Ново определение за карта1 Станислав Василев

1. Въведение

“Средство за съхранение и предаване на информация за физически и социални явления, които са разположени върху повърхността на земята.” (John Campbell, Introducing cartography (Englewood Cliffs, 1984), p. 2.)

“Холистично представяне на пространствената реалност. Картата е на първо място и преди всичко една интелектуална абстракция на пространствената реалност.” (M.Visvalingham, reported in British Cartographic Society Newsletter, i (1989)).

“Една форма на графична комуникация, проектирана да пренася информация за околната среда.” (A.G.Hodgkiss, Understanding maps: a systematic history of their use and development (Folkestone, 1981)).

“Набор от знаци, информиращ за пространствените взаимовръзки между обектите и явленията, свързани с указа на част от земната повърхност.” (Janusz Giklaski, 'Definition of the map': communication presented at the Third International Congress of Cartography, Amsterdam 1967)

Трудно може да се предположи, че в тези определения става дума за едно и също нещо. Проблемът не е само терминологичен. Отделните дефиниции не само акцентират върху различни свойства на картата, но показват, че авторите им имат различно отношение към картата. Според едни картата е изображение, описание или чертеж, според други – инструмент или ‘устройство’ за съхраняване на информация, а според трети и четвърти – метод за описание на действителността; пространство, в което се изобразява действителността; интелектуална абстракция; модел на реалността и т.н.

Могат да се намерят две обяснения на различията в дефинициите: или учените взаимно си противоречат, или разглеждат картата от различни нейни страни. Ако приемем второто обяснение, трябва да приложим подходяща методологическа основа, за да опишем различните страни на картата. Като такава основа теорията на Кен Уилбър (1996) за четирите квадранта. Американският учен разглежда действителността като съставена от четири различни реалности, според гледната точка, от която се изследва обекта. Можем да поясним неговата теория със следния пример: Нека да си представим една стая, която има малки дупки в четирите стени, които позволяват да се вижда само срещуположната стена. Ако четирите стени са боядисани в различен цвят и помолим четирима наблюдатели да погледнат през отделните дупки, те с основание ще докладват различен цвят на стаята. Но само ако обединим разказите на нашите наблюдатели, ще можем да разберем как е боядисана стаята.

Уилбър предлага всичко в света да се разглежда в четири отделни квадранта, всеки от които има своя истина. В първия квадрант той поставя материалната същност на нещата. Във втория - субективното възприемане на света. В третият квадрант е взаимното разбиране или комуникацията, а в четвъртият квадрант - функционирането или прагматичната страна.

Ако приемем, че в цитираните по-горе дефиниции, картографите разглеждат отделните страни на картата, като всеки гледа от своята ‘дупчица’, лесно ще се убедим, че не можем да ‘примирим’ несъответствията и да съставим единно определение за картата. Тя трябва да бъде разгледана във всеки от четирите квадранта на Уилбър.

2. Квадрант 1: Картата като материален обект

Често, без да се замисляме, приемаме многократно повторените твърдения, че ‘картата е съставена от образи и знаци’. Преди, винаги сме разглеждали с недоверие аргументите на Асланикашвили (1974, стр. 103, 104) срещу използването на прилагателното ‘образен’ при дефиниране на картата. Той дори посвещава една част на своята работа (‘Метакартография’) на проблема за “неправомерността на признаването на ‘образността’ за главен признак на картографските модели” (пак там). Под влияние на авторитета на Салищев и Берлянт, а и на повечето български и руски картографи, които сме чели, без замисляне приемахме, че картата е ‘образно знаков модел’. Но нека да разгледаме значението на думата ‘образ’.

В ежедневната употреба ‘образ’ означава: “1. Зрително впечатление от предмет, външен вид. 2. Изображение. 3. Представа за нещо. 4. В изкуството – обобщено изобразяване на действителността чрез създаване на конкретни картини на някои нейни страни. 5. В художествено произведение – пресъздаден тип, характер. 6. В литературата – езикови средства за изграждане на литературна творба. 7. Остаряло – лице, лик.” (Буров 1995, стр. 721)

В психологията под ‘образ’ се разбира психична представа за отсъстващ обект. За разлика от идеята, която е по-абстрактна, образът запазва нещо конкретно. Родена от спонтанна активност на съзнанието и от предхождащ изкуствен анализ, тази представа не се поддава на наблюдение. Тя е само илюзия за обект, неточен спомен за него. Нерядко образът е оригинално творение, създадено на основата на различни спомени. (Силами 1991, стр. 186)

