Обезщетяване на нeимуществени вреди (Преглед на практиката на вс)

I. а) Неимуществените вреди се характеризират с един отрицателен белег: те не засягат имуществото на пострадалия. Неблагоприятните имуществени пос­ледици, които понякога не могат точно да се оценят, като напр. наложеното от увреждането преминаване към друга професия, изменение или преустройство на бита и пр., не са елементи от обезщетението за неимуществени вреди. Даже в Р-926-60-IV г.о., където е съобразено неудобството, което пострадалият ще из­питва, когато си служи с инвалидизираната ръка, ВС е имал предвид психичес­кото преживяване, а не намаляването на производителността.

Най-често се търсят неимуществени вреди, свързани с уврежданията на здравето, телесната цялост и живота. Те могат да се изразят във физически болки, причинени от увреждането (Р-4340-59-I г.о.) и в страдания, свързани с операциите и лечението, на което пострадалият е трябвало да се подложи (Р-1625-59-I г.о.). Но и душевното потискане, породено от причиненото обезобразя­ване (Р-1263-59-I г.о.) или от накърняването на чувството на привързаност по­ради смъртта на близък човек (Р-139-60-I г.о., 807-60, 857-60-IV г.о.) също представляват намаления на закриляни от правото, блага и интереси.

Неимуществени вреди се причиняват и при засяганията на честта (Р-828-60-IV г.о.). А в практиката на окръжните съдилища като втора инстанция могат да се намерят множество случаи, когато такива вреди е докарвало накърняването на достойнството, доброто име и пр.

Спъването развитието на личността (интелектуално, професионално, обществено), настъпило поради увреждането на здравето, също трябва да бъде обезщетено. В случая на Р-1263-59-I г.о. е пострадал млад електроинженер, на когото вследствие злополуката е обгорена, обезобразена и напълно инвалидизирана дяс­ната ръка. За доказаните имуществени вреди той е обезщетен с пенсията и раз­ликата до получаваното преди злополуката трудово възнаграждение. В неимуществените са съобразени болките и страданията от обезобразяването. Но явно е, че този млад човек не ще може да напредне в професията си. За да се равнява с другарите си и за да се специализира, нему е необходима и дясната ръка. Не мо­же да се каже дали действително би получил по-голяма квалификация, за да се пресметнат пропуснатите ползи в имуществените повреди. Но сигурно е, че въз­можността да се реализира една благоприятна перспектива е окончателно загу­бена. А това безспорно ще влияе върху душевното състояние на пострадалия та­ка, както влияе и обезобразяването на ръката.

б) За размера на обезщетението няма установени норми (Р-2134-57-IV г.о.). То се определя по справедливост от съда (Р-103-60-IV г.о. и т. 13 на Постано­вление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС), като се оценява цялата обстанов­ка на случая (Р-1564-59-I г.о.). Обезщетението, обаче, трябва да отговаря на вредата (Р-663-58-IV г.о., 3068-59-I г.о.): обезщетява се само действителната, наличната вреда (Р-159-60-IV г.о.).

Съдът се стреми да съобрази размера на обезщетението с величината на вредата. Така, обезщетението ще бъде сравнително малко, когато, въпреки тяс­ната кръвна връзка, ищецът не може да чувства загубата в пълнотата й, защото е слабоумен (Р- 1842-57-IV г.о.). Само по 1000 лв. неимуществени вреди са би­ли присъдени на синове, които са се оженили отдавна, живеели са дълго време от­делно от починалия си баща, който при това се бил оженил повторно и връзката им била прекъсната (Р-2953-59-I г.о.). При загубата на съпруг има значение колко време съпрузите са живели заедно, на каква възраст са, имат ли деца от брака и пр. Вредите на една млада жена, сключила брак с пострадалия само една година преди злополуката, която няма деца от този брак, са по-малки, защото мъката по-лесно и по-бързо ще се излекува (Р-3036-56-IV г.о.). При загуба на дете се преценява дали то е единствено дете на ищците (Р-139-60-IV г.о.), дали е отгледано или е съвсем малко, дали е единствен син или единствена дъщеря (Р-97-60, 916-60-IV г.о.).

