Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Не разполагам с подробна информация какво точно се случи в ГДР, но и тук развръзката дойде след посещението на Горбачов. Очевидно и Хонекер е бил съветван в този дух.
- Най-голямата ми грешка
- Какво се случи след 1989-а.
- Какво би могло да се каже преди всичко
- Искам да остана верен на възприетата логика. Затова ще се спра преди всичко на промените, довели до създаването на нова конфигурация на обществено-политическите сили и фактори.
- В опасно русло
- След водоразделната дата България навлезе в криза, която ежедневно ни сблъсква с факти, напомнящи за "сценарии", имащи място в най-трагичните страници на човешката история.
- Някои подробности около тази вандалщина ще изнеса по-нататък.
- Но и това е следствие. Следствие от един процес, който се разви в България. Процес, наречен просто... реставрация! Страната ни изпадна в състояние на реставрация
- Не. Не от такива хора се нуждае България днес! Реалната история не търпи експериментите и насилието над своя нормален ход.
В такъв контекст може да се разглежда и визитата на френския президент Франсоа Митеран у нас в началото на 1989 г. С удоволствие си спомням за нея. Тя отговаряше на мое отдавнашно желание да се срещна с този виден политически и държавен деец. По време на посещението си Митеран се срещна на "закуска" с група интелектуалци, сред които бяха и някои дисиденти. Да се прави от това капитал и да се използва (както става през последните години) в подкрепа на предвзети политически цели е погрешно. Това означава, че не се познава или най-малкото се подценява политическият портрет на този виден френски държавник. Всъщност не това бе целта на неговото посещение. Че това беше така, се видя на заключителната пресконференция, когато някои западни журналисти се опитаха да провокират Митеран с въпроси за българските турци. Аз отклоних въпросите, посочвайки, че Митеран е тук, в България, за да обсъдим нашите двустранни отношения. И още, че той не ни е задавал въпроси за българските турци и за дисидентите нито по време на личните ни срещи, нито по време на официалните разговори. Това беше точно така. Разбира се, да се мисли, че Митеран е бил индеферентен към процесите в социалистическите страни, ще бъде по мое мнение колкото наивно, толкова и погрешно. Убеден съм, че като далновиден политик Митеран дойде в България, за да се запознае с мнението на Тодор Живков. За да разговаря с него и чрез него да се ориентира за позицията на Москва за хода на тези процеси. След срещата ни с Кол нееднократно излагах предложението си за съвещание на генералните секретари от общността, включително и в разговори със съветските ръководители. Никой не ме подкрепи. Едни не ме подкрепиха, защото бяха по начало против промяната на статуквото, т.е. на тогавашната система. Други бяха изпаднали в паника. През 1987 г. Горбачов ме руга, че детронирам партията и че съм се продал на Запада. Какво ли щеше да ми каже през 1989 г? На съвещанието на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор Ярузелски едва не се разплака, когато разказваше за провала на Полската обединена работническа партия и за идването на власт на опозицията. Той вече се беше примирил. Просто се беше огънал не от нещо друго, а от "нежната революция", която полската опозиция умело използва. За всичко това той получи съчувствие от съветския лидер. Но съчуствие, съдържащо и съвети, че този ход на събитията бил нормален процес на перестройката. Не разполагам с подробна информация какво точно се случи в ГДР, но и тук развръзката дойде след посещението на Горбачов. Очевидно и Хонекер е бил съветван в този дух. На срещата ми с Горбачов през юни 1989 г. той знаеше добре моята принципна позиция. Малко след тази среща в България започнаха събитията с изселническата кампания на нашите турчеещи се сънародници. Ние, макар че действахме в духа и по правилата на международните договорености, не получихме реална подкрепа от Съветския съюз. Очевидно някой някъде бе решил, че и в България може да се направи пробив, като се приложи стратегията за човешките права. Такъв пробив у нас не стана. Не можеше да стане. Пробивът бе извършен по-късно. Ноемврийските "реформатори" подмениха всичко с постулатите на перестройката. Като набързо предадоха властта на силите, заинтересовани от реставрацията. България широко отвори границите си. Да, да. В името на демокрацията и свободата, на общуването със света тя отвори границите си така, както не е правила никоя друга държава. Сегашният развой на събитията между САЩ и Китай е показателен. Доскоро САЩ разчитаха на човешките права, за да изменят хода на процесите в Китай, който върви по социалистически път на развитие и успешно решава проблемите си. Какви ли не заплахи се отправяха, включително и икономически, чиито подтекст имаше политически характер. Китай не се поддаде на заплахите. Открито обяви, че няма да позволи намеса във вътрешните му работи, че той също е за човешки права и демокрация, но има свое принципно разбиране по този въпрос, различно от това, което Западът провежда. И наистина. Още когато дойде на власт, Дън Сяопин промени цялата система, свързана с т.нар. културна революция. В центъра на политиката, провеждана от него, бе тезата, че трябва да се осигури преди всичко нормален жизнен стандарт за милиардното население. И, известно е, нещата се развиха не така, както се надяваха в САЩ. Най-голямата ми грешка Може би една от най-големите грешки в политическата ми дейност е, че не предвидих възможността да се стигне до отказ от социалистическия път на развитие. Придържайки се към възприетата концепция, България можеше макар с цената на трудностите, които щяха да ни сполетят, да продължава да върви по такъв път. Мисля, че постепенно това щеше да ни изведе от тогавашната сложна обстановка. Ние имахме достатъчно резерви, а щяхме да получим помощ и от приятелски социалистически и западни страни. В този смисъл моята оставка бе прибързана и необоснована. Не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада. Не става дума за това, че съм бил незаменим, че се вживявам в ролята на спасител на България. Простата логика изискваше тогава воля и решимост да се проведе един спасителен курс, който бе вече разработен. В онези условия това бе главното, а не смяната на върха. Тогава от особено значение бяха и двустранните ни отношения със САЩ. Независимо от съюзните връзки със СССР за мен нямаше никакво съмнение в необходимостта да се разгръща сътрудничеството с тази велика страна. Нещо повече. Въпреки че "пагонът" ми, така да се каже, ме ограничаваше в обсъждането на глобалните проблеми на света, където естествено първата цигулка се свири от големите държави, аз съм си позволявал пред американски политици и държавници да изразявам становище за отношенията между САЩ и СССР. От тези отношения тогава зависеше съдбата на света. Моята теза обаче отиваше по-далеч. Когато първият заместник на държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед направи посещение у нас по време на преустройството, аз изразих становището за биполярния (двуполюсния) модел на света като обективна необходимост и като непременно условие за успешното решаване на световните проблеми. Прибавих, че за мен това означава, че сме заинтересовани от просперитета, от успехите и могъществото и на Съединените американски щати. Моят събеседник в началото бе явно изненадан, но в хода на разговора ни той се убеди в искреността на моите позиции. Мисля, че по-късно Уайтхед открито сподели удовлетворението си от проведения разговор и се опита да помогне за по-близки връзки между нашите страни. По различни поводи тази теза развивах пред държавни и партийни ръководители от страните-членки на Варшавския договор. Трудно ми е сега да си спомня каква беше конкретната реакция. Във всеки случай отношенията между САЩ и СССР се развиваха иначе. Горбачов явно се беше отказал от предишния погрешен модел. И правилно. Това позволи да се решат редица остри проблеми, тровещи тогавашната международна обстановка и отношенията между НАТО и Варшавския договор. Но постепенно и тук СССР започна да предава позиция след позиция. На практика бе възприета и провеждана линия на признаване на САЩ като едноличен световен лидер. По-късно Съветският съюз се разпадна. С това се "реши" един кардинален глобален проблем. При това - съвсем не по най-разумния начин. Днес упорито се лансира възгледът за многополюсен свят. Някои руски политици мечтаят да възстановят двуполюсния модел, но въпросителните са толкова много, че това едва ли ще им се удаде в близко бъдеще. Лично аз не се съмнявам, че еднополюсният модел ще претърпи крах. Естествено, това мое мнение не е израз на антиамериканизъм, а на съобразяване с реалностите в света. Надявам се, че в крайна сметка човечеството ще изгради глобална система за сигурност. Но да се върна към нашите проблеми. Ще резюмирам казаното. Някъде до средата на 1988 г. Западът не придаваше на въпроса за човешките права онова значение, което той щеше да придобие скоро след това. Международната дейност на България не срещаше особени затруднения в тази област. Положението обаче постепенно се измени. Развихрянето на перестройката в СССР показа на Запада, че именно тук са възможни бързи, а защо не и радикални пробиви. Това мое убеждение се подсили от факта, че на срещата си с мен Джон Уайтхед съсредоточи вниманието си и насочи разговорите към темата за българските турци. И това под знака на човешките права. Ще повторя - сега тук се търсеше пробивът. Не е случайно, според мен, че и повечето дисиденти у нас се ориентираха към спекулации с положението на нашите турчеещи се сънародници и активно съдействаха за трагичните събития през 1989 г. Пробив нямаше да има, ако не беше наложен новият курс, курсът на ноемврийските "реформатори", явно определян от външни "съвети". Какво се случи след 1989-а. Ще се опитам да направя някои обобщения от по-генерален характер и значение. Обобщения, чийто замисъл е да се разкрие логиката на моите размишления за хода на протичащите процеси след 10 ноември 1989 г. Какво би могло да се каже преди всичко? След преломната дата България понесе ударите на смазващ погром. Изходът от него изисква обективно да се разбули истината за това, което се случи. Включително да се повторят някои неща, които вече са известни, защото историята няма да прости никому, ако останат недобре изучени нейни страници. А и незачетени... Междувременно в края на 1994 г. се проведоха парламентарни избори. На власт дойдоха социалистите, издигнали националната цел - да се изведе България от разрухата. И аз приветствах този стремеж. Ако социалистическата партия бе успяла да намери верния отговор на съдбовния за България исторически проблем - да се предотврати реставрацията на дивия капитализъм и да се осигури свободно и демократично развитие, това би било акт с неизмеримо значение. Национално нещастие е, че правителството на социалистите се провали. Но моето изложение тук в основните си пунктове обхваща периода до парламентарните избори от 1994 г. Каква е позицията ми за случилото се след "великата дата" от 1989 г. съм излагал и по други поводи. Определящото в нея е трагедията, която преживява България и нейният народ. Народ, познал толкова трагедии в своята история. Нека бъдем откровени. Десети ноември действително се оказа начало на промени. И то дълбоки. Толкова дълбоки, че ще оставят дълги години незаличими рани. А как иначе! Промените, или по-точно промяната, е безспорна. България се оказа в състояние на невиждана агония в материалния и духовния живот. В личното и общественото битие на човека. Оказа се в състояние на колапс! Искам да остана верен на възприетата логика. Затова ще се спра преди всичко на промените, довели до създаването на нова конфигурация на обществено-политическите сили и фактори. Аз не си поставям задачата да проследявам как се формира тази конфигурация. Нито да дешифрирам нейната цялостна анатомия. Мисля, че е много важно да се вникне в онези механизми, които предопределиха насоките на развитието на България през първите години след 10 ноември. Известно е, до тази преломна дата хората, които цялостно или частично не възприемаха социалистическите идеи и във връзка с това даваха израз на тази своя позиция, не бяха значителна и организационно-политически оформена обществена сила. Те бяха сравнително малко. Нещо подобно може да се каже и за т.нар. дисидентство. Не е случайно, че някои дори оспорват съществуването на такъв феномен в нашата обществена действителност. Без да премълчават, разбира се, факта, че имаше отделни хора, които се проявяваха действително като дисиденти. След 10 ноември започна ускорен процес на консолидиране. А и на разрастване. На сцената набързо излязоха хора, които щяха да се превърнат в мотор на реставрационния процес. Макар че някои от тях осъзнаха тази своя мисия едва когато чуха по радиото за проведения пленум. Но така или иначе те се превърнаха в движеща сила на един процес, който ние, социалистите, не предполагахме за възможен. Това бяха преди всичко бивши дейци и членове на техните семейства, пряко или косвено свързани с някогашните капиталистически структури. Те набързо разбраха за какво става дума. На тази основа се формираха партии, движения, коалиции, които прокламираха и започнаха да провеждат философията на реставрацията. Сред дейците, обявили се преди Десети ноември за дисиденти, настъпи своеобразно разслояване. В част от тях се извърши процес на отрезвяване и еволюция, вследствие на което в една или друга степен те се разграничиха от реставраторските сили, поемайки пътя на демократичния еволюционен процес. Някои създадоха свои партии. Други останаха в БСП. С тази си позиция мнозина изиграха позитивна роля. За разлика от онези, които се сближиха открито с антисоциалистическите сили, превръщайки се дори във войнстващи глашатаи на пещерния антикомунизъм... Не може да се отмине и фактът, че непосредствено след 10 ноември антисоциалистическите групировки и преди всичко Съюзът на демократичните сили (СДС) успяха да увлекат немалко хора под своите знамена. Факт наглед странен, но логичен в тогавашната обстановка. Защо? Защото обективната потребност от радикални промени бе толкова силна, толкова напориста и неудържима, че не можеше да не намери многолико въплъщение в съзнанието и поведението на значителен брой хора. Неописуемо голямо е разочарованието ми от следната ситуация. Макар че още преди разглежданата дата партията бе разработила реалистична и смела програма за реформа, след пленума на 10 ноември ръководството не съумя да стане изразител на назрялата обективна потребност от промени. Да даде отговор на многобройните въпроси, поставяни от хората. Както ще посоча по-нататък в мемоарите си, тази мощна обществена сила - партията - фактически абдикира от отредената й от историята роля. Оставяйки по този начин нещата в ръцете на антисоциалистическите сили. Нещо повече. В БСП се оформи кариеристична група, до голяма степен манипулирана отвън, която под флага на демокрацията изигра ренегатска роля. Група, представена от хора като Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Станко Тодоров, Георги Атанасов... Но и за това - по-нататък... В опасно русло В такава обстановка събитията започнаха да се развиват в опасно русло. Политическият курс за преустройство, начертан от партията, бе не просто изоставен. Напротив, той се превърна в обект на атаки, на груби лъжи и фалшификации. "Бащите на демокрацията" в лицето на посочената петорка провъзгласиха отказа си от всичко, което дотогава бе замислено за осъществяването на дълбока реформа. Накъде щеше да тръгне България? Ще повторя. Ако се следваше вече разработената програма, на страната щеше да се осигури нужната промяна и в същото време да се избягнат икономическите затруднения. Да се запази политическата стабилност. Да се постигне максимално безболезнен преход за извеждане на социализма на ново равнище. Уви, събитията се насочиха в друго русло. Без ясна перспектива. В условията на очертаната по-горе политическа конюктура социалистическият път на развитие явно нямаше шансове. Дори на патерица - пак нямаше шансове!... Нямаше шансове и курсът за едно демократично общество, възприело принципи, различни от принципите на социализма. Нямаше шансове и по вътрешни, и по външни причини. За вътрешните вече писах. Що се отнася до външните, за които също разказах, те бяха свързани с предателската роля на Горбачов и неговото обкръжение. Не е тайна, че ред сегашни западни лидери не очакваха такъв развой. Нито имаха готовност да ни предложат нещо свястно. Като концепция или материална помощ... Работа на учените е да анализират философията на следноемврийския период в нашата най-нова история. Въпреки изобилието на политоложки публикации (единственото нещо, с което можем да се похвалим) главният проблем, а именно скритите пружини и механизми на извършващите се процеси, интересно защо остава като че ли неразбулен! След водоразделната дата България навлезе в криза, която ежедневно ни сблъсква с факти, напомнящи за "сценарии", имащи място в най-трагичните страници на човешката история. Случайно ли е при това положение, че у нас започна да се проявява едно историческо правило: когато се отрича определено минало, с което са свързани интересите и надеждите на милиони хора, настъпва времето на развихрените страсти. Да се оплюва това минало. Да се подлага на сеч всичко. Така стана и у нас. Непосредствено след пленума започна да се оплюва преди всичко предишният лидер на страната. У милионите хора методично бе насаждана дива омраза срещу "сатрапа", "диктатора", "престъпника" Живков. В какво ли не бях обвинен? Като че ли някой методично се ровеше в криминалните речници, за да търси все нови и нови престъпления, които да ми се припишат. Наскоро един юрист, добър познавач на криминалната теория и практика, сподели, че проследявайки "обвиненията" срещу мен, той е обогатил собствените си познания в тази област. Добавяйки, че е обогатил и представите си за това как могат да се изопачават и фалшифицират фактите. Във всеки случай малко са примерите за такава вандалщина, проявявана към държавни глави! Дори в източните държави... Някои подробности около тази вандалщина ще изнеса по-нататък. На подобна сеч бяха подложени и милионите, създали облика и благосъстоянието на нацията през годините на социализма. Беше отречен и оплют труда на три поколения българи. Не ми дава покой, че много хора, с чиито усилия бе постигнато всичко добро и радващо през годините, бяха подложени на оскърбителни "изблици". Техните знания и умения, техният морал и интелект, тяхната чест и достойнство бяха обрисувани в позорни сенки... Същото се отнася и за ръководните кадри от всички равнища. Онова, което през 1990 г. започна с издевателства срещу доскорошния държавен глава, продължи със словесни погроми над хора, които не знаеха какво е сън и почивка, за да влагат сили и умения в градежа на България. "Червената номенклатура" стана прицелна точка на новоизлюпилите се "демократи". Бяха пощадени само тези, които набързо се пребоядисаха. Навярно е имало и хора, които е трябвало да си отидат. Но те ли даваха облика на армията от честни люде, с които България само може да се гордее? А ние помним дивата злоба, която се ширеше по митингите, в средствата за масова информация, в "закрити" и "открити" събрания... Някой беше казал, че човечеството се разделя с миналото, смеейки се. Да, историята се смее, когато отреченото минало е отживяло времето си и се е превърнало в спирачка на прогреса. Но пак историята показва, че когато хората и обективният ход на процесите са принудени да се разделят с минало, което е било в съзвучие с интересите и въжделенията на народа, тогава настъпва време на невиждана трагедия. В измеренията на тази трагедия охулването е само един от "детайлите". Както показа нашият "роден опит", има и други "детайли", заслужаващи не по-малко внимание. И досега не мога да проумея как се случи така, че у нас след 10 ноември неморални, посредствени и смешни лица започнаха да играят ролята на герои. Цитирам Маркс, говорейки за посредствени и смешни лица в ролята на герои. При това Маркс анализираше събития от средата на миналия век, разиграли се в сходна ситуация във Франция. Да се прави аналогия е рисковано. Но факт е, че след 1989 г. България навлезе в етап на политически въртележки, напомнящи извода на Маркс, че посредствени и смешни действащи лица играят ролята на герои. Тях видяхме и по митингите, и в парламента, и на пресконференции. И къде ли още не!... Но и това е следствие. Следствие от един процес, който се разви в България. Процес, наречен просто... реставрация! Страната ни изпадна в състояние на реставрация Започналите процеси притежават много от атрибутите на отдавна преминалия в историята див капитализъм. И то в страна, която цели 45 години изграждаше коренно противоположен обществен строй. По-нататък ще се спра на някои от атрибутите на наченатата реставрация. Тук бих искал отново да споделя, че една такава реставрация не може да носи нищо добро на народа. Именно тя съдържа онези условия, които позволяват на смешни и посредствени хора да играят "героични" роли... Не. Не от такива хора се нуждае България днес! Реалната история не търпи експериментите и насилието над своя нормален ход. Ожесточавам се само като си помисля и за факта, че през периода, за който разказвам, се извърши нечувано посегателство върху вековно утвърдените ценности, върху народностите традиции и добродетели. Върху опита, мъдростта и вярата на народа! Бавно, неусетно, но все по-дълбоко в мисленето, в съзнанието, в дейността и поведението на човека започнаха да се настаняват постулати, чието разрушително въздействие е очевидно. И всичко това рефлектира в обществено-политическия и духовния живот. В дейността на различните държавни и недържавни институции. В проявите на политическите дейци! С други думи, във факторите, които определят насоките и развитието на България... Достатъчно е да се вгледаме и видим какво се случи в системата на държавните институции непосредствено след Десети ноември. Парализа, безпомощност, бездействие. Корупция... Какво ли не характеризира тази система. Или да вземем безкрайното и неудържимо роене на партии и партийки, движения и движенийца, групи и групички! Има ли човек, който да не е стъписан от тяхното противопоставяне едни срещу други. От самодеформирането им. От тяхното отчуждение от същинските проблеми на народа, от нелепия нарцисизъм на лидерите им. Не е ли факт, че политическото пространство се стеснява, ограничавайки полето на действие за прогресивните политически сили. За израстване на умни, знаещи, морално извисени и обаятелни политически дейци. И особено на лидери!... Позовават се на прословутите "нежни революции". Преди години те бяха на мода у нас. Убеждаваха ни, че са цивилизован начин за решаване на назрелите проблеми. Но и в това отношение народът не можа да бъде излъган. Нали с "нежни" средства се извършваха незаконно окупации, стачки, разрушаване на паметници. Терористични актове и т.н. Дори и социалистите, явно уплашени от призрака на "нежните революции", започнаха да действат нежно. Толкова нежни, толкова интелигентни, толкова конструктивни се оказаха, че се огънаха пред грубия произвол в страната. Пред различни комбинации в парламента. Пред явни нарушения на законите на морала!... Недоумявам и над още едно "явление". След 10 ноември стана модно предишният режим да се нарича тоталитарен. Кой ли не се упражни в такова словоблудство. Толкова започна да се спекулира с този "тоталитаризъм", че не се замислиха дали е правомерно да се използва такъв термин. Не се замислиха и за това, че дори западни теоретици, някои от които антикомунисти, с научни аргументи доказват, че се касае за едно, меко казано, недоразумение. Или съзнателно манипулиране. "Борците" за демокрация не се смущаваха от подобни аргументи. Не се замислиха тоталитаризъм или антитоталитаризъм е това, че сега у нас съществуват десетки измислени партии и партийки. Казват, че това било демокрация. Не, това е само една фасада! Дали е демокрация зависи от съдържанието на политиката. От това какво се дава на народа!... Не е ли при това положение кощунство да се обявява за диктатура, за тоталитаризъм политиката и дейността на една държава, която преди години доведе до премахване на бедността, експлоатацията, духовната разруха, социалното противопоставяне. До създаването на огромна материална база и до духовен разцвет? Да се твърди обратното е чиста демагогия и шарлатанство. Въпросът има и друга страна. По едно време някои западни експерти, отчитайки кризисните процеси у нас след 10 ноември - спад в производството, масова безработица, плачевно обедняване, невиждана престъпност и т.н., предпочетоха да назовават всичко това с думата потъване. Явно тази дума бе избрана неслучайно. Какво ли не започна да потъва?! Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|