В хуманитарното знание образът се разглежда като “състояние на човека, при което той има в сетивно достъпен вид предмета на някакво свое влечение” (Арнаудов, Христов, Минчев 1994, стр. 129, 130). Образ може да се създаде от протичащо в момента възприятие или ‘пред-усещане на нещо’, с което в момента човек не е в непосредствен контакт. Във втория случай човек има контурите, без да знае конкретното му значение. Него го постига като вплете очертанията на предмета в своя мисловна схема, която вече надхвърля собствената определеност на образа. Образът е състояние на човека твърде близко до представата: родството се състои в сетивната достъпност на предмета. Но представата не може да бъде протичащо в момента възприятие, както образът. По-сериозното различие се състои в това, че “образът е състояние, на което човек не знае конкретното значение, докато представата е образ на предмет, смисълът на който ... най-общо, е вече известен.” (пак там, стр. 130)

И без да се изследват детайлно горните определения, може да се види, че описаният в тях термин няма нищо общо с образите върху картите. Защото върху картата не могат да функционират ‘зрителни впечатления’, ‘психични представи’ или ‘състояния на човека’. Картата е материален носител на информация и следователно трябва да съдържа материални обекти – знаци с определено значение. Тъй като терминът ‘образ’ е привнесен в българската картография от руската специализирана литература, се обърнахме към руски тълковен речник, в който открихме, че в руския език думата образ има и едно второ значение, а именно като синоним на икона (Ожегов 1987, стр. 372). Дали пък акцентът не следва да се постави на факта, че в множество определения картата се дефинира като изображение и да се приеме, че това изображение се състои от други изображения (икони). Действително, върху картата могат да се поставят изображения, които да показват заедно с местоположението на конкретния обект и неговия външен вид. Но в този случай те самите стават знаци за съответните обекти. Дори Pearce (1897, &28) разделя знаците на икони, индекси и символи. Следователно, ако възприемаме образа е смисъла му на икона в руския език, следва да се отбележи, че той е вид знак.

За изясняване на проблема може би трябва да се върнем в средата на миналия век и да разгледаме общата методологическа позиция, от която изхождат руските картографи. Без съмнение, те стъпват на материалистическата диалектика и на нейната теория на познанието. Като се има предвид, че “теорията на отражението е основа на диалектикоматериалистическата теория на познанието” (Бъчваров, Драганов, Стоев 1985, стр. 608), може да се разбере какво се има предвид под ‘образ’. Образът е резултатът от адекватно диалектическо отражение на материалния свят в съзнанието на субекта, получен като взаимодействие между сетивното и рационалното съзнание, резултат на мисловната и практическата дейност.

От такава гледна точка върху картата се изобразява отражението на действителността в главата на човека. Но в такъв случай знаците също могат да бъдат наречени образи на обектите, но с по-голяма степен на абстрахиране. Пък и “образът не може да бъде модел на този същия обект, образ на който се явява” (Глински, цитат по Асланикашвили 1974, стр. 103).

Асланикашвили счита, че е достатъчно да се определи картата като “пространствено-подобен модел”, за да се покаже, че освен знаците, върху картата съществуват и други средства за изобразяване на пространството на обектите (1974, стр. 104).

От казаното по-горе може да се обобщи, че образът: 1) е доста отвлечено понятие, ако се възприема като психична представа или състояние на човека; 2) в руския език означава и икона; 3) идеологическо е натоварено от Теория на отражението. Но може би най-важното, което трябва да се каже за образа, използван в дефинициите за карта е неоспоримият факт, че той изпълнява ролята на знак. По-нататък в работата ще бъде разгледана същността на знака. Но още тук може да се каже, че знакът е обект, който е в състояние да обозначи друг обект. В този смисъл, в картографията образът е вид знак, който предава предимно индивидуални черти на изобразявания от тях обект. Поради това ще приемем, че картата е съставена от знаци. Разбира се в полето на картата могат да функционират и не-знаци, като илюстрации, пояснителни надписи, координатни мрежи и т.н. Но същността на картата се формира именно от използването на знаци.

Знаците в картата са специфично подредени, за разлика от други знакови средства. В книгите, филмите и т.н. знаците са разположени последователно. В картата знаците са подредени по пространствено подобен начин спрямо обектите, които изобразяват. Затова е редно да се дефинира, че картата е пространствено - подобна съвкупност от знаци.

Като част от материалната същност на картата трябва да се опише нейният предмет. В предишната глава разгледахме въпроса за това какво се изобразява на карта: действителност, реалност или свят. Само за едромащабните топографски карти (ЕТК) може с известно основание да се твърди, че изобразяват действителността в момента на заснемането на местността. При тематичните карти създателят на картата избира да изобрази една или друга страна на реалността, при средно - дребно мащабните карти в процеса на генерализация се прави подбор, абстрахиране и обобщение на информацията, при което неминуемо се внася субективен елемент. Дори на ЕТК с избора на това кое да представлява топографски обект се субективизира изображението. Например, изобразяват се надземните проводи, а подземните - не; изобразяват се скалисти, песъкливи, каменисти участъци от местността, а типа на почвената покривка - не. Поради това, считаме за по-правилно да се твърди, че върху картата се изобразява субективната реалността, така, като тя се възприема от създателя на картата. Както беше посочено по-горе, в термина реалност се включват обекти, които са били действителност в минало време (исторически събития, например) или които още не са били действителност (прогнозни карти).

По този начин се получи следното определение на картата като материален обект:

3. Квадрант 2: Картата като начин за възприемане на действителността

Във втория квадрант картата трябва да се представи чрез начина по който тя се възприема или въздейства на съзнанието. Основната цел на картата е да породи у четящият я абстрактна или визуална представа за изобразените чрез знаците в нея обекти. За да може той да използва картата като заместител на местността.

В този квадрант на Уилбър с основание може да се твърди, че картата е интелектуална абстракция, т.е. мислен модел на действителността. Тук важен е начинът на възприемане на картата: възприемане на информация за действителността и създаване на мислен модел на картографираната територия.

За да се разграничи картата от други подобни интелектуални абстракции, в дефиницията следва да се подчертаят някои от нейните характеристики от гледна точка на възприемането. На първо място картата се възприема най-вече визуално. Тъй като съществуват релефни карти и карти за слепи, можем да допълним, че картата се възприема по визуален или осезателен начин.

Друга важна характеристика на картата е нейната условност. В повечето случаи абстрактното представяне въздейства на подсъзнателно ниво, например, художествените изкуства, поезията или музиката. Значението на картографските знаци е договорено чрез легендата на картата. Думата ‘условност’³ правилно изразява тази страна от същността на картографската комуникация. Думата ‘условен’⁴, която много често се употребява като прилагателно за картографския знак, обаче няма този смисъл. Тук е много по-подходящо да де използва термина ‘конвенционален’⁵, който често се използва във философия на науката, за да обозначи “чисто целесъобразното съгласие между учените за характера на понятията, дефинициите, аксиомите, хипотезите.” (Шмит и Шишков 1991, стр. 301).

В дефиницията трябва да се посочи да се посочи информация за кои същностни черти на обектите от реалността могат да се възприемат от картата. Най-напред трябва да дефинираме, че върху картата е изобразено местоположението в пространството и разполагането на обектите един спрямо друг. За целта ще използваме термина разположение, който според нас обобщава казаното по-горе. Необходимо е да се укаже, че картите показват вида и свойствата на обектите. Тук терминът вид може да има две значения: външен вид (контур, вътрешна структура) или родов вид, клас на обектите (например, комин, сграда, чешма). Под свойства ще се разбират наименования, количествени и качествени характеристики на изобразяваните обекти. Следователно, от гледна точка на възприемането на картата от човека може да се даде следното определение.

Картата е конвенционална, интелектуална абстракция, която по визуален или осезателен начин поражда у читателя си представа за вида, разположението, взаимовръзките и свойствата на изобразените върху нея обекти.

4. Квадрант 3: Картата като инструмент за комуникация

В третия квадрант трябва да се разгледа картата като средство за комуникация, за предаване на информация: знаковата система на картата. Картата като средство за комуникация между хората. Тук най-важният аспект на картата е нейната целенасоченост (виж определението на Салищев по-горе). Картата се създава с конкретна цел - да се предаде информация от нейния създател към читателите.

Комуникацията изглежда прост процес, в който някой предава информация на друг, но всъщност процесът на комуникация включва повече елементи. За да дефинираме картата като средство за комуникация, ще трябва да разгледаме компонентите на комуникационния модел.

Има различни теории за същността на процеса. Най-често се разглеждат два модела: линеен и нелинеен модел. Съвсем накратко ще коментираме два модела на комуникацията.

Комуни-катор	Съобщение	Канал	Получател	Ефект
Фиг. 1 Модел на Lasswell (по Кашкин 2000)

На фиг. 1 е представен моделът на Lasswell, във вида, в който се преподава в един американски университет (по Кашкин 2000). Тук създателят на картата е в ролята на комуникатор; съобщението е пространствена информацията за реалността, която той изобразява на картата, т.е. неговият модел на реалността; каналът за комуникация, естествено е самата карта, а ефектът от комуникационният акт е създаването в съзнанието на читателя на картата (получател на съобщението) на друг мислен модел на реалността. С други думи, в процеса на картографска комуникация, с посредничеството на картата се осъществява трансфер на информацията, между създателя и читателя на картата, в резултат на която в последния се създава модел или се обогатява съществуващия модел на изследваната част от действителността.

Горната схема на комуникацията произхожда от Клод Шенон и е развита от Уорнър Уивър. В нея комуникацията се възприема предимно като техническа дейност. Но ние търсим определение за карта в интерсубективното пространство, т.е. в междуличностното общуване. Затова ще разгледаме модела на комуникацията, предложен от датския лингвинист Роман Якобсон (1985).

Фиг.2 Модел на комуникацията на Якобсон (1985)

В този модел отново са разгледани изпращащият и получаващият съобщението (адресант и адресат), съобщението и канала за комуникация (начина за контакт). Това, което различава този от горния модел идеята за кода и контекста на съобщението. Тук Якобсон разглежда комуникацията от семиотичен аспект - не само като метод за трансфер на данни, а и от гледна точка на разбирането на съобщението.

В тази схема (фиг. 2) предаваната информация е разгледана от три страни: От една страна това е самото съобщение, т.е. информацията разгледана като байтове или като знаци и символи. От друга - е информационният код на съобщението - това, което байтовете или знаците означават, смисълът на информацията. А в горната част на схемата Якобсон е поставил контекста на съобщението, т.е. каква всъщност е целта на съобщението. В картографията съобщението се предава чрез картографските знаци, значението на които се описва в легендата или е символичен (подразбиращ се). Контекстът е целта, с която картата се създава.

Картата е канал за комуникация, чрез който картографът целенасочено предава мисления си пространствен модел на читателя посредством знаци, значението на които е описано в легендата или се подразбира.

5. Квадрант 4: Функциониране на картата

В четвъртия квадрант следва да се опише предназначението, приложението и функционирането на картата, особеностите на картата като модел на пространството. Тук най-важен е начин по който картата реализира своите цели, начина на функциониране на картата.

Според начина си на функциониране картата напълно се вмества в понятието ‘модел’. Шмит и Шишков определят модела като “възпроизвеждане на смятани за съществени елементи на даден предмет на изследването или на процес; състои се в установяване на еднозначна връзка между съответни знаци и техни елементи” (1991, стр. 392). Моделът е обект, който може да замести друг обект в някакво отношение. Картата замества местността, изобразена на нея, като позволява местността да бъде изучавана, измервана и т.н. по картата.

Това, че определяме картата като моделни позволява да не описваме в дефиницията някои от характеристиките, присъщи на моделите: Те се създават с определена цел; това, подобни са в поне едно отношение на оригинала; имат познавателна и комуникационна функция; представят обекта си в абстрахиран или идеализиран вид и т.н.

След като сме намерили по-широко понятие да характеризираме картата, следва да укажем нейните характеристики, които я отличават от останалите модели.

Ако трябва да класифицираме картата сред останалите модели, то тя е мислен, математически модел. Всеки реален предмет или явление, който е обект на картографиране има свой образ върху картата. Съответствието между пространството на обекта и пространството на модела се осигурява от два математически закона: мащабна трансформация и картографска проекция.

Друга важна характерна особеност на картата като модел е видът на подобието с оригиналите. В дефиницията трябва да се подчертае, че картата използва пространствено подобие, т.е. подреждането на пространството на картата съответства на това в реалността.

За да различим картата от останалите математически, пространствено подобни модели (например, снимки) следва в дефиницията да укажем, че картата е генерализиран модел. т.е. на нея са изобразени само съществените от гледна точка на предназначението ú обекти и характеристики в обобщен и формализиран вид.

Редно е в дефиницията, която описва функционирането на картата да посочим и основните изисквания към резултата от моделирането. Картографските произведения са много разнообразни и изпълняват различни изисквания. Ще акцентираме на три, според нас най-важни, изисквания: точност, пълнота и правдоподобност. Точността е основно свойство на всяка карта, без което тя не би могла нито да пренася информация за реалността, нито да служи за нейното изучаване. Точността може да се разглежда като геометрична точност, точност на изобразените характеристики на обектите, точност при подбора на обектите и т.н. Пълнотата е свойство на картата, което е може да се отнесе както към територията, така и към обектите и техните характеристики. Правдоподобността също има две страни: от една страна е географската правдоподобност, а от друга - истинността на тематичното съдържание на картата.

Картата е математически, пространствено подобен, генерализиран модел, който изобразява графично обекти от реалността с определена точност, пълнота и правдоподобност.

6. Заключение

Разгледаните по-горе определения са свързани в единна цялост и представят картата от различна гледна точка.

	ВЪТРЕШНОСТ	ВЪНШНОСТ
ИНДИВИДУАЛНО	СУБЕКТИВНО	ОБЕКТИВНО
	Картата е конвенционална, интелектуална абстракция, която по визуален или осезателен начин поражда у читателя си представа за вида, разположението, взаимовръзките и свойствата на изобразените върху нея обекти.	Картата е холистична, пространствено - подобна съвкупност от визуални, цифрови или осезаеми знаци на обекти от реалността.
КОЛЕКТИВНО	Картата е канал за комуникация, чрез който картографът целенасочено предава мисления си пространствен модел на читателя посредством знаци, значението на които е описано в легендата или се подразбира.	Картата е математически, пространствено подобен, генерализиран модел, който изобразява графично обекти от реалността с определена точност, пълнота и правдоподобност.
	ИНТЕРСУБЕКТИВНО	ИНТЕРОБЕКТИВНО
Фиг. 3 Картата в четирите квадранта на Уилбър

Цитирана литература:

Арнаудов, И., Христов, Н., Минчев, С. 1994. Кратък речник на хуманитарното знание. Изд. къща ‘Литавра’, София, 1994 г.

Асланикашвили, А. Ф. 1974. Метакартография. Изд. Мацниереба, Тбилиси, 1974 г. (първият вариант на грузински език е издаден през 1968 година.)

Буров, Стоян и колектив 1995, Съвременен тълковен речник на българския език, 2^-ро издание. Изд. ‘Елпис’, София, 1995 г.

Бъчваров, Михаил; Минчо Драганов; Стою Стоев 1985. Философски речник. Партиздат, София, 1985 г.

Кашкин, Вячеслав Б. 2000. Введение в теорию коммуникации. Изд-во ВГТУ, Воронеж, 2000 г. Източник: http://kachkine.narod.ru/CommTheory/Contents/Contents.htm, 2004 г.

Ожегов, С. И. 1987. Словарь руского языка. Изд. ‘Руский язык’, Москва, 1987 г.

Силами, Норбер 1991. Речник по психология. Изд. ‘Лексикон’, Плевен, 1996 г.

Шмит, Хайрих и Георги Шишков 1991. Философски речник, 22^-ро издание, Университетско издателство ‘Св. Климент Охридски’, София, 1997 г.

Уилбър, Кен 1996. Кратка история на всичко. Изд. ‘Лик’, София, 2000.

Якобсон, Роман 1985. Речевая коммуникация; Язык в отношении к другим системам коммуникации // Избранные работы. М.: Прогресс, 1985. С.306-330.

1 Статията представя част от дисертационния труд на автора ‘Основи на картосемиотиката’

2 Дефинициите са цитирани по сборника с определяния на J. H. Andrews ‘Definitions of the word 'map', 1649-1996’, който може да се изтегли от адрес: http://www.usm.maine.edu/~maps/essays/andrews.htm

3 “Приет обичай, навик, договореност” (Буров и колектив 1995, стр. 1260)

4 “1. Който може да се извърши при определени условия, относителен. 2. Който е въображаем, несъществуващ. 3. В граматиката - който съдържа условие.” (Буров и колектив 1995, стр. 1259)

5 “1. Който е приет по договор или при някакви условия. 2. Който е обикновен, общоприет.” (Буров и колектив 1995, стр. 1260). Терминът произлиза от лат. ‘konvention’ - съгласие, (мълчаливо) споразумение (Шмит и Шишков 1991, стр. 301).

Каталог: filebank -> acadstaff -> userfiles
userfiles -> Формати и стандарти
userfiles -> Комасация на земеделските земи. За понятието „комасация”
userfiles -> Конспект за изпита по история на архитектурата за специалност урбанизъм архитектурата на древен Египет
userfiles -> Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия – софия 2002-2003 annuaire de l’universite d’architecture, de genie civil et de geodesie – sofia
userfiles -> Изчисляване на конструкции на сеизмични въздействия
userfiles -> Използване на функции в c++
userfiles -> Examination topic list river morphology and river training works
userfiles -> Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия – софия 2002-2003 annuaire de l’universite d’architecture, de genie civil et de geodesie – sofia
userfiles -> Конспект въведение в управлението на проекти определение за проект. Видове проекти. Характеристика на проекта

Изтегляне 165.09 Kb.

Сподели с приятели: