Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

© Николай Димитров Слатински, автор, 2010

ISBN

ПЕтте нивА на сигурносттА

Първо издание
Автор: Доц. д-р Николай Слатински

Рецензенти: Проф. д.т.н Цветан Семерджиев

Проф. д.ик.н. Георги Петков

Научен редактор: Доц. д-р Тодор Трифонов

Редактор: Пламен Димитров

Художествен и технически

редактор: Д-р Ина Пеева

Коректор:

Издателство: ВОЕННО ИЗДАТЕЛСТВО ЕООД

София 1080, ул. „Иван Вазов” № 12

Тел. централа: 02 987 6261, 980 4186, 980 2766

Факс: 02 980 2779

Знам, че подобен замисъл, споделен на глас, далеч преди да бъде реализиран, звучи прекалено смело и претенциозно, но животът върви все по-бързо — той направо лети! Времето, моето време, се изнизва неумолимо през неговите шепи. Ако ще търся своето място в науката, под чийто знак и в чиято магия се движа, въртя и боря през годините на демокрацията, трябва да не се помайвам повече, а да го правя. Трябва да пиша! Всичко останало е засилване преди увереност и преди скок, изсилване — пред себе си и пред науката.

Имам следния план за четирилогията, към чиято реализация пристъпвам:

Първият том ще третира въпроса „Що е сигурност?”, т.е. сигурността като базисна категория; сигурността като елемент от тетрадата „Интерес—Конфликт—Сила—Сигурност”; сигурността като комплекс; сигурността като потребност; сигурността като същност (благо, ценност) от трети вид (род); сигурността като равновесие; сигурността като динамическа устойчивост; сигурността като негентропия (по-точно несигурността като ентропия); лема и дилема на сигурността; ключови понятия, дефинирани чрез сигурността; видове сигурност и т.н.

Третият том ще бъде посветен на един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността — взаимодействието между йерархичните и мрежовите структури. В него ще се разглеждат радикалните, всеобхватни и все още трудно управляеми промени, настъпващи с постепенната мрежовизация на структурите и предизвикателствата, на източниците на несигурност и нестабилност, на àкторите (няма по-удачен термин за английската дума „actors”) и агентите в глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси. Ще бъдат обсъдени също така промените на нашето индивидуално, общностно и обществено битие и съзнание. При това битието и съзнанието са вече не в линейната, пряка, марксическа^I зависимост, при която битието определя съзнанието, а се намират в нелинейна, „обратна”, пригожинска^II зависимост. При тази качествено различна зависимост те си влияят взаимно като причина и следствие, които периодично, динамично и без предварително известна ни и предизвестена логика си разменят местата и са така преплетени, че много често следствието влияе на причината, която го е породила и на която то е функция към дадения момент.

Четвъртият том ще анализира риска, рисковете, рисковото общество и рисковия човек. В него ще разсъждавам за съвременната Трета вълна в науката за сигурността и по-скоро в сигурността като абсолютно потресаваща, вълнуваща и вдъхновяваща научна категория, без да правя аналогии с теорията на Алвин Тофлър (Alvin Toffler) за трите цивилизационни вълни, но използвайки тази негова световно известна метафора и по-скоро вдъхновяваща притча. Тук само ще поясня, че Първата вълна е Вълната на Безопасността; Втората — Вълната на Сигурността; а Третата — Вълната на Риска (вж. по-подробно в Седма глава).

В четвъртия том ще стане дума за произведенията на такива автори като Франк Найт (Frank Knight, 1885—1972), Мери Дъглас (Mary Douglas, 1921—2007), Никлъс Луман (Niklas Luhmann, 1927—1998), Улрих Бек (Ulrich Beck), Антъни Гидънс (Anthony Giddens), Джорджо Агамбен (Giorgio Agamben) и др. Ще се опитам да систематизирам своите идеи и опит в анализирането на националната и международната сигурност, но този път вече не от гледна точка на останалата в миналото Защита на Безопасността (когато се говореше за абсолютна сигурност), както и не от гледна точка на настоящото Гарантиране на Сигурността (когато се говори за относителна сигурност), а от гледна точка на обреченото да стане необходимо, неизменно и неизбежно за бъдещето Управление на Риска (когато ще се говори за трансформационна сигурност).

Обаче нека спра дотук с плановете. Време е да пристъпя към тяхната реализация. На вниманието на читателя е настоящата книга, посветена на Петте нива на сигурността. Тя е плод на дълги месеци, изпълнени с труд, месеци, наситени с напрегнати дни и нощи. Включвах многократно различни части от нея в своите лекции и съм благодарен на онези студенти, които вземаха участие в дискусиите и понякога не ми спестяваха критичните си бележки.

Благодарен съм също така на цитираните от мен български автори, тъй като техните публикации ми помагаха да сверявам часовника си. Те създадоха толкова нужната като стимул конкурентна среда, в която човек се опитва да защити името си и да покаже, че е можещ, че е способен, че има моралното право да отстоява вижданията си, защото вярва, че те са стойностни и заслужават да бъдат споделени.

Благодарен съм на децата си, които живеят почтено и ведро, без да униват и без да изневеряват на достойнството си и на онова, което за мен е стойностно и ценно у човека. Те се справят нормално в тази агресивна среда, независимо че аз — потънал в своята наука и в трудностите, които отстояването на принципите постоянно ми създава, — невинаги съм в състояние да им оказвам нужната бащина подкрепа и много по-рядко, отколкото ми се иска, намирам време да общувам с тях.

Благодарен съм на семейството на моята сестра, че през цялото време край мен има хора, които ме обграждат с обич и ми помагат в решаването на безкрайните битови и житейски проблеми, така че да мога да се съсредоточа върху своите научни проекти.

Благодарен съм и на шепата истински приятели за това, че ги има и че ги имам.

Накрая искам да благодаря на д-р Ина Пеева за безценната помощ, която ми оказа в превода от английски език на редица цитати, за сверяването с оригиналните текстове на използваните от мен на български език пасажи, за колосалната по обем работа по „шлифоване” на списъка с използваната литература, както и за онези никак немалко must read книги на западни автори, които тя — също занимаваща се с наука в неизбродимите ловни полета на сигурността, — приятелски и колегиално ми предостави за ползване толкова дълго, колкото ми се налагаше.

Отговорността за всички слабости, грешки и пропуски в тази книга е, разбира се, само и единствено моя.

София, 23.09.2010 г.

Николай Слатински
Въведение

Кратка предистория на Схемата на Петте нива на сигурността

Що е време? Ако никой не ме пита за това, аз зная.

Но щом някой ме попита за това и поискам да го

обясня, вече не зная.

Свети Аврелий Августин
Схемата на Петте нива на сигурността, предложена от мен през 1999 г.¹, имаше най-вече познавателна и методологическа цел, а още по-точно тя служеше за онагледяване и улесняване на студентите и експертите в ориентирането къде основно се разполагат и какъв главно е обхватът на националната и на международната сигурност. Тази Схема съзнателно включваше само най-съществените връзки и взаимоотношения, но преимущество на нейната простота бе, че е лесно разбираема и служи като добър помощен инструмент.

По-късно, в следващи свои публикации, аз добавях нови разсъждения и доразвивах тази Схема^2,3,4. Оказа се обаче, че със своята простота и адекватност Схемата се „хареса” на професионалната общност и започна да се използва много често^5,6,7,8,9,10. При това в множеството публикации^III подходът при използването на Схемата бе коренно различен — някои го правеха коректно, цитирайки първоизточника, други — не твърде коректно, трети — твърде некоректно, а четвърти направо плагиатстваха.

Запознавайки се с излизащите публикации от български автори, работещи по проблемите на сигурността, констатирах с разбираемо удовлетворение, но и с нарастваща тревога, че Схемата на Петте нива на сигурността се смята от една значителна част от тях като подразбираща се, като естествена и общоприета, като дошла сякаш от западна посока (най-малкото от Harvard University или RAND Corporation), като аксиома или азбучна истина, като неподлежаща на съмнение и подразбираща се систематизация, за която всички, естествено, знаят и която всички, разбира се, използват в анализите си.

В своята книга „Равнища на сигурност”¹¹ Димитър Йончев, един от водещите български изследователи, анализира категорията „сигурност”, базирайки се изцяло на предложената от мен Схема, която той нарича „една от популярните систематизации на сигурността” и пояснява, че „това разделяне е, разбира се, условно, но то дава добра възможност да се обясни и да се възприеме сигурността в нейната сложност и всеобхватност”¹². По-нататък в текста на Димитър Йончев има малка неточност, която искам да отбележа с разбираема ревност. Той е написал: „В нашата литература по сигурността това разделяне е използвано от Николай Слатински в книгата му „Измерения на сигурността”¹³. Обаче за да бъде твърдението му напълно вярно, в него думата „използвано” би трябвало да се замени с думата „въведено”.

Огромното количество научни разработки в областта на сигурността, както и излизащите у нас непрекъснато и своевременно монографии на видни американски, европейски и руски автори, позволяват да се разшири и задълбочи погледът върху Схемата на нивата на сигурността; предоставят допълнителни възможности тя да бъде защитаема, защитима и защитена като добър помощен инструмент; дават нови аргументи за признаването на нейния принос по отношение на намирането на надежден изследователски апарат и адекватен подход към тази ключова философска категория „Сигурност”.
И така, ще разглеждам пет нива на сигурността:

1. Сигурност на Индивида.

2. Сигурност на Групата от индивиди.

3. Сигурност на Държавата.

4. Сигурност на Общността от държави.

5. Сигурност на Света.

Сходен е подходът на учените от т.нар. „Копенхагенска школа” за изследвания на сигурността, най-вече — Бари Бузан (Barry Buzan), Оле Уевер (Ole Wæver) и Яп де Вилде (Jaap de Wilde), които също разглеждат пет „равнища на анализ в международните отношения”. Тяхното разбиране за равнища може да се адресира почти изцяло и към използваните от мен нива на сигурността. Както те пишат: „Под „равнища” ние разбираме обекти за анализ, които са дефинирани от набор пространствени йерархии, от малки до големи. Равнищата са локации, където могат да се разполагат както резултати, така и източници на обяснение. Теориите може да предлагат причинни обяснения от едно равнище към друго, като например отгоре надолу — от системна структура към поведение на отделни елементи (например пазар към фирми, анархия към държави) или отдолу нагоре — от човешката природа към характеристиките на съвкупности от хора, независимо дали са фирми, държави или народи. Обаче няма нищо вътрешноприсъщо на самите равнища, което да говори за някакъв особен модел или приоритет на отношения помежду им. Равнищата са просто онтологични референти (обозначения) повече за това къде се случват нещата, отколкото източници на обяснение сами по себе си. […] Равнищата дават рамката, в която може да се теоретизира, те не са сами по себе си теории”¹⁴.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде въвеждат следните пет равнища на анализ в международните отношения:

1. Международната система — най-големият конгломерат от взаимодействащи си или взаимозависими елементи, която няма друго системно равнище над себе си. Това равнище обхваща цялата планета.

2. Международните подсистеми — групи от елементи в рамките на Международната система, които могат да бъдат разграничени от цялата система по специфичния характер или интензивността на техните взаимодействия или по тяхната взаимна зависимост. Подсистемите могат да бъдат регионални, когато са свързани териториално (Европейският съюз), но могат и да не бъдат регионални (НАТО).

3. Формациите — àктори (actors), съставени от различни подгрупи, организации, общности и множество индивиди, достатъчно сплотени и независими, за да бъдат разграничени от другите и да имат свое извоювано положение на по-високите равнища (например държави, народи, транснационални компании и т.н.).

4. Подформациите — организирани групи от индивиди в рамките на Формациите, които са в състояние (или се опитват) да въздействат върху поведението на своята Формация (например бюрокрации, т.е. административни апарати, лобистки групи и т.н.).

5. Индивидите — в повечето случаи най-ниското равнище на анализ в обществените науки¹⁵.

Както можем да се убедим, има общи елементи между петте равнища на анализ на международните отношения на тези изтъкнати автори и предложените от мен пет нива на сигурността (но в обратен ред). Две от равнищата при тях — „Международната система” (първо равнище) и „Индивидите” (пето равнище) — са идентични с две от нивата при мен — „Сигурност на Света” (пето ниво) и „Сигурност на Индивида” (първо ниво). Други две техни равнища — „Международните подсистеми” (второ равнище) и „Подформациите” (четвърто равнище) — са в голяма степен частни случаи на две от нивата при мен —„Сигурност на Общността от държави” (четвърто ниво) и „Сигурност на Групата от индивиди” (второ ниво).

По-особен е случаят с „Формациите” (третото равнище при тях) и „Сигурността на Държавата” (третото ниво при мен). Има известни различия, поне доколкото техните „Формации” се нуждаят от допълнителна спецификация. Аз говоря за ниво на Държавата, защото се базирам на убеждението, че понастоящем се запазва нейната ключова роля в обезпечаването на сигурността. Това обаче не означава, че в анализа на петте нива на сигурността аз се придържам изцяло към философията на неореализма, макар че оставането в рамките на тази школа би позволило да се изработи един съвременен и работещ подход към сигурността, в т.ч. и към сигурността на България.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде също не искат да бъдат свързвани с неореализма и неговата държавоцентричност, за да не се смята, че те в своите равнища на анализ разбират „Международната система” и „Международните подсистеми” като изградени само от държави. Аналогично, те не биха желали „Подформациите” да бъдат разглеждани единствено вътре в рамките на държавите и смятат, че равнището „Формации” „може да обхваща много повече àктори, отколкото държавите”¹⁶.

Разбира се петте нива на сигурността не са изолирани и независими едно от друго, не са разделени с непроницаеми стени. Напротив, те са тясно свързани помежду си и сигурността може да бъде изучавана и осмислена само когато тези пет нива се разглеждат като едно интегративно, комплексно и консолидирано цяло.

Важното е, обаче, да се помни и осъзнава, че оставайки в рамките на всяко отделно ниво, ние ще можем да доловим основните аспекти и измерения на това ниво, да извлечем най-главното и специфичното за него. Обособяването на съответното ниво от останалите, ще ни позволи да се концентрираме върху неговата неизменна същност, върху неповторимостта му и така ще навлезем в безспорната му оригиналност, която дава свой важен, трудно оценим принос към изучаването на една от най-важните, най-сложните и същевременно най-красивите и спиращи дъха научни категории — Сигурност. По-нататък в тази книга ще разгледам последователно всяко едно от петте нива на сигурността.

ПЪРВА ГЛАВА

Първо ниво на сигурността: Сигурност на Индивида

Но без да губят напълно своите недоверие към миналото и вяра в бъдещето, все повече склон­ни към размисъл хора започват да откриват голяма доза от „дяволското питие" — несигурността — в онези страни на обществото, които са най-подчертано „модерни" и най-пряко сочат към бъдещето.

Робърт Низбет
Първото ниво на сигурността е Сигурност на Индивида (сигурност на отделния човек, сигурност на личността), наричана различно — „индивидуална”, „персонална”, „лична”, „човешка” и т.н. сигурност (individual security, personal security, human security).

Сигурността на индивида все повече излиза на преден план (особено на Запад), защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. Трябва да се отбележи, че още в преамбюла на българската Конституция изрично се посочва, че като върховен принцип са издигнати „правата на личността, нейното достойнство и сигурност”. Всъщност обръщането с лице към човешката сигурност е пряк резултат от новите акценти и приоритети в сигурността, през десетилетието преди края и десетилетието след края на Студената война.

Студената война бе период на силна и силова конфронтация между две идеологически несъвместими политически, военни, икономически и социални системи. През тези години, изпълнени с напрежение и непримиримост, сериозните изследвания в областта на международните отношения поставяха на преден план военното измерение на сигурността, при това най-вече на стратегическо ниво, което се разбираше, нещо повече — подразбираше, като „ядрено”, с педантично преброяване на ядрените потенциали на СССР и САЩ (при това с понякога не съвсем невинното „забравяне” на аналогичните, макар и значително по-скромни, потенциали на Великобритания и Франция). Ядрената конфронтация имаше 1000 лоши и 1 добра страна — тя се превърна в отрицание на самата възможност за война между двете велики сили. Сбъдна се предсказанието на великия Уинстън Чърчил (Winston Churchill, 1874—1965): „В ядрената епоха сигурността ще бъде здравото дете на страха, а оцеляването — сестрата — близначка на унищожението”¹⁷.

Още през 1980 г. в документ от много високо международно равнище, какъвто е докладът „Север—Юг: Програма за оцеляване” на Комисията на ООН, възглавявана от Вили Бранд (Willy Brandt, 1913—1992), се казва, че е необходимо „ново разбиране за сигурността, което да надхвърли тесните представи за военната отбрана”¹⁸.

През 1982 г. ръководената от Улоф Палме (Olof Palme, 1927—1986) Независима комисия по въпросите на разоръжаването и сигурността към ООН, в своя доклад „Обща сигурност”, също сочи необходимостта от по-широк поглед към сигурността:

(1) Сигурността трябва да бъде разглеждана в понятията не само на военните цели, но и на икономическите и политическите; военната сигурност е средство, докато (а) икономическата сигурност на индивидите; (б) социалната сигурност на гражданите „да планират по собствен избор своето бъдеще”; и (в) политическата сигурност, която следва когато „международната система е способна на мирна и систематична промяна”, са цели сами по себе си;

(2) Трайната сигурност трябва да бъде базирана върху ефективна система за „международен ред”;

(3) Сигурността е колкото процес, толкова и такова условие, при което участниците са индивиди и групи („обществено и политическо” мнение), както и правителства и държави¹⁹.

Сред публикациите, които в най-голяма степен доведоха до преосмисляне на категорията „сигурност” бяха работите на Ричард Улман (Richard Ullman)²⁰, Бари Бузан²¹, Джесика Тучман Метюс (Jessica Tuchman Mathews)²² и Ема Ротшилд (Emma Rothshild)²³.

През 1983 г. Ричард Улман е един от първите, които отстояват тезата, че в анализите на сигурността трябва да се излезе извън рамките на нейното военно измерение. Той определя заплахата за сигурността като „действие или поредица от събития, които могат:

(1)  драстично и в един относително кратък период да увредят качеството на живот на населението на държавата; или

(2) в значителна степен да съкратят възможностите за политически избор, с които разполагат правителството на държавата или намиращите се в тази държава частни, неправителствени физически и юридически лица (хора, групи от хора, корпорации)”²⁴.

В своята книга „Народи, Държави и Страх” (първо издание от 1983 г., второ издание от 1991 г.), станала знаменита и настолна за изследователите в сигурността, Бари Бузан (аналогично на Ричард Улман) не само говори за необходимостта изучаването на сигурността да надхвърли чисто военните въпроси, но и очертава петте главни сектора (нека да ги наречем „хоризонтално диференциране на сигурността”), в които се проявяват факторите, имащи потенциал да въздействат върху сигурността:

(1) Военна сигурност (ключовата дума тук е „насилие”). До голяма степен това е традиционното схващане, което отчита военната мощ на държавите и техния силов потенциал за посрещане на външни заплахи. В този срез сработва толкова любимата на всички реалисти „дилема на сигурността” (за нея ще стане дума отново по-нататък);

(2)