Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год



страница7/9
Дата21.07.2016
Размер1.76 Mb.
#103
1   2   3   4   5   6   7   8   9

ЕВРОПА, БАЛКАНИТЕ И НИЕ

Американските парламентаристи - конгресменът Чарли Роуз и сенаторът Уйлям Рот, са инициатори за провеждането на серия семинари на Северноатлатическата асамблея (Парламентарната асамблея на НАТО). Подобен семинар - "Регионалната сигурност на Балканите" - се проведе от 12 до 14 октомври в Атина. На него присъстваха депутати от страните - членки на НАТО, от Полша, Чехо-Словакия, Унгария, България, Словения, Хърватско и от при­балтийските и славянските републики на бившия СССР.

Балканите са невралгичната точка на европейския континент. Тук се пресичат различни геостратегически интереси, велики сили са прекроявали картата им, без да отчитат желанията на балкан­ските народи. Западна Европа носи огромна вина и за ескалацията на сегашните конфликти. Нежеланието да се вникне в нашите реални и мними противоречия; илюзията, че интегрирането, започнало в Маастрихт, може да се осъществи независимо от събити­ята на полуострова; бавното адаптиране на згражданите с толкова амбиции, финанси и търпение структури за сигурност към новия политически климат; неадекватната реакция при неизбежното раз­падане на Югославия - това са все грехове, за които някой трябва да подири опрощение. Семинарът в Атина доказа, че Западна Ев­ропа отрезвява, осъзнавайки очевидната истина - нейното обеди­нение няма да бъде пълноценно, докато край границите й бушува религиозно безумие. Ако кървавата баня в Босна и Херцеговина отвори кутията на Пандора, тогава всяко малцинство би могло да поиска автономността си и своята независимост вън от държавата, вън от пространството и времето, вън от разума и вън от себе си. Тогава правото на силния би се израждало в прочистване на тери­тории от друговерци и другородци, а историята би се върнала с векове назад - до уеднаквяването на географските и етническите граници.

Гърция ни посрещна със зримите си тревоги – икономически проблеми, политически свади и опасения, че безкомпромисната й позиция за Македония може да я остави в изолация. Трудно е за 3 дни човек да вникне в колоритното обществено пространство на южната ни съседка, но видяното и чутото при многобройните срещи впечатлява. Докоснах се до страната, галено дете на Западна Европа. Гърция е единствената балканска държава, членуваща ка­кто в Европейската общност, така и в НАТО. В този смисъл пътят на България към Европа минава и през Гърция. На Балканите, врящи от културни, етнически, религиозни и морални проблеми, развитите европейски страни инвестират огромни средства, инте­реси, влияние предимно в Гърция. Проклинам комунистическия режим, че докара страната ни до жестока криза, и си мисля как би изглеждала тя, ако при ключовото си геополитическо и географско положение, при този държелив и трудолюбив народ нея я ръсеха с дъжд от безвъзмездни милиарди екю, ако туризмът ни носеше същите милиарди долари, ако имахме милиарди драхми доходи от търговско корабоплаване и прочие източници? Гърция е залята от западни стоки с високо качество, ала мнозина гърци предпочитат да въртят бизнеса си на Запад, без това да им пречи да се смятат и изявяват като големи родолюбци. При тези златни дъждове, които валят над Гърция, ме обзема непосилна жал за нашата, останала практически без приходи родина, и се питам - как издър­жа тя? Как не ги е срам синдикалните вождчета да я дестабили­зират ежедневно, да канят чужди сити босове, които с менторскона халство хулят българското правителство? При високия си стан­дарт, преминаващ в стремеж за личен разкош - луксозни коли, просторни къщи, поразяващи дори туристите от Европейската об­щност; при доскоро почти социалистическия (но по западен обра­зец) начин на живот със 75 процента държавна собственост; при доскоро изрядно постъпващите финансови инжекции, Гърция се разтърсва от проблеми, цените растат - особено на електричество­то, пощенските услуги и транспорта, а споменът от транспортната стачка още е жив. Респектират мерките на правителството за съ­кращаване на раздутия апарат от държавни чиновници и привиле­гиите им; твърдостта на Мицотакис, с която е потушил стачката, гъвкавостта при битките с опонентите от "Нова демокрация" и извън нея, позволяваща му повече от 2 години да удържа властта с парламентарното мнозинство от 151 срещу 149 гласа. Но за раз­лика от нашите псевдосини депутати, бунтуващите се съпартийци на гръцкия премиер Канелопулос, Еверт и Димас, бавшият вън­шен министър Самарас се борят за лидерство, но не поставят под съмнение стабилността и бъдещето на кабинета, нито водят зад гърба му заговори с популистки синдикати, розовеещи комунисти и много опитни ченгета.

Дългите пътища на България и Гърция през столетията често са се пресичали с остри сблъсъци, а историческата ни памет е силно обременена. Ала като добри съседи, като подвластни на демокрацията, свободолюбието и източното правеславие страни, те са обречени не само в тактически, но и в стратегически план да търсят близки позиции и да съизмерват интересите си. Гърция е достойна за уважение с неизменните принципи, които са вграде­ни в нейната външна политика. В продължение на десетки години всяко ново правителство изповядва тези принципи с неотстъпчи­вост и воля, които понякога им придават оттенък на натрапчива фиксидея. Вглеждайки се в това явление, ние трябва да се поучим както от положителните, така и от негативните му страни, че дори от детайлите, изключващи конюнктурата - например в Гърция турското владичество винаги се нарича тъкмо "турско владичест­во" без евфемизми от рода на някакво „присъствие". Ясно е, че една пълноценна външна политика се прави с много пари, с вли­ятелни сънародници и приятели в държавите, които диктуват пра­вилата на голямата политическа игра. Мнозина подцениха силата на гръцкото лоби, умението на страната да мобилизира колосална енергия навсякъде, за да отстоява стремленията си. Преди време за икономия на място нечия веща редакторска ръка бе махнала от моя статия тъкмо мнението ми, че голямото ни богатство зад граница са не изнесените от комунистите милиони, а нашите сънародници. Нещо от милионите в чуждестранни банки я се върне, я не след надеждното им изпиране, но връзките, контактите, вли­янието и готовността да служат на родината у българите в чужбина са истинската ни конвертируема валута. Обидно е, но тези патри­оти живеят с чувството, че не са ни нужни и ги търсим само за хуманитарна помощ или за спонсориране на екскурзионни воаяжи оттук или оттам океана. А е толкова остра необходимостта от създаване на положителен образ на страната ни по света, от ин­тензивна реклама на преимуществата и достойнствата ни, на де­мократичните промени у нас. Допустимо ли е например да имаме посланици, които след избирането на правителството на Ф. Дими­тров са започнали да внушават, че то е нестабилно и временно?

Впрочем, аз не бих казал, че безкомпромисната позиция на Гърция е печелившата позиция в настоящия момент. Не само защото съм българин, но на мен ми импонира повече нашата външна политика на зачитане на съществуващите реалности като главно условие за стабилността на Балканите, с ясно заявено при­знаване на правото на самоопределение, държавност и суверенитет на всички съседни държави, съпроводено с отказ от териториалнипретенции към тях; на прагматично съчетаване на националните интереси с европейските демократични принципи. Ние балансира­ме успешно с добрите си съседски отношения с Гърция и Турция и ги приканваме към тристранен диалог, въпреки че можем да таим известни подозрения за стратегически интереси, които ни отреждат мястото на икономически по-изостанал придатък и до­ставчик на евтина работна ръка; въпреки колосалното им превъз­ходство във военно отношение, особено след протичащата модер­низация на армиите им и силните финансови затруднения, забавя­щи хода на реформата във въоръжените ни сили. Но едва ли е парадоксално, че отношенията ни с двете натовски съседки са по­-добри от отношенията между тях самите, обременени сериозно с проблеми като кипърската рана, за континенталния шелф и изпо­лзването от самолети на граничното въздушно пространство.

Безспорно този кръг от въпроси се проектира върху драматич­ния допир на християнството и исляма. България чрез отговорния, макар невинаги печеливш (ако се мисли егоистично - за опазване на електората) подход на СДС демонстрира модел за решаване на този болезнен проблем. Мрачната сянка на ислямския фундамен­тализъм, изявленията на турски политици за единно етническо пространство от Китайската стена до Адриатика, опасността от мюсюлмански демографски взрив, страховете на Европа от енер­гията на разпада в бившия СССР, която тласка в съвсем друга посока средноазиатските му републики, са достатъчно основание за грижи и тревоги. Ето защо в Атина аз се чувствах горд от комплиментите и поздравленията за принципната политика на сегашното ни наистина демократично правителство. Ето защо имаше толкова притеснения от поведението на ДПС, направило непо­нятен за Западна Европа поврат с акцията срещу председателя на Народното събрание. Натрупаните на континента тревоги непрекъснато извикват на бял свят подозрения за подмолни движещи мотиви и чуждо влияние. Дано CДС и ДПС върнат добрия тон на общуване, на принципно трудно събирания авторитет. Още по­вече че по отношение на малцинствата, защитата на правата на човека и съблюдаването на основните международни документи в тази област аз нямам никакво съмнение, чe България вече изпре­варва всички свои съседи. Ние успяваме, без огромните средства, с които решава тези въпроси същата тази Западна Европа, първи да изведем като основен принцип на вътрешната ни политика разбирането, че с армията и полицията не може да бъде решен нито един етнически или религиозен въпрос. Този успех е особено значим на фона на престъпния комунистически „възродителен" процес. ­

Картината, видяна от мен в гърция, не би била пълна, ако не спомена за бурния парламентарен дебат и свадата между двамата големи партийни лидери Мицотакис и Папандреу по повод неуло­вимата и терзаеща местния политически живот терористична ор­ганизация „17 ноември". За България няма гаранции, че не би се превърнала в пресечна точка на групировки от подмолния евро­пейски, арабски и всякакъв друг престъпен свят, да не говорим за ултралевите или крайнодесните сили.

Основна тема на семинара бе войната в Босна и Херцеговина. Надделя мнението, че всички участници в конфликта носят вина за кръвопролитията, но упреците към Сърбия (която, естествено, не бе сред поканените) бяха особено тежки. Международните стру­ктури за сигурност споделят позиция, сходна с българската, за въоръжена намеса само в краен случай, ограничавайки се със съ­действие главно при доставката на хуманитарна помощ. Ние многократно призоваваме всички страни от региона да декларират, че няма да участват в евентуална военна интервенция. Тази позиция не е само логичен израз на нашите принципи, но и убеждение, че не може една трагедия да бъде решавана чрез друга; че понякога изпратените временно войски остават с години; че е твърде лесно на Балканите да бъдат възродени стари вражди и копнежи по нявгашни велики държави. Създава се усещането, че у някои стра­ни от НАТО не е силно наличието на политическа воля за реша­ването на конфликта чрез изолиране на огнищата на напрежение и ефективни преговори, а присъстващите в Атина депутати често привеждаха нежеланието на своя електорат да праща синовете си на война и огромните финансови жертви, които ще струва опера­цията.

Потънали във вътрешните си проблеми, българските политици, а защо не и журналисти, рядко мислят геополитически, като се водят от емоциите и моментната изгода. Страстта към уязвяване на правителството пречи да се осъзнаят очевидни истини: на ме­ждународната сцена все още силният е прав, все още с политически средства се решават икономически проблеми и обратно – похвати от арсенала на „студената война". Несъмнено от корекции в мис­ленето се нуждае не само бившият социалистически лагер.

Ние не бива дълго да потискаме съкровените си нужди - подобряване на отношенията със славянските държави на Балканите, с които сме обречени да бъдем вечни съседи, и в бившия СССР, влизащи в скрити сметки за превръщането ни в санитарен кордон и защитен вал на добруваща и обединяваща се Европа. Впрочем и в Европа народите се замислят с нарастваща тревога за опазването на своята идентичност.

Жизненоважно е отношенията ни със славянските държави да не предизвикват дисбаланс на континента, за да няма нелепи об­винения и подозрения, но и за да не накърняват суверенитета ни, превръщайки ни в обект на имперски щения. Всяка страна се грижи за своите интереси и идеали, ала не за сметка на която и да било друга страна. Смисълът на политиката ни като малка нация не може да бъде друг, освен стремеж за оцеляване и за трайно завръщане в Европа, към която по силата на историческите закони принадлежим от 13 века. Всяко наше усилие може да има само една цел - не да създава нови проблеми на заредените с напрежение Балкани, а да допринася за разрешаването на съществуващите конфликти. Такава външна политика е главната гаран­ция за националната ни сигурност.


Ноември, 1992 г.

МОЖЕ ДА МРАЗИМ БЕРОВ, НО НЕ И ДЪРЖАВАТА

Поделянето на властта е другото име на нейното упражняване, освен ако не се харесахме като вечна опозиция

Тепърва ще се налага да мислим повече за националните интереси. Досега отричането на тоталитарната система преминаваше неусетно в отричане на държавата като институт. Това отрицание я изолира от жизненоважни процеси и поражда сега разпад на нейни механизми и структури. То стимулира обърнато наопаки мислене, позволяващо на политическите сили в стремежа им да извлекат дивиденти или да докажат правотата си да допуснат злепоставяне на България.

Като опозиция ние имаме и правото, и аргументите да се борим срещу политиката на сегашното правителство, но дали е разумно даже по-настървено от Запада да доказваме, че България нарушава ембаргото? Този удар не е срещу премиера проф. Любен Беров, а срещу държавата, срещу нас самите. Няма да бъда разбран, но при всички свои международни срещи й по всеки повод съм се водил от думите на Петко Каравелов - в България такива неща не стават.

Толкова е беззащитна и самотна държавата, че не ми достигат сили да кажа - България не е вече демократична страна. Да кажа, че тя пак върти далавери с оръжие. Да кажа, подобно на мой колега - и да се разпадне държавата, нали при ТЯХНО управление е станало! Не мога да си го помисля дори.

СДС трябва много бързо да се осъзнае като модерна политическа коалиция. Естествено, не бива да забравяме антикомунистическата си същност. Ала има опасност да разчитаме главно на експлоатацията на това чувство и при следващите избори. То вече няма да гарантира спечелването им. Нужен е реализъм и прагматизъм.

Промените у нас стартираха емоционално, без концепция към какво се стремим - със смътното желание да изградим нещо като на Запад. Декларирахме целите - пазарна икономика, частна соб­ственост, конкуренция и т.н. Но тези фундаментални принципи са безусловни в толкова различни страни като Турция, Франция, САЩ. А как ще изглеждат те при съществуващите наши реалности ­тотална държавна собственост, силна (и слава Богу!) индустриализация, господство на ТКЗС-тата на ceло? Изобщо - при съществуващата структура на икономиката ни, при конкретната версия на социализма...

Вместо и ние да политизираме всеки проблем, вместо да допринася за острата поляризация, СДС трябва да предложи на­ционална концепция за прехода, да докаже, че Е алтернатива, да обясни с прости думи - ЗА какво е - за какви данъци, за каква приватизация и с какви темпове, за какво селско стопанство. Но не по принцип, а конкретно - тук и сега. Само така идеите за промяна се слагат на масата и се дири обществена подкрепа за реализацията им.

Боли ме, когато виждам - и в Парламентарната група, и в НКС, и целокупно в местните координационни съвети - отчуждаване от реалните проблеми на държавата или региона. Слабо мотивирахме обикновения човек - да се включи в протичащите процеси. Той живее например с тревожното усещане, че приватизацията е възможна само чрез търгове, за които той няма пари, а значи и шансове. Слабото отчитане на реалните условия пречи на приземяването на абстрактните идеи и на консолидацията на българския народ около нас.

Въпреки недъзите, обречеността на идеологията и корените в тоталитарната си същност БСП успешно функионира като значим политически субект. Да вземем нейния мозъчен тръст - той работи на високи обороти, а ние имаме едно импотентно ГАПИ, на което поне аз не виждам специалистите по стопанска, религиозна, политическа и проч. история на България; не познавам социолозите, икономистите, философите му. Никак не е радостно за мен, че аз (програмистът) и Аспарух Панов (химикът) сме единствените седесари, които говорят по проблемите на националнaта сигурност и външната политика.

Никой не ни захранва с идеи, сами по 24 часа на ден поглъщаме тонове информация, правим международните си контакти, пишем статиите си. А когато намерих за СДС прекрасен политолог, вездесъща наша кадровичка започна да се рови по комунистически в биографията му, макар тя (биографията) да е сто пъти по-чиста и синя от нейната. На Запад, за да се изработи едно решение, се трудят цели институти, а ние си въобразяваме, че интуицията и добрата воля на 4-5 човека ще намират винаги оптималния ход и верния път.

Нека проумеем най-сетне - наш основен противник е не комунизмът като абстрактно понятие, а БСП. И да тръгнем оттук - какво ще й противопоставим като идеи, като организация, като наши партньори. Какви компромиси можем да си позволим – с кого и на каква цена. Нека свикнем с мисълта - такива са нашите реалности (пак опираме до тях), че още дълго ще ни се налага да делим властта с някого. Поделянето на властта е другото име на нейното упражняване. Освен ако не искаме да сме вечнa опозиция, с която не само не се съобразяват в парламента, но я пердашат край него. Властта се превзема с избори и ако се губи, да е пак с избори и по никакъв друг начин от сега нататък.

И още - властта се печели с ум, с информационна стратегия, с апарат (за когото се досещаме само при апаратни игри). Властта е единственият начин да реализираме програмата си.

Митингите са нужни - те са кислород, те са празник. Ала в Гърция (и не само там) най-големи митинги прави комунистическата партия, но в парламента тя е свряна в кьошето и от нея нищо не зависи. Времето тече, то не чака. Политическа сила, която хленчи, не е сила, а слабост. На нашите митинги има малко, тъжно малко млади хора.

Като си признаем тези факти, ние много по-мотивирано и решително ще запретнем ръкави, Ще се заемем рационално, про­фесионално да извадим страната от кризата, в която тя затъва още повече благодарение на марионетно и безсилно правителство като сегашното.

Иначе... Ще трябва да чакаме новия 10 ноември, та да започнем всичко отначало.


Май, 1993 г.


ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКАТА СИГУРНОСТ - ПОГЛЕД ОТ БЪЛГАРИЯ

Доклад пред Комисията за отбрана и сигурност на пролетната сесия на Североатлантическата асамблея (Парламентарната асамблея) на НАТО

В навечерието на XXI век светът изживява бурни и драматични промени. Отидоха си (сякаш) безвъзвратно глобалният идеологи­чески конфликт и двуполюсният модел на Великото противосто­ене между две системи, между две суперсили с кръжащи послушнооколо тях сателити.

С края на комунизма, с разпада на СССР, Варшавския договор и СИВ беше сериозно нарушен балансът на институциите, въоръ­жените сили, сферата на влияние и интереси. Евроатлантическото пространство на сигурността, макар вече единно и общо, е нехо­могенно, в него непрекъснато възникват зони, изпълнени с етни­чески и/или религиозни конфликти.

Когато над руините на Берлинската стена се понесоха потоци от хора, капитали, стоки и идеи; когато Парижката харта възвести началото на нова, обединена Европа, малцина предполагаха, че твърде скоро ще възникне опасността от друга желязна завеса ­- между бедни и богати. След еуфорията започна безпощадно отре­звяване. Оказа се, че двата световни полюса са били и два сиамски близнака. Останала без своето отрицание, западната цивилизация се мъчи да се адаптира към промените. Но действията й са неубе­дителни, а реакциите - неадекватни, защото тя изхожда не от ин­тересите на целия посткомунистически свят, а главно от своите интереси. Западът не е склонен да плати в пълна мяра дела си от страданията и мъчителното възраждане на Източна Европа, да пожертва част от уюта, благоденствието и свободите си. Разликата в потенциалите на икономическото развитие и жизнения стандарт ще породи страховити турболентни течения. Тръгне ли на Запад, Изтокът не може да бъде спрян. Той трябва да бъде мотивиран да остане в родните си предели - чрез технологична помощ, чрез общ пазар, чрез инвестиции. Иначе ще се окажат безсилни и драстич­ните закони, и полицейските мерки, и бръснатите глави.

Драмата има по-дълбоки корени. Разтърсени са основите на западното общество. Либералните ценности дават пробойни, защо­то има значителни основания за нарушаване на спокойствието и за угризение на съвестта; защото я няма Стената, която скриваше от погледите страдащите под комунизма народи; защото днес не­далеч от Брюксел разрушават градове, изнасилват жени, убиват хора; защото в Русия се надига икономически хаос, който може да мутира неизвестно кога в неизвестно какво.

Добрата стара партийна система също показва признаци на криза. Постепенно връх в обществото взема регионалното мисле­не, а то много по-трудно обединява в общонационални политиче­ските и икономическите интереси - често несъвместими между различните региони. Затова пък е много по-податливо на нацио­нализъм - привидно интегрираща характеристика. Национализмът е емоционален опит на обществото дa се съпротивлява срещу процесите на транснационалното коопериране, размиващо етническо­то, религиозното и националното самосъзнание у отделните наро­ди. Уплашена от подобна тенденция, Западна Европа се хвърли в другата крайност, абсолютизирайки правата на малцинствата. Та­ка се стимулира раздробяването на държавите. Правото на само­определение трябва да има долна граница - никоя свобода не е оправдана, ако руши страната (да не се разбира империята), ако сее вражда, ако унижава мнозинството. Още нещо - във всяка полие­тническа държава ще възникне на даден етап болезненият проблем за необходимостта от твърди граници, че в нейния парламент всe­ки депутат независимо от етническото си самосъзнание брани само националните й интереси. Интегрирането на малцинствата е процес на взаимни компромиси и уважение, Всяко малцинство е длъжно да даде политически гаранции, че не е проводник на чужда воля и не действа под чуждо влияние. 3апочне ли процесът на уеднаквяване на географските и етническите граници, той някога може да обхване целия континент. В западното общество са зата­ени съвсем аналогични езикови, етнически и религиозни. онфли­кти - в Канада (Квебек), в Белгия (превърната от фламандци и валонци във федерална държава), във Великобритания (Уелс, Шо­тландия, Северна Ирландия), във Франция (корсиканци), в Италия (ломбардци), в Испания (баски, каталонци). Не бе намерена точна формула за държавата в края на ХХ век. Западна Европа се базира на колективистичното мислене, но го дири в кръг от страни, ог­раничен географски, икономически и политически.

На сурова критика е подложена дори парламентарната демок­рация, допускаща боричкания и сделки заради групови или коле­ктивни вместо политически (обществени) интереси. В редица страни властта с десетилетия се държи от едни и същи, та макар и "ра­зумно" редуващи се лидери, които, ако не са най-малкото подози­рани в корупция, то със сигурност изпълват с досада обществото. Самите избори се превръщат в отегчителна подробност - или не предлагат алтернатива, или пък страхът от резки промени подти­ква хората да дадат гласа си за запазване на статуквото, превръ­щайки редица амбициозни, но не повече, активисти в доживотни конгресмени.

Неутешителната картина показва, че революционните промени, които светът изживява, преобразяват не само бившия социалисти­чески лагер, но изискват и преосмисляне на всички принципи, по които функционира западната цивилизация. Като оптимален мо­дел за гражданско общество тя служи за образец за страните от Източна Европа, започнали емоционалното си бягство от тотали­тарния режим без концепция за прехода към пазарно стопанство и без ясна представа към какво точно се стремят освен най-общото пожелание за изграждане на нещо като "на Запад". Важно е да се анализира и прогнозира утрешният ден на бленувания с десетилетия от нас Запад - с преодолени кризисни моменти, с изкристализирали нови формули на разрешаване на вътрешните и външните противоречия; да се дири максимално адекватно приб­лижаване именно към този оптимизиран негов вариант. Само така може да се избегне сляпото копиране на политическата система, принадлежаща на миналото.

Съществен елемент от преходния период са уникалните изме­нения върху геополитическата карта. За месеци израстват нови регионални сили - Германия, Турция, Украйна, Казахстан. Безопа­сността разчупва границите и заема централно място в световния дневен ред. Разбити са надеждите, че започваме живот, свободен от агресивиост и имперски щения. Като че ли се поражда носталгия по онова Велико противостоене Запад - Изток, макар че много от днешните конфликти зрееха тогава в неговата сянка. Тъкмо тези, които извличаха дивиденти от "студената война", извличат сега дивиденти и от горещия мир. Все повече са потребителите на сигурността, а все по-малко - нейните творци. На този фон в скоро време може. да вземе връх ренационализацията на отбраната - след толкова години на колективни усилия и огромни средства за изг­раждане на НАТО и ЗЕС, на единна политики за сигурност. Ако тази тенденция се мултиплицира в други сфери, тя ще постави под съмнение самита нова архитектура на нишия континент с вградени в нея институции и процеси за сътрудничество.

На мястото на рухналия комунизъм се възправя ислямският фундаментализъм, който е не само религиозен феномен, но и аг­ресивен отговор на социални катаклизми. Набират сили страни, подкрепящи международния тероризъм. Светът мени нравствени­та си координатна система и преструктурира стратегическото си пространство. Америка отговори на тези явления, като се раздели с Буш. Европа още дири своя отговор. В политиката печеливша е не гледната точка, опряна на днешните реалности, а анилизът в перспектива - какви интереси, противоречия, коалиции могат да се възродят или да възникнат. Например триъгълникът Великобри­тания - Франция - Германия от векове е ключов за европейскита сигурност и никога не е бил равностранен. За Западна Европа неговата нестабилност пораждаше потребност от лидерство и тя го намираше в лицето на САЩ. Сега все повече респект всява Гер­мания (която прекрасно разбири - чрез ГДР - какво бе комунизмът и осъзнава колко трудно се вписват в либералните християнски норми мюсюлманите - благодарение на стотиците хиляди турски и арабски гастарбайтери). Във вероятния бъдещ модел САЩ ­(Западна) Европа – Русия, Германия може да се окаже тежинката, която ще накланя везните в едната или в другати посока. Съдбата на европейските структури за сигурност също зависи от акцента, който ще постави в тях Германия по пътя си от регионална към световна сила.

Даже оказали се единствена суперсила с внушителна мощ, с ореол на блестящ победител в ефектната персийска баталия, САЩ са принудени от проблемите си да обърнат своя взор и навътре в страната. Русия върви по обратния път. Затисната от разпадащата се икономика, тя набързо бе отписана от голямата политика и причислена към „третия свят", комуто могат да се поставят усло­вия с нетърпящ възражения тон. Днес Западът все по-настойчиво съветва прибалтийските републики да търсят не конфронтация с Русия, а средства за намаляване на напрежението. Появява се раз­бирането, че никой не може да отрече на тази велика страна пра­вото да има геостратегически интереси в различни части на света, че нито едно решение с глобални или регионални параметри не може да бъде ефективно реализирано без съгласието и подкрепата на Русия.

Според един сполучлив израз ООН е аморфно образувание с възвишени идеали, добри намерения и добронамерена слабост. Ли­псата на ясна политика по отношение на югокризата води до на­лагане на икономически санкции срещу Сърбия и Черна гора - ­санкции, които в никакъв случай не са израз на сила. Напротив, те се възприемат едва ли не като измиване на ръцете, като пример за това, как последствията, отговорностите и грижите за съблюдаването на санкциите се прехвърлят върху страните, непосредстве­но граничещи с ембарговата държава. Тези страни стават непос­редствена жертва на строгите мерки, без да са им дадени никакви надежди за компенсации. Когато една несправедливост се решава чрез друга, това минира усилията на световната общност, застра­шавайки ги с обезсмисляне. Цената е огромна и тя трябва да бъде заплатена справедливо и от всички - както с обща воля са взети суровите решения.

Лишена от собствени въоръжени сили, от инфраструктура, от необходимото финансово обезпечаване, ООН се задоволява с опе­рации за поддържане (но не и за установяване) на мира с нисък к.п.д. Колин Пауъл предупреждаваше, че една операция има шан­сове за успех, когато са ясни политическите й цели. А политиче­ските цели трябва да са съвместими с предоставените военни ре­сурси и с мандата на войските, действащи под флага на ООН. Поддържането на мира не е емоционална и епизодична акция, то е процес, траещ понякога десетилетия (Кипър). Все още не са ясни критериите, които отличават намесата във вътрешните работи на един народ от операцията за спасяване на страната му. Затова тенденцията за все по-силно ангажиране на международната общ­ност с подобни вътрешни проблеми тепърва се нуждае от легали­зиране и от юридическо прецизиране.

Ако ООН се замисля с тревога над немощта си, далеч по-трудна е задачата на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Евро­па - да разкъса пелената от безкрайни дискусии, да създаде жиз­ненонеобходимите институции; потенциал и механизми за прогно­зиране, предотвратяване, локализиране и овладяване на конфликтите. Форумът е претоварен от участници - над 50, с коренно противоположни понякога проблеми. Независимо от интензивното съкращаване на конвенционалните оръжия; от задълбочаването на мерките за укрепване на доверието и сигурността; от режима "Открито небе"; от усъвършенстваните процедури за взаимен кон­трол, фундаментът - Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа - е изцяло с корени във времето на съперничеството между двата военни суперблока. България е най-ощетена от този договор - Белград не е страна по него; южните ни съседки Гърция и Турция запазиха колосалното си превъзходство над нас по чис­леност на армиите и дори модернизираха въоръженията си. Въп­реки всичко перспективите на СССЕ са големи и сред структурите за сигурност то ще заеме централно място. Място, където Бълга­рия ще защитава своите принципи, ще дири подкрепа и политиче­ски гаранции за безопасността си. В бъдеще ще нараства ролята нарегионалните форуми, изградени върху нормите и проникнати отдуха на СССЕ, и това ни прави оптимисти относно реализацията на българското предложение за балкански, хелзинкски процес.

Решението на НАТО да подкрепя операции за поддържане на мира под егидата на ООН и СССЕ е адекватен отговор на новите потребности. За първи път се дава принципното съгласие ресурси­те на съюза - механизмите за политически консултации и военно планиране, интегрираните военни структури, бойните единици, ко­муникациите - да бъдат използвани за действия извън територията на страните-членки. Това е в духа на новата стратегическа конце­пция на НАТО, основана на по-широко разбиране за сигурността и показва как интересите изместват географските граници, а ди­намиката на процесите обезсмисля различията между понятията „в зоната" и „извън зоната".

НАТО изживява сложен процес на адаптация към промените, на спорове за справедливо разпределение на отговорностите, ри­сковете и финансовото бреме. Отказът от приемане на нови чле­нове е породен от страх, че в стройната организация на съюза ще се привнесат отвън противоречия и разпри, но е нужен анализ дали, капсулирайки се, НАТО няма да позволи на тези противоре­чия и разпри да се изродят по-късно в трудно управляеми конфли­кти, за преодоляването на които ще са нужни колосални усилия. За бившите социалистически страни бе създаден Северноатланти­ческият съвет за сътрудничество и това наистина стимулира кон­тактите им с НАТО, но с приемането в него на държави като Узбекистан и Таджикистан нещата, разводнявайки се, започнаха да избледняват. Ето защо България отново и отново поставя въ­проса за присъединяването си към НАТО. По този въпрос в обществото ни е постигнат консенсус. Ние сме убедени, че това би било едно взаимно изгодно решение, което ще укрепи южния флаг на съюза и то съответства на ролята на страната ни като стабилизи­ращ фактор на Балканите.

Постепенно в сложната плетеница от структури за сигурност на преден план излиза и Западноевропейският съюз – военната ком­понента на европейската интеграция. Вчера все още иронизиран - ­спяща красавица, често целувана, но така и несъбудена, - днес с радикализма си ЗЕС впечатлява. Търсят се пътища за сближаване, за свеждане на ЗЕС само до европейски стълб на НАТО. Поучи­телна е историята около френско-германския корпус, своеобразно­то сечение между НАТО и ЗЕС. Има случаи, когато взаимодейс­твието и дублирането помежду им води до използване на две во­енни формирования под едно командване и на едно формированиепод две (на НАТО и ЗЕС) командвания. Ала противоречията не трябва да си абсолютизират. Десетте членки на ЗЕС са членки и на НАТО. Максимата е - нужни са не повече организации за си­гурност, а повече сигурност. Степенуването на западноевропейски­те структури е условно. За нас приоритетите, ценностите са там, където гаранциите, сътрудничеството и помощта са по-искрени, по-ефективни.

И все пак в този задъхан свят България сякаш се носи самотна по течението на събитията. Разменяни с частична загуба на дър­жавен суверенитет, старите гаранции за сигурността ни са в неби­тието. Наоколо е бурно, когато старата система у нас е разградена, а новото общество е още в зародиш.

В черноморското икономическо сътрудничество имаме грижи ­да парираме чужди апетити за надмощие. В затихващата централ­ноевропейска инициатива формулата 7+4 ни отрежда фиктивното място отдясно на знака "+". Вишеградската група, без да ни пре­възхожда зримо, прагматично и високомерно ни загърбва, надявай­ки се така по-лесно да се промуши през едва открехнатата врата на западната демокрация. Ние все доказваме искреността на наме­ренията си, все гледат на нас предубедено, със схеми и шаблони. И това засилва чувството за самота.

Всъщност всеки обективен наблюдател признава, че България е достойна за уважение страна, с пословичен стремеж не да създава нови, а да спомага за преодоляването на съществуващите на Бал­каните проблеми. Наш водещ принцип е убеждението, че с армия и полиция не могат да бъдат решавани етнически и религиозни въпроси. Ние предупреждавахме за опасността от използване на етническото прочистване като средство, а все повече и като цел на балканските разпри. Ние настоявахме за намиране на мирен изход от югославската криза чрез използване на всички дипломатически средства; за безусловно зачитане на съществуващите реалности на Балканите; за необходимостта всички страни в региона или грани­чещи с него да се признаят помежду си, да декларират, че нямат териториални претенции една към друга, че няма да участват с въоръжени формирования в потушаването на кризата, ако все пак се наложи външна военна намеса като краен и неизбежен вариант.

Санкциите срещу Сърбия и Черна гора са третият тежък удар за нашата икономика (след Ирак и Либия), обрекъл ни освен това на почти пълна комуникационна изолация, на откъсване от запа­дноевропейските икономически партньори, на огромни загуби. Въ­преки че сме болезнено потърпевши от тях, ние ги съблюдаваме точно, защото знаем, че е безсмислено да очакваме гаранции от европейските структури, ако не се подчиняваме на техните нормии правила (друг е въпросът, че от този натиск сръбското общество се консолидира, крайно се радикализира и Милошевич, партията му и четниците на Шешел постигнаха впечатляващи изборни по­беди). За нас международните договори са задължителни, а Харта­та за правата на човека е водещата сред тях. По стриктност на спазването й едва ли някоя държава от региона може да се сравни с България.

Българскит политици са изработили основните принципи на външната политика и отбраната на страната, по които между гла­вните политически сили е постигнато съгласие. Към изброените вече принципи ще добавим стремежа за еднакво добри отношения с всички наши съседи; отказа от оси и алианси с едни балкански държави, насочени срещу други; усилията за интегриране с воде­щите организации и процеси СССЕ, НАТО, ЗЕС и ЕО. В страте­гически план е необходима по-дългосрочна програма за духовното и физическото оцеляване на държавата и нацията в преходния период от комунизъм към демокрация.

Съдбата не е милостива към нас. Вчера бяхме от източната страна на желязната завеса, днес война бушува недалеч от грани­ците ни. Ала този път спасяването на давещите се няма да бъде само тяхно дело. То ще зависи от общите усилия на целия конти­нент. Може би в нечии планове на страни като нашата се отрежда честта да бъдат санитарен кордон или буферна зона - както за отделяне на богатия Север от бедния Юг, така и на католическа Европа от настъпващия ислям, но подобни намерения са несъсто­ятелни. Босна е ключ за решаването или задълбочаването на кри­зата. Босна е символ и знак от историята. Поражението там би означавало провал на СССЕ и дискредитация на Атлантическия съюз. То може да взриви възмущението на ислямския свят и да превърне окончателно войната от етническа в религиозна. Тогава тя няма да се ограничи само с люти престрелки между арабски муджахидини и руски „афганци".

На поредните срещи на организацията Ислямска конференция изкристализираха намеренията за по-твърда линия. Приемането на Албания в ОИК бе ознаменувано с реч на нейния президент Сали Бе­риша, съдържаща нападки към т.нар. православен фундаментали­зъм. Нарастващата икономическа роля на ислямските страни, къ­дето са над 60% от световните запаси на петрол, силният порив у мюсюлманите от цял свят за защита на страдащите братя в Босна подсказват какви проблеми биха създали на Балканите и в Европа задълбочаването на босненската агония и прехвърлянето й към Косово.

Основните стъпки за потушаване на югокризата са отмерени, рисковете са изчислен с максимална точност. При военна намеса международнит сили ще се натъкнат на обучена, интелигентна, с висока степен на боеготовност и решимост войска, подкрепяна от народа си, вярваща в правотата на своята кауза. Нека не забравяме всички онези условия - релеф, климат и др., при които сръбските бойци биха имали преимущество, измерващо се с огромни жертви от страна на противника.

Сърбия се готви за битки, но в нея ще укрепва и разбирането, че конфронтацията с международната общност е безперспективна. Многопосочният натиск срещу Сърбия ще се усилва, а изолацията й: ще се задълбочава. Така действително може да се стигне до приемане от всички на плана Ванс-Оуен (който е най-малкото зло - като демокрацията, - не е оптималният вариант, но не е измис­лено нищо по-добро от него), а оттук до локализация на конфликта и прекратяване на сраженията. След това на Балканите предстои продължително зарастване на раните и уреждане на споровете. Балканската криза съдържа поуки, адресирани конкретно към Бъл­гария. Първо, че пред националните интереси трябва да се забра­вят партийните цели и да не се мисли за извличане на политически дивиденти. Второ, че събитията трябва да бъдат отразени обекти­вно, а не както ги виждат на Запад. В Босна не може да става дума за единствен виновник, а за повече и по-малко виновни. Обекти­вното отразяване включва не само осъждането на сръбските четници и вдъхновителите им в Белград, но и разбирането, че със Сърбия сме вечни съседи и народът й ни е близък в етническо, религиозно и културно отношение. Трето, че моралът на богатите страни не е абсолют. Той често е уязвим, а в случая с Македония се натъквахме на двоен стандарт, на рецидив на мислене от края на миналия и началото на настоящия век. Мислене, изпълнено с хладнокръвие по отношение на балканските народи. Забавянето на признаването на Македония я превръщаше в опасен концентратор - на напрежение.

В редица доклади - както в Северноатлантическата асамблея, така и в Асамблеята на ЗЕС, с удивително постоянство се повтарят едни и същи схеми, едни и същи твърдения, които показват силата на инерцията и слабостта на eднocтpaннaтa информация. Говори се за някакви териториални претенции на България към Македония, за наличието на македонско, при това „голямо" малцинство у нас, за участието ни в измислен ислямски алианс с Турция и Албания, в противовес на алианс на Румъния и Гърция (въпреки че над 90% от населението ни е християнско) и т.н. Наша първа грижа бе превръщането на Македония в държава субект на международното право, откъсването й: от разпадащото се Югославско пространство. Така с едновременното признаване преди 16 месеца на Хърватско, Словения, Македония и Босна и Херцеговина ние дадохме ценно доказателство за намерението си да водим самостоятелна и неза­висима политика, за убеждението си, че страните от региона трябва да имат един и същ статут, да бъдат равноправни и суверенни, щом се подчиняват на законите и нормите на ООН.

Държавността, свободният избор на един народ - ето кое за нас е главното, водещото в международните отношения. Когато при­знаваме, да речем, Хърватско, ние го правим без условия и без уговорки за коя част от населението на тази страна се отнася нашият акт. Ние признаваме държавността за целия народ незави­симо от етническата му принадлежност, независимо как той опре­деля своето самосъзнание. Това за нас е вътрешен проблем настраната, на нейния народ и лично право на избор на всеки отделен гражданин. Както сме се въздържали винаги от намеса във вътре­шните работи на когото и да било, така се противопоставяме ре­шително срещу всяко преиначаване на нашата история, срещу вся­ко посегателство върху националната ни памет, върху вековните ценности, на които се крепи същностната ни нравствена система. За съжаление по странен начин в словото си при приемането на Македония в ООН президентът на тази република допусна именно такива посегателства. Като добавим към този факт наличието на някои членове в Конституцията на Македония, които отдавна са обект на наши възражения, а също така и използването от тази държава на определени символи, предизвикващи лесно разбирае­ми несъгласия, като добавим и постоянната антибългарска кампа­ния, която македонските информационни средства водят срещу България, може би ще стане ясно защо в България се поражда убеждението, че в отношението ни към сегашното правителство на Македония трябва да настъпят определени корекции. Никак не е случайно в този смисъл сходството на позициите ни по редица въпроси с Гърция - то е следствие от общи притеснения и рбщи интереси.

Трудно е да се оцени как тенденцията следващите десетилетия да се наситят с верски и етнически конфликти ще се проектира върху възможните сближавания на религиозна основа в нашия регион: католическа - Хърватско, Словения, Австрия и Унгария; православна - Сърбия, Черна гора, Македония, България, Румъния и Гърция; ислямска - Албания, Босна, Турция и мюсюлманските малцинства в съседните страни - вече се лансира от определени кръгове тезата за експанзия на исляма в Европа по тия малцинс­твени, "островчета" и чрез създаване на първата мюсюлманска държава на континента. Събуждат се стари спомени за слава с имперски привкус - Руска, Турска, Австро-Унгарска империя. Така се поражда остро противоречие между необходимостта от адекватен за края на века подход, отразяващ налаганите от икономиката интеграция наддържавност и синтез и тежащите като воденични камъни обременена памет, взаимни подозрения и вековни разпри, тласкащи към дезинтеграция, парцелиране и разпад.

Първият главен извод от този анализ е, че тъй като наистина евроатлантическото пространство на сигурността е общо и единно, проблемите трябва да бъдат решавани с интегрирани усилия, с равностойно привличане на огромния интелектуален, нравствен и зареден с позитивна енергия потенциал на бившите социалистиче­ски страни, чието бързо приобщаване към ценностите на демок­рацията чрез интензивна помощ за нормалния ход на политическите и икономическите им реформи е жизнено необходимо не само за тях самите, а и за западната цивилизация. Без нас, народите от Източна Европа, вече е невъзможно нито постигането на нова идентичност, нито изработването и провеждането на общи външна политика и политика на сигурност.

Другият главен извод от този анализ е, че днес Балканите са като експериментално поле за демократичните общества от двете страни на Атлантика. Ако не бъде намерен адекватен модел за регулиране на кризата, за политическо поведение, за ново мислене, то това, което става в този перманентно взривоопасен регион, може един ден да бъде обща съдба на нашия толкова уязвим и заслужаващ по-добра съдба свят.


Юни, 1993 г.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване
books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница