Нови пътища на терапия



страница7/16
Дата30.01.2017
Размер3.69 Mb.
#13873
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16

Погледне ли се взаимовръзката на единичната съдба със съдбата на целия народ и при това приеме ли се, че съществуват не само физическа, но и душевно­духовна наследственост, то могат да се познаят също и дълбоките причини за тази епидемично разпространяваща се нервност, лабилност и чувствителност. Чисто материалистичното мислене, насаждано от дълги години и възприето от последните поколения, интелектуализмът, чрез който цялата душевна сила се разпръсква по повърхността на живота, от поколение на поколение създава все повече душевни слабости с вътрешно и телесно безсилие и невъзможност чрез Аза да се овладеят душевните и физическите сили. Човек става все по „пропусклив“ и всички външни дисхармонии могат да проникнат в него, защото е безсилен и не може да им противопостави нищо отвътре. Като пример на това „разреждане“ на телесната и душевната субстанциалност от поколение на поколение, е романът на Томас Ман „Буденброкови“, който показва разлагането на един род.

С факти може да се докаже, че от 18­то столетие насам има увеличаване броя на гореописаните болести, което има общо с все по­голямото разпространение на материализма.16 Проблемите, за които предупреждава Рудолф Щайнер още през 1906 год., че „...Деца ще бъдат раждани вече треперейки, ще изпитват болка от всяко докосване с околната среда и душевните болести ще придобият епидемичен характер...“ вече не са рядкост в лекарската практика. Всички те, включително и „органичната порьозност“ като екземата, алергията и сенната хрема могат да се причислят към една обща болестна картина. Срещу това естествено не може да помогне една кратковременна терапия с таблетки, а само одухотворяване на старите мисловни форми и навици, и едно ново осъзнаване същността на всички области на живота. Защото културната лодка тече по всички ъгли и не може само да се запуши пукнатината „наркотично пристрастяване“ и да се мисли, че с това старият износен вече кораб на цивилизацията отново може да се направи способен да плува по морето. Ако медицината и особено педагогиката продължават така бездушно да възпитават и лекуват бъдещето на нашата култура, нашата младеж, проблемите няма да се променят. В края на краищата дрогите са също война срещу новото поколение, което всъщност би трябвало да подготви бъдещето.

„Тоз, когото посещават лошите бащини дела...“


Още от стари времена важи неоспоримият факт, че човек, като едно душевно­духовно и социално същество, не може да се обясни само от него самия, а в него намират израз лежащи далеч в миналото културно­исторически и духовни достижения. Общочовешки и индивидуални съдби се проникват по най­интензивен начин. С нас винаги носим също и цялата съдба на народа ни и чрез това сме немци, англичани, руснаци или французи. Ние влизаме в конфликти с нашата „народностност“ и понякога трудно можем да я акцептираме, особено когато сме видели много от света. Би било идеално, ако всеки отделен човек, щом дойде на земята, бива очакван от скроената му по мярка телесна и душевна обвивка, както и ако подходящите околна среда и възпитание ­ необходимите му образци на подражание, истинският авторитет и съответните идеали, му бъдат предоставени на разположение. Ако съществува абсолютна идентичност между вътрешния и външния човек, щяхме да имаме рай на земята. Нямаше да има болести, това ще рече никакви дисхармонии, от които в крайна сметка произлизат болестите. Затова пък щеше да има страшна скука, липса на възможност за свободно самоопределяне дали да застанем на страната на доброто или на злото, и накрая липса на развитие. Защото то се осъществява (за съжаление) само чрез борба, преодоляване на разногласия, болка и грешки.

По­горе вече казахме, че една от най­съществените задачи на семейството, на училището и на културния живот е, така да образоват „външния“ човек, който трябва да бъде възпитан в земните условия, че той да оказва възможно най­слаба съпротива на донесения от преди раждането „вътрешен“ човек, с неговите копнежи, таланти и възможности за развитие. Пораждащите се днес отчасти от незнание обиди и мъки, които още от младостта се вливат в душите и оттам също и в тялото, които обаче не могат да се приобщят към нашата душевна същност, а като отрови се складират в нас и могат да ни подтикнат към вътрешно и външно разрушение, стоят насреща в практиката под разнообразни образи. Колко много различни хора се намират под властта на „налудничави“ възгледи, насадени им от техните родители чрез възпитанието. От тези възприети чисто от земните условия душевни деформации произлизат най­честите психични проблеми, като хистерия, невротични едностранчивости, отчасти също и шизофренични начини на поведение, които понякога са резултати на разкъсването на децата в борбата между преливащата от чувства майка и бедния на чувства, опиращ се на сухи принципи, баща („По­рано нямаше такива неща...“). Колкото по­всеобхватно става познанието за степените в развитието на детето, толкова по­идеална ще става духовно­душевната атмосфера, в която е възможно едно здравословно израстване, при което се развиват сили срещу болестите на съвремието.

Въпреки това в самия човек могат да лежат болестни импулси, които не са причинени от наследствеността или от възпитанието и въпреки най­добрите старания, могат да се проявят. Това споменавам за онези родители на зависими от наркотиците деца, които се изпълват с комплекси на вина и постоянно си правят упреци. Това, разбира се, не може на никого да помогне! Някои неща идват от наследствените сили, които лежат много по­дълбоко и излизат на дневна светлина при по­късните поколения, което е независимо от нас. Затова нашата съкровена задача е, да подобрим условията за здравето на народа, което ще се отрази на бъдещите поколения. Към това на първа линия принадлежи, да се грижим за майчиния организъм, в който девет месеца расте развиващото се дете.

Най­напред трябва да се запознаем с някои факти относно така наречената наследственост. Ежедневно явление е, възрастните да се произнасят неблагоприятно за младежта. Това винаги е било така. При това в голяма степен те гледат в своето собствено огледало, защото това, което те имат пред себе си като „продукт“, повече или по­малко е резултат на господстващите културни и възпитателски привички, следователно „произведено“ от самите тях. Нямаме ли при наркотичното пристрастяване редом с другото, само едно огледало на пристрастеното общество с неговия саморазрушителен инстинкт? Нима алкохолът, хашишът, LSD, комарът и непрекъснатото гледане на телевизия стоят толкова далеч едно от друго? Не са ли само различни равнища на един и същ огромен проблем: Как да пресрещна в педагогиката и в цялата култура днес промъкващия се процес на душевно­духовна празнота и къде са социално­терапевтичните наченки, които произлизат от самия човек и също включват самия човек?

Това ни довежда до медицински и психологично важните въпроси, как външните условия се отразяват в душата и във физиката на отделния човек. Има ли например взаимовръзки между излязлото извън контрол разрастване на нашата индустрия („социален карцином“) и разрушителния растеж на органичната ракова клетка? Как се проявяват в отделния случай скритите или откритите болести на околната среда? Как при сегашните поколения се проявяват налудничавостта и грешките на предишните поколения? Как греховете на бащите се проявяват при собствените деца? Нека най­напред се спрем върху най­близкостоящото:

„Микросредата“ семейство


Може в епохата на еманципацията и самоопределянето, на егоцентричността и нарцисизма семейството с баща и майка, като праобрази на земята и небето, да изглежда старомодно, но то е средата, която ако е здрава, дава на човека опора, подкрепа и вътрешна храна за по пътя чак до края на живота му. Разстроените или разрушените семейства днес ­ независимо дали става въпрос за правни или емоционални разводи, взимат съществено участие в наркотичните проблеми.

При всяко наркотично заболяване редом с индивидуалните проблеми на тялото и душата трябва още от началото на живота да се изясни фамилната ситуация. Тъй като младежът произхожда от една човешка общност, която в голяма част го е оформила. Трябва да се вземат предвид: изживявания на раздяла в ранното детство поради напускане от бащата или майката, причинен от раздялата шок, смърт на един от родителите, насилие върху членове от фамилията (причинено най­често от страна на бащата), пиянство с познатите последствия, предпочитане на едно от децата и други подобни. Тези наранявания трябва да бъдат открити и да се вземат много сериозно под внимание, ако и някои от тях да ни се струват незначителни.

Също и в така наречените „здрави“ семейства често се намират ­ понякога неосъзнати ­ отрови, които разболяват слабите членове от фамилията. Това не трябва да се приема като обвинение, а само да се приеме като указание за насочване на вниманието. Освен това то може да ни доведе ­ както е познато от обикновената медицина ­ до една важна насока за опознаване на болестите: „Там, където симптомите на една болест се появят на дневна светлина, най­често не лежи причината за заболяването.“ Да вземем мигрената, която произлиза от нарушения в обмяната на веществата; високото кръвно налягане, което идва от душевността, определени очни болести, които са в зависимост от бъбреците. В една социална среда, където не можем да проведем химично­физични­количествени изследвания, а трябва да работим с душевно­духовни качествени показатели, вече е по­трудно да се открие връзката между заразен и заразяващ, отровител и жертва. Несмлени потиснати семейни проблеми често излизат на яве при най­чувствителните, лабилните деца и дори в тежки случаи се превръщат в психотични явления. Спомням си един тежък случай на употреба на алкохол и хашиш, където един младеж години наред емоционално е бил разкъсван между една страхлива, с преливащи емоции майка, която винаги е трактувала сина си като малко дете (синът междувременно е станал двадесетгодишен) и един напълно безчувствен принципен баща. При младежа, който чрез дроги и други лоши постъпки е искал, всъщност трябвало е, да разкъса съществуващата още душевна „пъпна връв“ с неговата майка, се виждаха някои шизоидни прояви, които той от своя страна успокояваше с алкохол или хашиш.

Тази проблематика още преди много години съвсем точно се описва от Лаинг и Купер, чрез така наречената „анти­психиатрия“. При това потиснатите болести в социалната среда, а също и на самата психиатрия бяха разкрити и с това се даде важен тласък на семейната терапия, която при наркотичните болести е особено важна. Точно в „праклетката семейство“ много често се изживяват първата изолация („...той винаги беше едно трудно дете...“) и различни душевни мъчения, като се определя една изкупителна жертва за всички останали проблеми. Това „семейно копие“, което нанася рани на отделния член, трябва да се употреби също и да излекува раните. Това означава, ­ колкото и понякога да е трудно, ­ да се привлече в процеса на лечението семейството, от което наркоманът се е отдръпнал. При това трябва всички да са готови да поставят под въпрос своите „добри намерения“ и украсената картина на самите себе си. Ако събраната от съдбата общност познае своята обща рана и с това задачата си за самолечение, за всички може да настъпи едно ново здраве въз основа на съзнателното общуване с всеки поотделно.

Имайте предвид следното: Дори когато вашето дете се отвърне от вас, вътрешно то много силно страда от този факт! Пристъпете срещу него ­ срещу вашето „загубено“ дете... „Само копието лекува раните, които то е причинило...“ се казва в операта на Рихард Вагнер „Парсифал“.

Гледа ли се винаги само на „черната овца“, изричат се само едностранчиви обвинения и така самата среда остава болна. Проблематичният случай, болният обикновено се натъпква в някоя клиника и се изолира от семейството. Там може би получава помощ и известна стабилност. Върне ли се обаче обратно в непроменената среда, отново започва дяволският кръг от копнеж и бягство. Също и външно здравите семейства, когато се разгледат от близо, понякога се оказват „псевдообщности“, които навън показват хармоничност, но само за да скрият вътрешно съществуващите неприятелски чувства, неподвижност и взаимна деструктивност. Ужасяващи, почти мистично звучащи наказания („Ако извършиш това, повече не си моя дъщеря. За мен си умряла...“) заплашват този, който се осмели да се обяви срещу „свещения авторитет“ вътре в изградената система (правила на семейството, определени представи, норми на поведение, престиж пред съседите). Както вече споменах, тук не се касае до преднамерени обвинения във вреда на родителите, а до разчупване на забрани, които в голяма степен са отговорни за появата на пристрастяването към наркотиците и чието осъзнаване играе решителна роля при оказването на необходимата помощ. Защото наркоманът в своята неволя и болест е огледало на появяващото се на дневна светлина отравяне на една среда и дава шанс на цялото обкръжение, да може да се промени. Често съм виждал, как чрез едно душевно или телесно увредено дете (например недоразвито дете) цялото семейство претърпява вътрешно развитие и дори му се открива възможност да спечели ново духовно познание.

Понеже тази тематика и истинските съдбовни взаимовръзки при отделния случай далеч не са изчерпани, искам с помощта на едно излекуване от новия завет, да осветля духовния праобраз на тези душевни наранявания от човек на човек. Както приказките за Снежанка и Спящата красавица по отношение на душевността, то ми стана ключ за разбиране появата на болестните състояния, които идват през изсмукващите негативни сили на нашите близки, с които живеем заедно в една душевно­социална общност, в семейството, на работното място и в училище. Кой не познава например изчерпващото жизнените сили влияние на завистта, лъжата, клюките и други подобни?

Излекуването на дъщерята на Яир ­ или

„душевен вампиризъм“
Евангелистът Лука, който сам е лекар, описва в евангелието една болнична история, която според мен е тясно свързана с нашата тема за пристрастяването и с негативните въздействия от страна на други личности: В случая става въпрос за излекуването на една „кървяща“ жена и “събуждането” на дъщерята на Яир. Тази история може да ни послужи като „модел“ за един факт, който по­късно още по­точно ще изследваме: как дадена болест ­ към това принадлежи и душевното заразяване ­ може лично да се предаде от човек на човек. Разбира се, трябва да се има предвид, че понятието тяло не трябва да се разбира само материалистично, защото тялото винаги е одушевено и индивидуализирано, което ще рече, че е проникнато от Аза. Често при лекаря идва някой болен, който е „жертва“ на своята среда. Истинският болен, който сам се смята за „здрав“, разбира се, не се появява в приемната, но често той е „вампирът“, който се храни от жизнената кръв на другия. Днес често се лекуват фалшивите ­ но нека някой се опита да каже на такъв „здрав“, съответно „нормален“, че той е болният и дори заразява своята среда!

В споменатата по­горе болнична история (Лука 8, 40­59) става въпрос за един стар и един по­млад човек, които не са роднини. По­старата личност, жената вече дванадесет години страда от непрекъснато кръвотечение, което очевидно с нищо не може да се спре. Същевременно в непосредствена близост с нея живее едно дванадесетгодишно дете, дъщеричката на Яир, която от рождение, точно толкова дълго, колкото вече трае болестта на жената, непрекъснато губи от жизнената си сила, не може правилно да се развие и по това време, когато се появява Христос, тя е на смъртно легло. Числото дванадесет (зодиака) насочва към тайната на физическото тяло, което носи нашата азова същност и е създадено от дванадесетте сили на зодиака (например челото = Овен, гръкляна/врата =Телец, стъпалата = Риби и т.н.). Тази болнична история насочва към тайната, че с нашето тяло ние принадлежим към целия космос. Душевно­духовно човек е индивидуализиран, но в плътта на своето тяло, той подлежи на по­висшите закони и там се вижда нещо, което е общо за цялото човечество, една свързваща хората връзка. Личното здраве винаги има нещо общо със здравните съотношения на цялото човечество.

Между жената и детето във времето на пубертета е налице една дълбока човешка съдбоносна взаимовръзка. Медицински би могло да се каже, че жената има прекалено много преливащи сили в кръвта, които не могат да се овладеят от нейния Аз ­ затова кръвта, и с това чисто душевното, прелива навън. Това преливане, обаче, имаме при хистеричните явления, които удавят в емоции цялата околна среда.

Това, което някой има в повече, често взима от своята околна среда, която тогава страда от недостиг. Детето притежава прекалено малко душевни ­ и с това жизнени сили, и във времето на пубертета е така отслабено, че всъщност трябва да умре преди започването на земната зрялост. То не може да направи крачката към своето индивидуално „душевно раждане“ и с това не иска да признае земните условия. Да помислим за проблемите на многото „бягащи днес от земята“ младежи, които се изявяват в гладуване, самоубийство и най­различни съпротивления. Кой е изсмукал вече жизнените им сили, кой или какво живее за сметка на тяхната младост?

Ако нещата стоят така, то трябва най­напред да се оздрави околната среда, това в случая се отнася за жената. Христос отдава част от собствената си сила, силата на вярата, която усилва Аза на жената и така я излекува, че тя отново да може да „овладее“ кръвта си. Като посредник Христос може сега да постави на разположение на детето излишните сили на кръвта на предишната болна. Сега може да последва оздравяването, да продължи развитието, затова Той нарежда да се даде на момичето храна, което означава интимната връзка към майката земя.

При приемните разговори в клиниките за наркотично болни често имаме пациенти, чиито майки например са били прекалено грижливи. Те стоварват своите душевни сили отчасти върху своите деца и с това затрудняват ­ въпреки най­добрите си намерения ­ тяхното индивидуално узряване. В действителност с това се ограбват от детето душевни сили, както се описва в Новия Завет.

Душата на детето буквално бива задушена. Тя не може да се развива здравословно и често насила трябва да се откъсне от добронамерената прегръдка ­ също както мухата от пипалата на кръвосмучещия паяк. Често самоосвобождаването се придружава с коментар от страна на бащата или майката, който сигурно на всички ни е известен: „Какво ли не съм направил за теб и това е твоята благодарност!“ Не създава ли това чудовищни комплекси на вина и едно по­нататъшно засилване на душевния хаос? То основателно може да стане повод за вземане на дроги. От страна на терапевтите често са необходими невероятни усилия, за да могат да се доведат до разбиране обидените родители.
Проблемът за душевно­телесното „заразяване“
Като представител на многото лично преживени случаи, тук ще бъде описан един особено характерен пример за това, как определени болестни душевни конституции (предразположения) от единия родител могат да въздействат върху едно по­слабо дете и да се проявят видимо във физиката му. При него особено ясно се вижда, колко тясно са обвързани родители и деца, чак до здравословните съотношения и за какво в бъдеще родителите трябва да внимават при възпитанието, за да станат децата им душевно устойчиви срещу дрогите. Познанието за действителните взаимовръзки създава новите условия за пълноценно здраве. Не органите на здравеопазването и полицията, а само познанието и инициативата на всеки поотделно ще играят решаваща роля!

В настоящия случай става въпрос за едно момче в пубертета, което привлича вниманието поради ексхибиционизъм и кражби. То израства без баща, което често ­ както е и в този случай ­ довежда до една прекалено силна връзка между майката и сина. Майката е била много нещастна и се е държала здраво за детето, като в известна степен вътрешно е смукала от него, за да компенсира с това собствената си неустойчивост. От една страна тя е била прекалено загрижена, а от друга страна е била нерешителна и несигурна в преценките си. Тази проблематика се нарича „конституционна неустойчивост“ на душевността. Индивидуалният Аз не е способен сам да даде цел и опора на себе си и на детето, и с това жизнена сигурност.

Прекалено силно изливащите се, безконтурни душевни сили на майката дълбоко се отпечатват в жизнените привички и органичните дадености на вече лабилното от своя страна момче. Неговото външно държание става истинско отражение на майчината душевна конституция.

Това е известно в холистичната медицина, която разглежда човека като едно единство, и е познато, че при определени условия може да се въздейства и на по­късните поколения. Това, което става в душата, постепенно се превръща в жизнени условия, което ще рече, че се отпечатва във функциите на отделните органи и по­късно може да се манифестира като органични увреждания. Обикновеното психосоматично болестно развитие протича от душата, през жизнените сили и достига до органите. Вътрешната несигурност на майката се проявява външно като стремеж за импониране, което в крайна сметка произлиза от вътрешна несигурност ­ безсрамно експониране на себе си, телесен ексхибиционизъм и кражби. „Тук може да се види, как се проявява наследяването. Това, което душевно е налице при родителите, в следващото поколение се проявява физически, това е познато на медицината“ казва Рудолф Щайнер, който описва такъв случай. 17

Тук се сблъскваме с един празакон на така наречения „първороден грях“. Той така се проявява в реалния живот. Всеки, който има деца, може да потвърди, че при децата често изплуват особените черти от характера на родителите или на техните родители. Това сигурно лежи извън границите на хромозомите. То много повече показва, че и душевни качества също могат да се предадат по­нататък. Затова за нас възрастните възпитанието е на първа линия самовъзпитание. Не се ли напердашваме сами, когато понякога наказваме едно немирно дете?

Гореописаните изложения могат да бъдат многократно потвърдени от разговорите в наркотичните консултации. От една страна емоционално преливащи, неправолинейни и неустойчиви майки, нестабилни в много отношения, и от друга страна, стоящи върху сухи принципи, безчувствени бащи ­ по средата детето, разкъсано между емоционален излишък и недостиг. Колко много майки търсят вътрешна утеха и поддръжка при децата си, понеже не могат да я намерят в брака. Чрез всичко това много деца твърде рано психически биват разкъсани и прекомерно натоварени. В такива случаи не е ли хашишът валиум за младежите?

Как от страна на човекознанието да се разбира и да се третира подобен случай? Ученикът се намира малко преди пубертета, време което само по себе си е критично, особено за лабилни младежи. Времето на подражанието през първото седемлетие и на обичния авторитет през второто седемлетие не е осъществено както трябва. Така „външният“ човек, който от времето на пубертета трябва да застане като фундамент и опора за „вътрешния“ човек, за да се оформи индивидуалната душевност, не е достатъчно стабилен. Би могло също да се каже: „Долният“, земният човек не успява да носи „горния“, духовния човек.

Какво обаче се случва, когато душата застава върху клатеща се основа? Тя става неустойчива, блуждаеща и се повлиява от всички възможни външни неща, като първоначално се опитва да се нагоди, изпробвайки всичко възможно. Съединителната нишка между юношеството и постепенното узряване през времето на пубертета е разкъсана; душата не се е закотвила правилно в закономерностите на физиката. Това обуславя разрива в душевността. Децата донасят на земята много интелигентност и надареност, но поради недостатъчната връзка с тялото, изживяват една слабост, която днес се наблюдава във все по­голям размер и която излиза по гротесков начин налице при тежките младежки престъпления. Това е една морална слепота, наречена „moral insanity“, което означава морално безумие. Емоционалността удря около себе си, понеже по време на младостта е липсвало правилното ръководство, правилният авторитет, към които тя би могла да се ориентира.

Най­надарени млади хора днес застават пред съда поради прекомерна употреба на наркотици, грабеж и убийство и не показват никакво съжаление за извършеното. Тук сигурно има дълбоки увреждания, които могат да настъпят само през първите две седемлетия. Към това без съмнение принадлежат и актовете на насилие, които децата и младежите, с напрежение и често с наслада, следят в телевизионните предавания и видеофилмите, или пък сами извършват при компютърните игри. Не е ли това очевидно разделяне на интелигентност и морал, глава и сърце, съответно ръка, теория и практика, изобщо символ на нашето време и с това обществена рана, която води след себе си милионната армия от легални и нелегални пристрастени? До времето на пубертета педагогиката е най­доброто средство за предотвратяване на пристрастяването. Само тя би могла да предотврати този разрив между нас и света. Има ли проблеми с един такъв младеж, който днес твърде лесно бива изключван от училище, то педагогът, ако наистина притежава чувство за отговорност, би трябвало да изгради в себе си две качества:

- да изчаква подходящото време и

- да развие способност на изпълнена с обич строгост, без да одобрява проявата. Би трябвало вътрешно той да създаде контакт с младежа и да следи с интерес и хумор неговите действия, без да морализаторства.

В тази връзка Рудолф Щайнер дава указания, да не се обръща особено внимание на отрицателните прояви преди и след пубертета и в повечето случаи да се прояви търпение и благосклонност. Правилният момент за активна намеса лежи около осемнадесетата година. По това време за първи път се задействат волевите сили на индивидуалния Аз. Личността се събужда.18 Сега много често от само себе си се извършва обрат. Често се показва едно събуждане на съвестта, младежите стават способни да проявят морални съждения. Затова при нарушения, които лежат в първите две седемлетия непременно е необходимо, да се насочи целият терапевтичен стремеж към третото седемлетие, времето преди раждането на Аза, даже и с помощта на специалисти. След двадесетата година ­ това важи и при анорексията ­ от година на година става все по­трудно. Към кого да се апелира в тази по­късна възраст, след като Азът, личността не е изградена правилно? Тогава душата всъщност изсмуква личностни сили от околната среда. Затова хората в семейството на един пристрастен към нещо човек са така изчерпани. Азът дава постоянство и цел, които се изразяват в характерни качества като точност, ред, благонадежност и честност. Всички тези добродетели трябва с усилие отново да се постигнат в наркотичната терапия. В това отношение всеки терапевт може много да разкаже.

При хората все повече се проявява нарастващо несъответствие между донесени способности и недостатъчно развит тук на земята морал. Изглежда, че моралността не е нещо, което може да се прояви от само себе си. Тя по­скоро трябва да бъде изградена чрез възпитанието. Това не означава, че тя не е дълбоко заложена при всеки човек, също както и религиозното чувство, но тя трябва да бъде събудена, органът й трябва да бъде изграден тук, на земята. Защото каква е ползата от най­красивата душа, ако тя няма очи, за да може да се наслаждава на света?­ Гьоте пише в „Педагогическата провинция“ на своя „Вилхелм Майсторът“, че човек донася всичко със себе си, но едно трябва да постигне чрез възпитанието на земята: страхопочитанието пред това, което е под него, до него и над него.

Душевно­телесното пренасяне на една „болест“ може да се появи също и всред една нероднинска общност. Може само един човек да получи проблеми, които другите нямат, макар всички да се намират в подобна ситуация.

Например един член от семейството или от дадено общество се разболява душевно. Пациентът най­напред се изолира и даже се лекува. При по­точно наблюдение обаче може да се установи, че един от „здравите“ членове на общността има „психично­органичен болен силов комплекс“ (Р. Щайнер), който в цялото негово поведение, в неговите изказвания, във всички негови действия първоначално съвсем не се проявява така силно навън и не вреди на силните от семейството. Най­слабият член обаче от фамилната верига е твърде слаб, за да му се противопостави. През цялото време той е изложен на душевната отрова на другия. Всъщност така нареченият „здрав“ е много по­болен, но лично на него не му пречи, защото неговата обща конституция е така силна, че той може да компенсира своите слабости. Дали този, който може да се наглася на всички условия, който говори само за пари и коли, подтиска всички чувства, душевно обаче изнасилва околните, може да понесе десет шишета бира и през зимата може да ходи с къси ръкави, без да се простуди, е по­здрав от другия, който е чувствителен и затова регистрира всички негативни влияния около себе си и страда от тях душевно или физически?

Душевно много по­болният, но външно по­силният, заразява в известна степен лабилния от своето обкръжение. Той непрекъснато го разболява, даже и когато довежда слабия до състояние първоначално само да замлъкне. По­късно от погълнатите навътре думи и сълзи произлизат психичните или психосоматичните болести. Кой при това положение трябва най­напред да бъде лекуван? Ако предците са предали на някого една добра конституция, при него такива слабости не играят особено голяма роля. Един има яка селска натура вследствие на своя произход или на своето детство, друг произхожда от поредица поколения градски жители. Първият може лесно да понася болестния комплекс от вътрешни увреждания, но го предава на по­слабия, който се разболява чрез психическо заразяване, чрез имитация, която и в други области винаги е на лице. Човек винаги леко подражава на движенията на другия, на говора, на израза на лицето му и затова се чувства така „засегнат“, когато някой има неприятен глас, а пък той точно там е свръхчувствителен. Нека само си представим една вечно караща се майка, която с часове изсипва върху детето своя „барабанен огън“...

За едно задълбочено опознаване на болестта, особено в областта на наркотиците, е безусловно необходимо да се изследва съвсем точно въпросното обкръжение и да се елиминират факторите, които за един може да не са от значение, но за друг са разболяващи. Често в някоя фамилия се намира прочутата „черна овца“, която трябва да бъде разгледана, като се имат предвид споменатите аспекти.

Тъй като човек в социалните взаимоотношения, но и изобщо всеки ден на работното си място, училище и други културни организации, е заобиколен от други хора, трябва също да се постави въпросът, до каква степен различните обществени влияния, заблуждения и лъжи са могли да доведат до „умопомрачение“ при отделни чувствителни хора. Защото това е духовният „въздух“, който ние ежедневно дишаме. Днес все повече се задълбочава пропастта между индивида, с неговите потребности и една обществено­политически­цивилизаторска лудост. Всяка форма на обществено умопомрачение може да се отрази като психическо отклонение при определени индивидуалности. В тази връзка можем да си припомним съдбата на Ницше, „големият неврастеник“ на деветнадесето столетие. Той беше представител на една цяла епоха, която отрича духа. Така погледнато би трябвало днес на първа линия да се „излекуват“ мирогледните убеждения и целият културен живот, за да могат както здравите хората да се опазят от лудостта, така и вече психично болните да постигнат подобрение чрез едно съответстващо на човека обкръжение. Терапевтичните центрове за наркотично болните са подходящи места, където е възможно „на върха на айсберга“ да бъдат събрани опитности, които по­късно могат да допринесат полза за цялата култура. От Италия Гьоте още в края на 18 век пише, че ако цивилизацията се развива по­нататък само външно, то някога „...целият свят би се превърнал в болница и хората биха станали болногледачи един на друг....“ Само че държавата твърде лесно може сама да си създава „жертвите“, които тя тогава, самозаблуждавайки се, окачествява като „извършители“.

Бетина фон Армин, която се е чувствала отговорна за отритнатите от обществото, вече е била прозряла това, когато казва: „Държавата е човек; да подготви човечеството за свободата е нейната история. Тя носи болестнотворния материал в себе си и трябва да се освободи от него... Престъпникът е собственото престъпление на държавата. Доказателството е, че той като човек е извършил грях спрямо човечеството. Тези, които я тласкат към самоволие, старите държавни филистери, са също нейните болести.“

Преследване и наказване на „отритнатите“ всъщност не е правилният и действително отстраняващ злото метод, и преди всичко, когато се отнася за пристрастените към наркотици.

Също и законите отнасящи се за наркотиците не могат да изкоренят проблема с неговите корени. Едно действително подобрение из основи ще донесе вникването в духовните принципи, въз основата на които да се изгради една нова педагогика, както и едно действително точно познание за веществата и за тяхното действие. Това има предвид св. Августин, когато казва: „Съществуват два закона, този на буквата и този на духа. Единият трябва да ти покаже греха, другият да го отнеме от теб.“

Ние трябва да познаем по­дълбоките причини за „греха“. В името на нашите деца, непрекъснато трябва да ни става ясна връзката, съответно противоположността между от една страна индивидуално донесените заложби от преди раждането и от друга страна нашите възпитателски методи, включително и обществените „образователни институции“: Какво е това, което пристъпва срещу децата, които искат да „станат хора“? Чрез нашите бездушни, предимно интелектуални възпитателни методи всъщност не се ли развъжда пристрастеността, като извратена форма на копнежа, на търсенето? Как другояче да се обясни, че между учащите се, тя епидемично се разпространява? Нима младежта на двадесето столетие е станала друга за разлика от деветнадесето столетие? Какво й е необходимо, за да може душевно да устои в този свят, да не загуби идеалите си и да не се поддаде на изкушенията породени от сегашната цивилизация? Престанали ли са да действат старите педагогически правила на натъпкването в главата? Може би още съвсем не сме открили, какви нови способности донася със себе си тази младеж, която вътрешно се разбива, влизайки в достъп със старите „социални консерви“, като или се нагажда на тях, или онемява. Не получи ли тя това, от което всъщност се нуждае; тогава наркотикът би бил един вид вопъл на младежката душа срещу условия, с които тя повече не може да се справи. Може би някои хора се чувстват също като френския философ Монтен, който още преди около 200 години е казал: „Не мога да си представя друго състояние, което би могло да ми бъде така непоносимо и ужасяващо, както да ми бъде отнета възможността, да дам външен израз на моята жива и изпълнена с болка душа!”

Проблемът за първородния грях
Често в човешкия живот се появяват особени болести, при които се предполага и даже се открива, че лежат в предишните поколения; така наречените наследствени болести, за които с право се казва, че се предават „чрез кръвта“. Паралелно с чисто органичните слабости или тежки болести (диабет, болести на кръвта, на обмяната на веществата и др.) от потока на наследствеността изплуват както душевни, така и телесни слабости, но и способности, които могат да бъдат проследени при поредица от различни поколения. Би могло да се каже, че човешката индивидуалност преди раждането си избира известни качества или слабости от потока на наследствеността, за да изпълни чрез тях своите задачи на земята или чрез страданията породени от тях да израства и узрява. Човек понякога е изненадан и дори се забавлява, да види, как се проявяват чак до външното държание, жестове, възгледи, привички на хранене, тикове или цялата лабилност на характера на родителите или предците. Тези наследени характерни черти се намират във външната „обвивка“ на човека, те не са идентични с неговата истинска същност. Те или се интегрират в живота, т.е. акцептират се, понякога се преработват, или се отблъскват в зависимост от силата на индивидуалността.

Един капитален въпрос, който поставихме вече по­горе (виж стр. 115) е, доколко увреждания на вътрешния, душевно­духовен човек (например войни, разрушителни идеологии, колективни страхове или потиснати представи) могат да бъдат „предадени“ на следващите поколения и дали ­ както се казва в книгата на Мойсей ­ могат да се появят на дневна светлина под маскирана форма, сега повече като външни увреждания и слабости. Защото всичко, което е било някога вътре, някой ден излиза навън! Има ли например взаимовръзка между черна магия при родителите (практикувана през време на бременността) и разрушителен инстинкт и наркотично пристрастяване при децата? Аз имах един такъв случай в моята практика, при който и двете деца бяха силни наркомани.

Как е например при самоубийства, депресии, алкохолизъм, садизъм и тяхното действие върху следващите поколения? Има ли взаимовръзки между морални слабости (така наречените „грехове на бащите“) или шокови състояния (например през двете световни войни) и появяваща се по­късно телесно­душевна несигурност?

Тук се сблъскваме с лежащите по­надълбоко взаимовръзки на наследствените грехове, на които според мен все още се обръща твърде малко внимание при разглеждането на многостранните проблеми на младежта. В старите времена винаги се е говорело за връзката между грях и болест. В епохата на наркотиците и СПИН­а, на модерните епидемии, трябва наново да се постави въпросът за взаимовръзката им с моралността, съответно със засилването на Аза. Не се ли разрежда душевната субстанция, когато тя не развива духовни сили? Не се ли разпада нашата духовна същност, Азът, когато душевно се привързва само към материята и парите? Не се ли полага грижа за душевната сърцевина, то човекът не е в състояние да се справи с външните „врагове“.

Появяват се въпроси след въпроси, когато хората не се разглеждат като изолирани същества, а се обхващат като част от една смислена цялост.

Да потърсим веднъж и да опознаем тази закономерност във взаимоотношенията между учител и ученик, като за основа вземем биографии на материалистични учени от 19. и 20 век. Там намираме интересни факти. Чрез чисто материалистичния мироглед, който намери израз в биологията, психологията, социалните науки и много други области, само две поколения остават здрави, това означава, че те запазват волевата си сила: същинският основател и ученикът, който е получил всичко от първа ръка, от „майсторът“. Следващото поколение, което възприема този материализъм, става все по­догматично и безинициативно: появяват се волеви слабости и дълбоко недоволство, понеже се приема само „мъртва душевна храна“.

На това място се излагат още някои факти на днешната психология, които се покриват с моите съждения и наблюдения. В горещо препоръчаната от мен книга: „В началото беше възпитанието“, известната швейцарска психоложка Алис Милер се занимава също и с най­познатата наркоманка в Германия - Кристиане Ф. В главата „Унищожителната война срещу самия себе“ тя анализира младостта на това момиче въз основа на нейните разкази за бащинската бруталност, душевни мъчения, отричания от самата себе си и последствията в нейната наркотична кариера, с цялото заробване на тялото и експлоатация на волята. „Както човек бива третиран когато е бил малко дете, така той по­късно сам се третира през целия си живот. И най мъчителните страдания често са тези, които човек сам си причинява.“ В тази глава се разказва историята на една депресивна майка, израснала в третия райх, която като дете е била потопена в тогавашното настроението на песните, речите и възторжените маси и ги е изживявала с най­интензивни чувства изпитвайки гордост и въодушевление, а по­късно като възрастна е трябвало интелектуално да осмисли и интегрира ужасните истини на тази система.

Как е възможно ­ се питаме с право ­ човек да приведе в съзвучие такива противоречиви една на друга опитности ­ своето емоционално и своето интелектуално знание, без да се отрече от голяма част от своето собствено себе? Синът на тази жена като десетгодишен започва да рисува пречупени кръстове, точно във възрастта, в която пациентката е преживяла връщането на баща си от източния фронт.

Тук се сблъскваме с взаимовръзки на колективно потискане и душевни болести, които отчасти и днес все още не са изследвани или са табу. Затова публикацията на споменатата по­горе авторка е извънредно ценна. Тъй като аз не мога да подкрепя „научно“ моите възгледи, на това място дословно я цитирам :

“Когато четох за проблемите на Кристиане с полицията и с дилърите, пред мен изведнъж изплува картината на Берлин от 1945, различните пътища за нелегално доставяне на храна, страхът от окупационните войници, черният пазар - тогавашните „дилъри“. Дали това е само чисто моя частна асоциация, не знам. За много родители на днешните наркомани , това беше някога единственият възможен свят, защото техните детски очи не познаваха друг. Не е изключено, на фона на вътрешното изпразване, като последица от потискане на чувствата, декорът на наркотичната сцена да има нещо общо с черния пазар от четиридесетте години. Тази мисъл, за разлика от многото други в тази книга, не почива върху научно доказателствен материал, а на едно хрумване, на една субективна асоциация, която не съм изследвала по­нататък. Аз обаче я споменавам, понеже сега на много места се провеждат психоаналитични изследвания за късните последици на войната и на нацисткия режим при второто поколение и винаги се стига до учудващите факти, че синове и дъщери толкова повече инсценират несъзнателно съдбата на родителите си, колкото по­неточно я познават. От малкото отломъци, които те са уловили през детството си за ранните травми на своите родители, получени през войната, те развиват фантазии въз основа на своята собствена реалност, които по време на пубертета често инсценират и в групи. Така например Юдит Кестенберг разказваше за растящи в материално добре задоволена среда и в мир юноши, които изведнъж изчезват в горите и по­късно при терапията се установява, че родителите им са преживели войната като партизани в източна Европа, но никога не са разговаряли за това подробно с децата си (сравни Психика 28, стр. 249­265).

Веднъж консултирах една седемнадесетгодишна болна от анорексия, която беше много горда с това, че сега е достигнала същото тегло, което е имала майка й преди 30 години, когато е била спасена от Аушвитц. В разговор се установи, че тази подробност е единствената, която дъщерята е знаела за миналото на майка си, защото майката е отказвала да говори за това време и е помолила семейството да не й задава никакви въпроси. Точно тайнственото, премълчаваното в дома, което докосва чувствата на срам, вина и страх при родителите е това, което обезпокоява децата. Една важна възможност да може да се справят с тази заплашваща реалност е дейността на фантазията и играта. Да могат да играят с реквизитите на родителите, това дава на юношите чувството, че им е позволено да вземат участие в тяхното минало.

Възможно ли е описаният от Кристиане свят на душевна разруха, да се отнася към развалините от 1945? Ако е възможно, как се е дошло до това повторение? Вероятно мостовете се разпростират над психичната реалност на родителите, които са израснали в едно време на крайна материална нищета и затова осигуряването на материалното съществуване е станало върховен принцип в техния живот. Все по­голямото обогатяване служи като отбрана срещу страха отново да се намерят върху развалините, като едно гладуващо, безпомощно дете. Но този страх не може да се прогони с никакъв лукс, колкото и голям да е той. Докато остава несъзнателен, той налага своята собствена същност. А децата напускат тези луксозни жилища, в които се чувстват неразбрани, понеже тук не бива да има място за чувства и страхове; те излизат на наркотичната сцена и или развиват усет за гешефт в търговията с наркотици, също както техните бащи в голямата икономика, или апатично сядат по камъните и седят като малки безпомощни, наранени деца върху развалините, които някога са били реални за техните родители, но за тази реалност те не бива да говорят с никого. Това дете на развалините завинаги е изгонено от луксозното жилище, но сега като заплашителен дух се появява в синовете и дъщерите, в тяхното раздрипано облекло, апатично лице, тяхната безнадеждност, отчужденост, тяхната омраза към цялото натрупано богатство.“19

Тези взаимовръзки между третия райх, с неговите най­често наркотизирани водачи, и психичните масови заболявания на последвалото го материално задоволено общество, ориентирано само към външни неща, се осветляват също и от известния публицист Й. Фест:

„Може би в тези дни на осемдесетте години нарастващата армия от зависимите от алкохол и други наркотици ни представят един вид квитанция за начините на поведение, които през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години милиони немци считаха за напълно нормални? Поне за немските условия това би било една спекулация, върху която си заслужава веднъж диференцирано да се помисли“ (Й.Фест, „Хитлер“, Франкфурт 1973).

В тази насока се чуват също и забележки на самокритични родители на наркомани:

„Ние проспахме събитията в третия райх и след това също и нещата около нас при новоизграждането“ , ми каза бащата на един зависим от хероина.

„Домът, който изградихме, трябваше да заплатят нашите деца ­ ние откраднахме от ценно за тях време, за да изградим едно съществуване, което днес все повече ни изглежда съмнително...“, това формулира една майка пред известен психолог.20

Тук отново се сблъскваме с една тайна на душевно наследяване и появяване на болести съответно пристрастеност, която ще обсъдим при терапевтичния разговор, а нейното разкриване ще даде шанс също и на родителите, да излекуват своите собствени рани. От собствена опитност знам колко са благодарни младежите, когато веднъж узнаят големите взаимовръзки на своята болест и пристрастеност, и че терапевтът се стреми да ги откъсне от дрогите не само от чиста гражданска амбиция. Едва хвърленият в дълбоките световни взаимовръзки поглед поощрява терапевтичния ентусиазъм относно отделния човек!


Ситуацията на младежта днес
Да се реформира светът, означава да се реформира възпитанието“

(Ю. Корчак).
Едно от винаги излаганите основания за взимане на дроги, паралелно с желанието, напълно да се опие и изолира, е нуждата на младежа, да търси засилване на вътрешните усещания чрез оптически и акустични дразнения. Същевременно с това засилване на сетивните усещания, се парализира волевата дейност. Самите ние можем да наблюдаваме това дори при каране на кола, гледане на телевизия и при всяко „опиянение“. Човек иска душевно напълно да се наслади на момента, като засилва дразнението, което в научното изследване на наркотичния феномен се определя като „Стремеж към настоящето“. Понеже в повечето случаи миналото и бъдещето не са достатъчно значителни величини ­ миналото се потиска, или е налице страх от бъдещето ­ остава само настоящият момент, в който обеднялата душа иска да се „опияни“. От някъде човек трябва да получи чувството за „спокойствие и закрила“, щом светът е така абстрактен и прозаичен.

Отново трябва да се постави въпросът: Какво е посято през детството и довежда ли това до драконовия разсад на наркоманията, съответно до разрив на душата със света и със самата себе си? Младият човек търси връзка със света и в тази връзка разбиране на смисъла на собственото си съществуване. Това е неговият духовно­душевен мотив. „Наркоманията се поражда от познанието на безсмислието и свързаните с това последици ­ бягство от света и същевременно бягство навътре в собствените усещания.

Тук ще последва късо изложение, как днес в училище в повечето случаи се обяснява „светът“: Това става чрез въпроси към събраното само в главата знание, чрез препредаване на чисти факти, чрез абстрактни теории и силно специализиране на темите. Това е една картина за света от втора ръка. Училището със своите отчасти вече електронни учебни програми се превръща в душевен „магазин втора ръка“. Учебното съдържание е един призрак от представи, на който липсва жизнената кръв на сетивността и опитността и с който душата не може да се свърже. Растителни сортове, исторически факти, подразделения на влечуги, накратко: едно специализирано професионално знание се натъпква в главата, за да се забрави веднага след изпита ­ в действителност налице е чувството, като че ли никога не е било прочетено! Резултатът от това може би е ­ както веднъж видях при една екскурзия във Финландия с нашите наркотични пациенти, ­ че животните, когато бъдат срещнати, вече не се наблюдават, а просто се убиват.

Чрез такива учебни методи, душевната същност рано се откъсва от света, понеже сетивният свят не се разкрива като непосредствена сетивна опитност изпълнена със специфичния й смисъл. Непосредственото опознаване на света вече не се допуска. Но само върху такова познание за света може да се изгражда по­нататък животът, като при това е възможно, от човешката същност отново да изплуват идеи, които могат да бъдат развити в съответствие с действителността.

Дали чрез този начин на преподаване на знание човекът се прави жизнено способен и дали е постигната „учебната степен живот“? Не се ли развъжда милионна армия от потенциални невротици? Тази разбираща се в двустранен смисъл „без­смисленост“ заключва душата в един стъклен ковчег, Азът не се развива правилно, волевите сили се парализират. Отвореността към света се превръща в самофиксиране. Така откъснат от света, човек търси изкуствени изживявания, понеже му липсват образци и праобрази. С помощта на определени субстанции, той започва да пресова тялото и с това своята душа, за да изстиска топлещи вътрешно картини, или се заключва вътрешно в една закриляща обвивка, понеже се чувства постоянно ранен от света. Защото да се живее душевно в един свят, който в своето проявление не носи постоянен подтик за създаване на собствени чувства и мисли, който чрез сетивата не възбужда едно смислено, което ще рече хармониращо със света, мислене, чувстване и воля, би трябвало да се усеща като заплаха. Спасение от дилемата е възможно, само когато се постигне съответствие между вътрешните душевни картини и изпълнената със смисъл одушевена действителност. Това би се постигнало с една педагогика, която чрез целенасочени методи преподава едно живо знание, но и включва в заниманията изкуствата и трудова ръчна дейност. В това отношение настоящата педагогика, с нейното бездушно възпитание, неприятелски настроено към сетивата, е една от основните причини за предразположението към пристрастеност при различни хора, чието вътрешно търсене не се задоволява. И този аспект също би трябвало да се вземе под внимание и да се обмисли при всеки съдебен процес срещу някой, който е зависим от дрогите. Много преди втората световна война големият полски лекар и педагог J. Korszak в произведението си „Защитете децата“ написа: „Нашето училище е една казарма. С часовник в ръката превръщаме децата в марионетки, изравняваме техните характери, заглушаваме техните инициативи. Ние номерирахме децата и чрез хиляди закони, предписания и заповеди въведохме една подобна на затвор дисциплина. С тях провеждаме умни разговори, които трябва да допринесат за едно изпълнено със софизъм разбиране. Децата почти се задушават в този брутален, студен, изкуствен живот, които е без никаква фантазия и поезия.“ Дори днешните училища външно да не приличат вече на казарми, то това охарактеризиране и днес в същата степен е валидно по отношение на широко разпространената вътрешна нищета и прозаичност на нашето обучение. Но колкото повече се предлага трезвият интелектуализъм, толкова расте и потребността от опиянение и екстаз; колкото повече човек бива притеглен навътре в материята, толкова по­силен става неговият стремеж да се освободи от нея.

Чрез широко разпространените бездушни институции и особено поради абстрактното възпитание, голяма част от обществото днес все повече се превръща в пристрастено и готово за бягство общество, чиито привички в широк обществен и частен мащаб се регулират и насочват с методите на страха. Вярата в света, в хората и с това в бъдещето е закърняла и на нейно място цари една цинично­егоистична вяра във възможно най-много количество изживявания в настоящия момент. Една армия от натъпкани с валиум и алкохол невротици, с надвишени илюзии за кариера и клиширани надежди, днес води човешки осакатено съществуване. Една парализираща летаргия все повече обхваща дори и днешните четиринадесет ­ седемнадесетгодишни. Даденият по­долу разговор с един ученик от средното училище може да се вземе като пример за вътрешното състояние на много младежи:

„Какъв искаш да станеш?

„Колбасар“

„Имаш ли вече място където да учиш тази професия?“

„Не.“


„Разучи ли наоколо?“

„Не.“


„Но сигурно си бил в консултацията за работните места?“

„Не.“


„Какво тогава си правил до сега?“

„Нищо.“


„А вярваш ли, че веднага след като завършиш училище ще получиш работно място?“

„Ще видим.“

“Какво ще правиш, ако не получиш?“

„Тогава ще вися наоколо и ще си пуша цигарата.“

В днешно време приемането на наркотици и търговията с тях в училищата вече не са рядкост. Дилъри стоят даже пред вратите на училището и очакват жертвите си. Поради изключителния стрес свързан с изпитите все повече ученици взимат таблетки и попадат чрез това в един дяволски кръг: Барбитурати срещу безсъние и векамини за събуждане и бодърствуване. Чрез тези „uppers“ и „downers“* се нарушава така важният естествен ритъм на будност и сън. Освен това сънотворните средства повреждат мозъка, а възбуждащите средства водят до пристрастяване. Пътят към по­силните дроги вече не е твърде далеч. Впрочем не винаги неинтелигентните са тези, които създават грижи на учителите, а често учениците с най­добрите бележки са тези, които изведнъж започват голямата „съпротива“, не искат повече да учат и бягат от училище. Според последните изследвания училища, които външно показваха, че нямат проблеми с наркотиците, се оказа, че имат най­големи трудности точно в тази област. Затова днес във всички училища трябва да се провежда разяснителна дейност, като се привличат в еднаква степен родителите, учениците и учителите. Трябва да се поставят хора, към които учениците да имат доверие и да могат да се обръщат за съвет и помощ, без да се страхуват от полицейски мерки.

През септември 1989 в Цюрих имах разговор с една американска криминоложка. Тя ме осведоми, как в училищата в Ню Йорк се търгува с наркотици и особено с модерния наркотик „Crack“, смес от кокаин и бакпулвер (виж стр. 239). С нея учениците могат да направят „бързите пари“, в размер от 10 000 долара на седмица. Те могат да си осигурят лукс, за който някои възрастни могат само да мечтаят. Нима е за чудене, че „децата“ подражават на това, което обществото им представя за най­висшата цел? Как да бъде победено това изкушение, когато материалното имущество се счита за най­големия престиж в обществото?

Има ли една нова младеж?
„Случилото се до сега през 20. век не може да се сравнява с предишните събития на историята, която е записана в човешките летописи. Но точно когато дълбоко се проникне в събитията на съвремието, би трябвало да се забележи, че всъщност нашето време е такова, че в него хората ще трябва да узнаят неща, които не могат да се сравняват с нещата от старите времена.“21 От една душевна привързаност към традициите много хора желаят всичко да остане така, както винаги е било. Да се остане млад в същинския смисъл на думата (не по брой на годините) означава, винаги да се поставя под въпрос съществуващото, консервативното и привичното, и през целия живот човек да иска да остане ученик на живота. Чрез това в обществото се влива едно здравословно бунтарско течение, така че чрез плодоносния диалог и сблъсък между стар и млад става възможно развитието. Да се разруши старото не е възможно, да се отблъснат „чуждите на настоящето време“ идеи на младежта не бива. Чрез младежта в човечеството наистина се влива едно здравословно душевно обновително течение. Старите са богати на жизнена опитност, но младите на идеализъм, отвореност и са без предразсъдъци. Старото не бива да се постави настрана, а трябва да се преобрази, иначе се превръща в отрова, понеже не може да върви редом с развитието. Всички известни хора на изкуството най­напред са изучавали старото, утвърденото и дори отчасти са го копирали и чак тогава са могли да породят новото от себе си. Това няма нищо общо с консерватизъм, а е един празакон. Разкъса ли се веригата между поколенията, тогава се изграждат фронтове, доверието пресъхва, пропастта между традиция и утопия става все по­голяма, започва една вече неконтролирана собствена динамика ­ разпространява се хаосът. Не намерят ли младите хора с техните душевно­духовни волеви импулси, т.е. идеали, връзка с нашата култура, ще се появи опасността от поляризиране: Някои от тях започват да се чувстват привлечени например от мистиката на изтока, която не отговаря на нашето западно развитие на съзнанието, други изпадат под влиянието на материализма.

В повечето анализи върху причините за наркоманията с право се подчертава връзката с нашето материално консуматорско мислене и разпадането на социалните и културните ценности. В това отношение тя е един тежък „социален грип“, които не може да започне да се лекува само индивидуално.



Една често срещана днес педагогика ­ не само в училищата, ­ изпраща в живота своите възпитаници с тренирано критично съзнание, те се държат „cool“ (наперено, важно и привидно сигурно). Тук още веднъж в резюме ще изложим какво препарира така душевната основа на децата, че да може да покълне „драконското семе“ на наркоманията:


  1. Повечето деца твърде рано и без закрила се довеждат до сблъскване с прозаичната реалност на живота. Нима бихме изложили на бурята едно младо борче, без да се опитаме да го запазим по някакъв начин?

  2. Заангажирва се твърде рано способността за съждение и оценка, така също и сексуалността. Отново и отново може да се види, че юношите вътрешно още съвсем не са узрели за това и поради едностранноста на сексуалната просвета (също и по отношение на СПИН­а), не могат да си представят приятелство и любов без сексуалност. Така насилствено идват до убеждението, че само физическата любов е истинско доказателство за любов и вътрешно се поставят под натиск, което нерядко води до една сексуална невроза. Тези „слабости“ според моите опитности, лежат в основата при много наркомани.

  3. В училищата се работи прекалено много и много рано със страха и натиска, за което и жадните за кариера родители съвсем не са без вина. Какви мотиви за учене има днес освен амбицията за добри бележки? Тук от една страна се храни егоизмът, а от друга страна управлява страхът. „Един съюз на учителите в Бавария с голяма загриженост открито се изказва, че в бъдеще като център на мотивацията за учене при нашите ученици няма да е повече любознанието, изследователският инстинкт, откривателската страст и радостта от постиженията, а само голият страх.“22 За чудене ли е тогава, че все повече деца са нервни, агресивни и отчаяни, и търсят „спасение“ от мизерията в алкохола, психофармацията и наркотиците? Що се отнася до таблетките, там много лекари са техни съучастници. Според сведение на съвета на град Хамбург, още преди няколко години, в разстояние на осем седмици, 3000 ученика са изпратени в къщи заради пиянство в училище. През последните години при четиринадесет­ до шестнадесетгодишните момичета прекалената употреба на алкохол се е увеличила шест пъти. Според проучванията през декември 1988 по поръка на швейцарския училищен инспекторат, на повече от седемстотин ученици от началните училища се установи, че 42% от тях имат нужда от помощ, понеже „някъде са заседнали“. Почти половината от младите хора днес се подготвят за живота посредством допълнителни курсове и специални училища и въпреки това по­късно много от тях напразно чакат за работни места в предприятията или за студентски места. Не би ли трябвало пред лицето на тези факти основно да се премислят изискванията от страна на нашето общество?

  4. Днес цари прекалено голямо несъответствие между обществените социално­културни институции и вътрешната същност на човека. Много млади хора виждат проблемите относно увреждането на околната среда и социалните неуредици и се ангажират в тяхна полза. Този положителен „самарянски манталитет“ се среща често, но постоянно се сблъсква със съпротива и изглеждащи почти без разрешение проблеми. Прекаленият бюрократизъм в нашето общество не допуска лесно спонтанност и неконвенционалност. Така много хора се движат в живота отстрана на своята Азова същност, те не могат да реализират съдбата си и душевно и физически се разболяват. Няколко пъти ми се е случвало, да видя търсещи помощ наркотично болни пациенти, дошли в нашата клиника, пъхнали в единия джоб на панталоните си една езотерична книга, а в другия ­ своята порция хероин. Животът винаги се отразява в симптоми, ­ а този говори сам за себе си. Физическо­душевните обвивки, които искат да бъдат развити, за да могат да служат като инструмент на Аза, днес още от началото на живота все повече биват отравяни, особено чрез дегенерираното хранене с многото отрови за пръскане, чрез другите вредни вещества, които се разпространяват в атмосферата, също и чрез „отровните“ картини, които корумпират жизнените сили и довеждат до разрушаващи живота насилнически деяния; накрая и чрез прекаленото развитие на много рано събудения интелектуализъм и сексуалност, чрез които се хаотизират мисленето, чувстването и волята. С това се създава една културна шизофрения, която освен това чрез „загубата на средата“, на душевността, довежда до тежка духовна бедност и психични болести, като с най­различни вещества се правят опити те да бъдат „излекувани“.

Не бъдат ли оздравени и правилно оформени тези телесно­душевни обвивки до събуждането на Аза около 20­та година, не може да се осъществи същинското раждане на индивидуалността, а с това творческото начало и оригиналността в човека не може да се прояви. Появява се или бунтарят, който се надига срещу утвърденото със своя Аз, (разрушавайки културни ценности или сам себе си), или лишеният от индивидуалност масов човек, който се присъединява към групи или банди ­ подобно на животните в стадото или глутницата, ­ където не се налага да се проявява единична отговорност. В такива групи се събират тези, които са подтиснали и заглушили чувствата или изцяло са ги загубили.

Младежта в движение
Един кратък исторически анализ на нашето столетие показва, че в течение на десетилетия винаги е имало младежки движения, които са се опълчвали ­ най­често с право ­ срещу съществуващите по това време обществени норми. Така и относно пристрастеността повечето специалисти, които разглеждат проблема за наркотиците, са на мнение, че е налице едно вътрешно преплитане на индивид и общество. Наркотичната напаст не е паднала сама така от небето, тя също не е извратеното забавление на някои хора, а редом с отричането на собствената същност, поради липса на връзката с нея, също е израз на отчаяние породено от наличното общество ­ т.е. едно множество от мотиви, които понякога е много трудно да се прозрат.

Дойде ли чрез силите и импулсите на младежта един душевен обновителен и регенериращ процес в наличната култура, ­ която непрекъснато умира и трябва да бъде обновявана, както всичко живо ­ то той най­често се изявява въз основа на трите душевни сили в едно ново мислене, чувстване и искане.

Разгледаме ли под този аспект трите „младежки движения“ през това столетие, първото през двадесетте години, второто между двете световни войни и третото през шестдесетте години, то ще забележим един повтарящ се феномен: отвръщане от традиционния културен живот, неговото тотално отричане и стремеж за осъществяване на връзка със самия себе си, което довежда до един собствен език, субкултура водеща до определени ритуали ­ едно неповторимо събитие, което не е съществувало в такава радикална форма през предишните столетия. Един критерий беше, преди всичко през шестдесетте години, че на най­съществените въпроси относно духовните ценности не можеше да се отговори от по­старите поколения. Така почти всичко се изчерпваше с изграждане и реставриране, благоденствие и материализъм при същевременния упадък на културните ценности. От една страна стресът и от друга носталгията довеждат съвременните хора до вътрешна разкъсаност. Редом със „зеления“ фронт, който иска да промени политическите отношения и да запази околната среда, появи се и „виолетовият“ фронт, с неговите медитативни по скоро аполитични принципи. Всички три младежки движения при по­внимателно наблюдение показват нещо общо: вътрешното отвръщане от технически­рационалния свят, както и дълбокия копнеж, да се обединят в едно академизъм и работничество, живот и учение, и да се запазят човешките права. Страхът от „техническия демон“ се формулира достатъчно рано от младежта. Човек не може да се изплъзне от него, понеже той междувременно ­ най­често незабелязано ­ вече се е наместил във всички човешки дейности и човек вече тотално е обвързан от него.

Два пътя стоят отворени: да се обхване с истинско познание техниката и тогава да се постави на свободно разположение, или да се създаде една нова култура, която да създаде необходимото равновесие, но тя винаги ще е изложена на опасността, да бъде премазана от вече излязлата от контрол техника. Това се видя при двете световни войни и достигна своя връх с атомните бомби от Хирошима и Нагазаки.

Още преди първата световна война (1913), когато светът външно изглеждаше наред и не беше възможно човек да си представи размера на разрухата в културните нации, можеше да се чуе един предупредителен глас: „ Проклятие! Аз не мога да се отърва от ужасните мисли. Те постоянно ме нападат. Ние преминахме от малкото към голямото предприятие. Вместо тъкачния стан, където се произвеждаше с ръцете, сега бучат големите динамо-машини. Едно време смъртта на кавалериста беше една честна войнишка смърт. Сега това е една машинна смърт!“23

Един такъв поглед назад в нашето столетие съвсем ясно показва как душевно­жизнената субстанция през изминалите десетилетия става все по слаба. Гражданската академична младеж, така наречените „хора на главата“ и работническото движение, така наречените „хора на ръцете“, макар и само в зародиш, три пъти искаха да си подадат ръце, като знак за примиряване на противоположностите, за да могат да създадат едно пълноценно човечество. Тези, които в университетите дълго бяха откъснати от живота и тези, които още от четиринадесетата си година твърде рано бяха хвърлени в живота, без да могат да изградят вътрешната си човешка същност, те се стремяха един към друг, особено в движението „Странствуваща птица“, и във всички области с особено силен идеализъм търсеха обновление на културата. При второто младежко движение между двете световни войни една част от движението се вля в хитлеровата младеж; „пролетариатът“ все по­силно се поддаде на комунистическата идеология ­ разделението на света беше перфектно, враждебните сили можаха да се етаблират. Цялата тази проблематика, разбира се, не остана незасегната от дрогите, но не в тази степен, както е днес. През онова време имаше две крайни групи, които консумираха опиати: тези от мизерните предградия на големите градове като Харлем, за да подтиснат глада и забравят безработицата, и другите - „групите на ръба на обществото“, хората на изкуството и интелектуалците, които търсеха душевния екстаз и нови инспирации за художествено творчество.

През шестдесетте години отново се надигна един революционен елемент: подобно както при немския идеализъм чрез Хегел, Шелинг и Фихте, почти навсякъде в света културната душа искаше да се обнови чрез младежта.

Новото мислене беше представяно особено от „младите леви“ на франкфуртското училище, събрани около Адорно, Хоркхаймер, Хабермас и други, новото чувстване и с това новите зачатъци в социалните отношения (комуни, музика) ­ от хипитата, така наречените „деца на цветята“, а новата воля ­ от поклонниците на рока, съответно волевите акции, като, разбира се, всички тези страни се смесват една с друга. При тези хора тогава изплуваха два съществени мотива; те търсеха разширяване на съзнанието и обновление на културата, ­ вътрешно и външно преобразуване. Началото беше интересно, проникнато с идеализъм и многообещаващо. Двете крайности, разширяване на съзнанието и същевременно преобръщане на установените социални форми в партньорството, брака и семейството особено силно се проявяваха при бунтовната среда от младежта ­ при хипитата с техните характерни песни, музикален израз и поезия. Главните пароли бяха: „Любов вместо война“ и „Фантазията на власт“. Тази група, водена от инстинктивното си усещане на духовното, първа започна да експериментира с някои халюциногенни опиати, за „да погледне веднъж зад завесата“. Дрогови­гуру като Лери и Кастанеда доставяха идеологичната обосновка. Хероинът и отделните наркотични проблеми не играеха още никаква роля. Хашишът и LSD бяха емблема за свободата на духа, появи се душевният „Easy rider“, който щастлив като астронавт прелиташе вътрешния душевен космос ­ някои още тогава направиха първите коремни приземявания... Връзката с реалната духовност обаче не беше намерена. Вместо това изплуваха първите разкривени и изопачени картини и карикатури, хибридите от фройдизъм и марксизъм (например Маркузе) се оказаха твърде слаби, за да могат да обновят етаблирания живот. Установиха се университетските предписания, полицейските мерки също ги последваха ­ реставрацията започна. С нея се разпадна средата и се поляризира веднага в две крайности: От стремежа за разширяване на съзнанието все повече се оформи желанието за опиянение и с това приемането на наркотици, което завладява все по­ниски възрастови групи и днес вече се разпространява и между дванадесетгодишните. Вече почти липсват мотиви, но се усеща неизреченото: „навън от тялото!“ Днес често се консумира всичко, което замайва ­ така наречената „политоксикомания“­ Появиха се зависимите от наркотиците.

Паралелно с това се радикализира едно друго културно движение („марш през институциите“), то все повече се изолира от обществените норми и прие фанатично­разрушителни тенденции. Формира се тероризмът. Така се постави началото на радикалните форми на саморазрушаването и разрушаването на културата, от които държавата изведе своите контролни функции и задачи „за защита на гражданите...“.

В такива объркани времена най­напред е възможно само спасението на отделния човек. Що се отнася до дрогите, няма патентни разрешения нито чрез свободното продаване на наркотиците, нито чрез тяхната забрана. Една пристрастена и зависима от наркотиците душа е по­рафинирана от всички закони и полицейски кучета, и тези, които произвеждат отровите са по­хитри от някои престъпници. Защото където милиардите текат, се отваря някоя ръка и врата.

Що за младеж стои днес пред нас и в бъдеще, към края на това хилядолетие, все повече ще застава пред нас? Какво иска тя? Защо се бунтува част от нея? Каква позиция да заемат възрастните спрямо нея?24

Ние трябва да се опитаме да усетим, какво бушува в нея и иска да излезе „навън“. Бих искал да опиша една интуитивна опитност, която не мога да обоснова научно. Още при моята първа среща с наркомани имах неопределеното чувство, че много от тези хора, по своята вътрешна същност биха могли да произхождат от съвсем друга културна среда. Техният специфичен начин на отношение към нещата, техните подобни на индианците черти на лицето и движения, скритата зад меланхолията мъдрост, навикът да седят в кръг с кръстосани крака и да си подават един на друг лулата с хашиш (подобно на лулата на мира), ритуалите, свързаността с „брата­животно“ и „сестрата­растение“, татуирането и т.н., предизвикваха в мен въпроси, които можеха да получат отговор само чрез мислите за прераждането. Би ли било възможно, тук да се проявяват импулси от периода преди раждането, които когато тук не намерят вътрешната връзка, се изживяват в стари, карикатурни форми? Чисто от гледна точка на тяхната конституция установявах, че много от младежите имаха резервирано отношение спрямо собственото си тяло. Те не са така „вкоренени“ в него и поради това физически и психически не са така издръжливи. Затова пък имат развито чувство и интерес към свръхсетивните неща, обаче слабо развита воля истински да работят на земята. Често трябваше да констатирам, например че с тях можеше да се разговаря върху въпросите за прераждането и други подобни, но разтребването и измиването на чиниите беше повод за дълги съвещания и дискусии.

По повод на тези възприятия постоянно се питах, дали в младите души не стои нещо вътре ­ някакъв „образ“, ­ който не намира съответствие върху днешната земя. Наистина днес много хора имат чувството, че се движат паралелно на собствения си Аз и изобщо не могат да проявят това, което лежи в тях, или им липсват думи и понятия, за да могат да го споделят. Земята, като посредница между свръхсетивното и подсетивното не може да бъде овладяна от тях и тези души или лесно изпадат в отричаща земното, мъглява мистика, съответно езотерика, или изцяло се подават на материализма и така с помощта на дрогите бързат към смъртта на порции, за да могат колкото е възможно по­скоро да се освободят от тялото си. Един полъх от копнеж по смъртта или тенденция за физическо самонараняване днес пронизва душите на много младежи. Жизнената опитност за вътрешната взаимовръзка между материя и дух, вещество и душевност, природа и човек, земя и космос би могла да ги спаси тук на земята. Постоянно трябва да се правят опити, тези истини да бъдат споделени с тях.

„Изграждане на психологични картини...“ ­

Задачата на учителя
Въпреки че изложените по­горе възгледи да не могат навсякъде и от днес до утре да се приложат, то почувства ли се някой подтикнат да действа, поради определени обстоятелства той може независимо от външните обстоятелства относително лесно да промени едно основно зло: липсата на доверие и душевната дистанция между стар и млад, учител и ученик. Въпреки тяхната външна противоположност и често непреодолимо различие на възгледи и гледни точки, те могат да имат и нещо подобно: духовните цели, които излизат извън чисто личното и наистина са надличностни. Стар и млад могат да бъдат въодушевявани от тях!

Това важи също и за отношенията между учител и ученик. Ако учителят днес познае силата и конституционните слабости на днешните младежи и знае, колко много те се нуждаят от възрастния, който е великодушен, притежава естествен авторитет, надарен е с хумор и не е педант, то той като възпитател би трябвало да почувства едно дълбоко призвание, лично да придружава, вътрешно и външно, младите хора при опасните ситуации на живота. Към това принадлежи също и интуитивното чувство в необходимият момент да се прояви като човек, да изостави чиновническия манталитет и ­ както при наркотичната терапия ­ без да иска нещо за себе си, да опази нишката на съдбата, докато индивидуалните азови сили на младежа така укрепнат, че той без вреди да преодолее многото изкушения, или дори да ги избегне. Предупредително издигнатият показалец най­често предизвиква точно противоположното!

Проследи ли се вътрешно­душевното развитие на днешната младеж, става ясно, че навсякъде трябва да се поощрява волята за индивидуализиране, както при занятията, така също и при наркотичната терапия. Всеобщите рецепти или програми са най­големите врагове на едно правилно Азово­развитие. Осъществяването на това, също и след училище, да се запази личното морално влияние, не може да бъде заобиколено от учителя. Вместо многото конференции, по­скоро би трябвало да се повика ученикът и с него да се обсъдят важни културни и жизнени въпроси. Това невероятно засилва доверието. Че е възможно, съм се убедил от собствен опит и от наблюдаване работата на други учители. В своите морални преценки и действия днес учениците твърде много са изоставени на самите себе си и често губят ориентировка. Тъй като често възникват разногласия с родителите, те се нуждаят от личния контакт с учителя в качеството му на приятел ­ това няма нищо общо с интимничене. Осъществи ли се това, най­често е възможно да се избегне училищният психолог. Защото ученикът знае къде може да се разкрие и на кого да се довери.

Съществуват ли такива лични отношения на доверие, тогава е лесно да се говори и за неща като консумиране на дроги, без веднага да бъде упражнен морален натиск или репресии.

В бъдеще ще зависи от учителите ­ при взаимна работа с родители и лекари ­ своевременно да бъдат открити известни слабости, морални дефекти и същевременно различни таланти при учениците и рано да могат да се вземат необходимите мерки. Интелигентност и добри бележки далеч не сa охрана срещу дрогите ­ дори често е точно обратното!

Но ако моралният дефект е твърде голям и заплашва да зарази други слаби деца в класа, то за известно време засегнатият трябва да се отстрани от училище и да бъде поставен в друга среда (виж стр. 263). Това обаче няма нищо общо с изключване от училище.

Към по­тесен контакт между ученици и учители може обаче да се дойде само ако училището не е твърде голямо. На това място изрично предупреждавам относно огромните „образователни центрове“, които поощряват душевната безпризорност и липсата на отговорност. Младежта се нуждае от поддръжката на възрастните, обвита с една възможно най­задушевна атмосфера. Не сме ли в качеството си на родители и учители станали вече прекалено уморени и незаинтересовани? Засяга ли и нас изречението казано от френския писател Аndre Gide: „Това, което човек с най­голямо неудоволствие сменя освен жилището си, са мислите“? Бихме ли могли, все още да изпитваме истинско въодушевление към света, в който (по принуда) трябва да живеем няколко десетилетия? Щом една младеж с толкова много духовни способности ­ които отчасти остават непроявени или задушени ­ дойде на земята и ни бъде поверена, за да може да развие земна любов, би трябвало да срещне въодушевление, иначе тя се отвръща от нас и от света.

Описаната конституция на съвременния човек, този разрив между вътре и вън, който се усеща така, като че ли човек се състои от двама души, както и произлизащите от това педагогически мерки ­ чрез подходящото съдържание и съответните методи да се приведе в съзвучие вътрешния човек с външната среда, в известна степен той да се внедри в нея ­ често са обрисувани от известните съвременници на това и на предишното столетие. Също и днес при все повече млади хора можем да наблюдаваме, че те се чувстват истински „у дома“ само в собствената си вътрешна същност и ние трябва да успеем да им създадем подслон в света, за да не търсят своя „дом“ по свой собствен път.





Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница