Обикновеният път


УВЛИЧАЩАТА СИЛА – ДА ТРЪГНЕШ ПО ОБИКНОВЕНИЯ ПЪТ



страница5/6
Дата23.07.2016
Размер0.87 Mb.
#2408
1   2   3   4   5   6

УВЛИЧАЩАТА СИЛА – ДА ТРЪГНЕШ ПО ОБИКНОВЕНИЯ ПЪТ
Постоянно сме заети. Домовете ни са пълни. Работата ни ще продължава, докато продължават да съществуват проблемите на бедните. Въпреки че и други хора, не само Орденът на милосърдието, могат да направят нещо добро за Бога, протягайки ръка на бедните в собствените си страни. Няма място за колебание дали да помогнеш на другите. Непрекъснато съм свидетел на това, как хората, изпълнени с Божията любов, искат да я изразят чрез делата си. Такова е бъдещето: Божието желание е да служим чрез действено милосърдие и да бъдем осенени от Святия Дух да откликнем, когато е необходимо. Не бихме могли да извършваме работата си без помощта на нашите доброволци. Те са от различен произход, култура и вяра, но единственото, което има значение е, че са изпълнени с желание да отделят време и любов на бедните. Посрещаме ги със следните думи, които сме окачили, изписани на голям бял лист в Дома на майката: „Елате да служите на Христа в лицето на сакатите, болните и умиращите. Щастливи сме, че сте приели възможността да станете свидетели на Божието милосърдие. Помнете, че чрез нас действа Христос – ние сме просто инструментите. Не е важно колко работа вършим, а каква любов влагаме в нея.”

Сестра Долорес е натрупала голям опит в работата с доброволците и ни предлага своя съвет: „Доброволците, които идват и работят с нас, трябва да са с открито съзнание и да са готови на всякаква работа, защото това иска Бог от всеки. Повечето помагат на сестрите и братята, вдъхновени от Майка Тереза и Ордена на милосърдието, защото нашият път е напълно различен от външния свят или от други благотворителни организации. Нашият път е обикновен и онези, които идват да ни помагат и да споделят работата ни, трябва да го извървят заедно с нас. Например, ако ти кажа: „Заведи този човек на лекар” или „Изкъпи тази жена”, ти трябва да си готов да го направиш, защото ние не следваме никакви правила – просто правим, каквото трябва. Мъжете и жените, идващи тук, работят много усърдно.” Сестра Терезина в Лондон се съгласява: „Доброволците са голяма подкрепа за нас и до известна степен ние разчитаме на тях, макар че трябва да сме готови да поемем всичко и сами. Ако се нуждаем от доброволческа помощ, молим се за нея, а ако не пристигне, молим бедните да ни помагат и те го правят с голямо желание. Винаги се справяме по нашия простичък начин – сготвяме храната и я предлагаме. Непрекъснато предлагаме нашето служене, нашата любов и ако дойдат доброволци, това ни прави просто по-ефективни.” Ето разказа на една от доброволките за това, какво даваш и какво получаваш. Мери е лекар и известно време работеше с нас в Калигат:

„Представи си, че отиваш някъде и ти казват: „Изкъпи този човек”. Това е невероятна привилегия – не се налага да обясняваш какъв си, единственото необходимо е желанието да помагаш – и ти си предназначен за това. То е част от подхода на Майка Тереза – да те остави да влезеш в контакт с бедните. Колкото заради тях, толкова заради самия себе си. Аз преодолях огромна бариера – бедните не бяха просто „милионите хора”, а някой, до когото ти наистина се докосваш.”
ДЕЙСТВЕНОТО МИЛОСЪРДИЕ
В тази глава някои от нашите доброволци от различни краища на света, светски мъже и жени, споделят своя опит в служенето на бедните и разказват как са започнали да помагат в местата, където живеят. Доброволците, дошли в Калкута, се занимават най-вече с болните и умиращите или помагат в дома за деца Шишу Биван. Те са приятни хора, които щедро се раздават. Много от тях са направили големи жертви, за да дойдат тук, да споделят действеното милосърдие, да почувстват близостта с Исус. Да бъдат тук за някои е голям шанс наистина да задълбочат своята любов към Него.
ДОНА
„По образование съм сестра. Реших да попътувам и напуснах Шотландия, където живеех. Работех в Сидни, когато ме осени мисълта да помагам в някоя от мисиите на Майка Тереза. Не съм католичка – отгледана съм от шотландски презвитерианци, макар баща ми да беше атеист.

Струва ми се, че решението да замина в Индия взех, след като гледах един филм за Ганди. Никога не съм се интересувала толкова от историята на Индия, колкото от нейната философия и проповядвания във философските текстове начин на живот: скромен и отдаден на Бога. Заинтригува ме дали съществува връзка между тази философия и философията на Майка Тереза. След като писах до Калкута и бях поканена да отида там, започнах да работя в дома за деца Шишу Баван.

Първото ми впечатление от Дома на майката и останалите домове, бе простотата и спокойствието, които царяха там. Бяха като убежище сред целия шум и мърсотия по улиците на Калкута. Признавам, че много неща се промениха в живота ми, откакто започнах да помагам на мисионерите от Ордена на милосърдието – с тях можете да останете колкото време пожелаета, без да е необходимо да променяте нещо в своя живот. Вече не се шокирам, когато виждам мизерия и мърсотия и станах по-практична в желанието си да помогна на бедните. Знам, че като се върна у дома, вероятно ще се посветя на бездомните. Животът сред сестрите с тяхната непресъхваща вяра ме направи по-спокойна и аз по-лесно свикнах с работата – знаете ли, радостта и вярата им са заразителни. Струва ми се, че който и да дойде тук, за да работи като доброволец, получава едно послание, което ще отнесе със себе си у дома, за да направи нещо там. Не е необходимо непрекъснато да сме в Калкута, за да се опитваме да бъдем като сестрите и да направим нещо.”
ЛИНДА
„Като че ли не бях аз тази, която искаше да отиде в Калкута. Сякаш някой ме тласкаше натам. Разбира се, знаех, че да замина е най-правилното нещо на света – това беше призоваване. Мисля, че много хора, които отиват като доброволци там, смятат, че го правят съзнателно, но в действителност то става на друго, по-дълбоко ниво. От доброволците научих, че всички те са усещали този вътрешен глас, който просто им е внушил, че точно така трябва да постъпят.

Отначало бедността, шума и мизерията в Индия ме караха да се чувствам неспокойно и няколко дни бях като зашеметена, но по-късно свикнах с тях. Започнах да помагам в Шишу Баван – работех там сутрин, а следобедите ми бяха свободни. През първите няколко дни изпаднах в истинска еуфория – мислех си: „Страхотна съм, правя голямо добро, като се грижа за тези деца, дарявам ги с любов, а и те ми се усмихват и ме обичат.” Чувствах се толкова добра и толкова свята! А после, след три дни, бях сломена, защото изведнъж осъзнах, че всъщност съм ужасна – отивам там само за малко, играя си с децата, прегръщам ги, обръщам им внимание, но когато времето ми изтече, просто ще се прибера в уютното си апартаментче в Англия и ще се върна към приятната си и доходна работа. Какво правех? Все едно, че им давах сладкиши, а после си ги вземах обратно. Разплаках се.

Смятах се за толкова добър човек, а сега осъзнавах, че съвсем не съм. Бях станала доброволец заради себе си, а не заради тях. Правех го, защото някаква част от мен имаше нужда да се чувства полезна. Като че ли самата аз се нуждаех от помощ, изпитвах силна потребност от любов. Един доброволец, който бе там много по-отдавна от мен, ме успокои с думите: „Колкото и малко любов да им дадеш, те нямаше да я имат, ако не беше дошла тук. Всеки следващ доброволец ще направи по още нещо за тях.” Това ме накара дори още повече да ценя сестрите. В отдадения им живот е изчезнала всяка мисъл за себе си. Те наистина са се оставили в ръцете на Бог и това е толкова прекрасно! Толкова рядко можеш да видиш някой така отдаден на подобно нещо. Това ме вдъхнови за собствения ми живот. И както е казано в Евангелието, получих още повече от това, което дадох. Тръгнах си от Калкута с чувството, че това е специално място – място, където Бог работи.”
ДЖУДИТ
„През студентските си години работех в дома за бездомни алкохолици в Мелбърн, Австралия. Това наистина ми харесваше и разбрах, че бих искала да се занимавам със същото в някоя друга страна. Но някак си идеята остана на заден план, докато настъпи време да напусна Австралия. Дойдох в Калкута, защото познавах Ордена на монахините Лорето – в Австралия получих образованието си при тях. Отначало исках да преподавам английски, но после се запознах с доброволците там и реших да се присъединя към тях. Тук съм вече шест месеца и много харесвам начина, по който работим.

Ходя в Калигат, в дома за умиращи, и всяка сутрин в осем часа сестра Долорес ни подканя да започнем нашата работа с размисъл. Всеки от нас говори в продължение на пет или десет минути за своя опит и усещанията си. Всичко това е свободно и изобщо не е задължително да бъде свързано с религията – някои от доброволците са с напълно различен светоглед – основното е да прекараме известно време в размисъл, преди да започнем работата си. Наистина, тук е необходимо да си създадеш напълно нова настройка, защото това не е болница, а дом. Важни са не само медицинските грижи, но и грижата за душата. Преживях много неща, но понякога се чувствам уязвима за страданията, изживявам ги емоционално. След като прекарах няколко месеца тук, страданието до такава степен се просмука в мен, че не можех да се справям с прости неща, като например да се погрижа за една жена с язви по тялото. Погледнех ли я, това ме съсипваше. Взех си три седмици почивка – сестрите проявяват пълно разбиране и сами ни подканят да отделяме известно време за себе си, защото знаят колко тежка може да бъде работата. Щом се завърнах, работих без прекъсване в продължение на три месеца. Тези три месеца за мен се оказаха най-прекрасното време, което съм прекарала тук. Изпитвах удовлетворение, че съм успяла да съпреживея това страдание. Калигат е необикновено място – тук човек всеки ден се среща с живота и смъртта.

След работата там се върнах към католическата си вяра. Духовният опит на християнка, който придобих в Калигат, ме накара да се почувствам много по-жива. Сега не просто вярвам, сега аз знам, че у мен има нещо, което диша. Срещайки се всекидневно със смъртта, изпитах благоговение пред това да служиш на жените (доброволките работят с жени), дошли тук, за да ги обличаме, храним и да се отнасяме с тях като с човешки същества, след като през целия си досегашен живот са живели като животни. Най-важното според мен е, че тези жени не умират в самота, а с усещането, че някой наистина се интересува от тях. Най-важното нещо, което може да се научи в Калигат е: необикновено уважение към смъртта. Знам, че ще продължа да работя с бедните, поради удовлетворението и щастието, което това ми носи. Тук съм била много по-щастлива от където и да било другаде и не мога да го забравя. Едва сега проумявам колко непълноценен е бил някога животът ми. Познавам и много други хора, измъчвани от неудовлетворение, но опитващи се да убедят себе си, че са щастливи.”
МАЙКЪЛ
„Съпругата ми Джейн и аз създадохме TRACKS – асоциация, чиято цел е грижата за децата, след като преди две години се сблъскахме с проблемите на безпризорните деца, живеещи на гара Аура в Калкута. Братята от Ордена на милосърдието ходят там всяка сутрин и осигуряват медицински грижи за децата, но не са в състояние да решат всичките им проблеми. Понякога сме намирали бебета, родени или изоставени на перона. По-големите момчета упражняват сексуално насилие над по-малки момченца и момиченца – тези невръстни деца не са защитени по никакъв начин. Не разполагахме с нищо, когато започнахме, но щом помолихме Майка Тереза за подкрепа, тя ни осигури лекарства. Ако някое от децата е сериозно болно и се нуждае от непрекъснати грижи, сестрите от Шишу Баван са готови винаги да го приемат. Няколко пъти бяхме задържани от охраната на гарата, но Майка Тереза написа писмо до управата в наша защита и след това нямахме никакви проблеми с тях.

Задълженията ни са да се грижим за около 35-40 деца на ден на възраст от една до шестнадесет години. Непрекъснато на тяхно разположение са лекар, медицинска сестра, двама учители, възпитател, представител на медицинските власти и трима доброволци. Обучаваме децата в училище. Преподаваме им основно математика и география, учим ги как да се оправят в обществото, защото образованието ни не е формално и предназначението му е да ги подготви да постъпят в обикновено училище след това. Провеждаме обучението на три езика: хинди, бенгали и английски.”


ПЕНИ
„Както много доброволци, които познавам, и аз „случайно” попаднах в Калкута. Буквално спрях там само за малко, на път за Австралия. По онова време работех в салон за красота, току що се бях развела и една стара приятелка ми бе купила билет, за да й отида на гости. Свързах се с Асоциацията на младите християнки и веднага ме посрещна координаторката за доброволците към Ордена на милосърдието. Тя ми каза: „Молих се за някого и пристигнахте вие.” Попита ме дали искам да й помогна да отидем заедно в бедните квартали, за да поканим децата да дойдат на коледно тържество в Дома на майката. Можете ли да си представите, че тогава носех тясна къса пола и обувки с токчета? Няколко дни по-късно за първи път отидох в Калигат. За мен това бе ужасно травмиращо – бях свикнала в салона на красотата, където работех, всичко да бъде спретнато и чисто, да ухае приятно. Преживях истински шок. Когато една от сестрите ми каза да изкъпя някаква жена, помислих си, че в никакъв случай няма да мога. Стоях там. Тя отново ме повика и ми каза: „Пени, моля те, поеми я!” Аз се разплаках и казах, че не мога. Тогава тя ми отвърна: „Добре. Ела с мен!” Вдигна тази торба с кокали, защото старата жена представляваше точно това, и я занесе в банята. Тази гледка ме накара да се разплача дори още по-силно. Стоях вцепенена насред сумрачната баня и нищо не можех да направя. Изведнъж като че ли цялата стая светна! Внезапно почувствах, че мога да я изкъпя.

Силно се развълнувах, когато видях една окачена на стената картина, изобразяваща Христовото тяло – внезапно почувствах, че Христос е у всеки един, какъвто и да е той. Не само у тази дребна старица, чието тяло бе покрито със струпеи, Христос присъстваше навсякъде в света, целият свят бе Христово тяло. Разбрах, че това, което мога да направя за някого, мога да го направя за всеки. Останах шест месеца, а на тръгване от Калкута казах на Майка Тереза: „Ще се върна”, тя ми отвърна: „Няма да се върнеш – има много работа да се свърши там, където живееш. Нещата ще се наредят. Господ ще ти покаже какво трябва да направиш.” Разстройвах се, че не винаги мога да помогна на моите клиенти с психологически проблеми, излизащи наяве, щом дойдеха на консултация при мен. Бях забелязала, че щом съблечеше дрехите си в кабинета, жената се превръщаше в дете, ставаше човешко същество, нуждаещо се да сподели толкова много неща.

Започвахме да си приказваме и тя ми доверяваше всички тези проблеми, с които не знаех как да се справя. Можех да й помогна да се отпусне, но не знаех как да й помогна да се освободи от скритото дълбоко у нея, което я нараняваше. Осъзнах, че мога да се науча да бъда и психотерапевт – така и стана. Днес, ако някой възрастен човек ми каже, че е свикнал и е много стар да се променя, му възразявам: „Не съм съгласна. Вземете мен например, на 48 коренно промених живота си.”
На последните няколко страници бяха разказани историите на хора, които са ни помагали в Калкута. Но пак ще кажа, че не е необходимо да дойдеш чак в Индия, за да дадеш любов на другите – улицата, на която живееш, може да бъде твоят Нирмал Хриди. Можеш да помагаш на бедните в своята страна, както показват следващите разкази
ДЕЙВ
„Започнах като доброволец към Ордена на милосърдието в началото на 1994 година, след като по телевизията гледах ужасяващите събития в Руанда и Сомалия. Съпругата ми беше заминала в командировка. Аз седях сам вкъщи и се чудех какво да правя. Докато гледах новините, си помислих: „Господи, толкова много работа има да се върши на този свят, на толкова много места, и такава нужда има някой да отиде и да направи нещо”. А после се хванах да си мисля: „А ти какво правиш? Скочи веднага или млъкни!” Тогава реших, че трябва да видя дали няма някоя организация, която да може да вкара в употреба моята пълна липса на талант и на каквито и да било умения.

Отначало работех с кармелитките във Вашингтон. Прекарвах две вечери в седмицата в приюта за жени – повечето наркоманки, алкохолички, бивши проститутки и такива, които току що са излезли от затвора. Опасно място, където научих много за бездомните. Обикновено на тях гледаме като на извънземни. Не сме склонни да имаме нищо общо с тях, дори не смеем да ги заговорим, смятаме ги за престъпници или за откачени, но от личен опит знам, че това са изключения.

Повечето са тихи, кротки хора, при които просто нещо е тръгнало наопаки. Те са уязвими и по-скоро безпомощни, отколкото опасни. Когато преди няколко години Майка Тереза посети Вашингтон, спомням си как на Капитолия един сенатор й каза: „Майко, работата, която вършиш, е изумителна”, а тя отговори: „Божа работа”. Тогава той я попита: „Но можеш ли да почувстваш някога удовлетворение от делата си в Индия, където проблемите са безчетни – не са ли безсмислени твоите опити?” Тя отвърна: „Сенаторе, не сме призовани да бъдем удовлетворени. Призовани сме да бъдем вярващи.” Отговорът й наистина дълбоко ме разтърси.

По-късно, когато се преместихме в Европа, аз се свързах със Сестрите на милосърдието, които ми предложиха да работя като доброволец в Лондон, и досега съм с тях. За мен е удоволствие всяка сутрин да бъда там. Сам се изненадвам от себе си, но това е факт. Мислейки си: „Благодаря Ти, Боже”, с удоволствие се залавям за работата си, както не ми се е случвало никога до сега с останалите платени длъжности, където винаги съм се чувствал неудовлетворен. Тук действията ми напълно отговарят на моята вътрешна настройка. Няма конфликт между чувствата, мислите и делата.”


ДЖЕРИ
„Разбрах, че желанието да се променя света е абсурдно и агресивно. Ако не ти харесва такъв, какъвто е, тогава промени себе си. Точно така постъпвах със семейството, работата и живота си. Променяйки себе си, можех да почувствам по-осезателно останалите. Преди бях заклет пушач, имах наднормено тегло, но после се взех в ръце и престанах да се саморазрушавам. Започнах да тичам всеки ден, отслабнах и станах по-здрав. Преди няколко години, докато тичах, вътрешният глас ми заговори: „Трябва да направиш нещо за Бог.” Понятие си нямах какво да направя. После прочетох едно съобщение в енорийския вестник: „Търсим млад мъж, който да помага на монахините в приюта за мъже в Южен Бронкс”, обадих се по телефона и отидох там. Позвъних на вратата и казах: „Сестро, търся приюта”, тя ми отговори: „Завийте зад ъгъла”. Очевидно си помисли, че се нуждая от помощ.

Сестрите имаха правило да приемат с предимство хората от предишната нощ, а новите чакаха реда си. Така се озовах сред тези безпомощни бездомни наркомани и алкохолици и започнах да крача напред назад, когато отвориха вратата и казаха: „Моля, почакайте”. „Добре, ще почакам”, помислих си и се върнах в колата, защото бе малко хладно. Хората стояха там отвън и след като три пъти ми казаха да почакам, аз се вбесих. Беше студено, стъмваше се, казах си: „За какво чакам тук? И без това съм последен”. Най-сетне натиснах звънеца, отвориха ми и аз изстрелях: „Казвам се Джери, идвам като доброволец”. Отвърнаха ми: „О, ние ви очаквахме!”, така разбрах, че ме взимат, защото тя добави: „Вие бяхте на студа при бедните”. И от тогава стоя на тази врата два пъти в седмицата вече 13 години. Всеки път, когато ми се налага да кажа на някого да почака с думите: „Просто бъдете търпелив”, много добре знам какво означава това. Сега съм доброволец и се занимавам единствено с това. Помагах на сестрите да открият домове в други части на Щатите, включително в Ню Мексико за индианците Навахо. Когато бях новопосветен и се налагаше да се оправям с пияните, идващи на вратата, ми бе много трудно да съзирам Исус зад маската на тези нещастници. Но разбрах, че трябва да се опитвам и да не се отказвам, защото бедните тук не са като тези в Калкута или Мексико.

Тук хората страдат по-скоро от духовна нищета. В Америка вероятно това може да бъде отдадено на моралния упадък и на факта, че ако си беден, ти просто не можеш да се интегрираш. Ето защо правим всичко това в Южен Бронкс, но нямаме достатъчно доброволци. Необходимо е постоянно да са тук, а повечето не искат да живеят в този район.”
КАТИ И КЕН
„Бабата и дядото на Кен са от Индия и ние искахме да ги посетим. Решихме да не ходим просто като туристи, а да прекараме времето си там, като работим със сестрите в Калкута.

От тогава сме доброволци в Дома на Ордена на милосърдието тук, в Лондон. Миналата година, когато бяхме на почивка в Израел, мислехме да посетим Наблус в окупираните от Израел територии, където сестрите работят при изключително трудни условия, грижейки се за децата и старите хора от палестинските бежански лагери. Посъветваха ни да не ходим, защото там е опасно място, но тъй като вече бяхме дошли в тази страна, а и то се намираше само на около петдесетина мили от Йерусалим, просто не можехме да останем в града и да не отидем. Не правехме кой знае какво, освен че им бяхме занесли някои неща, но струва ми се, те бяха трогнати от нашия жест.

Имаха хубава къща със собствен двор и в нея живееха пет сестри и един стар свещеник, италианец. Те са твърде самотни там и са били заплашвани дори от палестинците, които отначало ги мислели за еврейски заселници, поради саритата в бяло и синьо, твърде много наподобяващи еврейския флаг. Палестинците често ги крадели, но вече водели ранените деца и старците при тях.

Научихме много неща, докато помагахме на сестрите. Едно от тях е, че ставаш по-малко уязвим, ако съсредоточиш вниманието си върху другите, а не толкова върху себе си. Открихме, че когато бяхме изцяло погълнати от помагането на хората край нас, не ни оставаше време да се тревожим за собствените си страхове – и така те изчезваха.”


НАЙДЖЪЛ
„За пръв път се срещнах с Майка Тереза през 1969 год., когато училищният свещеник я беше поканил да ни посети. Той бе завършил Богословие в Рим и бе помагал на сестрите там. Бях на тринадесет години и тя ми изглеждаше като всяка друга старица, но си спомням, че онова, което каза в параклиса след литургията, прозвуча по различен начин. Свещеникът ни организира за учениците от нашето училище пътуване до Италия и ние можахме да работим със сестрите там. По онова време, в началото на седемдесетте, в Италия все още имаше малки бедни градчета. Децата нямаха много развлечения и сами си ги измисляха. Организирахме спортни състезания и правехме различни други неща за тях – те прекарваха чудесно. След като завърших университета, исках да се включа в някаква общественополезна дейност. Реших да прекарам част от времето си, работейки със сестрите.

Това ми донесе изключително богат опит – въпреки че ми трябваха около две години, струва ми се, за да осъзная смисъла на всичко. Радостта на сестрите ми харесваше особено много, а също и начина, по който те се отнасяха с хората. Живеехме при твърде лоши условия в Килбърн, Лондон, но домът привличаше много хора – не само бездомни, а и млади, възрастни – всякакви хора, които искаха да се присъединят към работата. В единия край на квартала имаше подслон за бездомни мъже с 14 легла. Сестрите често организираха разходки навън. Излизахме още в пет и половина сутринта и обикаляхме улиците, за да разнесем поканите. Това много ми харесваше.

Когато опознаеш някого, ще се отърсиш от етикетите, които сме свикнали да поставяме – „алкохолик” или „наркоман” – виждаш вече единствено хората и те стават твои приятели. Никой не се опитва да им продаде нещо. Майка Тереза казва, че във всички домове по света безплатно дават онова, което се дава охотно. За мен това е прекрасно. Много от хората, които остават в дома, казват: „Не трябва ли да си платим?” и още: „Как е възможно да е безплатно?” или: „Правителството ли плаща за нас?”. Питат ни: „Как може да е безплатно?”, а ние им отговаряме: „Защото се дава с радост.”

По едно време имах много семейни проблеми. В продължение на осем години майка ми бе сериозно болна – психическо заболяване, депресия или болест на Паркинсон. Всичко ми се струпа изведнъж. Забелязах, че когато трябваше да изкъпя майка си, всичките ми задръжки падаха. И не ме питайте как, станах силен, докато майка ми бе слаба. През ваканцията се върнах в дома в Килбърн и открих, че да работя с хората, които вече познавам, ме прави достатъчно силен, за да се прибера у дома и да се грижа за своето семейство. Когато майка ми накрая почина, аз се върнах при мъжете в дома – всички момчета се бяха събрали там заради мен и ми дадоха толкова много топлина и уют!

Познавам много хора, които биха искали да станат доброволци или да помогнат на другите по някакъв начин, но обикновено им е трудно да приемат проблемите, които съпътстват това. Сестрите имат домове на всякакви места, където могат да съществуват военни конфликти или престъпност. Някои казват: „Не искам да ходя там – опасно е”, но според мен човек трябва да отиде там все пак, да се сблъска очи в очи с реалността, чрез Ордена на милосърдието или по някакъв друг начин.

Повечето от нас се плашат дори да излязат навън и да почукат на вратата на съседа – мнозина дори не познават съседите си. Поемете риска: могат да ви изгонят, но могат и да се сприятелят с вас. Чрез връзката с другите могат да бъдат разрешени много проблеми, които хората спотайват в себе си. Невъзможно е да се чувстваш самотен, ако протегнеш ръка към някой друг. Това е взаимно усещане – ти даваш, но и получаваш.”


Каталог: library -> duhovni
duhovni -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли
duhovni -> Бог и човекът човешки теории за човека
duhovni -> Към световно единство гари Ка
duhovni -> Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса
duhovni -> На корицата
duhovni -> Новата световна религия гари Ка Бестселър Прекрачване на прага
duhovni -> Превод: Илиана Иванова Редакция и корекция
duhovni -> Аоурън и дженис РодЖърс Оригинално заглавие
duhovni -> Неизбежно като зората Франсин Ривърс


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница