Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Иначе можехме да не прибягваме до този печален "акт"...
- Е, браво, браво с обратна дата! Но пак, изглежда, на чужд гръб. И за чужда сметка! Явно - собствен "почерк". Изпробван много пъти!...
- Изолираха ме напълно. За да съхранят себе си...
- Обектът "Директор" под арест
- Завъртя се машината, за да се роди един гнусен съдебен процес!...
- Сега, размишлявайки за създалата се тогава ситуация, смятам, че взетото от мен решение беше правилно. Още веднъж ще подчертая - не можех да рискувам спокойствието на хората, защитавайки себе си.
- След като ме задържаха, помолих Главна прокуратура да ми бъде разрешено да се явя на пресконференция, на която исках да направя две изявления.
- Второ - исках да възразя срещу преднамерената кална кампания в средствата за масово осведомяване, насочена срещу мен, семейството ми и три поколения, изграждали нова България.
- Сега се питам давали ли са си сметка не само за моралните аспекти, а и за изразходваните държавни средства бюстителите на ... законността!
Ч. Александров се жалва например, че бил освободен, защото заплашвал властта на Тодор Живков. Твърде интересно, нали?! Как ще е заплашвал, когато сам Тодор Живков го готвеше за свой приемник?! За целта дори, както вече разказах, той беше издиган на ръководна работа на няколко места, за да развие и обогати своите възможности и опит. Междувременно обаче се получи сведение, че преди да бъдат женени, Ч.Александров е изпращал за бъдещата си съпруга доноси до съответните органи с отрицателна характеристика. (Прости ми, Господи, простете ми и вие, драги читатели, но...) По-конкретно, че произхождала от "вражеско семейство". Не си спомням точно квалификациите, но смисълът беше такъв... А истината, самата истина е, че ние не го снехме, защото се е оженил за нея. Не. А защото, когато го попитахме за посочения факт, той отрече да е доносничил. (Може да бъде разбран, бранил си е семейството. Но... за всичко е нужен преди останалото - морал!) Човекът, до когото е пращал тогава информацията, беше категоричен. Сигурно още е жив!... Така че, вижда се, Чудомир Александров ни излъга. И печалното бе, че ни заблуждаваше много "убедително". Въпреки нашите увещания, въпреки настояването ни, че имаме жив свидетел! Жалко, много жалко. Всичко, пак ще повторя, всичко това опира до морала! А и до манталитета! Особено когато става дума за личност, която готвехме за ръководител на България. Иначе можехме да не прибягваме до този печален "акт"... Възстановен бе като член на ЦК на БКП друг бивш деец от върховете, който бе освободен за слаба работа с интелигенцията, довела до създаване на настроения срещу политиката на партията. По-конкретно - довела до формирането на Русенския комитет. В случая показателен е фактът, че същият този деец, за да спаси поста си, на заседанието на Политбюро, което разглеждаше случая, хленчейки, се самопохвали за приноса си в разгрома на този комитет. При това - във взаимодействие с органи на специалните служби. Нещо, което не се е налагало, но което е засилило напрежението сред участниците в тази сама по себе си добра и полезна инициатива. Оставям настрана обстоятелството, че той "топеше" безогледно кого ли не - и над него, и под него, - че били стоели "безучастни". (Отново като че ли опираме до морал!) Докато, видите ли, той "заедно с другарите от МВР" взели мерки за предотвратяване на прожекцията и на създаването на комитета... Звеното, ръководено от него, било единственото в партията, което реагирало!... Е, браво, браво с обратна дата! Но пак, изглежда, на чужд гръб. И за чужда сметка! Явно - собствен "почерк". Изпробван много пъти!... Не бих отминал и случая с изваден от състава на ЦК на БКП деец, който шумно парадираше своята привързаност към "гласността и перестройката", а в действителност най-безцеремонно потъпкваше елементарни норми на човешко поведение. Така десетоноемврийците обогатиха "теорията" и "практиката" на кадровите кадрили, водещи към политическо разложение на цели звена в партията. Ще спомена и за още един, бих го нарекъл с пълно основание аморален ход. Срещу мен се опълчиха някои от ветераните, какъвто бе случаят с Цола Драгойчева и Славчо Трънски. Пак броени дни след пленума, при освобождаването ми по моя молба от поста председател на Държавния съвет, в Народното събрание Славчо Трънски изсипа върху мен и семейството ми такива мръсотии, каквито нормалният човешки разсъдък трудно може да проумее. И да си обясни кому беше нужна тази помия. Слушах и не вярвах на ушите си. Бях стъписан пред наглостта. Човекът, който беше записал името си в антифашистката борба, който бе почитан и уважаван, се задъхваше от злоба, изнасяйки най-безотговорно измислени "факти" и "аргументи". На това заседание на Народното събрание беше поставено фактически началото на безогледната кампания срещу мен. В чието по-нататъшно разгръщане особена роля изиграха посещението на Петър Младенов в СССР и все по-често появяващите се в "Работническо дело" материали, визиращи най-вече семейството ми, а впоследствие и лично мен. Така срещу мен се разгърна едно срамно словоблудство, противоречащо на всякакви морални норми, позорящо не само авторите и вдъхновителите му, но и нашата държава. Защото такова чудо не може да се види навсякъде. Например - в Европа, за която говорим под път и над път. И тук искам да попитам: забравиха ли моите колеги (ако мога така да ги нарека), че след освобождаването ми от пленума на ЦК ние се целувахме. Кой в случая е Юда?! Нали и Юда бе предал с целувка Сина Человечески. А от Светото писание е известно, че Исус Христос е вярвал на Юда и му се е доверявал... С тази шумна кампания срещу мен започна серията от безпринципни стъпки, които окончателно погребаха илюзиите, че хората, дошли на власт, могат да направят нещо за България. Народът не повярва, че това са людете, които са му донесли демокрация. Новите "демократи" искаха за няколко дни да се окичат с почести като "бащи на демокрацията". Зад гърба на партията и на гърба на същата тази партия се вземаха съдбоносни решения от "достойните мъже", както те сами се назоваваха - Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров, Станко Тодоров, Георги Атанасов. Вместо честна работа и политика те видяха изхода в моето морално унизяване и оклеветяване. Но болшинството от народа не им повярва. Успяха да удължат само с няколко месеца собствения си политически живот. А в кампанията, която започнаха срещу мен, вместо в плитка вода, която те смятаха, че ще прегазят набързо, затънаха в тресавище... За да опресня паметта на "ноемврийците" и за да разсея митовете - за свалянето на Живков, за рисковете на "прощаване" със синове, за танковете в бойна готовност на Джуров и т.н., - ще резюмирам как протекоха събитията. Месецът беше декември. Не много преди Коледа. Тогава бях поставен под строга охрана. Твърде строга. При мен се заредиха делегации от Централния комитет на партията. Три пъти идваха. Едната - начело с Андрей Луканов, другата - с Пенчо Кубадински и Начо Папазов... Бяха уплашени. Уплашени, че мога не само да компрометирам в една или друга степен Горбачов, да разоблича намесата във вътрешните работи на България. Но и да дискредитирам образа, който току-що бяха изградили за себе си. Моите думи, че вредят на България, и потенциалната заплаха, която се съдържаше в тях, преодпределиха безогледността на действията им. "Креатурите на Живков", както все още ги наричаха от чуждите радиостанции, знаеха, че мога отново да поема нещата в ръцете си. Даваха си сметка, че при моя авторитет неотклонно биха били изпълнени указанията ми. Съзнаваха, че с думи не могат да ме сплашат. Започнаха да ме местят от вила във вила. Май тогава се загуби Онова одеяло... Пред вратата на стаята ми имаше охрана. Нямах достъп до телефон. Забраниха ми разговори с когото и да е. Можеха да идват да ме виждат само членове на семейството. Никой друг! А в последните дни преди арестуването ми те също са били изолирани... Изолираха ме напълно. За да съхранят себе си... И досега не мога да си обясня нито поведението, нито морала на тези "герои". Не може да си словославил неудържимо нечие управление, да си участвал десетилетия в него, да си го подкрепял с думи и дела - и отведнъж яростно да се опълчиш срещу всичко, свързано с това управление. Да го обругаеш тотално и да се поставиш в положение на "ни лук ял, ни лук мирисал". Няма ги тези неща в нормалната политика! Няма ги и в елементарния (да не говорим за по-високия) човешки морал... Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, нито с когото и да било. Макар че открито им се противопоставях. Не липсваха нито реални възможности, нито хора около мен, които ме подтикваха към подобна разправа. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. В политиката има правила, те са свързани с етиката и морала. Тези правила следва да се спазват. Защото, ако практиката на оклеветяване не се пресече навреме, властта (каквато и да е тя) ще се подкопава с всички възможни средства. А петното ще се лепва на народа, който търпи такива ръководители, и на страната, която ги е родила и възпитала. Онова, което най-много ме измъчва и не ми дава покой, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване. Техните знания и умения, техният труд бяха представяни в умишлено лъжлива светлина. А това, което през януари 1990 г. започна с недостойни издевателства срещу доскорошния държавен глава, продължи на всички равнища на държавната и партийната йерархия. За да се стигне и до редови работници. И изобщо до всички, които по-късно щяха да бъдат в отрядите на "червените боклуци"... Не мога да не спомена и за онези немалко безпартийни и партийни, отечественофронтовски, комсомолски и прочее активисти, предани на предишната власт, които след една нощ се събудиха като новородени, с разяждащото ги съзнание за нереализираност, което се е спотаявало дълго в душите им. Със "спомени" от титанични битки срещу "едноличния режим". И с внезапно пръкнала се преданост към ценностите на демокрацията. Да, имаше, има ги и сега такива хора. Нека те да носят срама пред своите близки и познати. Пред децата и внуците си. А и пред онова, което се нарича чест и достойноство. И в края на тези няколко горчиви страници, които си позволих да озаглавя с неестетичните думи "помийна атака", бих помолил уважаемия читател да ми прости. Да ми прости и за това, че го въведох в една отвратителна, срамна, нечовешка история. Целта ми беше една: да не се повтаря никога вече подобна позорна история в България! Защото това означава рушене на основните човешки ценности. А рушат ли се човешки ценности, настъпва разпад и на човека, и на човешкото в живота, и на хуманното в историята. Обектът "Директор" под арест Звучи като заглавие на криминален роман. За жалост става дума за една реалност, свързана с довчерашния партиен и държавен глава. Реалност, в която на мен ми бе отредена централната роля. Всъщност "Директор" е кодът, с който аз присъствам в плана на Националната служба за сигурност. Самият план съдържа агентурно-оперативни, технически и издирвателни мероприятия по обект "Директор" - Тодор Христов Живков, и обект "Секретар" - Милко Калев Балев. Гафът започва още в началото. На 18 януари 1990 г. бях арестуван. А планът за разследване на "престъпленията" ми, както и тези на Милко Балев, все още не е бил изготвен... Доизкусурявали са го... Съгласували са... (Идва ми наум практиката на "следствието" срещу мъченика Трайчо Костов. Май че "демократите" си бяха бам-башка като момчетата на Сталин.) Накрая планът се е появил след повече от месец. В един екземпляр. С гриф "Строго секретно"... Междувременно е изготвен и планът за разследването и извършваните процесуално-следствени действия по предварителни следствия на производство в Главна прокуратура на България. Какво ли няма в тези планове! Завърта се цялата адска машина, в която се ангажират десетки, стотици служебни лица, свидетели и други. Завъртя се машината, за да се роди един гнусен съдебен процес!... Вече споменах, че бях арестуван на 18 януари. Впоследствие разбрах, че тогавашният главен прокурор Е.Стоименов е бил подложен на масиран натиск, за да бъда арестуван. Навярно в него е имало колебание. Затова нееднократно е бил привикван на шотландска ледена ракия не от кой да е, а от президент-председателя П. Младенов. (Така навремето съдебният състав на процеса срещу Трайчо Костов е бил привикван при Васил Коларов. Наистина поразително съвпадение на "почерка"!) Иначе наглед кроткият и възпитан бивш колега, довчерашният предан сподвижник на "престъпника" Т. Живков, е удрял и блъскал по бюрото: "Искам да видя документ за задържане под стража"... Очевидно Младенов е нямал покой. Времето не е работило за него, събитията - също. Няма съмнение, бил е под натиск и от своите задгранични наставници (също като бай Васил Коларов и другите "обвинители" на Трайчо Костов). Отгоре на всичко още през първите дни на декември 1989 г. са скандирали твърде нелицеприятния за него нов прякор. Дотогава е бил известен като "Пешо мастиката". По-късно колекцията му се обогати и с... "Пешо танкиста"! С кой ли от тях ще го запомнят хората? Накрая главният прокурор се предава. Издава жадувания от някои документ. Едно престъпление вече е документирано. Преведен е в арест бившият генерален секретар на ЦК на БКП и държавен глава на България. Нашата история е "обогатена" с още един позорен акт, чиито аналози в миналото ни не са рядкост. Но този път се отиде като че ли докрай в развихрилото се беззаконие. Какво да се прави - демокрация... И новопокръстени амбициозни демократи... Тъй като държах да спазвам принципите и правилата на поведение, които бяхме утвърдили в отминалите "тоталитарни години", реших да започна от самото начало. Помолих за среща с някой от новото ръководство. Очевидно те не са очаквали такова предизвикателство. Цял месец са се водили преговори кой да дойде? Като какъв? Обсъждал се е явно вариант да дойде някой от тях като свидетел. Имам предвид като бъдещ свидетел. Как - по земя, вода или въздух? Кога? Призори или по тъмна доба, за да не ги видят!? Така и не намериха кураж, нито сили да се изправят очи в очи с арестанта Тодор Живков!... А аз исках да ги видя не заради себе си. Исках да ги предупредя, че всичко, което вършат, неумолимо ще рефлектира върху самите тях. Върху ръководни кадри от държавното и партийното управление. После неусетно ще пропълзи върху стотици хиляди редови членове на социалистическата партия. Ще се отприщи противопоставянето. Озлоблението. Разделението на народа. Да не говорим как щеше да се отрази всичко това върху развитието на обществото. На неговия материален и духовен живот, на икономиката, която все по-определено се плъзгаше по релсите на кризата. Имах предвид, разбира се, и отражението върху процеса на преустройството. Исках да им напомня преди всичко, че над цялата тази ескалация стои спокойствието на хората, на народа. В подкрепа на това ще приведа факта, че за мен това спокойствие беше едно от нещата, заради които отказах да говоря пред Великото народно събрание. В своето открито писмо до Великото народно събрание, изпратено на 29 юли 1990 г., аз посочих: "Имате ли предвид обстановката, която се създава в страната, и кой ще поеме политическата отговорност за евентуалната ескалация на напрежението след моето изказване? Или отново вината, както досега, ще се прехвърли върху мен? Такава отговорност не мога и няма да поема... Аз искам да говоря пред целия народ, защото съм отговорен преди всичко пред него... Всичко, което съм правил, е било водено от чувството, че е добро за България." И още: "По моя път допусках грешки, но престъпления срещу народа си нямам. Поемам политическата отговорност именно за тези грешки. Ето защо, уважаеми народни представители, аз приемам моето явяване като изключителна отговорност пред българския народ и международната общественост." Десет дни преди това в обръщение към народните представители, публикувано в печата, бях обявил своята готовност да изляза пред парламента и да разкажа как се управляваше страната, какви са фактите в това отношение. Тази перспектива видимо внесе смут в душите и изявите на редица народни представители. Допускам дори, че на някои съм се присънвал не само нощем... На следващия ден, 19 юли 1990 г., в."Дума" реагира шеметно. Появи се голямо водещо заглавие: "Парламентът ще изслуша господин Никой". Би било смешно, ако не беше толкова нелепо. По-нататък се поясняваше колко народни представители са били "за" и колко - "против", а колко са се въздържали?! Освен това се предлагаше мрачна прогноза: "Не искаме да предричаме, но почти сме сигурни, че явяването на господин Тодор Живков пред парламента ще хвърли страната в опасен политически стрес. Ще се разгорят страсти, от които никой няма да има полза. По тялото на младата българска демокрация ще се появят нови рани." Странно, твърде странно е, драги читателю, нали? "Демократите", обявили се за спасители на нацията от живковата "тирания", изпитваха неистов страх от разкриването на истината за моето управление. При това не как да е, а по демократичен начин, тъй като аз щях просто да разкажа въз основа на фактите за нея. Повтарям думата "истина", защото инсинуации нямах намерение да правя. Пък и нямах нужда от това. А "демократите"? Както стана ясно и от реакцията на в."Дума", за да избегнат изнасянето именно на тази истина, те бяха готови да потъпчат една демократична изява. И да ме иронизират по недостоен начин. Разказват, че тогава споменатите по-горе "бащи на демокрацията" дни наред обмисляли варианти как да излязат от създалото се положение. Въпреки че бяхме работили дълги години рамо до рамо, както се казва, те или не ме познаваха, или съзнателно натрапваха деформирана представа за моята личност. Ако се съди по информациите, поднасяни от медиите, Великото народно събрание е отделило много време, за да обсъжда процедурата по изслушването ми, по придвижването ми до сградата на парламента и т.н. Явно някой се беше погрижил деформираната представа за Живков да "присъства" в работата на самия парламент. Давах си сметка, отново и отново, че нямах право в защита на себе си да рискувам спокойствието на хората. Давах си също сметка, че моят отказ да се явя в парламента ще бъде тълкуван по един недопустим начин. Не е тайна, че мнозина политикани в продължение на месеци предлагаха какви ли не версии за моето променило се отношение към решението да бъда изслушан в парламента. Създалата се ситуация беше сложна и противоречива. И до голяма степен - нова за мен. Тя имаше не само ярко очертани политически измерения, засягащи различните политически сили и дейци. Достигащата до мен информация показваше, че възникналите проблеми не са само лични. Нещо повече, че не са главно лични. Изобщо бяха налице много основания, за да направя за себе си извода, че преди да взема решение, е нужно да се съобразя с маса обстоятелства от политически и психологически характер. Съзнавах добре, че в тази обстановка нямам право на грешки, че е недопустимо да се импровизират едни или други решения. Сега, размишлявайки за създалата се тогава ситуация, смятам, че взетото от мен решение беше правилно. Още веднъж ще подчертая - не можех да рискувам спокойствието на хората, защитавайки себе си. Когато говоря за моето поведение тогава, имам предвид и това, че арестуването ми е било съгласувано с Горбачов. И то още на първата среща, която новоизбраният генерален секретар П.Младенов е имал с него. За същото е ставало дума и на срещите на Горбачов с Луканов. Както се изнася в мемоарите на бившия съветски лидер, на въпрос поставен от него, как се държат приближените на Живков, Луканов отговорил: "Те се спотайват, стоят си вкъщи. Народът пък иска възмездие." Следва указанието: "В такива случаи думата има законът. Този е единственият обоснован и справедлив път." Разбирайки за какво става дума, Луканов веднага прибавил: "Самият Живков се държи много хитро." Ясно е, че и аз е трябвало да бъда включен в кръга на лицата, от които щяха да търсят отговорност по силата на законите. Но можех ли тогава да афиширам публично различията, сблъсъка между мен и Горбачов? Да поема риска да се лиши България от суровините и пазарите на СССР? Нали бяхме усетили вече какво означава посягане върху тези лостове... Моята позиция на лавиране беше предопределена от риска СССР внезапно да натисне копчето. Да го изключи!... Не исках, нямах право да се впускам в авантюри. Главното за мен бе осигуреното бъдеще на народа. На безразсъдство не можех да отида. Арестуването ми бе извършено в навечерието на ХIV партиен конгрес. И това не беше случайно... Споменавам за този факт, защото конгресът бе един финал на трагичен за партията исторически процес. Докладът на Петър Младенов провъзгласи пълен отказ от всичко, свързано с периода, когато аз бях начело на партията и държавата. Той не само пусна в ход, но и многократно засили отвратителните лъжи, даде паролата за изключване от партията на бивши партийни дейци, някои от които вече в пенсия. С този доклад и с взетите решения се разчисти път към ред позорни актове, оформяни на кръглата маса и в действащото тогава Народно събрание. Посегна се и на самата партия. Провъзгласи се, че тя ще се обновява, но малко разбраха смисъла на тази "парола". След като ме задържаха, помолих Главна прокуратура да ми бъде разрешено да се явя на пресконференция, на която исках да направя две изявления. Първо - исках решително да протестирам срещу задържането ми, тъй като нямаше никакви факти, които да бъдат основание за възбуждане на следствие срещу мен като гражданин на НРБ и държавен глава. Второ - исках да възразя срещу преднамерената кална кампания в средствата за масово осведомяване, насочена срещу мен, семейството ми и три поколения, изграждали нова България. Повече от 60 години участвах в политическия живот, но не помня да е имало подобна арогантна кампания. Това, с което тръгна новото ръководство на партията, вече рекушираше в самата нея, защото кампанията доведе до нейното политическо разложение. Висшите партийни ръководители ме представяха за какъв ли не, но аз се питах какви са те. И защо толкова години с възторжени аплодисменти и единодушие ме избираха за техен ръководител? Около месец след задържането ми бе съобщено, че е взето решение за образуване на процес. Бе ми предложен адвокат. Отново протестирах, зададох въпроса на кого е нужен този процес? И не смятат ли, че той е скалъпен? След няколко дни ми съобщиха, че има ново решение, според което следствието продължаваше, а процесът се отлагаше. Започна развихрянето на страшни сили, които не се съобразяваха какво и как го вършат. Правеха се строги проверки в УБО, в ЦК на БКП, в Държавния съвет. Бяха разпитани близо 300 души. Проведоха се над петнадесет (!?) обиска на семейството ми и на други мои близки. Опознаха дома ми по-добре, отколкото го знаех аз. Бил съм арестуван преди 9 септември 1944 г., но такова нещо не помня да е имало дори тогава. Събран бе материал над 110 тома. Бяха заангажирани 6 - 7 прокурора, поне 10 следователи, отделно експерти и други технически лица. А съгласно плана е трябвало широко да се приложат най-фини методи и средства за проучване не само на мен и Милко Балев като обвиняеми, но и на немалко лица, привлечени по-късно като свидетели. Така например било е предвидено да се приложат "методите": "М - Родопи" - електронен запис на разговорите в затворени помещения; "М - Пирин" - контрол и запис на разговорите по телефона; "М - Марица" - визуално наблюдение и видеозапис на поведението на обектите; "ВН" - физическо проследяване на обектите. Ето с каква голяма "чест" са били удостоени не един и двама от изявените живковисти... Сега се питам давали ли са си сметка не само за моралните аспекти, а и за изразходваните държавни средства бюстителите на ... законността?! През цялото време имах чувството, че срещу мен се е изправила чудовищна машина. В началото не ми се разрешаваше свиждане с близките. Не ми се даваше възможност за среща с хората, с които съм работил и бих могъл да уточня някои въпроси. Сега искам да кажа, че в онези дни на масиран морален и психически натиск, когато най-подробно трябваше да давам отговори на какви ли не въпроси, ежедневните ми срещи с охраната, с лекарския персонал и лекарите от двете медицински комисии, които дойдоха да ме прегледат, бяха за мен голяма морална подкрепа. В поведението им се чувстваше симпатия и желание за помощ. В една от комисиите участваше американският професор Уилям Фийлдс, завеждащ катедра по неврология при университета в Хюстън, на когото аз казах, че преглежда пациент, обругаван от всички. Професорът се обърна към мен с думите: "Не всички Ви ругаят." В това негово изречение почувствах топлота и желание за помощ, от която така се нуждаех... Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|