Обикновеният път


ОСТАНЕТЕ ВЕДРИ И В СТРАДАНИЕТО



страница4/6
Дата23.07.2016
Размер0.87 Mb.
#2408
1   2   3   4   5   6

ОСТАНЕТЕ ВЕДРИ И В СТРАДАНИЕТО
Правилата на Ордена на милосърдието повеляват пълно предаване на Бог, любов и доверие към другите и ведрост, служеща за пример на всички. Трябва с радост да приемем страданието, с ведрост и вяра да живеем в бедност и да служим на Христос в лицето на бедните и страдащите. Бог обича онези, които дават с готовност. Най-добре дава даващият с усмивка. Ако винаги си готов да кажеш „Да” на Господа, ти спонтанно ще се усмихнеш на всичко и ще си способен, с Божията благословия, да обичаш така, че да те заболи. Двама от нашите доброволци (първо Сара, а после Дейв) разказват как са открили стойността на подобен подход в домовете в Сан Франциско и Лондон.

„Онова, което истински ми харесва у сестрите е, че запазват чувството си за хумор и когато им е трудно. А допуснат ли грешка, поправят я и продължават нататък. Но въпреки това някои от тях ми казаха, че понякога животът им е много тежък и скърбят за собствените си семейства. И те имат братя, сестри и родители със свои собствени проблеми, за които често не могат да направят нищо друго, освен да се молят. И те имат чувства, и те плачат. Те са хора като нас, но обичат Бог и хората.”

„От работата със сестрите разбрах, че те са точно такива, каквито изглеждат. Имах много ежедневни контакти с тях, вършехме обичайните неща: работехме в кухнята, търкахме пода, сервирахме храната, ходехме до супермаркета, а после водехме хората при лекаря или психиатъра в болницата и понякога по пътя се случваха неприятности. Но те винаги бяха толкова дружелюбни! И то не със стиснати зъби, а истински! Убеден съм, че външната ведрост е израз на вътрешната радост, която изпитват. Знам, че всеки, който работи с тях е наясно колко време прекарват, коленичили в параклиса. Това е най-щастливото им време – когато се молят. Очакват го с нетърпение. Силно желаят да се молят, и зареждайки се с енергия, те са готови да я споделят с другите. Това не е фанатизъм, а радостен и искрен копнеж да споделят онова, което имат. Затова и те не задържат материални неща: връщат всяко предложено им нещо – дрехи, храна, пари или каквото и да било друго: книжни кесии, ластици, всичко. Онова, което идва, си отива. Мисля си, колко много им дава Бог и колко ли трябва да ги обича. Аз ги обичам и съм привлечен от стремежа им да удовлетворят Бога. Милосърдието и енергията им са дар от Него – взаимна любов, която после споделят и с нас. Забелязвам го у всички сестри, въпреки че всяка има своя индивидуалност, своя собствена личност.”

Парола на ранните християни е била радостта, затова нека да служим на Господа с радост! Сестра Катерина обяснява какво означава това: „Работех в центъра за страдащи от церебрална парализа в Ню Йорк и се молех всеки ден. Веднъж някой ме попита защо съм толкова щастлива, намеквайки, че може би съм влюбена. Но не беше точно така – просто усещах Божията любов. Бях толкова щастлива и удовлетворена, защото отношенията ми с Бог ставаха все по-прекрасни. Това ме изпълваше с радост.” Радостта е любов. Радостта е молитва. Радостта е сила. Бог обича онзи, който дава с радост. Ако даваш с радост, винаги даваш повече. Сърцето, изгарящо от любов, се превръща в сърце, изпълнено с радост. Делата, извършвани с любов, винаги са дела, извършени с радост. Няма нужда да търсим щастието: ако обичаме другите, то ще дойде при нас, защото е дар от Бога.


СЛУЖЕНЕТО Е ПЛОД НА ЛЮБОВТА
На стената в дома за деца в Калкута стои надпис: „Време за размисъл, време за молитва, време за смях – то е източник на силата, то е най-великата сила на земята, то е музиката на душата. Време за игра, време за любов, време за даване – то е тайната на вечната младост, то е Божията благодат, то е твърде кратко, за да го пазиш за себе си. Време за четене, време за приятелство, време за работа – то е извор на мъдростта, то е път към щастието, то е цената на успеха. Време за милосърдие – то е ключът към Небето.”

Действената молитва е любов, а действената любов е служене. Опитвай се безусловно да даваш на ближния онова, от което той се нуждае в момента. Важното е да направиш нещо (колкото и малко да е то) и с делата си да покажеш, че те е грижа за него, отделяйки от времето си. Понякога това означава да извършиш нещо физическо (както правим ние в домовете за болни и умиращи), а друг път – да предложиш духовна подкрепа на самотните (изолираните или загубилите семействата си). Ако някой болен се нуждае от лекарство, дай му лекарство; ако се нуждае от успокоение, помогни му да се отпусне. Ние всички сме Божии деца и затова трябва да споделяме Неговите дарове. Не се измъчвай с въпроса защо светът е пълен с проблеми – просто откликвай на нуждите на другите.

Някои смятат, че благотворителната дейност намалява отговорността на правителството към бедните. Не споделям това мнение – нима правителството може да предложи любов? Просто правя онова, което е по силите ми: останалото не е моя работа. Бог е толкова добър към нас!

Делата, извършени с любов винаги ни приближават към Него. Вземете за пример земния живот на Исус. Прекарал го е, правейки добро. Често напомням на сестрите, че три години от живота Си Исус е изцелявал болните, прокажените, децата и всички останали; това правим и ние, проповядвайки Евангелието с делата си. За нас е привилегия да служим, опитвайки се да даваме с цялото си сърце. Знаем, че онова, което правим, е само капка в океана, но без нашата капка този океан би бил по-малък. Открихме например, училища за бедните деца, където се учат на любов към знанието и чистотата. Ако не бяхме направили това, децата щяха да останат на улицата. Ако някоя друга организация би могла по-добре да се погрижи за тях, то ние ще я насърчим да го стори. Никога не бихме отблъснали човек, изпаднал в истинска нужда, защото работата ни е да служим на бедните и страдащите. Брат Джеф обяснява това така: „Много рядко се среща желаещ, който да се грижи за изоставените хора, особено в индийските провинции, където нуждата от това е огромна. Домовете на Ордена на милосърдието често са последна спирка за много пациенти, отхвърлени вече от всички останали.” За да ви покажа плодовете на действеното милосърдие, ще бъде, струва ми се, полезно първо да разкажа как функционира Орденът на милосърдието, а после да споделя с вас опита на някои от доброволците, които ни помагат. Така ще разберете, че има смисъл да се прави нещо, колкото и малко да е то, не само за бедните и страдащите, но и за онези, които се грижат за тях. Понастоящем Орденът на милосърдието извършва разностранна дейност, която може да бъде обособена по следния начин:



Апостолска работа чрез неделните училища, групите за изучаване на Библията, католическите групи за милосърдие и посещенията, които правят те в болниците, санаториумите и затворите.

Медицински грижи чрез диспансерите, клиниките и рехабилитационните центрове за болни от проказа; също чрез домовете за изоставени деца, деца с физически увреждания, болни и умиращи, болни от СПИН, туберкулоза; подвижните клиники и центровете за хора, страдащи от недохранване.

Образователна дейност чрез началните училища в бедните квартали, курсовете по шев, търговия и занаятчийство, селските подготвителни училища и програмите за завършилите училище.

Социална работа чрез социални и образователни програми за деца; домовете за бездомни, алкохолици и наркомани; домовете за самотни майки; нощните приюти; центровете за естествено семейно планиране.

Пунктове за социални грижи, където осигуряваме дрехи, суха и топла храна и помощ за семейства, засегнати от бедствия.
ГАНДИДЖИ ПРЕМ НИВАС, ТИТАГАР, КАЛКУТА
Днес болните от проказа имат шанс за живот. Знаят, че могат да разчитат на помощ и грижи. Вече не е необходимо да изчезват от света, да се крият и да се отделят от семействата си, както е ставало някога. Болният вече може да остане в семейството си без страх, че ще зарази останалите. Болни са ставали родители на здрави бебета. Преди повече от 40 години решихме да създадем подвижна клиника за болните от проказа и я разположихме под едно дърво в Титагар, на няколко километра от Калкута. Навестявахме болните два пъти седмично, а през останалото време се грижехме за страдащите от недохранване и болните в домовете. В събота почиствахме и се занимавахме с хигиената им. Днес имаме прекрасен център, наречен Гандиджи Прем Нивас, който прилича на малко селище. Разположен е край железопътната линия, всички постройки са боядисани в ярки, жизнерадостни цветове: червено, синьо и зелено. Има работилници, общежития, клиники и болнични отделения, училище, амбулатория, малки къщички за всяко семейство, както и резервоари, осигуряващи вода за цялата общност. Във вътрешния двор е поставена статуя на Ганди.

Прем Нивас е построен от самите болни и е място, където те могат едновременно да живеят и да работят. Когато през 1974 г. ни дадоха тази земя, за да построим нашия център, на мястото имаше бунище. Отначало започнахме да строим обикновени сламени колиби и постепенно местността наистина се облагороди. Брат Винъд, който ръководи Прем Нивас, разказва повече за днешното му състояние: „На редовно лечение всеки месец са подложени 1400 болни от проказа – от 1958 година насам са регистрирани общо 38000 случая. Много от тях са излекувани, но хората, за които се грижим в момента ще имат нужда от грижи и през следващите 20-30 години, така че Орденът на милосърдието ще трябва да продължи своята дейност. Днес проказата е под контрол и съм сигурен, че занапред вече няма да виждаме уродливото й лице – правителството планира проказата в Индия да се унищожи до 2000 година. Ранното откриване на заболяването и ключът към успеха на този план. Това е причината нашата клиника да е все още толкова необходима. Проказата засяга имунната система на организма и се пренася по въздуха, така че не е необходимо да сте били в продължителен контакт с болен, за да се заразите. Ако имунната ви система обаче, е силна, няма да се разболеете.

Срещу тази болест няма ваксина, но съществува тест, чрез който може да се открие навреме. И ако някой се зарази, лечението може да бъде започнато още през ранните стадии на заболяването. Проказата все още се среща предимно сред по-бедните слоеве на обществото. Бедните не са достатъчно образовани, за да разберат от какво страдат, преди да са настъпили необратими деформации. После, щом настъпи загуба на чувствителност в крайниците и те се разранят, вече е твърде късно болестта да бъде спряна. Болните от проказа с видими деформации обикновено изпадат в отчаяние и не желаят да живеят в общество, което ги отхвърля. Тук ние им предлагаме място за живеене и работа, и за кратко време те възвръщат вярата, надеждата и себеуважението си.

В центъра приемаме и много скитници, живели преди по улиците и гарите. Приемаме и малки деца, болни от проказа. Родителите им винаги казват, че щом състоянието им се подобри, ще си ги вземат обратно, но никога не се връщат. Така че, тук е дом и за момичета, и за момчета, и щом пораснат, те обикновено се задомяват тук, получават работа, сдобиват се със собствена къща и остават с нас. Всичко се върши от болните – те помагат на онези, които са по-зле при обличането, при поставянето на инжекциите, при поддържането на болницата. Грижат се за братята си по съдба. Разбират страданията и трудностите на останалите болни много по-добре от нас.

Разбира се, братята са обучени как да се грижат за болните от проказа. Те са половин медици и се грижат за тях заедно с лекарите, които извършват безплатни хирургически операции веднъж седмично, но контактът между пациентите си остава изключително важен. Ние сме наистина доволни от себе си – произвеждаме собствени зеленчуци и това, което ни е в излишък, предлагаме на други домове. Имаме рибарник, а в нашата малка ферма отглеждаме кози и други животни. Създадохме обущарски и дърводелски работилници, имаме ръчен стан, на който са изтъкани саритата на сестрите. Някои от болните са инженери или строители. Има постоянна работа за всеки.”
ШИШУ БАВАН, КАЛКУТА
Шишу Баван, домът за деца в Калкута, се състои от няколко високи постройки, отделени с ограда от шумната централна улица. Близо до входа се намират поликлиниката, където бедните могат да доведат за преглед децата си, и центърът по осиновяване. Във вътрешните стаи са наредени зелените креватчета на пеленачетата и малките деца. Има малък двор, където децата могат да тичат, както и една стая, изпълняваща едновременно функциите на трапезария и занималня. Домът се ръководи от сестра Кармен Хосе. Тя и останалите сестри през цялото денонощие се грижат за около 300 болни и недохранени деца, както и за сломените самотни майки, на които осигуряват работа.

Има и амбулатория, където трима лекари преглеждат около 1000-2000 пациента седмично. Уредена е специална приемна, където желаещите да осиновят някое от децата могат да обсъдят това със сестрите. Щом децата навършат десет години и още не са осиновени, или ги изпращаме в пансион, за да получат добро образование и после да постъпят в колеж, или завършват секретарски курс и ги устройваме на работа. Щом веднъж поемат живота си в свои ръце, остава ни само да ги задомим и да им осигурим малка зестра, с която да положат началото на своето домакинство. Те са много щастливи от това и редовно ни посещават заедно със собствените си деца. Винаги им казвам, че са късметлии да имат не само една тъща или свекърва, а цели двадесет!

На приземния етаж в Шишу Баван има кухня, която осигурява храна за над 1000 души дневно – обикновено просяци от улицата. Това е единственото място, където могат да разчитат, че веднъж дневно ще получат храна – така преживяват. Тъй като се опитваме да осигурим социални грижи за хората, поемаме и пострадалите при неочаквани бедствия и нещастия. Когато например, бе наводнен обширен район близо до Калкута, над 1200 семейства останаха без покъщнина и покрив над главата си. Сестрите от Шишу Баван, а също и братята, се трудиха през цялата нощ, за да им осигурят подслон.

Ето как описва това сестра Кармен Хосе: „Работата ни е да се грижим за хората от улицата. Постоянно се молим: вървейки, посещавайки някое семейство, стоейки край постелята на умиращо дете или носейки лекарства на нуждаещите се. Всяка сестра всекидневно посещава по една улица, за да види с какво можем да помогнем на бедните. Обикаляме и селцата, където условията за живот са много лоши и откриваме медицински центрове там. Понякога на тези места се налага да се грижим за 2500 пациента седмично. Много от нашите сестри са обучени като медицински сестри, а някои са лекари – те обикновено работят в амбулаториите, докато онези, обучени да се грижат за децата, поемат поликлиниката. Имаме и училище за децата от улицата, с които е било злоупотребено, които са били въвлечени в проституция. Най-често те са оставени без храна, подкрепа и медицински грижи. Ние ги прибираме, обучаваме ги, храним ги, обличаме ги и не след дълго намираме спонсор, който да подкрепя индивидуално всеки от тях, като ги подтиква да постъпят в гимназия и след това да завършат образованието си. Физически и умствено увредените деца остават тук под нашите грижи. Много от тях не живеят дълго, но останалите прехвърляме в други наши домове, щом навършат тринадесетгодишна възраст.”


НИРМАЛ ХРИДИ, КАЛКУТА
Домът за умиращи в Калкута някога е бил място, където са отпочивали пилигримите, завръщайки се от храма на Кали. Разположена в самия център на забързания квартал Калигат, постройката всъщност е пристроена към самия храм. Веднага, щом влезете, от лявата страна се намира отделението за мъже, а вдясно – това за жени. Високи тесни прозорци пропускат снопове светлина в стаите, където в редици са наредени легла, покрити със сини мушамени покривки. Между двете отделения се намират медицинският център и баните, а зад тях са кухнята и моргата.

Училището за прибраните от улицата деца е на тавана, където живеят сестрите. Имаме 50 легла за мъже и 55 за жени, но в зависимост от необходимостта, можем да приютим и повече. Обикновено, когато мъжете и жените пристигат в дома за умиращи, те не са в състояние да говорят и затова, щом ги докара линейката или ги доведат сестрите или братята, записват ги в графата „неизвестни”. После, с малко грижа, любов и храна, те проговарят отново и съобщават имената си. Сестрите се опитват да разберат и към коя религия принадлежат, за да могат, когато те умрат, да бъдат погребани по подобаващ начин. Болшинството от хората, които идват при нас, са хиндуисти, така че ако не знаем религиозната принадлежност на някого, изгаряме го по хиндуистки обичай.

Сестра Долорес, която ръководи Нирмал Хриди, казва: „Никога не питаме защо са на улицата, не се интересуваме от тяхната история. Не ги осъждаме, че са изпаднали до това положение, защото единственото, от което се нуждаят, е малко любов и грижа и те ще бъдат доволни. Просто се грижим за човека, който ни е поверен, а за останалото се грижи Бог. Обикновено, щом пристигне нов човек, първо го изкъпваме, но ако е много болен, просто му даваме легло, умиваме лицето му и го слагаме на система. Понякога се налага да се грижим за хора с гангрена, с открити рани, в които мухи са снесли яйцата си, или пък с хронична диария. Мнозина пристигат с туберкулоза, други с кръвотечение, което първо трябва да бъде спряно. Понякога човекът умира, едва що сме го сложили на леглото. А друг път пациентът се подобрява, започва да се изправя, да сяда в леглото, да се движи. Много пациенти се прибират у дома, макар за повечето дом да е улицата. Някои ни напускат, но по-късно, щом отново се почувстват зле, се връщат. Казваме им, че ще им запазим леглото.”
БРИТАНСКИТЕ ОСТРОВИ
Сестра Терезина, родена като американка, е регионален супериор на Британските острови и Ирландия. Ето как тя описва работата на Ордена във Великобритания: „Щом сестрите започнаха работа тук, открихме, че има нужда да се помага на много самотни пенсионери. Често се натъквахме на възрастни двойки, останали без отопление насред зима – поне това успяваме да им осигурим; или на хора, живеещи без мебелировка по една или друга причина. Някои от хората бяха съвсем неуки и не знаеха към кого да се обърнат – зад дебелите тухлени стени живееха много самотници, които толкова се нуждаеха от човешка топлина. В началото излизахме през нощта, за да търсим бездомните. Днес ги извеждаме на разходка и организираме различни мероприятия специално за тях – например наскоро заведохме 320 души с шест автобуса на екскурзия до Уърт Ейби.

Днес имаме приют за мъже и приют за жени в Килбърн в Лондон, както и в Ливърпул в Северна Англия – с кухня, която се раздава супа. Извършваме и проповедническа дейност, посещаваме семействата, а за децата сме разработили програма за изучаване на катахезиса.

Когато излизаме, ние се молим, казвайки Броеницата – нашето оръжие е Божието Слово, защото дяволът се опитва да се вмъкне в живота на човека. Ние трябва да се опитаме да предотвратим това и да следваме Исус, защото само Той може да разтвори човешкото сърце. Стриктно се придържаме към Библията. Спомням си веднъж, когато се молехме в лондонското метро. Произнасяхме с нисък глас молитвените думи, защото в Англия не е прието много да се разговаря в обществения транспорт, а в мотрисата бе изключително тихо. Но после стана авария и се наложи всички да слезем на платформата и да изчакаме следващия влак, който бе доста претъпкан.

Една дама, която стоеше близо до нас, ни погледна и каза: „Сестро, бих искала да знаете, че се помолих заедно с вас.” Не бяхме усетили, че и тя се е молила с нас. Каза ни, че понякога посещава дома в Бравингтън Роуд в часовете за молитва, но скоро не била идвала. В това се състоеше целият разговор, но той бе изключително полезен за нас, защото не винаги виждаме плодовете на делото си. Когато Майка Тереза дойде в дома за мъже в Лондон през март 1994, тя посочи две стаи и каза: „Тези стаи са за болните от СПИН.” Тогава за първи път чух, че е мога да приема и болни от СПИН, но Майка Тереза го каза толкова естествено! Тя, струва ми се, бе озарена – спомням си погледа й, докато стоеше в стаята и произнасяше тези думи. Така че, аз се опитах да превърна това в реалност, но никак не беше лесно. Сега, с помощта на един човек, бивш алкохолик и наркоман и самият той вирусоносител, приемаме безпомощни хора, които не биха могли сами да се грижат за себе си.”


РАБОТАТА НА БРАТЯТА
Брат Джеф е австралиец, наследник на брат Ендрю като глава на Братята на милосърдието: „В Лос Анджелис основната ни грижа е дневният център за нелегални имигранти от Латинска Америка, много от които живеят на улицата. Центърът е място, където три пъти седмично 75-100 души, все млади хора на възраст между 14-18 години, идват, за да се хранят, да вземат душ, да получат медицински грижи, да се подстрижат и да си починат. В мъжкото отделение се грижим за осем души, физически и умствено увредени. Тези мъже, отчаяно нуждаещи се от медицински грижи и внимание, също намерихме на улицата в Лос Анжелис. В Токио, Япония, също работим с алкохолици от улицата. Работата поглъща цялото ни време. Понякога възникват разни инциденти и сбивания, но се опитваме да предпазим нашите домове от насилието. Японските алкохолици обикновено се държат твърде прилично в сравнение с онези в другите страни. В Лос Анжелис имаме и братя, работещи с младежи от уличните банди, а в Хонг Конг – такива, които се занимават с наркоманите. Работим и на по-опасни места – в градове като Богота и Меделин в Колумбия, където насилието се е превърнало в част от живота. Ставали сме свидетели на много неща, но никога не сме се намесвали. Хората знаят с какво се занимаваме и обикновено не ни закачат.

Работата ни е много по-различна от работата с бедните. Не може да се каже, че едното е по-добро от другото – според мен доброто трябва да върви и в двете посоки, но много повече усилия са положени до сега, за да се помогне на бедните да надмогнат окаяното си положение. Тези усилия си струват, особено когато са насочени към образованието, но най-добре би било нещата да се решат чрез определена социална политика. Каквото и да са направили за бедните, за които по призвание Орденът на милосърдието се грижи, те винаги си остават по някакъв начин зависими от другите. Питат ни непрекъснато: „Защо вместо да давате риба на човека, не го научите как се лови тя”, а ние отговаряме, че повечето от нашите бедни не биха имали сили дори да държат въдицата. И често ми се струва, че съществува силно объркване по отношение на нашата работа и много хора са склонни да ни критикуват, без да правят разлика между бедните, за които ние се грижим и останалите бедни. Разбира се, струва си да се полагат усилия за развитие и напредък, но не от това се нуждаят нашите бедни. Ако един човек умира, няма време да му задаваш въпроси как се е озовал в това положение и да изготвяш социални програми, които евентуално биха предотвратили това. Отговорът ни е: „Нека други работят по проблема кое е довело този човек до тук. Ние просто ще се опитаме да му помогнем да умре в мир и с достойнство. Често грижата, която трябва да положим, е за много кратки срокове. Тогава си казваме: този човек е крайно нуждаещ се – какво бихме могли да направим за него? Ако политически промени биха могли да облекчат тази ситуация за в бъдеще, то ние ще ги приветстваме, но точно в този момент нямаме време и сила, а често и възможност, да променим нещо. Можем да разчитаме единствено на Бога и Неговата мъдрост. Той знае, че е невъзможно един човек сам да поеме цялата работа, така че вдъхновява едни хора да работят в една област, а други – в друга.”


ИМА ТОЛКОВА МНОГО РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ
Получаваме толкова много молби от различни краища на света да отворим там нови домове и непрекъснато се занимаваме с това. До сега наши домове са създадени в над 100 страни – истински дар от Бога е да можеш с цялото си сърце да служиш на бедните в толкова много места по света. Например, домове за болни от СПИН имаме в Испания, Португалия, Бразилия и Хондурас. В Африка извършваме същата дейност, но нямаме специални домове. Така е ив Хаити. В САЩ домовете за болни от СПИН са в Ню Йорк, Вашингтон, Балтимор, Далас, Атланта, Сан Франциско и др. градове. Наскоро отворихме първия такъв дом в Индия, в Бомбай. Току що открихме сиропиталище във Вашингтон. Надяваме се скоро да бъде готов и домът ни в Китай. Непрекъснато има толкова много работа за вършене! Сестра Долорес разказва какво чувство на радост ни обзема при откриването на нов дом: „През 1965 г. бяхме поканени от епископа на Венецуела да открием дом в Кокорот. За мен бе голяма радост да стана съпричастна към първия дом, който Майка Тереза основава извън Индия. Тя искала да изпрати само монахини, не и послушници, каквато бях аз, но все пак ги попитала дали има доброволци, и всички вдигнали ръка. По онова време аз бях в Делхи и помагах на друга сестра в дома за деца там. Имах шанса да се срещна с Майка Тереза. Тя ме издърпа настрана и ми каза: „Исус иска ти да заминеш във Венецуела.” Бях толкова щастлива, че такъв е Божият план за мен! На 26 юли 1965 г. група от нас пристигна във Венецуела. Сега всяка година на тази дата се отслужва литургия на признателността за пристигането на сестрите и се организира тържество специално за бедните в дома там. Пристигайки, и понятие си нямахме за езика и обичаите на местните хора. Всичко ни бе напълно непознато, но това беше Божието предизвикателство към нас. Всички се държаха много дружелюбно, учеха ни на отделни думи, а щом ги запомнехме и на това, как да ги свързваме в изречения, защото нямахме достатъчно време да седнем и да учим сами. За мен Кокорот е прекрасна мисия и хората в нея са ми много скъпи след всичките години, прекарани там.

Кардинал О`Конър ни помогна да открием първия дом за болни от СПИН в Ню Йорк през 1985 година. Необходимостта от него се появи, когато срещнахме първите си пациенти от затвора Синг Синг. Обикновено ги откарваха в болницата „Сейнт Клер”, или в „Белвю”, или в „Монт Синай” и ние ги посещавахме там. После идваха при нас, щом това станеше възможно. Най-често бяха отхвърлени и огорчени, никой не искаше да се грижи за тях. Никак не е лесно да се справиш с мисълта, че скоро ще умреш. Затова искахме да ги накараме да се отпуснат и се опитвахме да създадем една семейна атмосфера за тях – хранехме се заедно, приказвахме си, молехме се и играехме заедно. Много от тях не бяха близки със семействата си, но след като прекараха известно време с нас и по Божията милост, те възстановяваха отношенията с родителите си. Пишеха им писма или се обаждаха по телефона. И придобивайки сила, един болен можеше да се грижи за друг – сърцата ни се изпълваха, когато ставахме свидетели на такива неща.”


Каталог: library -> duhovni
duhovni -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли
duhovni -> Бог и човекът човешки теории за човека
duhovni -> Към световно единство гари Ка
duhovni -> Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса
duhovni -> На корицата
duhovni -> Новата световна религия гари Ка Бестселър Прекрачване на прага
duhovni -> Превод: Илиана Иванова Редакция и корекция
duhovni -> Аоурън и дженис РодЖърс Оригинално заглавие
duhovni -> Неизбежно като зората Франсин Ривърс


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница