Някои общи положения, влияещи върху външната политика на азиатските държави

Трансформацията на азиатските общества към един съвременен вариант на общество става предимно под влиянието на развития в икономическо отношение Запад с неговите модерни ценности, които обаче не винаги се покриват и даже в повечето случаи си противоречат с ценностите на Ориента. Този феномен преминава през два етапа, като в процес на реализация е третият.

След Втората световна война под ударите на съюзниците авторитарно-военният модел в Япония претърпява крах. Това не е просто военно поражение на един режим. Изплашени от последствията на една безконтролна трансформация на азиатското общество в нежелана посока, американците поемат инициативата в свои ръце – следвоенната японската трансформация се развива под пряк американски контрол. Опитът за пренасяне на западните ценности в тази страна е вече осемдесетгодишен, но твърде едностранен и ограничен.

След войната в Китай се развиват и двата модела – комунистическият и националистическият. След няколкогодишна гражданска война първият се утвърждава в континентален Китай, а вторият – на остров Тайван. И двата претендират за държавност, но и двата, представени в световен мащаб по време на студената война, които по своята същност са неазиатски, а западни, (нека не забравяме, че и марксизмът по начало е западна идея), присъстват в живота на Китай твърде отчетливо и влияят върху развитието на други азиатски народи.

Развитието на Индия също има своите специфични черти. Индийското общество е също в процес на бурни промени, основните сред които са възникване на местна буржоазия и установяване на демократични институции. Двете се реализират под прякото наблюдение на британските колониални господари. Но този процес е желан от не много индийци. Традицията тук не се прекъсва. Дори Махатма Ганди, който се бори за непознати дотогава на индийската цивилизация форми на демокрация и дори успешно поставя началото й, прави това чрез отлично познати за всеки индиец религиозно-философски постулати. Той води сили, търсещи новата форма на обществен живот чрез традиционни концепции, каквато напр. е идеята за ненасилие.

Индия получава независимост в рамките на свой национален модел, който заимства традициите. Именно това става и причина тази бивша британска колония да се раздели на две части – индуистка Индия и мюсюлмански Пакистан, тъй като обществото на всяка от тези части има свои традиции, несъвпадащи с традициите на другата.

Страните от Югоизточна Азия са отначало западни колонии, но през войната са окупирани от Япония. След завръщането на бившите колонизатори борбата в тях, започнала като съпротива срещу японците, се разгръща с нова сила, а трансформацията става преди всичко под влиянието на западните, предимно марксистки идеи. Така тези държави влизат в решаващ етап на своята антиколониална борба, въоръжени наред със социалните и националистическите въжделения (антиколониални и в двата смисъла) и с марксистките идеи, породени под прякото влияние както на Москва, така и на комунистически Китай.

Може да се каже, че за човека на Ориента, макар и да е в състояние да възприеме от цяла душа и сърце модерните обществени идеали и ценности – демокрация, права на човека, решение на социалните или национални въпроси и т.н., това не става в степента, каквато съществува в получените от Запада или на Запад знания, а в степента, в която те съществуват в обществено-битийните идеали и националните митове на възприемащите ги общества. Именно по тази причина Изтокът е бил и ще си остане още дълго време Ориент, макар и да е възприел много западни ценности.

Това дава основание за извода, че първият период на трансформацията на Азия завършва около 50-те години на ХХ век, когато възниква новият следвоенен политически световен ред и Азия като относително цяло се включва в световния цивилизациония поток като една относителна общност с обща съдба, но с многолики културни специфичности.

ВТОРИЯТ ЕТАП, разгърнал се след Втората световна война, има също свои специфични черти, които в общи линии може да се сведат към три групи:

Първата група е изграждането на една непозната и невиждана за Азия цивилизация в Китай върху основата на прекалено догматично тълкуваната марксистка идеология. Именно тя е определяща за Азия. Може да се възрази, разбира се, че примерът на Япония не съвпада с този извод. Това е вярно – японският път е доказал своята жизненост, но феноменът на социалистическата цивилизация остава встрани от японското развитие в резултат на американската военна окупация. Все пак основна ос в развитието на Азия именно през втория период на нейната трансформация е, ако може така да го наречем, “социалистическото цивилизаторство”. Като резултат възниква противодействието срещу него, изразено чрез пренасянето на некомунистическите западни ценности в отделни държави и то става дотолкова, доколкото е противовес на революционния марксизъм и на неговото влияние по целия азиатски континент. На този етап това противодействие е твърде слабо и неефективно. Като се започне с победата на Китайската революция, която променя световния баланс на силите, нейното влияние се прехвърля пряко в Северна Корея и Индокитай, където пък от 70-те години, както споменахме, успехите на тази идеология се превръщат в транснационален социализъм, когато Виетнам, макар и за кратко, обединява почти целия полуостров под своя егида, с което повтаря, макар под нова форма, реализирането на идеите на японския експанзионизъм. Почти всички останали страни в Азия изпитват върху себе си значителното влияние на тези идеи, дори техни лидери са ги използвали за увеличаване на своята популярност и за заблуда на често наивния съветски лидер Хрушчов, без обаче да допуснат активното им влияние върху тяхната вътрешна политика.

Заслужава да се отбележи, че социалистическото развитие в Азия е доста автономен феномен. Макар да е резултат на влиянието на Октомврийската революция, а марксистките идеи да са проникнали чрез активните действия на Коминтерна и на КПСС, азиатските социалистически страни никога не са били толкова послушни спрямо Москва както повечето източноевропейски държави. Това е естествено, тъй като в почти цяла Източна Европа социализмът идва върху щиковете на Червената армия, докато в Азия той ферментира в процеса на антиколониалната борба, която често се води независимо от Москва, макар и под водещото ръководство на местните компартии, създадени от Москва чрез Коминтерна¹, които обаче са трудноуправляеми, а в случая с Китай – и въобще неуправляеми. При това социализмът в Азия възприема изключително “съвършени” форми на догматизираната теория – абсолютен контрол над обществото, тотален репресивен апарат, изключително откъсната от народа несменяема партийна върхушка, превърнала партийните членове в своеобразна привилегирована класа. Геноцидът, провеждан от режима на Пол Пот в Камбоджа, не може по своята жестокост дори да се сравни с геноцида на Сталин. Мао Цзедун е яростен привърженик на ядрената война, за разлика от Сталин, Хрушчов и Брежнев, които реално и реалистично виждат в нея края на човечеството.

Наред с това съществува и “ничия земя”, нито чисто капиталистическа, нито чисто социалистическа, както в лицето на отделни държави (Бирма, Индия, Индонезия), така и в лицето на коренно различаващи се от западните пластове в съзнанието на външно верни съюзници (Южна Корея, Тайланд, Филипините). Точно във връзка с това може да се говори за третата група феномени, която присъства практически у всички азиатски държави, без разлика на държавно-политическия им строй.

Азия от дълго време съществува в нова световна цивилизационна среда. Всяка култура реагира на тази среда, а средата деформира традиционната култура. Външно Западът “побеждава” Азия от цивилизаторска гледна точка. Обаче ядрото на нейните култури се запазва и идва времето азиатските общества да търсят някаква нова същност, да намерят традиционното си лице в новия цивилизационен поток. Това става само чрез манифестиране на уникалност, на национални черти, на себичност, на борба срещу обезличаването на националните култури. Нито една страна от Азия не остава встрани от този процес. Но нито една страна не е намерила своето самостоятелно лице в този процес на търсене на нова национална идентичност. В Китай това търсене е изразено например в лозунга за “строителство на социализма с китайска специфика”. Япония се опитва да води своя външна политика, но тя се свежда до опити за политическо и икономическо проникване в Югоизточна Азия, до проблема за северните територии и опита чрез богатство да се наложи като водеща световна сила.

Проблемът в повечето азиатски страни се усложнява от факта, че много от тях са многонационални, т.е. трябва да се изгражда общонационална идентичност от няколко етноса. Едно просто връщане към миналото е невъзможно, а изграждането на новото е проблем може би на няколко поколения.

Повече от ясно е, че посочената трета група феномени в бъдеще ще играе все по-голяма роля в развитието на Азия. А това може би е и основният извод за втория период от трансформацията на този континент.

ТРЕТИЯТ ЕТАП е този на глобализацията, настъпил след края на Студената война и краха на Съветския съюз и на комунистическата система.

Практически от политическа, икономическа и военна гледна точка Азия вече се е интегрирала към света, т.е. към ценностите на западната цивилизация, доказвайки още веднъж световната неделимост. Вярно е, че само Монголия от всички азиатски социалистически страни се отказа бързо от социалистическия експеримент. Обаче наченки на подобен процес има и в други държави. Демократическото движение в Китай, радикалните политически промени във Виетнам и в Лаос, регулирането на кризата в Камбоджа, икономическите реформи, базиращи се върху принципите на либералната икономика в почти всички тези държави, острата криза в севернокорейската държавна формация – всичко това предсказва края на социалистическия експеримент в традиционните му форми в Азия. Обаче внасянето на западните концепции в азиатските общества, което пряко да влияе върху тяхната външна политика, особено през последните десетилетия отбеляза само частичен успех. Тържеството на западното начало у тях продължава да бъде само външно. Либерализмът на Запада само е докоснал Азия, но никъде не се е вкоренил истински. Може направо да се каже, че в Азия досега няма нито една наистина демократична държава, може би освен Индия. В западното понятие и разбиране на термина “демокрация” всички азиатски държави остават под една или друга форма тоталитарни или авторитарни режими.

Обща черта на разглежданите държави е, че те не желаят да се откажат от част от суверенитета си в полза на някакви наднационални институции, както е положението в Европа. Поради това регионални институции от типа на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество, Регионалния форум по сигурността на АСЕАН или самата АСЕАН – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия, се оказват слаби и зависими от често практически невъзможни от политическа гледна точка консенсусни решения, като дават незадължителни препоръки или уреждат неформални отношения между лидерите.

Особено място има проблемът за историческата памет, специфичните представи и възприятия за регионална, държавна и етническа идентичност на отделните азиатски страни. Тя вече не съвпада с разпределението на глобалната власт между двете политически системи, а подхранва националистически чувства, подозрения, усещане за засегнатост. Това поражда нестабилност както в отделни страни, така и в цели региони. Тази напрегнатост се усилва от фактори като представите за суверенитет у двете корейски държави, у “двата Китая” от двете страни на Тайванския проток и т.н., където една срещу друга стоят етнически еднотипни групи, а целите на страните се вписват в един и същ етнически контекст. А американските планове за “разделяне на бремето на регионалната отговорност” с Япония не вземат предвид историческите ограничения, които съществуват пред разширяването на японското влияние върху съседните държави в светлината на негативната историческа памет за японската агресия в средата на миналия век.

За много азиатски държави, загрижени за собственото си развитие, въпросите за финансово-икономическата стабилност излизат на преден план и стават определящ фактор във външнополитическото им поведение. Техните ръководители нерядко търсят източници за стабилност (или конфликтност) “на границата” между сигурността и икономическото сътрудничество.

Върху политическата ситуация в Азия силно влияе икономическият подем на Китай. Пекин, опирайки се на икономическата си и военна мощ, търси нови форми за нормализиране на отношенията си с азиатските държави, с които е имал проблеми – Индия, Южна Корея, Япония и др., като поставя ударението върху прагматизма, икономическото обвързване и взаимния интерес, от които се очакват политически дивиденти.

САЩ полагат доста усилия, за да запазят механизмите за сигурност в Азия под свой контрол. Укрепва американско-японският съюз. Реорганизира се американското военно присъствие в региона с по-активното участие на Япония, с ударение върху по-активното японско участие във военните операции. Развива се сътрудничеството на САЩ с Индия. Постигнати са договорености за развитие на военнополитическите връзки и за създаване на зони за свободна търговия с Филипините, Тайланд, Малайзия, Сингапур, Индонезия и дори Виетнам. Особена роля има и новата стратегия на САЩ след 11 септември 2001 г., в която страхът от нови терористически огнища, идващи от Азия и по традиция насочени срещу Америка, съвсем не е малък. 

Русия също търси начини поне отчасти да възстанови рухналото си след разпада на Съветския съюз влияние в Азия, но нейният стремеж се спъва от възникналите нови азиатски държави върху части от неговата територия, които не хранят особени симпатии към Москва. И тук си казва думата историческият спомен. Тежката икономическа обстановка в Русия доведе до ръст в транспортните разходи между европейската и азиатската част на държавата, задълбочи изолацията на руските далекоизточни региони от европейската й част и предизвика неконтролируема отрицателна миграция от тази част на страната, което създаде “вакуум на демографско присъствие” на Русия в Далечния изток. Остър стана проблемът за финансирането на руския Тихоокеански флот. През август 1990 г. външният министър на СССР Е. Шеварнадзе и държавният секретар на САЩ Р. Бейкър, в съвместно заявление провъзгласяват края на студената война в Азия. Този процес имаше както положителни, така и отрицателни последствия за държавните интереси на Русия. Сред положителните са излизането на СССР (много скоро той става само Русия) от дипломатическата изолация в района, съкращаването на въоръжените сили в източните райони и последвалото нормализиране на отношенията с Китай и с Япония, както и установяването на дипломатически отношения с Южна Корея в контекста на оздравяване на обстановката на Корейския полуостров, отказът от военното противопоставяне със САЩ в региона, приобщаването към азиатско-тихоокеанските интеграционни процеси в сферата на икономиката, облекчаването и дори ликвидирането на финансовата тежест от издръжката на някои прокомунистически и сателитни режими в Азия. Сред негативните последствия е минимализирането и дори практическото ликвидиране на съветското участие в регулирането на регионалните военнополитически процеси, деградацията на отношенията с Корейската народнодемократична република (КНДР) и съответно загубата на лостовете за влияние върху ситуацията на Корейския полуостров, намаляването на нивото на сътрудничество с Виетнам и с държавите от Южна и Югоизточна Азия. Числеността на съветските войски в региона бе съкратена, остарелите тихоокеански кораби бяха претопени, военните окръзи в Сибир и в Далечния изток бяха реорганизирани – основна цел стана не китайската, а американо-японската заплаха. Русия се отказа да увеличава в азиатската си част ядрените ударни средства с наземно базиране и самолети-носители на ядрено оръжие, бяха изведени руските войски от Монголия, Тихоокеанският флот спря маневрите си в района. Всичко това намали съществено възможността на Русия да влияе в този регион, а еквивалентен принос на руското икономическо присъствие на не се получи.

От водещите азиатски държави периодически излизат сигнали, насочени към укрепване на многостранния диалог. Някои преговорни институции се развиват активно, други сега поставят основите на бъдещата си дейност. И великите, и малките азиатски държави през последните десетилетия проявяват в регионалните си отношения сдържаност, като не допускат съществуващите противоречия да преминат в кризисни. Налице е стремеж да се запази статуквото на регионално равнище и да не се допуска хроническите конфликти да преминат в друго състояние.  

От началото на 90-те години на ХХ век в Азия, подобно на Африка, арабския свят или Латинска Америка, се наблюдават редица многопосочни и противоречиви политически, икономически и социални процеси, които пряко или косвено влияят върху външната политика на азиатските държави.

На първо място можем да посочим усложняването на съществуващите и в миналото субрегионални, междуазиатски, международни и вътрешно-национални политически противоречия. Някои от тях бяха наследени от миналото, други са нови. Същевременно обаче трябва да се отбележи, че с времето те се притъпяват и участниците в тях започват сами да търсят компромисни мирни решения, вкл. с участието на други страни като посредници в сложните и многопосочни разговори.

Разпадът на СССР и на “социалистическия лагер”, които и за “прогресивните”, и за “консервативните” азиатски държави бяха едновременно и най-опасният идеологически враг, и най-здравата им опора в противопоставянето предимно на Запада, доведе до поражение на “силите на социализма” в студената война срещу “силите на капитализма”, до премахване на биполярния модел на света и до рязък спад на ролята на Русия като значим международен фактор, който не може, поне засега, да се компенсира с растящата икономическа мощ на Китай, Обединена Европа или Япония. Предишните опити на немалко азиатски страни да получават изгода, да шантажират Изтока или Запада с шумни пропагандни контакти с противната страна, да лавират и да печелят от тяхното противопоставяне, за да преодоляват кризисните моменти в икономиките си, да запазят политическата си тежест като активни международни фактори, особено в рамките на губещото значението и ролята си и съществуващо почти само формално Движение на необвързаните държави (ДНС), изгубиха своята и материална, и идеологическа база.

Развитите западни държави гъвкаво използваха създалата се ситуация, за да укрепят съществуващите политически, икономически и културни традиции в Азия дори в държави, в които позициите им бяха доста отслабени, използвайки богата палитра от политическо и икономическо въздействие.

Тези обстоятелства наложиха отпечатъка си върху външната политика на повечето азиатски страни, включително на онези, които се смятаха за социалистически и които предпочетоха да станат по-умерени и по-прагматични. Наред с постепенния отказ от разни “-изми” това бе съпроводено с често кардинални вътрешнополитически промени и с появата на нови водещи лица в техните ръководства. Традиционните лидери си отидоха, някои и по неестествен път.

Кризисните и застойни явления в световната икономика от 90-те години засегнаха и Азия. Общата тенденция към намаляване на цените на петрола и на другите енергоносители, започнала в края на 1985 г., се отрази отрицателно върху икономическата активност, покупателната способност и амбициозните икономически програми не само на страните петролопроизводителки, чиито икономики са своеобразен синтез между централизираното планиране по тоталитарен образец и свободния пазар, но и върху другите държави, които реализираха своите икономически програми, разчитайки на помощите от богатите държави. Влизането в различни военнополитически групировки и войните в различни региони доведоха до рязък ръст на разходите по отбраната на всички тези страни, от което печелят поради изкуствено съкращаваното военно производство на бившите социалистически страни, възприето под западен натиск, главно американските доставчици на оръжие. Редица скъпоструващи и престижни проекти бяха изоставени. Увеличиха се външните задължения и се влоши платежният баланс дори на държави със значителни петролни ресурси. Войната в Ирак през 2003 г., вместо да намали петролните цени, както се очакваше, ги повиши до незапомнени равнища, което е също от полза само на световните петролни монополи, но не и на страните производители и на страните консуматори.

Разпадането на двуполюсния модел застави някои от тези азиатски режими да потърсят постепенно демократизиране, преминаване към многопартийност и политически плурализъм, но при запазване на водещата роля на армията. В икономиката на азиатските страни, вкл. на държави, които продължават да се управляват от компартии (като Китай, Лаос или Виетнам), се реализира постепенно намаляване на ролята на централното планиране, отказ от “социалистическите” модели с тяхното тромаво централизирано бюрократическо ръководство, по-голяма свобода на пазарната икономика, но при запазване в ръцете на държавата и на нейните лидери на възловите икономически позиции, които им дават повече възможности за лично обогатяване.

Това разпадане постави развиващите се страни в Азия, които са членки на ДНС, в условия на относителна политическа нестабилност. При това положение основната цел на Движението стана търсенето на нови методи и средства за налагане на “нов икономически ред”, т.е. на справедливо разделение на труда и доходите в световен мащаб, за отърсване от жестоката система на икономическите дългове и от всевластието на международните икономически и финансови институции. В тази ситуация немалко азиатски страни отстъпиха пред икономическия натиск, който почти винаги бе свързан с политически условия. ДНС се запазва и до днес, но неговата роля с времето става все по-формална, тъй като самият термин “необвързване” в новата обстановка на еднополюсния политически модел и глобализъм е вече без съдържание.

Постепенно управляващите прослойки в повечето радикални азиатски режими притъпиха своята показна “революционност” и “антиимпериализъм” и се превърнаха в паразитна бюрократична буржоазия, която активно използва водещото си място в обединения държавно-партиен апарат и привилегията да има свои преки връзки с международния капитал, за да се обогатява и да се включи като активен фактор в дейността на традиционни местни филиали на чуждестранни финансови формации. По такъв начин “местният социализъм”, много от методите и формите на който бяха копирани от социалистическите страни² и пречупени през специфичната призма на конкретните местни традиции, претърпя крах и постепенно бе заменен с псевдолиберални методи на управление и развитие, пречупени през призмата на тоталитаризма и диктатурата. Всички те изгубиха възможностите си за търсене на “двойна изгода”, балансирайки между капиталистическите и социалистическите държави.

Страните с капиталистическа ориентация, но без богати природни ресурси, изпаднаха в растяща зависимост от развитите западни държави, особено от американските монополи.

Победата на ислямската революция в Иран, представяна от местната пропаганда като революция на бедните истински правоверни, доведе до активизиране на дейността на ислямистките екстремисти в някои азиатски страни, макар и в различна степен и в зависимост от процента на мюсюлманите, живеещи в тях, които искрено повярваха в тяхната кауза. Нерешаването на острите социални проблеми и липсата на външна опора в лицето на Москва доведе до взрив на отчаяние сред широки кръгове от населението. Този факт бе умело използван от ловки и фанатични ислямски лидери за привличане на съмишленици. Много от кадрите на ислямистите получиха солидна военна подготовка в Афганистан, където отиваха нерядко със знанието и поощрението на своите правителства, сражавайки се с искрен антикомунистически ентусиазъм в редовете на различни муджихидински организации срещу съветското присъствие и просъветския режим, а след завръщането си в страните си се вляха във въоръжените отряди на местните ислямисти. Някои от тях се биха като доброволци на страната на мюсюлманите в Босна и Херцеговина, на албанците в Косово, на чеченските сепаратисти и т.н.

В лицето на “прогресивните”, “социалистическите” режими, които се опитаха да наложат “отгоре” някои традиционни, формално демократични методи на управление, голяма част от населението видя основна причина за влошаването на социалното си положение. При липса на алтернатива, под влияние на традиционната си религиозност, напълно доброволно тези слоеве станаха жертва на амбициозните и властолюбиви ислямски фанатици, виждащи в примера на Иран достоен образец за подражание. В някои от тях религиозните лидери се опитаха да използват зараждащата се демократична система, за да се доберат до властта чрез демократични избори, т.е. да установят по демократичен път теократично-ислямски диктаторски режими.

Наред с това почти всички азиатски страни се сблъскаха с феномена “демографски взрив”, който, утежнен от неспособността на бюрократичния централизиран апарат, търсещ само методи за намиране на решения на проблемите, доведе до неимоверен ръст на безработицата особено сред младежта и до изостряне на останалите социални проблеми – образование, жилища, изхранване и др.

Обективно възникна опасността реално съществуващото противоречие между “богатия Север” (в чието число е и България!) и “бедния Юг” (където се числят всички държави петролопроизводителки!), развито впоследствие като противоречие “Изток-Запад”, да доведе реално до т.нар. “сблъсък на цивилизациите”, още повече, че то бе поставено едва ли не теоретически върху религиозни и националистически релси, особено след необмислените действия и заявления на видни американски лидери по отношение на Афганистан, Ирак и други страни, както и заплахите им срещу Иран, Северна Корея, Сирия.

Независимо от прекратяването на Студената война страните от Азия правят възможното, за да запазят американското присъствие. През 1990 г. Сингапур предлага да настани на своя територия службите за снабдяване на ВМС на САЩ и да осигури техническото обслужване на американските бойни кораби и военни самолети. Малайзия и Индонезия се съгласяват да предоставят на САЩ възможности за ремонт на военни кораби в своите пристанища. През 1993 г. аналогични услуги предлагат Бруней и дори Виетнам. Макар и на чисто търговска основа, Филипините разрешават на американските ВМС да използват военните докове на бившата американска военна база. Върху основата на постигнатото през 1962 г. споразумение Тайланд, без да има военнополитически договор със САЩ, получи американския ангажимент да го защитава и да му предоставя военна помощ за противопоставяне на всяка пряка или косвена външна агресия. Въпреки нормализирането на американско-китайските отношения, според закона за отношенията с Тайван от 1979 г. САЩ са задължени да оказват и в бъдеще помощ на Тайван за повишаване на неговата отбранителна способност.

Военнополитическите задължения на Русия са значително по-скромни. Русия признава например, че договорът й с Виетнам е в сила, но активността на военните контакти е твърде ограничена в сравнение с десетилетието непосредствено след 70-те години. По силата на този договор от 1979 г. до края на 80-те години СССР е взел под наем две бази – военноморска и военновъздушна, които би трябвало да балансират американското присъствие на Филипините. Обаче от 90-те години съветското присъствие във Виетнам е съкратено и след 1991 е съобщено за пълното му ликвидиране. Социалистическа република Виетнам (СРВ) не възразява същите бази да бъдат използвани и от САЩ. Влизането на Виетнам в АСЕАН през 1995 г. може да се тълкува и като косвено включване на Русия към съвместно регулиране на въпросите на регионалната сигурност.

Денонсирането на договора от 1961 г. на СССР с КНДР и подписването на нов договор съществено съкращава руските ангажименти на Корейския полуостров и тласка Северна Корея към самостоятелно регулиране на проблема с обединението му. Същевременно нов момент в политическата атмосфера в региона е сключването на Договора за дружба и сътрудничество на Русия с Южна Корея през ноември 1992 г. – пръв подобен договор на Русия с американски съюзник. През 1996 японското външно министерство публикува поредната “Синя книга на японската дипломация”. В нея се формулират шест особености на съвременната международна ситуация, които не само японската дипломация, а и световните специалисти по външна политика трябва да имат предвид.

На първо място това е глобализацията не само на политиката, но и на икономиката и задълбочаването на взаимната зависимост в международното общество. Създаващите се под въздействието на външната търговия и инвестиции единни пазари, взривоподобното развитие на средствата за връзка, на информацията и транспорта правят нашия свят все по-тесен. Освен това в икономическата и във военната област, както и в гарантирането на сигурността се задълбочават отношенията между различните международни субекти, действащи в тези области. Например рязко се увеличава частта на външната търговия в целия обем на валовия продукт в света. През 1970 г. този процент е 18%, през 1980 – 32%, а след 1995 – повече от 45-50%. Глобализацията и взаимната зависимост означават, че от една страна се повишава жизненото равнище на хората, а от друга – нараства конкуренцията, която не признава национални граници. Много е важно да се определи по какъв начин този процес да се обърне в полза и процъфтяване на човечеството.

Втората особеност е, че след края на Студената война и краха на комунизма принципите на свободата, демокрацията и пазарната икономика намират по-голямо разпространение сред хората, проникват по-дълбоко в тяхното съзнание. За да може пазарната икономика да функционира безпрепятствено, е необходима здрава основа като система, гарантираща, освен всичко останало, правото на частна собственост и граждански права. Във всяка страна процесът на внедряване на такава система се развива по свои пътища. При опитите за нейното прилагане и укрепване трябва да се действа предпазливо, защото неумелите действия може да предизвикат усложнения и нежелани реакции, вкл. кървави масови терористични актове.

Третата особеност е многослойният и многолик характер на структурите в международната политика. Структурата на Студената война бе двуполюсна – СССР и САЩ. Сега тя е прекалено сложна и многообразна, но не може все още да се оцени с единна формулировка като многополюсно общество. Тук действат структури на световно равнище (ООН, Световната търговска организация, “Голямата осморка” и др.), на регионално равнище (АСЕАН, ЕС, НАТО и др.), на междурегионално сътрудничество (Диалог Азия-Европа, Средиземноморски диалог и др.) и на двустранно сътрудничество. Всички тези структури функционират, наслагват се една върху друга, преплитат се и се допълват. В хода на този процес водещите държави, притежаващи мощ, превишаваща определено равнище, постепенно стигат до договорености, чрез които да се изработи система, която ще играе водеща роля при изграждането и поддържането на нов международен ред.

Четвъртата особеност е фактът, че качествено и количествено расте вниманието към т.нар. проблеми от общочовешки характер. Няма ясно определение на гореспоменатия термин, но всички тези проблеми са обединени от едно качество – тяхното въздействие се отразява върху цялата планета или върху достатъчно широки територии и за тяхното решаване е нужно международно сътрудничество, излизащо извън рамките на националните граници. Към такива проблеми спадат затоплянето на световния климат и други световни екологични проблеми, СПИН-ът и останалите епидемиологични заболявания, наркотиците, международната престъпност, тероризмът, ядрената сигурност, проблемите на бежанците и др.

Петата особеност е започналият след Студената война ръст на националното съзнание. Идеологическото противоборство вече не е движещ фактор в международните отношения. Вместо него набира сила националният, дори националистическият фактор, т.е. съзнанието за принадлежност на отделната личност към една или друга националност. Регионалните конфликти, които избухнаха на не едно място след края на студената война и продължават да избухват, са главно върху почвата на национално или религиозно разделение. От една страна има случаи национализмът да се проявява като обикновен патриотизъм, но от друга, както показват примерите на бивша Югославия и бившия СССР, в многонационалните държави, където се губи общата идея, обединяваща народа, националното осъзнаване може да доведе до отслабване и разпад на самите държави, последвани от кървави сблъсъци за уточняване на граници.

Шестата особеност е размиване на ролята на държавата и на принципа на държавността. Държавата наистина продължава да играе водеща роля в живота на хората. В международните отношения неизменен остава принципът на държавния суверенитет. Обаче в резултат на глобализацията и на повишаването на важността на глобалните проблеми, както и в резултат на ръста на националното съзнание в редица региони сега се наблюдава размиване на значението и ролята на държавата. Ако в миналото тази роля и значение бяха всеобхващащи и абсолютни, сега в живота на хората те стават доста относителни. Най-ярък пример в това отношение е интегрираща се Европа.