Пътят към терапевтични мерки

Пътят към терапевтични мерки

„Като изключа физиката, каза духовникът, която често поставя непреодолими пречки на пътя ни и заради която се обръщам към някой мислещ лекар за съвет, намирам, че средствата за лекуване на лудостта са много прости. Това всъщност са същите, чрез които на здравите хора се пречи да полудеят“ (Гьоте: „Години на странствувания на Вилхелм Майсторът“, 5 книга, 16 глава).

Днес знаем, че за познанието на човека не е достатъчно да се съберат само външните, количествените факти. Тогава по някакъв начин се започва да се експериментира и „случайно“ се намира средството или някаква процедура, които изгонват болестните симптоми. Човекът обаче като едно телесно, душевно­духовно и социално същество би трябвало да се разгледа още по съвсем друг начин, ако искаме да го обхванем като болно, неуспяло, нуждаещо се от помощ същество. Диагностициращият би трябвало да разполага с повече качествени методи, да може да се постави в жизнената ситуация, да получи усещане за протичащите вътрешно душевни вълнения, да се съобрази с възрастта, сънищата, мечтите, индивидуалните хранителни нужди, вътрешните и външните движения, душевните реакции и много други. Всичко това може да се изяви като картина на комплексни взаимовръзки, като жизнена, съответно болестна картина на един човек, чието съдържание „интуитивно“ трябва да бъде обхванато. Със своето мислене, чувстване и волеви сили терапевтът взима участие в целостта на другия човек ­ как той е изграден от времето, обкръжението и от съдбата му, какво е станало или не е станало от него, какво той още би искал да бъде, как тялото и душата му са се разболели и как е възможно в неговата всеобщност като човек отново да бъде поставен в съответната му индивидуална цялост, как трябва той да бъде излекуван. Интуитивността се отнася до способността с помощта на собствени подлежащи още на развитие душевни сили да се навлезе, съответно да се потъне в един външен процес и да се извлекат навън вътрешните, първоначално несъзнавани от пациената, скрити взаимовръзки и знания, също както от една река при гмурване в нея могат да се извадят на повърхността непознати съкровища. Това би могло и така да се изрази:

Терапевтът поставя собственото си същество настрана, става безкористен (selbstlos, selbst-los, selbst = себе, los = липса, лишаване бел.пр.) и облича душевно­физическото облекло на стоящия срещу него, гмурва се в него и отвътре узнава, точно интуитивно, като човек на изкуството, защо външното се е разболяло.

Тази способност е от голямо значение особено за наркотичната терапия, понеже тук имаме работа с едно комплексно телесно­душевно­социално явление, придружено от масивни подтиснати чувства и изживявания от ранно детство, които чрез наркотиците още повече се изострят. Човек така да се каже има една „субективна“ и една „обективна“ болест. Субективната е на вътрешно­душевния застой, на протеста, парализата на волята и хаотизираните и парализирани душевни сили, а обективната е на отравянето и с това „окупацията“ от конкретни разрушителни сили чрез известни отрови. Макар и вътрешно да са принадлежни, въпреки това всяка трябва да се разглежда сама за себе си. Подобно както при едно възпаление бактериите са само индикатори за болните жизнени сили на организма, така и отровите са само външни знаци на лежащи надълбоко проблеми, които обаче подобно както и бактериите допълнително причиняват тежки вреди. Те именно са като преградна стена, която се изправя пред вътрешния човек, изолира го и все повече физически­телесно го отделят от неговата душа, от неговото Себе. „Най­лошото, което може да се случи на човек по отношение на телесното и душевното му здраве е, когато неговата телесно­физическа организация се отдели от душевно­духовното му същество.“55 Чрез дрогите индивидуалното се приспива и с това тялото се превръща в автоматичен, обособил се самостоятелен консуматор на вещества. Поради засиленото ангажиране на душевните сили настъпва една специфична форма на душевна парализа, която бива последвана от известен „морален упадък“. Дрогите, като физическа бариера, пред затрупаното Себе, пред „фрагментиращите“ азови сили, трябва най­напред да се отстранят, за да могат жизнените сили и душата отново да работят върху тялото: Това се постига чрез основно прочистване от отравянето и чрез лечение на тялото. Как да се призове даден човек към активност, когато той е забетониран, съответно затворен? Това са споменатите горе „непреодолими трудности на физиката“ (Гьоте), които са поставени на пътя ни и някой „мислещ лекар“, с подходящите лечебни средства трябва да ги отстрани. Защото физическите органи на тялото и цялостната обмяна на веществата играят много по­голяма роля при появяването и лекуването на душевни аномалии, от колкото човек предполага.

Застане ли се срещу един зависим от дрогите пациент ­ дали по време на амбулаторна или клинична терапия ­ трябва да ни стане ясно, че терапевтът има пред себе си човек, който се намира в един специален, много важен период на развитие на душата си: най­често между 14 и 28 години, т.е. между раждането на свята същинска индивидуална душевност и първите крачки на своето индивидуално узряване. Поради най­често съществуващата душевна и социална незрялост той се нуждае и търси още един истински авторитет (макар, че външно изглежда другояче). Той, който толкова рано се е разочаровал от живота, който болезнено се е затворил в себе си, който се е опитал да избяга от майката­земя още в началото на земната си зрялост през времето на пубертета, той естествено в действителност търси майчинската закрила под формата на обич, приютеност, закрила, вяра и доверие, които да укрепят самочувствието му, тъй като те развиват вътрешната космическа частица на човека. Тази „майка“ трябва да стане терапевта: „Женската” страна на медицината, която превръща пациента от „естествен предмет“ в действително „Ти“ и извежда от разкъсаността в единството и от студенината на обществото в топлата обвивка на истинската социална­човечност. Че докъде ще стигнем, ако само чрез хероина или чрез някакви таблетки можем да изживеем едно елементарно чувство на „щастие, доволство и топлина“, както това се описва от наркоманите.

„Женската“ и „мъжката“ медицина

С другата страна на нашето същество, с „женската“ страна, която по естествен начин е заложена в натурата на жената ­ проникваме винаги зад повърхността на нещата, „раждаме“ един нов свят чрез артистичната и моралната фантазия, създаваме нови световни картини и чрез това имаме един повече интуитивен достъп към хората и света.

Вместо да се натрапим на света с нашето същество, да го „изнасилим“ и разрушим, бихме могли, без да бъдем пасивни, да го оставим да изговори и изрази своята интимна същност. Ние проникваме така в другото същество и слушаме вместо винаги да говорим. Който подхожда към света „мъжки“, това ще рече повърхностно, материалистично, интелектуално, губи разбирането за дълбоките същности и с това също и за самия себе си.

Също и голяма част от медицината има предимно „мъжки“ облик. „Колкото и невероятно да звучи, ако вземем днешната медицина с нейния напълно материалистичен характер и същевременно с характерната й особеност, че днес нищо не се разбира от човешката природа и то точно от физическата природа на човека, а всъщност се разчита само на изпробването, ­ вземе ли се точно тази медицина, ­ тя в подчертана степен е един мъжки продукт и едва ли по­ясно би могло на нещо друго да се охарактеризира това, което днес всъщност произлиза от главата на мъжа освен на днешната медицина.“56

Тази тематика днес все още е точно толкова актуална, както преди 70 години. В своята книга, „Шансът на съвестта“ където описва спомените си, известният немски психоаналитик Х.Е.Рихтер отново засегна тази тема ­ полето на напрежение между „мъжката“ и женската“ медицина.57 Тук ще изложим няколко важни гледни точки: Така наречената „мъжка“ медицина, ­ която, разбира се, може да се практикува и от жени, ­ се характеризира с лекарската дистанция, индивидуалната душа на лекаря, като орган на познанието не играе никаква роля. Но как би могъл един „душевен обект“ да обхване един стоящ насреща му „душевен субект“? При срещата на първа степен господстват авторитет и морал. Измерващотото, пресмятащо обективиране на материалните резултати се поставя на преден план. Терапията е „рационална“, това ще рече определяща се от разума. Спрямо интуицията е налице скептицизъм. Лекарят става „…боец, той се бори, развива стратегии, излиза на бойното поле срещу болестта, използва стомана и лъчи, изобщо се държи анти­биотично, това ще рече да работи срещу живота, вместо за живота, съответно с живота. „Използването на химични, електрични, радиологични или хирургични оръжия срещу болестта е приложна наука. Лекарят е този, който лекува чрез рационална терапия.

Освен това той въздейства чрез своя личен авторитет. <Нормалният> болен е ­ така се говори ­ напълно доволен от това, което при късите визити лекарят излъчва като човешко благоразположение. Казва се, че само особено неуравновесени психически пациенти имат нужда от допълнителни <галения>. Това са глезльовците, лигльовците, психопатите. Те, разбира се, са доволни, когато човек се занимава в техните психо­социални <бъркотии>. Това е по­скоро за майчинска грижовна задача на една сестра, социална работничка, психоложка или за свещеника. Лекарят определено стои над пациентите...“58

Като противоположност на тази едностранчивост трябва да бъде развита една „женска“ медицина, при която пациентът и лекарят стоят на „едно равнище“ и двамата „без да имат понятие“, всъщност пациентът разполага с повече субективно знание отколкото лекаря, което наистина отговаря на фактите. Защото в пациента е скрито важно знание, което лекарят трябва да извади наяве и да го подреди, за да може пациентът да го осъзнае. Съ­човешкото излиза на преден план. Това, което дълбоко вълнува пациента, може да бъде разбрано от лекаря само ако той го остави да прозвучи в самия себе си.

Прочутият психосоматик Виктор фон Вайцекер веднъж описвайки двама известни психотерапевти, негови учители, показа какво той разбира под понятията „мъжка“ и „женска“ медицина: душевното насилие, съответно проецирането на собствените мисли и усещания в насрещния, като противоположност на интуитивното вслушващото се възприемане. „Аз познах, как Крехл винаги проецираше своето собствено същество в това на пациента, а Фраенкел обаче реципираше съществото на пациента. Крехл измерваше другия по неговия, на лекаря, мащаб. Фраенкел не измерваше и изобщо не отсъждаше нищо, а получаваше една картина. Така и у мен се появи желанието да възприема в себе си същността на другия и от тази даденост очаквах откритието на истинската форма на терапията. С това същинската субстанция на терапията би била един процес с междучовешки характер.“59

С това са направени първите крачки към една интуитивна медицина, към духовна любов в терапията. От нея терапевтът на наркотично болните, който пред себе си има един човек, разболял се от безлюбието на съвременните условия, черпи своите терапевтични хрумвания. Самият терапевт трябва да се превърне в лечебно средство, неговият силен аз трябва заместващо да носи за известно време затрупаната същност на другия и с огъня си да разгори бавното изгасване на волята на своя пациент и като истински образец за подражание да помогне да се превърнат в тяхната противоположност отрицанието на живота и саморазрушителният инстинкт. В случай, че на това място се каже, че това е много идеалистично, то би трябвало да се отговори: та какво би била една медицина без идеали, без обич? Да, ­ единствено една технически перфектна печка без горивен материал...

Начинът и видът на наркотичната терапия, кога, къде и колко дълго, се определят по преценка на лекаря, съответно терапевта и се избират според съответното състояние и волята за лечение на засегнатия. Няма лечебното средство важащо за всички или пък абсолютната терапия. Редом с медицинско­психологичните методи от най­голяма важност е винаги личността, която ги прилага. Това води до един важен въпрос, който се поставя във всички терапии, особено при наркотичната терапия: Кое е това, което оздравява? „Обективните“ методи, които човек може да научи от лекции и от книгите или човекът, индивидуалната личност, която владее тези методи? Двете страни трябва да се развият паралелно. Критерии от психологията на развитието, токсикологията, въздействията на обкръжението, психологията, педагогиката и медицината трябва да помогнат да се създаде една особена околна среда за наркотично болния пациент, за да може там той също и по­късно да учи да може да живее без отровата. Понеже да се отстрани само веществото още съвсем не е истинска терапия. От друга страна има нужда от силни личности с жизнен опит, които да могат да се противопоставят на отровните въздействия, които в началото идват от страна на пациента, понеже „един човек, който...е малко луд (verruckt - изместен) в дадена насока, има много по­голямо влияние върху съжителите си от един нормален човек; и нормалният чрез засилване на своето съзнание трябва да се пази, за да не получи влияния от ненормалния. Ненормалният, докато не бъде разкрит винаги представлява известна опасност за околните, понеже те могат силно да бъдат повлияни от него, тъй като лековерно го смятат за нещо особено. Точно там, където огледалото на съзнанието е малко пропускливо, където съзнанието не вижда напълно ясно, там през дупката в съзнанието протича едно много силно влияние върху хората“60 Тук се споменава един факт, който е от особено значение специално за наркотичната терапия, където често околните твърде много се идентифицират с пациента.

На друго място вече се подчерта, че колкото е по­продължителна консумацията на отровата, толкова е по­трудно да се събудят силите на правилната самопреценка, морала и съвестта. Ако пациентът още не е пропаднал прекалено дълбоко в дрогите, външни събития биха могли да помогнат да се отвори „вътрешният стъклен ковчег“ и да се изплюе парчето „отровна ябълка“ (виж стр. 104). Смяна на обкръжението, влюбване, болест, катастрофа биха могли да бъдат съществени помощници в развитието, които да допринесат да се създаде чувство за отговорност спрямо света. Ако една амбулаторна терапия, съответно терапия в същото обкръжение без постоянно придружителство и наблюдение повече не е възможна, трябва да се търси специфично терапевтично заведение, за да може пациентът за по­дълго време да постигне своето оздравяване чрез социални, медицински и психологични методи. Колкото по­дълго след 20­тата година е траяла консумацията на отровата, толкова по­трудно е да се апелира към собствената инициатива на пациента. Много често тогава са възможни само поведенческо­терапевтични мерки.

Патологичната картина

Чрез интравенозните отровни инжекции, като хероина и кокаина, физическото тяло се отцепва от душевните сили, това означава, че то склерозира и топлинният организъм се разрушава. Тялото в известна степен бива мумифицирано и се мъкне като някакво бреме. Външният приведен­старчески образ на наркомана и цветът на кожата му са ясни знаци за това. Също и най­топлият орган на обмяната на веществата, черният дроб и като следствие и мозъкът също биват засегнати. Всичко става още по­сложно при употребата на различни отрови при политоксикоманията.

„Действителността“, в решителните години от развитието на зрялата способност за преценка (между 14 и 21 години) повече или по­малко се разбира като чисто вътрешно усещане. Органичните жизнени сили са употребени за „раздуване“ на съзнанието, като чрез това те подтискат и осакатяват волята и насочват хората в посоката на една фалшива, „чувствена“ мистика. Въпреки изолирането на зависимия в самия себе си, години наред той може да е зависим от натиска на кликата и нейните ритуали. Тази тотална групова зависимост действа сама като наркотик и затруднява или напълно спира индивидуалния растеж. Затова не напразно се казва: „Група и дрога са почти взаимно заменяеми понятия.“
Нека обобщим:
­ органите на тялото са отслабени и частично тежко засегнати (особено черен дроб, бъбреци, мозък);

