Няколко думи в началото


Омагьосаният кръг на остарели тези



страница4/21
Дата22.07.2016
Размер2.85 Mb.
#667
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Омагьосаният кръг на остарели тези

Тук ще засегна главния въпрос, а именно: кои бяха онези положения, "вградени" в тогавашната система, в системата, изграждана в продължение на няколко десетилетия, които я правеха негодна като цяло и налагаха коренни преобразувания? Този въпрос, който и аз разглеждах в редица мои записки и изказвания, имаше фундаментално значение.

Примерът с Юлската концепция е поучителен. Тя се оказа своеобразен водораздел. Спомням си следния случай. Когато се провеждаше Юлският пленум през 1987 година, в една от почивките срещнах известния наш учен-философ академик Сава Гановски. Стар ветеран, изпитан марсксист-ленинец, активен участник в строителството на социализма. Няма да възпроизвеждам целия разговор. Той естествено засягаше обсъжданата от пленума концепция. В съзнанието ми и досега са съхранени думите му: "Другарю Живков, ние вършим нещо, което в миналото не можехме и да си помислим, а камо ли да го изречем гласно!... Иначе подкрепям документа". Усмихна се благо с добрите си очи и пожела успешен старт и завършек на започнатото дело. Но неизказаната въпросителна прозираше във всичко! Какво да се прави, такива бяха времената. Ние бяхме верни на онова, на което ни бе възпитавала партията десетилетия наред!

Кое беше главното, когато се поставяха за решаване проблемите на системата? Известно е, по времето на сталинизма, а и доста време след развенчаването на Сталин, за марксистите беше аксиома, че учението на Маркс не е догма, а ръководство за действие. Че ние не трябва да делим проблемите на "забранени" и "незабранени" зони за критика. Че трябва да се води борба срещу предразсъдъците и стереотипите, които сковават търсенето на истината. Че в извършването на пробиви няма и не може да има никакви прегради.

На практика обаче се допускаше точно обратното - привързаност към "абсолютните истини", скованост на мисълта, страх от новаторството. Системата, която съществуваше, утвърждаваше един ретрограден подход, страх от новото в теорията и практиката. Сякаш новите идеи намекваха, че са необходими и нови хора за осъществяването им...

Не е тайна, че самата интерпретация на марксизма беше порочна. В социалистическите страни имаше немалко учени, чието призвание бе да подпомагат партията и държавата в постоянното развитие и усъвършенстване на системата. И партията беше провъзгласила това за своя цел. Имаше, разбира се, и резултати. Но това, което бе направено, меко казано бе плачевно. Като правило и теоретиците, и практиците започваха и завършваха своите "проповеди" с клетвени декларации за силата и могъществото на марксизма. Беше ерес да се изтъква истината, че нито Маркс, нито Енгелс можеха да създадат политическата икономия на социализма. Те са работили, известно е, в условия, когато можеха да се изведат само някои от най-общите теоретически положения. Но това още не беше цялостна и завършена теория на социализма. Що се отнася до усилията да се създаде такава теория по-късно, това не можа да се осъществи. И обяснимо е защо! Но Маркс и Енгелс нямат вина за това.

Като резултат т.нар. политическа икономия на социализма бе изградено на ненаучни основи. Ако от подобни позиции се погледнеше на теорията и практиката на социализма в по-широк аспект, щеше да се окаже, че и други области на марскистката теория бяха в сходно положение. Та нали с това се сблъсквахме и в сферата на политическата надстройка, и в сферата на правната надстройка, и в сферата на начина на функционирането на обществената система и т.н.

Това е единият фундаментален въпрос, свързан със системата.

Следващият въпрос се отнася до разглеждането на социализма като система, до анализа на неговия генезис. Говоря за генезиса, защото именно с него бяха свързани редица основополагащи условия в социалистическите страни, включително и у нас, които на определен етап не можеха да не доведат до кризисни явления. Друг е въпросът, че остриетата на тези явления можеха да бъдат притъпени, а някои и избегнати. Но това не стана. И тук причините са известни. В социалистическите страни се поставяха цели, които не бяха съобразени с обективното изискване, че за да просперира един народ, той трябва да извърви своя исторически път като страна и общество.

Да извървим своя път - това беше повелята на историята. Нейното подценяване ни причини немалко трудности. А такава догма тегнеше във всички останали социалистически страни!

От особено значение беше изискването да изграждаме нов обществен строй, като се опрем на постиженията на научно-техническата революция. Вместо това ние се въртяхме в омагьосания кръг на остарели тези, натрапващи ни от опасни по-опасни подходи. Както се вижда, с въпроса за генезиса на социализма бе свързана историческата потребност и възможност и ние, социалистическите сстрани, да участваме пълноценно в изграждането на съвременната цивилизация.

Големи трудности ни създаде възприетата теза за производителните сили и производствените отношения. И по-конкретно за социалистическата собственост. Животът ни учеше, че производствените отношения не могат да изпреварват производителните сили. Те оказват огромно влияние върху тяхното развитие. Но да си въобразяваме, че могат да ги изпреварват и автоматично да осигуряват техния прогрес, е абсурдно. Това значи да създаваме трудности и... илюзии! Но въпреки уроците на живота, в социалистическите страни беше взел връх волунтаризмът. Не се отчитаха изискванията на посочената обективна закономерност. При това дълго време развитието на социализма се свързваше с производителни сили и механизми на стопанисване, които доведоха до неимоверни трудности, до фатално изоставане.

От друга страна, социализмът се разглеждаше крайно опростенчески. И антиисторично! Той бе обявен за строй, който радикално изключва частната собственост. Независимо от степента на развитие на производителните сили и на конкретните условия. Хората, които хилядолетия баха свързани с частната си собственост, бяха се сраснали, така да се каже, с нея, трябваше за 24 часа да се настройват на коренно противоположна вълна. Така се стигна до недопустимо фетишизиране на обществената собственост, която при това се отъждествяваше с държавната. Дори кооперативната собственост се подценяваше. Нейното съществуване бе повече номинално, отколкото реално...

Груби грешки и произвол се допуснаха и по отношение на въпроса за мястото и ролята на пазара в условията на социализма. Той бе обявен едва ли не за атрибут на капитализма. Забравяше се, че това е първостепенно по значение икономическо явление, което е съществувало и преди капитализма. А имаше достатъчно аргументи още тогава, за да се разкрие и утвърди неговото значение и в условията на социалистическия обществен строй.

Не по-малко погрешно бе утвърденото положение за държавата, обществото и демокрацията. На думи нещата като че ли бяха поставени на правилна основа. Провъзгласена бе тезата, че държавата не може да стои над обществото и да бъде сила, която е външна по отношение на социалните общности на хората. Като теортическа постановка, взета в нейния "чист" и абстрактен вид, това бе правилно. В действителност обаче държавата съществуваше и функционираше като сила, която стои над обществото. Не беше създаден механизъм за вграждането на държавата и в обществото като цяло, и в неговите подсистеми.

За гражданско общество фактически дори не се говореше. Въпреки че то бе предмет на дълбок анализ в трудовете на Маркс и Енгелс. Въпреки обстоятелството, че историческият опит още преди капитализма, в условията на капитализма и в самото социалистическо общество, което ние искахме да изградим, разкриваше фундаменталното значение на този въпрос. И това е обяснимо, като се има предвид, че демокрацията е всъщност начин на съществуване на гражданското общество. В условията на такава именно демокрация държавата функционира на основата на закона и пълното зачитане на правата, на свободите и интересите на гражданите. Следователно главният проблем е създаването и развитието на богато по форма и съдържание гражданско общество. Само при тези условия може да се разгръща парламентарен живот и парламентарна демокрация, съзвучни с реалните възможности и потребности на народа.

Във връзка с това фундаментален въпрос при изграждането и функционирането на системата е принципът, че в условията на социализма никой не може да се поставя над закона. Това се отнася и за партията, и за всички други органи и организации, а и за всички личности.

От особено значение бе постановката за ръководната и направляващата роля на комунистическата партия. Постановка, която бе "принцип" или "закономерност" номер едно за всички, тръгнали по социалистически път. Тя бе така вкоренена в теорията и практиката, че нейното формулиране като член първи на конституциите на редица социалистически страни (включително и на нашата) се възприе като нещо от само себе си разбиращо се.

Така се утвърди тезата, че властта на партията е всичко, а останалите институции са нейни придатъци. Естествено е, че дейността на тези институции не само се омаловажаваше, но се и деформираше. Създаден бе мощен бюрократичен строй, който нанесе тежки поражения на социалистическия идеал...

Практиката, а и теоретичният анализ извършен по-късно, показаха, че се касае за една коренно погрешна теза. И наистина, как може партията да бъде "етаж", при това най-горен, в йерархията на властта, субект номер едно в управлението, когато тя е съюз на единомишленици, а държавните органи се избират от всички граждани, навършили 18 години? Когато профсъюзите и другите организации имат свой статут?

Аз не зная какво беше всичко това - фарс или трагедия? Или и едното, и другото! Но мнозинството от хората бяха свикнали с нашите парадокси. Не зная как са се чувствали моите колеги от Политбюро, но години наред е имало случаи, когато лично аз потъвах вдън земята, както се казва, от срам, бидейки свидетел и участник примерно в такива случаи! Провежда се предизборно събрание, на което се представя кандидатът за депутат, а събранието се открива и ръководи не от представител на Отечествения фронт, който бе организаторът на изборната кампания, а от партийния секретар; ловно-рибарският съюз организира скромно тържество във Врачанския край за отбелязване на свой юбилей, а събранието пак се председателства от партийния секретар. И така нататък, и т.н. Впрочем въпросът не е до примерите. Въпросът е в това, че възприетата постановка деформираше нормалното, естественото функциониране на обществената система...

Моите изводи и заключения, с които се отхвърляше тази постановка, бяха публикувани през 1987 г. В началото те бяха посрещнати у нас от редица ръководни дейци със съмнение и нескрито недоволство. Не бяха малко и тези, които по начало не допускаха мисълта, че е възможна корекция на въпроса за ръководната роля на партията. Вероятно повечето от тях са мислили не толкова за ръководната роля на самата партия, колкото за своята ръководна роля в партията.

В подкрепа на това ще приведа още един дребен наглед случай. През юни 1987 г. присъствах на събрание, на което се отбелязваше юбилей на известен наш политически деец. Особеното беше в това, че той бе член на БЗНС. "Историята" се повтаряше. Пред мен бе сценарият на тържеството. Хвърлих поглед и видях, че "мероприятието" ще се ръководи пак от... партийния секретар. Реших да се пошегувам и подхвърлих: "Другари, искам да ви уверя, още преди да дойда при вас аз знаех, че уважаваният от всички нас партиен секретар ще бъде водещият тук...!" Не бях изненадан, че не настъпи очакваното оживление. Хората не бяха виновни. Просто се бяха сраснали с парадоксите и недомислията до такава степен, че не им обръщаха внимание!...

Иска ми се да направя някои пояснения. Имам предвид, че системата, разминавайки се в значителна степен с обективните критерии на прогреса, утвърждаваше т.нар. доморасли критерии, които бяха далеч от световното равнище. В повечето случаи тези критерии ставаха единствени измерители на развитието на икономиката и останалите сфери. Отчитаха се успехи, планът се преизпълняваше. Раздаваха се премии - а ние все кретахме зад напредналите страни!...

Нека бъдем справедливи и обективни. През определени етапи (имам предвид главно началните етапи) достигнатата степен на развитието още не позволяваше да поставяме като реална задачата за постигане на световно равнище. Това би било субективизъм и волунтаризъм!...

Опитите за "скокове", за "изпреварване", без дори да се "догонват" развитите страни, струваха скъпо на някои социалистически държави. В Европа водеща в това отношение беше Германската демократична република. Дори се говореше за немско "секретно" оръжие...

И у нас се лансираха подобни идеи

Вярно е, и в България бяха правени предложения за подобни "скокове". Домораслите критерии бяха просто анахронизъм. Ние бяхме създали сравнително развита материална и кадрова база. Но стремеж да се преодолеят тези "шопски" критерии така и не се получи. Строят, който претендираше, че премахва експлоатацията и бедността, който издигна лозунга "всичко за човека", не разви онази мотивация у хората, която очаквахме. Всичко опираше до системата. Нещо куцаше в нея.

Още в края на 70-те години аз се опитах да изведа някои от тези въпроси, издигайки призива да се преодолее шопската теза: "От Витоша по-високо нема, от Искъро по-дълбоко нема". Изразих се образно, без да искам да засягам някои хора. Шопската теза "работеше" в полза на домораслите критерии. След това посочих, че трябва да създаваме антитеза, чийто смисъл бе да се преодолее изоставането ни от Запада. И добавих: в бъдеще, когато достигнем равнището на напредналите страни в някои области, може да бъдем сред водещите и тогава вече реално да отдадем дължимото на т.нар. шопска теза. Но тогава, през 1978 г., и аз бях още далеч от схващането за цялостна промяна на системата. Когато се говореше за промени, ние, политиците, казвахме, а философите теоретично обосноваваха, че става дума за усъвършенстване на системата. Усъвършенстването било нова диалектическа закономерност и т.н.

Разказвайки за всички тези недостатъци на системата, не игнорирам факта, че през цялото време на своето съществуване социализмът се развиваше в обстановка на ожесточено тотално противопоставяне между два свята и две идеологии. В такава обстановка ред атрибути на системата бяха деформиран отговор на опасността от война и реставрация. По силата на определени исторически фактори ние се съобразявахме с правилата, наложени ни от нуждите на единодействието с една от световните сили, която не бе благосклонна към другомислие и търсене на собствени решения.

Има един многозначителен детайл в нашата най-нова история. Винаги, когато обективното развитие вземаше връх и налагаше промени в системата, това незабавно рефлектираше положително в самата икономика. Подобни промени у нас се осъществиха през 60-те и особено в края на 70-те години. Те засягаха механизма на управлението, валутната политика, външнотърговските връзки и т.н. Тогава се получи и значителен подем в производството, в духовния живот и в социалната сфера. В някои области, например електрониката, роботиката и роботизацията, хидравликата и пневматиката, гъвкавите автоматизирани производствени системи (ГАПС) и т.н., бе отбелязан напредък по посока на световното равнище.

С казаното нито изчерпвам темата, нито имам претенцията за пълнота при анализа. Картината няма да бъде точна, ако се пропусне обстоятелството, че в някои страни социализмът неслучайно започна да се изражда в казармен тип социализъм: всеобщо одържавяване, строга централизация, планово начало доведено до абсурд, стагнация в духовния живот и т.н. Рано или късно кризата щеше да настъпи.

Според мен от значение са два момента. Първият се свежда до това, че дълго време се внасяха промени в системата, без да се поставя въпросът за нейната смяна. Сега, от дистанцията на времето, става ясно, че системата като цяло, особено след като бе изминат етапът на екстензивното развитие, бе непригодна. Но стара истина е, че това, което важи за цялото, не се отнася за всичките му съставни части.

Установихме от собствен опит, че в тази система се съдържаха и положения, които сполучливо конкретизираха някои от принципите на социализма и способстваха за успешното решаване на ред проблеми, включително и кардинални задачи на общественото развитие. Примерите не са малко. Социализмът например осъществи гигантска индустриализация, което нагледно показа неговите възможности.

Но макар да критикувахме редица недостатъци, не бяхме осъзнали необходимостта от смяна на системата. А дори и да бяхме я осъзнали, щяхме да последваме "примера" на Чехословакия. Що се отнася до Югославия - примерът й не беше модел за подражание. Тито нямаше друг изход, освен да създаде свой модел на неосталинизма. А и сегашният развой на събитията в държавите, наследили бивша Югославия, показва какви мини са били заложени в развитието на обществото.

Отчитайки слабостите, сблъсквайки се с извращения, съобразявайки се с настроенията сред народа и т.н. още тогава - надявам се това не може да се отрече - ние внасяхме промени в самата система. По този начин туширахме някои от порочните й страни, притъпявахме ред отрицателни последици, решавахме успешно задачите на нашето развитие.

Не е редно да преувеличавам направеното в това отношение. Системата се задъхваше. Особено в последно време. Водеше до съществени грешки и провали. Но фактите са такива, че независимо от всичко, макар и понякога пълзешком, ние не тъпчехме на едно място, а вървяхме нагоре. Да, нагоре, а не надолу! Нямаме основания да се срамуваме за продължилия години наред процес на развитие, което непрестанно прибавяше нови блага и ценности в създаденото обществено богатство. Това беше труден и противоречив процес. Но той ни водеше напред.

Не смятам да излагам хронологията на моите съмнения в правилността на съществуващата система. Трудно ми е да датирам началото. Такъв процес започна да се разгръща още през 70-те години. Десетилетие, което беше плодотворно за развитието на България, но то създаде и проблеми, породили по-късно изключително трудни ситуации. Всяко зло за добро, както казва народът! Тези проблеми и свързаните с тях ситуации подсилваха съмненията в тогавашната система и към средата на 80-те години вече ме доведоха до отказ от нея. Така или иначе, въпросът за смяната на системата се постави открито у нас.

Такава е истината за генезиса и развоя на разглежданата теза. След 10 ноември станахме свидетели на смешни и жалки сценки. Не бяха един или двама "героите", които започнаха да убеждават българите с какви "рискови" усилия, мъки и терзания са "пробивали стената" на комунистическия "мрак". И тук не мога да се въздържа, да не възкликна: "Фарс или трагедия е това!?". Или обикновено човешко шарлатанство...

Фактите са известни. Основните постановки, които трасираха коренното обновление и смяната на системата, бяха създадени не от тези лукави "герои", а от нашата партия. Разбира се, предстоеше още работа - да се смени конституцията, да се откажем от тогавашната партийна програма, от положението за развития социализъм и т.н. В последна сметка бе дадена не само постановка, но се направиха първи крачки за смяна на системата.

Веднага искам да споделя, че макар висшите партийни и държавни органи да ме подкрепяха, когато излагах тезите си, т.нар. висш ешелон с малки изключения така и не можа да се настрои на новата вълна. Идва ми наум, че през декември 1988 г. Централният комитет взе решение за фирмената организация. Правителството обаче не намери сили за бързото преустройство на съществуващите тогава стопански организации. Не можах да се примиря с това. По мое предложение бяха извършени персонални промени в Политбюро и Министерския съвет. Дали поради мудност, дали поради недооценка на новите предначертания, но бяха провалени редица правилни решения.

Искам да кажа добри думи за низовите кадри, които работеха в различните сфери на обществения живот. След 10 ноември много от тях бяха оплюти и дамгосани с какви ли не обидни епитети. Някои пострадаха, без да бъдат защитени от бившите си колеги, "преустроили се" набързо под булото на "демокрацията". Истината е, че именно тези кадри преодоляха тогава немалко трудности. На собствен гръб установихме, че обновлението, което започвахме, не беше лек процес. То предполагаше и нова психологическа нагласа. А дали я имахме, не зная!...

Дълбока драма за мнозина беше раздялата със старото, с атрибутите на отхвърлената система. Особено мъчителна бе тя за кадрите, които израснаха и работеха преди и непосредствено след 9 септември 1944 г. Виждах, бях свидетел на различни превъплъщения на преустройствения процес в мисленето и психиката, в морала и поведението на кадрите. Имаше какво ли не. И одобрение, и съмнение. Имаше и отрицание... Но имаше и носталгия по "изпитаните норми на партиен и държавен живот", по "ленинския стил и методи на работа", по "желязната дисциплина", по "проверения принцип на демократическия централизъм" и т.н. Забраних кадрите да се оценяват по такива критерии.

Стремях се в най-трудните моменти, когато започваше реформата на системата, да наложа като императив едно "просто" правило: всичко подлежи на съмнение и обновление, но никой не може и няма право да посяга върху жизненото равнище, което бяхме достигнали. Ежедневно следях информацията за състоянието на пазара и цените, на заетостта, на снабдяването и заплащането на труда, на здравеопазването, почивното дело, образованието и т.н. Не допусках промени в цените дори със стотинка, ако това не бе обосновано икономически. Звучи парадоксално, но това е истината. И такива случаи почти нямаше. Реагираше се бързо на допусканите нарушения в снабдяването. Увеличихме заплатите на редица категории трудещи се. Иначе казано, стремяхме се трудностите в преустройството да не се стоварват върху гърба на хората. И успявахме. Всичко това се правеше открито. И най-малките промени се разясняваха в печата, по радиото и телевизията.

Отказът от неосталинизма означаваше на определен етап отказ и от горбачовизма

Споменах по друг повод, че 80-те години са десетилетие, което заема особено място в развитието на България. И не само на България. Вълната на промените обхвана буквално всички страни. Налице беше нова социална ситуация, която нямаше аналог в историята. Нито един от тогавашните критерии за оценка на подобни ситуации не "работеше". И на Запад, и на Изток, изобщо във всички световни региони се формираха разнообразни модели. Не е случайно, че това десетилетие е предмет на оживени дискусии и на крайни оценки, стигащи понякога до мрачни "диагнози" и прогнози. А мастити изследователи, известни в миналото с мащабност и точност на правените от тях изводи, сега се мятат от крайност в крайност. България е един типичен пример за социална ситуация с особени измерения.

За мен е неоспоримо, че това, което стана в България след 1985 г., заслужава особено внимание. Известно е, непосредствено до 10 ноември 1989 г. у нас се говореше за преустройство. Но подвеждането на процесите по това време под твърде общото и неточно понятие "преустройство" може да се приеме условно, с голяма доза риск. Рискът, че е възможно да се измени на обективната истина.

Нека поясня. Още от първия ден на прохождането на преустройството и в СССР, и у нас, и в други социалистически страни, под преустройство фактически се разбираше отказ от неосталинизма с всички произтичащи от това обстоятелства. Мисля, че подобно разбиране бе правилно. Онова, което спъваше развитието и деформираше същността на социализма, бе неосталинизмът, въплътен в тогавашната система. По-нататък обаче процесите се развиваха различно, а преустройството се изпълни със специфично съдържние в отделните страни. Имам предвид специално СССР и България.

Вече и най-неуките разбраха, че съветската перестройка, започнала като опит да се преодолее неосталинизмът, се изроди. Нейното острие се насочи не срещу същността, т.е. срещу системата на неосталинизма, а срещу някои нейни външни атрибути. Това постепенно доведе до ерозия на самия обществен строй, до разпадане на Съветския съюз. Перестройката фактически измени на своето предназначение, на онова, което я извика на живот в името на социалистическия идеал. По-нататък тя можеше да бъде всичко друго, включително и реставрация на капитализма. Но не и преустройство на социализма... Жалко, много жалко!


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница