно ли се бави приватизацията, защо не бе проведена парична реформа, как така никой не се интересува от произхода на парите у нароилите се милионери. За да не се пораждат подобни подозрения, са необходими радикални промени в нашата икономика, съпроводени с достатъчни социални гаран­ции за тия отрудени, объркани и предпазливи българи, смазани от страха как ще я карат след рухването на майчицата държава, га­рантирала им, макар и скромен, но сигурен жизнен минимум. А едновременно с борбата за хляба на хората по старите правила на борбата за оцеляване трябва да се намерят и приложат всички законни средства за обезпечаването им със зрелища Казано е доста първично и грубо, но нека се подразбира осигуряването на морално удовлетворение чрез отнемане на заграбеното имущество от БСП и сателитните й организации, осъждане на най-големите престъпници и отстраняването от обществената сцена на по-мал­ките. Иначе, ако не бъдат приети новите икономически закони, ако не бъде възстановена справедливостта, много трудно може да се предрече какви настроения ще се натрупат в дългите студени, полугладни, безработни и безперспективни нощи. Както се казва - имаме много време за управление, затова - да бързаме. Пробле­мите се изострят ежедневно, страната се дестабилизира с непри­ятно ускоряващи се темпове. Порой от престъпления лишават гражданите от покой и сигурност, застрашават с парализа иконо­миката ни - като кражбите на цветни и черни метали. Перник например е в състояние на война - краде се всичко: подземни и надземни кабели (вкл. от транспортната мрежа), канализационни капаци и решетки; опоскан е градският площад; ръководители на предприятия са в паника. Ето до какво според БСП води демокра­цията. Но само това да беше. Ами спекулациите, вещаещи апока­липсис и поощряващи противопоставянето между отделните етно­си? За съжаление тук принос има и недалновидността на лидери от СДС. Подминават се ключови елементи за разбирането на тези въпроси, в т.ч. - че тюркоезичните у нас не са само турци, а мюсюлманите - само сунити. Индивидуалните права на останалите трябва да бъдат също така надеждно защитавани и правно гаран­тирани.

В този паноптикум от проблеми на преден план излизат трудностите, на които се натъква СДС при упражняването на местната власт. Много силно тук си казва думата липсата на управленски опит, преминаваща понякога в откровено дилетантство. А то или се трансформира в откровена паника, или кара наши кметове да търсят причините за неумелите си действия в местните КС на СДС и.да се конфронтират с тях. ("Лесно ви е на вас, елате да видите как c управлява една община.") Нека добавим силното съпротивление, оказвано от средната номенклатура, и подлата роля, която играят хората на д-р Дертлиев, навсякъде сдушващи се с комуни­стите и разиграващи с тях какви ли не комбинации, за да блокират работата на СДС и да ни дискредитират пред обществеността.

Твърде осезаема пречка за СДС е склонността на българина към корупция като проекция на консумативната му представа за властта (че тя носи облаги и привилегии). Панически се взирам в някои от колегите, с които повече или по-малко заедно сме изг­раждали опозицията в Перник, и се питам - защо толкова бързо се промениха, защо така. силно се стремят към постове? С болка виждам, че то е от нетърпение да се използва дългоочакваният час на домогването до лостовете на властта като средство за лично обогатяване. Мисленето им е деформирано и те не могат да осъ­знаят, че на властта трябва да се гледа другояче - като на морален дълг, себераздаване, като средство да утвърдиш каузата, на която си се посветил.

Ето че пак се връщаме към релацията СДС-власт. Не бих се притеснявал никак, ако дадена власт се "издъни". В една демократична страна от това не се прави драма - на следващите избори тя ще си получи заслуженото. Но сега, когато се измъкваме от спа­змите на посттоталитаризма, в никакъв случай не трябва да допу­снем пропиляването на наистина историческия шанс, който има СДС. Твърде скъпо ни е СДС, за да го разменим за личната си изгода, за личното си внедряване в структурите на властта, с което да приключи и личната ни борба за демокрация. В теориите за мирния преход към демокрация се пропуска най-важното - че без СДС не са възможни нито мирът, нито преходът, нито демокраци­ята. Това трябва да го осъзнаят всички - не само БСП, но и дне­шните лидери на СДС.