Обезщетяване и реституция
Изтегляне 0.57 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Приложими гаранции
ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ И РЕСТИТУЦИЯВ ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКА ЕВРОПА Джереми МакБрайд ВЪВЕДЕНИЕ Установяването на комунистическо управление в Централна и Източна Европа бе придружено от широкомащабно отнемане на частна собственост, чрез обявяването й за държавна или поставянето й под контрола на държавата1. След колапса или политическото прераждане на тези режими2, се събудиха очакванията собствеността да бъде възстановена – на тези, от които е била отнета, или на наследниците им. Силата на емоциите по този въпрос не беше изненадваща, като се има предвид, че отнемането често беше част от политическото преследване на засегнатите лица, довело в много случаи до смъртта или заточаването им. Освен породеното във връзка с това чувство за несправедливост, подобно отнемане не винаги имаше правно основание и със сигурност не предполагаше заплащане на обезщетение. Желанието за реституция или поне подходящо обезщетение бе и неизбежен спътник на силния стремеж на много от противниците на комунизма към ценностите на правата на човека – грижата за защита на имуществените права в крайна сметка бе ключов белег на формулирането на тези ценности от самото начало3. Въпреки това, макар реституционни мерки да бяха приети в много страни в Централна и Източна Европа, те не бяха всеобщо приветствани. Критики срещу тях бяха отправени както на национални, така и на международни форуми, но с ограничен успех. Загрижеността за реституция в региона не се свеждаше обаче до поправянето на “неправди”, извършени няколко десетилетия по-рано. Тя се появи и като последица от по-скорошното отнемане на собственост по време на разнообразните конфликти в рамките на отделните републики, които по-рано образуваха Югославия, както и между тях. Това отнемане – част от преднамерена политика на “етническо прочистване” или неизбежен съпътстващ резултат на една постоянно променяща се фронтова линия и на непосредствената нужда от подслоняване на бездомните, предизвика не само много човешко страдание, но и разбираеми искания за възстановяване на въпросната собственост в рамките на мирните споразумения. Макар това да бе извършено по принцип, практическото му осъществяване не винаги бе постигнато и в действителност отнемането на собственост продължи и след споразуменията4. Така се стигна до позоваване на международните норми за правата на човека като възможен източник на разрешения. Статията разглежда приноса, който международните стандарти могат да направят за уреждане на тези имуществени спорове. Тя изследва на първо място действителната приложимост на гаранцията за имуществените права към тези спорове и степента, в която тя може да породи задължение за реституция5 или обезщетяване. На второ място тя разглежда наложените от правата на човека ограничения за осъществяване на реституция, когато няма задължение за такава, но е направен политически избор, който я изисква. Те включват необходимостта от зачитане интересите на лицата, които в момента владеят подлежащите на реституция имоти, както и изискванията на правото на справедлив процес и на забраната за дискриминация. Всички те имат потенциално значително отражение както върху съдържанието на реституционните мерки, така и върху процедурата за прилагането им. Общо погледнато, досега международните норми за правата на човека са изисквали само ограничени промени във възприетия подход към реституцията. Уточняването на техните изисквания обаче е довело до една по-ясна рамка за разрешаването на тези въпроси в бъдеще. ОБХВАТЪТ НА ЗАЩИТАТА НА ИМУЩЕСТВЕНИТЕ ИНТЕРЕСИ Макар някои установени в международното право гаранции да целят пряко защита на имуществените интереси (а други може да го правят непряко), те не водят непременно до конкретно задължение за осъществяване на реституция при отнемане на собственост, извършено в нарушение на изискванията им. В много случаи няма да се изисква нищо повече от заплащането на обезщетение, но то може да бъде значително по размер. Въпреки това, преди да се разгледа въпросът кое точно средство за защита може да се изисква по отношение на конкретно спорно имущество, трябва да се реши един предварителен въпрос. Това е въпросът за степента, в която споменатите международни гаранции въобще са приложими към имуществото, засегнато от събитията в Централна и Източна Европа. Отчасти става дума просто за изследване на разнообразните видове осъществена намеса в имуществените интереси – изследване от гледна точка на разнообразните гаранции и съдебната практика по прилагането им. В много случаи позицията е пределно ясна, макар да не предоставя изцяло търсената защита. Тя обаче не е така сигурна що се отнася до някои аспекти на отнемането на собственост, извършено по време на конфликтите в различни части на бивша Югославия и след тях. Освен това съществува един допълнителен, свързан с времето проблем, който е от значителна важност – дали събитията са настъпили след като гаранциите са станали правно обвързващи, така че да са приложими. Приложими гаранцииДържавите са проявили известна неохота да се съгласят да предоставят изрична защита на имуществените интереси в договорите за правата на човека, въпреки очевидното им желание да признаят собствеността като право във Всеобщата декларация за правата на човека6 – документът, на който се основават всички тези договори. Така първоначално собствеността не е включена в каталога на правата и свободите в Европейската конвенция за правата на човека и е прибавена към него едва с Първия протокол. Освен това, защита на собствеността не е предвидена в нито един от двата документа, предназначени да изпълнят Всеобщата декларация, като превърнат провъзгласените от нея права на човека в правно задължителни ангажименти – Международният пакт за граждански и политически права и Международният пакт за икономически, социални и културни права7. Първоначалното й пропускане от европейския документ отразява безпокойството – по-късно оказало се неоснователно – че защитата на имуществените интереси ще попречи на икономически и социални програми. В същото време характерът на философското разделение между Изтока и Запада в ерата на студената война беше такъв, че бе невъзможно да се постигне съгласие за включване на гаранция за собствеността при приемането на глобалните документи, а включването й все още не бе станало приоритет при приемането на протоколи за изменение и допълнение. Гаранцията за собствеността в чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция8 далеч не е абсолютна, тъй като позволява експроприация или друго лишаване от собственост, както и различни видове контрол върху ползването й, когато се докаже, че това е в общ интерес и законът, който го позволява, е достъпен, точен и не оставя място за произвол, а отнемането е придружено с подходящо обезщетение9. По принцип в случай на лишаване от собственост съществува и задължение за заплащане на подходящо обезщетение. “Лишаване” означава както всяко формално прехвърляне на активи, като национализация на търговско предприятие и принудително изкупуване на имущество, така и всичко, с което се постига същият резултат, независимо дали е направено законно10 или въобще без правно основание11. Изискването за обществен интерес изглежда относително лесно установимо и за целта държавата едва ли ще трябва да докаже нещо повече от потенциал – фактът, че други държави избират други средства, няма да бъде фатален. Освен това, схващанията за обществения интерес се променят – преди на национализацията на индустрията се е гледало като на много желателна, докато сега по-модерна е приватизацията, така че при евентуално изследване може би голяма част от отнемането на собственост в Централна и Източна Европа не би се приело за будещо възражения по самата си същност12. С подобна благосклонност може да се възприеме и широкомащабното отнемане на помещения за живеене и разделянето им на по-малки обекти за задоволяване на жилищни нужди13. Повече проблеми обаче може да постави задоволяването на установеното в страсбургската съдебна практика изискване, че отнемането на собственост не трябва да бъде произволно14 и че по принцип трябва да бъде заплатено обезщетение. Налагането на контрол върху ползването на имущество и не така конкретната намеса при упражняване на правото на необезпокоявано ползване на имуществото15 – другите два въпроса, които чл. 1 от Протокол № 1 цели да регулира, се приемат с дори по-голяма готовност. Разрушенията, причинени по време и в резултат на конфликти като тези в бивша Югославия, със сигурност могат да оправдаят известна намеса като извършена в обществен интерес. Това е особено вероятно, когато положението е довело до сериозни затруднения при осигуряване подслон на населението, както и до проблеми при намирането на административни помещения за държавните служби. Както и в случая на отнемане на собственост, главната грижа трябва да бъде да се осигури справедлив баланс между колективния и индивидуалния интерес, макар това не винаги да изисква заплащането на обезщетение. Несъмнено обаче ще възникне проблем, ако мерки, за които се предполага, че са временни, продължат и след като стане абсолютно очевидно, че наложилите ги обстоятелства вече не съществуват, или когато имуществото се ползва за нужди, съвсем различни от тези, за които е било подложено на контрол или завзето без действително отчуждаване. В допълнение към тази специална гаранция за собствеността, свързани с нея интереси могат да бъдат защитени и посредством предвидените както в Европейската конвенция, така и в Международния пакт за граждански и политически права разпоредби, касаещи правото на справедлив процес16 и осигуряващи закрила срещу намеса, свързана с дома17. Релевантна е и защитата срещу дискриминация, предвидена в тези документи. В Международния пакт това е всеобща гаранция18, но предвидената в Европейската конвенция е поставена в зависимост от друго материално право, защитено от нея19. Наред с тези относително скорошни договорни задължения съществува едно много по-отдавнашно задължение за зачитане на имуществените права, установено от обичайното право20. То обаче се отнася само за имуществото на чужденци, докато разпоредбите на договора по принцип са приложими и към собствени граждани, и към чужденци. Следователно, потенциално те са с много по-голямо значение за събитията, които разглеждаме, тъй като повечето реституционни искания са от граждани на държавите, в които е било осъществено лишаването от собственост. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.57 Mb. Сподели с приятели:
|