Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов



Дата11.06.2018
Размер93.61 Kb.
#73839
Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов
С дълбоко преклонение, обич и свенливост ще се опитаме да престъпим през прага на една от многото, все още неразбулени докрай Тайни, с каквито е преизпълнен необикновения живот на писателя-мистик Николай Райнов. Пристъпваме свенливо и с наведени очи, защото добре осъзнаваме своето крайно окаяно положение, поради всеобщата душевна нищета на народа ни днес, вина за което в определена степен носи всеки един от нас...

Към определени книги никога не бива да се посяга с нечисти ръце или с користни цели, защото Невидимия свят непрестанно бди, строго отсъжда и заслужено въздава. Тези книги са „за всички и никой“ (Ein Buch für Alle und Keinen), ако си позволим да взаимстваме мисълта на един голям немски мислител и философ. Книгите са писани и дадени за всички, на равна нога, но не всеки би могъл да се ползва от тяхната дълбока премъдрост.

Когато говорим за книжовното наследство на великия Николай Райнов, трябва да имаме в предвид, че за него в пълна сила важи правилото за „айсберга“ – т.е. много по-голямата му и важна част е скрита от обичайния поглед дълбоко под повърхността. Тъй като видимото е общодостъпно и всеизвестно, бихме желали да насочим вниманието на потенциалните читатели към една особено дълбока в познавателната си страна сакрална литература, която идва до нас чрез дарбата на множество духовни посланици, прекосявайки необятния океан на времената: „От тъмните руини Чкемал и Паленке до горещите колоси на Мемнона, и от ледните дворци на скандинавите до кръстовидния храм на Малта и Либанон – една песен е звучала из тъмните пътеки на всички векове: Словото за Тайната.“(„Богомилство и богомили“)

Словото за Тайната винаги е ревниво пазено, за да бъде отново и отново давано, в нужния вид и в точното време, на най-достойните сред достойните. Някога, много отдавна, сред нашия народ неведнъж са били посявани „семената“ на Словото и макар, че днес за това почти не е останало спомен, историята има свойството циклично да се повтаря. Днес отново сме на прага на епохални събития, за които самият Николай Райнов ни предупреждава: „Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях.“ („Богомилство и богомили“)


След като напуска нашия свят писателят оставя огромно количество неиздадени ръкописи, които лежат, сякаш погребани в голям железен сандък (веднъж, изпаднала в транс, Ванга съзира нетленната ценност на съдържанието му и е толкова удивена, че веднага посъветвала Б. Райнов и Св. Русев да напечатат всичко, за да може младите да четат и растат, т.е. да се развиват духовно). Митичният сандък по естествен път преминава в наследство по линия на по-големия син Богомил Райнов, който унаследява и писателското поприще на баща си. Днес съдбата на по-голямата част от ръкописите е неизвестна, освен, може би, на много тесен кръг хора от семейството, техни близки, приятели и съмишленици. След смъртта и на писателя Богомил Райнов, по всяка вероятност, по-голямата част от ръкописните книги стават достояние (притежание?) на едната му дъщеря: проф. д-р Иванка Райнова – днес директор на Института за аксиологически изследвания във Виена http://www.iaf.ac.at. По образование философ, полиглот и рафиниран интелектуалец, Иванка Райнова има нужните афинитет и разбиране към сложната материя, която представлява унаследената окултна и художествена литература. Вероятно по нейна инициатива и под нейна редакция, през 1993г. излиза сборника „Светилник на душата“ на издателство „Аркан“, който още през петдесетте години е бил подготвян за печат от самия Н. Райнов. Това не е сборникът „Светилник на душата“ от 1920г., защото в него са включени много други окултни разкази и предания.

Проф. д-р Иванка Райнова пише следното предговора си:

„В това издание ние сме запазили подбора, но сме сменили подредбата. Логиката на оригиналния ред, предложен от автора, е тематична, докато избраната от нас последователност е историко-съдържателна и е подчинена на ръководната нишка на цялото му литературно творчество, преминаващо от „Богомилски легенди“ до „Кръвожадни“ – възгледа за цикличната поява на едни и същи лица, принципи, идеи в различни епохи и различни въплъщения. В основата на този възглед стоят схващанията за единното безначално Начало на множествеността, за циклите на сътворение и разруха на света, за кръговрата на човешките раси и души, за единния извор на Тайното учение, на свещеното слово и на мистериите...“

Гореказаното е гореща следа, че д-р Иванка Райнова е достатъчно започната или най-малкото е имала свободен достъп до мистичния железен сандък, който днес, може би, е нейно притежание.

Относно другата потенциална наследничка на рода, от друг брак, но пак по линия на Богомил Райнов - балетния педагог в Националното училище за танцово изкуство и бивша балерина Диана Райнова, то нейната обществена дейност и интереси сякаш остават малко встрани от разглежданата проблематика. Поради това е малко вероятно тя да има сериозен интерес в съхраняването и разпространяването на най-ценното от литературното наследство на Н. Райнов.

Не така стоят нещата с наследниците по другата линия на рода, тази на по-малкия син на Н. Райнов – талантливия скулптор с международна известност Боян Райнов. Неговата дъщеря Диана-Мария Райнова е много одухотворена и силно развита личност. Самата тя също е скулптор, човек на изкуството, участвала е в множество изложби у нас и в чужбина, и най-важното - основава фондацията "Проф. Николай Райнов", чиято основна грижа е опазването и популяризирането на богатото художествено наследство на фамилията. Според нейните думи, тя също е силно заинтересувана и се вълнува от съдбата на обвития в мистика железен сандък с ръкописи. Неведнъж вече Диана-Мария Райнова задава в публичното пространство въпроса: „Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал Учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов."

На кадрите от един черно-бял документален филм за писателя Н. Райнов може да се види как синът му Б. Райнов се надвесва над голям железен сандък, изпълнен с грижливо подредени ръкописи и как ръката му изважда папка, ръчно надписана: „Николай Райнов, Мория XVIII“. За нас е загадка дали става дума за събрана наедно кореспонденция (има някои препратки за разменени между тях писма) или за роман или нещо друго озаглавени така? Каквато и да е истината, в никакъв случай не бива да се правят прибързани изводи или безпочвени догадки в невярна посока!

Историята на железния сандък е много дълга за проследяване в няколко реда, още повече, че голяма част от изнесената дотук информация е обработена по дедуктивен път, т.е. изведените твърдения почиват на намерени откъслечни следи, навързани с помощта на логически умозаключения. Все пак ще споменем още малко факти – мистериозната поява „на светло“ на определени книги (някои от тях и до днес неиздавани официално, но публикувани частично из мрежата), осветляващи външната и донякъде вътрешната страна на богомилството, идват точно от този знаменателен сандък! Има достатъчно основания да се предположи, че именно авторът Н. Райнов е „програмирал“ кога и кои заглавия да се появят „на бял свят“ в нарочно свое завещание. Също така има известни съмнения, че завещанието е изпълнено съвсем точно. В следващите редове е поместен документиран уникален разказ на Светлин Русев, който може да се прочете в книгата на Николай Стоянов: „Случаят Ванга“. Известният и изключително даровит български художник е разказвал тази история и пред други лица, с малки вариации, според това къде попада акцента на вниманието му и конкретиката на зададените му въпроси.


Втори разказ на Светлин Русев“

(Из книгата „Случаят Ванга“, авт.Николай Стоянов)
Доста години преди случая с Найден, през ноември, Ванга някак тревожно се обадила на Людмила. Казала й:

- Да ми доведеш Богомил Райнов. Ама непременно...

- Нещо важно ли е? - питала Мила.

- Важно е!... Баща му го вика... Нели му е баща Николай Райнов на него?

- Да, така е!

- Е он го вика... Ке дойде на Никулден. Людмила предаде думите й, само че Богомил, както го знаеш, иначе сдържан, дистантен човек, на когото и мистиката не беше чужда, тоя път се постресна: все пак търси го отдавна починалият Николай... Взе да се колебае. Сещаш се, нали? Тяхната история между баща и син – “Тютюневия човек”... А бе, всичките дандании от онова време...

В крайна сметка Людмила доведе Ванга в София. Там нямаше чужди хора, нямаше ги помощниците й.

На Никулден бяхме само четиримата: Ванга, Людмила, аз и Богомил. Седим, мълчим, а Ванга взе да разпитва Богомил:

- Ти викан ли си на съд?

- Викан съм.

- А там кажа ли истината?

- Бе, май не съвсем точно...

- А требваше да я кажеш!... На гробот на баща си ходиш ли?

- Не. Отдавна не съм ходил...

Тука Ванга помълча малко, въздъхна си нещо:

- Ех... той и бездруго не е там... - После пак рече: - Татко ти е до мене, Богомиле, веке те чака... Висок дух е он, като Орфей. И от небето, и от земята взима... Не е като тебе само да си чел много...

И Богомил пребледня.

- А знаеш ли за шо сака да те пита он? - продължи Ванга.

- Много са нещата за питане, Ванге!

- Е, да де, ама сеа сака да те пита за сандъка с книгите.

- Кой сандък? - не разбра Богомил.

- Е, па ти си знаеш кой... Железниот... Дал ли си ги на човекот книгите, пита татко ти, както шо ти е кажал... Важно му било...

Богомил се позамисли, искаше да си спомни нещо, после кимна:

- Дадох ги на когото трябваше, да!

- Ама сите ли?

- Мисля, че всички бяха... Много време мина оттогава...

- Много, а? - някак проточи Ванга, та не се разбра дали думите бяха нейни, или на баща му. И друго не стана ясно: това „много, а?" потвърждаваше ли, или поставяше под съмнение продължителността на изминалото време...

Само че Ванга мълчеше. Беше се отнесла нанякъде, по своя си начин... Но за кратко.

- Татко ти - сепна се тя - пита кой е човекот до тебе?

- За Светлин ли?... - сепна се и Богомил. - Светлин ми е приятел... Ти знаеш, лельо Ванге...

Ванга обаче не даде знак, че чува думите му. Само рече:

- А отдавна ли - пита он. - Отдавна ли сте приятели двоицата?

- От много години...

- Е тогава - вика, - да вземете да си отпразнувате приятелството... Разбра ли?... Да си го отпразнувате приятелството, вика татко ти! Чуеш ли и ти, Светлине?

Така викна, че ме стресна. И по думите, и по вида й личеше, че тя излиза от транса. Отпуснатото й време за срещата с Николай Райнов бе свършило.

Всъщност беше минал по-малко от час. През него аз си мълчах. Гледах останалите. И Людмила мълчеше, наклонила леко глава.

По челото на Богомил имаше влага; изглеждаше облекчен и разочарован. Сигурно съжаляваше, че не бяха говорили с баща си за по-важните неща. А може би това, че “Тютюневия човек” не го бе питал за тях, значеше, че му е простил?1 И тоя сандък с книгите - какво беше: някаква тяхна метафора ли? Код ли? Той си знаеше. Може би в ония селения по-простите въпроси крият по-дълбок смисъл.

Най-силно ме изуми обаче лицето на Людмила. Беше мраморно бяло. Почти прозрачно, като Вангиното. А тялото й присъстваше в стаичката сякаш само за себе си...



Сбогувахме се набързо. И обратния път от Бояна към София двамата с Богомил пропътувахме в пълно мълчание.
1 „Тютюневия човек" е заглавието на есе на Б. Райнов, в което той, с късна дата (през 80 г.), се опитва да обясни унищожителната критична позиция, заета от него в догматичните години към творчеството и делото на баща му, големия български писател, мислител, художник и изкуствовед Николай Райнов. „Тютюневия човек е и една потрисаща изповед на разкаялия се „блуден син", който иска да изкупи грехопадението си. - бел. авт. (Н. Стоянов)
И още един многозначителен фрагмент - в началото на 90-те години Богомил Райнов (добре известен в определени среди с търговските си наклонности, нюх и умения, помагащи му много в колекционерството на редки вещи на изкуството), се свързва с известно руско издателство, на което предлага за продан копие от ръкописите на баща си. За руснаците това е изключителна находка, но и не само за тях! Можем само да гадаем дали такава е била волята на великия му баща! Ето откъс от книгата-сборник „Skacia Ortodoxa“:
НОВОЕ О БОЛГАРСКОМ БОГОМИЛЬСТВЕ

(сенсационное известие о славянской библиотеке манускриптов 10-го века)

Ю.К. Бегунов

Из книги Skacia Ortodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. Румяна Павлова. София, 2003. с. 39-43
„В 1990-е годы сотруднику одного из книжных издательств Н. К. Гер*** (Санкт-Петербург) посчастливилось найти в Софии в частном архиве писателей Райновых рукопись сочинения Николая Райнова (род. 1. 01. 1889 — ум. "2. 05.1954) под названием „Богомилството и богомили. Книга за вътрешните. Секретно", На форзаце стояла дата „25. 01. 1914 г." и сообщалось, что все записи в этой книге сделаны в присутствии Николая Трифонова и Благоя Маврова, вероятно, друзей и единомышленников писателя. Летом 1996 года фотокопию этой рукописи Н. К. Гер*** передал мне и попросил перевести ее текст с болгарского на русский, что я и сделал. Затем я передал рукопись и черновик перевода Н. К. Гер*** и больше их не видел. Гер*** пообещал издать текст перевода с комментарием, но до сих пор этого не сделал по неизвестной мне причине. В рукописной книге дается пересказ текстов древних болгарских пергаменных книг в количестве 42-х, которые Николаю Райнову якобы довелось увидеть и прочитать в одной сокровенной библиотеке Христианского Востока в молодые годы...“
...

От Тайната наука (Антропософия) е добре известно, че мъртвите виждат и усещат вътрешния чувствен и мисловен живот на свързаните с тях на физически план живи близки, приятели или врагове и то по съвсем непосредствен, директен начин, т.е. те ги виждат „като на длан“. Дали бащата не е разбрал, че синът не изпълнява съвсем точно завета му и поради трудността на обратния контакт е прибягнал до услугите на медиума Ванга? Това няма никакво значение, а и не би било редно да се ровим в семейните работи. Важното е, че поне част от книгите, ако не и всичките, са запазени и предадени на тайнствения човек, посочен от великия Николай Райнов. Една от посоките, от които те отново започват да се явяват пред нас е издателството на Бялото братство „Хелиопол“, но това е отделна тема, при това многозначителна. За нас винаги има надежда, че и останалите от свещените книги, рано или късно ще се появат, за да ни осветяват Пътя... Остава само да ги заслужим!


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница