Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Сталиновата интерпретация на марксизма
- Моите различия с Горбачов
- И на това съвещание ние пропуснахме един добър шанс да се извърши пробив в областта на икономическото сътрудничество, където най-осезателно се чувстваше такава необходимост.
- Истината тук е съвсем друга. Нашите представи за действителното преустройство на СИВ просто са се разминавали. И то не в полза на съветското ръководство...
- Юлската концепция не бе плод на кабинетни хрумвания
- Нашите надежди
В България процесите се развиха иначе. Аз се опитах да следвам желязната логика на обновлението на самия социалистически обществен строй. За мен преустройството трябваше да доведе до отказ от неосталинизма, от порочната му система. Наблягам - отказ от системата на неосталинизма, а не от обществения строй, наречен социализъм. Такъв бе замисълът на всичко, което се предприе в България под знака на преустройството. За мен беше ясно, че всеки друг път означава реставрация на предишния обществен строй. И тъкмо поради това, когато съветската перестройка започна да се пропуква, да се изражда, да развихря реставрационни сили и.т.н., когато се убедих, че тогавашното ръководство на КПСС не може да провежда друга линия, в началото аз изразявах тревога, изказвах по-особени съображения. За да стигна по-късно до дистанциране и отказ от горбачовизма, който сам се беше изродил, който нямаше вече нищо общо с действителното преустройство на социализма. Признавам с ръка на сърцето си, че за мен и за партийното ръководство това беше сложен, труден, противоречив процес. Процес със зигзази, с отклонения и понякога с връщания назад, с компромиси, някои от които бяха неизбежни, ако трябваше да се мисли за нашите национални интереси, за съдбата и бъдещето на социалистическия идеал. Международната обстановка бе комплицирана и това налагаше да се подхожда конкретно и отговорно към всеки проблем. За добро или не, не зная, но аз бях последователен в мислите и действията си по главния въпрос - смяна на системата. Дълго време избягвах да говоря, но сега ще кажа. Не само не ми беше леко, но изживявах мъчително това, което ставаше. Можехме ли, имахме ли право на такива реакции и действия, каквито предприех? С това ли щеше да ме запомни моят народ? Сталиновата интерпретация на марксизма Убеден съм, че читателят помни, как много години се внушаваше, че тази интерпретация била творческо развитие на марксизма. За беда, оказа се, че се касае не за "доразвитие", а за една порочна кауза. В същото време отхвърлянето на сталиновата интерпретация не означаваше просто връщане към автентичния марксизъм. Нужни бяха нови идеи, защото светът бе вече друг. Ортодоксалните комунисти не отричаха това, но всъщност си оставаха в орбитата на сталинизма. Най-многото, което те направиха, бе да се "издигнат" до по-рафиниран неосталинизъм. Заклеймяваше се всеки опит да се сътвори нещо от рода на "еврокомунизма". Но и този подход бе най-малкото едностранчив. Нещо, което доведе до криза на еврокомунистическите доктрини. Социализмът в бившата социалистическа общност рухна. Марксистката мисъл е изправена пред сложни проблеми. Същевременно в някои страни социализмът не само се запази, но и се укрепи. Независимо от тази поливалентност, мисля, сега цялостното развенчаване на сталиновата интерпретация е не просто актуална, а решаваща задача с оглед по-нататъшното утвърждаване и развитие на социалистическия идеал. За щастие вече е в миналото практиката отхвърлянето на едно или друго сталинско положение да се дамгосва като ревизионизъм и отстъпление от марксизма. Обаче факт е, че по време на перестройката в СССР, колкото това и да изглежда парадоксално, сталинското наследство фактически бе доминиращо и в теоретичната мисъл, и в практическата дейност. Критикуваше се Сталин и сталинизмът, но тази критика засягаше преди всичко следствията, и то главно онези, с които се печелеше евтина популярност. Сталинизмът, макар и модифициран, оставаше. С това обстоятелство може да се обясни защо аз бях атакуван по възловия въпрос от сталиновата теория и практика, отнасящ се до ръководната роля на комунистическата партия. А за мое нещастие, дори самата атака бе проведена със сталински методи. Моите различия с Горбачов И така, вземайки предвид особеностите и изискванията на тогавашната вътрешна и междунродна обстановка, нашето ръководство изведе преустройството като единствена алтернатива. В началото ние не само приветствахме съветската перестройка, но пристъпихме към анализ на собствените си проблеми. Вече споменах, че през 1985 г. изпратих на Горбачов (по предварителна уговорка) писмо, в което поставях някои нерешени проблеми на социализма и обосновавах необходимостта от нова стратегия. Тогава между нас като че ли нямаше различия. Отговор обаче не получих. Очевидно съветският ръководител си даде вид, че наистина споделя реформаторската линия, или не беше разбрал за какво става дума. Навярно и високомерието, присъщо на повечето съветски ръководни дейци, си е казало думата. Как може той, генералният секретар на ЦК на КПСС, да отделя такова внимание на съображенията и тревогите на ръководител от една малка страна. Не дай боже пък да се съобразява с неговите идеи и предложения. За мен, за ръководството, намирането на верния отговор относно същността на преустройството се оказа далеч по-труден въпрос, отколкото се предполагаше в началото. Естествено беше да се допуснат и грешки. Затова в началото възприех някои пропуски и уязвими места от съветската перестройка и като обясними, и като оправдани. Нещо подобно ставаше и у нас. За мен беше ясно също така, че колкото и необходимо да бе нашето преустройство в главното, в основното да съвпада с перестройката, ние не трябваше механично да я копираме. Имахме горчив спомен от сляпото копиране на съветския опит в първите години на социалистическото строителство и вече се бяхме научили да мислим със собствената си глава. Поне някои от нас. Доколкото можехме и доколкото ни позволяваха... Така или иначе, поздравихме съветското ръководство за неговото намерение да се извърши дълбоко преустройство в СССР. И бяхме искрени. Не заигравахме. Нашата любов към руския народ винаги е била чиста и излизаща от сърцето. Случи се така обаче, че в скоро време у мен, а и не само у мен, започна да се заражда съмнение. Съмнение не като реакция на смелостта и дълбочината на някои от провъзгласените лозунги. Аз вече бях формулирал своето кредо, а именно - да се върви смело напред. Съмненията започнаха поради друга причина. За това се замислих по-определено и с тревога още по време на свиканата по инициатива на Горбачов среща на генералните секретари от страните-членки на СИВ през ноември 1986 г. Темата бе добре избрана - как да развиваме по-нататък Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Въпрос, който измъчваше всички страни от социалистическата общност. Спомням си, преди откриването на срещата при мен дойдоха сътрудници от ЦК на КПСС, за да ми предложат да се изкажа пръв. Това означаваше, че от мен се очаква да дам тон за подкрепа на изказването на съветския ръководител. Разменихме мисли. Давайки си сметка за деликатността на въпроса, който исках да поставя наред с другото, казах, че това би прилягало повече на техния ръководител, отколкото на мен. Наблегнах, че СИВ отдавна се е превърнал в паразитна институция, която вреди на общото ни дело. Че аз бих подкрепил, ако от съветска страна се предложи политическа декларация за коренна реорганизация на СИВ. Моето становище бе, че светът е достигнал висока степен на интернационализация на всички основни сфери, поради което създаването на мощни интегрирани общности е историческа необходимост, пример за което е Европейската общност. Нещо подобно следваше да се изгради и между страните-членки на СИВ, след което да се търси интеграция с европейските и други регионални и световни общности, съобразно с изпитаните принципи на пазарната икономика. Изказването на Горбачов ще възпроизведа по памет. В него се съдържаха какви ли не декларации за необходимостта от прелом в цялата система на сътрудничеството между страните-членки на СИВ. Със самочуствието на първооткривател той говори за равноправие и взаимна отговорност. За самостоятелност на партиите и страните, за последователно провеждане на принципа на взаимната изгода и взаимната помощ в икономическите отношения. За прехода към широко производствено коопериране и т.н. Няма да премълча - подобни неща бяхме слушали и по-рано. Още по времето на Брежнев. С тях особено се спекулираше от страна на Чаушеску. На съвещанието, когато чу изказването на новия съветски ръководител, той бе видимо доволен и с повишено настроение. И този път обаче не се стигна до възловия проблем в развитието на СИВ, свързан с премахването на съществуващата система, с формирането на нов тип икономическа общност. Отново позицията на съветските ръководители ни дърпаше назад. Естествено, с това аз не можех да се съглася. Макар че в изказването на съветския ръководител бяха поставени някои нерешени въпроси, в цялост то ни дърпаше назад. Явно съветското ръководство бе далеч от новите реалности в света, от действителните потребности на социализма. В изказването си аз споменах с няколко добри думи изложените мисли, ала поставих ударението върху жизнено важния и решаващ за тогавашната социалистическа общност въпрос за развитието на производителните сили, където изоставахме застрашително, за съобразяването с дълбоките промени в напредналите страни и т.н. Горбачов насочи нещата в друга посока. Това пролича най-вече от лансираните и проведените постановки за механизмите на функциониране и особено за разплащането. Съветът за икономическа взаимопомощ бе едно нещо, но той имаше механизми, които като рухнеха, рухваше всичко. По принцип никога не съм бил против усъвършенствуването на механизмите, за които става дума. Но да вземем например следния проблем. СССР въведе разплащането в долари. Въведе го зад гърба ни, без да обсъди и да съгласува това с другите страни, включително и с България. Тези страни бяха оставени да се оправят сами, те бяха продадени и в тази област. Това естествено се прикриваше зад социалистическа фразеология. Реалностите бяха съкрушителни за развитието на социалистическите страни. И на това съвещание ние пропуснахме един добър шанс да се извърши пробив в областта на икономическото сътрудничество, където най-осезателно се чувстваше такава необходимост. На една от следващите ни срещи с Горбачов отново засегнах същия въпрос. И този път той не взе отношение. Това стана на връщане след посещението ми в Китай през май 1987 г. Успехите на Китай, за които разказах, косвено подсилваха аргументите ми за СИВ. (Впрочем, тези свои мисли аз бях отстоявал категорично още по времето на Брежнев. Вероятно и този фрагмент от моите позиции за реформа на социализма имаше предвид Дън Сяопин, когато на срещата ни в Пекин подхвърли: Ние, другарю Живков, знаем, че вие скришом провеждате реформи). Сега от някои писания на бивши ръководни дейци на КПСС научавам, че видите ли, още в началния период на перестройката съветското ръководство било поставяло рязко въпроса за бюрократизма в структурата и работата на СИВ. Че до този момент СИВ бил подлаган на остра критика от техните партньори, но за всички било ясно - това била завоалирана критика по адрес на Съветския съюз изобщо. Хитър, но прозрачен ход. Дълбоко заблуждаващ и с късна дата. Истината тук е съвсем друга. Нашите представи за действителното преустройство на СИВ просто са се разминавали. И то не в полза на съветското ръководство... Не мога да отмина първия, сериозния, така да се каже, сигнал, че между мен и новия съветски ръководител има различия по същността на преустройството. И то по принципни въпроси. Различия, обявени публично, макар и в завоалирана форма. Някои може би все още помнят, че в началото на 1987 г. се състоя Януарският пленум на ЦК на КПСС. Доклад изнесе генералният секретар. В него се съдържаха ред постановки, които аз възприех. Казаното за демократизацията само по себе си не можеше да не се приветства. Същевременно докладът очертаваше линия на преустройство, която бе в разрез със същинските проблеми. Той бе отрупан с какви ли не "заклинания" и призиви за повече социализъм, за гласност, плурализъм и т.н. Имаше и словесна атака срещу слабостите на неосталинизма, което отдавна беше станало достояние на партията и народа. Отсъстваше или почти отсъстваше главното - анализ на порочната система, в условията на която всеки призив за повече социализъм означаваше призив за повече безобразия и извращения. Не се отчиташе сериозно, че искането за демокрация ще увисне във въздуха, ако се забрави фундаментът, по-конкретно икономиката и научно-техническият прогрес. Ако се забрави и онова ново в света, което налагаше да се премахнат причините за застоя и деформациите, съдържащи се в самата система. Не е случайно, че впоследствие КПСС се мяташе от една крайност в друга, без да намери верния път. Запознавайки се с доклада, за мен вече нямаше съмнение, че съветската перестройка тръгва по опасен път. Дистанцирането ни бе неизбежно. Аз подготвих проект за записка до Политбюро на нашата партия. В него се приветстваше пленумът на ЦК на КПСС. Наред с това (в началото открито, а след предварителните обсъждания, където бе изразено опасение от моята откровеност, критичният тон бе смекчен и редица моменти бяха снети) в записката се сдържаха резерви и несъгласия, които, колкото и да бяха прецизирани по правилата на "тънката" дипломация, внимателният прочит не можеше да не забележи. Моята позиция нямаше нищо общо с някакви резерви или отказ от гласността, плурализма или демократизацията. Както по-късно някои се опитаха да я фалшифицират. За мен реалният проблем беше ще се промени ли или не системата, ще се изведе ли съветската икономика от плачевното състояние, в което се намираше. В Секретариата на ЦК на БКП проектът за записка получи подкрепа. Но в този първоначален работен вариант, както вече споменах, липсваше дипломацията. От това се възползваха някои хора, които информираха съветското посолство. Чудя се дали да ги споменавам. Те са добре известни... За съжаление някои съветски лидери поощряваха традицията за доноси и нечистоплътни игри във висшето ръководство на нашата страна. Целта беше ясна - да се държат в постоянен "шах" ръководителите на партията и държавата. Особено - първият ръководител. Имаше и такива колеги, които "срамежливо" и с "намеци" изразиха пред мене учудването, че съм възприел тази позиция. За да се избегнат ненужните усложнения, още преди да бъде внесена в Политбюро записката бе преработена. Като цяло обаче тя "каза" онова, което исках да кажа. По-късно разбрах, че със съдържанието й са били запознати на най-високо място. Колко внимателно са били следени всички наши стъпки се вижда от изнесения от Вадим Медведев (бивш виден съратник на Горбачов) в негова книга факт, че в първоначалния проект на нашия документ се е съдържало в явна и рязка форма несъгласие с принципни моменти от перестроечната линия на съветското ръководство. Не ми остава нищо друго освен да благодаря на Медведев за тази ценна информация. Нещо, което, разбира се, никак не ме изненада. Ще си позволя да го запитам: "Как би могъл да се съгласува с провъзгласената от вас линия за "независимост", "самостоятелност", "равноправие" и т.н. фактът, че вие сте се добрали до "първоначалния проект" на моята записка? Проект, който, както всеки един, е документ в работна фаза и до него имат достъп само работещите. Защо не изкажете публична благодарност на вашите информатори, огласявайки имената им?"... С всеки изминат ден преустройството ставаше главна тема в нашата работа и в стратегически, и в тактически план. Толкова започна да се шуми по нея, че не се прецизираха проблемите, които трябваше действително да се подхванат. Всички бяха за преустройство. Виждах това. Но и всички го разбираха по различен начин. Не ме притесняваше, че редица ръководни дейци от партията, държавата и обществените организации се надяваха, говорейки с патос за преустройството, да постигнат свои лични кариеристични цели. Имаше ги и такива. Това беше тъжно, но обяснимо. А мен ме измъчваше липсата на ясна концепция за същността, хода и очакваните резултати от преустройството. За СССР вече казах. В други "братски страни" положението бе още по-отчайващо. Имаше и такива (например ГДР), в които бе наложено табу по тази тема. Объркването беше пълно. Липсата на ясна концепция бе причината известно време да изчаквам. Мисля, едва ли някой ще се заеме да отстоява противното становище. Т.е., че сме можели да действаме на широк фронт без обоснована концепция. В моите замисли преустройството беше не само сложен, но и повратен процес. Една любопитна подробност. Имайки предвид именно това, известно време аз се колебаех как да наречем документа, който щеше да бъде подготвен. Предлагаха се какви ли не заглавия. Повечето от участващите в това обсъждане се въздържаха да предложат термина концепция, тъй като с него се беше получила своеобразна инфлация. Опасяваха се да не се схване като поредна изява на "модата". По-късно надделя съображението, че съдържанието на документа ще обхваща действително генерални проблеми с фундаментално значение, поради което понятието концепция ще отразява най-точно същността на посочения замисъл. Следователно нямаше опасност от неговото профаниране. Юлската концепция не бе плод на кабинетни хрумвания Останал е в паметта ми поводът да премина към решителни действия за оформянето на цялостно виждане за преустройството у нас. Това бе подготовката на моята реч пред конгреса на Комсомола през средата на 1987 г. Бях поканен да се изкажа. Първоначално приех. Не можех да откажа, тъй като по правило участвах в конгресите на основните обществени организации. Пък и ставаше дума за младежта, за нашата утрешна смяна. Поисках справка от моите сътрудници. Бях решил, че ще е добре пред младежите да говоря за идеалите. В този дух бе и подготвената справка. Но у мен се породиха съмнения. Голямо, твърде голямо беше разминаването между идеали и действителност. Мислих, мислих и реших - няма да се изказвам. Сигурно се питате - защо? Запитаха ме и моите сътрудници. Извиках ги на другия ден, благодарих им за извършената работа и заключих: "Вече няма да се изказвам на такива конгреси. Зададе се конгрес и ние се чудим какво да се каже, за да свържем проблемите с преустройството. Идеалите? Идеалите са прекрасна тема, но как ще ги осъществим, ако не преустроим цялостния ни обществен живот. Априлският модел не работи. Трябва да се подготви цялостно виждане за преустройството, което да достигне до смяната на модела на социализма в България. Новият модел следва да доведе до превръщането на обществото в самоуправляващ се социален организъм, до премахването на монопола на партията, до равноправието на различните форми на собственост, до плурализъм и т.н. Поставете въпроса за идеалите в такъв контекст и ще видите защо сега аз се отказвам да говоря за тях. Много е лесно да се говори за идеали, ако не съществуваха острите проблеми, с които ежедневно се сблъскваме. С демагогия не се занимавам. Кого ще лъжем? Народа ли? Никой досега не е успявал да направи това. Аз вярвам в народа! Искам и той да ми вярва!" Така се роди Юлската концепция, която бе утвърдена на пленум на ЦК на БКП. Както се вижда, тя не бе случайна. Нито бе плод на кабинетни хрумвания. Нейното изработване бе предшествано от сериозен анализ и опит да се отговори на редица фундаментални проблеми, които вълнуваха и тревожеха милиони хора. Внесеният от мен материал в Политбюро получи подкрепа от страна на присъстващите. Само в изказването на секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов се постави под съмнение необходимостта от подобен глобален документ. Предлогът бе, че сме били разполагали с партийната програма от 1971 г., която описвала "точно", с "голяма научно-политическа сила" бъдещото състояние на нашето общество. Какъв парадокс! За този човек, изглежда, времето бе спряло. В същото изказване се обръщаше внимание и на това, че в документа не били разкрити много неблагоприятни икономически процеси. Документът не бил стигал докрай в критиката на редица други слабости. И т.н., и т.н. И сега съм убеден, че постъпих правилно, когато не дадох отговор на опита да бъде отречен този документ. Не можеше с партийната програма, която съответстваше на изминати етапи, да се решават новите проблеми, да се отива към коренно обновление на обществото. Що се отнася до "тревогата" за икономическото състояние, и тук не се правеше откритие. Нито пък се провокираше с нещо Политбюро, тъй като в мои изказвания и в документи на Политбюро години преди това бяха констатирани такива слабости. Проблемът бе не да се преоткриват известни вече неща, а да се предложат ефикасни мерки. Това критикуващият не направи. Ще се върна към хронологията. Внасяйки проекта в Политбюро, замислих се какво трябва да кажа, преди да започне дискусията. В реда на нещата беше да се пояснят причините, които наложиха да се подготви такъв документ. Предварителните отзиви издаваха наред с одобрението и известна тревога. Не се ли отиваше твърде далеч? Някои например бяха смутени, че записката поставяла с острота въпроса за разбиването на бюрократичния слой, оформил се фактически като нова класа в нашето общество. Бях решил да отида докрай. В моето встъпление обясних какво имам предвид. Поставих въпросите: защо ние обявихме, че социализмът е прогресивен обществен строй, а на практика той се оказа в ариегарда; защо се провалихме в научно-техническия прогрес; защо не осигурихме висок жизнен стандарт на народа, въпреки че обещахме това; защо не успяхме да създадем нов, по-висш тип демокрация; защо се стигна до прояви на корупция; защо се допусна разминаване между идеали и действителност; защо все още има рецидиви на култ към личността, включително към моята личност, и т.н.? По-късно на пленума на ЦК отново изброих тези въпроси, посочвайки и други, не по-малко фрапантни. Въпросите, поставени така открито, бяха моя искрена изповед, една тежка присъда и за ръководството, и за ЦК на БКП, и за мен. Бяха жестока самокритика за партията. Не скривам, всичко това никак не бе лесно. Но то бе казано. Партията и ръководството поеха отговорност, като провъзгласиха дотогавашния т.нар. априлски модел за неадекватен, издигайки тезата за нов модел. Между другото, колко далеч се отиваше показва фактът, че именно в Юлската концепция има цял раздел, в който се обосновава защо комунистическата партия не трябва да бъде "етаж" във властта. Тук неслучайно, а това ще разкрия по-нататък, бе избран своеобразен словесен израз на едно принципно различно от дотогавашните разбирания положение. Заложиха се редица постановки, чието развитие и конкретизиране означаваше да се даде простор на плурализма. Бързам да уточня. Казаното не означава, че подценявах ролята на партията. Поставяйки въпроса за нейното извеждане от структурата на държавната власт аз имах предвид, че тя не може да бъде организация, която управлява държавните дела. Същевремено, както всяка друга партия, така и нашата не е културно-просветно дружество. Тя е организация, която трябва да формулира политически цели, които са въплъщение на нейните идеали, както и да разполага с програма за постигане на тези цели, за мобилизиране на хората за тяхното осъществяване. В този смисъл партията, изработвайки съответни политически оценки и становища, е с политическа отговорност за хода на обществените процеси. Друг е въпросът дали тези оценки и становища ще се превърнат в законодателни и изобщо в държавни нормативни актове. Това е право на върховния законодателен орган. По същия начин стои въпросът и с изпълнителната, и със съдебната власт. Така нещата идват на мястото си, премахва се едно извращение в установените принципи и механизми на функциониране на обществените организми. Нашите надежди Не спряхме дотук. Предприеха се практически стъпки. Непосредствено след пленума бе прието смело, новаторско решение за т.н. атрибути на властта. Утвърдиха се мерки за демократизиране на обществено-политическия живот и за подобряване на икономическия механизъм. Възприе се ново териториално деление. Бяха премахнати окръзите. Опрости се структурата на апарата на партийните и обществените органи. Предвидено бе сериозно съкращаване на щатни служители и преминаване в по-широки мащаби към работа на обществени начала, в т.ч. и в ЦК на партията. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|