­ топлината в тялото и топлинният орган черният дроб при инжектиране на отровите са особено засегнати. Заболяванията на черния дроб и депресиите обаче имат една вътрешна взаимовръзка;

­ всички телесни и жизнени ритми при зависимия са тежко нарушени. Денят се превръща в нощ, нощта в ден;

­ настъпва едно „механизиране“ на душевния живот. Поради това се развива невротично фиксиране, натиск към дейности, хора и места;

­ душевният живот не се развива съответно на възрастта. Поради това остава да съществува известна инфантилност. На преден план изпъкват чувствен хаос и волева слабост, паралелно с „надути“ мисловни натрупвания;

­ душевната и телесната обвивка, като инструменти на Аза, не успяват да се развият правилно, което означихме като „осакатяване на обвивките“;

­ поради това около 20­тата година, началото на пълнолетието, индивидуалността се ражда осакатена. Азът на човека се развива правилно само ако интересът към света преобладава пред интереса към самия себе си.

Парадоксът на нашето Себе, като център на нашата вътрешна същност е този, че то расте, развива се толкова повече, колкото повече се изгубва в другото, в чуждото, колкото повече, изхождайки от личното, се разширява в общочовешкото, в свръхличното. Това е способността да се обича. Ако се изрази с една картина: Един напълнен съд (нашият Аз) при изсипване (поради обич и интерес към света) не ще се изпразни, а ще става все по­пълен и с това по­богат. Тази основна характерна черта на безкористността и самоотдаването трябва да проникне цялата наркотична терапия като душевно­терапевтичен флуид и да се конкретизира във всички дейности, т.е. да стане средата, с която се заобикаля пациентът. Засилване и подпомагане развитието на вътрешния човек, както и същевременно телесно­душевно освобождаване от отровите естествено са двете основни страни на наркотичната терапия. Съответно на човешката природа - като едно душевно­телесно­духовно и социално единство, което се създава чрез работа в света и се стреми да се усъвършенства, - трябва всяка терапия и особено наркотичната терапия, която е задължена да активира жизнената воля на всички равнища, да застане върху три стълба:

1. 
   укрепване на вътрешния човек чрез интелектуално­духовни дейности;
   
2. 
   укрепване на отношенията с други хора и с това засилване на характера и укрепване на душевността, които създават същинския мост от душа към душа;
   
3. 
   реализиране на идеали чрез активна дейност навън в света (на мястото на безсмислеността - една изпълнена със смисъл дейност).
   

Днес има сериозни терапевти, които като важно лечебно средство срещу наркоманията препоръчват свързването с трансценденталното (свръхсетивното). Терапевтичните успехи в манастири и други религиозни институции с определена мирогледна насоченост говорят в полза на това, естествено те могат да се превърнат в ерзатц­дрога.

Ние можем да почувстваме, как при зависимостта от дрогите, всъщност в цялото поведение на пристрастяване към нещо, се отразява душевно­социалната мизерия на съвремието. С това вътрешната връзка между медицинските, педагогически и социални проблеми става съществена и екзистенциална в наркотичната терапия.
„Заетият дом“
Дрогите и отровите, с тяхното разрушаващо телесното и чрез това освобождаващо духовните сили действие, са като „медии (посредници)“, които допускат една чужда духовност в човека, а неговата собствена духовна същност изблъскват навън. Земята, като място за развитие на личността се отрича. Вътрешното същество на човека постепенно се разкъсва, мисленето, чувстването и волята се изтръгват от тяхната вътрешна хармония. Поради това се разкъсват връзките между тялото, душата и Аза (Себе­то).Още в старата медицина съвсем точно се е знаело, че човек има четири области в единното си съществуване, както и, че „единните“ вещества (съединенията бел. пр,) се състоят от водород, кислород, азот и въглерод, които сами по себе си притежават собствена закономерност. При хората това са: