Няколко думи в началото



страница20/21
Дата22.07.2016
Размер2.85 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21

Не бих могъл да не започна с името на Пенчо Кубадински. Едно име, което, убеден съм, ще остане в нашето съзнание и в летописа на борбата за щастие и благополучие на българския народ. Име, защитено достойно с участие в антифашистката борба, с всеотдайна и неуморна дейност като ръководител в младежката бригадирска епопея, като виден деец, заемал високи и отговорни постове години наред.

С Пенчо се запознах след 9 септември, когато беше на гребена на вълната на бригадирското движение. Заедно уреждахме ред въпроси, свързани със софийската младеж. Скъпи спомени съм съхранил за ентусиазма му, за неговия поривист и открит характер. Оцених качествата му още в онези години. Затова още с избирането ми за секретар на ЦК на БКП водих няколко разговора с Вълко Червенков за него. Скоро той бе издигнат за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Русе. В този окръг, който беше един от големите у нас, имаше огромни трудности. Пенчо беше неуморим, работеше с размах...

Споделих с Червенков, че някои хора от специалните служби обвиняват Пенчо Кубадински в "трайчокостовизъм". Беше една нелепа история... Така я окачествих и пред В.Червенков. Заявих му тогава, че няма данни за никакви срещи между Трайчо Костов и Кубадински. Че е възможно те да са се виждали по време на бригадирското движение, но това не означава още нищо. Червенков се съгласи с тези и други мои доводи и го остави на спокойствие.

Доста се стараех в онези години да убедя В.Червенков, че П.Кубадински е способен човек и трябва да бъде издиган. Спомням си, тогава бях секретар по организационните въпроси и се занимавах с кадрите. През 1958 г., когато вече ръководех Централния комитет, предложих Кубадински да бъде избран за секретар. Така и стана. По-сетне започна и неговата "министерска кариера".

Кубадински беше човек, беше ръководител със свое достойнство и морал. Водили сме помежду си много, твърде много и твърде откровени разговори. В това число и по лични въпроси. Сред тях се откроява разговорът ни в самото навечерие на пленума от 10 ноември 1989 г. Между нас, оказа се, и този път нямаше различия.

Уважавах Пенчо заради такта му никога да не смесва личното с общественото. Той никога не си позволи да повдига въпроси, отнасящи се до него и неговите "митарствания" из коридорите на различните държавни, обществени и партийни институции. Аз преценявах кога и къде да бъде издиган или преместван той, без да съм усещал нито веднъж дори намек за някакви предпочитания от негова страна. Той бе министър на транспорта, на строежите, заместник-председател на Министерския съвет и т.н. Спомням си също, че Кубадински по различни поводи трябваше да оглавява комисии, включително и национална комисия за борба срещу сушата. Всичко това означава, че той е можел да действа оперативно, ефективно, че е оправдавал очакванията ни - моите и на ръководителите, с които сме вземали решения за неговото издигане. Спомням си, че през 1974 г. го предложих за председател на Националния съвет на Отечествения фронт.

Важното е отново днес, ровейки се из съвместните ни преживявания с Пенчо Кубадински, да напомня, че той винаги успяваше. Не ме подвеждаше. Навсякъде, където го изпращах, влагаше сили, знания, енергия. Навсякъде оставяше след себе си видими положителни следи.

Чуствам се задължен да напиша още и това, че този енергичен, силен и можещ деец същевременно беше просто човек с не една и две добродетели от принципен и морален характер. Аз не зная Пенчо да се е замесвал в нечестни, непочтени игри или в корупция от каквото и да е естество. В Политбюро, изобщо в партията и в държавния апарат той бе една от опорите ни в усилията да не допуснем разложение и деформации.

Длъжен съм да отбележа, че недоумявах, когато след 10 ноември се правеха недостойни опити да се представи Пенчо Кубадински като партиен, обществен и държавен деец, който е погазвал принципите и моралните норми. Особено много се спекулираше с неговата чисто човешка страст - ловджилъка. Сигурен съм, че няма случай нито у нас, нито в чужбина, когато той се е възползвал от високия си пост, за да "упражнява" тази своя страст, извършвайки нарушения. Всичко правеше в границите на позволеното. Затова се чудя защо някои от нашите общи "приближени" и "колеги" се спотайваха, не реагираха, не се опълчиха срещу гаврите, пуснати в ход срещу него.

А Пенчо беше атакуван с всички възможни, с всички най-недостойни средства. И той не издържа! Отиде си един голям българин и достоен човек.

Не бих могъл да премълча, че ние двамата с Пенчо бяхме и приятели. Но приятели, които взаимно се уважават. Ние никога не правехме компромиси помежду си в името на безпринципни дела. С топло чуство си спомням как често се шегувахме, че в политическата област няма за какво да спорим, затова пък в ловджийското поприще ще продължим да делим мегдан, докато сме живи. И взаимно си пожелавахме този "спор" да не свърши скоро. Уви! Жестоките събития, погубили толкова прекрасни хора, донесли им нелечими болести, взеха жертва и Пенчо.

За Гриша Филипов също искам да разкажа. За Гришата, за човека, за който се носеха какви ли не квалификации и упреци за някаква уж негова надменност, за твърдост, сравнима едва ли не с... жестокост.

Съзнателно започвам с такава "характеристика", която никога не е била и не можеше да бъде реално обоснована. Затова тя трябваше да рухне в края на жизнения път на човека, носещ гальовното руско име Гриша. Драматичният ход на събитията след 10 ноември засегна дълбоко и този "жесток" човек. Както разбрах след време, той с покруса, с огромно разочарование е посрещнал промените, осъждал е техния трагичен развой, предупреждавал е за опасността от тотален погром.

И Гришата не можа да издържи. Боледувал дълги години от сърце, сега той бе победен от друга коварна болест. Разказваха ми, че именно по време на боледуването му редица хора се били убедили колко нежна и любвеобилна душа носи този иначе корав българин.

Трудно ми е да уточня кога се запознах с Гриша Филипов. Това вероятно е станало някъде по време на промяната от 1956 г. Не мога да не спомена, че винаги съм гледал на запознанството ми с него като на своеобразно мое "откритие". И наистина имаше защо.

Запомнил съм една респектираща - и във физическо, и в психическо, и в интелектуално отношение - личност. Качества, които Гриша Филипов разкри още в началото на съвместната ни работа в първите години на 60-те.

Навярно мнозина помнят, че по това време у нас се предприеха опити за известен пробив в редица постулати на тогавашната система. Че именно тогава се заговори за стоково-парични и пазарни отношения, за нов подход в ръководството на икономиката. В съответствие с това при мен бе създадена работна група, за която бяха пуснати в ход разни обвинения, по-конкретно, че се търсел някакъв път за обновяване на социализма.

Спомням си, че Гриша Филипов бе в стихията си. Със своя силен и оригинален темперамент, със своята интелектуална дълбочина, със своя непреодолян "руски акцент", ако щете, той привличаше нашето внимание. Вярно е, че въпреки предприетите в България стъпки, ние продължавахме да се движим в орбитата на известната ни система. Не по-малко вярно е обаче, че през 60-те и 70-те години у нас бе създадена мощна материална база, която позволи да се решат ред социални проблеми, проблеми на човека, на неговото духовно развитие. Това бе завоевание, създадено от народа за прогреса на страната.

Именно през тези бурни години, признавам, следях с подчертано внимание и интерес изявите на Гриша Филипов. А нека кажем, следвайки една широко разпространена характеристика, той беше неуморим да лансира нови идеи, да предлага реформи, да провежда експерименти. Затова немалко хора го недолюбваха. Едни завиждаха, други не искаха да рискуват спокойствието си, трети просто не разбираха за какво става дума.

Аз бях възприел друг подход. И, струва ми се, той беше правилен. Аз съзнателно стимулирах хората, в т.ч. и Гришата, в търсенето на нови идеи. Нали такъв бе пътят на човешкото развитие. Друг е въпросът, че и аз, и Политбюро, и Министерският съвет по мое време се стремяхме внимателно да преценяваме лансираните идеи, да не допускаме рисковани експерименти, които можеха да доведат до разпиляване на сили и средства.

С убеденост ще повторя: Гришата си оставаше неуморим търсач на нови виждания. Това бе негова най-съществена черта, която той запази до 10 ноември. И тъкмо поради това си качество в началото на 80-те години той бе издигнат за председател на Министерския съвет. Един факт, който от дистанцията на времето продължава да изглежда може би най-малко спорният от всички кадрови решения.

В поредицата имена на мои талантливи и морални съратници включвам и името на Васил Цанов Василев. Правя това не защото ни свързваха и сближаваха землячески "връзки". Знае се навярно от мнозина, че Трудовец, родното място на Васил Цанов, и моят роден Правец са на един хвърлей място. С него се познавахме още от младежките години. Веднага ще добавя, че не земляческите "връзки" предопределиха онази близост, която се изгради помежду ни и която с течение на годините се задълбочаваше. Ние се уважавахме взаимно. Във всчко, в т.ч. в съвместната ни работа, която продължи доста време, за да бъде прекъсната на 10 ноември.

Васил Цанов беше личност с много измерения. По професия бе агроном. Дълги години бе учител в техникум. Ала му бе отсъдено още по-дълги години от своя съдържателен, осмислен с идеи и дела живот да посвети на ръководна държавна и политическа дейност. Сега се замислям, доколко беше правилно да го откъсваме от неговата професионална работа, която той вършеше с обич и всеотдайност...

Така или иначе, Васил Цанов не беше тясно скроен човек. С всичко, с което той бе надарен и което бе формирал в себе си, не можеше да остане встрани от ръководната дейност. Тя му прилягаше. Да, тя просто му прилягаше.

Спомням си, през 1958 г. той бе избран за председател на Ботевградското ТКЗС. Това стана не без мое участие. Преди това водих с него обстоен разговор по широк кръг въпроси. Още тогава в мен останаха ярки впечатления за В.Цанов, още тогава го възприех като честен, искрен и всеотдаен деец, който трябваше не просто да се подкрепя, но да бъде обект на постоянни грижи и внимание. Доста години го оставихме на този пост.

Намесих се в неговия жизнен път и през 1960 г., като предложих да не се сменя от председателското място, защото, убеден бях, председатели на ТКЗС-та като него нито се намираха лесно, нито за ден се изграждаха. Държах той да остане там и заради укрепване на стопанството, а и за да натрупа низов опит. Още тогава предполагах, че след време той ще бъде издигнат на ръководна работа в центъра.

Така и стана. Васил Цанов вкуси и от "сладостите" на министерската длъжност. След това го изпратихме за секретар на ЦК на БКП. И на тези високи постове той убедително защити добродетелите, които имаше и които повечето хора виждаха и ценяха в него.

Уважавах В.Цанов заради неговата впечатляваща откровеност. Мнозина бяха онези, които правеха всичко възможно, за да разкрасяват сектора, който ръководеха. Той бе тяхна абсолютна противоположност. Не се страхуваше, нито се свенеше да разголва всичко, буквално всичко в областта на селското стопанство, разкривайки съществуващите слабости. Понякога и аз се учудвах. Веднъж макар и на шега му подхвърлих: "Другарю Цанов, ти имаш ли семейство? Мислиш ли за себе си, за своите близки, позволявайки си такава критика на сектора, за който отговаряш?"

Такъв беше Васил Цанов. Честен и всеотдаен. Но и той не можа да издържи на канонадата след 10 ноември...

Дейци морално извисени, закърмени с обич към хората, бяха много. По-голямата част от тях бяха жестоко обругани след десетоноемврийската промяна. И не просто обругани. Някои от тях се оказаха и... зад решетките!

Григор Стоичков. Ръководителят, чието име в истинския смисъл на думата бе станало синоним на всеотдайност, се оказа в раирани дрехи след установяването на "демокрацията". За него не са нужни суперлативи като доказателства...

Познавам го още от годините непосредствено след 9 септември. След 1956 г. започна онзи период от дейността му, когато той разкри на широк фронт своите силни качества на вече зрелия и опитен деец и организатор. Съвместната ни работа, която за мен бе удоволствие, ме убеди, че Григор Стоичков е деец с подготовка, воля и морал, позволяващи да бъде изпращан и използван в сектори, които се намират в кризисно състояние и се нуждаят от силно личностно ръководно присъствие. Затова никак не е случайно, че Григор бе издиган на различни постове. Аз бях сигурен в неговите възможности. Възникнеше ли аварийна ситуация, знаехме си - Григор Стоичков ще оправи работата.

Ето ви пример. Категоричен. Когато по едно време изграждането на Народния дворец на културата започна да буксува, ние не се поколебахме. Изпратихме именно него - Григор Стоичков. Той се справи блестящо и с тази задача. Дворецът бе изграден в срок.

Случаят със Стоичков е повод да спомена, че огромното мнозинство от кадрите, с които работих, бяха преминали през арести, затвори и концлагери за своята активна антифашистка дейност. Ще припомня,че Гриша Филипов бе осъден през 1942 г. на 15 години затвор. Васил Цанов бе арестуван като ученик. Григор Стоичков бе арестуван и изпратен в концлагер.

И ето сега, в епохата на "демокрацията", Григор отново бе тикнат зад решетките. Поводът? Поводът бе участието му в преодоляването на тежките последици у нас от Чернобилската авария. Григор Стоичков бе обвинен за нещо чудовищно - че той и проф. Шиндаров не били провели необходимите мерки за защита на населението. Обвинение, което няма нищо общо с действителността.

Аз бях привлечен като свидетел в това нашумяло дело. Там подчертах, че и Стоичков, и Шиндаров са не само невинни, но са и пример за това, как се служи на народа. Те направиха всичко, което можеха да направят. Във връзка с това споменах, че и ЦК, и Министерският съвет не бяха подготвени тогава достатъчно за подобни бедствия. Но двамата се справиха достойно. Вината на Стоичков и Шиндаров, казах по този повод, е една - те не можеха да управляват облаците!...

"Демокрацията" и правораздавателните органи поднесоха най-големия сюрприз. Да, да! Сюрпризът бе за всички ни. Облякоха Стоичков безплатно в раиран костюм. Отблагодариха му се, като го тикнаха в затвора. Какъв позор!...

А сега накъде ?

През всичките години сред 10 ноември, особено в последно време, в средствата за информация се чуват плахи гласове, призоваващи българските политици от всякакъв цвят да се престрашат най-сетне и да излязат пред народа с открита и ясна позиция. Да кажат какво общество се изгражда сега в България - капитализъм ли или нещо друго, подобно нему? Този въпрос си задават всички наши сънародници. А жестоката истина се крие от тях. Премълчават я десните и центристките партии. За съжаление премълчава я и партията на социалистите. Обикновените хора, които са свикнали да й вярват, постепенно започват да се съмняват в политическата почтеност на лидерите на БСП, в мъдростта на нейните теоретици.

И аз като всеки политически грамотен българин се заслушвам в носещите се в ефира гласове, вглеждам се в малкия екран, зачитам се във вестниците, които стават все по-зависими от вътрешни и външни силови фактори. И признавам си, не се "засичам" с никаква определена, по-категорична позиция за това, какво се прави у нас. Накъде вървим... До къде ще стигнем...

Никой у нас не направи безпристрастен анализ на обстановката, а тя сега е коренно различна от времето преди 10 ноември. Говори се за демокрация, а реално се изгражда примитивно капиталистическо общество от зависим, полуколониален вид. Страната изпадна в колапс, ресурсите й бяха изтощени. Животът на народа стана нетърпим, дори независимото съществуване на българската държава е поставено под въпрос...

Много е препатила главата ми. Удар след удар понасям. Но... нека не ставам банален. Не се оплаквам, не чакам състрадание. Но искам и чакам отговор - накъде отива България.

Моите най-ревностни "ухажьори" - журналистите, ме провокират често с въпроси от рода на: "Коя е силата, която - според мен - би успяла да се справи с престъпността". Или "Харесвам ли някои от днешните политици?..." А някои от по-напористите ме питат, ако сега съм на власт, какво бих направил. Напоследък дори получавам писма от различни райони на страната, че трябва да поема ръководството и да спася България.

Да, много и все трудни питаници. Отговорите - още по-трудни. А все някой днес е длъжен да отговори!...

Естествено е в моите мемоари да разказвам за миналото. Да споделям това, което е станало или е можело да стане. Така аз проследих неща, които като червена нишка пронизват изложението на фактите и събитията в моя живот. И по-специално - през периода, когато бях начело на партията и държавата.

Постарах се да подходя обективно. Проблемът за мен беше не да се мъча да нагаждам едни или други обстоятелства, за да се получи интригуващ, изпълнен с преклонение пред миналото разказ. Нито пък - как да представя себе си в по-добра светлина, как да се харесам. Проблемът беше в подбора. Защото - не по моя вина - аз трябваше да разказвам за какво ли не. За мистификации, за инсинуации, деградации и т.н. В такива случаи винаги има опасност нещо да се подцени, а друго да се възвеличи прекалено.

Така или иначе, аз боравех с факти и събития. И с имена. Всички те принадлежат на миналото. Спрях се и на носталгията. Не можех, а нямах и право да пренебрегвам или да подценявам тази тема. Убеден съм, тя и в бъдеще ще бъде предмет на размисъл и на теоретичен анализ. Но веднага искам да направя една уговорка. Разказвайки за миналото и настоящето, ние нямаме право да загърбваме бъдещето. Няма нормален човек, който да не се вълнува от бъдещето - своето, на децата и внуците си. А и на народа, на България. И мисля, че съображенията ми са ясни. Светът така е устроен, че успява този, който гледа напред, а не назад. Дори не само в настоящето.

Живеем във време, когато бъдещето е колкото обещаващо, толкова и трудно за "разшифроване". Разгадават го екстрасенси и врачки. Разшифроват го учени политолози и футуролози. И въпреки това по пътя към "образа" на това бъдеще навярно има и ще има трудности от какъв ли не характер. Каквито и да са те, хората ще намерят пътя към него. В това съм убеден.

Искам да вярвам, че по този път ще има много светли страници в летописа на човешката история. А дано - и на българската.

Проблемът за бъдещето, оказа се, е актуален. Особено актуален за нас, българите. По много причини. И социално-икономически, и политически, и демографски. Но сигурен съм, никой няма да оспори това, че приоритетът е на съображението, свързано с пътя, по който сега върви България. Пътя, който тя, страната ни, ще следва по-нататък.

И това е обяснимо. Не е нужно да се доказва, че България е в ситуация, коренно различаваща се от положението в развитите западни страни. Оттук произтичат ред важни изводи.

Сред тях от особено значение е изводът, че ако западните държави са "овладели" новото историческо съдържание и решават своите проблеми на тази основа, България, а и други страни са пред задачата да постигнат това съдържание. Нещо, което изисква - според мен - да се премине през ред преходни форми и етапи, в който процес няма място за дилемата: капитализъм или социализъм.

В миналото ние не отчитахме това. Провъзгласявахме лозунги, които компрометираха социалистичекия идеал. Затова, когато започнахме преустройството, аз развих тезата, че трябва да се откажем от тогавашната партийна програма. Подчертах още, че нямаме готовност за нова програма. Колкото и еретично да изглеждаше това, то се оказа и мотивирано, и вярно.

Аз не крия, че съм привърженик на социалистическия идеал. Вярвам, че това е бъдещето и на България. Но пътят към този идеал навярно ще бъде сложен. Най-малкото, защото много "свои" го опорочиха. Ще бъде сложен, защото ние не бихме могли нито да излезем от сегашната криза, нито да насочим развитието на България по пътя на всестранния просперитет, ако не се включим в орбитата на съвременната цивилизация. И ако не вземем това, което е създала тя. Става дума за цивилизацията, чието ядро е новото историческо съдържание.

За да намери България своето място по широкия друм на прогреса в сегашните конкретни исторически условия, тя трябва да се отвори към тази цивилизация. Нещо, което предполага интензивно усвояване на постиженията на най-развитите западни и източни страни и разумна интеграция в европейските и глобалните стопански и политически структури. Така ние последователно ще вървим по своя естествен исторически път. Ще бъдем в крак с прогреса на света. Ще реализираме стъпка по стъпка идеала, за който става дума. Това, ще повторя, не е модела на социализма отпреди 10 ноември. Но нашето развитие по пътя на новото историческо съдържание ще ни изведе в етап, който не може да бъде друг освен някакъв вид социализъм.

А ясно е, че това няма нищо общо с теорията и практиката на дивия капитализъм, който би обрекъл народа ни на нови мъки и страдания, а нашата държава - на големи рискове и опасности.

Епилог

Моята възраст и обстоятелството, че почти половин век работих като български политик, че повече от три десетилетия ръководих управляващата партия и самата държава, ми дават морално право да бъда по-категоричен в преценките си, поемайки своята лична отговорност и за онова, което е извършено с мое участие, и за онова, което последва след слизането ми от политическата сцена.

Не мога да не спомена, че аз се оказах най-обругаваният български политически деец в цялата ни история след 1878 г., че личните ми качества, убеждения и дела бяха съзнателно тълкувани чрез едно унизително за нацията издевателство. По този повод съм длъжен да заявя високо и категорично следното, нищо че според някои това може би няма да се "върже" с мемоарната ми изповед. Според мен обаче - тук му е мястото.

Аз съм човек от народа, син съм на българския народ и се гордея с кръвната си връзка с българското работничество, с преклонението си пред труда на българския селянин и интелектуалец. Гордея се със своята проста и нормална човешка обич към България.

Аз съм един от дейците на българското социалистическо движение, свързал живота си с партията, направила за България това, което не успя да направи никоя друга партия - и в годините на кървавата саможертва в името на един социален идеал, и в годините на съграждане на България като развита държава със свое място в света. Нямам никакви причини да се отказвам от това движение.

Аз направих всичко, което е според силите и разбиранията ми, за реализацията на идеалите на тази партия и на това движение в България. И изповядвам и днес дълбокото си убеждение, че бъдещето принадлежи на хората, които споделят тези идеали. Идеалите не са нито служебни кресла, нито чекове за облаги, нито фирми и банки - оставам и ще бъда верен на идеалите на моята младост, на моя съзнателен живот като български политик, като българин. Нямам никакви причини да се разкайвам за стореното. Обратното - аз се гордея с него!

В съгласие с принципите на моя живот, аз се прекланям най-напред пред онези, които загинаха в борбата и чиито дни бяха урок по саможертва. Калта върху техните имена и издевателствата върху лобните им места, варварството на реваншизма оскърбяват и унижават нацията.

Приемете, скъпи и незабравими мои покойни приятели, другари, мъченици, поклона ми и болката ми за недоизпълнен дълг пред святата ви памет, пред святата ви саможертва.

Изправен пред целокупния колапс на държавата ни, аз се прекланям и пред онези милиони българи, които съградиха тази държава и я направиха държава с достойнство. Сега, в заника на своя живот, те са заставени да протягат ръка за милостиня. Болката ми, че не мога да им бъда полезен, е огромна.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница