Ново потвърждение на принципите за свободния политически дебат в медиите и някои примери от практиката на европейския съд по правата на човека през последните години

“Нека хората научат какви са фактите и страната ще бъде в безопасност” – Абрахам Линкълн, шестнадесети президент на САЩ, 1864 г.

На заседание на 21 януари 2004 г. Комитетът на министрите одобри Декларация на Съвета на Европа относно свободата на политическия дебат в медиите.

В нея се напомня, че Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) вече повече от 50 години е върховен инструмент, използван в цяла Европа за закрила на закрепените в нея права и свободи. Подчертава се, че цел на Съвета на Европа е постигането на по-тясно единство между неговите членове с оглед опазване и осъществяване на идеалите и принципите, които са тяхно общо наследство – плурализъм, демокрация, зачитане правата на човека и правова държава. Потвърждава се, че закрепеното в чл. 10 от ЕКПЧ право на свобода на изразяване съставлява един от основните стълбове на демократичното общество и е неотменно условие за неговия напредък и за развитието на всеки индивид, както е заявено в Декларацията относно свободата на изразяване и информация от 1982 г.

Новоприетият документ се позовава и на Декларацията относно медийната политика в утрешния ден от 2000 г., на Резолюция (74) 26 относно правото на отговор – положението на индивида спрямо пресата, на Препоръка № R (99) 15 относно мерките, засягащи медийното отразяване на предизборните кампании, както и на малко познатата в българската политическа практика Препоръка R (97) 20 относно "враждебната реч", като се подчертава, че свободата на политическия дебат не включва свобода на изразяване на расистки възгледи или такива, които подбуждат омраза, ксенофобия, антисемитизъм и всякакви форми на нетърпимост. Отчита се и Резолюция 1165 (1998 г.) на Парламентарната асамблея относно правото на личен живот.

В приетия документ отново се формулират и потвърждават толкова важните условия за свободата на политическия дебат в медиите. Като се напомня върховното значение на правото на обществеността да се информира по въпроси от обществен интерес и да упражнява обществен контрол и на осигуряването отговорност и прозрачност на властите, отново се подчертава, че упражняването на свободата на изразяване се придружава от определени задължения и отговорности, с които професионалистите от средствата за масово осведомяване трябва да се съобразяват, както и че тази свобода може законно да бъде ограничавана за поддържането на равновесие между упражняването на посоченото право и зачитането на други основни права, свободи и интереси, обект на закрила от Конвенцията.

Какво е новото – това е констатацията, че редица вътрешноправни системи все още предоставят привилегии на политически фигури или длъжностни лица срещу разпространяването на информация и мнения относно тях в медиите, които не са съвместими с правото на свобода на изразяване и информация, гарантирано от чл. 10 от ЕКПЧ. От тук се извеждат и напомнят осем основни принципни постановки във връзка с разпространяването в медиите на информация и мнения за политически фигури и длъжностни лица.

Тук е уместно да припомним какво казва в този смисъл българският Конституционен съд в своето тълкувателно решение № 7 от 4 юни 1996 г. по конституционно дело № 1 от 1996 г., съдия-докладчик Александър Арабаджиев: “... [Ц]енността на свободата на изразяване на мнения … се свързва с възможността за свободни избори и за образуване на опозиция. Правото да се критикува едно правителство е основен показател за свободно и демократично общество.”

В тази връзка са показателни решенията на Европейския съд по правата на човека по делата Чейлан¹ и Сюрек (№ 1)² срещу Турция, 1999 г., разгледани от Голямото отделение, в които се подчертава, че критиката срещу правителството като цяло е допустима в по-широки граници, отколкото срещу частни лица и дори срещу отделни политици. По принцип правителствата трябва да я толерират и да се въздържат от прибягване до наказателно преследване, по-специално когато съществуват други разполагаеми средства да се отговори на неоправдани атаки или критика от страна на противниците им. Все пак, компетентните държавни органи могат да приемат в качеството си на гаранти на обществения ред мерки, включително и наказателноправни, за да реагират на подобни забележки по подходящ начин и без ексцес. Когато последните подбуждат насилие спрямо индивид, държавен служител или част от населението, държавните власти разполагат с по-широка свобода на преценка при разглеждане на необходимостта от намеса в свободата на изразяване. По делото Сюрек (№ 1) Съдът констатира, че публикуваните материали насаждат омраза, включително към поименно посочени лица, и внушават, че прибягването до насилие би било необходима и оправдана мярка за защита. Самият факт, че дадени информация или идеи обиждат, шокират или смущават, не е достатъчен да оправдае намесата, но в случая става дума за враждебна реч и възхвала на насилието. Поради това Съдът не намира нарушение на чл. 10. Обратно, по делото Чейлан Съдът не констатира да е било налице провокиране към насилие и приема, че с постановената присъда тази разпоредба е била нарушена. И в двата случая като релевантен фактор се отчита и тежестта на наложеното наказание.