Множеството операции, продължителното и тежко лекуване, на които пострадалият е бил подложен, говорят, че страданията, а оттам и неимуществените вреди, са по-големи и обезщетението трябва да бъде завишено (Р-1625-59, 3068-59-I г.о., 663-58, 806-60-IV г.о.).

Измежду „всички обстоятелства във връзка с разглеждания случай”, както ги нарича т. 13 на цитираното Постановление № 7/59 г. и според които трябва да се определи действителният размер на неимуществената вреда, влизат и та­кива като възрастта на пострадалия (Р-907-60-IV г.о.), отдавна ли е причинена вредата (Р-157-60-IV г.о.), видът на повредата, или което е все едно, естеството на по­ражението (Р-931-60, 674-60-IV г.о.): засягането на важни жизнени органи и сетива е свързано с по-големи морални мъки.

Степента на вината на причинителя също се отразява върху размера на вредата и на обезщетението (т. 13 от Постановлението, Р-86-60-I н.о. и Р-51-61-IV г.о., в което е взет предвид характерът на деянието на винов­ното лице, като под това се разбира едновременно както противоправността на де­янието, така и тежестта на вината).

Размерът на вредата зависи и от имущественото състояние на пострадалия (Р-455-58-IV г.о.): когато той има достатъчно средства, за да си достави сам удоволствия, които да компенсират неприятните последици от увреждането, раз­мерът на обезщетението ще бъде по-нисък. Имущественото състояние на при­чинителя на вредата не влияе върху обезщетението: изпълнението и размерът на едно задължение не може да бъде поставено в зависимост от това дали задъл­женият има пари да плати (Р-35-61-IV г.о.). Когато редом с непосредствения причинител физическо лице отговаря по чл. 49 ЗЗД и юридическа личност, към това становище на ВС трябва да се присъедини още един аргумент: в про­цеса между пострадалия и отговорните лица най-често не ще може да се реши дали обезщетението ще легне окончателно и изцяло върху непосредствения при­чинител. Възможно е социалистическата организация да не проведе регресния иск, да бъде приложена намалената отговорност по чл. 95 КТ, обезщетението да бъде значително намалено поради вина и на други лица, за които предприятието отговаря и пр.

в) Могат да търсят неимуществени вреди всички лица, които са ги претър­пели. Но когато вредата е последвала поради засягане чувството на привързаност – скръб по загиналия баща, брат, син и пр. – правилото значително се ограни­чава от практиката. Поставянето на рамките обаче не се отличава с точност и единство. Признава се, че издръжката не може да служи като годен критерий. Невинаги лицето, което е получавало издръжка от пострадалия, търпи неиму­ществени вреди (Р-3794-59-I г.о.). Това е напълно правилно, защото много чес­то лицата, които нямат право на издръжка, търпят неимуществени вреди в значи­телен размер (напр. работоспособния съпруг или родител). Но веднага кръга на пострадалите се стеснява до наследниците по закона. В цитираното Р-3794-59-I г.о. се разсъждава в това отношение така: вреди има, когато се накърняват права: при смърт на пострадалия се накърняват правата на онези, които получават из­дръжка, и на онези, които имат право да наследяват, тъй като издръжката не дава необходимия критерий, остава наследяването; следователно, само лицата, които имат право да наследяват, търпят неимуществени вреди. Така са отхвър­лени исковете на сестри и братя в Р-29-60-IV г.о. В тези решения правото на наследяване не доставя само една обикновена презумпция, че лицата са по-тясно свързани с пострадали и затова търпят вреди, а се поставя едно позитивно правило, което ограничава обезщетяването само до лицата, които конкретно са призовани към получаване на наследството. Така, ако пострадалият е оставил съпруг, дете, баща и брат, ще могат да получават обезщетение само съпру­гът и детето, които изключват възходящите и съребрените роднини. Тази идея обаче не е докарана докрай в решенията на ВС, защото често пъти исковете на родителите се уважават редом с тези на съпруга и низходящите (Р-3405-59-I г.о.).

г) Справедливостта, въз основа на която се определя размерът на обезще­тението, не е абстрактна (Р-858-58-IV г.о.), а трябва да бъде обоснована и моти­вирана. Съдът трябва да посочи въз основа на какво приема, че определеният размер е справедлив (Р-1931-57-IV г.о.). Това дава възможност на ВС да провери справедливостта като прецени мотивите на първоинстанционния съд (Р-358-57-IV г.о.) и да намали сам (Р-157-60-IV г.о., 4340-59-I г.о., 1061-57-IV г.о. и др.) или да увеличи (Р-670-60-IV г.о.) размера на обезщетението. Тази дейност по-рано се схващаше като проява на чувство и се допускаше само когато от пръв поглед и за всеки го е ясно, че обезщетението е несъразмерно с ве­личината на вредата (Р-849-57-IV г.о.). Установи се практиката на ВС да се на­месва и да решава сам въпроса за размера на обезщетението само когато делото относно неимуществените вреди е изяснено от фактическата страна (Р-1637-59-I г.о.), т.е. при условията на чл. 209, ал. 1 ГПК.

д) Вината на пострадалия има и при неимуществените вреди обикновения си ефект: обезщетението се намалява съразмерно със степента на вините (Р-230-57, 178-60-IV г.о. и др.). Вината на пострадалия, обаче, не е обстоятелство на случая, което трябва да се съобрази, за да се намери вредата и размерът й спо­ред т. 13 на Постановление № 7/59 г. Тя влияе върху размера на обезщете­нието и почива върху особености в протичане на причинната връзка. Затова правилна е практиката на ВС да се определи най-напред размерът на неимуществе­ните вреди, след това на съответното обезщетение и тогава последното да се на­мали по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

е) Ищците пострадали пропускат понякога да уточнят петитумите на исковете си и претендират общо обезщетение, без да разграничат какво търсят за обезщетяване на имуществените и какво – за неимуществените вреди. В такива случаи ВС счита, че искът е предявен поравно за имуществени и неимуществени вреди (Р-86-60, 1450-57, 2137-57-V г.о.). Това е всъщност тълкуване на во­лята на ищеца и няма пречка в конкретен случай да се приеме друго съотноше­ние между двете части на обезщетението. Например ако от обстоятелствата, изложе­ни в исковата молба, е явно, че няма други имуществени вреди освен разноските по погребението, а неимуществените се търсят от съпруг, при непълнолетни деца и родител. В такъв случай, ако в петитума е искано общо 30000 лева, едва ли ще бъде съобразено с волята на страните да се предположи, че се търсят 15000 лв. имуществени вреди и само 15000 лв. за неимуществените.

II. Основното впечатление, което се налага от прегледа на практиката на ВС, е, че правният ред реагира еднакво срещу вредата, независимо дали е иму­ществена или неимуществена. По основните въпроси решенията са подчинени на еднакви правила.

Така е с изискването да са налице действителни неимуществени вреди. Ако обезщетяването преследваше само целта да накаже причинителя на вреда­та и да пресече други увреждания, не би могла да се обясни практиката, която съразмерява присъдената сума с величината на вредата и допуска да се установява действителният размер на страданието, а не се спира до предполагаеми накърня­вания (вж. I, б). Единственото съображение против би могло да се наведе от об­стоятелството, че не всяка неимуществена вреда се обхваща от правилото на чл. 52 ЗЗД. Докато всяко намаление на имуществото, колкото и незначително да е, трябва да бъде поправено, неимуществените накърнявания трябва да са надхвърлили известен размер, за да бъдат релевантни. За телесното увреждане или смърт на пострадалия скърбят множество лица: приятели, съседи, другари по работа, почитатели и пр., но обезщетения за това нито се присъждат, нито даже се търсят от засегнатите. С това обаче не се отстъпва от принципите, които важат изобщо при гражданската отговорност. Не всяка имуществена вреда се обезщетя­ва, а само пряката и непосредствена последица. А при неимуществените вреди въпросът за релевантността е свързан не само с каузалитета, а и с интензивност­та на засягането на благата. Обикновеното неудобство, неудоволствието, което според житейската опитност е преходно и съпровожда различни явления в живо­та, не представлява неимуществена вреда. Ако не бъде надвишена тази степен, липсва накърняване на благото по смисъла на закона. Душевното състояние на засегнатия не се разстройва така дълбоко, та да е необходима намесата на пра­вото – равновесието се възстановява от самия живот.

При условията на чл. 51, ал. 3 ЗЗД обeзщетяването за неимуществени вреди трябва да се намали, ако то съдържа и такива съставки като неудобства, стра­дания от обезобразяване, от операции, които би трябвало да претърпят и пр. Без съмнение това се дължи на обезщетителния характер на сумите, които са присъдени.

Правилата на гражданската отговорност обясняват задължителността на обезщетяването. У нас то не е факултативно, за разлика напр. от § 166 на Пол­ския закон за задълженията, според който съдът може да присъди обезщетение, но не е длъжен да направи това. Според чл. 52 ЗЗД, щом съдът установи на­личността на такива вреди, той трябва да се занимае с определянето на разме­ра им и да ги обезщети не по свое усмотрение, а въз основа на редица обектив­ни белези, които са подложени на проверка от втората инстанция (вж. I. б. г).

Някои от разрешенията, посочени по-горе, на пръв поглед не могат да се обяснят от гледището на гражданската отговорност, напр. влиянието на вината вър­ху обезщетението, ограниченият кръг лица, които могат да търсят неимущест­вени вреди при смърт на пострадалия и пр. Не се ли намираме пред един хиб­риден институт, който заема елементи, както от гражданската отговорност, така и от наказанието?

III. Отстъпленията са привидни или не отговарят на закона. Особености­те на обезщетяването на неимуществените вреди могат и трябва да се обяснят само в рамките на гражданската отговорност, без да се прибягва до идеята за частното наказание.

а) Влянието на степента на вината на причинителя върху размера на обезщетението е твърде ограничено. То се свежда само до отчитане на умисъла и тежката небрежност и обосновава съответното завишаване на размера спрямо оня, който би бил присъден, ако случаят беше обикновен за гражданския деликт, т.е. ако вредата бе причинена при лека небрежност. Затова практиката не свързва степента на вината с определена част от обезщетението, а я съобразява заедно и наравно с всички останали обстоятелства на случая. Иначе вредата не би била правилно установена. В чувствата на човека, понесъл нещастие поради вина на другиго, винаги има отношение към действието на причинителя. Колкото по-груба е грешката, толкова по-силна е реакцията у пострадалия, толкова по-дълбоко чувства той загубата си.

Разликата с отмерването на наказанието е очевидна. Тук съдът не ми­нава през обстоятелствата на случая, за да характеризира вината и след това, с оглед на нейната тежест, да конкретизира санкцията, а определя дълбочината на изнесеното поражение чрез съвокупна преценка на всички обективни призна­ци за това. Такава справедлива оценка не е характерна само за наказателното право, а е специфична юридическа дейност, прилагана и при разрешаването на граждански спорове. Напр. обезщетението за имуществени вреди според ст. 411 от ГК на РСФСР е подчинено на изискването да бъде справедливо. Предложения за диференциация и справедливо определяне на имуществените вреди се правят и по новия проект за Граждански кодекс на ГДР (вж. W. Drews в сп. Neue Justiz, кн. 1 от 1960 г., с. 18). Чл. 130 от нашия ГПК се доверява на преценката на съда по размера на иска, когато той е установен по основание, а тази преценка има без съмнение в основата си справедливостта и житейската опитност на съдията.

б) Защо само роднини от определени степени да получат обезщетение при смърт на пострадалия, а други лица, които също са понесли вреди да ос­тават необезщетени? Щом се констатира наличността на вреда би трябвало да се присъди обезщетение, независимо от степента на роднинство, наследнически от­ношения и пр. Ако противната практика (вж. I, в) отговаряше на закона, би могло да се мисли, че присъждането на парични суми в тези случаи не е обезщетение. Но тя довежда до явно несправедливи резултати, които не могат да се оправдаят с един текст, който изрично се позовава на справедливостта. Нека си представим случая, когато пострадалият е оставил съпруг, низходящи и сестра. Съпругът и де­цата от десет години живеят разделено от него. Сестрата от детинство се е гри­жила за пострадалия и, поради общи разбирания, спомени, вкусове и характер е свързана с дълбоки чувтва с него. Според практиката на ВС на съпруга и низходящите ще бъдат присъдени съвсем малки суми, съобразени с понесените страдания (както това е в Р-313-59-I г.о., където на майката са присъдени 1000 лв., защото отношенията с пострадалия син са били студени). Но с това ще бъ­де изключено обезщетяването на сестрата, която явно е най-чувствително засег­ната от непозволеното увреждане. Така ще бъде и при вредите на лицата, които са били отхранени и отгледани от пострадалия, без да бъдат осиновени. Нима юридическият акт може да прибави или да отнеме нещо от приживяването?

Върху практиката влияе навикът, създаден от прилагането на чл 262, ал. 2 НЗ (стар, в редакцията от 6 ноември 1922 г.) и страх от умножаване на исковете и заличаване на сигурните и твърди граници при определяне на обез­щетението. Но опитът на съдилищата ни убеждава, че такъв страх е неоснова­телен. Страните възразяват срещу редица положения в практиката, напр. сре­щу приспадането на пенсията или данъкът върху общия доход от имуществените вреди. Но не се явяват приятели, другари, братовчеди и пр. да претендират не­имуществени вреди. Следователно, не съществува необходимостта да се отбиват неоснователни, прекомерни, насочени към лесна печалба искове. И не се нала­га изработването на правила, каквито чл. 52 ЗЗД не съдържа. Изискването да е налице действителна и сериозна вреда е достатъчно, за да се разрешават споро­вете върху твърда почва.

Всъщност практиката на ВС е решително против схващането, че искът за обезщетяване на неимуществените вреди представлява някаква наказателна акция, дадена на семейството на пострадалия, която могла да се упражни само веднъж и да погълне вредите на всички членове на тази общност. В Р-2134-57-IV г.о. е обезщетен бащата, след прокарване на иска от страна на майката в от­делен процес. Така би трябвало да се решава и когато конкурират роднини от различни степени, напр. син и внук на пострадалия. Но докато низходящият от по-близката степен е подпомогнат в доказването на вредата си от една обикновена презумпция, то другите роднини, за да проведат иска си редом със своя възхо­дящ ще трябва да докажат наличността на вредата, да установят особените от­ношения и обстоятелства, които обосновават претенцията им.

в. Засегнатото неимуществено благо и правото да се търси обезщетение на последвалите вреди са две различни неща. Първото действително е строго лично по естеството си непрехвърляемо, създадено само за нуждите на определен субек. Но второто се свежда до претенция върху определена парична сума и затова не може да се свърже само с целите и нуждите на пострадалия. Ако тази претен­ция измени носителя си, съдържанието й няма да се измени. Затова тя може да бъде прехвърлена със сделка между живи, да бъде упражнена от кредитори на титуляра и пр.

Даже да се приеме, че правото на обезщетение на неимуществени вреди е строго лично, от това не следва, че то не може да премине върху наследниците на пострадалия. Не всички строго лични права са ненаследими. Ако не е пред­видено друго в закона, всички имуществени права влизат в състава на наследство­то. В стария Закон за наказателното съдопроизводство чл. 4, ал. 5 (редакцията от 27 август 1935 г.) съдържаше такова ограничение, но то не е възпроизведено в новите ни кодекси и няма основание да се въвежда по пътя на практиката.

Главното съображение срещу наследимостта на иска не е строго личният характер на правото, а това, че със смъртта на пострадалия изчезвали неимущест­вените вреди. Присъденото обезщетение вече не могло да изиграе своята удо­влетворителна функция и затова наследниците, като нямали какво да поправят, нямали и правен интерес. Но всички привърженици на това схващане допускат, когато приживе на пострадалия е заведен искът или е направена спогодба, на­следниците да продължат делото или да се ползват от спогодбата. Разликата между хипотезите не може да се види. Подадената искова молба или сключената спогодба не изменят с нищо съдържанието на задължението. А според това кой и как ще използва парите не може да се определи наличността на интереса. Щом се обезщетява чрез изплащане на парична сума и самият пострадал не мо­же да бъде задължен да я употреби по определен начин. Къде ще насочват средствата, остава изцяло в негово усмотрение. В това се състои и гъвкавостта на имущественото обезщетяване на неимуществените вреди. Няма основание на­следниците да бъдат лишавани от един актив на наследството и то в полза на причинителя на вредата.

г) Обезщетението за неимуществени вреди е независимо от пенсията, от­пусната по случай на злополуката. Според утвърдената практика (Р-531-55-IV г.о.), щом е отпусната пенсия, за присъждане на имуществени вреди има място, само ако тя не ги покрива напълно. Има случаи, когато пенсията е по-голяма от имуществените вреди напр. надхвърля издръжката, която пострадалият родителят е отделял за децата си. Тогава разликата може ли да се прихване на неимуще­ствените вреди? Отговорът е бил винаги отрицателен, даже нещо повече – съдът не допуска да се дискутира по този въпрос. Това се обяснява понякога с наказа­телния характер на обезщетението на неимуществени вреди. Но и тук няма ни­какво истинско отклонение от общите правила на гражданската отговорност. Пен­сията се дава, за да репарира имуществените вреди, а не да покрие въобще всич­ки последици от непозволеното увреждане. Тя се получава, следователно, на строго определено основание, различно от това на неимуществените вреди. Според правилата за прихващането на ползите и вредите те не могат да се смесват и взаимно компенсират.

Но това не означава, че получената пенсия въобще не влияе върху раз­мера на обезщетението на неимуществените вреди. Непряко, посредством иму­щественото състояние на пострадалия, тя се отразява върху този размер. Ако пенсията действително надвишава значително имуществените вреди, съдът ще го съобрази при определяне размера на неимуществените вреди. Но не за да компенсира ползите и вредите, а по правилото на т. 13 от Постановление № 7/59 г. на Пленума на ВС.

IV. Чл. 52 ЗЗД се критикува пред съдилищата и се иска да се стесни приложението му, защото той бил анахронизъм, остатък от буржоазното право, бил несъвместим с принципите на социалистическото прово и затова в ГК на РСФСР такъв текст липсвал и пр. На такива доводи ВС дословно е отговорил: „Може би съществуването на тази нормативна разпоредба да се обяснява с обстоятелството, че ние сме още в стадия на развиващия се социализъм, когато СССР в това отношение е много напред. Щом съществува такава разпоредба на закона, съдът не може по пътя на тълкуването да я отрече или ограничи до минимални пре­дели, особено при деликтните искове, където винаги има посегателство на лич­ни права и интереси. Наказанието, което може да бъде наложено на тези по­сегателства, е в интереса на обществото, а пострадалият трябва да получи удо­влетворение в пари, тъй като не може по друг начин да бъде репарирани поне­сените от него действителни и сериозни вреди (Р-372-59-I г.о.).

Критиката черпи аргументите си от общото мнение на съветските учени. При липса на текст като чл. 52 ЗЗД те считат, че неимуществените вреди не могат да бъдат обезщетявани. Изтъква се, че не е допустимо да се принизяват най-скъпите за човека блага като живот, здраве, чест и пр. и да се оценяват в пари (вж. В. Т. Смирнов, Гражданския ответственост государственых предприятий за причинение увечья или смерти работникам, с. 17), било непригодността на обез­щетението в пари, защото то не може да поправи вредата (вж Е. А. Флейшиц, Обязателства из причинения вреда, с. 22-24), било че имущественият харак­тер на гражданското право оставя извън регулираните отношения неимуществе­ни вреди (така К. К. Яичков, Система обязательства из причинения вреда в Советском праве, в сборника Вопросы гражданското права, М, 1957 г. с. 174, Л. А. Лунц, Общее учение об обязательстве, с. 375 и др.). Но въпреки тази опо­зиция новият Граждански кодекс на Чехословашката република от 1950 г. до­пуска обезщетения на неимуществени вреди при телесните увреждания (§ 355). Проектът за нов Граждански кодекс на Полската народна република от 1954 г. бе силно атакуван в онази част, в която оставяше сегашния режим па обезщетяване на неимуществеите вреди (§§ 157-166 от Закона за задълженията), а в ГДР при телесните увреждания обезщетението във вид на парично удовлетворение има всичките изгледи да се запази в рамките на сегашния § 847 от Германския ГК (вж. цитираната по-горе статия на Венер Древе).

Опитът на тия социалистически правни системи показват, че по естеството си обезщетяването на неимуществените вреди не е търгуване с най-ценните чо­вешки блага. Неморалните решения, до които достига буржоазното право и сре­щу които основателно реагират съветските юристи (вж. посочените места от Флей­шиц и Лунц) не са приложения, а извращения на принципа. Когато в обществото действат силни морални течения, а съдът ги споделя и пази, институтът функ­ционира правилно и е ефикасно средство за осъщестяване целите на гражданска­та отговорност. За нашите условия необезщетяването на неимуществените вреди би снизило възпитателната роля на отговорността и би отишло в разрез със схва­щанията ни за справедливост и за защита на човешките права и интереси. Няма никакво основание да се щади имуществото на причнителя на вредата и да се откаже всякакво обезщетение поради невъзможността да се поправи напълно за­губата.

Щом обезщетяването на такива вреди се оправдава от гледна точка на мо­рала, не може да се отрече, че тъкмо имущественото обезщетяване е най-подходя­щата форма, а гражданското право – мястото, където трябва да бъде уредено. Известни са опити въпросът да бъде разрешен с други средства: да се даде не­имуществено удовлетворение, като се задължи виновният да поиска извинение, да му се наложи разкаяние, да се отпечата решението на съда и пр. Такива сан­кции се прилагат и до днес в чистия си вид (напр. по португалския и холандски граждански кодекси) или съчетани със засягането имуществото на причинителя на вредата (както е напр. по полския Закон за задълженията – присъжда се запла­щане на паричната сума, но не в полза на пострадалия, а на някой институт, по­сочен от него). Това невинаги е възможно и удобно. Не може всякога да се нагоди към особената обстановка на случая и затова докарва до шаблон и до не­справедливост. Напротив, паричното обезщетяване позволява на пострадалия да си набави блага от такъв вид и по такъв начин, че да получи удовлетворение, каквото той счита, че му подхожда и по възможност най-пълно покрива вредите му.

Погледнато откъм възпитателната функция на отговорността пак се налага обезщетяването да се извърши с гражданскоправни средства. Мерките на нака­зателното и административното право не достигат за да мотивират към въздър­жание от действия, засягащи ценности извън имуществото на гражданите.

IV. Прочее, според практиката на ВС обезщетяването на неимуществени вреди почива върху началата на гражданската отговорност. Така разгледано то не е чуждо на системата и нелогично разрешенията не могат да бъдат противо­речиви, не може да се отправи упрек, че цялата материя е наситена с неопределе­ност и несигурност (вж. друга преценка при Ст. Петров, статия в сп. „Социалистическо право“, кн. 7 от 1960 г., с. 52). Вярно е, че институтът разкрива особености, но те не са свързани с идеи, които подравят самия принцип.

Езикът ни не влага в думата „обезщетение“ непремено значение на „по­правяне“, „премахване“ на вредата и заличаването й от имуществото на пос­традалия. Всичко, което се дава по повод на претърпени вреди, е обезщетение, макар и да не е равно по размер на щетите, макар и само частично да ги нама­лява или да ги компенсира с благата от друг вид. В това широко значение се употребява думата и от законодателя. Напр. и при уреждането на отношения, при които еквивалентността играе подчинена роля, онова, което, се дава на за­сегнатото лице, се нарича от закона „обезщетение“ (чл. 102 ЗСобств., чл. 12 от Правилника за ОИДОП, чл. 55в ЗПИНМ, § 84 ППЗИНМ и пр.)

Такова обезщетение цели, на първо място, удовлетворяване на пострада­лия. То само го компенсира, като му дава възможност да набави блага, различни от засегнатите наистина, но достатъчни, за да възстановят равновесието, наруше­но от нежеланото намесване. Така схваща обезщетяването на неимуществени вре­ди и ВС: „Причинените на ищеца неимуществени вреди не могат да се премах­нат с присъждането на какъвто и да е размер обезщетение, определено в пари. И тъкмо за това законът предвижда присъждането на парично обезщетение, което ако не възстановява нещата, чрез него наследниците получават едно морално удо­влетворение (Р-823-59-I г.о., 93-60-IV г.о.). В това признание и в стремежа въ­преки трудностите да се защити пострадалия се изразяват зачитането, уважени­ето и високата оценка, която нашето право дава на живота, честта, здравето и пр.

Теорията не може да доведе до безсмислени резултати. Свързването на преценките за справедливост с обективни моменти прави съвсем неоснователни опасенията, че причинната връзка не могла сигурно да се констатира. Обезщете­нието според нашето право не се намира в произвола на самия ищец, защото субек­тивното отношение на пострадалия е само един от множеството белези на вре­дата. Но за да бъде присъдената сума справедлива и за да бъде действително обез­щетение, тя трябва да отговаря на още две условия. Първо, еднаквите случаи да бъдат третирани еднакво. После, сумата трябва да доставя удовлетворение, а не да е толкова малка, че само да маркира наличността на вреди. Това следва от буквата и смисъла на т. 13 от Постановлението на Пленума, но невинаги се прила­га при конкретните разрешения. Много често ВС поправя неоправданите заниже­ния на размера: 4000 лв. вреди от загубата на единствен син не отговаря на социалистическата справедливост (Р-139-60 -IV г.о.). 5000 лв. за двама родители на починало дете са много малко (P-93-60-IV г.о.) и пр. Но в Р-173-60-IV г.о. на двама родители на починалия единствен отгледан син са присъдени общо 5000 лв. – сума явно недостатъчна да даде някакво осезателно удовлетворение на пострадалите. При същата фактическа обстановка, утежнена с вина на постра­далия, в друг случай са определени 7500 лв. (Р-178-60-IV г.о.). Това означава, че размерът на вредата е бил определен на 15000 лв. или три пъти повече от присъденото с Р-173-60-IV г.о. Такива разлики не биха могли да бъдат оправдани.