Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год


СТИГА СМЕ БИЛИ НАИВНИ КОСМОПОЛИТИ



страница8/9
Дата21.07.2016
Размер1.76 Mb.
#103
1   2   3   4   5   6   7   8   9

СТИГА СМЕ БИЛИ НАИВНИ КОСМОПОЛИТИ

След почти 4 години лутане, понякога дори слепешком, по пъ­тищата на демокрацията сме длъжни да излезем от детския период на илюзиите, че всеки ни обича и се чуди как да ни помогне. Балканите винаги са били средоточение на геостратегически ин­тереси, които често са се разминавали с нашите национални иде­али. Нека не си позволяваме повече абстрактно-демократически подход, лишен от трезва преценка, прагматичност, та даже и от позитивния егоизъм. Нашите съседи ни дават добри примери за това. Всеки акт има смисъл, когато увеличава или поне не накър­нява сигурността и трябва да е с колкото се може по-голяма цена. Приятелите са там, където гаранциите за териториалната цялост и суверенитета ни са по-искрени и по-надеждни.

Вече е остра необходимостта от промяна в мисленето. Общес­твото ще даде признаци за зрелост, когато осъзнае, че всяко чуждо разузнаване за нас е еднакво симпатично и еднакво неприятно, защото априори брани единствено интересите на страната си. Ко­нюнктурният подход може само да смени плюса с минус и обратно. Колкото и прекрасна да е природата в някои наши кътчета, едва ли зачестили посещения на чуждестранни дипломати там могат да бъдат обяснени с прехласването по нея. Особено ако те са в райони с етнически или религиозни проблеми. Нито пък можем да позволим на други страни да влагат в икономическите си контакти с нас предпочитания (и да поставят условия) към подобни региони. А тревожните факти за активни опити отвън да ни създават етниче­ски партии? И още по-страшното - да ни създават етноси. Сякаш Босна не е ужасен пример за последствията от такива намерения. Наистина у нас, особено със задълбочаването на икономическата криза и нарастването на политическата конфронтация, се обособя­ват по-осезаемо групи от хора, податливи на въздействие. С тях чужди пратеници водят вce по-целенасочена дейност, експлоати­райки (и заплащайки) заблудите им - че са с дадено етническо самосъзнание - напр. "македонско" - или пък акцентирайки за свои цели на особеностите в етническата (цигани, турци, власи, карака­чани) или религиозна (помаци) принадлежност. Една държава не бива да стои със скръстени ръце при подобни факти. Ние сме за добри отношения с всички съседи, но защо да отстъпваме от ло­гичното правило за реципрочността? Ако гръцката телевизия от­разява мероприятия на самоопределящи се като гърци наши гра­ждани, то защо свенливо да се правим, че в Егейска Македония няма българи? Защо да не отстояваме гарантираното право на българското национално малцинство в Западните покрайнини на образование, информация, на емоционални и културни връзки с родината? Никой не внушава на българите да не почитат законите в съответната държава - напротив, но защо да мълчим, ако те са подложени на статистически и културен геноцид?

Болезнената обществена реакция срещу религиозните секти за­сега не е подкрепена с конкретни мерки от институциите на вла­стта. Всички налични сведения говорят, че експанзията на „набо­жни" емисари ще продължава, ще никнат още благовидни фонда­ции, ще се засилва натискът за разединение на обществото и Бъл­гарската православна църква, за парцелиране на съзнанието, за колосално въздействие върху младото поколение.

Ясното определяне на националните интереси, на приоритетите във външната политика и политиката за сигурност изискват инс­титуции, които работят и интегрират усилията си. Македония е доста показателен пример в това отношение. За да не възникват у народа толкова силни чувства на болка и огорчение, когато не друг, а държавният глава позволява книгата му да бъде преведенана македонски (?!) език. Интересите и политиката ни към Македо­ния трябва да бъдат дефинирани, като съществен елемент в тях си останат последователното отстояване на нейната независимост, активната помощ за признаването й, категоричната позиция срещу всякакви помисли за нейната подялба, твърдият отпор на посега­телствата от Скопие срещу историческата памет, срещу културата, езика и религията ни, настойчивият стремеж за информационно и икономическо присъствие там.

Борбата срещу чуждите интереси, нахлуващи безпрепятствено във всички подпространства - културно, етническо, религиозно, икономическо, политическо и др., на пространството, наречено България, не бива да ни превръща в мнителна, изплашена и зат­ворена в себе си държава. Сигурността се нуждае от още лишения, повече средства и повече разум.

Шансът на демократичните сили в преходния период е в изве­ждането на преден план на националната идея, постигането на националната идентичност, преодоляването на наивитета и на не­адекватната на реалностите космополитичност. Дори Европа с мъки преоткрива тези истини, прозираща себе си след рухването на Стената. Иначе рискуваме обществените страхове, че отделни структури в държавата се разпадат (борба с престъпността, пара­лизирано контраразузнаване, безконтролна власт на банките, скри­та приватизация) да се трансформират в убеждение, че се разпада българската държава. Това би обезсмислило необратимо самата идея за демокрация, би зачеркнало досегашните промени, би по­родило неизбежно вопъла за силната ръка.
Юли, 1993 г.

БЕЗ ГОЛЕМИ БРАТЯ

Бурните промени, които преживява светът през последните го­дини, измениха коренно неговата геополитическа карта.

Те разрушиха главната опора на следвоенното му съществуване - стратегическото равновесие, реализирано чрез надпревара във въоръжаването, чрез създаване на мощни пактове и на огромни армии. Ала с изключение на отделни сблъсъци по периферията не влезе в употреба (и слава Богу!) дори 1 % от капацитетите на двете страховити военни машини.

Така се роди излюзията, че с премахването на желязната завеса ще бъдат премахнати значими части от гърмящите железа. А победени в "студената война" бяхме ние защото нашата икономическа система с политическата си надстройка се провали и затова навярно по инерция се оказахме основно пострадалите от тази илюзия за неизбежното разоръжава­не. Не само колективно - като соцлагер, но и индивидуално – като държава. България е в тежко положение от гледна точка на наци­оналната сигурност във всичките й аспекти - политически, иконо­мически, културен, демографски, етнически, религиозен и т.н.

Днес светът сякаш е свободен от глобалните си страхове, но това не го прави по-спокоен и предсказуем. Безопасността му е разтерзавана от многобройни конфликти. Югокризата може всеки момент да възпламени балканското буре с барут. Държавите в Близкия изток и далечна Азия се въоръжават интензивно. Разхо­дите за отбрана на Япония отстъпват единствено на САЩ. Китай купува военна техника от Русия за милиарди долари. Малайзия, Тайван, Индия, Пакистан, Саудитска Арабия, Кувейт, Израел не пестят пари за военна мощ: Иран, Ирак, Либия хвърлят в смут с фанатизма си, с поддръжката на международния тероризъм. В ре­дица от най-усърдно въоръжаващите се държави ислямският фундаментализъм се е обявил за враг Nо. 1 на европейска цивилиза­ция. Мнозина водещи политолози смятат, че при неконтролируемо развитие на процесите ислямските фундаменталисти ще накарат Запада да си спомня с въздишка и носталгия за добрия стар кому­низъм.

Падането на Берлинската стена еуфорично подтикна страните от НАТО, с изключение ,на Гърция и Турция, към съкращаване с милиарди долари на военните разходи и с десетки хиляди на личния състав на въоръжените сили. Напри­мер САЩ ограничават работата по Стратегическата отбранителна инициатива, намаляват базите си, сухопътните дивизии, самолето­носачите, авиционните ескадрили, но съхраняват програмите за създаване на модерни системи конвенционални въоръжения. Фран­ция отрязва средствата за бойния самолет „Рафал", а Германия се отказва от евроизтребителя "Йегер-90". САЩ съкращават въоръ­жените сили от 1 730 000 на 1 620 000 души, Франция - от 540 000 на 480 000, Германия - от 500 000 на 370 000 (аналогични, макар и противоречиви са данните в различните източници и за остана­лите натовски държави). Разходите ще падат през близките години като абсолютни цифри поради инфлацията и като проценти от брутния вътрешен продукт. Някой беше казал, че генералите го­ворят за отбрана, а политиците - за сигурност. Съкращаването на военните бюджети е твърде съблазнително, защото носи актив пред избирателите, освобождава средства за социални дейности и ­представлява откровен опит за извличане на дивиденти от крехкия мир след "студената война". Ала то трябва да има някакви граници, за да не бъде поставена под угроза сигурността на обществото. Логично е да се мисли с тревога как при рязко намалените средства армията да съхрани способността си да опазва териториалната цялост на страната и да гарантира същата степен на безопасност. Дори сложният механизъм на НАТО е разконцентриран от острите спорове за справедливо разпределение. на финансовото бреме. Ра­стат опасенията, че ако всяка страна тръгне самостоятелно по пътя на съкращенията, може да се наруши интегритетът на НАТО, да стартира ренационализацията на отбранителната му политика и структура.

Манфред Вьорнер предупреждава, че прекомерният aкцент върху леките, динамични, мобилни, лесно преносими и дислоцируеми съединения е неадекватен на реалната ситуация и на нововъзникващите заплахи.

Тенденцията за съкращаване на военните бюджети влиза в про­тиворечие с професионализирането на армиите. За разлика от нас Западът счита, че макар по евтини, наборните армии постепенно изживяват времето си. Към професионални армии са се запътили всички от НАТО.

Самата ООН се нуждае от професионални части за ефективно решаване на кризи, аналогични на тези в Босна и в Сомалия. На тях може да се даде широк мандат, съвместим с политическите цели, включително за участие не само в хуманитарни акции, но и в тежки сражения. Ясно е обаче, че преди сили за бързо реагиране са нужни политици за бързо реагиране - мислещи по новому в новите условия, когато цялата система от норми, интереси и вза­имоотношения се нуждае от предефиниране. Свидетели сме как за година-две остаря дори новата стратегическа концепция на НАТО.

Анализите и статистиката показват че в оръжейния бизнес има значителен спад, но от това печалбите на САЩ и партньорите по НАТО не намаляват. Напротив, САЩ достигат рекордни величини при продажбите на оръжие в "третия свят". Всички страни инве­стират огромни средства за поддържане на научния си потенциал, за разработване на нови и модернизация на съществуващи въоръ­жения. Това е сериозна поука и предупреждение за България, за­щото количественото ни изоставане тук започва постепенно инеобратимо да става качествено.

Нашата страна е в неспокоен регион, където вечно се сблъскват интересите на великите сили, гледащи на местните народи като на карти за нескончаемите си пасианси.

Гърция и Турция единствени в НАТО не намаляват военните си бюджети, а Гърция дори го увеличава постоянно. В съотношение 10:7 те систематично получават помощ от САЩ за военни цели. Само при създаването на новия щаб на НАТО в Лариса Гърция ще получи 10 милиарда драхми за подобряване на инфраструктурата и комуникациите на своите въоръжени сили. С този златен. подарък НАТО харизва и 916 танка, 150 бронетранс­портьора, 86 бойни самолета. Към наличните от 1985 г. 40 изтре­бителя F-16 Гърция добавя 40 по-модерни такива на стойност 1.4 млрд.долара. Съкращаването на войските и е символично – от 165 000 на 158 000, и се говори за увеличаване на срока на военната служба.

Турция също се възползва от съпътстващите Договора за оби­кновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) планове от типа "Каскад" и модернизира въоръженията си, получавайки даром 1 057 танка, 600 бронетранспортьора, 32 самолета плюс американска помощ да си произведе 80 F-16. Тя има програми за 5 млрд. долара за доставки на ракетни установки, радарни системи, торпедни ка­тери и др. Дори намалявайки със 100 000 своите въоръжени сили, Турция запазва колосалното си превъзходство над нас в съотноше­ние близо 6:1.

Картината ще бъде пълна, ако добавим, чe Белград не е страна по ДОВСЕ, че разполага с обучена, надъхана, калена в битки армия, че има над 500 бойни самолета и по някои данни 70% от държавния бюджет е предназначен за въоръжените сили.

Докато Унгария преговаряше за 25 самолета МиГ -29 срещу 500 млн. долара външнотърговски дълг на СССР, един наш мини­стър на отбраната обиждаше с такива номера руския си колега, от които последствията за страната ии можеха да бъдат сурови. За­щото сме все още тясно свързани и така зависими от военните доставки от Русия, че възниква въпросът за реалния суверенитет и гаранциите за националната ни сигурност. При друг наш военен министър пък един западен военен аташе бе по-често в нашето МО, отколкото в посолството си, навявайки все същите мисли за реалния суверенитет и гаранциите за националната ни сигурност.

Люшкаме махалото от едното в другото крайно положение, а тря­бва да помним, че сме европейци, че сме на Балканите, че е нужен перфектен баланс, че е време да поумнеем и държавата ни да включи инстинкта си за самосъхранение.

Стига сме били добродушни момчета, които, за да се харесат някому, ще си прежалят пазарите, оръжей­ната индустрия, ще си обрекат армията на оскъдица и пренебреже­ние. Време е да преосмислим политиката си на свободно падане, летенето на автопилот в един тревожен свят, в който са парали­зирани основните механизми за регулиране на кризи. Наистина България преживява тежки времена и бедността й е порок (а националната сигурност е функция от икономическото състояние), но никой не може да ни помогне, ако не разберем, че сме длъжни да мислим държавнически, да интегрираме усилията си, че нашата отбрана и безопасност изискват повече внимание, повече средства. Те трябва да са приоритет, обществена мисъл, обща тревога.

Тук не се предлага генерална концепция за изход - тя не е по силите на един човек. Но никъде държавата не се изтегли така бързо от животоспасяващи свои функции. Цяла година Комисията по национална сигурност убеждаваше, че е нужен орган, който да провежда държавната политика в отбранителната индустрия. Ние оголихме най-чувствителните нерви - където държавата формули­ра своите интереси, преследва целите си, брани националното си богатство.

Хванати сме натясно - без голям брат, по време на преход, а НАТО и ЕО издигат нови бариери пред нас, но ситуацията не е безнадеждна, Сигурността ни е стратегически елемент от сигурно­стта на Балканския регион, от сигурността на целия континент, Европа би трябвало да разбере това.
Август, 1993 г.


ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

На 27.11.1919 г. в Парижкото предградие Ньой Александър. Стамболий­ски, потресен и просълзен (според преданието), захвърля писалка­та, с която е подписал току-що Ньойския договор за мир. Договор, за чията безнравствена същност думи, по-силни дори от "разбой­нически грабеж", бледнеят. Горко на победените, горко на Бълга­рия! За пореден път Великите сили демонстрират изтъканата си от егoизъм и имперски интереси политика спрямо балканските на­роди.

Редом с другите, не по-малко болезнени удари, по силата на този договор от България са откъснати и предадени на сръбско-хърват­ско-словенското кралство Западните покрайнини - с градовете Ца­риброд, Босилеград и Струмица, с още 169 села (някои – разделени на две части), 2700 кв. км площ, 120 000 души изконно българско население.

Емоциите са лош съветник за един политик, но когато става дума за Западните покрайнини - живата рана на региона, в който живея, в душата ми прииждат дълбоките чувства, обзели тогава целия наш онеправдан народ. Престъпление е опитът на БКП да обрече на забрава през последните 5 десетилетия събратята ни в Сърбия, спомагайки така за тежките им страдания, за тъгата им, че са "сираци на вселената", според израза на един от тях. В кратката българска енциклопедия на развития социализъм изобщо липсват Западните покрайнини, Босилеград и Цариброд - сякаш ги няма и никога не ги е имало.

Ала колкото и да мислим за униженията, които страната ни е понесла, нека не забравяме, че стократно по-тежка е била съдбата на захвърлените по волята на Великите сили в чужди страни. До ден-днешен българите от Западните покрайнини си остават един­ственото национално малцинство в Сърбия, което фактически е лишено от образование, информация и културно развитие на майчиния си език - въпреки че е компактно, че е върху територия, откъсната от CTpaHaT майка, че е официално признато. Общините, в които живее то - Босилеград, Цариброд, а също така Сурдулица и Бабушница - са сред най-бедните, сега - и най-пострадалите от ембаргото. Пенсията там е 12-16 долара, докато цените растат непрекъснато и отдавна са задминали българските. Основна форма на съществуване е натуралното стопанство, вечен спътник е немо­тията. Публична тайна са психологическият тормоз, полицейските своеволия, посегателствата срещу личността, заплахите на тайни­те служби и всесилието на административната власт. В български­те църкви са се настанили сръбски попове. С изкуствено териториално деление се разбиват двете напълно български общини, за­криват се родилни домове, за да се ражда в "Сръбско", с преиме­нувания се режат родословни и етнически корени (Иванка Петрова става, да речем, Йованица Петров). В резултат на политиката на асимилация и денационализация, провеждана по-рано с още по брутални средства, постоянно намалява броят на осмелилите се да декларират българското си самосъзнание. След Втората световна война те са вече само 80 000 души, а през 1961 г. - 60 000 (между 2/3 и 1/2 от действителния им брой). През 1981 г. те стават 36 000, а малко преди разпада на СФРЮ са едва 26 000. Естествено, Бъл­гария не приема подобни последствия от сърбизацията на нашето население, подобен статистически геноцид. Впрочем написах "ес­тествено", но не мога да не призная, че през последните 2-3 години независимо от многото разговори и писания у нас, независимо от молбите за подкрепа, пресичащи все по-често границата между нашите страни, нещага практически са непроменени. Западнопо­крайненските българи реагират болезнено на това бездушие. По-­будните от тях напразно сякаш се опитват да ни убедят, че ако сега не се застъпим за човешките им и малцинствени права, можем да допринесем за окончателното загубване до 20-30 години на тяхната етническа идентичност и вместо с обичащи ни кръвни братя (като стратегически елемент в добрите и ефективни отношения със Сърбия), ние бихме граничили с онеправдани, уморени, озлобени и отчаяни хора, виждащи в България главния виновник за нерадостната си съдба.

България е длъжна чрез контакти на най-високо ниво да съдейства на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) в желанието им да изложат пред републиканските власти своите проблеми и искания. Тук не става дума за намеса във вътрешните работи на съседна държава, не става дума за териториални претен­ции, нито пък за опити да внушим у нашите сънародници неува­жение, непочитане на страната, чиито граждани са те. Но тези хора трябва да чувстват духовната връзка със своята родина, да знаят, че тя стои зад тях, че тя брани техните права и ще прави макси­малното, за да не допуска погазването им, че с нейното пасивно мълчание вече е свършено. Нашата позиция е морална; нещо по­вече - тя е и принципна, законна, защото се отнася до права на най­-голямото в същинска Сърбия езиково малцинство от коренното за областта население, които са конституционно гарантирани.

Такова конституционно гарантирано право е искането на ДСБЮ за възстановяване (както е било до 1961 г.) на цялостното обучение на български език в началните, основните и средните училища в Босилеградска и Царибродска община и за 2 часа факултативно изучаване на български език в едно пиротско и едно нишко осно­вно училище.

Такова конституционно гарантирано право е увеличаването на броя и на продължителността на предаванията на радиото и теле(визията в Ниш на български език - сега се излйчват 5-6 минути телевизионно време седмично.

Тези искания са в съответствие с отреденото на другите, значи­телно по-малки от нашето малцинства. В Прищина, Косово има две реални гимназии и две професионални средни училища с пре­подаване на турски език за 12 000-то турско малцинство. Румън­ското население е 3-4 пъти по-малочислено от нашето, но разпо­лага с ежедневни радио- и ТВ-емисии. Много по-привилегировани от българите са дори микроскопичните малцинства на словаци, украинци и русини.

Нека добавим, че беше преустановено издаването на местния български вестник "Братство", че е невъзможно разпространява­нето на вестници, художествена литература и учебници от Бълга­рия. За анемичните ни ТВ-ретранслатори сме си виновни обаче единствено ние и никой друг.

В борбата за защита на правата на българското население в Сърбия трябва да бъдат ангажирани различни международни фо­руми - като Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Жалко че загубихме доста време и едва сега по въпроса има ня­какво положително развитие.

Не бива да допускаме да ни души апатията, безразличието на научните ни и културни среди, когато с изопачени факти, с псевдоисторици, с купени тамошни българи, с политическа поръчка пресата в Сърбия и напоследък особено държавната телевизия осъществяват новата вълна на антибългарска кампания. Размахва се изтърканият призрак на българските зверства по време на оку­пацията (на фона на жестокостите в Босна!), тиражира се идили­чното благоденствие на нашето малцинство, лансира c тезата за неговия шопски произход и за шопския му език. Ала в това отно­шение позициите ни са много по-силни, защото Сърбия, за разлика от някои наши съседи, изобщо не разполага нито с база, нито с възможности за въздействие върху страната ни поради пълното отсъствие у нас на население, което си вярва или е податливо към убеждаване, че може да мине за сръбско етническо малцинство.

Веднъж един българин от Западните покрайнини ми се изплака: „Ние умираме с отворени очи, бленуваме за вас, стремим се към родината, а като дойдем в нея, срещаме не българи, а комунисти, седесари, земеделци, монархисти. На колко още ще се делим?!" За съжаление, така е сред всички слоеве от населението - всеобщо неразбиране на националните ни интереси и идеали. Прост пример - някои български митничари са въвели единен режим - колкото повече "бутнеш", толкова повече нарушения можеш да направиш. От този режим най-много страдат бедните ни западнопокрайнен­ци. Още на границата родината ги пресреща в одеждите на груб митничар, който предпочита изръсващия се без спорове охранен сръбски или тамошен български номенклатурчик, а спрямо по­-бедните, по-свитите с едничката им туба бензин, за да си карат колите или за да си нарежат дървата, той е суров и непреклонен.

Или друг прост пример - някои висши чиновници от науката и образованието могат да скъсат нервите на българчетата от Боси­леградско, дошли тук да следват, заплашвайки, че ще ги третират като чужди граждани - с непосилните доларови такси. Заедно с момчетата треперят родителите им, всички познати оттатък, за­щото върнат ли ги - чака ги сръбската армия. Треперят, чудят се и се маят - каква е тази тяхна родина!

Може би това са елементарни примери, но те точно илюстрират липсата, все тази отчайваща липса на държавническо мислене, на национална политика, за която е голяма нашата вина - на депутатите, на министрите, на президента. Ние вечно политизираме про­блемите, вечно парцелираме пространството, наречено България.

Точната, прецизна българска политика не е в разрез с добросъ­седските отношения, не е предизвикателство към Сърбия. Но тя е позиция, с която се съобразяват, заради която те уважават. На­личието на такава позиция само по себе си ще облекчи съдбата на нашите братя в Сърбия. Има хиляди средства за взаимодействие, за контакти с тях - хуманитарна помощ, културен обмен, етногра­фски проучвания, а след вдигането на ембаргото - и активни дей­ствия за икономическо присъствие. Разговорите ми с български историци, политици, дипломати, бизнесмени, с наши сънародници от Сърбия ме заредиха с идеи в тази, насока. Такива разговори, повлияли пряко моята статия, както и томовете прочетена лите­ратура по Западните покрайнини, ме убедиха, че България е длъ­жник към своите чеда там. Казано е: "По-добре късно..." Наистина е по-добре, макар и късно, но да започнем най-сетне. Ако не запо­чнем още днес сближаването със Западните покрайнини, с бълга­рите там, „утре" няма да има. Защото „утре" ще бъде вече „нико­га".


Август, 1993 г.

HЯMA ВЕЧНО ПОСЛУШАНИЕ

Съвременният свят изживява болезнено връхлетелите го про­мени. Неподготвен за тях, той не може да се адаптира, няма мъжеството да си признае, че върви по грешен път. Особено мрачни перспективи чертаят политическите гадатели за нашия континент. Неговото отслабване и разпокъсване е стратегическа цел на много мощни задокеански и ислямски интереси. Те се възползват от удивителното нежелание на Западна Европа да осъзнае, че времето на старите съюзи отпреди Първата световна война, на старото имперско мислене е отминало. Днес все така редят европейската шахматна дъска, все така залагат на "моркова и тоягата" и водят позиционна борба за по-удобно разпореждане със съдбите на наро­дите. Планът Баладюр свенливо лансира възможността за частични промени на границите, докато в Югославия това се прави откровено с кръв и насилие. Прецедентите са неизбежни при тази неустойчивост и до голяма степен съчиненост на границите на Балканите като последствия от проектирането на противоречията на Великите сили върху региона и неотчитането на интересите на балканските народи. Впрочем двойният стандарт, приемането на свършените факти са познати. Да вземем отношението към Изра­ел. Или да цитираме Бжежински: "Истинският жизнен интерес за Америка е да осигури оставането на Персийския залив като сигу­рен и стабилен източник за доставяне на петрол на приемливи цени за индустриалния Запад."


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване
books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница