Обикновеният път

Едва говореше. Попита ме знам ли къде може да намери клиника, за да й предпишат някакво лекарство, но разбира се, аз не знаех. Брат Люк предложи да повикаме един лекар, който приема и преглежда болни и на улицата. Маргарита ни каза, че живее на дюшек под дървото от другата страна на хотела. Ние я уверихме, че ще се върнем с лекар. Щом влязохме в камиона, сълзите ми потекоха и не можех да ги спра. Плачех от отчаяние и безнадеждност. Това бе по-лошо от всичко, което бях виждала до сега. По-късно, към 21 часа, пристигна д-р Бил, наш съратник, с ортопед от една болница. Веднага отидохме да намерим Маргарита. Тя лежеше на дюшека си точно пред Хотел Ад. Бе загубила съзнание и имаше много висока температура. Да съм на улицата по това време бе напълно непознато усещане за мен. Само на няколко метра от нас пласьори на наркотици уреждаха сделките си. Д-р Бил обясняваше на друга бездомна жена как Маргарита трябва да приема лекарствата си, когато забелязах, че тя се е свила и цялото й тяло се тресе. Търкаляше се върху едни мръсни одеала, а по нея кацаха мухи, като че ли се намирахме в Африка. Аз клекнах до нея и лекичко започнах да разтривам ръката й. Така продължих три-четири минути. За мое учудване, почувствах, че се отпуска. Тялото й се изправи и престана да трепери. Изглеждаше успокоена, въпреки че бе много болна и вероятно току що се бе завърнала от смъртта. Поради заболяването си тя не можела вече да проституира и нямала с какво да си осигурява дрога. Трябваше ми много време, за да асимилирам какво се е случило.

Наистина вярвам, че сме канали за Божията изцеляваща сила и сме способни да я предаваме един на друг. Това, за което не съм съвсем сигурна е, кой бе изцелен в тази ситуация. Когато пристигнах в Лос Анжелис, се почувствах ужасно объркана – бях напуснала работата, която работех от 18 години. По различни причини усещах силна тъга. Преживяването с Маргарита бе забележително. Толкова отдавна не бях плакала за нечия чужда болка. Бях затънала в собствените си проблеми, оправдавайки се, че е за малко. Сега те ми изглеждаха толкова незначителни в светлината на онова, което бях видяла в Хотел Ад. Почувствах се истински свързана с Маргарита. На следващия ден я навестихме, занесохме й малко пилешки бульон и прясна вода за пиене.

Тя постепенно се възстановяваше и ни беше много благодарна за помощта. Запитах се: защо Маргарита, а не аз? Интелектът ми подсказва, че няма просто обяснение за тази мистерия на живота, но предизвикателството към мен е да изградя своя живот така, че осезателно да я усещам.”

Струва ми се, че съм търсил нещо, някакво място, където да бъда полезен на хората. Разбрах, че да съм със сестрите в кухнята, да обикалям нощните улици заедно с тях или просто да си приказвам с хората, за които се грижа, е точно онова, от което съм се нуждаел. Ценностната ми система е преобърната. Не след дълго реших, че искам да работя тази работа, макар да знаех, че ще получавам буквално една четвърт от онова, което печелех преди. Сега работя в ракова болница в Лондон. Санитар съм и се занимавам главно с това да въвеждам и извеждам хората от операционната зала. Срещам хора, които не се оплакват дори, когато целият ад се е стоварил на главите им – такава смелост притежават. Понякога при мен идват съкрушени, съвършено непознати хора и ми се доверяват. Всичко изглежда толкова естествено! Започвам да се замислям за него едва след това.

Болничният персонал знае за моята връзка с Ордена на милосърдието – всички там са добри хора и осигуриха много медикаменти, които изпратих в Калкута. Станах спонсор на няколко деца, колкото бих могъл да осигуря със заплатата си, а от Уолт Дисни получих много играчки и значки за децата в Шишу Биван. Струва ми се, че най-накрая осъзнах: колкото по-малко притежаваш, толкова по-щастлив си. Ако видиш колко скромно живеят сестрите, това наистина може да промени живота ти. Харесвам простотата. Вярвам, че тя е най-прекият път към Бога.”
Винаги съм щастлива да чуя разказите на други, предложили служенето си и отговорили на нуждата. Група млади хиндуисти дойдоха при мен и ми казаха, че са решили да основат общност, наречена „Надежда”, чиято цел е да помага на изгубилите упование. Те събрали всичките си пари и купили за затворниците 70 дюшека. Пожертвали парите си, за да направят този дар и на никого не споменали, че е от тях.

По-долу са моите любими молитви. Предлагам ги на нашите съратници, на доброволците и на хората, които ни посещават, за да ги водят и подкрепят, докато служат на останалите:

Кардинал Нюман

Папа Павел VІ

„Ако искаме да помогнем на болен да се изцели физически и грижата ни е посветена изцяло на него и е правилно мотивирана от нашите усилия да го обичаме, това ще има и духовен ефект. При физическото изцеление откриваш болестта и определяш колко лекарство е необходимо. Стъпките са логични и рационални. При духовното изцеление, ако не осъждаш, ще позволиш да се случи предопределеното и колкото повече обичаш този човек, толкова по-силно ще бъде духовното преживяване и за двама ви. Винаги е по-добре да не очакваш нищо. Нека Бог нареди нещата! Слушал съм за хора да говорят за тази промяна, а това показва, че са станали по-осъзнати за Божията любов към тях. Не толкова в думите, колкото в държанието им проличава: постигнали са покой.

Например, много от психично болните са истински себеразрушители – блъскат главите си в стената, късат дрехите си, но ако им се отдели малко повече внимание или ако с тях се отнасят по-мило, настъпва забележима промяна. Ние вероятно никога няма да узнаем какво става в тях, но със сигурност ще разберем, че са били изцелени.” Духовното изцеление се е случвало на мнозина от хората, с които работим – и проводниците на Божията изцелителна сила, и изцелените, са споходени еднакво от Божия мир. Сара, доброволка в един от домовете за болни от СПИН в САЩ, споделя с нас някои дълбоко впечатлили я наблюдения от нейната работа: „Хората, които идват в дома, знаейки, че накрая ще умрат, попадат на място, където могат да намерят спокойствие и да си починат или ако са получили дори слаб импулс, да познаят Бога, да Му се отдадат – и в двата случая домът е добро място за тях. Някои вярват в живота след смъртта, други – не. Водили сме дълги разговори за Бог и за живота след смъртта, споделяйки истините на Библията за този и другия свят.

Всеки един, с когото съм говорила, силно вярва в Бог. Понякога, особено, когато са близо до смъртта, те приемат вярата на сестрите и искат да бъдат кръстени, но никога не са насилвани да правят това. Открих, че работата тук балансира нещата в моя живот.

Докато работех в офиса, бях в т. нар. „реален” живот, но щом станах доброволка към Ордена на милосърдието и ходех там веднъж седмично, разбрах, че всъщност това е реалният живот.

Домът не е бляскаво или красиво място, но хората тук са реални човешки същества, променени от това, че умират. Хората в града не са така истински живи. Работата в дома ми помогна да разбера кое е стойностно в този живот и да осъзная, че има друг живот след смъртта.

Много от хората, които познавам, преминават през живота без дори за миг да си помислят за онзи след смъртта. Това, което Бог ми показа е, че Той обича всеки: коя съм аз, та да съдя другите? Работата ми като мисионерка към Ордена на милосърдието ме промени. Животът ми сега е по-дълбок, по-пълноценен и по-балансиран между материалното и духовното. Аз намерих покой.”

Сестра Долорес добавя и своя опит в постигането на Божия мир чрез служене на умиращите: „Много от мъжете, които идват в Дома за болни от СПИН, са напълно отчаяни. Но под нежните грижи на сестрите и доброволците сърцата им се умиротворяват. За тях това наистина означава да се завърнат у дома. Те често казват: „Тук ще бъде последното място, където ще живея, последното място, където ще бъда.” Но аз винаги им отвръщам: „Последното на земята. От тук трябва да се върнете в истинския си дом, където ви чака нашият Небесен Отец.”

Когато съм с някой в последните мигове от живота му и той е умиротворен, спомням си, че всички ние трябва да преминем някога през това. Изпитвам силен копнеж да мога да си отида в мир. Ние всички трябва да се обърнем към Бога – от Него идваме и при Него ще се върнем. Затова, помагайки на другите в последните им мигове, ние също получаваме подкрепа.”

Сестра Терезина си спомни за един човек, който посетил дома в Лондон и й написал писмо: „След като бе идвал да ни види, той ни писа, споделяйки, че при нас е намерил онова, което никога не е можел да си купи или дори да открие у себе си – духовен покой. Казва, че е бил дарен с добро здраве през целия си живот, но никога не е могъл да постигне поне малко покой.”

Автор на това стихотворение за радостта от споделянето и приятелството е един от нашите пациенти в Сан Франциско, болен от СПИН:

Следващата молитва за мир е написана от свети Франциск от Асизи. Казваме я всеки ден. Тя ни напомня как можем да постигнем мир, давайки на останалите с отворено и чисто сърце:

БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ!