Николай Василиевич Гогол е продължител на Пушкиновите реалистични и демократич-ни традиции в руската литература



Дата28.10.2018
Размер64.7 Kb.

Духовното опустошение на човека чрез образите на помешчиците Манилов и Собакевич – “Мъртви души” AuCO2




ДУХОВНОТО ОПУСТОШЕНИЕ НА ЧОВЕКА ЧРЕЗ ОБРАЗИТЕ НА ПОМЕШЧИЦИТЕ МАНИЛОВ И СОБАКЕВИЧ – “МЪРТВИ ДУШИ”
Николай Василиевич Гогол е продължител на Пушкиновите реалистични и демократич-ни традиции в руската литература, като засилва разобличителните му тенденции. Творчеството му бележи нов етап в развитието на руската проза. Заедно с Пушкин и Лермонтов Гогол поставя основите на критическия реализъм в Русия и е един от най-ярките му пред-ставители. Под негово влияние възниква натуралната школа, която поставя в центъра на изображението съдбата на “малкия човек”. В творбите си той гневно се противопоставя на несправедливото устройство на руското общество и неговата изостаналост. Творчеството на Гогол изразява богатството на руската душевност, с нейната сложна гама от романтизъм и ранима чувствителност, с цялата противоречивост на руския национален характер, плод на социалните деформации на обществената действителност. Творческият поглед е крити-чен. Проблемът за бездуховността, за бавното “умиране” на руската душа е водещ в худо-жествените търсения на автора. В произведението на Гогол – “Мъртви души”, е изобразена руската действителност. Показани са двете страни на руския начин на живот. Помешчичес-ка и крепостна Русия разкрива своите социални контрасти и народностни традиции.

Сюжетът на “Мъртви души” е изграден около пътуването на главния герой Чичиков из Русия. Това позволява на Гогол да разгърне широка реалистична картина на руската дейст-вителност и да покаже разнообразни социално-психологически типове. Обединителният център между отделните лица и събития е образът на Чичиков и човешките характери се разкриват главно във взаимоотношенията с него. Авторът представя на своите читатели живота в руската провинция, щрихира образите на помешчиците Собакевич, Манилов и Ноздрев. Подсказани са намеренията на Чичиков да закупи мъртви души и да уреди чрез тях бъдещето си. Всяка от петте глави в романа “Мъртви души” характеризира един по-мешчик и живота на неговите крепостни селяни. Подредбата на епизодите не е случайна. Първият от тях представя Манилов, а последният – Плюшкин. Двамата са началото и край-ната степен на духовното израждане на човека. Всеки следващ помешчик задълбочава представата за моралната деградация на крепостническото общество. Самият Гогол обяс-нява принципа на градация на образите:

“Един след друг следват у мене героите, един от друг по-пошли.”

Те са обрисувани точно и лаконично, а насмешката и горчивата ирония на автора изоб-личават духовната им ограниченост, невежество, безскрупулност и хищничество. Следвай-ки пътя на Чичиков, Гогол разкрива различни социално-психологически типове – предста-вители на дворянската власт. Героите застават пред читателя в завършена форма само в един времеви пласт – настоящето. Всички си приличат по своята духовна ограниченост, липса на интерес към обществения и културния живот, безразличие към всичко, освен към битово-материалното. Всеки от тях притежава свои странности, които го превръщат в гро-тескна човешка маска. Гоголевите помешчици са бездушни и принадлежат на едно вече мъртво време.

Първият помешчик, чийто образ е представен в “Мъртви души” е Манилов. Гогол го ри-сува по следния начин:

“Наглед той беше личен човек, чертите на лицето му не бяха лишени от приятност, ала в тази приятност сякаш беше притурено премного захар; в маниерите и обноските му има-ше нещо угодническо, което търсеше разположение и познанство. Той се усмихваше прив-лекателно , леше светло-рус, с ясносини очи. В първата минута от разговора с него не мо-жеш да не кажеш: “Какъв приятен и добър човек!” В следващата минута нищо няма да ка-жеш; а в третата ще кажеш: “Дявол знае какво е!” И ще го отминеш; ако пък не го отми-неш, ще почувстваш смъртно отегчение.”

Манилов обича леките и неангажиращи светски разговори, разсъжденията върху възви-шени теми, особено за приятелството, грандиозни планове за безсмислени неща. Намира своите маниери за изящни, смята се за носител на високи нравствени качества и е много доволен от себе си. Само с едно изречение Гогол надниква в миналото на своя герой:

“... още когато служеше в армията, дето се смяташе за най-скромен, най-деликатен и най-образован офицер.”

Вероятно на младини е чел сантиментални романи, защото проявява необичайна, малко просташка галантност към съпругата си, демонстрира гореща любов към нея, като я нарича “душке” и дълго я целува. Освен това обича двамата да си разменят “сюрпризи” – дребни дарове. Тези приятни занимания изпълват еснафското му ежедневие и го правят щастлив. Той се смята за образован човек, но Гогол веднага с насмешка отбелязва един дребен факт: от две години на масата му лежи книжка, белязана с панделка все на четиринадесета стра-ница. Всъщност Манилов е невежа и се старае да скрие това зад пресилена любезност. Раз-говорите, които води за ползата от високото образование и възпитание на човека, за чо-вешките добродетели, са сякаш научени наизуст речи, целящи да го представят като инте-лигентен човек. За да подчертае своята заинтересованост от науката, Манилов нарича си-новете си с поетическите гръцки имена Фемистоклюс и Алкид, без да осъзнава колко смешно звучат на фона на запустелия му чифлик. Манилов обича да безделничи. Той не знае колко селяни притежава, не стопанисва имота си, не посещава нивите си, не усеща, че от години управителят му го мами и краде. Доволен е от съдбата и материалното си поло-жение, няма никакви амбиции. Безразличието към света наоколо постепенно убива душата му. Той живее откъснат от дейсвителността в един свой въображаем свят. Животът му тече бавно и отегчително за външния наблюдател, но не и за него. Всяко ново нещо го довежда до стресово състояние. Особено показателна за дребнавия му характер е сцената около по-купката на мъртвите души. Предложението на Чичиков предизвиква у Манилов толкова силно недоумение, че той се вцепенява и дълго след това не може да дойде на себе си и да разбере за какво става въпрос:

“Манилов тутакси изтърва на пода чибука с лулата и както отвори уста, тъй си останал зяпнал в продължение на няколко минути.”

Прословутата образованост на помешчика се оказва крайно недостатъчна да проумее неособено сложните намерения на Чичиков и той се отказва да разсъждава върху тях. Дос-татъчни са му уверенията, че всичко е законно и подчинено на “гражданските постановле-ния и по-далечните интереси на Русия”, и той не само се съгласява да изпълни желанието на госта, но му подарява безвъзмездно умрелите и поема разноските по прехвърлянето им. Манилов е напълно лишен от нюх към парите и въображение как те могат да се добият. Манилов дава име на едно социално явление, присъщо на бюрократичната прослойка на руското общество от времето на Николай І. Поведението му: ленив, неинициативен, по детски инфантилен, е първият художествен симптом за мъртвия покой и летаргия, обсеби-ли духа на помешчическа Русия.

Собакевич е друга проява на “мъртвите” помешчически души. Първото впечатление от него е, че е “малко недодялан”. Всичко в неговото имение е такова – масивно, едро скрое-но, създадено да трае вечно. Такива са къщите на крепостните му, господарският дом и ме-белите в него. Всичко – от господаря до вещите му, е по мечешки грубо и непохватно. Чи-чиков гледа Собакевич и си мисли: “Мечка! Същинска мечка!”, същото сравнение Гогол отнася и към тумбестото орехово бюро с грозни крака в гостната на Собакевич. При описа-нието на външния портрет авторът не се съсредоточава върху детайла, но го описва като творение на природата, върху което тя е работила, без да се замисли и без да използва фи-ни инструменти:

“... просто е дялала с пълен размах: ударила с брадвата веднъж – станал носът, ударила втори път – станали устните, с един голям свърдел изчовъркала очите и без да го остърже, пуснала го по света като казала: “Нека живее.””

Солидността на Собакевич е оценена от Чичиков още при първата им среща, но чак при посещението в дома му той разбира, че срещу него стои изключително практичен и подре-ден тип, който трудно може да бъде излъган и измамен. По всичко личи, че е добър стопа-нин, познава много добре качествата на своите селяни, води прилежно списъците и доку-ментите си. Собакевич е негативно настроен към всички и ги характеризира като негодяи, разбойници и глупаци:

“Всичките са мошеници; целият град е такъв... Всички са христопродавци. Само един почтен човек има там – прокурорът, ала и той, право да ви кажа, е цяла свиня.”

Отношението и начинът, по който говори за средата си, показват неговия ограничен ин-телект, бездушие и животинско единачество. Собакевич не цени нищо и никого. Вродената му мнителност не допуска съществуването на порядъчни хора. Така ограничава връзките си със света, затваря се в своя собствена сфера и се чувства добре. Собакевич е много целе-насочен човек и се интересува само от това, което му носи пари. Абстрактните разсъжде-ния, културата, чувствата нямат място в неговия живот. В това е неговата уродливост.

Собакевич единствен от помешчиците веднага разбира същността на искането на Чичи-ков и подхожда към него съвсем делово:

“Вам ви трябват мъртви души? – попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че ставаше дума за жито... Ще се намерят, защо не...”



Той много добре разбира, че предложението на Чичиков е необичайно и решава да се възползва, като определя много висока цена. Хвали качествата на мъртвите така, сякаш са живи, и с цялото си поведение респектира и плаши своя гост. Връх във взаимната подозри-телнот е сцената, в която двамата си разменят разписка и предплата за мъртвите души. Сцената е много комична, защото и двамата герои изглеждат глупаво и недостойно. Соба-кевич е заплаха за другите. Нравствената деформация на героя има своята вътрешна устой-чивост.

Чичиков тръгва да купува “мъртви души”, но се среща със самите тях. Оказва се, че из цяла Русия, затворени в своите имения, живеят руски поземлени владетели – помешчици с отдавна мъртви души. Темата за бездуховността измъчва творческото съзнание на Гогол. Но хората без душа, с отдавна мъртъв дух се оказват твърде много. С всеки нов епизод, разказващ поредното посещение на Чичиков в помешчическо имение, картината на бездуховна, сякаш “мъртва” Русия става все по-пълна. Наблюдаваните нравствени дефор-мации водят до трагични констатации и изводи.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница