Нови пътища на терапия

Крайниците израстват, появяват се пъпките, макар че човек започва да става суетен; понякога дори тялото се усеща чуждо. Тези явления трябва да се приемат съвсем сериозно, без при това възпитателят да се остави да бъде въвлечен в душевния водовъртеж. Хумор и дистанция към „театъра“, при който се търси публика, често са важна помощ, за да може възрастният да „преживее“. Каквото и да се случи, от собствен опит знам, че най­важното е, да не се прекъсне вътрешният контакт с възрастните. За това е необходим истински интерес, а не вкостенени гледни точки. Ако младежът се чувства неразбран, понеже той лесно прозира употребата на празни фрази, настъпват големи разочарования. Честа последица на неговото отвръщане от света на възрастните и от желанието сам да порасне е присъединяването към кликата на единомислещите (стр. 92). Въпреки маниерите му на възрастен, младежът много повече се нуждае от подкрепа и ръководство отколкото ние мислим! Нека още веднъж да погледнем времето на пубертета повече „отвътре“: Поради „грехопадението“ ­ (падането в материята бел. пр.) се появява окончателното разделяне на половете, раздвоението и стремежът към света и към другия пол. Момчето се превръща в недодялан хлапак, а момичето проявява склонност към душевно самоотражение и суетност. При мъжкия пол душевната сърцевина, Азът по­силно се дистанцира от душевността и от тялото. Като следствие от това, настъпва разделение между вътре и вън, между мислене и чувстване. Мъжът вътрешно се чувства неохраняем, лесно се отдръпва навътре и му е трудно да говори за своите най­съкровени чувства, но затова пък в мисленето е по­спокоен, по­сигурен, и по­лесно запазва самообладание. Тази тенденция съществува през целия му живот. Поради липсата на интуитивен контакт с тялото, той лесно клони към хипохондрия и още при 37,5 градуса температура се представя за смъртно болен...

Противно на това, при женския пол се установява по­силна идентификация с Аза и с душата, така че жената има много по­голяма вътрешна броня и душевно, и физически е по­издръжлива. В мисленето и чувстването има по­голяма подвижност, често чувствата заглушават мисленето. С това настъпва склонност към хистерия, която могат да имат и твърде чувствителни „женствени“ мъже. С осъзнаването на собствените душевни сили при младите момичета се появява склонност към суетност, а момчетата душевно се затварят и вътрешно са дори страхливци, макар и навън да се големеят. Това, разбира се, трябва да се вземе под внимание в педагогиката.12 Пубертетните деца обичат хумора, но мразят цинизма и сарказма. През това време душата иска да влиза във взаимоотношения със света и да преодолява съпротиви, за да може да оформи волята. Сега идеалите могат да се превърнат в здрав духовен план на по­нататъшния живот, макар и понякога да изглеждат надвишени. Младежът търси присъединяване към света чак до своите външни обноски ­ често като имитира другите хора. Неговият съкровен въпрос гласи: Отговаря ли моята вътрешност на това, което виждам и изживявам вън?

Какво става, когато младият човек не осъществи връзката, чувства се неразбран и не може да формулира и изкаже проблемите си, които често са скрити зад усилието да импонира и да се големее? Това отвръщане от света на възрастните и търсене на връзка с други „кръгове“ очевидно не е само един индивидуален проблем, а през 20. Век, започвайки от младежките движения от началото на столетието през шестдесетте години до днес, се показва като генерална тенденция, да се обърне гръб на цивилизацията и да не се признава светът на бащите. Някои експерти по въпроса за наркотиците виждат в тяхната консумация бунта на младежите срещу бащинските структури на власт ­ съпротива срещу обществените представи за ценност. Веригата между поколенията е разкъсана, човекът загубва човека, но в своята дълбока същност той въпреки това търси връзката, което се доказва от многото прекалено рано създадени връзки и ранни бракове. Рудолф Щайнер определя това съотношение между стар и млад като един от най­важните културни проблеми на съвремието, от който зависи напредъкът и дори упадъкът на човешкото развитие.
Педагогични изводи за наркотична профилактика

през второто седемлетие

5. 
   Движение
   

Вземете под внимание ритмичното протичане на деня и на душевното равновесие на детето и особено на достатъчното компенсиране на пасивността чрез движение и спортна активност. Постоянно може да се наблюдава, как един спортен клуб с физически изисквания и един уважаван учител, който спокойно може да е строг, прогонват скуката и поставят цели. Чрез това младият човек развива издръжливост. Той например, не пуши, понеже развива здравословна спортна воля. Лично аз намирам сдружението на „Pfadfinder“ („търсачи на пътя“ ­ детска организация на католическата църква бел.пр.), макар че то понякога се осмива, за нещо, към което младежът е добре да се ориентира, защото там се прилага идеалът за приятелство и се изживяват приключения.

Винаги мислете за основното правило: „Който никога не е ръководен, по­късно сам не може да се ръководи и лесно се изкушава.“

Третото седемлетие

Ужасът от живота
„Само когато детето стане наш възпитател, като донася послания от духовния свят, ще бъде склонно да възприеме посланията от земния живот, които ние можем да му предоставим насреща“ (Р. Щайнер, 15.10.1922).
Относно това седемлетие, което стои под знака на осъществяването на идеали и душевна подготовка за раждането на Аза, искам да опиша някои отклонения. Защото в това седемлетие се показват, макар понякога само загатнати, слабостите на предишното възпитание и душевните едностранчивости.

Педагогическият мотив сега е свободното създаване на преценки. Космически младежът навлиза във „времето на Венера“, знакът на красотата, на въодушевлението, романтиката и на любовта ­ не само сексуалността. Мечтаенето често е много по­важно от реалността, Херман Хесе е предпочитаният писател. Разривът между вътре и вън сега се усеща още по­съзнателно и се търси изгубеният рай на детството.

Ако младият човек сега не намери пътя към живота, често остава заседнал в собствените си чувства и си търси среда, където може да забрави своята сурова действителност.

Появяват се първите опити за опиване: мирисане на лепила, хашиш, ирационално влюбване, (което обаче често е само преувеличена любов към себе си), алкохол. Чак до облеклото младежът иска да бъде различен от другите. Тук би могъл да започне един път, който с различни вариации най­често изглежда така:

1. 
   Понеже възрастните не могат да му дадат съответстващото му, то младежът търси присъединяване към себеподобните си. Тук се проявява неопределеното усещане за принадлежност, една „групова душа“, където и без думи съществува разбиране.
   
2. 
   Това довежда до образуване на клика, често с установени ритуали и нагаждане в облеклото, обноските и начина на говорене. Седи се заедно, както при съвет на индианци, слуша се музика и вместо лулата с тютюн, от човек на човек се предава „Joint“ (цигарата с хашиш). В този стадий възрастните често реагират с отрицателна паника или се опитват да интимничат, което обаче дълбоко отблъсва младежите, защото те всъщност търсят един авторитет.
   
3. 
   В тази среда обаче не възникват социални хора, а само „душевни еремити“ (Р. Щайнер). Защото една наркотизирана клика не е истинска общност, нейната задружност се държи само от консумацията на отровата. Това е само привидна общност, която се състои от отделни особняци, които се грижат само за своето собствено благоденствие и се предават един друг, ако това е в тяхна полза или когато се намеси полицията.
   
4. 
   От това вътрешно и външно отшелничество тогава израства ужас, който произлиза от празнотата: Ужасът пред живота, големият отказ и дезилюзиониране, опиването и желанието да се остане глух спрямо изискванията на живота. Какво могат тук да помогнат фразите за „хубавия живот“, кариерата и бъдещия собствен дом, щом земята не се акцептира и няма никой, за когото си струва да се живее? Можем ли ние, възрастните да си представим, какво става в душата на един младеж, когато е изправен пред катастрофалната ситуация, в която се намира нашият свят, без подкрепата на оздравяващи и противодействащи картини? Учители са ме информирвали, че след прожектирането на даден „просвещаващ филм относно околната среда“ над една трета от децата на следващия ден са липсвали... При децата се пораждат ужасни страхове, което се видя при катастрофата от Чернобил, когато те вярваха, че са облъчени. Всяко пристрастяване към наркотиците и всяко отказване на храната е тенденция на опит за бягство от тялото, един „таен копнеж към завръщане у дома...“
   

Бягство в сектата

Какво омагьосва младия човек в сектата? Това е необикновеното, това са ритуалите, облеклото, с което той се отличава от останалите, както и авторитетната личност, на която той най­често сляпо се подчинява. Деца, които са възпитавани антиавторитетно, в това отношение са особено застрашени, подобно на строго възпитаните „пасторски дъщери“, които щом се отделят от дома, често бурно се впускат в живота... Такива едностранчиви феномени могат да бъдат предотвратени само чрез грижата за пълноценни душевно­идейни съдържания и истински интерес към младежите. Към това принадлежи примерно посещение на театър, задружно музициране или посещение на различни културни мероприятия. Много млади хора се чувстват неразбрани от родителите и учителите, и поставени под натиска за постижения. Не е ли правилна реакцията на ученика, който преди известно време ми каза: „Сега за изпита трябва да назубря наизуст факти за 50 града, за да забравя всичко още на следващия ден. Защо е всичко това?“

Нека си представим почти сакралните ритуали в една секта или общуването в хашиш­клуба и да се запитаме, дали това не докосва по особен начин душата.

В тази възраст младежът не търси идейното съдържание, а се чувства привлечен от външни ефекти.

На тази опасна едностранчивост ние трябва да поставим насреща нещо, което отговаря на нуждата на младежите от задружни изживявания и приключения. Това създава доверие и ангажира душата по­дълбоко отколкото абстрактното учене. По­късно в противонаркотичната терапия такива приключения трябва „изкуствено“ да се провеждат (терапевтично пътешествие на кораб, прекосяване на пустинята, тренинг как да се преживее в Лапландия виж стр. 326), за да се активират отново здравословни волеви сили и социални чувства.

Учителят днес отново сам трябва да възприеме живи идеи. Как днес много ученици преценяват своите учители, които трябва да ги подготвят „за живота“? В едно цюрихско училище върху сивата бетонна стена на подземния гараж за учителите беше надраскано: „Guten Morgen, Leerer Meier!“ (Игра на думи, Lehrer ­ учител, leer ­ празен бел. пр.).

­Ежегодно се раждат 125 хиляди немски деца с увреди на здравето, много от които биха могли да бъдат предотвратени.

­В бившата Западна Германия сто хиляди деца, на възраст под 6 години живеят в домове за сираци или изоставени деца и страдат от съответните Hospitalizmus-увреждания (причинени от пребиваването в дома).

­ Липсват над 100 хиляди детски площадки за игра.

­Броят на сексуално изнасилени деца през 1975 година се оценява на 100 хиляди, от които 94% на възраст между 6 и 14 години, а извършителите са до 99% мъже, предимно от семейството или от кръга на роднините и приятелите на детето.

­Един американски баща се занимава със своите деца средно 38 секунди на ден (а един немски баща?).

­Немският съюз за защита на децата има около 8000 члена, докато съюзите за защита на животните имат около половин милион...

(по данни от „Pro Familia“)

Не една абстрактна методика, а ориентирана към човека педагогика, каквато е валдорфската педагогика, е идеално подходяща да се съобрази с гореописаните степени на развитието и да предостави на външното и вътрешното разгръщане необходимото време за узряване, за да може индивидуалността свободно да се прояви около двадесетата година. Така педагогиката ще се превърне в медицина. Това означава чрез определени методи на обучение да се развият душевни способности и да се коригират определени едностранчивости. Нима е все едно дали едно дете под формата на игра се въвежда в един чужд език, или трябва да зубри непознати думи? Дали физиката започва да се учи с мъртвата механика или с живото учение за цветовете?

Един от главните проблеми при появата на пристрастяването е „осакатяването на обвивките“, това ще рече душевните инструменти и органите. Конкретно казано, това означава: На земята все повече се раждат деца, които по „естествен“ начин вече донасят много знание и не е необходимо в тази насока да се натъпкват с такова, но чрез модерните условия на цивилизацията, те биват възпрепятствани или дори осакатявани в душевното си разгръщане. Донесените способности не могат правилно да се изявят, те се появяват окарикатурени поради това, че прекалено рано се извършва едно интелектуализиране, едно „бетониране“ и чрез това започва един ранен склерозиращ душевен процес. Интелектуалността е подходяща за човека едва от осемнадесет­деветнадесетгодишна възраст, така че днес всъщност би трябвало човек да се роди не като дете, а като осемнадесетгодишен. Вътрешното и външното развитие протичат по различни пътища: Вътрешно човек бива откъснат от света, а външно става един „практически революционер“. Ние всички чувстваме, че чрез съвременното възпитание нашият вътрешен човек изобщо не може да се прояви навън, изпълнени със страх ние се нагаждаме на външното и по­късно в брака, когато трябва да се преклоним пред известен натиск, започват депресиите, „тъмната нощ на душата“. Натрапената отвън „интелектуална дреха“ много рано прави младежите стари ­ за това допринася и работата с компютъра ­ така че днешната педагогика има за задача, „да върне на децата тяхното детство“ (Р. Щайнер). В тази връзка насочвам към книгата на Нейл Постман: „Изчезването на детството“13 Там се намират разтърсващи сведения относно детството, с всичките последици от гледането на телевизията, ранната сексуалност, консумацията на наркотици и алкохол. В началните училища понякога идват на училище пияни деца, а в САЩ някои разправии в училищния двор не рядко се разрешават с пистолети.

Днес в училищата вече се показват негативните последици от нашата едностранчива педагогика. Това особено ясно се вижда в социалните отношения. В Америка, страната на тоталната образователна мизерия, на главната страница в известното списание „Time“, в началото на 1989 беше поместена снимката на един „идеален“ училищен директор с „педагогически знаци за доброта“ ­ беизболна пръчка и фуния за говорене. Тъй като с помощта на тези инструменти е успявал да въдворява ред всред 3200(!) ученика от своето заведение, и при това е изгонил и някои неудобни учители, той е обявен за „герой“ от министъра на възпитанието Бенет. Наистина там в училищата съществуват тежки дисциплинарни проблеми. По време на обедната почивка често полицията трябва да се грижи за реда. През 1988 само в Бостон, поради притежаване на оръжие, са били изключени от училище 55 ученика, а според очевидци, с които сам съм разговарял, по вратите на някои американски училища съществуват дупки от стрелба. Там не може да се помогне с пари, а само с по­добро обучение на учителите и фундирани педагогически концепции. Откогато в Германия се разтуриха уютните „училища­джуджета“ и се префункционираха в „образователни центрове“, трябваше съвсем скоро да бъдат назначени психолози и в училище много бързо се разпространиха наркотиците. Проблемът от една страна е твърде ранното втвърдяване чрез интелектуализирането, а от друга страна обаче също и нежеланието на възрастните да остареят. Мисленето, чувстването и волята се разделят едно от друго и вече липсва единната характерна личност. Но точно такива личности спешно са необходими в училищата. В бъдещото училище душевната хигиена ще играе една много по­съществена роля отколкото абстрактното учебно съдържание.

Проблемът на затрупването
Чисто абстрактно­рационалните истини, които могат да бъдат верни или неверни и които в детската възраст ангажират само главата, са най­големите неприятели, които възпрепятстват едно здравословно и одушевено развитие на подрастващите младежи. Твърде често се чува, как родители казват на още съвсем малки деца: „Можеш да си създадеш една собствена представа. Това ти трябва да решиш.“ Този вид решения с морални последици обаче човек може да има едва като осемнадесет- деветнадесетгодишен. Обикновеното, прилагано днес възпитание, всъщност трактува децата като душевно възрастни. Чрез тази едностранчивост прекалено рано се отцепва интелектуалното мислене от живото чувство, така да се каже, главата започва сама да се разхожда по света (това според мои собствени наблюдения винаги довежда до високомерие и много трудно напускане на собствената гледна точка). Вътрешният човек на чувствата остава незаситен и не осъществява връзката със света, затова трябва да бъде задоволяван по друг начин, с нещо, което не произхожда от тази „земя“ и издърпва душата от тялото. Тази рана се изживява от много млади хора и е само въпрос на време, дали с помощта на халюциногени (хашиш, LSD, отчасти с „нервната дрога“ кокаин) те ще бъдат изведени навън от тялото или ще „изолират“ раната, което се постига с хероина: Раната привидно се затваря, болките затихват, главата приятно се затопля („Flash“).

Бихме ли отнели средствата против болките на един ревматично болен, когато получи атака? Няма ли също и „душевен ревматизъм“, който е още много по­лош? Кой може да знае, какви гениални способности се крият зад един разрушен външно наркоман? Може би, ако имаше подходящи условия, той би постигнал в живота си нещо много голямо? Също и някога големи, водещи индивидуалности биха могли да пропуснат същинската си съдба поради такива социални осакатявания. Всичко не е предопределено. Поради респектирането на човешката свобода, може да се възпрепятства проявяването на някои неща на земята.

Не изживява ли днес всеки човек под някаква форма този разрив? Защо толкова много хора подтискат чувствата си чрез легални средства като алкохола и се прикриват зад управлявани отвън сантименталности, като определена музика, любовни филми и „мечтани пътешествия“... Чисто абстрактното, бездушно мислене се усеща от душата като тясна обвивка, като броня, нещо, което подобно на труп не може да расте наравно с нея. „Умната обвивка“ обаче прави душата твърде рано стара, твърде рано примирена, така че се появяват автоматични опити за бягство във втора младост. Един от тези „извори на подмладяването“ са определени наркотици, които освобождават душата от тялото така, че да забрави времето, да се обвие с мечти и да разруши болезнената бездна между Аза и света.

Приемането на наркотици се сравнява със „страст към настоящия момент“. Психологично казано, стремежът, да се живее изцяло в настоящия момент, е един критерий на детството до седмата година („лунният стадий“), когато душата не е отделена от света и детето живее изцяло в сетивата. Приеманият хероин по­късно се проявява като „изкуствена матка“, като имитира привидна закрила. „Подтиснатото дете“ в нас си изгражда един тунел за бягство от заплашителния свят с неговите бездушни социални консерви и със своето поведение разтърсва обществения фундамент от фрази, рутина и конвенционалност, които междувременно завладяха нашата епоха. Фразите са лишени от същност и душевност думи, рутината е бездушно действие, а конвенционалността е бездушно човешко общуване. Това довежда, младите хора по всякакъв начин да се опитват да бъдат различни от възрастните, към които изпитват най­дълбоко недоверие. Този процес би могъл да бъде спрян още в зародиша си, ако диалогът между поколенията не бъде прекъснат. Ако като млад човек някой е имал вътрешно общуване с по­възрастен човек, който е подкрепил развитието на неговите способности, то това би могло да остане една сила, която даже и след смъртта на обичния учител да продължава да действа. Човек чувства реалното действие на това, което се нарича „вяра“.