Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Проблемите оставаха
- Думи, думи, думи... А истината беше горчива: хората бяха уморени от приказки и решения. Те усещаха с кожата си, че трябва да се предприеме нещо нестандартно. Да се разчупят стереотипите.
- Моите другари от партийното и държавното ръководство, а и нашите учени, също бяха далеч от тази идея. Да не говорим за колегите от другите социалистически страни.
- Дилемата да бъде или не социализмът
- Впрочем тогава много неща не бяха ясни.
- Тезата ми в автентичния й вид
- Моето верую...
По време на годишнината не се оттеглих, тъй като тогава бяхме в разгара на разработването и оформянето на вече очертаващото се виждане за преустройството на социализма у нас. Това не означава, че бях решил да остана пожизнен лидер. Блазнеше ме мисълта да се оттегля от всички постове, подобно на Дън Сяопин в Китай. Но и след това да помагам на своята страна - както правеше този голям човек. Затова, когато измина един от главните етапи, а именно внасянето и утвърждаването на записката за смяна на системата, през ноември 1988 г. представих в Политбюро молба за освобождаване и за преминаването ми в пенсия. Тя бе отклонена от Политбюро. Въпреки това аз не оттеглих молбата си. Но да не избързвам. Връщам се към проблемите на нашето развитие. В ситуация с остри проблеми се сблъскахме в първата половина на 80-те години. Ситуация, предшествана от период, който бе най-плодотворен в тогавашното ни развитие. Така например между 1970 и 1980 г. националният доход се увеличи повече от два пъти. Този приръст бе постигнат почти изцяло чрез повишаване на обществената производителност на труда. Основните фондове нараснаха от 33 милиарда лева през 1970 г. на около 77 милиарда в края на 1980 г., или повече от два пъти. Реалните доходи на човек от населението от 897 лева през 1970 г.(по тогавашни цени) нараснаха на 1336 лева през 1980 г. Външният ни дълг бе минимален. Ние се радвахме на тези успехи. В началото на 80-те години обаче започнаха все по-тревожно да изпъкват редица отрицателни явления и процеси, които забавяха растежа. Първо - това бе фондоотдаването. През 1980 г. на 100 лева основни производствени фондове се получиха 41,80 лева национален доход, през 1981 г. вече бяха 40,70 лева, а през 1982 г.- 39,30 лева. Имахме над какво да се замислим. Растяха и вътрешните дотации, и дотациите за износ. Изводът бе, че факторите, забавящи растежа на националния доход, ще имат дълготрайно и задълбочаващо се влияние, че те могат да доведат до сътресение още през средата на 80-те години. Някои навярно си спомнят, че такъв анализ аз направих пред пленум на Централния комитет на 15 декември 1982 г. През следващите години се търсеха решения. Независимо от това отрицателните тенденции и процеси останаха и не предвещаваха добро. Тогава стигнах до извода, че каквито и да са успехите, които отчете XIII конгрес на БКП, пред нас са не измислени проблеми, а проблеми, чийто генезис трябва да се търси в същността на процесите. И още. Ако не изведем това в ръководната политическа дейност, ще се въртим в омагьосан кръг на тези и антитези, на преустройство и антипреустройство, на реформи и антиреформи. И всичко това можеше да ни изправи пред криза. Нямаше паника, нямаше объркване. Но нямаше и яснота как ще се разкъса омагьосаният кръг. Ако бъда откровен докрай, не мога да не кажа, че тази поредица от "анти" засягаше основните постулати на политиката - и нейната стратегия, и нейната тактика. Тогава мина доста време в изчакване и ослушване от страна на всички държави от т.нар. братска общност. Това беше своеобразен "принос" в пилеенето на време - най-ценния ни капитал. Особено като се има предвид, че общата конфигурация на света и движещите го сили се изменяха бързо. Времето не работеше за нас, за България и за другите страни от Варшавския договор, в т.ч. за Съветския съюз. И друг път съм споделял, че макар оценката за споменатия конгрес да съдържаше задоволство и увереност, че ще бъде продължено провеждането на дотогавашния курс, още на конгреса се почувства видим спад и в политическата активност, и в мобилизацията на партията, и в настроението на хората. Нещо, което не остана встрани от онези, които не бяха в конгресната зала, а те бяха милионите трудещи се. Редица западни коментатори не пропуснаха да отбележат този момент. Дори се заговори за някакво разцепление в Политбюро. Такъв проблем нямаше. Аз не бях изненадан от общата атмосфера на конгреса, но не очаквах, че апатията така ще се разпростре в конгресната зала. Видно бе, че "обществените фактори", за които вече говорих, очакваха нещо ново, че причините за това не са в самите тях. Ако прелистим доклада и другите документи, ще видим, че XIII конгрес не можа да излезе от орбитата на редица дотогавашни стереотипи, сред които приоритетно място заемаше формулата за развития социализъм. Конгресът не отиде по-нататък. Това ме накара да се замисля, да осъзная още по-пълно кръстопътя, пред който се намирахме, за да се върна - нека това не прозвучи нескромно - към автентичния Тодор Живков. Защото, както ще разкажа по-нататък, още преди конгреса аз бях лансирал коренно противоположни възгледи. Имам предвид моето писмо, изпратено на Горбачов, както и пленумите на ЦК по въпроса за научно-техническия прогрес, които преминаха на високо равнище. Проблемите оставаха Като да беше вчера, спомням си, как още на другия ден след закриването на конгреса събрах моите помощници, за да се посъветвам какво всъщност трябва да се направи, за да се "запалят" хората, да се увлекат в осъществяването на конгресните решения. Не се стигна до нищо особено. Реших да заложа "на сигурно", тоест на издигнатия от XXVII конгрес на КПСС девиз за "качествено нов растеж", за "ускоряване на развитието" и пр. Думи, думи, думи... А истината беше горчива: хората бяха уморени от приказки и решения. Те усещаха с кожата си, че трябва да се предприеме нещо нестандартно. Да се разчупят стереотипите. Показателно беше, че като се започне от втората половина на 70-те години, провъзгласяваните в СССР и в други социалистически страни, включително у нас, "девизи" бяха, общо взето, еднотипни. Говореше се за качество и ефективност, за интензификация, за качествено нов растеж... Според мен общата насока, в която се търсеха решенията, беше избрана правилно. Ала това беше само насоката. Липсваше и виждане, и инструментариум, с които можеше да се провежда в живота новото историческо съдържание. За това ще стане дума по-нататък. Политбюро утвърди набързо съставен документ, който имаше претенцията да формулира "същността на курса", определен от XIII партиен конгрес. Така и не успяхме да отговорим на въпроса в какво ще се изрази "качественият растеж". Всичко се сведе до "нови темпове". По-нататъшният ход на процесите показа, че робуването на споменатите стереотипи си е казало думата и в този документ. Впрочем, той нито "запали" хората, нито бе реализиран. Не е случайно, че скоро след това престанахме да говорим за качествено нов растеж. На хоризонта се задаваше нещо ново, което щеше да провокира по непознат за нас начин и готовността ни, и умението ни да излизаме успешно от трудни ситуации. В края на юли 1986 г. посетих Толбухински и Силистренски окръг. На пръв поглед това беше рутинно мероприятие. Известно е, че аз периодично посещавах окръжни и други центрове, както и стопански, културни и други институти. Малко хора познаваха България така, както я знаех аз. И в двата окръга като че ли нямаше особени проблеми. Имаше план, хората работеха, отчитаха се добри резултати. Аз бях затрупан с такава информация. Замислих се още там, а и след връщането ми - това ли, което видях, е качествено новият растеж? Това ли са решенията на партийния форум в действие? Обяснимо бе, че местните ръководства говореха по-малко за слабости и грешки. Питах се: защо все пак те не поставиха нито един нов, значим проблем, не предложиха нито една нова идея за извършване на пробиви, които просто напираха и в тези окръзи? Смути ме самодоволството и най-вече нагласата, че ако трябва да се решава някакъв проблем, това е въпрос на по-висшестоящите органи. А иначе кадрите бяха добри, познаваха обстановката, умееха да градират задачите. Внимателно анализирах всички тези въпроси през лятото на 1986 г. Съставих работна група. Интересуваше ме къде се къса нишката в политиката и дейността на самата партия, на висшите и местните органи на държавната власт. Ако успеехме да намерим ключа, местните ръководства щяха по-добре да се справят със своите задачи. Но очевидно нещо им пречеше "отгоре", от провеждания тогава курс. Поставяйки така въпросите, извършвайки анализ, изведохме два основни проблема. Единият се отнасяше до съответните партийни, държавни, стопански и други органи. Картината бе ясна - партията е ръководна и направляваща сила. Останалите - нейни "трансмисии", както казваха още Ленин и Сталин. Макар че много по-рано бях отхвърлил тезата за обществените организации като трансмисии, това положение фактически се беше запазило за всички посочени органи. Тогава, през средата на 1986 г., аз още не бях достигнал до извода, че партията не трябва да бъде монополна сила, че е необходимо тя да се изведе от структурата на властта. Моите другари от партийното и държавното ръководство, а и нашите учени, също бяха далеч от тази идея. Да не говорим за колегите от другите социалистически страни. Нека не прозвучи самодоволно, но ние направихме крачка напред с идеите за самоуправляващите се общности. Подробно бе развита постановката, че тези общности следва да бъдат носители на цялата власт в съответната териториална или производствена единица. И то с големи права и отговорности. Нищо не можеше да стои над тях. Така се развързваха ръцете и краката на трудовите колективи и местните ръководства, даваше им се възможност те да мислят със собствените си глави. Както биха се изразили философите, тук имплицитно бе заложено положението, че партията не трябва да бъде "етаж" в структурата на властта. Но само заложено в неявен вид. Ако тогава някой ми бе предложил подобна теза, вероятно щях да я отхвърля категорично. А вътре в себе си сигурно щях и да го наругая... Ето така изглеждаше единият извод, който направих тогава. Запознах членовете на Политбюро. Бяха предприети и някои практически мерки с промени в ръководството на икономиката. Това, което се предлагаше обаче, не беше свързано с цялостния механизъм за функциониране на обществения живот, със самата система. Подобна задача в онова време още не се поставяше. Другият проблем, който изведох с помощта на работната група, бе свързан с механизма на управлението на икономиката. Един "вечен" проблем на тогавашния социализъм. Непрекъснато се внасяха промени в него, но механизмът си оставаше в оковите на старата система. Той самият се беше превърнал в окови за дейността на местните ръководства и на кадрите. Една от определящите причини бе, че той беше "парцелиран" съобразно с изискванията на едни или други икономически принципи, без тези принципи да се вземат и да се приведат в единство. Отнасяше се до въпрос с нови измерения. Още от началто на 60-те години у нас се заговори за пазарни механизми, за пазарни категории, за пазарни отношения и т.н. През средата на 70-те години този въпрос стана повече от актуален. За немалко хора обаче пазарните и плановите механизми бяха несъвместими. А трябваше да се отива постепенно към реформа, за да въведем пазарни принципи. Но как? Насочих своето внимание към такова решение. Опитът на редица страни показваше и показва, че това е реалистична и перспективна стратегия, свързана наред с другото и с начина, по който може да се постигне социална пазарна икономика. Но за да се осъществи това, нужно беше не да се съчетават еклектично пазарните и останалите принципи, включително плановите, а да се приведат те в органично единство. Тогава често употребявах това понятие и, както се вижда, имал съм предвид една реална теоретична и практическа потребност. Да се извърши такъв синтез беше, разбира се, трудно - да не кажа невъзможно, като се има предвид същността на системата. И в това отношение нещо се направи, но проблемите оставаха. Не скривам, извършеният тогава анализ не даде очакваните практически резултати. Но той беше полезен с това, че спомогна да се откроят същинските проблеми. Ако не всички, то поне някои от тях. Както и техните причини. Впоследствие се оказвахме неведнъж в сходни ситуации. Можехме ли обаче да работим с рецептите от миналото, някои от които бяха твърде "изпитани", за да се разделим с тях? Тезата за т.