Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Разбирам, че може би доскучавам с тези "детайли", но те са решаващи, определящи! За да се види доколко са справедливи блюстителите на законността. Което за мен в конкретния случай играе фатална роля.
- Обвинението, че съм имал фондове, че съм ходил да проверявам жилища и т.н., е чиста измислица. Как може да се допусне, че един държавен глава ще тръгне из София с такава "мисия"!
- Всичко това ми даде основание да заявя пред съда, че обвинението не издържа нито проверката на времето, нито проверката на фактите и доказателствата, събрани по това дело.
- Вижда се, чиста проба юридическа мистификация! Или нещо още по-лошо, по-позорно... Процесът - политическа инсинуация
- Но както народът ни мъдро е казал: "Мокър от дъжд не се бои." Живо място не остана по снагата ми, както има една дума. Какво ли не ми приписваха!
Ще приведа особените мнения на върховните съдии (три към Първа и едно към Втора инстанции), които не гласуваха присъдата срещу мен и които с правни доводи обосноваха тезата, че главният прокурор няма право на надзор над действията на председателя на Държавния съвет, тъй като такъв надзор е конституционно недопустим. Всъщност този процес е бил опорочен още през януари 1990 г. с постановлението на тогавашния главен прокурор за моето задържане под стража. Един от основните аргументи в мненията на върховните съдии, изразили особено становище, е аргументът, че аз като държавен глава мога да нося отговорност само за нарушаване на конституцията и за държавна измяна. Още по време на самия процес в защитната реч на моята адвокатка Даниела Доковска бе посочено, че чл.102, ал.1 от конституцията на Република България предвижда имунитет на държавния глава срещу наказателна отговорност. По-конкретно президентът не носи отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции с изключение на държавна измяна и нарушение на конституцията. Отново ще се позова на мнението на уважавани юристи, че не само е недопустимо, но е и правно абсурдно моята отговорност да се разширява със задна дата. На фона на стеснената отговорност на сегашния държавен глава. И то при съществуващия от векове правен принцип за ретроспективното действие на по-благоприяния закон, който е застъпен и в нашия Наказателен кодекс. Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест - процес срещу институцията, която не само съм символизирал. Реално съм носил нейните отговорности, имал съм съответстващите прерогативи. Искам още веднъж да подчертая главното, което срива из основи целия сценарий по така нареченото Дело № 1. Което разкрива, че обвиненията срещу мен са чистопробен фалшификат. Както вече отбелязах, като държавен глава аз отговарях пред конституцията на страната. Но те оставиха настрана въпроса за конституцията, тъй като не бяха в състояние да приведат нито един факт. Не могат да ме съдят като държавен глава. И се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там прокурорът и съдът не могат да се месят. Ако е имало едни или други нарушения по правила и норми, регламентирани от устава, това се разглеждаше и съответно санкционираше в партийните органи и организации. Но не и от съдебни органи. В този смисъл въпросите, свързани с помощи на партийни членове, с предоставяне на ведомствени жилища и т.н., бяха от компетенцията на самата партия, и то в съответствие с изискванията, залегнали в нейния устав. Друг е въпросът, че когато такива нарушения влизат в разрез със законите, те биваха отнасяни към съдебните органи, за да се търси съдебна отговорност. Както ще се види по-нататък, в Дело № 1 нямаше нито един случай на нарушение нито на устава на партията, нито на законите. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. Така излиза фактически. И аз в моята защитна реч споменах, че ръководното начало за мен като генерален секретар е бил уставът на партията. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство. Аз не можех нищо да направя - нито в ЦК на БКП, нито в Държавния съвет - без решение на съответния колективен орган. Не разполагах с никакви фондове. За един лев разход дори трябваше колективно решение... Ще засегна и другата страна на въпроса, която и по време на следствието, и по време на съдебния процес не можаха, а може би е по-точно да се каже - не искаха да разберат, или се преструваха, че не разбират. А тя е: Политбюро не се занимаваше с оперативната работа по бюджета - за какво да се предвиди дадена сума, колко да бъде тя и т.н. То разглеждаше и се произнасяше по плана, след което го внасяше в ЦК на БКП за политическо заключение. По-нататък Секретариатът се занимаваше с упражняване на съответен контрол (при положение, разбира се, че планът е бил одобрен от Народното събрание). Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в Политбюро. Разбирам, че може би доскучавам с тези "детайли", но те са решаващи, определящи! За да се види доколко са справедливи блюстителите на законността. Което за мен в конкретния случай играе фатална роля. Що се отнася до предоставената от Комисията по деформациите документация, в която са се съдържали решения на Политбюро и по финансови въпроси, искам да поясня, че това са решения, чиято правомерност може да се оценява също само от гледна точка на устава на партията. И тук може да се изрази и учудване, и недоумение! Работа ли беше на следствените и на съдебните органи да се ровят в тези документи и да градят страхотните си обвинения, ръководейки се, изхождайки от тях?! Явно тук юридическата мистификация е била просмукана, сраснала се е с моралната деградация... Ще се върна към един от главните въпроси по обвинението. Тодор Живков нарушил ли е колективния метод поне един път, поне с едно нещо? Шест месеца ме въртяха в прокуратурата, за да намерят нещо, което да не съм бил съгласувал или да не е било решено от колективен орган. Било от Централния комитет на партията, било от Политбюро, било от Секретариата, било от Министерския съвет или някакъв друг орган. Не можаха да намерят такова мое "деяние". Съжалих ги, искрено ги съжалих за напразните усилия!... Независимо от това, че както се видя, процесът бе опорочен още в своя замисъл, ще се спра и на повдигнатите обвинения. И отново с предчувствието, че някои може би ще си кажат: "Хайде стига вече!" Но не мога да премълча!... Едно от обвиненията срещу мен беше за изплащани суми за храна и представителни пари на членове на висшето държавно и партийно ръководство. По мое време тези средства се получаваха от около 80 - 100 души. Днес може би е трудно да се посочи колко души и какви суми получават, след като само народните представители са 240. При това сега освен представителните и в Парламента, и в съда, и в прокуратурата, и в Министерския съвет, и в Президентството, и в кметствата и пр. се получават вече и така наречените допълнителни пари, и така наречената 13-а заплата. Като отделяните суми за тези разходи и за заплатите на управленските кадри, техните съветници, техническия персонал и прочее се актуализират редовно. Още в началото на делото повдигнах въпроса да ми се дадат справки по съпоставими цени за средствата, изразходвани за висшия ешелон на властта по мое време и тези, които се изразходват сега; справка за представителни пари и храна; справка за жилищата и колите, раздадени или продадени чрез управляващите след ноември 1989 г.; справка за средствата, които са предоставени на регистрираните у нас партии, организации, съюзи, синдикати - средства, отпускани от държавния бюджет, от фирми и пр. у нас и от чужбина. Според действащото до 1989 г. и според днешното законодателство всеки обвиняем има право да прави такива искания. Аз се обърнах дори чрез медиите към президента, председателя на Народното събрание, председателя на Върховния съд, председателя на Министерския съвет и главния прокурор. Не само не получих официални справки. Темата беше обвита в мълчание. Може би защото тезата на обвинението би прозвучала нелепо при съпоставянето на факти и данни по исканите справки!... А ако трябва да се говори по същество, истината е не просто фрапираща. Може да се каже - тя е шокираща! Само по това обвинение, както е формулирано в Дело № 1, сега няма да остане нито един президент, нито един министър-председател, нито един депутат и други подобни величия по света. Всички трябва да отидат в затвора. Всички те сега са щедро възнаграждавани. Ако пък се вземат днешните разходи у нас за Народното събрание, за президентството, правителството и т.н., и се съпоставят със съответните разходи по мое време, всички тези институции също трябва да бъдат, най-малкото, укорени за разсипничество на народна пара. Истината е една. По мое време линията беше на свиване, на икономии, на постепенен преход към контрол чрез лева. Сигурно психологията ми на бедното селянче от Правец, израсло в мизерия и недоимък, си е казвала думата. Няма да забравя и иронията, и сарказмът, с които някои от медиите се отнесоха към показанията на медицинската сестра Ани Младенова за Онова одеяло и за закърпените ми чорапи!... Ани Младенова се държа достойно пред съда. Не можаха нито да я стъписат, нито да я уплашат. Нещо повече. Тя влизаше в спор и със съдиите, и с прокурора. Тук ще спомена още, че именно тя беше квалифицирана от прокуратурата като "иконом-счетоводител" заради изрядните й сметки при водене на разходите за моето осиротяло домакинство. След смъртта на Людмила тя пое изцяло грижите за домакинството и за семейството ми. И успя да осигури нормален бит и живот както за мен, така и за децата ми. Беше педант във възможно най-хубавия смисъл на тази дума, педант в документирането. Всичко, което тя доставяше за моя дом: храната чрез УБО, закупените вещи, дрехи, подаръци - срещу всеки разход беше вземала фактура. Казах подаръци, та се сетих, че когато по празнични поводи съм й подарявал дребни неща, тя и за тях ме караше да се подписвам... Всички суми, в това число и на УБО за храна, своевременно съм възстановявал. Като пиша за всички тези прозаични неща, си мисля и се питам дали има друг такъв държавник у нас, а и по света, който да има толкова изрядно водено и "осчетоводявано" домакинство. Ани Младенова всичко е записвала, оказа се, в дневник ли, в тефтер ли, абсолютно всичко - до най-дребния разход. Дори за прекроените ми вратовръзки, оказали се "демоде"... Нека ми бъде простено за малкото отклонение, но човешката доброта не се забравя... Още веднъж ми се иска да спомена, че няма държава, в която да не е създадено здравно обслужване, специално битово обслужване, специално хранително обслужване, специално транспортно обслужване за съответните ръководни дейци. Където да не се ползват служебни резиденции, ловни обекти, представителни обекти. Не мисля, че с всичко това сравнявам едно беззаконие с друго беззаконие. В никакъв случай! Просто искам да се спре с тези евтини спекулации, които се издигнаха в ранг на обвинение и които всъщност не са нищо повече от умишлено разпалване на злоба и истерия за някакви тайнствени и престъпни форми на живот и богатства. Нека всеки българин знае, че ние се стремяхме да живеем и да управляваме съобразно възможностите на страната ни. Да икономисваме средства, които да бъдат оползотворени в интерес на всички хора, на народа. И това бяха не изолирани, откъслечни мерки, а провеждана държавна политика. Така че няма нищо скрито и покрито... За жилищата, които съм "раздавал", ми присъдиха пет години. Макар да бях заявил, и то категорично, че няма да участвам в това "дирене", не издържах. Заявих на съдиите: "Господа съдии, повече от три десетилетия съм бил ръководител. До мен бяха изпратени над 60 - 70 хиляди молби за жилища. От тях 3-4 хиляди бяха удовлетворени." Каква беше технологията? Технологията на тяхното раздаване. Всички молби, които се получаваха до мен в ЦК и в Държавния съвет, се изпращаха на разпореждане на съответните институции за преценка и решаване. Съобразно всеки конкретен случай. Имаше молби от граждани на София, имаше и от провинцията. Питах съдиите по време на процеса, два пъти вземах думата. Молих да ми покажат поне едно мое писмо, едно разпореждане, един подпис, един телефонен разговор да ми посочат, с който лично аз съм нареждал да се даде жилище на еди-кого си. Вярно е, че със знанието на ръководството съм молил годишно за едно до две, по изключение може би три жилища да се дадат на нуждаещи се. Но и тук съм действал по установения ред. Молил съм да се провери случаят и ако действително има нужда, да се предостави жилище на нуждаещия се. На никого не съм нареждал да раздава. Защо - питах съдиите - вземате само 72 апартамента? По време на следствието списъкът беше много по-дълъг. Два пъти по-голям беше. Но той е неверен и в двата варианта. И откъде се взе този, убеден съм, съчинен списък. Повече от хората, които фигурираха в него, аз не познавам. Не съм се срещал с тях. Очите им не съм виждал, както се казва... Дори нещо повече. В този нагоден, в този умишлено и тенденциозно съчинен списък бяха включени и ведомствени жилища, които ЦК на БКП е раздал с пълно право на свои служители, на сътрудници, на щатни лица от своя апарат. Така, както правеха всички други ведомства в България. Та и тези ведомствени жилища бяха записани на името на Тодор Живков... Пред прокуратурата по време на следствието казах, че в моя кабинет работеше Тинко Воденичаров. Уволних го - казах им, - защото се носеха слухове (после те се оказаха верни), че той е раздавал апартаменти и е вземал подаръци... Поисках очна ставка с него. Не го доведоха. Когато бях приведен в домашен арест, потърсих го. Казаха ми, че бил болен. От какво? - попитах. - От нерви!... След седмица казаха, че Тинко Воденичаров бил починал от инфаркт. Кой и защо уби Тинко Воденичаров?... Продължих да настоявам за факти, които да ме уличават в приписваното ми "деяние" - раздаване на жилища. Поисках очна ставка с някои от живите все още кметове или техни заместници, на които съм разпореждал. Такива факти нямаше! Сещам се за още нещо много важно все в посока на тези мои размишления. Разбрах, че при откриването на процеса е присъствал инкогнито представител на една международна правозащитна институция. Някъде към петия ден ме предупредиха, че искал да се срещне с мен. Доверително беше свиждането ни, по негова молба. Първият въпрос, който ми зададе, беше - откъде съм вземал толкова пари, за да раздавам многото жилища. Казах му: "Вие грешите, господине, такова обвинение няма! Не ме обвиняват, че съм вземал и продавал жилища, а че съм съдействал за тяхното получаване!..." Беше изненадан. Започна да ругае фино, по европейски маниер: "Как, как може за това да ви съдят?!" Аз мълчах! След няколко дни той си замина без много шум... Обвинението, че съм имал фондове, че съм ходил да проверявам жилища и т.н., е чиста измислица. Как може да се допусне, че един държавен глава ще тръгне из София с такава "мисия"?! За държавните вили. Беше прикрит фактът, че Тодор Живков не позволи да се разпилеят и разпродадат вилите в Бояна, които бяха построени още по времето на В. Червенков. По мое време строителството продължи. Имаше кандидати да купуват. Включително членове на Политбюро. Аз се противопоставих. Не разреших на никого да посегне на тези вили. Те са народно достояние. Те и сега съществуват. Дадени са под наем за конвертируема валута. Две вили сега изплащат сумата за построяването на всички вили там. Що се отнася до наема, в решението на Политбюро не може да не е записано, че вилите се дават за безплатно ползване на този, който е правоимащ. Когато той напусне длъжността, която заема, напуска вилата, предава служебната кола. Обвинението твърдеше, че били ниски наемите и аз трябва да платя разходите, които са направени по тези вили. Защо се е вземало наем, аз не знаех. Трябва да се пита началника на УБО. Не е трябвало да се взема наем. По цял свят е така. Вилите на правоимащите се дават безплатно. Те са нужни за почивка, но - главно за работа. По повдигнатото срещу мен обвинение за продажба на леки коли искам да поясня: в стопанската дейност на УБО се месихме само от гледна точка на икономия на валута, да не се разпилява тя, с оглед да се ограничава вносът на коли. Това е истината. Що се отнася до цената на колите, които са внесени, как са се продавали, на кого са давани - Тодор Живков не се е занимавал с тези въпроси. Никога! Откъде се взеха тези 67 коли, за чието закупуване съм се застъпвал. Моят стил на работа беше такъв - да не се вмесвам в делата на ръководителите, които отговарят за различни сектори. А имах начин да се информирам къде има провали и къде - не. Подписвал съм решения на Секретариата на ЦК само които са съгласувани с Политбюро. По отношение на обвиненията за охраната на моите деца, на семейството ми - в началото смятах да не отговарям. Но след това размислих и реших да не мълча. Струва ми се, че постъпих правилно. По цял свят по силата на писани или неписани закони се подсигурява охрана на семействата на държавните глави. Същевременно поясних, че не по моя инициатива децата ми са имали охрана. По тези въпроси отговаряше началникът на УБО и това той е съгласувал с министъра на вътрешните работи. Той е началникът, той имаше тези права. Аз не съм се занимавал с въпроса колко и как трябва да се охранява този или онзи. По този повод ми се иска да добавя следното. По време и на следствието, и на процеса често се споменаваше УБО. Поясних, че УБО имаше две функции. Едната бе свързана с охраната. Другата, която условно може да се нарече стопанска, бе предназначена за обслужването на партийното и държавното висше ръководство. Първата функция се съгласуваше с МВР, оттам се и контролираше. Началникът на УБО беше член на Колегиума на министерството. Вече споменах за това. А втората функция се наблюдаваше от Министерския съвет. Така че, видно е, аз имах само политическо наблюдение над УБО. В обвинителния акт е писано за правителствения самолет и за стрюардесите. В повечето страни, а може би и във всички, държавният глава има на разположение самолети. Всички знаят за прочутия "Боинг", означен като "Ер форс № 1" на американския президент. Или за "Ер форс № 2" на вицепрезидента. Такова нещо в България нямаше. Ние имахме няколко "правителствени" самолета, пилоти и стюардеси, които бяха военизирани. В качеството си на държавен глава, когато пътувах по решение на Политбюро в чужбина, можех да ползвам специален самолет. Със същия самолет се превозваха делегациите, ако имаше такива, обслужващият персонал и всички журналисти. С такива самолети, пак по решение на Политбюро, пътуваха и министър-председателят, и външният министър, и други висши ръководители... Вече разказах, че когато бях председател на Министерския съвет, а след това и на Държавния съвет, имах право на представителни 20 хиляди лева годишно. Не съм вземал тези представителни пари нито като член на Народното събрание, нито като председател на Държавния съвет. В обвинението този факт се премълчаваше. Премълчаваше се също, че всичките ми подарени коли, между които две оборудвани медицински линейки, както и други подаръци във връзка с мои годишнини, аз предавах на държавата с документ. Всички подаръци. Оценяваха се на милиони долари. Не е без значение и фактът, че обвиненията, съдържащи се в обвинителния акт, не се отнасят до държавния глава и до генералния секретар на ЦК на БКП. В тези обвинения се визират въпроси, за които са отговаряли и отговарят пред закона съответни компетентни органи и лица. В центъра и по места. И не може един бивш държавен глава да бъде съден за деяния, които са извършени от лица, които са имали изпълнителната власт в ръцете си и са се разпореждали с бюджета. Те са имали права. Имали са и отговорности. Всичко това ми даде основание да заявя пред съда, че обвинението не издържа нито проверката на времето, нито проверката на фактите и доказателствата, събрани по това дело. Вижда се, чиста проба юридическа мистификация! Или нещо още по-лошо, по-позорно... Процесът - политическа инсинуация Макар че изявите ми в медиите са сведени до минимум (не по моя вина, разбира се), не са рядкост срещите ми с журналисти. А някои от тях често ми задават и своего рода провокационни въпросчета. Неотдавна ме запитаха дали бих могъл да простя... Да простя на кого? - попитах. На моите обвинители? Или на бившите ми колеги и "другари"? Трудно е да се отговори еднозначно. Аз съм доказвал многократно, че мога да бъда снизходителен. Мога го и сега, стига това да не е в ущърб на народа. А иначе - нека Господ вземе и моите вересии! Не мога да опрощавам грешки и престъпления, които донесоха толкова беди на народа. Нека той, българският народ, сам да прощава. Ако може, ако сърце му даде. За мен гласът на народа е глас божи. Целия си съзнателен живот съм му посветил, защото го обичам. Именно затова не искам да го лаская. Нека го ласкаят подмазвачите, които нямат с какво друго да се изправят пред него. А може би и десетоноемврийските "реформатори"... Не е в обичая ми да правя комплименти. Но не бих си позволил да отмина с мълчание показателния факт, че народът ни успя да се издигне в редица отношения над равнището на политическите сили в България. Лъгаха го! Манипулираха го! Подвеждаха го! Заплашваха го! Напразни останаха напъните на някои кръгове и отляво, и отдясно да ме анатемосат. Да ме противопоставят на хората! На моя народ! Днес, държейки в ръце моите мемоари, уважаеми читателю, вярвам, сигурен съм повече отвсякога, че и ти, и народът ми имате ясна представа за вандалщината, която се извърши срещу мен, срещу членовете на моето семейство. А тя, тази вандалщина, продължава. За съжаление! Когато след произнасяне на присъдата срещу мен съдиите се "заключиха", за да се отърват от въпросите на журналистите, аз заявих: "Това е присъда не срещу Тодор Живков, а присъда срещу народа и той скоро ще почувства последиците..." Тогава аз не защитавах себе си. Защитих труда и честта на три поколения българи. И се радвам, че народът, мнозинството от него го разбра... Никога не съм защищавал себе си - нито пред следствието, нито пред съда. Това, което исках и искам да защитя, е съзидателното дело именно на тези три поколения български граждани. Дело, което някои се опитват да отрекат или омаловажат. Знае се вече и от мало, и от голямо, че още през януари 1990 г. бях поставен под стража. Обвиненията срещу мен градираха и се трупаха: първо - агент-провокатор, изнесени милиарди, банкови сметки; после - покушения срещу кого ли не, дори срещу папата; после - 16-а република, расова дискриминация, геноцид, предателство към държавни и народни интереси, национална катастрофа преди 1989 г... И още, и още... Но както народът ни мъдро е казал: "Мокър от дъжд не се бои." Живо място не остана по снагата ми, както има една дума. Какво ли не ми приписваха! Да, какво друго е всичко това, ако не е политическа инсинуация, политическа манипулация? И по-нататък. За никого в България няма съмнение, че този процес бе политически. Той беше създаден от някои т.нар. "мои креатури". Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят лесни политически дивиденти, необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната. В което те бяха прескочили от старото... Право на историята е да отговори дали процесът е бил провокиран от тяхното безсилие, или тази импотентност е била използвано и умело насочвано от външни сили, за да бъде организирана истерична лавинообразна кампания срещу мен. И срещу тази България, която бе изградена по мое време и под мое ръководство. Едва ли през 1997 г. някой все още ще се съмнява, че целта на тази нееднократно раздухвана кампания беше да се отвлече вниманието на българския народ от хаоса и програмираното ограбване и разруха, които предстояха след ноември 1989 г. Всички хора в България ги изстрадаха. И изживяват, днес повече от всякога! До кога ли? Процесът срещу мен беше подклаждан в продължение на седем години. И привеждан в удобно за политическата конюнктура състояние, въпреки че по Дело № 1 няма нито един документ, който да ме уличава в нарушаването на конституцията и на който и да е закон - от мое време или днешен. Най сетне в края на 1996 г. по тълкувателно решение на Пленума на Върховния съд бях оправдан по прословутото Дело № 1. Независимо от ръководството на съда и намесата на различни политически фактори в този процес, намериха се сили в самия върховен съд, които издадоха оправдателна присъда. Но аз все още се намирам под домашен арест във връзка с други "дела" и "обвинения". Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|