Нови пътища на терапия

Има един неопровержим закон, че душата става силна само чрез вярата в нещо възвишено. С това се полагат основите на вътрешни сили. Ако душевното не се намери в света, а се апелира само към мъртвия интелект, то по­късно се правят опити, да се „изстискат“ душевните сили от собственото тяло с помощта на определени наркотични средства.

Със загубата на правилния и обичан от децата авторитет започва едно много голямо зло в човешката история, защото който никога правилно не е ръководен, по­късно и сам не може да се ръководи, а търси опора при всякакви съмнителни кумири. Оставен ли е подрастващият сам на себе си, преди душевно да е узрял за това, то се поставят основите на всякакви предразсъдъци, недоверие и разрушителна критика. Недоразвитите още душевни сили се ангажират прекалено рано и интелектът изгражда една стена между хората и света. Жертвите на това ранно, насилствено създаване на преценки, резултатите на така нареченото „антиавторитетно“ възпитание можах достатъчно да опозная по време на лекарската ми практика с наркотично болните. Една млада наркоманка ми разказа за своето семейство и как веднъж, като казала на майка си, че я обича, „анти авторитетният“ отговор на майката дословно гласял: „Карин, това е твой проблем, с който сама трябва да се справиш...“. Нищо не е по­вредно от това, да се отпратят младежите с цинични или подигравателни забележки. Това създава условия, да се изроди тенденцията за вътрешно затваряне в инат и съпротива. Децата наистина стават вътрешно самотни. Подигравка и инат са най­големите врагове през второто седемлетие. Липсата на вътрешното ръководство по­късно става причина за лесно изкушаване.

Както през първото седемлетие жизнените сили в детския организъм осигуряват растежа и регенерирането черпейки от космичните картини­образци, така и след тяхното преобразяване в интелектуални сили те трябва да бъдат запазени и опреснени чрез подходящите картини. Това конкретно означава: Мъртвите, абстрактни представи да бъдат изпълнени с душевно съдържание, което въодушевява вътрешните усещания, както е познато при творческия процес на изкуството. Вътрешното укрепване с помощта на пълноценно идейно съдържание, вярата в доброто, в света и в човека, чувството „аз ставам голям, аз раста“ е солидната душевна база за следващата степен на узряването на Аза. На края на това седемлетие се вижда, дали е могъл да бъде събуден интересът към земните неща, или младежът се е обособил и изолирал. Затова между седмата и четиринадесетата година се намира най­важният период относно наркотичната профилактика и той се нуждае от особено внимание. Въпреки съществуването понякога на някаква външна зрялост, подрастващите се нуждаят от особена закрила. В много случаи от страна на възрастните те прекалено рано се оставят сами на себе си и с това лесно могат да се подадат на различни съблазни и изкушения. Често родителите дори не знаят, къде са пренощували техните дванадесет ­ тринадесетгодишни деца!

В това второ седемлетие, периода на „средата“ и оттам на оформянето на душевното отношение към себе си и към света, лежат основополагащите и носещи тежки последствия възможности да се сгреши. Те могат да доведат до душевни „осакатявания“ на индивидуалните душевни сили, които вече започват да се изявяват от момента на пубертета и под формата на саморазрушителни тенденции, отказване от храна, наркотици, чужди на света сектантски групировки, дори душевни ненормалности или криминални постъпки, и трябва да бъдат категоризирани като „увреждания на земното узряване“. Невъзможно е достатъчно категорично да се изтъкне, че възпитанието до пубертета е една от най­важните културни задачи на човечеството и е основата за по­нататъшното развитие в определени социални рамки или пък в пълна изолация. Това състояние на изолиране, на „вътрешен стъклен ковчег“, в което може да изпадне подрастващият, виждаме описано в образна форма в приказката „Снежанка“, ­ към това ще се върнем по­късно. Тук се показва основният проблем на подрастващото и бъдещото поколение. Уважение, доверие и обичан авторитет могат да бъдат създадени само ако възрастните сами се държат като пример за подражание и с това могат да бъдат признати за истински авторитет. Според мен това е напълно възможно, но изисква значителна степен на честност и самокритика от страна на възрастните, а не натрапена евтина фамилярност към младежите. Верните истински опитности най­често са достатъчен авторитет. Тогава се виждат и признават грешките, когато човек се придържа към тях. Морализирането е лошо, защото създава душевен натиск и винаги води до кавга.

Поради комплектността на проблемите през второто седемлетие тук се изтъкват някои важни моменти, които са от значение за нашата тема. Вече се спомена, че разнородните юношески проблеми достигат първата си кулминация през пубертета, когато младият човек се отдръпва от света на възрастните и дори може да покаже някои саморазрушителни или по някакъв начин революционни тенденции. Проспят ли се тези сигнали за помощ, то подрастващият се плъзга още по­дълбоко в мизерията. Тук ще се разгледат по­конкретно някои невротични точки.

Вътрешната същност на човека, неговият център ­ Азът, се проявява като самосъзнание около третата година от неговия живот и с това създава дистанция спрямо околния свят. „Аз искам“, заявява сега детето. След около три пъти по три години, т.е. около деветата година, в предпубертета, тази вътрешна същност все повече душевно завладява тялото и света. Наследеното тяло и завладеният околен свят трябва индивидуално да бъдат преобразени и да станат инструменти, които да служат на стремежите и нуждите на отделния човек. С това те стават „азова организация“. Човек е здрав, само когато се научи да гледа позитивно на своето тяло и на околния свят и когато иска да участвува в тяхното преобразяване. Много зависими от наркотиците младежи усещат собственото си тяло като чужд товар, а света като тежест, която искат да отхвърлят.

През второто седемлетие особена роля играе деветата година. Често се забелязва, че през това време децата се променят. Те изведнъж стават по­сериозни, по­тихи, и обърнати в себе си. Детството изведнъж безвъзвратно е отминало и това се усеща. Ние картинно бихме могли да сравним човешката индивидуалност със слънце, което седем години свети от небето и сега слиза на земята в тялото, навлиза дълбоко в обмяната на веществата, и се вплита в земните събития: Подготвя се земната зрялост. Поради тази стъпка, през това време се появяват разнородните нестабилности между горе и долу, глава и корем. Често се наблюдава сменяне на главоболие с болки в корема, както и липса на желание за каквото и да било, бледност и други смущения. „Не можем да познаем детето си“, казват някои родители. Често се наблюдават действия на отдръпване, отблъскване на прегръдки и нежности, затваряне в стаята, тайствености. С голяма яснота се вижда раздвоеността на детето между външния и вътрешния свят. Това би могло да се означи като една естествена закономерна еманципация на индивидуалното азово самосъзнание, на душевната сърцевина, от външния телесно­душевен околен свят, който се налага да бъде надянат като дреха, за да стане по­късно част от самия човек. Двете части обаче могат да тръгнат по различни пътища и причината за голяма част от нашите душевни болки лежи в тази дисхармония между „външната организация“ и вътрешната същност и изживяване. Например, човек притежава известни способности, талант за нещо и желание за осъществяване, но отвън не му се предоставя възможност за реализирането им. Затова е изключително важно, да се вземат под внимание индивидуалните предпочитания на детето и да се поощри това, което то носи в себе си, дори когато това не пасва на околните! Едно съответно на човека, а не теоретично възпитание, трябва да се ориентира към детето и подобно на „лечение“ да помогне, тялото и душевността да се развият правилно и здравословно, съответно на вътрешната същност на човека, за да не бъдат по­късно пречки на Аза, който иска да се прояви и разгърне.

Какво подпомага и поощрява здравословното душевно развитие през тази възраст? За да не се превърне в дълбока пропаст естествената раздвоеност проявяващата се в тази възраст, безусловно е необходимо, юношите да бъдат възпитани да имат вяра и доверие в света. Защото до този момент вярата при детето отчасти е една душевна „природна сила“. Сега собствената воля, подтикната от един неопределен инстинкт, излиза навън, за да закотви собственото същество в света. Това обаче е възможно само чрез доверието в тези, които вече от дълги години живеят на този свят и могат да покажат, че си струва човек да стане възрастен. Децата, както знаем от самите нас, не обичат моралните проповеди („...докато аз те храня...“ и др.), а истински жизнени опитности. Тези деца, които най­често се самоизолират, противят се и биват заклеймявани като инати ­ така наречените трудни деца ­ най­много се нуждаят от интензивен контакт с възрастните. Човек упорито трябва да се старае да постигне този контакт, защото „лесните“ деца не са непременно „най­ценните“, въпреки че с тях е удобно. Необходимостта от един човек с жизнени опитности, съответно педагог, и свързаното с това вътрешно ръководство и опора, според моя личен опит, трае до към 18/19­тата година. До тогава Азът обикновено така е стабилизиран, че от вътрешността на човека от само себе си започват да изплуват собствени възгледи и дори морални импулси.

Отново и отново може да се наблюдава, как при деветнадесетгодишни младежи от само себе си престават някои щуротии и те, така да се каже, стават „разумни“. И обратното, по това време трябва да престанат досегашните лоши привички, защото иначе започващото „раждане на Аза“ ще се проспи. До този момент би трябвало да се прекрати досегашното приемане на наркотици, защото отсега нататък лесно ще се превърне в привичка, тъй като поради наркотиците няма да може да настъпи постепенното узряване на Аза. Относно терапията това означава, че младежите трябва да се подложат на лечение по възможност в началото на третото седемлетие, когато още се поддават на душевно и педагогично влияние.

Обобщено може да се каже: Една обичана и достойна за уважение личност е като закриляща сила за младежите през целия живот. За съжаление веригата между отделните поколения вече на много места е разкъсана. От едната страна се тръби: „Тази младеж...!“, а от другата страна: „Не вярвай на никой, който е над 40!“ Може би важна причина за това са събитията по време на войната и след това, когато израсна едно „общество без бащи“ и фалшивият, както и истинският принцип на авторитета колабира. Този принцип трябва отново да бъде създаден за бъдещите поколения, но сега вече от позицията на познанието и обичта. Новото трябва да се основе на старото, но да води напред.

По­късно пак ще говорим за вътрешната връзка между генерационния проблем и проблематиката на пристрастяването (стр. 115). Понякога известна болест се проявява на определено място, което не е идентично със същинските причини. Не поглеждаме ли в погрешна посока при болести като СПИН­а, рака или наркотиците? Даже и при една мигрена причината на болестта най­често лежи в околната среда или в обмяната на веществата.

Душевно осакатяване и саморазрушаване

Вече се каза, че един от най­важните основни мотиви на второто седемлетие се характеризира с това, че детето започва да чувства вътрешното си израстване и да осъзнава своята отделеност от света. Душевността започва да се разширява и „протяга“, всичко още има характер на преходност. Изказват се заключения, защитават се идеали, без да има жизнена опитност; но всичко това е необходимо, за правилното оформяне на душата. Тук лежи и грамадната опасност на ранимостта, понеже срамът е една от характерните дълбоки страни на човешката същност. Не се ли обърне внимание на тази наранимост, започва бавно обръщане навътре и затваряне в себе си, при което хашишът е кръстникът.

През второто седемлетие, до времето на пубертета се полага жизнената основа на индивидуалните душевни сили ­ душевният фундамент. Интелектуализира ли се душата прекалено рано, затвори ли се в един вътрешен стъклен ковчег, то нейните сили не могат да се разгърнат в пламенни идеали, справедлив гняв, в истинско съчувствие и преданост към света. Това ние го нарекохме осакатяване на външните обвивки, нещо вътрешно не съответства на външността. Сили, които искат да вземат дейно участие в преобразуването на света, имплодират навътре. Човек притежава дреха, която не му пасва и която той иска да отхвърли. Резултатите на ранното интелектуално развитие се показват в душевността едва по­късно: Неподвижно мислене с предразсъдъци и вкостенени принципи, пубертетно плуване в насладата на чувствата и парализирана воля, всичко придружено от един цинизъм към живота. Когато говорим с младежи от наркотичната „сцена“ относно чувства или духовни факти, често се учудваме, колко много мъдрост всъщност живее в душите им. Но трябва ли да се извършат необходимите ежедневни работи, като измиване на чинии и разтребване, ни трябва много време, за да създадем необходимата мотивация. Тежестта и сянката на интелекта затъмняват слънцето на волята. Резултатът е душевна леност, която се засилва от телесна отпуснатост. Затова през тази възраст от особено значение са физическите упражнения и натоварвания!

Млади хора преди или по време на вземането на наркотици често имат чувството: В мен живее нещо значително, важно, възвишено, но когато искам да го приложа, не успявам. Външно това може да изглежда като високомерие или всезнайство. Това раздвоение съм срещал много често при наркоманите и винаги мога да го определя като „високомерие на наркоманите“. То е резултат на вътрешното пленничество, което води до изживяването на безсилие и неуспех. Човек копнее да е велик, но в реалния живот винаги му се напомня неговата слабост. Наркотиците утешават, но пропастта между желание и реалност става все по­голяма. Да си припомним circulus vitiosus на пияницата от „Малкият принц“ на Екзюпери:

„Защо пиеш.“

„За да забравя.“

„Какво да забравиш?“

„За да забравя, че се срамувам.“

„Защо се срамуваш?“

„Защото пия!“

От чувството, че възпитанието е като затвор, като един душевен корсет, произлизат опитите за бягство, опиването и саморазрушението.

Това противоречие между действителност и илюзия, вътре и вън, желание и можене, заложби и фактически условия, според мен е причината за всички пристрастявания. Бихме могли да го наречем „раната на живота“. Това се чува от реакциите на околните: „Не мога да разбера, момчето е толкова надарено, как можа да се стигне до там, че само да се унищожи...“ Една дреха обаче, която не пасва на някого, трябва да се разкъса, за да може човек да се освободи от нея. Тялото се усеща толкова чуждо, че човек иска да го отхвърли. Това се проявява тогава в копнежа по смъртта, който тези млади хора имат и който се изживява като инстинкт за саморазрушение. Да притежаваш някаква заложба или способност и да нямаш възможност да я реализираш, това принадлежи към най­големите човешки мъки ­ това вътрешно разкъсва човека! Саморазрушението идва от един силен Аз, който пристъпва срещу собствените си обвивки и изпитва разкъсването на връзката между тялото и душата като благодейност. Чувството „Навън от тялото, далеч от земята!“ остава невпечатлено от всякакви заплашвания за наказание и правни мерки. Могат ли при това положение да помогнат гражданското възмущение и протести?

И един добър терапевт също трябва понякога да види, как някой човек проявява саморазрушителен инстинкт, който е невъзможно да бъде удовлетворен ­ та наркотикът е смърт на порции. От душевното объркване тогава възниква една характерна форма на „младежко умопомрачение“ с всички възможни зли страсти, празно скитане и лентяйство, които обаче нямат нищо общо със същността на човека, а само с неговите корумпирани външни обвивки. Този вътрешен, затрупан със смет човек, трябва да бъде разровен и освободен чрез терапията ­ под тази душевна мръсотия често се откриват истински диаманти. Също както в приказката „Спящата красавица“ (стр.107), трябва през много трънливи гъсталаци да си проправим път към спящата душа, за да разтърсим и събудим засипаните сили при условие, че консумацията на наркотици още не е разрушила доброто.

Ако и инстинктът за саморазрушение да не се проявява винаги с тази радикалност, то въпреки това се стига до определена душевна конституция, която се изразява с недоволство и безнадеждност („no future“). Човек не знае, какво да захване със себе си. Най­големият враг, който в известна степен подтиква към консумирането на наркотици, е скуката. Тези тенденции стават все по­силни от третото седемлетие нататък, ако преди зрялостта на Аза не се вземат необходимите педагогично­терапевтични мерки (сравни стр. 113). След настъпването на азовата зрялост това става все по­трудно; понякога остават склонности за през целия живот, които вече не могат да се променят. Също и един загубен крак е загубен, макар и че може да се направи протеза, която позволява на човека известна свобода на движенията. Така, разбира се, могат да бъдат създадени също и душевни протези, но дълбоката вътрешна рана латентно остава да съществува. Някогашният зависим от наркотиците човек винаги трябва да върши нещо за своята душевна хигиена. Той трябва да живее съзнателно, за да не пропадне отново.
Да обобщим:

Прекалено ранното ангажиране на незрелите душевни сили чрез наложена ранна преценка, критика, решение („...искаш ли да отидем в Турция или на Малдивските острови...?“) води през второто седемлетие до „душевни карикатури“, които не позволяват да се проявят същинските способности и често се достига до криминалност. В наркотичната практика често се срещат такива хора, които могат да се определят като „декадентни гении“.

Времето около пубертета

Това време по своята собствена същност е лабилно, защото индивидуалните душевни сили трябва бавно да се нагодят на земните отношения и всичко има тенденция на преходност. Лабилност на настроението, несдържани твърдения, срам и душевни реакции на затваряне в себе си са типичните явления при този процес, и всичките те са придружени със свръхчувствителност. През това време се показват първите признаци на лежащи дълбоко проблеми: Хулиганство, принадлежност към секти, склонност към отхвърляне на храната или съответно към затлъстяване, пушене, алкохол, хашиш, опити да се вземат и други наркотици. Рaнимостта на душевността сега трябва особено да се вземе под внимание, също и силното противоречие между външното ранно умствено развитие и многознайство, и същевременнo душевна незрялост. Да си представим всичко картинно: През този период човек буквално се носи между небето и земята, скача от радост „до небето“ или е тъжен „до смърт“ и забелязва, че трябва да се реши в „полза на земята“. За всеки човек през този период индивидуално още веднъж настъпва, „грехопадението“, напускането на рая на душевната дълбочина и навлизането в сексуалната система и във веществообменната система и съзнателно изживяване на собствения пол.