Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Такива бяха "плодовете" на "реформаторския" курс, възприет от новото ръководство в лицето на Политбюро.
- Бих искал още веднъж да повторя, че не ставаше дума да се изразява несъгласие с Политбюро. За това и аз държах твърдо.
- Още веднъж ще подчертая, че предавам думите на Н. Ирибаджаков по памет. Не разполагам със стенограмата. Но смисълът беше такъв.
- Ето така завърши Ноемврийският пленум!... ...И дойде раздялата
- Ето това беше едната насока на моите преживявания.
- Ето тази трагедия на народа, на отечеството ни, на партията не можеше да не присъства в моите преживявания, за които споделих по-горе.
- Да, и други хора като Ангелина Горинова имаше край мен. Човеци с главна буква, колкото и шаблонно да прозвучи, но така беше!
- Раздялата с всички тези хора, а такива като тях не бяха малко, не можеше да не влезе в кръга на моите преживявания...
- Помийната атака...
- Същевременно се извършваше процес на реабилитиране на хора, които бяха пристъпили принципи и норми на партийния устав. Спомням си за няколко характерни случая.
За съжаление нишката се скъса именно тук. Политбюро измени на възприетия курс. С извършените по-сетне кадрови и други промени Централният комитет бе поставен в положение "партер". Тоест, той нямаше друг изход, освен да подкрепя линията, провеждана от Политбюро. А това се оказа повече от фатално. Фатално за страната, за партията, за самия Централен комитет. Съжалявам, че този сплотен и здрав творчески колектив постепенно се атрофира, за да се стигне накрая до неговото разпускане на проведения ХIV партиен конгрес. Такива бяха "плодовете" на "реформаторския" курс, възприет от новото ръководство в лицето на Политбюро. Съгласно предварително изготвения сценарий при закриването на сутрешното заседание, както вече споделих, бе обявено, че след обяд пленумът ще продължи с друга точка от дневния ред - организационни въпроси. Новината на деня (или както я беше обявил един от новоизлюпените "демократи" - новината на "епохата"), която щеше да бъде огласена до вечерта, всъщност бе вече станала достояние на всички или почти всички участници в пленума. За това се бяха погрижили и авторите на стриктно спазвания сценарий... Така например с част от ръководните централни и окръжни дейци е била проведена среща, за да бъдат информирани за смяната. Говорено било най-общо. С други, от които вероятно се е очаквала евентуална изненада, са се водили индивидуални разговори. Разговори на четири очи... На същия етаж, където беше моят кабинет, имаше свободна стая, в която вече фактически е функционирал новият "щаб". Оттам най-често излизаше и влизаше Андрей Луканов. И както се говореше - забързан, загрижен, с немалка доза самочувствие. Именно там са били привиквани членове и кандидат-членове на ЦК за "обработка". За друго, вярвам, не са били привиквани!... Например на чашка кафе... Очевидно имало е тревога, защото, както това стана ясно по-късно след пленума, редица членове и кандидат-членове на ЦК не само са изразявали учудване от ненавременното според тях освобождаване на Тодор Живков, но са подхвърляли, че може да гласуват и против. Не бих се ангажирал с детайлна информация за това, какво е ставало в кулоарите и извън кулоарите, доколкото се стремях да спазвам стриктно решението на Политбюро и правилата на организационния живот в партията. Така или иначе до мен достигнаха сигнали, че сред членовете на ЦК има признаци на тревога. Нямах намерение да действам зад гърба на Политбюро. Намерих начин моето становище за необходимостта пленумът да подкрепи единодушно предложението за приемането на моята оставка да бъде направено достояние на известните ми най-запалени противници. Казвам "противници" и веднага ми се иска да направя уговорката, че доколкото ми е известно, нито в ЦК, нито извън ЦК, нито в силовите органи, нито където и да е другаде не са били създавани групи или организации със задача да се противодейства на Политбюро. Смея да твърдя, че и най-ревностните ми поддръжници не биха нарушили правилата на цивилизования подход, който аз години наред се стремях да провеждам в работата на партийните органи. Впрочем ходът на разискванията по обявената точка от дневния ред - приемане на моята оставка и избор на нов генерален секретар, потвърди това. След откриването на заседанието пръв се изказа Ганчо Ганев. Няколко пъти избиран в състава на ЦК и бивш министър на народната просвета. Той подкрепи направеното предложение. Говори с уважение към личността ми... Изказаха се и други. Нямаше, така да се каже, паузи. На желаещите да се изкажат се даваше веднага думата. Явно личеше, просто се набиваше в очи и в уши кои говореха по убеждение и кои изпълняваха поръчка. Почти всички оратори подкрепиха предложението на Политбюро, давайки в същото време положителна оценка за моята многогодишна дейност като ръководител на партията и държавата. Някои дори припомниха даваните за мен оценки, с които аз бях поставян във фалангата на най-изявените ръководителите на партията наред с Димитър Благоев и Георги Димитров. Навярно ще бъда упрекнат в нескромност. Приведох тази оценка не за да доказвам, че съм бил незаменим, а за да опиша витаещите в залата настроения. Не съм броил колко от изказалите се са били положително настроени към мен и колко - не. Но не това ме занимаваше тогава. Както не ме занимава и сега. Вярно е, че имаше опити да се огласят в залата предварително подготвени оценки, които съдържаха в неявен вид и негативен смисъл. Някои от изказалите се например подхвърлиха, че Политбюро било закъсняло с внасянето на такова предложение. Че това трябвало да стане най-малко преди една година. Други предпочетоха да ме уязвят косвено - например чрез негативни намеци за дейността на моя кабинет, който уж си превишил правата и се опитал да застане над отделите на Централния комитет. Стана ясно, че започва разчистването на лични сметки... Независимо от това, положителната оценка беше доминираща. Чувстваше се, че в залата има стремеж да се изрази загриженост за съдбата и бъдещето на партията. Още по-определено се чувстваше, че част от присъстващите просто мълчат, изразявайки по този начин своето мнение. И все пак намериха се хора, които проявиха смелост и мъжество. Смелост и мъжество не защото изразиха мнение, което, без да се противопоставя на предложението на Политбюро, настояваше за друг подход при извършване на смяната. А именно: да се отчете сложността на обстановката, в която се извършва тази смяна; да се отдаде дължимото на дотогавашния генерален секретар и той да бъде изпратен с достойноство; да се чуе мнението за програмните виждания на новия генерален секретар и т.н. Бих искал още веднъж да повторя, че не ставаше дума да се изразява несъгласие с Политбюро. За това и аз държах твърдо. Когато говоря за смелост и мъжество, имам предвид най-вече изказването на члена на ЦК и главен редактор на сп."Ново време" акад. Николай Ирибаджаков. Изказване, което може би щеше да обърне хода на разискванията и да доведе до възприемането на процедура и решение, които щяха да поставят нещата в нормално русло. Въпросът обаче е в това, че авторите на неогласения сценарий за хода на пленума бяха взели решителни мерки, за да пресекат всеки опит да се наруши този техен сценарий. Не изключвам, че бяха поели съответни ангажименти и към Москва... Какво имам предвид? Най-напред това, че споменатите автори не случайно прибегнаха към една маневра. И тя е обяснима. Отнасяше се за изказване не на кой да е, а на известен наш учен, партиен и обществен деец, чието мнение не можеше да бъде просто подминато. За акад. Н.Ирибаджаков могат да се кажат много и хубави неща. Той стигна до най-високите "етажи" на научния и обществено-политическия живот. Тук ще спомена само следното. От една анкета, включена в книга, която наскоро препрочетох, си припомних нравствената максима, която той изповядва: "Живей с честен труд! Уважавай човешкото достойнство на другите. Никога не се унижавай и за нищо на света не допускай да те унижават!" Винаги така съм възприемал и морала, и поведението на Н. Ирибаджаков. Многократно избиран в състава на ЦК на БКП, "качван" или "свалян", той ме респектираше с прямотата си, с достолепието си. Респектираше ме като личност, умееща да брани достойнството си. Като високо ерудиран учен. Като убеден радетел и защитник на социалистическия идеал. Трудно ми е сега да възпроизведа точно, дума по дума, изказването на Николай Ирибаджаков. Спомням си добре, че той постави въпроса в смисъл, че сега не е време за такива промени. Особено - каза той - като се има предвид сложността на обстановката. Предстои да се проведат конгреси в духовната сфера и т.н. Нужно ли е при това положение да се бърза със смяната. Другарю Живков, не си подавайте оставката - се обърна към мен Н. Ирибаджаков. Още повече - продължи той - че би било редно кандидатът за генерален секретар да излезе със своята програма пред ЦК и да го запознае какво възнамерява да прави като ръководител на партията. Още веднъж ще подчертая, че предавам думите на Н. Ирибаджаков по памет. Не разполагам със стенограмата. Но смисълът беше такъв. Изказването на акад. Ирибаджаков направи огромно впечатление. Това се почувства по-осезаемо в залата. Долови се видимо оживление, а сред част от присъстващите и своего рода облекчение. Ясно бе, че се прави предложение, с което се даваше по-друг ход от досегашния. Не бе случайно, че веднага редица от присъстващите поискаха думата с вдигане на ръка. Но председателстващият, а това бе Георги Атанасов, (трябва да му признаем, прояви усет и рефлекс), се ориентира бързо в създаващата се обстановка. Мисля си, че ако той бе продължил заседанието, което означаваше да се даде думата на многото пожелали да се изкажат, това съдържаше опасност за действителна промяна на сценария. Оставаше дилемата - или да се прекратят изобщо изказванията, или да се обяви почивка. Георги Атанасов избра втория вариант. Кой знае защо?! Може би, за да се манифестира новият "реформаторски" дух и настъпващата с пълна мяра "демокрация"?! А може би пък, за да се посъветва какво да се прави? Освен всичко друго почивката даваше възможност за допълнителна "обработка" на част от потенциалните противници. Нещо, което всъщност е било и направено!... Ускорено е била създадена организация за водене на разговори... Въпреки всичко това упътилите се към високата власт не са били спокойни и сигурни. Те много добре са знаели (аз вече бях поставен под наблюдение), че не само не предприемам нищо, за да създавам настроения в моя полза, но обратното, правя всичко възможно да бъде подкрепено предложението на Политбюро. Случи се това, което в най-голяма степен даваше възможност да се предотврати бламирането на направеното предложение. За какво става дума? С откриването на заседанието Георги Атанасов обяви, че се предлага (не бе уточнено кой всъщност предлага) да се изкаже още един човек и да се пристъпи към гласуване. Така и стана. На мен, както се очакваше, не ми бе дадена възможност да кажа няколко думи. Не да правя анализ, не да се връщам към въпросите, които имах намерение да развия в непроизнесеното заключително слово, не да оспорвам нещо от предложението на Политбюро, чийто инициатор всъщност бях аз... Не, аз просто исках да изразя още веднъж подкрепата си на Политбюро, както и да благодаря на всички, с които съм работил... Уви, на мен не ми бе дадена думата. Пристъпи се към открито гласуване. Беше обявено, че предложението се приема единодушно. Макар че не бяха малко онези членове на Централния комитет, които не вдигнаха ръка нито "за", нито "против", нито "въздържали се". Единствено Иван Масларов, който бе издигнал преди това кандидатурата на Лилов, гласува против предложението на Политбюро. Така ЦК на БКП получи нов генерален секретар и неговото име бе Петър Младенов. Пак по възприетия сценарий Петър Младенов произнесе слово. Той ми благодари и по утвърдения шаблонен маниер разви някои съображения какво предстои да прави по-нататък партията. Слушах много внимателно. Интересуваше ме как в словото на новоизбрания генерален секретар ще се поставят въпросите за преустройството. И тук ще си позволя да кажа - "Уви"! От словото ставаше ясно, че от новия ръководител може да се очаква всичко друго, но не и да се продължи възприетият от колективните партийни форуми курс към преустройство. Явно беше, че курсът на преустройството у нас ще се преустройва... Впоследствие така и стана. Курсът, за който бяхме работили години, курсът, който даваше възможност да излезем сравнително безболезнено и безкризисно от създалата се ситуация, бе отхвърлен. Курсът, който ни разграничаваше от клопките и подводните камъни на горбачовата перестройка, бе заменен с политически курс, който постепенно се изроди и даде възможност антисоциалистическите сили да наложат своята линия. Вероятно такъв е бил още първоначалният замисъл на "големите играчи" - Буш и Горбачов. Не зная само доколко това е било ясно на задъханите от нетърпение нови ръководители на партията и страната ни. Ето така завърши Ноемврийският пленум!... ...И дойде раздялата Прибрах се в Банкя. Всекиму е понятно защо хора, които току-що са преживели нещо по-особено, са обект на подчертано внимание от страна на близки и познати. Нещо подобно се случи и с мен. Всички - момчетата от охраната и обслужващият персонал - бяха затрогващо грижовни. Не казвам по-внимателни от друг път. Винаги съм се радвал на тяхното уважение. На тяхната безкористност. Но сега имаше и нещо необичайно. Необичайни бяха и моите мисли, за някои от които сега дори не си спомням. Както обикновено, "програмата" ми тази вечер не се различаваше от предишните дни. След като се прибрах, последва кратък отдих. Вечерях и седнах пред телевизора. Истина е, че не бях безразличен какъв репортаж ще излъчи телевизията за пленума на ЦК. Общо взето бях доволен от видяното и чутото... По подобен начин постъпих и на другия ден сутринта. С нетърпение очаквах пресата, за да видя как е отразен пленумът. И специално случилото се около моята смяна. В кратката информация, съдържаща се в "Работническо дело", нямаше нищо особено. Всичко бе, както се казва, в рамките на общоприетото за такива случаи. Разказвам за това и си мисля какво ли очаква от мен читателят на тези мои спомени. Навярно не на последно място е очакването да споделя за моите преживявания около приетата оставка. Изобщо около проведения пленум. Естествено, това предположение действително има своите основания. След пленума моите размишления съдържаха анализи и заключения, опиращи до жизненоважни за мен проблеми и промени. И наистина. Аз бях вече в нова житейска ситуация. С всичките произтичащи последици. Повече от тридесет години моят начин на мислене и живот бяха адаптирани, бяха съобразени с оглед на ръководното ми положение в партията и държавата. Всичко, буквално всичко беше подчинено на това. Сега нещата се изменяха. И то коренно. Вярно е, оставах председател на една комисия с жизненоважни функции. Вярно е също, че според решението на Политбюро на мен ми се гарантираше достъп до всички "коридори" на властта. Но все пак в положението ми настъпваше видима промяна. Тя, тази промяна, изискваше друга нагласа и в мисленето, и в поведението. И друга система от рефелкси ми бяха необходими при новата ситуация. Ето това беше едната насока на моите преживявания. Другата насока се отнасяше до моето глобално, ако мога така да се изразя, положение. Ако вземем само последните 5 - 6 години преди 10 ноември 1989 г., това време не би могло да се нарече иначе освен време на преустройство. Работейки по преустройството, се преустройвахме и ние. Преустройвах се и лично аз. Освободихме се от редица представи и догматични наслоения. Възприехме коренно обновени постановки. Бяхме ние и сякаш не бяхме вече същите!... Най-важното бе, че в резултат на огромната работа извършена с колективния ум на партията, с усилията на интелектуалния и политическия елит, с опита на милиони хора, ние бяхме намерили ключа за решаването на кардиналния проблем - смяната на системата. Бях уверен, че това е голямо наше завоевание. Че ние непременно ще успеем. И тъкмо тогава трябваше да се оттегля. Казвам това не като израз на някакво вътрешно неудовлетворение от акта на моето освобождаване. Не! Както вече няколко пъти споделих, самият аз бях инициатор за оставката ми. И съображенията от принципен характер, и нормите на партиен живот, и простите житейски правила на едно цивилизовано поведение изискваха да се извършват подобни смени. Ала всичко това не означаваше, че за мен оттеглянето ми тъкмо в този момент, когато бяхме формулирали и задвижили правилните механизми, не бе преживяване. Преживяване човешко, нормално и благородно! Преживяване не защото съм загубил поста си. Това за мен бе нормален процес. И затова преживяването ми не бе израз на някакво драматизиране, нито на някакви подсъзнателни намерения за връщане към властта... Непосредствено след пленума известно време аз бях сравнително спокоен. Още повече че хората около мен от държавното и партийното ръководство знаеха, че сме навлезли в етап, когато промените не бива да се прекъсват. Аз си подадох оставката с пълното съзнание, че само невероятни глупаци или авантюристи биха могли да се опитат да върнат назад задвиженото. В спирането беше заложен и пълният хаос за България, и тяхната лична обреченост по отношение на властта. Никакви интереси - на обществени прослойки или лични, користни, да не говорим за национални - не можеха да мотивират подобно поведение. Трагедията на партията и на държавата, на цяла България е в това, че новото ръководство извърши "пробив" тъкмо в тази насока. Мога ли да бъда упрекнат, че не бях предвидил нито за миг такъв абсурд? Да имат цялата власт и да я пропилеят в угодничество пред Горбачов, срещу мен, срещу самите себе си! Срещу България... Подадох си оставката, защото си въобразявах, че моите "приемници" осъзнават необратимостта на промените. Надявах се, че ще използват властта не за да забатачат, а за да продължат линията на цялостната смяна на системата в България. Вижда се, не съм бил "в час"... Ето тази трагедия на народа, на отечеството ни, на партията не можеше да не присъства в моите преживявания, за които споделих по-горе. Още на другия ден след пленума се заех да разчистя някои прозаични неща. Например да отида в ЦК, за да прибера останалите там мои лични вещи... Така и сторих. В събота бях в Централния комитет. Там беше и моята секретарка Ангелина Горинова, която подготвяше кабинета за "сдаване" на новите секретарки. Не мога да не кажа няколко ласкави думи за тази моя безкористна и удивително прецизна в работата си, обаятелна като човек секретарка. На този пост тя дойде още през 1954 г. Беше работила дотогава в Софийския районен комитет на партията. Бързо се ориентира в новата обстановка. И не само това. Бързо се настрои на новата вълна. Тогава, както е известно, подготвяхме и проведохме Априлския пленум. Ангелина беше постоянно край мен. Пишеше на машинка всички материали, които подготвях. В това число и доклада. През следващите години, до моята смяна, тя бе все така неуморна, всеотдайна, заредна с енергия. С човешка топлота, винаги готова да откликне на човешката болка, на човешката нужда! Да, и други хора като Ангелина Горинова имаше край мен. Човеци с главна буква, колкото и шаблонно да прозвучи, но така беше! С добро чувство съм запомнил Стойка Белова. Запомнил съм и Димитър Петров, с когото ме свързваше стара, бойна дружба още от нелегалните години. Ще ми се да спомена и някои хора от Държавния съвет. Не мога да отмина личността на Никола Манолов, който до ден днешен за мен си остава светъл пример за всеотдайност и трудолюбие. За честност и скромност. Дълги години той бе секретар на Държавния съвет. Работихме съвместно. Поради служебното положение, което заемаше Н.Манолов, той участваше в съвещания и заседания, на които се вземаха важни решения. И никога Никман, както го наричаха в творческите среди, не наруши правилата на изисканото поведение. Духовно извисен, тих и скромен, с благ характер. А в същото време вършеше огромна по своята значимост и обхват работа. И все така тихо и незабележимо за околните... Запомнил съм хубавата му усмивка. И как се радваше на своите внуци. С дълбока покруса посрещнах вестта за неговата кончина. Заслужаваше по-дълги и по-добри дни... Стана нещо като поменик, но, говорейки за Държавния съвет, искам да кажа сърдечни думи и за останалите служители, с които пряко съм работил. И преди всичко за моите две секретарки в Държавния съвет: Мария Петрова и Елена Попова. Лъчезарен, бих казал, е споменът ми и за Сандо Ракетата, както всички го наричаха заради бързината, с която вършеше своята работа. Човекът, който през всичките дълги години не допусна нито един фал. Независимо от времето и разстоянието той беше безукорно стриктен. Винаги весел, винаги засмян. Лично аз му връчих високо отличие - орден, изказвайки му благодарност за неговата всеотдайност. А формално беше един редови технически помощник. Раздялата с всички тези хора, а такива като тях не бяха малко, не можеше да не влезе в кръга на моите преживявания... Идвайки в ЦК, аз поканих моите сътрудници от кабинета и работещите в бюфета на Политбюро, за да изразя задоволството и благодарността си за нашата съвместна дейност, за общите ни радости и преживелици. Пожелах на всички успехи в личния живот, в работата им... Не пропуснах да ги подсетя, че трябва да бъдат на поста си в понеделник. Както обикновено. Уви!... Някои са били изгонени още същия ден! Още същият ден е бил извикан и началникът на моя кабинет проф. Никола Стефанов и му е било съобщено "да си стои вкъщи". Отношението на новите "силни личности" в партията и правителството към моите сътрудници бе наистина необяснимо, за да не кажа по-тежки думи! Помийната атака... Това, което искам да разкажа по-нататък, е мъчително и жалко. Не толкова за мен, колкото за моята партия и новите й лидери, за техните далечни манипулатори. За някои (не така малко) хора в България. За нашите политически нрави. За изкривеното огледало, в което някои искаха да покажат моя народ. Да го изкарат злобен, неблагодарен, отмъстителен и див. Разбира се, че не успяха докрай в този гнусен спектакъл. Но нещичко, особено в началото, направиха. Добре поне, че това петно не е голямо и бързо се изтри. След пленума драмата, свързана с мен, започна не с друго, а със словоблудство, с мръсни словесни атаки... Почти като в Библията и в моя случай в началото бе словото. Но то излизаше не от Бог, а от Сатаната. В разглеждания случай словесната атака получи типично байганьовско превъплъщение. Та нали един от "принципите" на байганьовщината е битката с противника да започне с неговото "омаскаряване". Така и стана. Какъв беше фонът, на който се развихри "помийната атака" на перестройчиците? Най-общата характеристика на този фон е постепенно разгръщащият се отказ на "десетоноемврийците" от възприетия курс за развитие на нашето социалистическо общество. На преден план излизаше теорията и практиката на горбачовата перестройка. Тя, разбира се, не можа да пусне корени у нас. Твърде много се беше компрометирала. А и у нас нещата бяха отишли напред и трудно, да не кажа невъзможно, беше те да се насочат в руслото на горбачовизма. Изобщо преустройството в България така, както бе замислено, нямаше алтернатива. Отказът от него означаваше страната постепенно да се насочи към ликвидирането на социалистическите завоевания. Така или иначе, събитията следваха своята абсурдна логика. Преди всичко проведоха се няколко пленума на ЦК на БКП. Те преминаха под знака на споменатия вече отказ от тогавашния курс. Под знака на постепенната ескалация на орезиляването на Живков и на живковистите. Още на първия пленум, само няколко дни след 10 ноември, се развихри кадровият кадрил. Тоест фактически започна чистка. От Политбюро бяха освободени най-верните живковисти. От ЦК - също. По-сетне тази линия продължи. Така новите "реформатори" взеха на оръжие прийом, в който упрекваха мен, а именно - кадровите кадрили. И "демократичните кръстници" бяха горди с делата си... Те не се посвениха да вдигнат ръка срещу хора, почтени в огромното си болшинство. Години наред давали най-доброто от себе си, за да върви страната ни напред. Не случайно сред тези именно кадри бе най-висок процентът на инфарктите и инсултите - резултат на прекомерната им претовареност и нервно напрежение. Същевременно се извършваше процес на реабилитиране на хора, които бяха пристъпили принципи и норми на партийния устав. Спомням си за няколко характерни случая. Реабилитиран бе например Чудомир Александров, когото ние снехме преди 10 ноември за нечистоплътни "игри", свързани с неговото семейство. И по-конкретно със съпругата му. Той и досега продължава да велзевулничи. При това не къде да е, а в медиите. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|