Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Поставям тези въпроси директно, без уговорки, без да търся стилно изящество. Не предлагам и сензационни разкрития. Чужд съм на подобни похвати. Дори когато бих могъл да трупам дивиденти.
- Отново коварното "защо"
- Затъване! Затъване!... Затъваше се дори след 70-те години, когато рязко се повишиха цените на нефта, газта и останалите суровини, с които Съветският съюз разполагаше. При това - в изобилие...
- И отново това коварно "защо" По силата на каква логика тази богата страна трябваше да изнемогва.
- За мен закономерният въпрос "защо" имаше само един отговор. Той отново и отново ме водеше към системата.
- Унгария, която имаше исторически предимства за изпреварващо развитие, както и известни пробиви в съществуващата система, същата тази Унгария изпитваше немалки трудности.
- Ще спомена нещо провокиращо
- Господин Х. разбра моята категоричност. И не се опита да ме убеждава повече. Възможности и действителност
- Предизвикателното послание
- Какъв замайващ финал на перестройката! А самовлюбените перестройчици и до днес се представят за уникални реформатори. Нищо че ги прокле целият техен народ. И не само техният...
Неведнъж съм казвал, ще кажа и сега: Моето верую е, че социализмът е демократично общество без насилие, без експлоатация, без национално и социално неравенство, без мизерия и духовна нищета, общество на свободни хора, развиващи своите заложби и възможности в името на хуманния идеал и т.н. Реално ли е това? И до днес не мога да повярвам, че това ще остане утопия. Няма да остане, защото за много от атрибутите и проявленията на социалистическия идеал ние знаем не само от класическите прозрения на Маркс. Историята така се разви, че милиони хора се докоснаха и до живи реалности, вкусиха от съществуващи успехи. Моля да бъда извинен, но в следващото изложение аз ще се връщам нееднократно към първообраза на този идеал. Тук ще спомена главното, което ме занимава. Когато искаме да обрисуваме първообраза на новото общество, ние не можем да се отричаме от социализма като обществен строй. Той бе извикан на живот от историята, за да се премахнат именно причините за насилието и експлоатацията, за националното и социалното неравенство, за бедността и деградацията на човека. И ако всичко това не намери цялостна и адекватна реализация в познатата обществено-историческа практика, наш дълг е не да се ровим високомерно в предвижданията на Маркс, а да подложим на сериозен анализ причините за последвалите провали, включително и у нас, в България. Азбучна истина е, че общественият строй е определено стъпало в историческия процес, характеризиращо се с една или друга степен на развитие на производителните сили, с присъщите му база и надстройка и т.н. Как ще функционира и ще се развива общественият строй - това се определя от установената система. В този смисъл системата е съответният механизъм на функциониране и развитие на обществения строй. По-нататък. Когато по едни или други причини системата влиза в противоречие с принципите и целите на обществения строй, настъпват колизии, водещи до катаклизми, до кризисни ситуации, а в последна сметка - до разрушаване на строя. Спрях се на тези, ще повторя, известни и малко книжни положения, за да подчертая още веднъж изходната си гледна точка, от която тръгнах, поставяйки още преди 10 ноември 1989 г. въпроса за смяна на системата, установена у нас през годините, когато искахме да изградим социалистически обществен строй. За мен проблемът бе смяната на системата на неосталинизма, а не на обществения строй. С това не подценявам въпроса за системата. Системата е ключът, за да се укрепва и развива общественият строй. Впрочем тези въпроси са в обсега не само на научните анализи и заключения, колкото перфектни и коректни да са те. У хората има и такива прости наглед и съвсем естествени неща като вяра, преданост към едно или друго дело, носталгия по миналото, традиции и т.н. Как ще се нарече този феномен и изобщо феномен ли е това - не зная. Исках само да изтъкна нещо, което се е случвало и с мен. А то е, че понякога раздялата с някои убеждения е сложна драма в живота на човека. Разбира се, и самите хора са различни. Поставям тези въпроси директно, без уговорки, без да търся стилно изящество. Не предлагам и сензационни разкрития. Чужд съм на подобни похвати. Дори когато бих могъл да трупам дивиденти. Отнася се за въпроси, чиито измерения - политически, социални, научни, психологически и т.н., трудно могат да се градират по значимост, ала в съвкупност съставляват същността на един непознат досега в историята трагичен поврат. Поврат, който тепърва ще се изследва и който никога няма да бъде забравен. Отново коварното "защо"? Връщайки се към времето, когато изведохме на преден план преустройството у нас, към времето, когато повечето от нас, ръководителите на партията и държавата, не допускаха у себе си и мисъл за поврата, който щеше да дойде след 10 ноември, не мога да не откроя онова, което у мен зрееше с всеки изминат ден, което постепенно щеше да се оформи като нишка в размишленията ми. И което щеше да придобие приоритетно значение. Сега немалко хора може би ме упрекват, че през този период аз съм се увличал, внасяйки в Политбюро записка след записка. В това някои дори съзират пръста на демагогията. Други правят несериозни внушения, че съм бил под влияние на престараващи се сътрудници, които бълвали разработка след разработка. Има ли смисъл да отговарям на подобни нелепи измислици?... Ще продължа изложението си за ръководната нишка в моето мислене и дейност. Отнася се за това, както вече споменах, че за мен ставаше все по-ясна необходимостта да се изведат на преден план въпросите за системата. Осъзнаването на тази необходимост не бе случайно. Мислено се връщах години, десетилетия назад в нашата най-нова история. Анализирах маса факти и обстоятелства, плюсовете и минусите на изминалите години. Нямах право на друг подход, защото просто липсваха основания да бъда черноглед. България имаше с какво да се легитимира и пред света, и пред собствения си народ. Преди тя бе най-изостаналата страна сред държавите-членки на Варшавския договор. Социализмът я изведе на трето място в общността по производство на национален доход на глава от населението. Ако вземем само годините след XIII партиен конгрес, ще се убедим колко респектиращи бяха резултатите. Повишихме реалните доходи на населението средногодишно с 3,1 на сто, а стокооборота на дребно- с 3-4 на сто. През периода, предшествал непосредствено 1989 г., националният доход се увеличаваше средногодишно с около 5-6 на сто. Нарастваше относителният дял на интензивните фактори. И въпреки това в моите размисли за неблагополучията на социализма присъстваше и България. Мисля, че не е нужна обстойна аргументация. Още в началото на 80-те години аз поставях с острота въпроса, че независимо от постиженията нашите, българските възможности са огромни, а ние не съумяваме да ги оползотворим. Години наред нас ни измъчваше факта, че не можем да достигнем онези резултати, които ни прилягаха. Като се има предвид с какво разполагаме - солидна материална база, кадри, развити икономически отношения с напреднали страни и т.н. Докога щяхме да бъдем ... догонващи? Можехме ли при това положение да бъдем спокойни? Да бъдем доволни? В определен смисъл - да. Защо? Защото другите страни от социалистическата общност и особено СССР бяха в много по-голяма степен под ударите на разглеждания тревожен синдром. Но ясно е, че това не можеше да бъде аргумент за нас. И ние не си позволихме да използваме такъв аргумент. Съществуваше парадокс - в тогавашните условия, дори когато се радвахме на значителни успехи в една или друга област, беше възможен коренен обрат, стига да се провеждаше неправилна политика. Фундаменталният проблем на социализма бе един за всички страни от нашата общност. Особено остро този въпрос стоеше в Съветския съюз. Едва ли е нужно да се доказва защо беше така. Та нали съветската страна бе онзи гигант, чиито огромни възможности никой прецизен икономист досега не е успял да представи дори в приблизителни цифри. Какво му липсваше? Спомням си за мой разговор с видния съветски академик А.Овчинников (той за жалост се помина в разцвета на своите сили и възможности). Беше биолог и познаваше превъзходно постиженията в Съветския съюз. Знаеше истинското положение на нещата. Някак неусетно за двама ни разговорът се пренесе към темата за световните ресурси. Това, което сподели с мен моят събеседник, ме изуми. Знаех, че съветската страна е богата на природни ресурси. Но новото, което научих от академик Овчинников, никога не бях допускал че е възможно. Удивително: с ресурсите, които имаше СССР, светът би могъл да преживее няколко столетия! Да, невероятно беше всичко, което научих в тази запомняща се среща. Не можех да остана равнодушен към онова тежко положение, в което беше изпаднал Съветският съюз. Реалността, битът на съветските хора беше низ от трудности. Вярно е, съветската страна реши не един и два исторически проблема. Но така или иначе тя изоставаше от равнището на световния прогрес в икономиката, в научно-техническата сфера, в социалната област. Защо, питах се и тогава, а още повече днес, не се реализираха възможностите на огромния потенциал на тази велика страна. Страната, която даде на човечеството гениални учени, не съумя да извади от невероятните "сейфове" на родната си наука и да реализира пълноценно великолепните си постижения. Защо? Защо съветските хора живееха по-зле от хората на ред страни, които разполагаха с по-малко ресурси и обективни възможности? Защо съществуваха сериозни ограничения на правата и свободите, включително в духовния живот? Въпросите идваха един след друг. Те просто бликаха... Бях посетил почти всички съветски републики. С очите си видях какво е положението в СССР по села и градове... Притесняваше ме безизходността на проблемите! Затъване! Затъване!... Затъваше се дори след 70-те години, когато рязко се повишиха цените на нефта, газта и останалите суровини, с които Съветският съюз разполагаше. При това - в изобилие... И отново това коварно "защо"? По силата на каква логика тази богата страна трябваше да изнемогва. Учените доказваха, че знаят какво работят, какво са постигнали. И че не са изостанали от колегите си в най-развитите капиталистически страни. Същевременно навсякъде споделяха с мен, че няма мотивация за внедряване на научно-техническите новости, за издигане на технологичното равнище на производството. За подем в духовния живот. Влагаха се ценни средства и ценен научен капитал. Отчитаха се планови показатели. И накрая много от сътвореното потъваше... За мен беше ясно, че само с козметични корективи не можеше да се премахне това безсилие. Наистина пред нас беше огромна страна. И проблемите й бяха огромни и трудно решими. Но когато такава страна, страна с исполински възможности, решаваше някакъв проблем, това беше пробив, резониращ не само в нейното развитие, но и в развитието на света. И изобщо на човешката цивилизация. А призванието на социализма беше такова - да участва в градежа и разцвета на цивилизацията... Още през 1980 г. бях създал връзки с два съветски института по въпросите на външната и вътрешната политика. Получавах техни поверителни, тоест - откровени оценки и изводи за СССР и за международната обстановка. Ще подчертая, че не се касаеше за разузнавателни данни, а просто за научен обмен. Освен това по покана на Давид Елазар, директор на наш научен институт в областта на обществознанието, съветски учени-политолози, философи и икономисти често идваха в България и дискутираха по актуални проблеми. Получавах почти всички техни изводи. Някои от тях бяха много смели и прозорливи (част от тези материали бяха иззети при арестуването ми). Така че аз имах не само официална, но и неофициална информация за положението в СССР. И съм се питал: защо този интелектуален потенциал не се използваше пълноценно от Съветския съюз и не се предприемаха поне някои решителни стъпки към премахването на неосталинисткия модел. Дали ръководителите бяха слаби, дали кадрите - неопитни, или пък имаше други причини. Познавах и други социалистически страни. Много добре ги познавах. Неведнъж съм възлагал на специалисти да анализират получаваната от мен информация за състоянието в тези страни, както и за назряващите парадокси и противоречия в тях. За мен закономерният въпрос "защо" имаше само един отговор. Той отново и отново ме водеше към системата. Чехословакия по икономически потенциал до Втората световна война беше на четвърто място в Европа. По време на така наречения реален социализъм отиде на 14-о място. Въпреки че след известните събития от 1968 г. тя отбеляза значителен напредък. Вярно е, че опитът да бъде направен пробив беше смазан. Но независимо от това новото ръководство предприе и ефикасни мерки, с които бяха премахнати или смекчени някои от недъзите на тогавашната система. Именно това позволи страната да отбележи определен ръст. Още едно доказателство колко важно бе тогава да се правят дълбоки промени в системата. ГДР, за която се шегувахме, че суче от две крави (от СИВ и чрез особените й връзки с ФРГ - от Общия пазар) независимо от високото жизнено равнище на населението изоставаше технологически. Неоспоримите възможности не се довеждаха до пълноценна реализация. Истината беше, че във ФРГ успехите, образно казано, бяха в излишък, а в ГДР бяха в излишък лозунгите. Тоест, на преден план отново бе системата. Унгария, която имаше исторически предимства за изпреварващо развитие, както и известни пробиви в съществуващата система, същата тази Унгария изпитваше немалки трудности. Полша, най-богатата на природни ресурси след СССР от страните на СИВ, снижи жизненото си равнище в сравнение с довоенното. Наистина, направи огромни капиталовложения във въгледобивната промишленост, но с късна възвръщаемост. Стачки и политически вълнения раздрусваха тази велика славянска замя. В условията на изострената международна обстановка, на огромния натиск от страна на някои западни враждебни сили, както и на общите недостатъци на социалистическата система в почти всички страни-членки на Варшавския договор, се стигна до трагични процеси: събитията в Унгария от края на 1956 г.; въвеждането на военно положение в Полша; събитията в Чехословакия през 1968 г... Сега се спекулира със станалото в Чехословакия през 1968 г. и по-конкретно с участието на България. Не се подчертава главното, а именно, че нашето присъствие, ако може така да се нарече, бе символично. От друга страна, несъстоятелни са твърденията, че сме били отговорни, ако не и главни виновници за организиране на нахлуването там. Мисля, никой не си прави сериозни изводи, че нашето съгласие е било нещо повече от формален елемент. Евентуалното несъгласие или особено мнение при съзадената тогава обстановка би ни коствало твърде скъпо. Не срещу ръководителя, позволил си да го декларира, а срещу неговата страна и народ. Защото в историята народите плащат грешките, недомислието или свободомислието на своите държавници. Въпреки всичко това аз подписах 20-годишен договор за сътрудничество и взаимопомощ не с кого да е, а с обявения тогава за опортюнист ръководител на Чехословакия Дубчек и не допуснах той да бъде анулиран. Нямах с какво друго да го подкрепя. Ще спомена нещо провокиращо Става дума за факт, който е неизвестен. За него няма следи нито в архивите на България, нито на бившия СССР. И не може да има. Съхранява се може би в американски архиви. Неведнъж е повдиган въпросът: защо България не мина по пътя на Унгария през 1956 г., на Прага през 1968 г., на Полша... Дали народът или ръководителите му трябва да носят бремето на този упрек? Само със средствата на пропагандата ли са правени опити, оказван ли е натиск да бъдат предизвикани събития, аналогични на унгарските, чешките, полските? Или... Съответните компетентни органи на Запад всъщност съвсем правилно и точно бяха преценили, че у нас подобни опити за промяна без знанието и участието на Тодор Живков са немислими. Нескромно звучи, зная... През 70-те години, не се ангажирам с точна дата, тъй като се доверявам само на паметта си, виден американски бизнесмен, с когото се бях срещал и преди (той е още жив), помоли за лична поверителна среща. На състоялия се между нас разговор той ми предостави уверение, че България можела лесно да получи облекчение в търговията със САЩ и спрямо нея да не бъдат прилагани ограниченията, въведени за някои страни (допълнението "Джаксън-Ваник"). Искаха се няколко реда от Тодор Живков. За мен беше ясно, че това не може да бъде негов собствен почин. Инициативата излизаше от съответни компетентни органи или определени кръгове. Това убеждение доминираше в мислите ми. Той ми заяви недвусмислено, че след моята молба нямало да се прилагат процедурните правила. Не бяха дооценили, вижда се, че Тодор Живков няма да рискува с ход, за който ще се разплаща българският народ. Казах: "Поддържам колективната воля на страните-членки на Варшавския договор и СИВ да осъществяваме свободна търговия със САЩ. И ще се придържам към колективните условия. Нека бъдем реалисти - при сегашните международни дадености и при геополитическото положение на България всичко друго ще бъде авантюра, която ще завърши катастрофално. Никога не бих предприел ход, който крие такива опасности, при това предвидими. Аз не решавам за себе си. Зад мен стои народът". Господин Х. разбра моята категоричност. И не се опита да ме убеждава повече. Възможности и действителност Моите съмнения за правилността на основните насоки, а оттам - и на цялостния градеж на социализма, намериха потвърждение и доразвитие още през 70-те години, при посещенията ми в капиталистически страни. Изразих ги в категоричен и синтезиран вид в т.нар. "сигнални записки". Не можех да приема упрека, че съм се поддал на бляскавата, на външната страна, а не виждам недъзите. Нещата съвсем не бяха така елементарно еднопластови. Ако можеше да се даде еднозначна оценка, тя съвсем не беше в полза на страните от социалистическия лагер. За да не бъда тълкуван преднамерено и произволно, искам да подчертая - никога не съм твърдял и не твърдя, че дори в напредналите капиталистически страни стойностите се развиват и отстояват хармонично. Но за това - по-нататък. Обективната истина ни задължава да отбележим факта, че социалистическите страни от Изпочна Европа, особено СССР, натрупаха немалък исторически капитал. Имам предвид успехите в индустриализацията, в решаването на ред остри социални проблеми, в развитието на науката и техническия прогрес, в създаването на стабилна вътрешна обстановка. Победата на СССР във войната издигна и укрепи неговия авторитет. Създаде се световната социалистическа система. Помним ентусиазма на годините, когато се наливаха основите. Всичко това (а то никак не изчерпва истината за историческия капитал, създаден в социалистическия свят) показваше, че социализмът като обществен строй е факт, намерил не само място под слънцето, но че това е общество с огромни възможности. Да си спомним например, че имаше моменти, когато СССР в някои жизнено важни области (космонавтиката, развитието на ядрената енергетика, лазерната техника и т.н.) завоюва авангардни позиции, които не успя да задържи. Но и направеното разкриваше истината за възможностите на новия строй. Убеден бях, проблемът бе не да се отрича социализмът като обществен строй, а да се "задвижи", за да се превърнат възможностите в реалност. Диалектиката между възможности и действителност беше невралгична точка. Но не абстрактна, а конкретна. Минаваха години. Проблемите никнеха като гъби след дъжд. В "братските страни" взе връх самодоволството. Вярно е, че се заклеймяваха извращенията, деформациите, застоят, свързани на даден етап с една или друга личност. Системата обаче оставаше недосегаема, неуязвима. Повтаряше се - това да направим, това да подобрим, да преустройваме. Изоставането удряше по вярата. Постепенно много неща се превърнаха във фрази, фрази, фрази... "Перестройката" бе ярко разкрасяване и прикриване на безсилието и объркаността с нови фрази. Не мога да кажа, както някои днешни диагностици и пророци, че на мен всичко ми е било ясно, че един ден съм се събудил със съзнанието, че трябва да се смени системата. Но постепенно у мен се наслагваха убежденията, че трябва да се изкоренят причините за това състояние на социализма. Предизвикателното послание Ще приведа някои моменти от писмо, което изпратих на Михаил Горбачов на 18 юни 1985 г. Отнася се за моменти, показващи, че в развитието на социалистическата общност бяхме свидетели на тревожни явления, особено в сферата на икономиката. Естествено, много от основните идеи на това писмо споделях в разговори и с други ръководни дейци на комунистическите партии - както от социалистическите, така и от западните страни. Тази размяна на информация отдавна беше станала традиционна. Доколкото си спомням, на някои близки партии, в които имаше хора склонни към творческо мислене, предоставихме и самия текст на материала. В писмото се поставяха редица остри въпроси: как стана така, че десетилетия наред Западът ни изпреварваше в икономиката, а ние продължавахме да вървим след него; защо социалистическият строй десетилетия вече не може да излезе начело; не е ли парадоксално, че резултати от наши научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистически фирми; защо, за да ускорим техническия прогрес, си служим най-вече със силата на партийния и държавния апарат. СИВ е изчерпал до голяма степен възможностите си. В него трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. Козметичните мерки вече не са достатъчни. Всеки от нас действа откъснато от другите или често си пречим. В писмото се обръщаше внимание и на тревожни явления в политическата система. По някои въпроси пръстът се поставяше в раната. Изтъкваше се, че комплексът от партийни и държавни институции и техният апарат е толкова огромен и централизиран, че отнема непосилни разходи, че около този комплекс се формира цяла социална група, чиито лични интереси и привилегии са насочени срещу всяка промяна. Не се премълчаваха фактите за натрупващото се социално напрежение, за стачките и откритите контрареволюционни действия, за грубото вмешателство на партийните органи в работата на стопанските и държавните звена. Писмото поставяше с острота въпроса, че за разлика от предишните етапи, когато бе достатъчно да се променят само отделни подходи, структури и лица, сега е нужно да се формира нова стратегия. Така изглеждаха през средата на 1985 г. някои от нашите разбирания. Както се вижда, казани са откровено и честно ред истини за груби деформации, които ерозираха социализма. По онова време никой друг от ръководителите на т.н. "братски страни" не се осмеляваше да говори така. Когато се задълбочиха отрицателните процеси, за мен ставаше все по-ясно, че изложеното в този документ в редица невралгични пунктове се отнася повече до следствията, без да се стига до корена, че в него се съдържаха реверанси пред неща, които са не "предимства", а органични недостатъци на "реалния социализъм". Така започнах да изменям схващанията си по въпросите на ръководната роля на партията, демократическия централизъм, плурализма и т.н. Писмото беше документ със свое място и предназначение. С изразената в него тревога за състоянието на социалистическата общност се извеждаха проблеми, които не можеха повече да се заобикалят или премълчават. Оттук изводът, че ние не бива да се самозаблуждаваме и да ставаме жертва на собствената си пропаганда. С мъка в сърцето си все повече се убеждавах през годините 1986-1987-1988, че Горбачов следваше друга логика. След като бе избран за генерален секретар, той не се уморяваше да издига какви ли не лозунги. Макар че някои от тях възпроизвеждаха в нов фразеологичен контекст до болка познати ни девизи от безметежното време на Брежнев. В началото естествено бе онова, което трябваше да впечатли народа. "Нужен ни е повече социализъм!"- се провикна Горбачов. По-сетне той щеше да повтаря този лозунг до втръсване. На определен етап беше хвърлена и бомбата- "Перестройка!". Колко неща се изговориха за перестройката. По какви ли не поводи се шумеше за нея. Социализмът не се променяше. Оставаше си същият. После се случи най-неприятното. Започнаха да се проявяват признаци на разложението. Така се стигна до разпадането на социализма в страните от социалистическата общност в Европа. Разпадна се и Съветският съюз. Какъв замайващ финал на перестройката! А самовлюбените перестройчици и до днес се представят за уникални реформатори. Нищо че ги прокле целият техен народ. И не само техният... Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|