нар. реален социализъм беше просмукала всички клетки на социалния организъм, да не говорим за теоретичната мисъл. Изобщо необходимостта от друг подход напомняше за себе си все по-често и настойчиво. Няма да скрия и обстоятелството, че дотогава бяха пуснати в обращение толкова подходи, че се получи досадна инфлация. По времето на XIII конгрес и след него поднесените от практиката горчиви хапове изискваха действително нов подход, с който можеше да се стигне до същността на явленията, до причините за горчилките. Дилемата да бъде или не социализмът Знаех, разбира се, че в реалния живот и в политиката има причини и следствия. Стремях се да се съобразявам с това и в практическата дейност. Но една от нашите слабости, дължаща се и на мен, бе в това, че големите успехи, които регистрирахме, притъпяваха понякога способността ни да отчитаме неблагоприятните причини и следствия, а оттук и необходимостта да прилагаме подход, насочващ вниманието ни към причините. В новата обстановка ставаше все по-ясно, че разминаването с този подход ни изправя вече не просто пред трудности, но пред дилеми със съдбовно значение за съществуването на самия социализъм. По-късно това изразих в кратката фраза: "Да бъде или да не бъде социализмът". И на мен, вярно е, тогава не ми беше напълно ясно какво от социализма трябва да се промени. И още - за промяна или за смяна става дума. Имам предвид смяната на системата. Фактът обаче, че в основата на търсенията беше и смяната на подхода, имаше решаващо значение за ориентирането в тресавището на започналия книжен бум по т.нар. перестройка, която набираше сили, макар че едва прохождаше, без да са ясни нейните практически измерения. Впрочем тогава много неща не бяха ясни. Не мога да забравя следния случай. По време на разговора ми с Дън Сяопин в Пекин през май 1987 г. стана дума за трудностите в осъществяването на социалистическия идеал, а оттук и за съдбата на социализма. Говорейки за събитията и за процесите в Китай, Дън Сяопин сякаш за да обобщи казаното от него и да насочи вниманието ми към нещо, което той явно оценяваше като особено значимо, подхвърли: "А сега се готвя за среща с Маркс". За мен беше ясно, че Дън Сяопин вмъкна в разговора тази фраза не за да оригиналничи, нито пък за да напомни за напредналата си възраст. Или за да прави някакъв намек за своята роля в историята. Ставаше дума за отговорност пред страната, пред народа. Пред бъдещето. За отговорност на ръководния деец, посветил живота си на социализма. За Дън Сяопин "срещата" с Маркс означаваше равносметка как се решават проблемите на неговата велика страна; как се преодоляват извращенията от времето на "културната революция"; как новото общество решава проблемите на човека. Като слушах Дън Сяопин, пред мен бе разгръщащата се драма на социализма в страните от нашата общност. Каква щеше да бъде нашата равносметка пред Маркс? Очевидно в тази равносметка не можеше да се пропусне как в генезиса, в главното Маркс в много случаи биваше фалшифициран. Така фалшифициран, че преставаше да бъде Маркс. А също как заложеният от Маркс фундамент не беше развит по-нататък така, че да можем да намерим изход от задънените улици, в които се оказахме. И което е особено важно - за да можем да отговорим на въпроса какво е това социализъм. Питах се, питам се и сега - какво е това социализъм? Та нали този въпрос и до днес не е получил адекватен отговор. Но пред мен той изпъкна с особена острота още по време на преустройството. Споделих някои мисли в Политбюро. Споделих мисли и с мои познати. Реакциите бяха нееднозначни. Част от събеседниците ми недоумяваха от моето категорично заявление, че на мен не ми е ясно какво е това социализъм! Едни смятаха, че се шегувам. Други - че оригиналнича. А трети - че правя психологически експерименти, че ги изпитвам. По този повод - една любопитна подробност. По време на юбилея на съпругата на мой добър познат аз отново повторих развитата по-горе теза. Отново последва недоумение. Случи се дори, че години след това един от присъстващите е използвал моето изказване, за да ми прави съответната неласкава "професионална" характеристика... Видите ли какъв ръководител сме имали?! Въпросите ме измъчваха много време. Те стояха не само у нас, в България. Ще си позволя да направя една важна уговорка. Положението, което съществуваше у нас, в нашата страна, се различаваше съществено в положителна насока от обстановката в други социалистически държави. В зависимост от това изводът, който правех за пагубните последици от тогавашната система, не бе изведен главно от положението в България. И ние, разбира се, понесохме трудности и несгоди. Но така или иначе успявахме да излезем по-безболезнено от критичните ситуации, да не допуснем социални катаклизми и провали. В резултат на това социализмът в България разкри убедително и ред привлекателни черти, които ставаха достояние на хората от съседните страни. У нас идваха например да пазаруват и гърци, и турци, и румънци, и "македонци". Имаше даже колективни оплаквания, че българите не можели да пазаруват спокойно в ЦУМ. И още нещо. В немалко случаи чуждестранни делегации, посещаващи СССР, са били съветвани да дойдат в България, за да видят нагледно успехите на социализма... За мое най-голямо разочарование обаче, въпреки всичко проблемът за същността на социализма оставаше недостатъчно изяснен. Търсеха се отговори и от теоретици, и от практици. Какви ли не определения се въведоха: развит социализъм, реален социализъм, еврокомунизъм и т.н. Независимо от това ние не отивахме напред. Маркс до голяма степен си оставаше такъв, какъвто бе моделиран в произведенията на Сталин. А това положение, общо взето, се запази и след неговата смърт. Проблемите напираха. Не се стигаше до онова, което определяше същността на социализма. Имам предвид принципите на социализма. Десетилетия социализмът се изграждаше в съответствие с "принципи", които залагаха неговия по-сетнешен провал... Изкушавам се да разкажа как след 10 ноември, особено в последно време, при мен идват журналисти, научни дейци, политици, общественици. Различни по партийна принадлежност, по манталитет, по способности, по убеждения. Задават ми какви ли не въпроси. И очакват отговор като от последна "земна" инстанция. Изказват се различни съображения за случилото се у нас. И не само у нас. Проявява се интерес към моята дейност в миналото. Отнасям се с уважение и разбиране към събеседниците си. Нали и те, както аз, търсят задоволителен отговор на многобройните въпроси, пред които е изправена страната. Те никак не са малко. Нито пък са прости. Особено ме занимава фактът, че в много случаи моите събеседници правят опити да анализират въпросите, да изнасят сензации, да правят любопитни внушения и т.н., но като правило пропускат главното - да разкриват причините, довели до възникването на едни или други проблеми, довели до много лични драми. Акцентът се поставя върху разнищването на следствията. Така много въпроси остават без отговор. Не подценявам нито частните проблеми, нито личните драми. Зад тях стоят конкретни индивиди, някои от които и досега носят психически травми от миналото. За всичко това трябва да се съжелява. А там, където е възможно, и да се внесат корекции. Ала връщането към всички тези случаи не би било оправдано. Напротив, то би изопачило реалната картина, ако се пропуснат дълбоките причини, независимо дали те са от обективен или от субективен характер. Нещо повече. Неумението да се видят причините означава вместо действително полезен анализ да вземе връх отново "пикантната" материя. Отбелязвам това, защото ходът на процесите и събитията у нас през последните години е така объркан и преплетен с интереси, включително и користни, че изкушението да се търсят "причини" не там, където трябва, взема застрашителни размери. Тук се подвизават и добросъвестни изследователи-публицисти, и користни злонамерени дейци и политически сили, за които ровенето в "причините" е средство и за оправдание, и за оплюване на хора, на цели периоди в нашето развитие. На светли страници от историята ни, на поколения, вложили труда си в изграждането на България. Мръсната пяна, изплувала през последните 7 - 8 години, за съжаление все още не се е очистила. Нашето развитие през последните години, включително около 10 ноември, е богато средоточие на причини и следствия от различен характер, на уроци и поуки за политици и политолози, за историци и за обикновени хора. Тезата ми в автентичния й вид Нямам намерение да теоретизирам. Не се смятам за теоретик. Винаги по съществени въпроси съм се обръщал към учени. Допитвал съм се и до специалисти, и до работници. Преосмислял съм тяхното мнение. Ползвал съм критично съветите им. Нееднократно по време на моето управление съм подчертавал, че това, което обобщавам, е колективният ум на много специалисти от и извън партията, на хора от различни сфери на нашето обществено развитие. Тези, които са работили с мен, сътрудниците ми, знаят, че са могли да разполагат както намерят за добре с нещата, върху които са работили (с изключение на поверителните материали). Да ги ползват, да ги публикуват от свое име. Не омаловажавам и днес техния принос. Имало е случаи, когато предназначени за мен материали са били публикувани с името на автора по мое предложение. Отклоних се от разглежданата тема с даденото пояснение, защото се налагат някои уточнения. Ще продължа изложението си с един известен факт. Когато в интервю на чуждестранни журналисти, взето от мен, се появи твърдението, че Тодор Живков - бившият държавен глава на България, се е отрекъл от социалистическия идеал и изобщо от социализма, аз реагирах мигновено. Излязох с нарочна публикация в "Дума", с която не само опровергах това (то беше плод не на фалшификация от журналистите, а на недоглеждане от моя страна, тъй като не изчетох, както е прието в такива случаи, текста), но потвърдих още веднъж моята позиция. Вярното е - както преди интервюто, така и в самото интервю, а и след него съм се придържал към тезата, развита доста време преди 10 ноември, че коренното обновление на социализма изискваше смяната на тогавашната система на неосталинизма. Да, такава бе моята теза. Тя смути немалко хора у нас, а и не само у нас. Беше и ябълката на раздора, което никак не бе без значение. Въпросът трябва да се разгледа в един по-широк контекст. Смяната на системата далеч не изчерпва същността на моето схващане. Казвайки "смяна", винаги съм прибавял още нещо, без което тази мисъл престава да бъде моя. Нека теоретиците разшифроват и спорят какво конкретно трябва да се разбира под система, обществен строй, обществена формация, модел и т.н. Подобна работа е полезна. Но когато аз пуснах в обращение тезата за смяна на системата, в началото това остана някак си встрани. Впоследствие обаче, т.е. след 10 ноември, хора от почти всички политически сили, включително от БСП, се втурнаха да доказват, че трябвало да се сменя системата, че това означавало смяна и на обществения строй, смяна на социализма с някакъв друг обществен строй. Уважаеми читателю, на мен подобна теза ми е чужда. Говорейки за смяна на системата, аз никога не съм имал предвид смяната на обществения строй, тоест на социализма. Макар че развихрилото се напоследък отрицание на марксизма не пощади и понятието обществен строй, аз използвам това понятие, имайки предвид научната традиция и потвърдените от обществената практика научни изводи. Моето верую... Винаги съм смятал, че социализмът закономерно идва на историческата сцента, за да утвърди нови по-висши исторически реалности и ценности, без да прекъсва естествения ход на човешката цивилизация, без да се отнася нихилистично към колосалните завоевания в материалната и духовната култура на други обществени строеве, без да отрича необходимостта от интеграция във всички сфери на живота. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|