Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Спомням си, в годините на преустройството, особено след 1987 г., имаше и други подобни случаи. През есента на 1987 г. бяха отстранени от БКП четирима преподаватели от Софийския университет.
- Да не се спира промяната. Това беше императив! Дори в протакането, в задържането беше заложено пагубно отражение върху цялостното ни бъдещо развитие.
- Новият Министерски съвет
- Пето. Защо при проектосметна документация за газопровода между СССР и България с първоначална стойност от няколко стотин милиона долара на практика той надскочи 1,5 милиарда
- За стратегията на Запада
През септември-октомври 1988 г. проведох нещо като "мозъчна атака" за възможните варианти в този процес. Някои от дисидентските прояви бяха вече факт. Много от участниците смятаха, че целта на дискусията ни е да търсим "теоретични" аргументи, за да се пресекат дисидентските прояви. Още в началото обаче за мене беше ясно, че подобни прояви трябва не само да не ни смущават, а напротив - да се оставят да се развиват. Имах предвид, че сблъсъкът на различните мнения ще подпомага появата и растежа на новото. Не виждах нищо нередно в това да се изразява несъгласие. Отидох по-нататък. Ако ние осъществяваме смяна на системата, обяснимо е, че в този сложен и противоречив процес ще се формират различни политически сили, което на практика би означавало да се създаде политически плурализъм. Повечето от тези неща обаче бяха още в сферата на нашите намерения. Макар че практическото решаване на някои въпроси беше в ход, имаше факти, които ме смущаваха. Смущаваха ме например проявленията на двуликия Янус. Затова пресичах ообяснения за подробности, за конкретни имена. Сервилните доносничества от хора, изричащи думи с апломб зад гърба ми. С омерзение, пряко волята си, понякога се сещам за тези пластелинени хора. След ноември 1989 г. те щяха да бъдат вече герои. Не завиждам никому за такъв "героизъм"! Основният въпрос беше друг. Никога не съм си представял преустройството без плурализъм. Едновременно с това никога не съм заигравал с него. Защото си давах сметка, че и най-малката грешка тук може да ни струва скъпо. Аз бях не за самоцелен плурализъм, а за разгръщането му на реална демократична основа. Неговите граници трябваше да са очертани преди всичко от Конституцията и от законите. Тези промени предстояха. Затова не утвърждавахме появяващите се организации и дружества. За съжаление това продължи повече, отколкото трябваше. Но нека се върна към изходната си мисъл. За мен въвеждането на действителен плурализъм не означаваше, че един ден хората ще се събудят и ще научат за "декрет", с който се разрешава създаването на различни партии, движения, клубове... Плурализмът би бил дълбока и реална промяна, ако е органична част от процеса на съзиждането на съвременно гражданско общество с всичките му атрибути. В началото на 1989 г. аз подготвих специален документ, в който се излагаше тезата за гражданското общество. Повод за това бяха нашумелите случаи, обявени от някои заинтересовани люде за ярка проява на дисидентство. За съжаление и досега не стихват спекулациите, с които се цели да се докаже, че преди 10 ноември в недрата на българското общество се развивали здрави реформаторски сили, противопоставили се на тоталитарния режим. Тогава дълго се колебаех дали си струва да се спирам на всичко това. Отчитайки обаче, че се касае за псевдо-опозиционни прояви, чийто резонанс сред обществеността не бе за пренебрегване, аз реших да поставя този кръг от въпроси в партийното ръководство. За какви прояви всъщност ставаше дума? Първата дисидентска "проява" бе свързана с прожектирания през март 1988 г. документален филм за тежката екологическа обстановка в Русе и със създаването на така наречения Русенски комитет. Както съм пояснявал и друг път, тогава нашето ръководство положи огромни усилия за решаването на този проблем. Неслучайно бяхме обявили, че русенският случай е проблем с национално значение. Водих многократно разговори с Николае Чаушеску. В края на последния ни разговор заявих, че няма повече да се срещам с него, ако не бъде премахната причината за геноцида на русенските граждани. Чаушеску си замина, без да пророни нито дума. Впоследствие по линия на Министерството на външните работи и посолството не само протестирахме, но и отправихме предупреждение, че обмисляме въпроса за скъсване на дипломатическите отношения. Направихме пред румънската страна дори декларация, че сме готови с наши средства да изградим такъв завод, какъвто бе завода-замърсител в Гюргево. Дойдохме до извода, че ако се наложи, може да се измести и Русе. Предприеха се ред мерки за премахване на източниците на замърсяване в самия град Русе. В резултат на всичко това румънският завод - главният замърсител, бе демонтиран. Той бе със съветско оборудване и износен. После се оказа, че има и втора площадка-замърсител. Агонията продължи. Продължиха и нашите усилия. Въпреки нееднократните покани на Чаушеску да посетя Румъния, аз категорично отказвах. Не се уморявах да повтарям, че така ще бъде дотогава, докато не се реши проблемът с обгазяването на Русе. Естествено, война не можехме да обявим, но ние нямахме намерение да се примиряваме. Бяхме настойчиви и настъпателни. Не допуснахме никакви, абсолютно никакви компромиси. Ето в такава обстановка се свика събранието за Русе, прожектира се филм и се избра Русенски комитет. По принцип ние нямахме нищо против подобна проява. Аз дори се гордея, че българската интелигенция се възправи срещу сполетялата ни беда. Какво ни смути тогава? Смути ни това, че на събранието присъстващите не бяха информирани обективно за състоянието на нещата. Не беше изяснено пред тях за предприетите сериозни стъпки за решаване на проблема, за това, че с него сме се занимавали на най-високо равнище. А още по-смущаващо бе, че част от ораторите бяха представили в изопачена светлина въпросите и бяха хвърлили необосновани нападки и обвинения срещу ЦК и Министерския съвет, създавайки по този начин условия за развихряне на недоволство сред нашата общественост. Нищо, абсолютно нищо от вече направеното не е било изнесено и обяснено на събранието. Това събрание фактически се бе превърнало в своего рода интелектуален плювалник, в който са се упражнявали и състезавали по надплюване хора, претендиращи да бъдат съвест на нацията. А всъщност с действията си те създаваха допълнителни пречки. Не е случайно, че от това се възползваха някои зложелатели на социалистическа България... Как трябваше при това положение да реагира Секретариатът на ЦК на БКП? Трябва да кажа, че по принцип той постъпи правилно. Реши се да бъдат поканени членовете на Русенския комитет и да им се обясни стореното до момента. Така се и постъпи. Част от поканените обаче продължиха да отстояват своите позиции, с които се отричаше извършеното дотогава от съответните партийни и държавни органи. Нещо повече. Продължиха да ги упрекват в бездействие и едва ли не в провеждане на една безотговорна политика. Мисля си дали пък не целяха с тези си действия да останат в историята като герои, като спасители на бедстващ български град. Като дисиденти, дръзнали да афишират публично и смело своите позиции. Какво още можехме да направим, за да ги убедим, че на най-високо равнище се върши дори невъзможното? Повторно проведената среща също не даде резултати. Не беше ли уместно, питам се днес с горчилка, при такава ситуация една уважаваща себе си партия да изключи част от тях от своите редове? С голямо разочарование и с известно недоумение днес се питам още по-настойчиво. Бяха ли това действително дисиденти, инакомислещи? Инакомислещи, стоящи на родолюбиви и хуманни, на честни позиции? Защото това, което правеха някои от посочените "герои", беше проява не на инакомислие, а на нещо друго. Те, съзнателно или не, не зная, създаваха трудности, изопачаваха реалното положение, служеха си с измислици. В крайна сметка - пречеха на правилното, най-разумното уреждане на въпроса. Това не бяха дисиденти в оня смисъл, в който се представяха пред обществеността - борци за истината, за справедливостта, за човешките права. Те бяха имитация на дисидентство... Спомням си, в годините на преустройството, особено след 1987 г., имаше и други подобни случаи. През есента на 1987 г. бяха отстранени от БКП четирима преподаватели от Софийския университет. Междувременно зачестиха интервютата и изказванията на критично настроени интелектуалци по западни радиостанции. Подобни прояви, повярвайте, не ме смущаваха. Давах си сметка, че в условята на политически плурализъм е нормално да се проявява открито критицизъм, да се показва несъгласие с едни или други постановки и решения. Не виждах нищо нередно в това и от други съображения, за които стана дума по-горе. Същевременно не можеше да не се реагира на това, че някои от "архитектите" на тези инициативи афишираха не болка за народа и за съдбата на родината, а стремеж да изопачават реалното състояние, да игнорират усилията да се преустрои обществото, да клеветят хората, които влагаха сили и енергия за обновяването на България. И всичко това - в разрез със съществуващите закони и морални принципи. Как трябваше да се реагира на подобно "дисидентстване"?! Имаше, разбира се, и изключения, за които ще стане дума по-нататък. Особено внимание заслужава случаят с Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден през 1988 г. От голямо значение беше фактът, че клубът декларира на думи своята причастност към идеите на преустройството, заложени в юлската концепция, а също своята готовност да излиза с идеи и предложения за решаване проблемите на страната. В същото време болшинството, ако не всички, от членовете на клуба открито демагогстваше с демокрацията, създаваше трудности, пускайки в ход разни измислици за страната и съществуващите порядки. Ето в такава обстановка ние трябваше да търсим нови идеи и модели, да създаваме елементи, присъщи на гражданското общество, като по този начин се залагаха основите на широк плурализъм. Някои формирования фактически бяха легализирани. Коригираха се ред погрешни, прибързани и непремерени мерки спрямо отделни лица. Бяха отстранени от ЦК и държавния апарат хора, които със своето противодействие къде съзнателно, къде - не, пречеха на обновителните процеси. През 1988-1989 г. за мен не беше тайна, че в страната се групират хора, ръководени пряко от съветската дипломатическа мисия. Наши известни дейци бяха "обработвани" и при посещенията си в Съветския съюз. Окуражен от промените в света не допусках, че организацията срещу промените в България е отишла толкова напред. Че ще придобие такъв уродлив вид. Основните постановки и насоки за развитието на обществото, за преструктурирането на икономиката, бяха ясни. Редица лостове за икономическата промяна бяха освободени. Бяхме предоставили милиарди на фирмите. За мен най-важното беше да не се забатачи икономиката. Бяхме навлезли във фаза, опасна за страната. Ако трябваше да спрем, щяха да се нанесат неоценими, непредвидими вреди на икономиката. Защото вече бяхме задвижили основните механизми. Всичко трябваше да се регулира. Парламентът и правителството щяха да излязат с насрещни нормативни актове. Да не се спира промяната. Това беше императив! Дори в протакането, в задържането беше заложено пагубно отражение върху цялостното ни бъдещо развитие. Ето това е единият момент, който бе крайно неблагоприятен за провеждането на радикални реформи у нас. Само за няколко години рухнаха изгражданите с десетилетия производствени, технологични и финансови връзки. Това създаде крайно неблагоприятна ситуация, която започна да задържа процесите на преустройството. Наложи се нещо, което не можеше да не ограничи ефективността, бързината и последователността на реформите у нас. Натрупаният в миналото потенциал започна да се изчерпва. Във връзка с усложняването на обстановката в някои социалистически страни през 1989 г. изпратих ново писмо до Михаил Горбачов. В него обосновавах необходимостта да се разберем и да разработим мерки за излизане от кризата. Но и това мое писмо остана без отговор... Новият Министерски съвет Неудачният екип на Министерския съвет, по-специално в лицето на Георги Атанасов и Андрей Луканов, не създаваше благоприятни условия за хода на реформите. Докато решенията на Централния комитет и Политбюро очертаваха радикални мерки в областта на икономиката, Министерският съвет проявяваше безотговорност, нерешителност и липса на инициативи. Нито едно от нашите решения не беше изпълнено. Дори нещо повече. От Министерския съвет в Централния комитет се внасяха нереални планови показатели, в резултат на което се вземаха неверни политически решения. Особено важно е да се знае, че ние се сблъскахме и с недобросъвестност, което ставаше за сметка на националните интереси. Именно затова на посочените тогавашни членове на Министерския съвет могат да бъдат зададени следните въпроси: Първо. Защо пет години подред правителството е изграждало валутния баланс на страната на база на планиран износ за 3,6 милиарда долара, след като в продължение на 4-5 години той е достигал едва 1,5 - 2 милиарда долара? Именно валутният баланс на страната е заблуждавал всички в политическото ръководство, като е бил представян баланс за около 4 милиарда. Т.е. за няколко години се е криела разликата от няколко милиарда долара между вноса и износа. Това на практика всъщност доведе до валутната задлъжнялост на страната. Второ. Защо правителството и по-точно Андрей Луканов анулираха такива постигнати договорености, според които Заводът за тежко машиностроене в Радомир за две години щеше да осъществи производство в размер на 600 милиона долара, а за пет години - производствена програма за 3 милиарда долара, като 35 на сто от износа се гарантираше от Япония? Вместо това заводът бе "прикачен" към съветски машиностроителни и металургични заводи, които за 100-150 години не можеха да изплатят изградените производствени мощности. Трето. Защо съответните дейци от Министерския съвет не изпълниха многократните решения на Политбюро за преустройство на системата на външната търговия и подчиняването на външнотърговските организации на фирмите-производители? Години наред мнението на правителството саботираше тези решения. Четвърто. Защо правителството години наред задържаше сключването на договори със САЩ, които гарантираха проучването на нефтонаходища в Черноморския шелф? Вместо това се сключи договор със съветски организации, с което се загуби време и на практика не се постигна нищо. Пето. Защо при проектосметна документация за газопровода между СССР и България с първоначална стойност от няколко стотин милиона долара на практика той надскочи 1,5 милиарда? Шесто. Защо валутната комисия при Министерския съвет похарчи 700 милиона долара от валутния резерв, като се опита да скрие това от управителя на Българската народна банка Васил Коларов и лично от мен? А, както е известно, предсседател на тази комисия беше Андрей Луканов. Тук аз посочих само няколко примера. Бих могъл да продължа тяхното изброяване. Но и те са достатъчни, за да се види как със своите действия Министерският съвет на практика проваляше правилни политически решения. Нямаше нито един кардинален въпрос, който да бъде подхванат с нужната сериозност и отговорност от тогавашното правителство. Така се трупаха проблеми и "топката" като правило се прехвърляше в Централния комитет и Политбюро. Ако трябва да се говори за моята политическа отговорност, един от съществените моменти в тази отговорност е, че не внесох навреме въпроса за кадровото обновление на Министерския съвет. Сега се правят спекулации като се твърди, че никой не е смеел да взема решения, без да ги съгласува с мен. Истината е, че нито аз, нито някой друг се е бъркал в работата на Министерския съвет. Например в последните три години преди 10 ноември 1989 г. въпросите за решаването на нашите задължения бяха изцяло предадени на Министерския съвет. Стилът на работа на правителството се предаваше на местните органи на управление, които също проявяваха непоследователност, безпринципност и непрофесионализъм. На практика правителството се оказа дестабилизиращ фактор в развитието на преустройствените процеси. Вижда се, ние нямахме преди всичко благоприятните политически и международни условия за цялостна промяна. Всеки опит за такава промяна се натъкваше на идейна догматика, обвинения в ревизионизъм или авантюризъм. Имаше ли изход? Ще повторя: да! Имаше! Реалностите показваха, че изходът е в отварянето към Запада и възприемането на всички онези модели на организация и управление, които съвременната цивилизация бе създала. Самият Запад също проявяваше такава готовност. Неговите интереси, желанието да се интегрират социалистическите страни в световната икономика, изискваха нови и по-смели подходи, включително и отказ от политическия натиск. Пример за подобен реалистичен подход е сегашната политика на Запада към Китайската народна република. При това положение за социалистическите страни се очертаваше една разумна алтернатива. Да обединят усилията си и да мобилизират всички свои резерви, като същевременно се отворят към Запада, за да развият пазарна икономика, многопартийна система и т.н. Но без взривно сътресение. От това бе заинтересован и Западът. Косвено потвърждение е фактът, че по признание на техни сегашни лидери самият Запад се бе оказал неподготвен за промените след 1989 г. Така че съществуваше реална възможност да се избегнат икономическите затруднения, да се запази политическата стабилност, да се осигури максимално безболезнен преход към изграждане на нов тип система. За стратегията на Запада Аз следях внимателно процесите в международния живот. Водеше се гигантска битка между силите на мира и разбирателството и силите, които бяха заинтересовани от раздухването на омразата и заплахата от термоядрена война. Далеч съм от мисълта да отъждествявам тези "две страни" с тогавашните две системи. В тази обстановка заслуга имаха Брежнев и Горбачов. Постепенно надделяваше разумът. Постигнати бяха сериозни договорености. Но оставаха най-кардиналните проблеми. Когато бях във Федерална република Германия през юни 1987 г. ми направи впечатление, че Хелмут Кол се спря набързо (говоря така, изразявайки старите си симпатии към този мъдър приятел на България) на въпроса за нашите двустранни отношения. Изразявайки готовност да ги развие, той разгледа по-подробно глобалните проблеми на разоръжаването. Очевидно той смяташе, че в мое лице има човек, с когото може да сподели тревогите си, знаейки че съм представител и на страна-членка на Варшавския договор. Неговата тревога бе свързана с разположените в ГДР ракети с малък радиус на действие, които покриваха цялата територия на Западна Германия. Нали на карта бе поставена съдбата на родината му и от двете страни на германската граница. Неговата тревога бе и изобщо за ядреното въоръжаване. Тогава останах с впечатление, че за Хелмут Кол решаването на този въпрос е един от основните фактори, за да се постигне така желаното от нас отваряне на Запада към социалистическите страни. Впечатлен бях, че в разговора ни изобщо не бяха споменати правата на човека. Той просто градираше проблемите. Другият основен фактор, разгледан в нашия разговор, се отнасяше до това какви възможности съществуват в социалистичестките страни за отваряне в областта на икономиката. Кол не направи дори намек за "човешките права" като условие, за да се разгърнат икономическите връзки. Това също ме убеди колко мъдър бе моят домакин. Западът се задъхваше от свръхпроизводство и от други икономически проблеми и той се нуждаеше от пазари. Главно от пазарите на Изтока. Впечатли ме интересът на Кол към моето мнение за положението в СССР и Китай, а и в някои други социалистически страни. Сърцевината в този интерес бяха посочените два проблема. И обяснимо бе защо. Разумният западен политик много добре си даваше сметка, че какъвто и да е напредъкът на САЩ в областта на ядреното въоръжаване и създаването на системата, наречена Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО), това не решаваше вълнуващия западно-европейските страни въпрос. Ракетите с малък и среден обсег бяха, образно казано, под носа им и никаква система не можеше да предотврати евентуалната катастрофа. Премахването на тази опасност бе за тях в определено отношение по-важно от създаването на системата, наречена ИСО. Подобно бе положението в областта на икономиката. Неслучайно Кол се разпростря в разговора ни в един огромен периметър. Него жизнено го интересуваше какви ще бъдат икономическите координати на Германия в огромните територии на СССР и Китай. И това не бе обикновен интерес. В тези условия Западът малко се вълнуваше от тогавашното състояние на "човешките права". Ако някъде се поставяше такъв въпрос, това беше като правило тактически ход, прикриващ дълбоки стратегически интереси. Имаше и нещо друго много важно. Несъмнено не само Западът, но и социалистическите страни, и преди всичко СССР, бяха също заинтересовани от положителния развой на процесите в разглежданите две области. За Запада обаче техният приоритет нямаше алтернатива. Затова от началото на 80-те години и по-късно, след идването на власт на Горбачов, както и по време на проведените разговори между него и Рейгън, за известно време обстановката бе такава, че именно СССР можеше да диктува решенията на редица фундаментални въпроси. Имам предвид, разбира се, решения, с които щеше да се отиде напред в разоръжаването и отварянето една към друга на двете системи в социално-икономическата област. По-сетнешният ход на събитията показа, че тази насока на мисленето е била правилна. Кол като лидер вече на обединена Германия предприе добре обмислени стъпки за нормализиране и развитие на отношенията с Русия и Китай. Той посети няколко пъти тези страни. А и президентът на Китай направи впечатляващо посещение в Германия. Според мен Кол продължава да се придържа към стратегията, за която стана дума още при моето посещение през 1987 г. Показателно е и нещо друго от последния развой на процесите в Европа и света. Отношението на Кол към събитията в бивша Югославия показва, че той и сега остава верен на своята ориентация да търси по-нататъшно сближаване с Изтока и по-конкретно с Русия и Китай. Връщайки се към нашия разговор с Хелмут Кол, тогава повече или по-малко аз успях да си изясня кои са според него факторите, превърнали се в приоритет в политиката на западните страни. В България подготвих обстойна записка до Политбюро. Същата бе изпратена и на Горбачов. В нея разгледах подробно изводите, които се налагаха от тогавашната ситуация, включително и във военната област, посочвайки, че ние имаме големия шанс да внесем обрат в отношенията си със Запада. Да отидем не просто към подобряване на тези отношения, но и към интеграция в определени области. Главното бе ядреното разоръжаване и икономическото сътрудничество. Кол и другите западни дейци си даваха сметка, че въпросът за човешките права не бива да се извежда като непременно условие за подобряване на отношенията между Изтока и Запада, защото зад него стояха искания, равнозначни на отказ от съществуващия социалистически строй. Нещо, с което не можехме да се съгласим. Позицията на Кол, според мен, не беше тактически ход. Ние бяхме достатъчно откровени, за да се прикрива друга цел, ако е имало такава. Кол фактически изложи тогавашната стратегия на Запада. Западът се интересувше преди всичко от посочените два въпроса. Сигурен съм, никой сериозен западен политик не си представяше, че може да се стигне до разпад на социалистическата общност. Пробивът дойде от Горбачовата перестройка. Тогава Горбачов очевидно не си даваше сметка, че СССР и нашите страни държат ключа за хода на събитията. Когато КПСС неочаквано изведе в центъра въпроса за "човешките права", Западът се възползва от това и започна да преследва радикални цели, които първоначално не бяха в неговите приоритети. Това стана през 1989 г, когато на Запад разбраха, че е възможен и такъв вариант. Посещението у нас на видни западни дейци имаше за цел опипването на почвата. Перестройката в СССР напредваше и това осигуряваше предпоставки да се осъществи този краен вариант. Ключа вече държеше Западът. С този ключ се "преустанови" не само преустройството, но и съществуването на "братската общност", а и на самия Съветски съюз. Нужни бяха реализъм и прозорливост. Западът ни беше подал ръка. На тезата за човешките права не се придаваше онова значение, което подведе Горбачов, нито пък те можеха да попречат на преустройствените процеси. Въпросът за смяната на обществения строй не стоеше като непосредствена стратегическа цел на западните страни. Тя им бе поднесена на тепсия. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|