Новата редакция на чл. 119 От нпк1 и изискванията на



Дата10.05.2017
Размер160.35 Kb.
#20977
НОВАТА РЕДАКЦИЯ НА ЧЛ. 119 ОТ НПК1 И ИЗИСКВАНИЯТА НА ЧЛ. 8 ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ

Динко Кънчев

1. Видно от мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), “част от измененията в НПК целят обезпечаването на наказателния процес с механизми, позволяващи събирането на образци за сравнителен анализ за целите на наказателното производство без съгласието на уличен, заподозрян, обвиняем и лица, които нямат такова процесуално качество, … както и привеждане на НПК в съответствие с Европейската конвенция за правата на човека”.2 Тази цел на вносителя на законопроекта бе реализирана в новата редакция на чл. 119 от НПК след измененията и допълненията от м. октомври 2004 г. по следния начин:


Чл. 119. (1) Органът, който назначава експертизата, има право да изисква от обвиняемия и заподозрения образци от почерка или други образци за сравнително изследване.

(2) Предходната алинея се прилага и спрямо свидетелите, когато е необходимо да се провери дали те са оставили следи на местопрестъплението или върху веществените доказателства.

(3) (Нова - ДВ, бр. 89 от 2004 г.) Лицата по ал. 1 и 2 са длъжни да предоставят изискваните образци за сравнително изследване, а при отказ те се изземват принудително.

(4) (Нова - ДВ, бр. 89 от 2004 г.) Когато образците за сравнително изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло, се иска разрешение от съответния първоинстанционен съд, освен ако лицето е дало писмено съгласие за това.



(5) (Нова - ДВ, бр. 89 от 2004 г.) Вземането на образци за сравнително изследване по ал. 3 и 4 се извършва по правилата на медицинската практика и без да се застрашава здравето на лицата.”
Принудителното изземване на образци за сравнително изследване за нуждите на експертизата, което досега не беше уредено, вече е регламентирано от новите ал. 3, ал. 4 и ал. 5 на чл. 119 от НПК.
2. Едва ли може да се постави под съмнение констатацията, че новият процесуален режим на събирането на образци за сравнително изследване ще бъде свързан с доста по-интензивна намеса в личната сфера на засегнатите лица. Уместен е следователно въпросът за съответствието на чл. 119 от НПК в сегашната му редакция (по-нататък “чл. 119 от НПК”) с изискванията на ЕКЗПЧОС3 (“Конвенцията”), и по-специално с нейния чл. 8, още повече, че постигането на такова съответствие е било една от целите на вносителя на законопроекта (вж. по-горе).

Според чл. 8 от ЕКЗПЧОС:


Право на зачитане на личния и семейния живот
1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.

2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”
3. Съпоставката с ЕКЗПЧОС засега ще се прави единствено с оглед на нормативните решения, формулирани от чл. 119 от НПК. Поради тяхната сравнителна новост все още липсва достатъчно практика по прилагането им, която също да може да се обсъди от гледище на съответствието й с Конвенцията.

Паралелът между чл. 119 от НПК и изискванията на чл. 8 от ЕКЗПЧОС се улеснява от обстоятелството, че е налице богата практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), а преди реформата на ЕСПЧ от м. ноември 1998 г. – и на Европейската комисия по правата на човека (ЕКПЧ). Тази практика позволява да се приеме с достатъчна степен на надеждност, че са утвърдени основните стандарти на институциите в Страсбург по прилагането на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, което на свой ред осигурява нужните критерии за преценка на новите разпоредби на чл. 119 от НПК.


4. Някои от правата и свободите, гарантирани от ЕКЗПЧОС (в т. ч. и правата по чл. 8), попадат в категорията на т. нар. “относителни” или “неабсолютни” права. За разлика от “абсолютните” права, защитени от ЕКЗПЧОС, при ползването на относителните права са допустими известни ограничения. Те се определят като прояви на позволена от ЕКЗПЧОС намеса на държавните власти в реализирането на съответното гарантирано право, но намеса не безусловна, а зависеща от наличието на предписани от самата Конвенция предпоставки и необходима за постигането на определени цели от обществен интерес, също така легитимирани чрез посочването им на съответните места в текста на ЕКЗПЧОС. Следователно всяка намеса на държавните власти в упражняването на защитените от Конвенцията относителни права, без да са налице предвидените предпоставки и за различни от определените легитимни цели, ще бъде квалифицирана като нарушение на ЕКЗПЧОС.

Що се отнася специално до правото на зачитане на личния и семейния живот, обозначавано още като право на зачитане на “личната сфера” на индивида – понятие, вече наложено като родово, обхващащо отделни защитени права, тези права са посочени в чл. 8(1) от ЕКЗПЧОС, а чл. 8(2) посочва целите, за чието постигане е допустима намесата на държавата чрез нейните институции, както и предпоставките за тази намеса.


5. От гледище на предметното съдържание на чл. 119 от НПК намесата на държавните власти (разследващите органи) се изразява в изискването или в принудителното изземване (при отказ) на образци от почерка или други образци за сравнително изследване за целите на експертизата. Изискването или принудителното изземване се извършват спрямо обвиняемия и заподозрения, а при условията на чл. 119, ал. 2 от НПК – и спрямо свидетелите. Отделно (в чл. 119, ал. 4 и ал. 5 от НПК) е уреден специалният случай на по-радикална намеса – когато образците за сравнително изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло.

С основание може да се твърди, че хипотезата на чл. 119 от НПК, която по начало се отнася до експертизата като един от способите за събиране и проверка на доказателствата, по необходимост урежда и подпомагащото прилагане на други два способа – претърсването (в т. ч. и обискът, определен от чл. 138, ал. 1 от НПК като “претърсване на лице”) и изземването. Наистина процесуалното правило говори само за “изземване” на образци, но претърсването не бива да се изключва, защото много често в практиката то е “прелюдия” към изземването. Институциите по прилагането на Конвенцията в Страсбург са имали случаи да се произнесат, че както претърсването4, така и вземането на кръвни проби за съдържанието на алкохол в кръвта5, попадат в допустимите ограничения на правото на зачитане на личния и семейния живот. От това гледище може да се приеме по аналогия, че, стига да са налице предпоставките по смисъла на чл. 8(2) от Конвенцията, изземванията по чл. 119 от НПК също са прояви на позволена намеса в упражняването на правата, защитени от чл. 8(1). А наказателно-процесуалното естество на нормата на чл. 119 от НПК прави обосновано твърдението, че интересите на националната и обществената сигурност и предотвратяването на престъпления биха били обичайните легитимни цели, оправдаващи тази намеса.

Що се отнася до евентуално засегнатите чрез намесата компоненти от личната сфера на индивида, защитени по силата на чл. 8(1) от ЕКЗПЧОС, тук на преден план излизат правото на зачитане на личния живот и на жилището, както и на тайната на кореспонденцията. Едва ли е възможно тук да се изчерпят всички хипотези, които биха могли да се реализират в практиката, но с основание може да се приеме, че случаите на изземване на образци чрез личен обиск, както и чрез вземането на кръвни проби или други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло пряко биха ограничили правото на зачитане на личния живот. Когато изземването на сравнителни образци предполага претърсване не на засегнатото лице, а на съответни помещения, намесата най-вероятно би накърнила и правото на зачитане на жилището. Във връзка с това следва да се подчертае виждането на ЕСПЧ, че “тълкуването на термините “личен живот” и “жилище” като включващи професионалната или търговската дейност или помещенията, използвани за такава цел, съответства на основния предмет и цел на чл. 8 – да защити лицето срещу произволна намеса от страна на държавните органи”.6 Правото на зачитане на тайната на кореспонденцията би било най-уязвимо примерно при изземването на образци за изследване на почерка или за установяване на авторството на документи, или пък когато за целите на експертизата е необходимо да се изземат разпечатки от засечени телефонни разговори. ЕСПЧ тълкува понятието “кореспонденция” широко, като включва в неговото съдържание всички съвременни способи за общуване, а не само съобщенията, обективирани на хартиен носител. Това тълкуване следва от разбирането, че чл. 8 защитава средствата за комуникация, а не съдържанието на самите съобщения, попадащо под защитата на чл. 10 от Конвенцията.7

6. Две са общите предпоставки по смисъла на чл. 8(2) от Конвенцията, за да е допустима намесата на властите в упражняването на правата по чл. 8(1). Случаите на намеса трябва да са: а) предвидени в закона и б) необходими в едно демократично общество.

В практиката си институциите в Страсбург са утвърдили четири принципа, от които са се ръководили и се ръководят, за да приемат, че е налице предпоставката “предвидени в закона”:


  • Чрез формулировката “предвидени в закона” ЕКЗПЧОС препраща към националното право (както писано, така и неписано) на съответната държава – страна по Конвенцията.

  • Националното право трябва да включва в съдържанието си основанието за намеса на съответните държавни органи в упражняването на правата по чл. 8(1) от ЕКЗПЧОС. Подразбира се, че основанието за намеса трябва да е в съответствие с някоя (някои) от легитимните цели, посочени от чл. 8(2) от ЕКЗПЧОС.

  • Националните норми, допускащи ограничаване на правата по чл. 8, трябва да са достъпни, т. е. обнародвани съобразно правилата за обнародване в съответната държава.

  • Приложимият национален закон трябва да е и предвидим, т. е., според едно сравнително ново решение на ЕСПЧ, той следва “да бъде формулиран достатъчно точно, за да позволи на засегнатите лица – ако е нужно, с помощта на съответна юридическа помощ – да предвидят до степен, обоснована според обстоятелствата, последиците, до които може да доведе едно действие”. Колкото по-сериозна е намесата в личната сфера на засегнатите лица (в случая с чл. 119 от НПК пример за по-съществена намеса е изземването на образци за сравнително изследване чрез вземане на кръвна проба или чрез други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло), толкова по-големи са изискванията към яснотата и прецизното детайлизиране на съответните ограничителни норми.8

Принципът на предвидимостта с присъщите му изисквания за яснота и прецизност на нормативните формулировки е довел ЕСПЧ и до категоричното разбиране, че националното право трябва да въвежда определени процедури и гаранции, за да отговори на стандартите, съдържащи се в понятието “предвидени в закона” по смисъла на чл. 8(2).9

Може да се приеме, че като нормативно решение сега действащото правило на чл. 119 от НПК кореспондира с посочените принципи и стандарти. Ако натрупващата се практика по прилагането на тази процесуална норма строго съответства на предписанията й, едва ли могат да се очакват и практически проблеми по спазването на чл. 8 от Конвенцията в тази материя. За целта може би е уместно да се споделят някои конкретизиращи виждания относно тълкуването на разпоредбите на чл. 119 от НПК в светлината на изискването случаите на допустима намеса в личната сфера на засегнатите лица да са “предвидени в закона”.

Към принудително изземване на образци за сравнително изследване за нуждите на експертизата следва да се пристъпва само след отказ на засегнатото лице доброволно да ги предостави. Това предполага съответният орган на досъдебното производство най-напред да отправи към засегнатото лице ясно формулирана покана за предоставяне на нужните образци, а поканата трябва да бъде отразена в съответен протокол съобразно изискванията на НПК. Осъществяването на принудително изземване направо, без даване на възможност за доброволно предоставяне, ще бъде недопустима намеса в личната сфера на засегнатото лице, т. е нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС.

Независимо, че в хипотезата на чл. 119 от НПК изземванията на сравнителни образци имат подпомагаща роля за целите на експертизата (вж. по-горе), те трябва да съответстват на всички процесуални изисквания към изземванията изобщо, разглеждани като един от способите за събиране и проверка на доказателствата. Казаното (с една резерва относно изземванията по чл. 119, ал. 4 от НПК, за която ще стане дума по-нататък) се отнася и до изискването за извършване на изземванията след съответно съдебно разрешение или с последващо одобрение на съда (чл. 135 от НПК). Ако обаче необходимостта от назначаване на експертиза възникне в хода на вече започнало и напреднало досъдебно производство, много внимателно следва да се преценява дали все още са налице основанията за последващо съдебно одобрение на изземването, т. е. дали наистина се налага изземване без разрешение на съдия при неотложен случай, когато това е единствената възможност за събиране и запазване на сравнителните образци. При липсваща или недоказана неотложност на случая изземването на образци, макар и извършено с последващо съдебно одобрение, ще наруши предвидена в НПК процедурна гаранция срещу неправомерна намеса в упражняването на правата по чл. 8 от Конвенцията. Така ще бъде накърнен един от компонентите на изискването “предвидени в закона” и ще бъде основателен въпросът дали не е извършено нарушение на правото на зачитане на личния живот, защото НПК никъде не разпорежда, че последващото одобрение има за цел да санира липсата на предварително съдебно разрешение.

От тази гледна точка по-особен е случаят с принудителните изземвания по чл. 119, ал. 4 от НПК (изземванията на образци за сравнително изследване чрез вземане на кръвна проба или чрез други подобни интервенции с проникване в човешкото тяло). Тъй като те са форми на по-радикална намеса в личната сфера, съответно изискват и по-строги процедурни гаранции срещу нарушения. Ето защо (а не само поради стриктното тълкуване на процесуалните правила) следва да се приеме, че изземванията по чл. 119, ал. 4 от НПК ще са допустими само след предварителното разрешение на съда, но не и с последващо съдебно одобрение. За да вземе обосновано решение, съдът трябва да разполага с материалите по разследването и да не се задоволява единствено с искането на разследващия орган за разрешение. Съдът трябва лично да се убеди в необходимостта от експертизата, а оттам – и в нуждата да се накърни телесната неприкосновеност на засегнатото лице чрез изземването на съответните сравнителни образци. Следователно, преди да пристъпи към изготвянето на искането за разрешение, разследващият орган трябва вече да е назначил експертизата с точно формулирани задачи.

Допълнителна защитна процедурна гаранция в хипотезата на чл. 119, ал. 4 от НПК е изискването, преди да се пристъпи към изготвянето на молба за предварително съдебно разрешение на принудителното изземване, засегнатото лице да бъде поканено писмено да даде съгласие за извършването на това процесуално действие. Явно законодателят е преценил, че поради по-съществената намеса в правото на зачитане на личния живот, визирана в ал. 4, фактическото доброволно подлагане на засегнатия на медицинска интервенция не е достатъчно. Необходимо е още и изричното му писмено волеизявление в този смисъл.

Дори и извършени с предварително разрешение на съда, изземванията по чл. 119, ал. 4 от НПК ще нарушат стандартите на чл. 8 от Конвенцията, ако създадат опасност за здравето или живота на засегнатото лице (във втората хипотеза може да възникне и въпрос за нарушаване на чл. 2 от ЕКЗПЧОС, защитаващ правото на живот), както и ако са нарушени добрите медицински практики при изземването на образците (чл. 119, ал. 5 от НПК).

Институциите в Страсбург имат утвърдени критерии и по отношение на втората предпоставка за допустима намеса на властите в упражняването на правата по чл. 8(1) от Конвенцията (случаите на намеса да са необходими в едно демократично общество).

Неизменната практика на ЕСПЧ при преценката дали в конкретния казус намесата на властите е била “необходима в едно демократично общество” се основава на т. нар. “принцип на пропорционалността (съразмерността)”. Този принцип предполага винаги, когато се поставя въпрос за нарушение на право, защитено от Конвенцията, и то е от категорията на “относителните” права (вж. по-горе), да се търси “справедлив баланс между изискванията на обществото и изискванията на основните права на човека”.10 Преценката се прави според конкретните обстоятелства на отделния случай, така че не е възможно пропорцията между интересите на обществото и защитените индивидуални права да е винаги една и съща. Правилото е: когато се установи, че в конкретния случай обществените интереси натежават, намесата в упражняването на правата ще е “необходима в едно демократично общество” и обратно. По-радикалната намеса, изразена в по-чувствителното ограничаване на правата, би следвало да предполага, при равни други условия, по-строг подход към претеглянето на значимостта или неотложността на обществения интерес. Водеща роля при диренето на съразмерността имат изрично предписаните на съответните места в Конвенцията легитимни цели, оправдаващи намесата на властите в интерес на обществото. С други думи, обхватът на ограниченията в упражняването на индивидуалните права, защитени от ЕКЗПЧОС, и начинът, по който тези ограничения са наложени, трябва да са пропорционални на преследваната законна (“предвидена в закона”) цел. Тогава и намесата ще бъде преценена като “необходима в едно демократично общество”. Може да се добави, че в тази материя институциите в Страсбург са склонни да зачитат твърде широки рамки на свободата на преценка на националните съдилища.

След като конкретиката на отделно взетия случай от практиката определя рамката на преценката дали намесата на властите е “необходима в едно демократично общество”, то от тази гледна точка съпоставката между изземванията на сравнителни образци и стандартите на чл. 8 от Конвенцията няма да е свързана с нормативното предписание (то вече беше анализирано с оглед на изискването “предвидени в закона”), а с начеващата практика по прилагането на нормата на чл. 119 от НПК. Единствено бъдещите проучвания на тази практика биха могли да дадат достатъчно достоверна картина доколко компетентните органи се съобразяват с изискването намесата в личната сфера на гражданите да е “необходима в едно демократично общество”. И все пак някои предварителни коментари могат да се направят още сега.

Чл. 8(2) от Конвенцията е част (и то приоритетна) от националното ни право и има обвързваща сила. Съдилищата следователно са длъжни винаги да преценяват дали интервенцията в личната сфера на индивида е “необходима в едно демократично общество”, когато във всеки конкретен случай им предстои да разрешат или одобрят принудително изземване на сравнителни образци за целите на експертизата.

Например възможна е хипотезата назначената експертиза да се извърши изцяло въз основа на другите налични доказателства, вече събрани в хода на досъдебното производство по реда на НПК, без да са нужни допълнителни образци за сравнително изследване. Ако обаче поради пресилени съображения за “пълнота” на доказателствата бъде поискано разрешение или одобрение за принудително изземване на такива образци, и такова разрешение или одобрение бъде получено, допълнителните изземвания (особено тези по чл. 119, ал. 4 от НПК) ще бъдат непозволена намеса в личната сфера на засегнатото лице, защото и без тях би могла да се постигне съответната легитимна цел по чл. 8(2) от Конвенцията. Казано инак, съобразно принципа на пропорционалността, тези изземвания няма да са “необходими в едно демократично общество”, тъй като е ясно, че и без тях общественият интерес ще бъде защитен в достатъчна степен.

С оглед на бъдещата практика по прилагането на чл. 119 от НПК е уместно да се посочи, че институциите в Страсбург са склонни по-строго да преценяват нуждите на обществения интерес в случаите на изземване на кореспонденция, особено при търсенето на баланса с ползващата се със засилена защита тайна на контактите между адвоката и неговия клиент.11

Посочените примерни хипотези имат за цел да подчертаят важноcтта на принципа на пропорционалността. Стриктното му спазване би намалило сериозно риска от бъдещо извършване на неправомерни принудителни изземвания по чл. 119 от НПК – неправомерни поради това, че няма да бъдат “необходими в едно демократично общество”.
7. Крайният извод от предходното изложение е, че правилото на чл. 119 от НПК в сегашната му редакция съответства на изискванията на чл. 8 от Конвенцията. Налице е комплекс от правни норми (самият чл. 119 от НПК, други релевантни процесуални правила, както и стандартите, съдържащи се в чл. 8 от ЕКЗПЧОС), които осигуряват надеждни процедурни гаранции срещу случаи на неправомерна намеса в личната сфера на гражданите, изразяващи се в принудителни изземвания на сравнителни образци за целите на експертизата. Само стриктното съблюдаване на посочените нормативни изисквания ще гарантира, че и практическото осъществяване на процесуалните действия, предписани от чл. 119 от НПК, ще намира винаги точния баланс между защитата на обществения интерес и човешките права.


Summary

THE AMENDED RULE OF ARTICLE 119

OF THE CRIMINAL PROCEDURE CODE (CPC)

AND THE REQUIREMENTS OF ARTICLE 8 OF THE

EUROPEAN CONVENTION FOR THE PROTECTION OF

HUMAN RIGHTS AND FUNDAMENTAL FREEDOMS (ECHR)

Dinko Kanchev*

The recent amendment of Article 119 of CPC (State Gazette, No. 89/2004) introduced the compulsory seizures of samples in order to carry out the comparative analyses necessary for the elaboration of the respective experts’ reports appointed during the criminal trial. The compulsory seizures apply to all types of samples, including those provided by blood tests or other similar interventions by penetrating into the human body.

Beyond any doubt the new procedural regime of compulsory seizures of samples will result in a more intensive interference with the right to privacy of the affected persons. So it is deemed proper to raise the question of the compliance of the amended Article 119 of CPC with the requirements of Article 8 of ECHR protecting the right to respect for private and family life.

This paper contains a brief analysis of the basic standards provided by Article 8 of ECHR. Special attention is paid to the requirements “in accordance with the law” and “necessary in a democratic society”. It is considered that the compulsory seizures of samples will mainly affect the right to respect for private life, the right to respect for the home and the right to respect for correspondence. It is also held that the interests of national security and public safety and the prevention of crime shall be the legitimate aims, which are to justify the compulsory seizures of samples conceived as acts of admissible interference of the public authorities with the exercise of the right to privacy.



Since the amendment is quite recent, there is no relevant implementing practice yet and the analysis concerns only the new legal provisions. It is concluded that the amended rule of Article 119 of CPC satisfies the requirements of Article 8 of ECHR. The future practical implementation of the compulsory seizures of samples will raise no problems, if the procedural guarantees under Article 119 of CPC are strictly observed and if the proportionality test under the “necessary in a democratic society” standard is always carried out.



1 Вж. Закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 89 от 2004 г.).

 Статията е предоставена от Фондация “Български адвокати за правата на човека” със съгласието на автора. Тя е включена в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “БАПЧ” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г. Статията е публикувана в бр. 4/2004 на списание “Правата на човека”, издавано от Фондация “БАПЧ”, и отразява състоянието на законодателството и практиката към м. октомври 2004 г.

Адвокат, Български адвокати за правата на човека

2 Мотиви към проекта на Закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (№ 402-01-41 от 05.08.2004 г.), Информационен продукт Апис-право на АПИС Христович ЕООД.

3 Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., изм. и доп., с Протокол № 11 към Конвенцията (Ратифициран със закон, приет от 36-о НС на 5.10.1994 г. - ДВ, бр. 84 от 1994 г., в сила от 1.11.1998 г., обн., бр. 137 от 20.11.1998 г., попр., бр. 97 от 9.11.1999 г.).

4 Вж. Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика, П. Ван Дайк и др., изд. на Фондация Български адвокати за правата на човека, С., 2000 г., стр. 488.

5 Пак там, стр. 462 (под линия).

6 Пак там, стр. 490 (с посочената на същото място практика на ЕСПЧ).

7 Вж. Law of the European Convention on Human Rights, by D. J. Harris, M. O’Boyle and C. Warbrick, Butterworths, London, Dublin, Edinburgh, 1995, p. 320.

8 Европейската конвенция за правата на човека…, стр. 719-723 и посочената там практика на ЕКПЧ и ЕСПЧ.

9 Пак там, стр. 501.

10 Пак там, стр. 75.

11 Пак там, стр. 503.

* Lawyer, Bulgarian Lawyers for Human Rights






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница