ГЛАВА IV ВЪНШНА ПОЛИТИКА И НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

В изпълнения с драматични противоречия политически живот у нас напоследък се отделя значително място на САЩ. При сегаш­ната отчайваща поляризация на обществото ни за ролята и мястото на тази велика страна се изказват с еднаква категоричност и с еднаква разрушителна сила доводите на крайно противоположни становища. В същото време малцина са тия, които помагат на нашия народ да вникне в същността на феномена "Америка". Ред автори останаха в рамките на шаблона и със същото черно-бяло пролетарско мислене избраха възможно най-лесния път - на прос­тата замяна на знаците от минус към плюс, преминавайки от тоталното отрицание към сляпата възхвала.

Съдбата бе много благосклонна към мен, подарявайки ми невероятния шанс да бъда 35 дни в САЩ. Затова се чувствам задължен да споделя своите мисли, наблюдения и впечатления от преживяното там. Всички ми казват - видя Америка! А аз се питам - разбрах ли я? Ще успея ли да се докосна в своето съзнание до нейния образ или ще прехвърлям пред очите си удивителни парченца от възторзи и огорчения, без да доловя поне частица от истината? Ще се призная, че с всеки изминал ден, прелиствайки страниците на американския си дневник, отсявайки подробностите от същността, придобивам увереността, че това, което лека-полека изкристализира у мен, е Америка - такава, каквато е. И може би, защото съм сантиментален човек - даже малко по-хубава. Е, аз не можах да се влюбя в нея, но, ей Богу, чувствам я как ме влече, как ме зове и мами.

Америка е блян за хората, защото там е истинската свобода.

Там има толкова много свобода, че може да ти призлее. Там си напълно свободен, жестоко свободен. Вземай я тази свобода и се оправяй сам. Океан от свобода. Ако ти стиска - хвърляй се в него и плувай. Но не викай за помощ. Тези от брега не могат да те чуят, останалите нямат време за теб - те напрягат всички сили да държат главата си над водата. Те се борят, а борбата е поезията и солта на живота в Америка.

Човек разбира, че не е свободен, едва когато се освободи отвътре, когато се прочисти от мръсотиите, наливани в душата му от тоталитарни или авторитарни режими. Милиони българи не искат свободата си, защото не разбират, че не са свобoдни. Нашата овча търпимост към изедници и червени душмани в Америка среща абсолютното неразбиране. Където има свобода, там комунизмът е смятан, меко казано, за извращение. Това, което не позволява на свободата в Америка да се излее в хаос, е редът, строгият ред, подчинен на религиозното чувство и борбата за личен успех. Религията сама по себе си и като тенденция се стреми да обедини хората, да ги изравни, да ги уеднакви чрез обичта на справедливия Бог към тях и тяхната обич към Бога. Напротив - ярко изразената зареденост на обществото към индивидуалния успех е най-мощният стимул за разкъсване на естествените връзки между хората, за превръщането им в егоисти и егоцентрици, подчиняващи всичко на своето собствено "Аз". А ето че вярата в Бога и жаждата за успех, сблъсквайки се, взаимно се уравновесяват, превръщат се във вътрешни и обществени регулатори, крепящи реда и спокойствието в тази страна, направляващи човешката енергия към съзидание. Всеки е господар на себе си и всеки е частица от това уникално общество.

Америка шокира с фантастичното си разнообразие.

Тази нелепо пъстра картина се превръща в непрекъсната агресивна, възбуждаща смесица от цветове, светлини, звуци, надписи, страс­ти; тя се наслагва, прелива, усложнява се; загубват се детайлите и започва да ти се струва, че Америка е навсякъде една и съща. Където и да отидеш, виждаш същите коли, същите магазини, същите реклами. За мен бе донякъде отегчително, а за американците навярно е доста уютно. Сакаш си в своя квартал и стига да огладнееш, можеш да хапнеш в своя "Макдоналдс".

В същото време на човек му се струва, че в Америка няма логика, няма последователност. Там всичко е толкова оригинално, всеки човек има свой характер, всяка сграда - свой силует, всяка улица - свой нрав, всеки град - свое лице. Там пълната липса на какъвто и да било стил се превръща в най-красивия и най-модерен, изумителен стил.

Впрочем обобщенията, които си позволявам, крият голям риск. Просто защото за Америка в никакъв случай не може да се каже "В Америка е така". В Америка е всякак. И чисто, и мръсно. И богато, и бедно. И скъпо, и евтино. И нравствено, и аморално. И възвишено, и долно. И прекрасно, и грозно. И интересно, и скучно. А между върха и дъното, между черното и бялото има абсолютно всичко. Всички цветове и оттенъци. Значи - не обобщавай. Предполагай и се надявай, че не грешиш. Както аз се надявам, че не греша, когато твърдя, че американците уважават институциите си, те са за тях гаранция, че държавата е жива и здрава. Естествената нужда от такива институции, на които гражданите да делегират значителна част от свжите грижи, права и задължения, се съчетава с осъзнатата необходимост от обществена стабилност, която ражда традициите. И местата на причината и следствието в един момент се разменят, а традицията от церемония, от сантимент, от формален и малко помпозен акт се превръща в гарант и опора на демокрацията, в нейна същност и нейно средство.

Сред първите усещания, които те лишават от спокойствие, е набиващата се на очи прилика между двете супердържави - СССР и САЩ. Може би човек е подведен да вижда признаците на повърхностни аналогии от маща­бите на тези страни, от тяхната военна мощ, от някои симетрични амбиции във външната им политика, от преминаващото често в надменност тяхно отношение към по-малките и по-слабите, от самоувереността и безкомпромисността, с която те виждат свои интереси навсякъде, от прекомерността на грижите им за спокойствието и просперитета на чужди народи, без да се интересуват особено от техните желания. И ето че, податливи на такива мисли, ние се стъписваме от съвпаденията, сякаш нарочно навиращи се пред очите ни, за да ни провокират. И в САЩ, както в СССР, имат култ към държавното знаме, което е побито или виси на най-невъзможни места, та понякога предизвиква раздразнение - в магазина, в пощата, в хотела например. И в САЩ, както в СССР, патриотичното възпитание в прослава на великата родина е изведено на неимоверни висоти, така че дори най-добронамереното ухо долавя фалшиви нотки. И в САЩ, както в СССР, улици, градове, институти, летища и какво ли още не носят имената на все едни и същи хора - Вашингтон, да кажем, е не по-малко споменаван от Ленин; мемориалите, музеите, комплексите, паметниците са почти еднакво приповдигнати и помпозни. В този дух мога да продължа с още аналогии. Но тъкмо тук съм длъжен да изясня онова, което според мен би трябвало да взриви формалните съвпадения. Ключът към проблема е в това, какви ценности утвърждава едната или другата страна, едната или другата форма на държавно устройство. Защото на единия полюс е свободата на човека, на другия - превръщането му във винтче. Защото отвъд Атлантика е изградено функциониращо и проспериращо многонационално общество, а от Черно море до Тихия океан се е проснало едно разнебитено, агонизиращо и разкъсвано от npотиворечия антиобщество, превърнало се в заплаха, за крехкия световен мир.

Да, формалните прилики са налице, във фундаментите и на двете държави е заложен принципът на принудата, доста често през десетилетията преминаващ в гнет. Но в СССР тази принуда, този гнет, е политически и той се компрометира и сгромоляса само за 7 десетилетия. Защото политическият гнет превръща хората в аморфни безволеви същества, лишава ги от съпротивителни сили, отнема им радостта от живота и труда, обгръща ги със заплахи, превръща ги в роби, които се задоволяват с насъщния хляб и нямат жажда за победа над себе си и над обстоятелствата. В главите им се набиват илюзии за светло бъдеще, докато битът им е претоварен от проблеми, а съществуването им е ден за ден.

В Америка човекът също е подложен на принуда, но тази принуда е икономическа. И в нея е разгадката за уникалността и величието на американското общество, усъвършенстващо се вече два века. Тя кара хората да се борят, да съзидават, да мислят, да горят - тя е една амбиция, един порив; ти трябва всекидневно да влагаш своя труд за благoто на страната, всекидневно да вграждаш по една тухличка поне в нейната сграда. Но трудът ти е реален, ти виждаш как от него се раждат именно блага, ти си участник в този велик строеж, ти живееш с усещането, че без теб не може, че без твоите тухлички сградата ще бъде грозна и нефункционална. И на никой няма да му хрумне да те ограничи само с моралните стимули на удовлетворението и съпричастността. Напротив. Трудът ти, въображението ти страстта ти да твориш, да градиш се заплащат щедро. С тях можеш да имаш все повече, да построиш и своята крепост, да се почувстваш сигурен, още по-свободен и още по­значим. Американецът не иска да бъде никой, да бъде дребен. Той се стреми да пробие, да стане силен, богат, независим. В осъществяването на тия желания, в сбъдването на американската мечта обществото се старае да не пречи, дори стимулира постоянно тази вяра. Американското общество се самовъзбужда, самогенерира, самовъзпроизвежда, Т.е. то се самоусъвършенства. И този процес е максимално облекчен, условията за него са максимално благоприятни, защото в Америка никога не е имало тоталитарна власт, нито пък авторитарни режими; там комунистическата идеология не е играла никога дори незначителна роля. С това навярно трябва да се започва всеки разговор за Америка. С това той трябва без съмнение и да приключва.
Май, 1991 г.


РАЗВЕНЧАВАНЕ НА МИТОЛОГИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНАТА НИ СИГУРНОСТ

Живеем в динамичен и бързо променящ се свят. Свят на многобройни локални конфликти, в който противостоянията от блокови стават регионални, от идеологически преминават в етнически.

Десетилетия наред подпухналите ни мозъци бяха промива ни със страхове от гнилия капитализъм и международната реакция. Затова угрозата за националната сигурност и днес се асоциира с външна агресия. Действително сякаш не се виждат надеждни гаранции за неприкосновеността на нашите граници сега, когато при разпада­нето на две социалистически империи се отделя колосална енергия; когато го няма Варшавския договор; когато на Балканите се пробуждат стари амбици.и, и нови апетити.

За съжаление може би главната заплаха за националната ни сиrурност днес е закодирана във взривоопасната криза в българското общество, породена от нарастващото противоречие между степените на политическото и икономическото му развитие. След завършилия цикъл от избори, по европейските стандарти, демокрацията у нас е напълно легитимна, но под тънкия и институционен слой се крие изключителна нестабилност - агонизираща реформа, социално напрежение, едва-едва позадрямали етнически конфликти. Докато Полша, Унгария, Чехо-Словакия предпочетоха първо да гарантират ефективно основните човешки права с активни обществени проме­ни, а след това, когато тези права станат ежедневие, да ги фиксират в конституцията; у нас се предприе противоположният подход ­- правата бяха изписани на книга, ВНС загуби за това цяла година и сега, след като страната ни е пред колапс, новият парламент трябва трескаво да търси средства и закони за тяхното гарантира­не. А България е в регион, в който нравите и принципите съвсем не са като в Европа, където всяка страна знае, че колкото по-добре са съседите й, толкова по-добре ще е тя - заиграят ли капиталите в комшийския двор, почти сигурно ще заиграят и в нейния. На Балканите колкото по-зле са съседите ни, толкова по-добре се чувстваме ние чуждестранните инвестиции, опитващи доста вни­мателно почвата тук, ще предпочетат по-стабилния; този, дето е по-близко до пазарните отношения. Турция не е така страшна като източник на военна заплаха, а по-скоро - като съседка, която би предпочела да сме по-бедни, по-изостанали, да сме й придатък, обект на нейна икономическа експанзия (същото в значителна степен се отнася до Гърция). Ето защо трябва спешно да стабилизираме страната и да престанем да говорим за нови и нови избори (извънпарламентарната опозиция гласува целокупно срещу д-р Желев, защото не по-малко, дори повече от БСП мечтае за изборен реванш, възможен само чрез парализа и разпускане на парламента). Вместо, терзаещи страната политически и синдикални шантажи, по-добре е час по-скоро да се създаде икономическо законодателство, конкурентно на това в Гърция и в Турция, за да станем привлекателни за чуждия бизнес, да реанимираме родния частник. Склонен съм да се съглася, че не приграничните, свободни от военни маневри зони ще ни осигурят спокойствие, а по-скоро икономическите зони на сътрудничество и свободна дейност ще раждат съвместни предприятия на международния капитал който най-добре умее да пази своята собственост, мира и стабилността на региона.

Що се отнася до междуетническите взаимоотношения, Европа непрекъснато подчертава, че цени високо направеното от нас в тази област. Трябва да се осъзнае, че тези проблеми изобщо не могат да бъдат разглеждани по аналогии или с вече апробирани някъде модели Защото само в България са така преплетени поне пет твърде значителни фактора.

Най-голямото етническо малцинство е от друга религия - исляма, спрямо основното православно население (1); това малцинство граничи със своята родина майка (2), която във военно и икономическо отношение е по-силна от нас (3) и под чието робство сме били пет века, т.е. историческата ни памет е много обременена (4); има региони, в които малцинството е в мнозинство (5).

Тези фактори изискват търпимост и прецизност, отговорност от всички политически сили. Това не значи, че СДС трябва да отдава доброволно частта от общественото пространство, в която се е настанило ДПС. Политиката все пак е конкуренция на идеи и решения. Очевидно, докато хората, които гласуват за ДПС, имат необходимост от него, докато то им гарантира или внушава дове­рие, че ще им гарантира отнети, възстановени или все още неосъзнати, но неизбежно предстоящи да възникнат като потреб­ност права; докато икономическата неопределеност продължава; в края на краищата - докато им е изгодно, те ще подкрепят ДПС. А имаш ли голям електорат, ти си сила, ти си в парламента. И ако обществото е поляризирано, тежестта ти ще е осезаема и ще те превръща в арбитър. Не казвам, че това е нормално, но то отговаря на политическите реалности у нас. Впрочем пред лидерите на ДПС ежедневно възниква въпросът за перспективите на движението, за мястото му на обществената сцена. За националната ни сигурност въпросите - накъде отиват СДС, БСП, ДПС - са първостепенни, защото избирателите им отредиха ключови позиции в управлението на страната.

Едни от най-невралгичните теми напоследък са реформите в българската армия и принципите на военната ни доктрина. Въпреки яростното съnротивление на комунистическата партия, паралелно с МВР, в Министерството на отбраната промените са най-­последователни и решителни. Тези стъпки са неизбежни, защотои последните избори доказаха, че влиянието на БСП в армията е голямо. То може да бъде обяснено със строгия партиен подбор на ръководните кадри, с рязкото забавяне на промените от "вечния" министър Добри Джуров и с мудните действия на сменилия го Йордан Мутафчиев, а така също - със страха от промени у немалка част от средния и висшия команден състав. Защото нашата армия бе изграждана, възпитавана и обучавана по съветски образец, защото вменяваха функции, органично чужди на родолюбивото българско войнство, защото комунизмът не е просто партийно членство, той е манталитет.

Така или иначе, но след болезнената департизация, наред с пенсионирането на "видни" яркочервени генерали, с разпускането на военното контраразузнаване и органите за морално-психо­логическа подготовка във войската се заговори за нова отбранителна доктрина, за икономическа целесъобразност, за алтернативна военна служба, за легии и синдикати, за корпуси и бригади, за предислокации - все кощунствени за винаги верните бойци на Партията понятия, най-страшното богохулство сред които бе самото споменаване на НАТО. Друг въпрос е, че храбрият и чорлав Мони Паси отиде до главната квартира на НАТО в Брюксел с патерици, после трабантът му влезе в най-новата ни военна история и тези симпатчни веселяшки изпълнения създадоха илюзията, че да станем член на Пакта е много по-лесно, отколкото другият стратег-­натовец Драгомир Драганов да напусне БСП.

Предприетата тотална комунистическа атака срещу преструктурирането на армията засега превръща в илюзия осъществяването на обществения консенсус по приоритетите на националната сигурност. Дори навременното и перфектно признаване на четирите бивши югославски републики стана обект на инсинуации. Щафетната обиколка из чуждестранните посолства и туристическият поход в Гърция, предприети от червените лидери, бяха неприкрити опити да се злепостави правителството на СДС, да се представи българският народ като раздиран от противоречия и по това решение, въпреки чe той прояви учудващо всеобщо одобрение на първия от десетилетия самостоятелен, независим и отговарящ на националните ни интереси държавен акт. Подобна интернационализация на партийните вопли е особено неуместна сега, когато в Гърция расте носталгията по добрия стар режим на Тодор Живков; или пък на фона на зачестилите, уж все неясно разбрани изказвания на висши румънски държавници; съдържащи абсурдни териториални претенции към нас.

Определено може да се каже, че БСП прави максимално възможното, за да работи военното министерство (което най-сетне е наистина Министерство на ОТБРАНАТА), в екстремалната ситуация на силен външен натиск и при частично успешен вътрешен саботаж. А то се нуждае от спокойствие, за да продължи започнатото както в международен план с подписването на документите за укрепване на доверието и сигурността с Турция и Гърция; със задълбочаване на сътрудничеството с НАТО; за възстановяване на отношенията с военните институции от бившите соцстрани, така и вътре в страната. Достатъчно тежко е извършването на промени в армията при днешното икономическо положение, за да се привнасят допълнително напрежение и отчайваща демагогия.

Никак не е ясно дали в Хелзинки ще успеем да докажем явната несправедливост на занижените ни от Договора за обикновените въоръжения квоти. Нужни са бързи мерки и интензивни контакти, за да се предотврати не само количественото, но и техническото и технологическото изоставане на армията ни. Отгоре на всичко тъкмо сега отбранителната ни промишленост е най-земетръсната зона, а свързаният с нея научен персонал се топи не с дни, а с часове.

Противопоставяйки тежките проблеми на агресивните спекулации, аз не пледирам тези проблеми да бъдат скривани под информационен похлупак. Обществото има право на информация и развитите страни са разработили надеждни процедури за парламентарен и граждански контрол. В условията на преход към Демокрация, когато в довчера репресивните ведомства има твърде консервативни сили, просто е задължително разширяването на контролните функции на ношия парламент.

Военните, в чиито ръце е съсредоточена огромна мощ, трябва да бъдат държани максимално далеч от политиката, да остават лоялни към държавното ръководство и да охраняват безопасността и суверенитета на страната.

Освен с острата необходимост да се преструктурира и модернизира българската армия, промените в нея са продиктувани от преориентацията на външната ни политика. Стремежът за приобщаване към Европа трябва безусловно да бъде съчетаван с нейните подходи за гарантиране на колективната сигурност. След края на двуполюсното противопоставяне, чийто символ бе антагонизмът между НАТО и Варшавския договор, днес Европа е в процес на преосмисляне на ценностите, на самовглъбяване и себеанализ. Тя все повече ще се интегрира военно, политически и икономически, защото иначе няма да може да регулира безбройните конфликти, след които етническите могат да се окажат фатални, особено при евентуална опасност от настъпващ ислямски фундаментализъм. Оказва се, че все още няма работещи механизми за въздействие върху вътрешни за дадена страна противоречия и огнища за напрежение. НАТО е на кръстопът, до известна степен обезсмислен в този си вид след саморазпускането на Варшавския договор. Може би затова там вече се мисли за частиче отказ от два основни принципа, каквито са вземането на решени с консенсус и забраната да се водят военни действия извън територията на страните-членки (при заплаха от ядрено оръжие, при прекъсване на снабдяването с петрол и при терористични действия; в тази посока е и предложението на Манфред Вьорнер НАТО да координира международната помощ за ОНД (бившия СССР). Не бива да се забравя, че в противовес на евроатлантизма и под натиска на евроцентристките тенденции се мисли за изграждането на паралелни на НАТО и до голяма степен автономни европейски военни структури. Загрижеността за свободата, стабилността и демократичните ценности води до разбирането, че приобщаването на бившите социалистически страни към интегрираща се Европа не само не бива да бъде забавяно (защото след идеологическите берлински стени наистина могат да изникнат нови икономически и социални - между ситите и гладните), но то трябва да бъде стимулирано, взаимопроникващо. Въпреки перфектно разрабртените стратегии за реакция при кризисни ситуации и по време на война, вече не толкова силовите решения, а превантивните политически въздействия трябва да имат решаващо значение ­чрез старите и нововъзникващите организации и процеси, като Съвета на Европа, Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), НАТО и Северноатлантическия съвет за сътруд­ничество.

Изпитанията пред България са много, смисълът на политиката ни е да оцелеем като нация и да направим процесите на демократизация и на преминаване към пазарна икономика необратими. Всяка политическа сила, която поставя теснопартийните си интереси над националните, рискува рано или късно да загуби своето обществено влияние. За някои партии подобна участ е най-добрата гаранция за националната ни сигурност.

Рухналите тоталитарни режими в Източна Европа се различа­ваха по степента на репресивност и демагогия, по дълбочината на проникване в общественото и индивидуалното съзнание, по разме­рите на одържавяване на собствеността. Ала тяхна неизменна ха­рактеристика бе Държавна сигурност - институцията - опора, верен и безпощаден придатък на управляващата комунистическа партия при консумирането на главната й цел - тотална власт, власт над всичко и над всеки.

Защо да крия - ледена пот ме облива при мисълта, че и мен са могли да притиснат, да ме шантажират със заплахи, да речем, срещу моите деца. Слава Богу, че са ме подминали - може би поради неблагонадеждност - като правнук на осъден от народния съд или като внук на жестоко малтретиран от нароили се на 8 срещу 9 септември отмъстителни шумкари, или като син на талан­тлив човек, на чиято реализация майчицата Партия грубо е пречи­ла цял живот. Лично за мен е шанс и повод за огромно облекчение, че никога не съм бип нито щатен, нито нещатен сътрудник на ДС. Това ме прави неуязвим за шантажи и мръсни компромати.

Но сега, след избора ми за председател на Комисията по национална сигурност, тази лична утеха вече не е повод за спокойствие. Само за двадесетина дни аз можах да доловя гнилия дъх на ДС. Нейни бивши служите­ли, някои от които са пръснати в наследилите я специални служби, идват при мен и повечето от тях топят безогледно свои колеги, носят със себе си непомерни амбиции, злоба, разочарование и жажда за мъст. Всичко се е преплело - тежестта на тайните, по­някога грижливо скътани за черни дни, безспорният професиона­лизъм, чувството, че са ненужни. Тези „бивши" (или настоящи!) са с оголени нерви, често - заредени с цинизъм. Те си имат свои вестници, а защо не - и свои депутати. Държавна сигурност е гной, която непрекъснато изтича по чужда воля и опръсква все нас ­СДС? Във всеки критичен за БСП момент ни се вадят досиета, организират ни гейтове. ДС е жива, макар частично, но тя се е преселила в сегашните специални служби, които все още се изп­лъзват от контрол, не се ползват с доверие и уважение.

Те сякаш са генетично увредени от желанието да бъдат нечии слуги. А опити да бъде сложена ръка върху тях - дал Бог. Ето защо е необходимо час по-скоро функциите и приоритетите на специал­ните служби заедно с прехвърлянето им към Министерския съвет да бъдат уредени със закон. Ние не можем да имаме повече от две такива служби (контраразузнаване и разузнаване), нито пък те трябва да бъдат заврени в отделни министерства или под шапката на президента, та да се бъркат в тях личности като Георги Спасов и Румен Данов, чиито отговорности и права никак не са ми ясни. Емоциите тук са лош съветник. Преди всичко Народното събрание чрез съответната комисия (защото сме парламентарна държава), а също така президентът и правителството трябва да осъществяват ефективен контрол над дейността на службите и да се ползват резултатите от тази дейност. Това ни диктуват не само конститу­ционните наредби, но и политическите реалности в страната плюс острата необходимост от синхрон между институциите на властта в това сложно преходно време.

Ние трябва да помним главното - възможно най-бързото при­емане на закона за специалните служби е само първата крачка към промяната на мястото им в обществото; към промяната на същ­ността им, към подчиняването им на единствено допустимата цел - служенето не на отделни хора, не на отделни политически сили, а на националните интереси и сигурността на България.