В тази връзка както в декларацията, така и в практиката на Съда не се прави изключение по отношение на съдебната власт, при съобразяване на задълженията и отговорностите, които съпътстват свободата на разпространяване на информация и идеи по всички въпроси от обществен интерес. Така в решението си по делото Прагер и Обершлик срещу Австрия³, 1995 г., Съдът подчертава, че пресата е едно от средствата, посредством които политиците и обществеността могат да се уверяват дали съдиите изпълняват тежките си отговорности по начин, съответен на целта, лежаща в основата на поверената им задача. В решението си обаче, както и в това по делото Де Хайс и Гайселс срещу Белгия⁴, 1997 г., Съдът изтъква също така, че съдилищата трябва да се ползват с обществено доверие. В съответствие с това те трябва да да бъдат защитени от деструктивни атаки, лишени от основание, особено предвид факта, че статутът на съдиите не им позволява да отговарят на критики.

Що се отнася до длъжностните лица, пример е решението по делото Тома срещу Люксембург⁹, 2001 г., в което съдът формулира стандарта за допустимата по отношение на тях критика, когато действат в официалното си качество: “Границите на допустимата критика по отношение на държавните служители, действащи в това си качество, са по-широки отколкото за обикновения гражданин, както е и при политиците. Не може да се твърди обаче, че държавните служители съзнателно са се подложили на щателно наблюдение на всяка своя дума и действие в същата степен като политиците, и че по тази причина, когато става въпрос за критика на тяхното поведение, трябва да бъдат третирани наравно с последните.”

Следващият момент в декларацията на СЕ е свободата на сатирата. Напомня се, че хумористичният и сатиричен жанр е обект на закрила по чл. 10 от Конвенцията и се подчертава, че той позволява в по-широки граници да се прибягва до преувеличение и дори провокация, при положение, че на обществеността не се поднасят подвеждащи факти.

Принципната допустимост в определена степен на преувеличение и провокация, дори и извън контекста на сатиричния жанр, се подчертава в редица решения на Европейския съд. Пример е делото Прагер и Обершлик срещу Австрия, на което Съдът неизменно се позовава в по-нататъшната си практика, макар и да не е намерил нарушение на чл. 10 при конкретните обстоятелства на случая. Така и по делото Тома срещу Люксембург, което касае повторено от жалбоподателя твърдение на негов колега-журналист, че по думите на добре осведомено лице само един от всичките служители в Комисията по лесовъдство и води не е корумпиран. В решенията си по делата Обершлик срещу Австрия (№ 2) и Лопес Гомес да Силва Съдът отдава значение и на факта, че острият стил на санкционираните журналисти е бил провокиран от този на изказванията или статиите, дали повод за реакцията им, и особено на факта, че те са действали в съответствие с правилата, регулиращи журналистическата професия, като наред със статиите, за които са били санкционирани, са публикували и изявленията на самите политици, чиито възгледи са критикували. По делото Лопес Гомес да Силва се подчертава, че по този начин на читателите е дадена възможност да формират свое собствено мнение.

В тази връзка следва да се напомни също така, че в практиката си Европейският съд по правата на човека последователно приема, че чл. 10 защитава не само съдържанието на информацията и идеите, но и формата, в която се съобщават. Така, наред с много други, решениято по делата Обершлик срещу Австрия (№ 2), Де Хайс и Гайселс, Фелдек.
На следващо място новата декларация на Съвета на Европа третира дължимата защита на доброто име на политическите фигури и длъжностните лица.

Една от легитимните цели, за които чл. 10, т. 2 позволява ограничаване на свободата на словото, е защитата на “репутацията или на правата на другите” и това несъмнено се отнася и за разглежданата категория лица, които следва да се ползват от защита срещу клеветнически или обидни твърдения.

В по-новата си практика Европейският съд е имал редица случаи да преценява баланса между тези охранени от Конвенцията интереси. По делото Обершлик (№ 2), както и в решенията си от 26 февруари 2002 г. по делата Дичанд и др. и Krone Verlag Gmbh & Co.Kg срещу Австрия той подчертава, че един политик без съмнение има право на защита на репутацията си, “дори и когато не действа като частно лице”, но “изискванията на тази защита трябва да се поставят на везните срещу интересите на откритата дискусия по политически въпроси”. Същото се изтъква и по делата Лопес Гомес да Силва и Unabhängige Initiative Informationsvielfalt. По делото Дичанд и др. Съдът констатира, че издаденото от австрийските съдилища разпореждане жалбоподателите да оттеглят и да не повтарят в бъдеще публикуваните в пресата изявления по отношение на действащ политик, упрекващи го в недопустимо съчетаване на политическата му дейност и бизнеса му, са нарушили чл. 10, тъй като не са “необходими в едно демократично общество”. Касае за въпрос, който може да повдигне обществена дискусия, дори и да не е налице правна пречка за подобно съчетаване.

Тук трябва да се припомни и последователно провежданото от Съда разграничение между фактически твърдения и оценъчни съждения. Последните по самото си естество не подлежат на доказване относно верността им, но и те трябва да имат достатъчна фактическа основа. По делото Scharsach и News Verlagsgesellschaft Съдът отбелязва, че “в много случаи преценката дали определено изявление представлява оценъчно съждение или фактическо твърдение може да бъде трудна”. Приема, че “разликата в крайна сметка е в степента на фактическа доказаност, която трябва да се установи”.

По делото Unabhängige Initiative Informationsvielfalt правителството поддържа, че изразът “расистка агитация”, употребен по отношение изявленията на политик, е особено сериозен, тъй като съставлява упрек в извършване на престъпно деяние и е налице належаща обществена нужда да се предотврати безотговорното публикуване на толкова сериозни твърдения. Съдът не приема довода, че става дума за фактическо твърдение, което според правителството следва да бъде доказано, както в наказателното производство подлежи на доказване обвинението в престъплението “подбуждане на омраза”. Той приема: “Степента на прецизност, с която компетентният съд установява основателността на едно обвинение, трудно може да се сравнява с онази, която трябва да съблюдава един журналист при изразяване на мнението си по въпрос от обществен интерес и по-специално при изразяване на мнението си във формата на оценъчно съждение”. Съдът отново напомня, че подобно изразяване на мнение не може да бъде лишено от каквато и да е фактическа база, но намира, че случаят не е такъв.

Съдът не намира нарушение на чл. 10 ЕКПЧ по делото Фелдек, касаещо критика към новоназначения министър на културата във връзка с твърдяното му фашистко минало. Той не приема довода на правителството, че оценъчните съждения по принцип могат да бъдат считани за такива само ако са придружени от фактите, на които се основават. Необходимостта от връзка между едно оценъчно съждение и подкрепящите го факти варира в зависимост от конкретните обстоятелства по всеки случай. В разглеждания случай жалбоподателят се е основал на вече публикувана информация, че министърът е членувал във фашистка организация, което Съдът, противно на националните съдилища, намира за достатъчно подкрепящо употребения израз “фашистко минало”, дори и да не са налице данни за конкретни действия, пропагандиращи фашистки идеали. Той отчита и отсъствието на констатирана от националните съдилища увреда на политическата кариера или професионалния или личен живот на засегнатия.

По делото Лопес Гомес да Силва националният съд е осъдил жалбоподателя, като е приел, че изразите “гротескен” “палячовски” и “вулгарен”, използвани в редакционна статия по отношение на излъчения от Народната партия кандидат за изборите за градски съвет на Лисабон, са чисти обиди, които не се отнасят само за политическите му възгледи, а са насочени лично срещу него. Като отбелязва, че тези изрази със сигурност могат да се приемат за полемични, Съдът намира все пак, че не се касае за “безпричинна лична нападка”, тъй като авторът ги е подкрепил с обективно обяснение. В решението се подчертава, че “политическите нападки често преливат в личната сфера – такива са рисковете на политиката и свободното обсъждане на идеи, които са гаранции за демократично общество”. Предвид наличието на фактическа база и допустимостта на известна доза преувеличение и дори провокация, Съдът намира нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

Обратно, в решението на Голямото отделение на Съда по делото Перна срещу Италия¹⁰, 2003 г., не се констатира нарушение на чл. 10, тъй като спорната статия е отправяла ясното и недвусмслено послание, че прокурорът Казели съзнателно е злоупотребил с правомощията си в конкретно посочени обстоятелства във връзка с обвинението срещу г-н Андреоти, без авторът в който и да било момент да се е опитал да докаже, че прокурорът действително е имал твърдяното конкретно поведение.

По повод закрилата на репутацията на политическите фигури и длъжностните лица Декларацията на Съвета на Европа формулира принципа, че “политическите фигури не трябва да се ползват с по-голяма защита на доброто си име и повече права от останалите индивиди, поради което не бива да се налагат по-строги санкции съгласно националното законодателство на медиите, когато последните критикуват политическите фигури”. Същият принцип трябва да се отнася и до длъжностните лица, като “отклонения трябва да се разрешават единствено когато се окажат строго необходими за осигуряване на възможност на длъжностните лица да изпълняват по подходящ начин своите функции”.
На седмо място новоприетата декларация очертава особеностите на закрилата на личния живот на политическите фигури и длъжностните лица. Припомня се, че той е защитен по чл. 8 от Конвенцията срещу репортажи в медиите. “Независимо от това обаче, информация относно техния личен живот може да се разпространява, когато същата е от пряк обществен интерес относно начина, по който те са осъществявали или осъществяват своите функции, при съобразяване с потребността да се избегне ненужно увреждане на трети лица. В случай че политически фигури и длъжностни лица привличат общественото внимание към определени аспекти от личния си живот, медиите имат право да упражнят контрол над посочените аспекти.”

В практиката си през последните години Европейският съд по правата на човека е разгледал различни случаи, в които намеса при упражняване правото на изразяване е била оправдавана със закрила на личния живот на политици и длъжностни лица. Така по делото Де Хайс и Гайселс критикуваните от журналистите магистрати са се оплакали пред националните съдилища, че спорната публикация не само е засегнала честта им, като ги е обвинила в пристрастност и малодушие, но съставлява и недопустима намеса в личния живот на онези от тях, които авторите са обвинили в определени крайно десни политически симпатии. Съдът приема, че наложеното на журналистите наказание е оправдано що се отнася до изводите за такива политически пристрастия, основани на миналото на бащата на един от критикуваните съдии – “неприемливо е някой да бъде укоряван за нещо, което касае член на семейството му”. С това изключение Съдът намира намесата на държавните власти за нарушаваща чл. 10 от ЕКПЧ, тъй като се касае за оценъчни съждения, чиято верност по определение не се поддава на доказване и които в случая не са били лишени от фактическа основа.

По делото Тамер срещу Естония¹¹, 2001, Съдът е разгледал санкционирането на журналист за употребените изрази abielulõhkuja (човек, който разваля чужд брак) и rongaema (небрежна майка, която изоставя детето си) по адрес на г-жа Лаанару – съпруга на бивш естонски министър, доскоро също работила за правителството. Съдът отбелязва, че въпросните забележки са свързани с аспекти от личния живот на засегнатата, които самата тя е направила публично достояние в мемоарите си, написани в качеството й на частно лице. Той обаче намира, че жалбоподателят е могъл да критикува действията й и без да прибягва до подобни обидни изрази. Страните по делото са спорели доколко г-жа Лаанару е публична фигура. По този въпрос Съдът отбелязваа, че тя е напуснала работата си за правителството предната година и въпреки продължаващата й ангажираност в партийна работа не е установено използването на спорните изрази по отношение на личния й живот да е било оправдано от съображения за обществен интерес, нито те да са се отнасяли до въпрос от всеобщо значение. Не е установено, по-специално, личният й живот да е бил сред въпросите, които са засягали обществеността по времето на спорната публикация. Поради това Съдът заключава, че забележките на жалбоподателя трудно могат да се разглеждат като обслужващи обществения интерес. Като отчита и ограничения размер на наложената глоба, Съдът не намира нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

По делото Krone Verlag Gmbh & Co.Kg компанията-жалбоподател е понесла отговорност за отправената срещу политик критика, че част от доходите му са придобити по незаконен начин, и по-специално за поместването и на фотографията му. Съдът намира, че предметът на публикацията “без съмнение е въпрос от обществен интерес, който не попада изцяло в личната сфера”. По отношение на снимката Съдът отдава особено значение на обстоятелството, че тя не разкрива никакви подробности от личния живот на политика. Поради това той констатира нарушение на чл. 10.

В тази връзка следва да се напомни, че в практиката си Европейският съд винаги е приемал естеството и тежестта на наложеното наказание за фактори, които трябва да се вземат предвид при преценката за пропорционалността на осъществената намеса в упражняване на свободата на словото (например споменатите решения по делата Чейлан, Тамер и Перна).

В последните години бяха извършени и изменения в приложимото българско законодателство, с които се направи важна стъпка към съблюдаване на очертаните по-горе стандарти.

От друга страна не може да не се отбележи, че в Наказателния кодекс продължават да съществуват квалифицираните състави за обида и клевета на длъжностни лица и представители на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функциите им (чл. 148), както и твърде високи размери на предвидените имуществени санкции.

Показателни са и данните от второто проучване на заведените дела за обида и клевета срещу журналисти, редактори и издатели, което Българският хелзинкски комитет (БХК) извърши през февруари и март 2003 г.¹² БХК констатира, че от разгледаните 131 съдебни производства 70 са наказателни дела, а 61 – граждански. 65 са делата за клевета, 7 са за обида, а 59 са за обида и клевета. Най-често обект на съдебно преследване за обида и клевета стават автори на материали, разкриващи случаи на корупция или лошо управление. Най-често тъжители или граждански ищци са държавни и общински служители. 53 от делата се водят от държавни и общински служители, което представлява 42% от общия брой на тъжителите и гражданските ищци. 9 от всички дела са образувани по тъжби или жалби на политици, 37 – на бизнесмени, 33 – на други лица. Въпреки че не са събирани данни за приключилите дела срещу журналисти, от големия брой оправдателни присъди, установени от изследването, от резултатите от предишното (2001 г.) изследване на БХК за делата срещу журналисти за обида и клевета, както и от статистическите данни за годишно образуваните наказателни производства за обида и клевета и броя на осъдените лица (не само журналисти), се прави изводът, че само малка част от делата завършват с окончателно осъждане на журналистите.

От проведеното изследване, при съпоставяне и с данните от предишното изследване през 2001 г., БХК прави, наред с други, и изводите, че се наблюдава увеличение на броя на установените през 2003 г. съдебни дела за обида и клевета срещу журналисти в сравнение с данните за 2001 г.; че търсенето на наказателна отговорност продължава да е предпочитаният вид средство за защита от обида и клевета; че най-често делата за обида и клевета се водят по повод материали, свързани с разследване на лошо управление или корупция; че процентът на успех при съдебното преследване е нисък; че въпреки невъзможността да бъде дадена оценка на успеха на всички дела за обида и клевета, наличните данни сочат, че като цяло налаганите обезщетения и глоби са в разумен размер; че като цяло производството по разглеждане на делата за обида и клевета е бавно, което води до прекратяване на част от наказателните дела поради изтичане на абсолютната тригодишна погасителна давност.

В последните дни на февруари се появи и Годишният доклад на Американския департамент за това как по света се спазват правата на човека. В раздела за България важна част от доклада е посветена на състоянието на свободата на словото и на медиите. Посочва се, че правителството е упражнило недопустим натиск върху някои медии и се е опитало да прокара медиен закон, който да дава на мнозинството значително преимущество в държавните БНТ и БНР. Неадекватността на сега съществуващото законодателство също прави уязвими държавните медии от натиск от правителството, се посочва в документа. Той се позовава и на местни убеждения, че прокурори често сплашват журналисти, които критикуват съдебната система.

The author outlines some provisions of Bulgarian legislation as well as practices that could raise a problem of conformity with the principles stated in the Declaration and/or formulated in the European Court’ case-law in relation to the spread of information concerning political representatives or civil servants.