Няколко думи в началото



страница1/21
Дата22.07.2016
Размер2.85 Mb.
#667
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21
НЯКОЛКО ДУМИ В НАЧАЛОТО

През дългите месеци и години след 10 ноември 1989-а към мен се отправяха безброй въпроси от близки и приятели, от познати и неизвестни. Сред тях бяха и внушения, чиито смисъл бе - не изпитвам ли необходимост, не се ли чуствам задължен да разкажа за себе си, за сложния и труден път, извървян от народа в изграждането на нова България. Отначало мълчах, не бързах да взема отношение. Истината е, че до тази преломна дата не ме бяха занимавали планове и намерения да пиша мемоари. Нещо повече, често пъти са ме възмущавали публикуваните спомени на някои известни хора за събития, в които съм участвал и аз. Защото обикновено авторите им слагаха в центъра себе си и "началниците" за момента, без да се свенят да говорят и чисти измислици.

Но стана така, че трябваше, както се казва, да взема перото. Направих това не защото патриаршеската възраст е златното време за мемоарно творчество. Не за да утвърждавам или оспорвам думите на бивши колеги, чиито мемоари вече видяха бял свят. Обяснението за моето решение е съвсем просто. Имаше истина във внушенията, които ми се правеха: да разкажа това, което съм запомнил и смятам за важно, не само от своя живот, но и от новата история на България.

Историята се прави от хората. И всеки човек - от царя до пъдаря - има свое място в нейния необратим ход, носи и своята отговорност. Историята е безпощадна съдница. В нея нищо не може да бъде скрито, нищо не може да бъде забравено.

Длъжен бях да се съобразя с всичко това. За добро или не, моето име на политически и държавен деец е свързано с новата българска история. Участник и свидетел бях на драматични процеси, както и на два повратни момента - 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г. Много години ръководих управляващата партия и българската държава. До болка познати са ми основни факти, събития и явления, които формираха архитектурата на историческото ни битие по време на социалистическото съзидание. Съзидание, в което имаше и успехи, и неуспехи. Време, за което нося отговорност пред моя народ, пред моята страна. Да се осветли честно истината за това време е мой дълг. Иска ми се да уверя читателя, че за мен мемоарите не са суетно занимание, а отговор на обективна обществена потребност.

Докато пишех спомените си, пред мен стоеше и друг въпрос. В подобна ситуация, известно е, са възможни различни подходи. Възможно е да не успея да се отскубна от примката на моето "Аз", на личностните си пристрастия, оценки и виждания. Лесно бих могъл да се плъзна по хлъзгавото нанадолнище на самовъзхвалата. Би се получило пикантно, но кухо и фалшиво писание. Избрах друг подход. Да разкажа за себе си, за своята дейност и роля като ръководен деец, пречупвайки всичко през съдбата и приноса на народа като творец на историята, през призмата на обществено-историческите процеси.

Нямах намерение да внушавам, че съм играл изключителна роля, че ходът на много събития е бил определян от моето лично "присъствие". Винаги съм си давал сметка, че ролята ми би се свела до нула, ако не се опирах на творческото дело на милионите хора. Ако не се съобразявах с обективните възможности на новото общество и с глобалните тенденции в развитието на съвременната цивилизация.

Затова народът присъства като главен герой в моите мемоари. За него преди всичко разказвам. На някого може да се стори, че това не е "пикантна" материя. Какво да се прави?! Това е смиълът и съдържанието на моя живот. Ще се чувствам удовлетворен, ако съм успял да разкрия творческата мощ на народа, който коренно преобрази материалния и духовния живот на страната ни. Който постигна онова, което до днес продължава да подхранва носталгичните чуства на българина. Който сътвори богатствата, които в наши дни се разпродават на безценица на чужди и "свои". Никой няма право да зачертава сътвореното от него в годините, когато с огромни усилия и вдъхновение реализирахме социалистическия идеал и вярвахме, че щурмуваме небесата.

Разказвайки за себе си, аз се стремях да се слея с проблемите на народа, с неговите радости и болки, с неговата вяра в по-доброто бъдеще. Бих искал това да се възприеме като една от съществените страни, определящи облика на моите записки. Наред с другото, опитах се да разкрия дълбокия преобразувателен процес, чрез който осъществявахме нашия идеал. Страната ни вървеше по път, по който имаше и успехи, и падения, но той ни извеждаше нагоре. Водеше ни към по-заможен, по-демократичен и по-справедлив живот, към осезаема хуманна реалност.

Дали тази реалност съм очертал по убедителен начин - това ще прецени читателят. А пътят към нея наистина не бе гладък. В мемоарите не премълчавам фактите, свързани с несполуките и разочарованията, произтичащи от порочната неосталинистка система, която бе установена и у нас. Но тя не успя да накърни принципите на моя, на нашия идеал. Неслучайно в спомените се спирам подробно на преустройствения процес, на трудностите, които срещахме и аз, и моите съратници. Разказвам за сблъсъците ми с Михаил Горбачов и останалите перестройчици - чужди и наши, чиито принос в разгрома на социализма историята не ще остави без справедлива присъда.

Сигурен съм, читателят ще се отнесе с внимание и разбиране към казаното в книгата за разрухата, стоварила се върху страната и народа ни след 10 ноември. Разруха, обхванала и парализирала цялото ни общество. Не можех да подмина драматичната криза, невижданата агония, в която се оказа България. Всеки от нас се сблъсква ежедневно с нейните прояви, с човешкото страдание и унижение. Би било отвратително престъпление, ако си затваряме очите пред нея.

Така изглеждаха нещата до края на 1994 г, когато се проведоха парламентарни избори и на власт дойде Демократичната левица, чието главно ядро е Българската социалистическа партия. Ще направя уговорката, че анализът на процесите в развитието на България, изложен в мемоарите, обхваща главно периода до тези избори.

Оттогава минаха повече от две години и аз очаквах с надежда промени. Вярно е, налице бяха някои скромни положителни резултати. Вярно е също, че поради допуснати грешки в оценка на обстановката и премълчаване на истината за причините на хаоса, който наследиха социалистите, много въпроси останаха да висят. В резултат на това в някои сфери следствията бяха туширани, ала причините продължаваха да съществуват. Наложените по недемократичен път предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. доведоха на власт други политически сили. В историята на страната ни започна нов кръг, изпълнен с опасности за държавата и тежки изпитания за българите.

Не скривам, тревожа се за състоянието на Българската оциалистическа партия. Не е тайна, че нейното единство е изправено пред много въпросителни. Иска ми се да вярвам, че тя ще намери сили, за да поправи огромните политически грешки, които допусна. Че няма да се превърне в злокачествен придатък на буржоазията. Аз вярвам, че тези от социалистите, които се борят за благото на народа, ще намерят начин да овладеят положението.

Аз съм на пределна възраст, здравето ми не е добро. Не мога да играя активна роля във формирането на политиката на партията и страната, нито да корегирам някои грешки. Мога само да споделя мнението си. Такъв е животът, досадно кратък. Но аз си оставам с надеждата, че работоспособните хора, които бяха изхвърлени от БСП и управлението във всички сектори на живота, няма да забравят, че делото им не е завършено. Независимо от предателството, което ни сполетя... Надявам се в следващото издание на моите мемоари да анализирам и тези проблеми.

Веднъж захванал се със спомени, не можех да не отделя подобаващо място на външната политика на България, на срещите и разговорите ми с видни държавници от чужбина. Читателят ще разбере моя замисъл да озаглавя съответната част от записките си "България и светът". Защото и тук проблемите не бяха нито малко, нито прости.

Разказвам за мои посещения в много държави, които изучавах и опознавах с желание да укрепя приятелството им с България. Винаги съм страдал от жестокостите и несправедливостите, които историческата съдба е отреждала за моето отечество. Затова работих всеотдайно за неговото извисяване, за защита на интересите му, за укрепване на авторитета му зад граница. Да се осигури достойно място на България в света и на света в България - това беше не само замисъл, не само програмна постановка, но и реален практически курс, с чиито резултати ние, а и мнозинството от народа, с право се гордеехме.

Не мога да не призная с ръка на сърцето, че съдбата бе благосклонна към мен. Тя ме срещна с безброй хора и повечето от тях бяха интересни, талантливи и благородни. Чуствах за свой дълг, макар и бегло, да спомена за незаменимия принос на десетките хиляди ръководители от всякакъв ранг в различните сектори на обществения ни живот. На онези кадри, чиято съдба и дело бяха апостолски. Непоносима е болката ми като си помисля за голямото старание на нечистоплътни люде да очернят тяхното име и сътвореното от тях.

В спомените си се спирам само на някои от хората, с които ме свърза последният етап на моята работа. За повечето от кадрите в "центъра" и по "места", с които съм бил по-близък, не съм писал нищо. Това не е случайно. Нямам вест за тях. Не зная на кой "фронт" са сега и на кого "служат". Останаха ли верни на нашия завет. А с много прекрасни хора съм работил. Ако е живот и здраве, в бъдещи издания ще се опитам поне да очертая в общи линии съвместния ни трудов делник, който протичаше под знака на нашите убеждения и мечти.

В спомените си не разглеждам проблемите на международното работническо движение. Не се спирам на моите срещи и разговори с видни дейци на комунистически, социалистически и други леви партии. Иска ми се да вярвам, че ще имам възможност в бъдеще да запълня и тази празнота.

Разгръщайки мемоарите, читателят ще се срещне и с проблеми, които досега не съм (или почти не съм) споделял. Някои от тях може би ще прозвучат като сензация. Аз, разбира се, не съм си поставял за цел да възбуждам интереса към моите записки с "хитроумни" похвати. Това, че сега разказвам и за по-рано замълчавани случаи, е обяснимо. В общия контекст на моето изложение те имат своето естествено място.

В мемоарите има размисли за бюрократизацията на системата, за което по-рано, по време на преустройството, споменавах само под сурдинка. Обяснимо е защо. Да се клеймят по такъв начин недостатъците на системата в онези години бе равнозначно едва ли не на предателство. Въпросът опираше и до това, че в социалистическите страни се беше оформил цял бюрократичен слой. Трябваше да се разиграват всякакви "етюди", че да мога да не кривя душата си, запазвайки същевременно "добрия тон".

Да вземем въпроса за партията. С какви ли не символи си служех - "етаж във властта", "ешалон в управлението" и още, и още. И за всичко - отново под сурдинка. Горбачов, разбира се, не беше глупак, поне в дребното. Това доусложняваше "играта". Мемоарите са освободени в значителна степен от тази деликатност и тактичност. В тях с достатъчна пълнота разказвам за много от това, за което дълги години рискувах и воювах. В бъдещите издания може би ще обогатя написаното за тези любопитни и показателни аспекти на моята политическа дейност, особено ако получа достъп до съответните наши и руски архиви, съдържащи мои материали.

Има още неща, които ми се струват много съществени. Сега за пръв път подробно изнасям истината за това, кой всъщност в първите години на преустройството държеше "ключа" във взаимоотношенията между Изтока и Запада. Уверен съм, много от читателите ще бъдат изненадани от казаното, нищейки разговорите ми с изтъкнати политици от световен ранг. Истината е, че ако Горбачов не бе извършил предателство, ние, страните от социалистическата общност, щяхме не само да спасим социализма, но и да го реформираме всестранно, а от това би спечелил целият свят, дори Съединените щати. Може днес наистина да звучи сензационно, но, убеден съм, щяхме да успеем.

Позволил съм си, без да нарушавам мярата, да разкажа и за други подобни случаи.

В спомените, чието първо издание е пред вас, се опитах да споделя по-важното от моя живот. И обективни, и субективни причини направиха изповедта ми такава, каквато ще я прочете сега любезният читател. Не е тайна за никого, че през последните години аз бях обект на жесток и безсъвестен тормоз, на преследване, клевети и инсинуации. Липсваха ми в същото време документи, включително и по-рано написани от мен материали. Липсваха ми помощници. Липсваше ми творческа обстановка. Да не отварям дума за настроение. Липсваха ми много неща. Когато ги имам, ако е рекъл Господ, ще се опитам да запълня "белите полета", да поправя неволно допуснатите неточности.

Що се отнася до срамната съдебна разправа, режисирана срещу мен от вътрешни и външни "доброжелатели", нека читателят знае истината. Не искам да бъда като милионите невинни жертви на сталинизма, които след десетилетия затвори и лагери получиха от съдилищата на Хрушчов "бележка", че осъждането им било погрешно. И че са невинни. "Извинителна бележка" за цял разбит и опозорен живот! Не, благодаря!

Тази тема също присъства в моите спомени. Не зная кога и как, но сигурно ще поискам да я продължа.

Понякога, особено откакто заседнах над тези записки, ме вълнува и въпросът, доколко моите сънародници ме познават. Звучи невероятно, защото десетилетия съм бил начело на държавата. Но имам основания да си поставям такъв въпрос. С удивление се зачитах през последните 7-8 години в различните съчинителства и измишльотини по мой адрес. Съпоставях ги с възхвалите (често пъти на същите хора), с които ме засипваха в продължение на много години. Четях и недоумявах. Недоумявам и днес. Колко къса се оказа човешката памет! Колко малко - разстоянието между героизацията и... фалшификацията.

Опитал съм се да дам отговор и на тези мои вълнения. Надявам се, че спомените ми ще помогнат на читателя да разбере нещо повече за човека, имал смелостта и "дързостта" да стои начело на нашата България повече от три десетилетия.

Лабиринтът на живота изправяше пред мен и сложни ситуации, и трудни перипетии. Никога не съм унивал, не съм губил вяра, защото пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който ми предстоеше да изпълня!

Да мога да гледам хората в очите! Това никога не съм забравял. Ще го помня до сетния си ден. И ще съизмервам стъпките си с него - до последната...
П Р Е Д И З В И К А Т Е Л С Т В А

Предизвикателства... От кого и в името на какво? Възможни са и други въпроси. Възможно е също някои да възприемат самото заглавие като предизвикателство, асоциирайки го при това с липсата на скромност у автора. Няма да споря с възможните опоненти. В същото време съм длъжен да поясня още тук, ча когато говоря за предизвикателства, имам предвид факти, събития, явления в нашата най-нова история, по-конкретно по "времето на Тодор Живков", които според мене със своята значимост заслужават да бъдат определени именно като предизвикателства в положителния смисъл на думата.

Това, че те са персонифицирани главно с моето име е естествено, доколкото - за добро или не - тогава именно аз бях първи партиен и държавен ръководител. Просто - държавен глава. Наричайки ги предизвикателства, аз, разбира се, не смятам, че тяхната значимост се определя именно от моето "присъствие" в тях.

Така или иначе аз, Тодор Христов Живков, като ръководител на социалистическа страна-членка на Варшавския договор, не се побоях и отрекох през 1987 г. утвърдената система, без да се отказвам от социалистическия идеал...

Последваха ред промени във всички области. Оценки няма да давам. Искам да споделя, че тези обективни процеси бяха изключително сложни и до голяма степен непредсказуеми. Но главното според мен е, че и в политическо, и в икономическо, и в духовно-нравствено отношение редица от тях бяха същински предизвикателства.

Не скривам, че тяхното протичане беше свързано и с трудности, и с погрешности. Не липсваха и практически действия по метода на пробите и грешките. Това бяха пак предизвикателства. Обърнати обаче към бъдещето!...

Нека читателите се запознаят внимателно с тези страници. В тях има много неща, и те са главното, които се отнасят не само до човека Тодор Живков, а и до държавния глава на България. И, което е особено важно, до народа, който има свещеното право да знае истината за всичко, да получи в пълна мяра признателността за сътвореното от него. Народ, който може да се гордее, и чието самочуствие сега е крайно нужно за спасяването на България.

Страната ни изживява драматични събития. Разпад и озлобление, мъст и неприкрит стремеж за реставрация от редица политически сили, постепенно, но уверено отрезвяване и увеличаване на броя на хората, които търсят разумен изход - това е само частица от общата панорама. Никой не може да бъде безразличен дали нарастващият драматизъм ще се превърне в градивна или в разрушителна сила. Не би трябвало да бъдат безразлични и сегашните разнородни политически сили. Търсенето и намирането на верния път става общонационална повеля, повеля на интелекта и съвестта на днешния българин. Залогът е безкраен - самото съществуване на нашето отечество.

Уверен съм, че важно място в този процес има обективната оценка на миналото. И то не изобщо, не като безплътна хронология или безстрастен схематизъм, а от гледна точка на процесите, развили се както вътре в страната, така и в света като цяло. Необходимостта от такъв анализ е повече от очевидна. Именно този анализ ще разкрие бяха ли фатално неизбежни днешният драматизъм, днешното струпване на какви ли не проблеми, при това от остри по-остри, днешният нихилизъм спрямо сътвореното през изминалите десетилетия, днешните страдания и немотия на милиони хора. И така нататък, и така нататък. Въпросите не са един и два. Тяхното изброяване и разнищване може да ни сблъска и с пикантни подробности, но за мен е важен "възелът", в който се концентрират. И, разбира се, как да се разсече този "възел".

Отнася се до начина, по който различните политически сили и техните ръководни дейци посрещаха и посрещат съдбовните предизвикателства на времето, до начина, по който се оценяваше и оценява главното предизвикателство - необходимостта да се върви по нов път, без да се повтарят грешките от миналото, и заедно с това да се спазват "правилата" на социално-историческото творчество. Така анализът на миналото прераства в анализ на настоящето, а отговорността за нашето оцеляване става отговорност на всички българи, на всички "автори" и "актьори" на сегашната драма.

Въпросите следователно не се свеждат само до личната роля на един или друг политически деец. Аз разбирам, че доколкото историята се прави от хората, стремежът да се персонифицират процесите и събитията е неизбежен. Още повече, че тук се съдържат неподозирани възможности за сензационни етюди. Но шегата настрана. Не искам да засегна никого, нито пък правя някакви намеци. Анализът на нашето минало и настояще не може да не се свърже с личностния фактор. Решаващото обаче е вътрешната логика, господстващият стил на мислене и поведение, онова преплитане на маса обективни фактори, които обуславят пътя на развитието на една страна, модификациите в това развитие, действията на хората, включително и на ръководните политически дейци.

Дълги години ръководих комунистическата партия и държавата. Сега, както и в миналото, не ми е безразлично кои са "секретите" на завоеванията на народа в периода след 9 септември, но и какви са причините за грешките и провалите. Стремял съм се, стремя се и сега да стигна, както е прието да се казва, до корена на нещата. Такава е моята природа.

Убеден съм, че независимо от многообразието и сложността на историческия процес, в кадъра и зад кадъра на събитията има една нишка, чието разкриване е въпрос, представляващ не само интерес за историците, а преди всичко помагащ за намирането на сполучливи решения на днешните проблеми, за изработването на верния курс за практически действия.

Едва ли ще се намери сериозно мислещ човек, който да не вижда, че развитието ни като страна през последните години е не просто динамично, но заредено с разнообразни, с естествено възникнали и изкуствено създадени алтернативи. Толкова е сложна и противоречива обстановката, че нерядко се изпада в ситуация на избор без алтернатива... Тоест, можеш да избереш или това, което ти се предлага, или нищо друго. В това развитие, чийто финал между впрочем не се вижда, са налице и плавни еволюционни промени, и резки скокове, които изтикват на повръхността съвършено нови проблеми.
На хоризонта се задаваше нещо ново

Когато си мисля за току-що отбелязаните особености на общественото развитие у нас в последно време, нишката в събитията, за която говорих, ме връща към началния период на т. нар. преустройство. Наистина нашият "лексикон" не се обогати с нов термин. За преустройство бях говорил и аз много преди това. Сега обаче се почувства, че става дума за нещо принципно ново. КПСС за пръв път също заговори за "перестройка".

Всичко това започна в една или друга форма през 1985-1986 г. Време на мъчителни размисли, на не по-малко мъчително кристализиране на идеи, на първи плахи и неуверени стъпки. Време, бих казал, на проверка. За преустройство се говореше много, но едва ли някой, особено в началото, си представяше ясно какво ще ни донесе то. Включвам тук и неговия "родител".

Като казвам "време на проверка", имам предвид широкия смисъл на този израз. На изпитание се поставяха всички социални фактори и обществени сили. На изпитание се поставяше и личностният фактор.

Мястото, което заемах в йерархията на властта, изискваше от мен да се съобразявам именно с този "широк смисъл", т.е. с готовността и възможностите както на обществените, така и на личностните фактори. Изискваше се и безпощадна самооценка. За кой ли път в моя живот.

По-нататък подробно ще разкажа за общата обстановка в страната, за разположението и съотношението на обществените фактори и сили. Тук ще отбележа само следното. Фактът, че ние не само прегърнахме, но започнахме да конкретизираме, обогатяваме и провеждаме в живота общата идея за преустройството, бе точен и обективен индикатор за възможностите на тези фактори. А това бяха работническата класа, селячеството, интелигенцията, обществените сдружения и самоуправляващите се организации, огромното мнозинство членове на БКП и БЗНС, на редица творчески асоциации и т.н. В такива условия всеки ръководен деец не можеше да избегне самооценката. Поне аз постъпих така.

Причината, общо взето, бе ясна. А поводът? Поводът или по-точно един от поводите бе, че през 1986 г. навърших 75 години. Много или не дотам много са тези години е навярно и индивидуален въпрос. Във всеки случай, не са малко. Когато ги навърших, мнозина ме успокояваха, че това са златните години на големите политици. Тогава те били правили значими "удари" в политиката. Така било с Чърчил, с Аденауер. Кой знае...

Посрещнах годишнината, без да позволявам помпозност и прояви от такъв род. Категорично се обявих срещу подготовката на филм, срещу ново издание на биографичния ми очерк, срещу отпечатването на сборник и на статии за мен в теоретичните списания, срещу удостояването ми със званието "Герой на НР България" и т.н. Състоя се вечеря, на която присъстваха семейството ми и ограничен брой ръководни дейци.

Но това бе, така да се каже, формалният момент. Той малко ме интересуваше. Моите мисли, а и настроение, се определяха от друго. Не от това, че вече съм на преклонна възраст. Такива са природните закони. Занимаваше ме въпросът за тогавашната обстановка и за предизвикателствата, които тя отправяше. Предизвикателства, засягащи и мен като пръв партиен и държавен ръководител. Ще съумея ли да отговоря на предизвикателствата? Обяснимо е, че когато един ръководен деец си поставя такъв въпрос, той не на последно място ще се съобрази със своята възраст. Посрещнах и изпратих 75-ата си годишнина с решимост и амбиция да отдам силите и опита си за благородното дело на обновлението на България.


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница